Skip to content Skip to navigation

Трансформации на образа на жената в романа „Кръв“. Модел на неустойчивата идентификация

Моделът на идентификация, който е представен чрез главната героиня в романа „Кръв“ на Константин Константинов, е неустойчив и трансформативен, преминаващ през три отделни етапа. Връзката на женския персонаж с идеологията е главно през нейното психологическо отъждествяване с любимия ѝ. Във финала на творбата героинята се самоопределя изцяло чрез социалната си и семейна функция на майка. В тази публикация процесът на идентификацията е разглеждан относно литературен персонаж, като е направен опит да се приложи психоаналитична теория върху фикционален образ. Търсени са допирните точки между реалните състояния и процеси, през които преминава човекът и литературните им проявления в рамките на художествения свят. Идентификацията е изследвана като процес, който изменя предишен образ на героя и е динамична като характеристика.

The identification model, presented through the main female character of Konstantin Konstantinov's novel "Blood", is unstable and transformative, it passes through three distinct stages. The connection of the female character with ideology is conveyed mainly through her psychological unification with her loved one. At the end of the story the heroine defines herself solely through her social and family function of a mother. In the present work the process of identification is considered in relation to a literary character,  by making an attempt to apply psychoanalytic theory onto a fictional figure. A search is directed towards common grounds between the real states and processes a person goes through and their literary manifestations in the artistic realms. Identification is examined as a process which alters a former image of the heroe and it's dynamics as characteristic.

Идентификацията на персонажите в рамките на художествения текст на романа „Кръв“ на Константин Константинов е проблематична и трансформативна. Героите в текста откриват външно положен за тях обект, спрямо който се осъществява психологическото им отъждествяване и по този начин конструират собствените си образи. Най-ярко откроим и показателен за нестабилността на този процес се оказва персонажът на главната героиня – Вяра Добрева1. В хода на сюжетното действие тя променя два пъти обекта, спрямо който се идентифицира. По този начин се изменя диаметрално цялостният ѝ персонаж, който преминава през трансформации в търсене на някаква същност, способна да оцелее в смутното време.

В настоящото изследване романът ще бъде разглеждан като модел на неустойчивата идентификация през образа на главната героиня на базата на тези промени на обекта на отъждествяване. Преминавайки от една крайност на проекцията на същността си в друга, Вяра Добрева може да бъде видяна като три различи образа, с отделни ценности, поведение и подбуди. Трансформациите, през които преминава обаче, се оказват краткотрайни спрямо фабулното време. Действието в романа е заключено в рамките на сравнително кратък период – около една година, който се оказва достатъчен за саморазкриването на героинята в нейните три роли – лекарката, любимата - последователка на каузата, и майката.

Понятието „идентификация“ ще бъде употребявано в неговия смисъл на психологическо отъждествяване спрямо външен за персонажа обект или идея. Значението на понятието в настоящия текст най-много се доближава до определението, дадено от Юнг:

„Този термин обозначава определен психологически процес, в който личността е частично или изцяло дисимилирана от самата себе си. Идентификацията е отчуждаване на субекта от самия себе си в полза на един обект, в който субектът е до известна степен замаскиран. Например идентифицирането с бащата на практика означава възприемане на поведението и маниерите на бащата така, сякаш синът не е отделен индивид. Идентификацията се различава от имитацията по това, че идентификацията е неосъзната имитация, докато имитацията е осъзнато подражание“ (Юнг 1992b: 93).

В настоящия текст процесът е разглеждан относно литературен персонаж, като е направен опит да се приложи психоаналитична теория върху фикционален образ. Търсени са допирните точки между реалните състояния и процеси, през които преминава човекът и литературните им проявления в рамките на художествения свят. В този смисъл употребата на всички психологически и психоаналитични понятия се явява условна.

Идентификацията ще бъде търсена като процес, който изменя предишен образ на героя. В идеята за него като насочено движение не е определяна статична точка, до която то да достига. Идентификацията на личността най-често бива насочена към индивид, социална роля, колектив или идеология. В хода на сюжетното действие на „Кръв“ главната героиня се самоуподобява спрямо друг персонаж, но в процеса на идентификацията си спрямо образа на любимия си тя бива обвързана и с идеология.

