Skip to content Skip to navigation

Черното огледало на мълчанието („Брюге” на Константин Константинов и „Брюге” на Стефан Цвайг: опит за междутекстов анализ)

Настоящата статия предлага опит за анализ на пътеписни творби от Константин Константинов и Стефан Цвайг, които имат един и същ обект на описание – белгийския град Брюге. Водещото твърдение е, че пътуващият човек в тези произведения, неспокоен и търсещ, открива своите сетива за мистичността на разнородното, богато нюансирано градско пространство, за да намери нова пътека към себе си през призмата на Другия и другостта

This article suggests an attempt for an analysis of the Konstantin Konstantinov’s and Stefan Zweig’s travel notes which have the same object of description – Belgian city of Brugge. The main thesis is that the raveling man at these works, restless and searching, uncover his own senses for the mystery of heterogeneous, richly nuanced urban space to find a new path towards themselves through the prism of others and otherness.

Огледалото е мистичен образ.

Привличане и отблъскване.

Напрегнатост и покой.

Привързаност и неопределеност.

Огледалото е забулена тайна, която увлича и плаши. В него се засрещат копнежът и споменът, възторгът и страхът.

Но то е и наситена действителност – близка, завладяваща, печално-радостна, разкриваща отделните полоси на времето. А това своеобразно пътуване през годините е едно от имената на непосредственото, променящо и изпълващо, узнаване – на света и на себе си.

Така на свой ред се задават и различните измерения на емоционалната (съ)преживяност и психологическата проникновеност на пряко зримото.

Мълчанието, от друга страна, е равносметка, но и притаена възхита.

Вглъбяване.

Неприкосновеност.

Мълчанието е улавяне на нежните трепети на душата, отказ от тяхното екстериоризиране, защото инак целостта на видимото би се разрушила. То е и подреждане на късове свят, които подчертават копнежната наситеност на отделното съществувание, потопено в обективността на заобикалящото.

Такива размисли би могъл да породи у читателя дòсегът до два близки, но особени по своему пътеписни текста, появили се и при неголямо времево отстояване един от друг. Техните автори – Стефан Цвайг и Константин Константинов – и двамата със силна творческа предразположеност към този жанр – добре знаят неговите уловки и преимущества. И, като умело избягват първите и старателно се посвещават на вторите, предлагат изтънчена проза на непосредствената, достоверна изразност, проза, загатваща неспокойните търсения и същевременно романтическите настроения на писатели хуманисти, които биват принудени в едно, собствено, неромантично време да се сблъскват в своите родни страни с хуманизъм от по-друго естество.

Когато австрийският писател и философ Стефан Цвайг пише своите пътни бележки, посветени на печално красивия бисер на Фландрия – Брюге – от края на Първата световна война е изминала едва година. Време сравнително кратко за комплексни преценки и обобщения. Едно обаче е ясно – „светът от вчера” (Die Welt von Gestern) си е отишъл безвъзвратно, светът на спокойствието и сигурността е безапелационно, властно, категорично заменен от необузданото пренареждане на жизненото пространство, от хищническото налагане на определени интереси, от неотложното регламентиране на действени стратегии, произтичащи от посвещаването на прицеленото оръжие и свитите в юмруци ръце, но не и от търсенето и следването на, библейски казано, в по-широк смисъл, единството на духа чрез връзките на мира1. Така бленуваната от автора на „Нетърпеливо сърце” и „Клариса” духовна родина (Европа) е претърпяла тежко поражение като идеен, социален, екзистенциален проект.

Когато българският писател, преводач и общественик Константин Константинов записва своите пътни впечатления (1926), отнасящи се до същото примамливо, но „призрачно” място, отново една година е злощастното времево разстояние спрямо друго, по-ограничено като измерения и последствия, ала съпроводено от не по-малко тягостни настроения, щом е дума за владеенето на отделната съдба, за разполагането с човешкия живот, събитие. Командирован от Българската централна кооперативна банка, в която работи като юрисконсулт, с цел проучването на видовете кооперации2, авторът на „Ден по ден” и „Седем часът заранта” се изправя пред един свят, който се явява контрапункт, но и своего рода потвърждение на тревожно долавяните или печално изживяваните последствия от гореприведените социални катаклизми.

