Skip to content Skip to navigation

През стената и отвъд нея (героите на Константин Константинов в миговете отвъд ежедневното)

Текстът се обръща към темата за ежедневието в творчеството на Константин Константинов и се опитва да проследи как функционират онези най-плодотворни моменти на битийно пропукване, чрез които героите на автора надмогват или се опитват да надмогват рутината на битието и нейните проявления. Фокусът на текста е поставен върху стремежа на героите да се оттласнат от рутината и „едно-и-същото”, както и върху психическите и веществени последици от това.  Не на последно място текстът се опитва да докаже, че именно тази моменти на екзистенциално пропукване са водещи в разбирането за ежедневието, заложено в кратките белетристични произведения на Константин Константинов.

The article’s subject is the theme of everyday life in some works of fiction by Konstantin Konstantinov. Тhe main goal of the text is to track down the fictional depiction of moments of existential crisis in which Konstantinov’s characters try to overwhelm the routine of their being. The main focus here is set on the drives that make the characters in the selected short stories to leave their usual rhythm of life and the psychological and substantial consequences of their decisions. At the end the article is trying to prove that these moments of existential crisis are the key points upon which Konstantinov builds his fictional concept of everyday life.

Ежедневието е един от онези неизменни компоненти на човешкия живот, които на пръв поглед изглеждат ясни и със значение, идващо едва ли не от само себе си и по подразбиране. Решим ли обаче да дадем дефиниция на това, какво е ежедневие, кога настъпва то, какво включва и кога приключва, ако изобщо можем да допуснем, че подлежи на количествено измерване по отношение на своята темпоралност, образът му изведнъж ни се явява забулен в неяснота.

Ежедневието най-често се мисли в опозиция с някой друг аспект от човешкия живот. От една страна, то е противопоставено на трансцендентното и празничното и по този начин (както посочва Рита Фелски в статията си „Откриването на ежедневието”1) се превръща в „секуларен феномен” (Фелски 2000: 16). От друга страна, ежедневието се възприема като форма на ограничение чрез и в повторяемостта, като форма на канализиране на битието въз основа на социални и икономически предпоставки (присъщи според Анри Льофевр най-вече на капиталистическия свят от XIX век насетне). Философите Джон Лукас и Мартин Хайдегер пък приравняват ежедневието към неавтентичното, баналното и естетически осакатено съществуване. Напълно противоположни позиции заемат други изследователи, като Мишел дьо Серто например, който приписва на ежедневните практики голямо значение за формирането и познаването на реалността, както и творчески и естетически потенциал. Не на последно място, ежедневието рязко се разграничава от разбирането за изключителния момент, от случката-събитие, в която е заложен потенциалът на екзистенциалното преобръщане.

И все пак, колкото и неясен и променлив да е образът на ежедневието, той съчетава в себе си няколко неизменни характеристики. Фелски ги обединява в триадата време, пространство и модалност. Според изследователката времевата характеристика на ежедневието е повторяемостта, пространствено то най-често е локализирано в определена затворена зона (дома, работното място или изобщо познатото място), а модалността му свежда опита и преживяването до навика и рутината.

Разглеждана по този начин, същността на ежедневието прави проблематично съпоставянето му с една условна темпорална ос. На преден план излиза въпросът дали то, подобно на нея, ще се превърне в лъч, с начало, посока на движение и край, отложен неизвестно къде във времето и пространството; дали ще се яви като отсечка с ясни граници, или пък в последна сметка няма да се окаже една своеобразна смесица между двете, изразяваща се в поредица подобни един на друг цикли, които се затварят като припокриващи се осморки и, подобно на змии, гонят опашките си.

И ако този въпрос би могъл да намери различни отговори в зависимост от житейската или философска парадигма, през която бива пречупен, то с голяма доза сигурност можем да твърдим, че в творчеството на Константин Константинов ежедневието се възприема именно като циклична повторяемост, магически заключена в мантрата „ден по ден”. Ежедневието се превръща по-скоро в изразител на състояние, което остава непроменливо във времето. Времето, заключено в скобите на идвалите един след друг делници, не е линейно, или с други думи, то не тече, защото не води до промяна. Вероятно една от причините времето на ежедневието да се претворява като застинало, може да се търси в предпоставката, че повторяемостта – един от трите основни компонента на ежедневието – изключва промяната, и ако такава е налична, цикълът не може да се повтори отново. Вследствие на това, настъпи ли промяна, ежедневието спира да функционира като такова.