Отъждествяването на героинята се оказва неустойчиво, тъй като посоката му, а вследствие на това и цялостното ѝ поведение биват напълно променяни. Нейната идентификация се преформулира в зависимост от наличието или отсъствието на съответен външен фактор. Оказва се, че този процес на конструиране на идентичност не е подчинен на някакви собствени морални подбуди, а е повлиян от желанието за изграждане на такъв тип образ, който да спечели външно одобрение. Идеологическите нагласи, които биват привнесени към нейния образ отвън, така и не биват усвоени от нея. В този смисъл това не е нито идентификация спрямо тълпа2, нито спрямо идеология3 по начина, по който тя бива разглеждана от психоанализата.

За да бъде изследвано отъждествяването като процес, наличието на предзададена същност не е задължително условие. Такъв е и случаят с Вяра Добрева. Още от началото на текста тя е представена като влюбена в другия главен персонаж Деян Чавдаров, което повлиява на нейните действия и преценки. От някакъв предишен неин образ са останали само щрихи. Те се оказват достатъчни, за да бъде показан контрастът на промяната, настъпила заради идентификацията, но не и за да се установи оригиналната ѝ личност.

Все пак, в това първоначално представяне на героинята, което съдържа фрагментарно нарисувания и отминал образ, може да бъде откроена най-вече силната ѝ връзка с лекарската професия. От една страна, това проличава в изобразената още в първите редове на романа табелка на вратата на кабинета й: „Вяра Добрева – приема болни“ . Значението на името на героинята лесно може да бъде разчетено като „вяра в доброто”. В същото време целият текст на романа подсказва невъзможността за реализирането на тази етическа категория във военното време. Героинята обаче е склонна да идеализира действията на своя любим или на други членове на организацията в парадигмата на това оценностяване. По този начин имплицитно е въведена и нейната наивност, която се оказва едно от условията за толкова бързо сменящите се идентификации. Обявлението „приема болни“ означава нейната социална функция, но същевременно то е и алюзия за съзнанието ѝ като лечител и хуманната ѝ природа. Разгръщането на първата идентификация на героинята – спрямо любимия ѝ Деян Чавдаров, започва именно с отказа от собственото ѝ минало и от предишните разбирания. При посещението си при нея той ѝ заръчва: „Моля ви, заключете веднага вратата, не приемайте никого“ (Константинов 1991: 6). Това подсказва, че идентифицирането спрямо чужда самоличност не е решение единствено на Вяра, но същото така е провокирано и отвън. За да успее да влезе в ролята на любима, към която е устремена, героинята безпрекословно слуша повелите на Деян.

Първата идентификация на Вяра в хода на сюжетното действие е с образа на Чавдаров. Тя се превръща в негова сянка, следвайки примера и заръките, които той ѝ дава. Състоянието, в което една личност постепенно се претопява, сливайки се с обекта на желанието си, е описано от Фройд: „Обикновено за нас няма нищо по-сигурно от чувството ни за самите нас, нашето собствено Аз. Това Аз ни изглежда самостоятелно, единно, добре отделено от всичко друго. Че това впечатление е измамно, че Азът по-скоро продължава навътре, без ясно очертани граници, в една несъзнавана духовна същност, която ние означаваме като То, на което Аза служи за фасада, на това най-напред ни научи психоаналитичното изследване, от което очакваме още много сведения за отношенията на Аз с То. Но отвън поне изглежда, че Азът запазва ясни и рязко очертани граници. Само в едно състояние, и то доста необикновено, което обаче не можем да наречем болестно, нещата стоят другояче. Във висините на влюбеността границата между Аза и обекта е застрашена от изчезване.“ (Фройд 1991: 4)4. Героинята в романа преминава именно тази невидима граница на изчезване. В хода на протичащата идентификация нейните убеждения все повече се изравняват с тези на Деян Чавдаров.

Трансформацията на Вяра започва още при първата описана в романа среща между двамата герои. Когато Деян идва при нея ранен, но настоява да си тръгне, за да я остави в безопасност, тя загърбва трезвата си преценка и „изведнъж от сухите ѝ устни излезе задавен, чужд глас: - Ако вие си отидете … аз …аз“ (Константинов 1991: 7). В този момент целият друг свят изчезва за нея.