Така сближаването на двата случая, отвеждащи към един и същ обект на естетическо осмисляне, открива интересна закономерност: градът призрак (чуждото пространство), който е видян в своята противоречивост, променливост, стъписващо-възторгваща привлекателност, служи като особен коректив, като личностен идентификатор на желание и представа у човека, принадлежащ на едно трагично отминало време, дълбоко покрусен от насилствено пренареденото жизнено поле (1914-1918, 1923-1925). Това желание и тази представа на свой ред имат поне три взаимозависими измерения на смислополагане – света, Другия, себе си.

„Замечтаният град” (der träumerischen Stadt) Брюге, както го вижда Ст. Цвайг, в съответните пътеписни претворявания на вътрешни нагласи, размисли и усещания изпълнява сходна функция – генеративна. Последователно е показано как всеки наблюдаван обект от описваното място рефлектира в душевния свят на говорителя, какви психологически състояния той поражда. Този доминиращ интроспективен подход е обединителен и за двата текста, организира съставящите ги структурно-композиционни елементи, подчертава поетологическата им близост, но и индивидуално-творческата различност на техните автори. С оглед на това тъкмо той ще се превърне в проблемно, смислоопределящо място за настоящите анализационни наблюдения.

Неговото анализиране като ключова текстоизграждаща матрица ще наложи и въвеждането на едно конкретно понятие, което най-добре би представило хода на изложението в произведенията: поетика на експресивно-оценъчното акумулиращо съполагане. Какво ще да е това странно съполагане, двата пътеписа на текстово равнище могат да илюстрират пребогато, на метатекстово равнище обаче ситуацията, за добро или лошо, значително се усложнява. И преди терминологичните мъгли над тези опити за анализ да са се сгъстили повече от мъглите над печално красивите канали на Брюге, време е да хвърлим някаква яснота.

Градът е специфично пространство на привидната споделеност и бягство, на опиянението и покрусата. За модерния човек пребиваването в градската среда е равнозначно на усърдно анализиране на собствената душевност, на необходима екзистенциална равносметка, на постепенно, а понякога и твърде рязко дистанциране от заобикалящото. Умореният от насилствено наложената, изкуствена конвенционалност в отношенията, от същностната разделеност между хората в обществото (по Тьонис 1998: 146), модерният човек търси определени стратегии за пребиваване всред или освобождаване от тази атмосфера. И ги намира. Една от тях безусловно е пътуването.

Модерният пътуващ човек усвоява светове, превръща ги в пристан за изтерзаната своя душа. Той е търсещ, съпоставящ, анализиращ човек, за когото досегът с другото, чуждото пространство се свързва пряко с последователното вглеждане, а и себенамиране.

Така разказвачът в текстовете с общо заглавие „Брюге” на К. Константинов и Ст. Цвайг, подчертано обърнат към себе си, застанал в центъра на един богато нюансиран микрокосмос, заявява особена (налице са основания да се означи и като противоречива) предразположеност към докосване до неочакваното и непознатото (но наред с това припознавано като чудесно и примамливо) в това далечно място. По този начин „изтощената всекидневна реалност” (Стефанов 2004: 50) бива изоставена, макар и временно, за да може човекът отново да изживее собствената си емоционална (и смислова) пълноценност (Стефанов 2004: 50).

Чуждият град, или за двойствеността на възприятията

Пребиваването сред чуждата действителност е едно своеобразно отърсване от гнета на делничната монотонност. Брюге става притегателен център – за цялостни, непосредствени умозрителни и експресивни себеразкривания.

