Ежедневието е един от онези неизменни компоненти на човешкия живот, които на пръв поглед изглеждат ясни и със значение, идващо едва ли не от само себе си и по подразбиране. Решим ли обаче да дадем дефиниция на това, какво е ежедневие, кога настъпва то, какво включва и кога приключва, ако изобщо можем да допуснем, че подлежи на количествено измерване по отношение на своята темпоралност, образът му изведнъж ни се явява забулен в неяснота.

Този текст е един опит в началната публичност по темата за ролите на критиката, за казионната ù рамкираност, но и за нейното вътрешно движение и специфики, в периода на „народната“ република след близо двегодишното ми потъване в литературната периодиката от 1948 до 1989 година. Писан специално за форума, посветен на Константин Константинов, той е фрагмент от собствените ми типологии, без особен теоретичен контекст.

Споменът е друга действителност, в която ние присъствуваме с двойно съществование – днешното и някогашното. Нашият живот всъщност е само трупане на спомени.

И клетото човешко сърце никога не ще се почувствува самотно, докато човек може и има какво да си спомня. (Константинов 1981: 11)