Уподобяването на Вяра спрямо Деян преминава най-вече през идеологическото. Героинята успява да приеме за свои неговите идеи, без да ги разбира или чувства като собствени. Ако Чавдар е по-скоро склонен към колективна идентификация с тълпата, то за Вяра най-стабилният мост към идеологията е нейният любим. В думите на Чавдар личи утопичният уклон:

„- Но то ще бъде грандиозно, Добрева, представете си само!… Ще бъде стихиен и кървав пожар, онова, което се готви!… А-а-а!... Всички тия мръсотии, трупани от векове, ще изчезнат веднъж завинаги!... Те и не подозират, тъпоумните му мерзавци…Те мислят, че това не е наистина…“(Константинов 1991: 8-9).

По този начин Чавдаров убеждава Вяра и с думите си още повече подсилва нейната идентификация спрямо нещо чуждо и в голяма степен неопределено. Неговата визия за предстоящите събития не е изяснена, достига само до разрушението на стария ред. Начинът, по който Вяра възприема идеята му, е показателен за нейното отъждествяване с каузата, която се оказва непонятна за нея: „Усещаше ли тя всичко, за което той говореше?… Цялото ѝ същество трепереше сега, пронизано от едно ново, голямо разбиране, неясно и за самата нея, ала окончателно и фатално“ (Константинов 1991: 9). Оксиморонът „неясно разбиране“ отразява най-пълно нейната непостоянна връзка с представата за резултатите от борбата, както в този първоначален момент, така и в хода на романа5.

След като Вяра е променила собствената си личност в процеса на идентификация, тя се чувства изгубена и е склонна да повярва на думи, които може да ѝ се струват дори нелогични, за да конституира своя идентичност6.

Промяната на героинята заради присъствието на Деян в дома ѝ е видима и за другите герои: „- Каква си особена днес, Верке – обади се Дойчинов, любопитно и ласкаво, - като че отново те виждам гимназистка в синята рокличка. И лицето ти – пò друго…“ (Константинов 1991: 15) Наивността, която излъчва, е свързана именно с подчинената позиция, която заема спрямо своя любим-идеал. Във враждебния свят на действителността във времето, в което е ситуиран сюжетът на романа „Кръв“, Вяра Добрева трябва да изгради защитни механизми, които да я избавят от страданието.

Книгата представя амбивалентен поглед върху събитията от 1923-1925 г.: Септемврийското въстание и атентата в църквата „Света Неделя“, управлението на Драган Цанков, установения от него т.нар. „бял терор“ и акциите на комунистическата партия, известни като „червен терор“. Като се вземе предвид това силно поляризирано време, лесно е да се предположи, че героите ще бъдат разпределени между двете враждуващи категории. Изглежда обаче, че принадлежността на Вяра към революционната група е по-скоро подтикната от нейната любов, която се превръща в единствен начин за съхранение на личността ѝ в този първоначален момент. Романът почти не дава други основания за нейната свързаност с каузата.

Идентификацията, през която Вяра преминава, насочена спрямо личността на Деян, трансформира не само настоящата ѝ представа за себе си и света, но и миналите ѝ спомени. През призмата на новата си нагласа, тя отхвърля миналото си, отричайки го като недействително:

„Тя се опита да види по-ясно как бе живяла досега. Бяха се низали дни, месеци, години. Тя мислеше тогава, че всеки час от тях носи нещо значително, нещо, което е било частица от нейния собствен живот. А ето, че всичко онова е било празно, само думи, сенки, дори не и това. Просто – нищо.“ (Константинов 1991: 18).

Това минало е заместено с новата представа, породена от отъждествяването ѝ с обекта на нейното желание. Както новата идеология, така и формиращата се у нея представа за собствената ѝ същност все още изглеждат неизяснени. У героинята присъства единствено усещането за настъпващата промяна – това, което бива описвано в настоящия текст като процес на идентификация. Отношението на Вяра към Деян и същото спрямо идеологията са в процес на припокриване. Героинята вижда себе си едновременно като субект на любовните чувства и деятел в партията, но рядко откроява разликата между двете. В същото време обаче се появява и нейният стремеж да се превърне в обект на любовта на Деян. Тази раздвоеност на собствените ѝ желания поражда една непрекъсната динамика на променящата се нейна роля.