Още началото и на двата текста, в което се забелязват подобни себеразкривания, загатва философско-съзерцателната нагласа у двамата прозаически говорители. Изявената тук рефлексивност в изложението се превръща в доминираща поетологична черта в съответните разглеждани случаи:

Черната равнина, осеяна с комини и селища, се върти зад стъклата на влака. Едно ниско небе, мокро и окадено, прихлупва хоризонта. Още гърмят в ушите ни яростните вълни на Северно море. Още се мярка пред погледа пустинната променада на дигата със заключените хотели-дворци на Остенде. А наоколо са отново печалните полета на Фландрия, набраздени с пътища, изрязани с канали. Неподвижната вода мъртво лъщи под гаснещия зрак на зимната привечер. Сякаш безпределна, посипана със сажди и изоставена лагуна, сред която писъкът на машината буди единственото ехо на живот. 3

(„Брюге”, К. Константинов)

Трудно е да се движиш привечер през сумрачните тесни улици на този замечтан град, без да изпаднеш в тиха меланхолия, в оная сладка печал на последните есенни дни, в които ги няма вече шумните празници на плодовете, а само тихата драма на доброволното отмиране и гаснещата мощ. Понесен от неизменната вълна на вечерната смиренонабожна музика на камбаните, човек бавно се влива в това безбрежно море от загадъчни спомени, които прошумяват тук пред всяка врата, пред всяка порутена стена. Отпуснат, странствуващ така като пилигрим, докато изведнъж в размисъл почувствуваш цялото величие на някаква драма, сред която и собствената ти грижливо приглушена стъпка ти се струва жива и въздействуваща, докато великите сили стоят занемели като мрачни кулиси. И едва ли има друг град като Брюге, който да е превърнал в символ с такава неумолима сила трагизма на смъртта и още по-ужасното от нея – процеса на умирането. 4

(„Брюге”, Ст. Цвайг)

Видно е, че тези силни позиции на дадените произведения задават една точно определена смислова перспектива, която в хода на разказването не само че не търпи изменение, но с оглед на събраните наситени впечатления, предвид прозирането и осезаването духа на мястото, тя придобива още по-характерна изразност. Любопитно е да се посочи, че още тук сходствата между двата текста започват знаково да се роят, като за това приведената хронотопна ситуация играе съществена роля. Преди всичко нека не пропуснем да отбележим, че привечерният сумрак, последните есенни дни, зимата, тихите тесни улици на потъналия в притаена меланхолия, в сладка печал град са богато нюансирани образи-символи. Съвкупност от реалии, означаващи конкретни усещания, представи, идеи. Те обуславят преобладаващата емоционална атмосфера в пресъздавания разнолик свят, като с тяхното художествено интерпретиране се въвежда и ключовата за двете творби опозиция живот - смърт, около която се изграждат на практика отделните концептуални схеми.

В това отношение използваните прозаически стратегии и на К. Константинов, и на Ст. Цвайг не се различават съществено помежду си: и в двата случая е предпочетено постепенното съсредоточаване върху централния, смислоизграждащия обект на пътеписно възпроизвеждане. Тъкмо с този похват на продължително натрупване на образни детайли впоследствие ще се открои и водещата идейно-тематична парадигма, разгръщана от отделните разказвачи, която изисква видяното последователно да бъде полагано в един широк контекст на културноисторически съотнасяния.

Избраната гледна точка към множеството означители на заобикалящия материален свят и към събитията в него, гледна точка, която плавно стеснява своя обсег – в движението от общото към частното, от „печалните полета на Фландрия” към всеки един, дори най-малък, детайл от градския екстериор на Брюге, позволява по-цялостно и всеобхватно пресъздаване и разгръщане на завладялата героите емоционална атмосфера. Това е като че ли съзнателно търсене и стриктно подреждане на отделните късове на една особена, увличаща и плашеща едновременно, картина.

А то значи и повторно пораждане.