Фокусът на този текст обаче няма да са изобилстващите в разказите на Константинов образи на ежедневието, а онези моменти, в които героите преодоляват или поне се опитват да преодолеят стената на ежедневието.

Какви са тогава начините, чрез които ежедневието би могло да бъде преодоляно, дори и ако това преодоляване се изразява само в мимолетно проглеждане отвъд? В творчеството на Константинов един от тези механизми е повторното активиране на усещането за поток на времето, болезнената представа за настояще и разбирането, че на него противостоят темпоралните позиции на миналото и бъдещото. В много от произведенията дори само тази мисловна реализация прави възможно проглеждането на героите отвъд ежедневието. В тези случаи миналото и бъдещето се явяват като спасителни острови в морето от монотонна повторяемост, заради които, по определението на Мира Душкова, „си заслужава да се живее” (Душкова 2013: 247). Най-често миналото се активира чрез спомена за определени места и моменти, в които героите са изпитвали някаква форма на щастие, а бъдещето се превръща в това, което Валери Стефанов определя като възможно „ускоряване чрез промяна” (Стефанов 2003: 422). И двата механизма се реализират под формата на психологически компенсации, в които би могло да се търси утеха.

Опити за преодоляване на ежедневието героите на Константинов правят и чрез позицията си в пространството и най-често под формата на нейната промяна чрез пътуване. Чрез него те съумяват да погледат на живота си от различен ъгъл. Пътуването обаче тук не е единствено акт на пространствено преместване, а кореспондира силно с емоционалното отношение на героите спрямо бъдещето и миналото. В някои от разказите пътуването кара персонажите мислено да се връщат назад във времето към убежището на миналото (такива са например разказите „Вяра”, „Седем часът заранта”, „Една нощ”), а понякога дори само идеята за смяна на мястото променя начина, по който героите гледат на своето бъдеще („Ден по ден”, „Произшествие”, „Седем часът заранта” и др).

Последната форма на оттласкване от повторяемостта се реализира под формата на неочакваната случка и отместващата функция на празника, но и чрез радикалните актове на себеизразяване (нерядко под формата на заминаване, изневяра или самоубийство). Тези промени в модалността на ежедневието (независимо дали те са представени като събитие отвъд волята на героите или тъкмо напротив – генерирани са чрез техните действия) отново действат като катализатори, които прекъсват, макар и за кратко, режима на повторяемост. Тези мигове, заложени в центъра на произведения като „Вяра”, „Седем часът заранта”, „Ден по ден”, „Едва вечер”, „Произшествие”, наистина в повечето случаи са по-скоро мимолетни, но дори и като такива са достатъчни на героите. Чрез тях те успяват да погледнат отвъд стената на ежедневието и именно този момент на проглеждане се превръща в преломен; дори и след това ежедневният ритъм да се завърне, тяхното отношение към него е различно. Този преломен момент на битийно пропукване Мира Душкова нарича „пробив” в ежедневието и отбелязва, че:

„В разказите на Константин Константинов съществува (...) преломен момент, чрез който и всекидневието, и „баналните” място и герои започват да се преосмислят по друг начин.” (Душкова 2013: 237)

В общия случай тези минавания отвъд ежедневното, баналното и едно-и-същото представляват екзистенциално преломни моменти, които, независимо от това дали водят или не до някакви фактически изменения в реалността на героите, почти неизменно стават причина за психологическа промяна по отношение на света.