Цялата наивност, с която е наситен образът на Вяра в първата половина на романа, отговаря на формиращата се във времето между двете световни войни представа за жената от някои мизогинистични автори. Именно това е моделът, по който литературата изобретява образа на нейната фигура, когато тя бъде поставена в отношение спрямо идеология или спрямо художествено творчество. Също така отговаря на представата, че подобни импулси идват от природата на жената, но те така и не добиват култивиран облик, остават единствено в своя суров вид – неизяснени и нестабилизирани. Именно в този период са популярни тезите на Ото Вайнингер, изложени в „Пол и характер“ от 1903 г., преведен у нас през 1927 г., според когото съзнанието на жената винаги е детерминирано от това на мъжа: „Мъжът живее съзнателно, жената безсъзнателно. Ние имаме право обаче да говорим с такава решителност само за крайните типове. Жената получава своето съзнание от мъжа. Половата функция на типичния мъж към типичната жена (като идеални допълнения) не е нищо друго освен превръщане на безсъзнателното в съзнателното.“ (Вайнингер 1991: 24) Именно една такава представа за жената бива подложена на съмнение чрез образа на Вяра, която е пример за неустойчивото отъждествяване спрямо мъжа и по-силната идентификация спрямо социална роля, приета като собствена.

В същото време обаче действието в романа се развива именно в периода на най-активни действия на феминистичните движения в световен мащаб и зараждането на „първото поколение“ в България (според определението на Юлия Кръстева). Затова и началната идентификация на Вяра може да бъде разглеждана в синхрон с феминистичните идеи. Не само че героинята приема възгледите на своя възлюбен, но в някаква степен тя започва да се опитва да действа като мъж, приема изцяло неговите виждания. „Политическите искания на жените, борбите за равенство на заплатите и функциите, за участие в управлението на обществените институции наравно с мъжете, отхвърлянето на женските или майчините атрибути, преценени като несъвместими с вписването в тази история, произтичат от тази логика на идентификация не с идеологическите (с тях справедливо се борят като реакционни), а с логическите и онтологичните ценности на присъщата на нацията и държавата рационалност“ (Кръстева 1997: 22). Привнасянето на една такава феминистична линия в романа в някаква степен оправдава първоначалните действия на героинята и нейната всепоглъщаша отдаденост. Впоследствие обаче краят на романа успява да върне Вяра в образа, който най-много отговаря на традиционната представа за жената и женското от онова време – майчинството. Именно този обрат на нейната идентификация се оказва и единственият път към спасението й.

Но преди това героинята преминава през други трансформации. Невъзможността да осъществи любовта си с Чавдар довежда до силното ѝ желание за активна позиция в организирането на бунта. Несъзнаваният Ерос, според Юнг, води до желанието за власт у жената7. Подобна тенденция се среща при Вяра, но не точно като желание за власт, а за главна позиция в подготовката на бунта. Тоест нейната себеизява, в момент, когато любовта ѝ не може да бъде напълно реализирана (Деян Чавдаров е женен, има дете), се прехвърля в полето на социалното. Юнг твърди, че когато любовта не може да се реализира напълно като такава, то тя се превръща в инстинкт за реализация. В момента, когато прави избора си, да бъде изпратена да изпълни тайна задача с голям риск, от една страна, се реализира именно този потенциал към заемане на главна роля в организацията, но от друга - все така силно действа импулсът и за следване на стъпките на своя възлюбен. „В това време Вяра, която безшумно се бе измъкнала от ъгъла, приближи до двамината и цяла заруменяла, се обади: - Аз… аз искам да отида.“ (Константинов 1991: 32) Действието ѝ провокира желаната реакция у Чавдаров – той я гледа едновременно с изненада и възторг.

Идентификацията на Вяра с Деян става най-силна именно вечерта след вземането на опасното решение.