Пътуващият човек у К. Константинов и Ст. Цвайг е човек на многобагрието, на наситената сетивна възприемаемост на пряко зримото.

Той не просто гледа, той вижда, наблюдава, прозира.

Той не просто пътува, той узнава, усвоява, съпреживява.

Жаден да разбули тайните на това странно, печално красиво място, но и нетърпелив час по-скоро да го напусне, да избяга от него, респективно да се освободи от трудно определимото му въздействие, този герой остава спонтанен в реакциите си и донейде несигурен, раздвоен във възприятията си, което в конкретната ситуационна изявеност може да бъде разглеждано като негова присъща, характерологична черта.

Повторно породеният свят на Брюге, така, както бива открит и разбран от отделния индивид – чужденец, носител, повече или по-малко, на близък, но все пак различен културен код, на определени, наложени от собствения жизнен опит, светогледни позиции, „оживява” отново и отново, парадоксално, в поразяващата сетивата смъртна своя облъхнатост, за да положи съответната човешка присъственост, физическа, ала преди всичко духовно-емоционална, в проблемния сплит между опиянението и обезумяването, между себе си и другите, между минало и настояще (не без тревога и съмнение и за утрешния ден).

Структурно-композиционното изграждане и в двата пътеписни текста е подчинено основно на два принципа – да ги наречем условно, изхождайки от спецификата на разказването, синхронен и диахронен. Необходимо е да обърнем внимание на тях като вид поетологически стратегии, понеже тъкмо те обуславят вътрешните преходи в рефлексивните състояния на героите, както и тясно свързаното с тях, споменато вече, акумулиращо съполагане (на различни реалии), пораждащо конкретни чувства и представи и имащо подчертано оценъчен признак.

Мозаечността в изображението пряко отвежда към представата за невъобразимо струпване, събиране и подреждане на обекти на художествено интерпретиране, провокиращи интроспективно съсредоточаване. Културноисторическите наслагвания на т.нар. Венеция на Севера, съотнесени със съвременния за двамата разказвачи облик на града, съставят всъщност гъстата мрежа от смислови означители в текстовете. Мрежа, която бива разгръщана върху основата на отчетливо изведената двупосочност – на пресъздаването и внушението.

Синекдохичните (пространствени) позовавания на Брюге са образи-символи на трагична отделеност и примамлива неповторимост. Така например готическите църкви, тесните улички, дългите каменни огради, малките мостчета, осветените кръчми (К. Константинов) или „пъстрото гъмжило от покриви с червени цигли”, малките градини с изобилна зеленина, езерото на любовта, историческата базилика, в която се съхранява обшитото с благородни камъни ковчеже с капки от светата кръв на Спасителя, и, разбира се, дългите канали, в чиито води – едно своеобразно черно огледало – лежи уловено, всред всепроникващо мълчание, небето (Ст. Цвайг) биват съположени в точно определен идейно-естетически порядък. Те са видени – и в двете художествени системи – като пораждащи противоположни психологически състояния. А тези състояния на свой ред поставят човека в средоточието на ужаса и неизменната печал и усещането за навестяващо щастие и упиващ живот, който, като безбрежна сила, „тласка към любов и най-безволната душа” (Ст. Цвайг).

Без да стигат до крайна емфатичност, и двамата герои разказвачи, попаднали сред тази силно въздействаща атмосфера, съвсем спонтанно и недвусмислено разкриват породилите се чувства, изразяват своята оценка:

Потъмнял, старинен офорт се изправя изведнъж пред очите ни. Тесните улички, безлюдни и чисти, се чупят и потъват татък в падналата вечер. Лъхва влага, студена и гъста. Навремени някакво жаловито скърцане, като стара дървена порта, която хленчи в мрака. Дълги каменни огради с черни сенки, стени с капаци по прозорците. Малки мостчета, под които потайно подплисва вода. Една звънарня избива надалеч часа. Един трамвай, светнал и бърз, минава като видение в тая сънна неподвижност.