Още в едно от ранните произведения на Константинов в отношението към потока на времето преди и след преломния момент на пропукване има осезаема разлика. В началото на разказа „Буря”, когато д-р Велинов пристига в лечебния курорт, като че ли всичко около него се случва като на сън. Дни се „плъзгат като сенки” под прозореца на хотелската му стая, а той е готов да се остави „дни и месеци да го люлее тая безбрежна глухота и покой.” (Константинов 1925: 3) И точно когато героят е „изучил всички малки събития, целия еднообразен ред на всекидневния живот в курорта” (Константинов 1925: 8), срещата му с Марта прави така, че Велинов да се събуди от унеса. След повторното си запознанство героите изведнъж се потапят в „живота, който страшно бърза” и за тях мигновено става „тъй просто, тъй очевидно”, че трябва „да се живее пълно, без жалби и без укори”. (Константинов 1925: 11) В този ранен разказ на Константинов подчертаваното на преломния момент може би не е толкова силно, както в някои по-късни произведения, но е характерен начинът, по който авторът представя времето във и извън всекидневието. В началото на произведението дните се плъзгат покрай Велинов като смесица от сенки, а след неговото условно събуждане тяхна характеристика е вече преброеността, изтичането и усещането за край. Героят се чувства чужд на баналното ежедневие: „Неприятна му бе вече неговата наемна стая – забрави самотните разходки и ленивия живот на курорта”, защото у него вече се е зародила увереността, „че всичко ще свърши тъй леко, както и почна, след като изтекат преброените дни” (Константинов:1925: 11). В хода на разказа емоционалното нагнетяване у героя става толкова силно, че той не само не мисли за монотонния ритъм на ежедневието, което временно е напуснал, но му се иска времето да спре и завинаги да остане в мигновението на щастието: „О, да би могло тоя кратък, мъчителен блажен час да спре, да повисне във вселената – вън от пространството, вън от времето, и всичко друго да изчезне!” (Константинов 1925: 17)

Преломният момент на осъзнаване е по-осветен и ключов за края на разказа „Вяра”. След като героинята се завръща в своя малък роден град и се потапя в неговия ежедневен свят, за нея следват серия от разочарования. Реалността не успява да се припокрие със спомена и пред нея няма друга възможност, освен отново да избяга от живота, който „си течеше измерен, тих и еднакъв” и повторно да замине. Едва във влака, отвеждащ я далече от мястото, което не е успяло да се изравни емоционално със спомена, тя осъществява своето събуждане, което в рамките на текста има реално и метафорично проявление, и така получава своя преломен момент. Непосредствено след събуждането й в купето следва второ сепване, което води до преживяване, гранично с епифанията или нирваната: „Тя (...) спомни думите на стария учител: „ще дойде и твоят час да проумееш.” И разбра, че той вече е дошъл. Да, прав, сто пъти прав беше той – едва сега тя постигаше това напълно. Разбираше, че, наистина, нищо в света се не губи, че животът е непрестанно възвръщане – една безкрайна спирала, която води от глъбините на земята, към далечните звезди.” (Константинов 1925: 72-73). И малко по-надолу: „Животът отново се възправяше – голям, с много лица и пътища и чакаше всеки да му даде своя дял”. (Константинов 1925: 73).

В края на произведението като че героинята е отворила сетивата си за протичането на времето на големия свят, за космичното време, което е в пълна противоположност с начина, по който ежедневието зацикля в равния си, неводещ наникъде ритъм. Героинята се движи с влак, което отпраща към предстоящата промяна в чисто житейски план, по-важното като че ли остава това, че промяната в отношението й към света вече се е случила.

Рязката, в много случаи водеща след себе си трагични последствия, промяна в светогледа на героите е често повтарящ се мотив в творчеството на Константинов. В  разказа „Произшествие” младият заместник-прокурор отново е въвлечен в разтърсващо събитие, но този път с напълно противоположен знак. След като той става свидетел на пълната дехуманизация на човека след неговата смърт и в главата му се загнездват образите на виещите, „обезчовечени деца”, той започва да изпитва отвращение към суетата на живота. В рамките на само един ден, който му се е сторил като „дълги години”, с него се е случила толкова голяма промяна в отношението към сегашното му ежедневие, че той се чувства неспособен да се потопи отново в него и дори има усещането, че идва от „някакъв друг свят”.