„Тя виждаше само разтворената бяла яка на ризата и една жила, която бързо тупаше отляво на нежната висока шия. И изведнъж стори ѝ се, че тая синкава вена е част от нея самата, че цялото това голямо, стройно, отделно тяло е било някога нейно, откъснало се е от нея, но все пак е част от плътта й, свързано навеки с нея чрез невидими и неунищожими връзки.“ (Константинов 1991: 33).

Отъждествяването става толкова силно, че героинята започва да го усеща. Миналото ѝ се струва все по-далечно и безсмислено. Идентификацията ѝ изгражда нова визия както за самата нея, така и за света. Сякаш целият ѝ предишен живот е изтрит. В този смисъл отъждествяването започва да изглежда като умопомрачение. „- Дали съм щастлива?… Ами че аз сега една усещам, че живея!... Всеки миг, всеки час е пълен със смисъл, нов… и най-хубав. Всичко преди това е било отражение… мираж… не е било. Това, без сама да знам, съм чакала, само това ми е трябвало.“ (Константинов 1991: 38) Докато е подвластна на тази идентификация, героинята не вижда друг път за себе си, освен да следва своя любим както в живота, така и в смъртта. Ставайки свръзка на организацията, тя е с ясното съзнание за риска, който поема. Също толкова убедена е в избора си, когато обсъжда с Дойчинов възможните изходи от бунта. Тя заявява: „Докрай с него… все едно - към смърт или към живота.“ (Константинов 1991: 38). Тази реплика предполага убеждението и за свързаността между двамата, на която тя е изцяло подчинена в този момент. В същото време обаче в контекста на романа тя може да бъде синонимизирана с идеята „докрай като него“. Идентификацията, която не е осъзната, но в същото време работи с много по-голяма мощ, отколкото експлицитно изразеното убеждение за любовната заедност. Макар и в този момент тя да е напълно убедена в думите си, в хода на романа тя достига до следващата си идентификация, която я отвежда далеч от съдбата на Чавдаров.

Когато Деян заминава извън дома на Вяра, нейното съществуване изведнъж се изпразва от съдържание. Обектът на идентификацията ѝ е отдалечен, но все още присъства в съзнанието й. Това не ѝ позволява да премине към ново себеизграждане. „Тя продължава да върши всичко с механическа акуратност, като автомат. Движи се из улиците, работи, говори, усмихва се. Но цялата ѝ фигура носи печата на друго, чуждо съществувание.“ (Константинов 1991: 60) В този момент най-силно личи колко всепоглъщаща е нейната идентификация. Тя е обсебила целия ѝ живот и не ѝ позволява никакво друго съществуване. Ако в началото на романа действията ѝ са били частично подвластни на отношенията ѝ с Деян, то тук личи пълното ѝ отъждествяване с него.

В последните мигове преди арестуването на Чавдаров Вяра избира да остане с него. Решението да го последва не само в живота, но и в смъртта продължава да бъде твърдо и категорично. Самоубийството на Деян не е пряко изобразено. То е преразказано съвсем лаконично пред Дойчинов. Когато Вяра разбира за това събитие, започва пълната промяна на нейния образ. „Вяра не узна същия ден. Узна следната привечер при разпита. Когато чу сухия глас на полицейския следовател: „… от показанията на покойния Чавдаров се установява…“, тя стоя една минута, без да проумява, и неочаквано и за самата нея от гърлото ѝ излезе някакъв продран вой: - Какво?... Какво?... Кой?...“ (Константинов 1991: 83)

„Никога не сме по-малко защитени от страданието, отколкото когато обичаме. Никога не сме по-безпомощни, отколкото при загуба на любимия обект“, твърди Фройд (Фройд 1991: 20). Именно смъртта на обекта на желанието на Вяра – Деян Чавдаров, довежда до следващата ѝ идентификация. „Тя не плака, не каза ни дума, заключи уста и не проговори нищо при всички разпити до деня на процеса“ (Константинов 1991: 84).

Първоначално изглежда, че, губейки отправната точка на своята идентификация, Вяра остава без ориентир в света. Предишният ѝ образ, който е обрисуван в началото на романа само с цел контраст спрямо настоящото ѝ състояние, вече е безвъзвратно изгубен. Момент на разпад на нейната самоличност обаче не настъпва.