(...)

Непознат и далечен живот е заключен зад тия стени в хладната нощ, мълчалива и стаена, като мрака на готическите църкви.

(...)

...в тоя тих час върху ниското сиво небе Брюге се изрязва най-пълно в своята замислена и нетленна красота.

(„Брюге”, К. Константинов)

И също така чудесна е здрачната картина на безучастните прастари улици. Но странното е, че тази тишина не е отдадена само на вечерта, която я преплита с много свои мечти и копнежи, а като че ли неизменно над тези стари островърхи покриви е простряно някакво сиво було, в което всичко шумно и грубо се оплита, че има някаква сурдинка, която приглушава всеки шум в шепот, ликуването в усмивка и вика във въздишка.

(...)

Но и от тая висота, откъдето се откроява игривото и прелестното на града, не може да не се забележи и трагичният жест, който ни кара да разберем онемялата печал на улиците. Това е онази копнежно протегната ръка към далечното море, широкият канал, с който засипаното с пясък пристанище се стреми да достигне прилива, носещ благодат.

(„Брюге”, Ст. Цвайг)

Синхронният поглед към обективната заобикаляща реалност, която героите на К. Константинов и Ст. Цвайг не просто обитават, а тревожно, болезнено дори осезават, позволява по-цялостното, прието и осъзнато, себеситуиране в обсега на чуждото. То, на свой ред, естествено, е натоварено с нееднородни конотации, но самото негово случване кореспондира с идеята за особената свързаност, колеблива или не, на модерния човек със света и Другия (като различен, понякога стряскащ, но интересен за него).

Възможно е такова твърдение да бъде отнесено, макар и с някои контекстуални уговорки, към една ключова постановка в хуманитаристиката на XX век, свързана с името на Мартин Бубер – колкото повече човек търси Другия, приближава се до него, става Аз до Ти (Бубер 1992: 25), толкова по-пълноценно обуславя своето самопознание и себеизрастване. Така образът на homo viator в разглежданите случаи у К. Константинов и Ст. Цвайг, реализиращ се преимуществено отвъд материално-осезаваното пребиваване в (и чрез) „замислената и нетленна красота” на Брюге (К. Константинов), придобива все по-плътни контури при скъсяващата се дистанция с отсрещното, срещуположното (без то да му противостои в точния смисъл).

Пътуващият човек у К. Константинов и Ст. Цвайг, неспокоен и търсещ, открива своите сетива за мистичната облъхнатост на разнородното, богато нюансирано градско пространство, за да намери нова пътека към себе си през призмата на Другия и другостта.

Но това пътуване към себе си не се извършва само в границите на пряко зримата действителност. Обектните и (само)идентификационните съотнасяния и съполагания продължават в двата пътеписа и чрез един по-различен ракурс, който е неизменна част от организиращото настоящите анализационни наблюдения експресивно-оценъчно акумулиращо начало – ракурса на културноисторическите позовавания. По този начин условно нареченият диахронен поглед допълва предишния, нюансира го, прави го по-познаваем.

Героите разказвачи и у К. Константинов, и у Ст. Цвайг предприемат това връщане назад през вековете, за да подчертаят материално съзидателната и духовната възмога на този град, за да се потопят изцяло в омаята на заобикалящото, но и недвусмислено да изразят разочарованието си от отделните проявления във втория член на оформилата се диада минало - настояще:

А някога Брюге е бил гордата столица на Фландрия, църковно и светско средище на целия този северен край. По безбройните канали са плували кораби със стоки и съкровища на далечни земи, трупали са се огромни складове за Англия, Венеция и Индия. Корабостроителници са закривали небето със своите мрежести скели, в тъмните работилници и пещи се е приготвял най-фин порцелан, филигранни стъкла и кристали. (...) всеки празничен ден под звъна на всички църкви безкрайни процесии с хоръгви, кадилници и свещи, с Мадоната и Детето са шествували край заспалите канали на призрачния град. После вековете са се изнизали равнодушни един след друг и са отвлекли всичко със себе си. (...) Сега – няколко антикварни магазина с фалшиви старини и евтини сувенири. Англичани-туристи, които прескачат лете от плажа на Остенде за час, два със своите тежки спортни коли. И вечер – дългите работнишки влакове, които се връщат от юзините на Ганд и Брюксел.