В много от по-късните разкази на автора, третиращи темата за ежедневието, героите или го прекъсват по някакъв начин с действията си, или в рамките на произведението вътрешно се оттласкват от него. В разказа „Една нощ” например пътуването и случайното попадане в малкото градче води след себе си именно такова повторно отключване на потока на времето и проглеждане отвъд прозаичността на живота посредством активизиращата сила на спомена. Случайно попаднали в сякаш застиналото във времето градче, героите, които първоначално носят характеристиките на динамичното живеене (те се движат с автомобил и имат намерение само да преминат транзит, защото бързат), изведнъж се оказват принудени да се потопят в неговия забавен ритъм. Застиналостта на градчето, „изгубено в безпределната лятна нощ” (Константинов 1980: 212), рефлектира по различен начин върху двамата герои. Монотонността привлича интереса на младата жена само защото това е нещо непознато за нея, а за нейния спътник и любим баналността на ежедневието, която той явно добре познава, се превръща в причина за отегчение. Формалното отношение на героите към монотонния ритъм на малкото градче обаче като че ли не попада в абсолютния сюжетен център на произведението, защото това място е заето от вътрешните преживявания и емоционалните ретроспекции, случили се през тази „една нощ”.

В това произведение спомените водят до едно своеобразно пробуждане, благодарение на което двамата поотделно успяват да си направят определена екзистенциална равносметка и до голяма степен да преосмислят отношението към реалността:

„То не беше възвръщане или оглеждане на миналото — то бе просто ново зрение, насочено към всички неща и най-вече към самия него. Всъщност всичко това сега не беше така отчетливо и ясно в съзнанието му, но с цялото си тяло и душа той се почувствува изведнъж далеч от сегашното, виждаше всяка дреболия на предишното съществувание, но с такова спокойно учудване, както пеперудата би гледала пашкула, от който току-що е изхвръкнала.” (Константинов 1980: 215)

След като нощта изтича, двамата герои не са вече същите, от предишната им забързаност няма и следа, те не са паднали и във властта на ежедневието. Тук на преден план отново излиза мотивът за бодростта и екзистенциалното пробуждане:

„(...) когато се върна, младата жена го чакаше пред хотела, стъкмена, малко бледа от безсънието, но бодра. Тя цялата беше някак утринна, лека, прозрачна със своята гъвкава фигура (...)” (Константинов 1980: 219)

В разказите „Една нощ”, „Вяра”, „Произшествие”, а дори и в „Ден по ден” Константинов като че ли спира там, където започва същинският живот на героите. Вероятно паралел с този повествователен похват може да се търси с концепцията за най-плодотворния момент в изобразителното изкуство, за който говори Лесинг в своя „Лаокоон”. Той подчертава, че изкуството внимателно трябва да избира момента, който изобразява. Той не бива да се припокрива с точка, в която емоцията достига своя пик, а да се фокусира върху момента, който може да се превърне в най-плодотворна база за по-нататъшното развитие във въображението. Според Лесинг, изобразявайки крайни емоции, старите майстори винаги показват онзи момент, в който възприемащият може да предусети предстоящото избухване на емоцията, но не му е позволено да я види (Лесинг 1978: 48-51).

В разказа „Седем часът заранта” ситуацията е по-различна и емоционалното нагнетяване достига своя връх в рамките на произведението. Героинята очаква своя любим в неназован многомилионен град. Наративът, подобно на голям хронометър, отмерва дните, часовете и минутите до неговото пристигане. Тук използвам тези три времеви периода не заради друго, а защото в хода на разказа и с наближаването на момента, в който срещата най-накрая трябва да се случи, времето се сгъстява, проточва се, спира съвсем, а накрая отново неумолимо тръгва. В началото на нейното очакване, когато точният миг на пристигането му все още не е ясен, ежедневието й протича в мудния ритъм на неделничното и спокойствието:

„Тя се чувстваше като студентка във ваканция – лека, разполагаща с цялото си време, изпълнена с бодрост и спокойно, радостно очакване”. (Константинов 1980: 173)

Но ситуацията драстично се променя, щом тя разбира точния момент, когато нейният любим ще пристигне. Телеграмата идва, началото на нейното душевно пътуване към мига на пристигането му е даден и ходът на времето вече не е същият, няма и следа от предишното спокойствие:

„Неочаквана мисъл излъкати в съзнанието й: колко бързо минава времето!... Сетне изведнъж си спомни: а нали още тази заран това двудневно очакване й се струваше толкова дълго?” (Константинов 1980: 176)

Преносът между вътрешния свят на героя и обкръжението се случва в обратната посока спрямо разказа „Една нощ”. Душевното състояние на младата жена се проектира върху града и той придобива неприятни, дори демонични характеристики. Това се случва след получаването на телеграмата, която бележи началото на преломния от психологическа гледна точка момент. Успоредно с него започва и пътуването в психическото пространство на героинята, а неговата посока е надолу към несъзнаваните страсти, към похотта и опиянението, към животинските дебри на душата и, в последна сметка, към смъртта. Самата тя има усещането, че се „движи в някакви глухи, дълбоки и потайни низини” (Константинов 1980: 178). А когато „отново някъде в дълбочините й премина трепетна лекота на безгрижие, на пълна свобода” (Константинов 1980: 179), тя се озовава в заведението, където среща непознатия мъж. Там, на фона на „глухите удари на тъпана” и „екзотиката на виещата се спирално мелодия”, която напомня „свирките на змиеукротители” (Константинов 1980: 182), тя продължава движението си към скритите дълбоко в гъстата тиня на съзнанието й желания и страсти. Тя приема поканата на непознатия и продължава да слиза надолу, този път към бара, който малко след това е директно назован с думата „подземие”. Младата жена се е озовала в подземието на своето съзнание и именно там авторът отново ни дава маркер, който да покаже различния начин, по който протича времето за нея: „часовете бяха спрели”. (Константинов 1980: 185)

В края на разказа неназованата героиня приключва своето душевно пътуване, последната отсечка от него тя извършва вероятно водена от разкаянието и гузната си съвест заради това, че е изменила на любимия си. Отново нейният път е надолу. Тя поглежда „пак към дъното на пететажния кладенец” (Константинов 1980: 188) и се хвърля от прозореца. Смъртта на героинята бележи края на разказа и е последната спирка в нейното психическо пътуване вън от ежедневието.

В заключение ще отбележа, че ежедневието и най-вече усещането за монотонността на времето, лишено от посока на протичане, е основен мотив в творчеството на К. Константинов. Позволявам си да допусна обаче, че вниманието, което му отделя авторът, както и силните внушения, които извлича чрез него, се дължат до голяма степен на факта, че за писателя ежедневието е нещо, което може (а вероятно и трябва) да бъде преодолявано. Именно тези преломни моменти, когато героите на Константинов правят опити (независимо дали те са успешни или не) да погледнат отвъд стената на едно-и-същото, се обособяват като най-емоционално и най-идейно натоварени. И ако отново се върнем към думите на Рита Фелски, която заявява, че „всекидневието не описва само живота на обикновения човек, но и отпраща към това, че всеки живот съдържа в себе си част от обикновеното” (Фелски 2000: 16), вероятно бихме могли да допуснем, че чрез онези моменти, в които ежедневието все пак бива преодоляно, Константинов показва, че дори и в най-обикновения живот има частица от необикновеното.

 

Цитирана литература:

Константинов, Константин, авт . 1925. Любов. Разкази. София: Печатница С. М. Стайков.

Константинов, Константин, авт . 1980. Разкази и пътеписи. София: Български писател.

Certeau, M., авт . 1984. The Practice of Everyday Life. Berkеley: University of California Press.

Felski, R., авт . 2000. The Invention of Everyday Life. New Formation. Virgina.: New Formation.

  • 1. Най-точният превод от английски на заглавието на статията на Рита Фелски (“The Invention of Everyday Life”) се припокрива с преводното заглавие на книгата на Мишел дьо Серто – „Изобретяване на всекидневието” („The Practice of Everyday Life”). За да избегна двусмислие, избирам по-свободен превод към заглавието на статията, писана от Фелски, а именно „Откриването на всекидневието”. Преводът на всички части от статията – мой. – бел. авт.
Година: 
2016
Том: 
13
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: 
Дата на публикация: 
26.06.2017