Започва вторият процес на идентификация с нейната социална роля8 – тази на майката. Вяра е осъдена на смърт заедно с друга героиня, която има активна роля в организацията – Цвета. По време на съдебния процес обаче Добрева разкрива, че е бременна от Чавдаров. За първи път в романа проличава нейният силен и категоричен порив към живот. Смелостта се връща в гласа й, но причината не е собствената ѝ съдба, а тази на детето. Героинята вече успешно е преформулирала ценностите си и в центъра на нейния светоглед е поставен дългът ѝ на майка. Така това, че търси спасение само за себе си, но не и за приятелката си Цвета, се оказва оправдано. „В настъпилата за малко тишина прозвуча отново ясният глас на осъдената, сега звънтящ от негодувание. Очите ѝ пламтяха. – Арестувана бях преди три месеца, господин прокуроре! А нося детето си вече четвърти месец. Проверете това с лекар.“ (Константинов 1991: 85)

В мига на произнасянето на присъдата подсъдимите са в гранично състояние. „Представяш ли си какво е сега в душите им: смърт!“ (Константинов 1991: 87), обяснява Дойчинов, който разказва за процеса. В крайна сметка наказанието и на двете е заменено с доживотен затвор. Моментът на прага на смъртта обаче се явява прагът, след който Вяра не може да остане същата. Нейната идентификация с майчинската роля започва именно при произнасянето на присъдата – когато тя заявява, че не може да бъде обесена, преди да роди бебето. След това нейното дете се превръща в единствен смисъл на съществуването й. По този начин спасяването ѝ от бесилото не е поискано за самата нея.

Последната глава на романа, която се явява своеобразен епилог, разкрива характеристиките на Вяра след промяната на идентификацията й. Споменът за предишния ѝ живот изглежда нереален, също както когато става част от организацията, смята, че миналото ѝ е било неистинско.

„Някъде назад имаше нещо голямо и страшно, беше преминало с трясъци, възторзи, мъка… Като буря бе профучало то и опустоши всичко по пътя си. Сега нищо друго не беше потребно – освен тишина, кротост и тишина…“ (Константинов 1991: 91).

Промяната в идентификацията на героинята довежда и до преоценка на миналото й. Идеологията, на която тя е била последователка, бива неясна за нея както в моментите, когато най-активно участва, така и когато е в затвора. С отсъствието на Деян обаче всичките ѝ предишни действия загубват романтическото обаяние, с което са били обгърнати и споменът подлежи на нова интерпретация. Когато в затвора при двете героини пристига писмо от Людскан, който твърди, че скоро най-сетне ще настъпи толкова очакваната промяна, Цвета отново е в същия възторг, както и преди да попадне зад решетките. Вяра обаче не само че не вярва на писмото, но не се и интересува от него. Единственото, което я вълнува, е детето, което расте в нея: „- Чу ли?... Те скоро ще дойдат!... – пълзи горещият шепот на Соколова; - Да… да…; „Ето – пак. Милото, моето!... Потърпи още малко!... Как?... Самичко ли?.. Нали си в мама, сладко, не си самичко!... Потърпи! Скоро, скоро ще дойдеш!“ (Константинов 1991: 92)

Спрямо миналото Вяра вече изпитва единствено страх. В деня на раждането на детето й, когато вижда цялата стая окървавена, тя изтръпва от ужас, да не би онова време да се е върнало: „Ръцете на човека бяха кървави, бялата престилка – цяла в алени петна, на пода – леген, пълен с кръв!... Господи! Какво бе това?... Нима онзи сън се връщаше отново?... Тя поиска да крещи, да избяга, опита се да стане, но нещо писна в ушите й, стените се люшнаха и в същия миг потъна в мека, бяла мъгла…“ (Константинов 1991: 93) Символът на кръвта, който пронизва целия роман, тук се появява с ново значение – от жертвеничеството вече е преминал към наследствеността. Именно той успява да извика в съзнанието спомена на Вяра за предишната ѝ съдба, но променената идентификация го изчиства от предишното му значение и влага в него новата идея. Когато се събужда, тя осъзнава, че това е била собствената ѝ кръв, която се е преляла в детето й.