(„Брюге”, К. Константинов)

...И си спомняме трагичната история на Брюге – цъфтящата младост, когато всички корабопритежатели са държали тук своите кантори, стотици кораби, окичени със знамена, са преброждали пристанището, когато крале са преговаряли покорно и смирено със заседателите, и кралици, изпълнени с тайна завист, са се възхищавали на разкошните одежди на гражданките. И тогава иде бавният упадък, дълги години войни и раздори, епидемии и накрая морето, с което цялото щастие бавно се е отдръпнало от стените на града. (...) И застанал така мрачно и неподвижно столетия наред, принадлежащ изцяло на миналото, той си е създал онова мрачно и величествено положение на някакъв монашески исполин, който събужда печал и едновременно повелява страхопочитание и благоговение, което в същност представлява чудесното и примамливото у тоя град.

(„Брюге”, Ст. Цвайг)

Противопоставянето между славното минало и агонизиращото настояще е особено отчетливо изявено (при К. Константинов дори на структурно равнище, при строежа на фразата – чрез знаковата употреба на противопоставителния съюз, с който се въвежда тази нова смислова цялост), за да маркира другата водеща концептуална линия в двата текста. Линия, която прави от тях вътрешно напрегната, но строго изградена система.

Събралият богати впечатления пътешественик отправя своя взор назад, през стопанските, културните, историческите меандри на времето, за да разгърне в пълнота представата за този „град на сънищата и смъртта” (Ст. Цвайг), да подреди късовете свят, които вече познава, да положи себе си и своето разбиране за човека в това средоточие на дух и материя, на възход и упадък, на неустоима примамливост и странно отблъскване, на притаения живот и дебнещата смърт.

В това отношение краят и на двата пътеписа затваря в себе си това сложно противоречие, без да го решава. Така получената кръгова композиция (начало – край) преутвърждава образа на печално красивото градско пространство, което, пораждайки такава амалгама от чувства и преживявания, задава и конкретни перспективи за разбирането и осмислянето на отделни аспекти от феномена на човешкото битие в засрещането на чуждото и своето.

Черното огледало се е оказало не съвсем потискащо мълчаливо, а напротив – охотно говорещо. И споделящо. Стига да са налице сетивата за това.

Цитирана литература

Константинов, Константин, авт . 1937. По земята. София: Ив. Коюмджиев.

Константинов, Константин, авт . 1980. Разкази и пътеписи. София: Български писател.

Тьонис, Ф., авт . 1988. Общност и общество. В , Извори на социологията. Стара Загора: Идея.

Цвайг, Стефан, авт . 1989. Избрани творби в пет тома. . Том 5. Светът от вчера. Дневници. Писма. 5 том. София: Народна култура.

Цвайг, Стефан, авт . 1984. Портрети на европейски писатели. София: Наука и изкуство.

  • 1. По Еф. 4:3
  • 2. Този и други интересни щрихи от житейския и творческия път на писателя могат да се открият в старателно изготвеното приложение към книгата на Мира Душкова „Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази” (вж. Душкова, М. Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази. Русе, 2012, с. 275).
  • 3. Цитирането е по Константинов, К. Брюге. – В: Разкази и пътеписи. С., 1980, с. 339.
  • 4. Цитирането е по Цвайг, Ст. Брюге. – В: Портрети на европейски писатели. С., 1984, с. 515 (в превода на Борислав Филипов).
Година: 
2016
Том: 
13
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: 
Дата на публикация: 
26.06.2017