„Сега дните се търкалят, бързи, кратки, изпълнени от зори до нощта с едно кипнало могъщо чувство на живот. Малкото се преобразява постепенно и непрекъснато и от червеникавото кресливо парче месо приема вече образа на малък човек. Всичко извън него е лишено от всякакъв смисъл, не съществува.“ (Константинов 1991: 93) Идентификацията чрез майчинството вече се е реализирала в най-пълна степен. Промяната, настъпила у героинята, е аналогична с предходната трансформация, когато целият ѝ минал живот изглежда безсмислен и недействителен, освен дейността й, свързана със следването на Деян. Втората трансформация обаче изглежда по-устойчива от предишната. Осмисляйки мястото си в света като майка, поривът на Вяра вече не е към смъртта, заедно с любимия човек, а към живота. Промяната у героинята е най-видима, когато обяснява на Соколова, че вече се е отказала от предходните си идеи. За нея без Деян цялата ѝ минала идентификация е изгубила смисъл. Грешката, която заявява, че е осъзнала, сякаш става видима именно в този момент на прекъсване на връзката с обекта на нейното отъждествяване. Ценностната ѝ система бива подложена на преоценка. Изглежда сякаш тя се е откъснала от някакво дълго продължило опиянение, което е замъглявало преценката й. Когато става майка, предишното ѝ съществуване се отдръпва, за да направи място на новата ѝ себереализация. „Когато нещата се откриват напълно… и свършено е с всичко предишно, което ти се е струвало по-рано истина, а сега… сега е чуждо като чужда дреха…“ (Константинов 1991: 94) Именно от тези думи става ясно, че идеологическото в образа на Вяра е било само една неосъзнавана маска. То се оказва неустойчиво и бива изтрито в момента, когато обектът на идентификацията ѝ изчезва.

„Знам само, че аз разбрах с цялото си съзнание, с последната частица на тялото си моята грешка. Разбираш ли – моята! Може за тебе, за вас, другите, онова предишното, да е истината. Но моята истина вече е друга.“ (Константинов 1991: 94).

Вярата на героинята в нейното дете избистря мисълта й, преобръща ценностната ѝ система и я откъсва от миналото. Цялото ѝ съществуване е концентрирано около майчинството и надеждата, че синът ѝ ще стане по-добър от хората в настоящия свят. Дори след като детето бъде взето от Дойчинов, за да го отглежда, втората идентификация на Вяра няма да изчезне. Синът й, макар далеч от нея, устойчиво е провокирал майчинството у нея. Това може да бъде прието като доказателство за по-голямата ефективност на едни социални роли пред други. Така майчинската идентификация се оказва надделяваща над времето и разстоянието, за разлика от връзката с идеологията, която рязко и окончателно бива прекъсната.

Главната героиня на романа „Кръв“ преминава през две различни идентификации – първо спрямо любовта, а след това – към майчинството. Те трансформират изцяло нейния образ, променят ценностната ѝ система и изграждат две несъвпадащи една с друга самоличности. Отказът от идеологията, която е част от нейното първо отъждествяване, показва, че тя е била обвързана не с организацията, а единствено със своя любим. Идеите му, които тя следва безпрекословно, се оказват чужди за нея. Именно затова първата ѝ идентификация остава неустойчива - без обекта, спрямо който е насочена, тя бързо се саморазрушава. Втората роля, в която героинята влиза – тази на майката, е по-стабилна. Причина за това се явява разликата между двата типа отъждествяване. Ако в първия случай тя се е идентифицирала с Деян, то сега тя се идентифицира чрез ролята на майката. Вторият случай се явява механизъм на допълване, който спомага за изграждането на нейното съзнание за себе си, а не като дисимилиране от себе си, каквото по определението на Юнг е идентификацията. Героинята разпознава себе си като майка по принцип, а не като някоя конкретна жена в този образ. Така тя не следва пример – модел, а представа, която по-лесно подлежи на изменения. Това са част от факторите, които правят втората идентификация на героинята по-трайна от първата. Именно в нея Вяра устоява до края на романа и открива своята позиция в света.

Цитирана литература

Вайнингер, О. авт, 1991. Пол и характер, София: ИК „Ренесанс“ към ДФ „Декарт“.

Ериксън, Е. авт, 1996. Идентичност, младост и криза, София: Наука и изкуство.

Константинов, К. авт, 1991. Кръв 3rd изд, София: Хемус.

Кръстева, Ю. авт, 1997. Времето на жените. В П. Дамянова и съавт., ред-ри Времето на жените. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с-ци 16-40.

Фройд, З. авт, 1991. Ерос и култура, Плевен: Евразия-Абагар.

Фром, Е. авт, 1992. Бягство от свободат, София: Христо Ботев.

Юнг, К. авт, 1993. Връзките между Аза и несъзнаваното. В Избрано, книга 1. Плевен: Евразия-Абагар.

Юнг, К. авт, 1993. Психологически типове. В Избрано, книга 2. Плевен: Евразия-Абагар.

  • 1. Другите женски персонажи в романа – Цвета Соколова, Павлина Радева, Мика и Катя, не са обект на настоящия анализ.
  • 2. „Личността изоставя собствения си характер и възприема образа, определен от обществените норми. Тя става точно такава, каквито са всички останали и каквато те очакват, че ще бъде. Несъответствието между Аз-а и света изчезва, а заедно с него и съзнаваният страх от самотата и безсилието. Този механизъм може да се сравни с мимикрията у някои животни, които се сливат с околната среда дотам, че дори трудно се разпознават помежду си. Лице, което се отказва от собствената си индивидуалност и се превръща в автомат, идентичен с милионите други автомати около него, вече не чувства страх или самота.“ (Фром 1992: 151)
  • 3. „Знаем обаче, че едно лице, дори ако субективно е искрено, често би могло да бъде несъзнателно подтиквано от съвсем различен мотив от оня, който то си представя, и също така, че би могло да се позовава на концепция, която логично означава едно, а за него несъзнателно е нещо съвсем различно от „официалното“ ѝ съдържание. Освен това знаем, че той би могъл да се опита да превъзмогне някои противоречия в собствените си чувства чрез идеологически постановки или да прикрие една идея, която дълбоко в себе си потиска, обяснявайки си, че тя означава тъкмо противоположното нещо. Вникването в действията на несъзнателните елементи ни убеждава да се отнасяме скептично към думите и да не ги вземаме за чиста монета.“ (Фром 1992: 60)
  • 4. Преводът е цитиран с изменения.
  • 5. „В психологически термини формирането на идентичността включва процес на симултанно отразяване и наблюдение. Това е процес, осъществяващ се на всички нива на умственото функциониране, чрез който индивидът преценява себе си в светлината на начина, по който според него другите го преценяват в сравнение със себе си и според типология, която е значима за тях. Той пък преценява техния начин да го преценяват през призмата на това, как самият той възприема себе си в сравнение с тях и в сравнение с типове, които са станали релевантни за него. Този процес е за щастие и по необходимост в по-голямата си част безсъзнателен, освен в случаите, когато вътрешните условия и външните обстоятелства се комбинират, за да утежният болезненото или ликуващо „съзнание за идентичност.“ (Ериксън 1996: 42)
  • 6. „Подмяната на собствената личност с псевдоличност оставя човека в постоянно напрежение и несигурност. Превърнал се в рефлекс на очакванията на другите хора към него, той е обзет от съмнения, понеже в известна степен е загубил самоличността си. За да превъзмогне произтичащата от подобно състояние паника, индивидът е принуден да се подчинява, да търси самоличността си в непрестанното одобрение и признание от страна на другите. Тъй като всъщност не знае кой е той, поне другите ще знаят, но ако действа според очакванията им. Щом те знаят, той също ще научи, стига само да им повярва.“ (Фром 1992: 167)
  • 7. „Един несъзнаван Ерос винаги се проявява като воля за власт. Това твърдение се основава на многобройни случаи, при които липсата на любов се замества с власт. Жени от този тип, макар че „живеят за другите“, всъщност не са способни на истинска саможертва.“ (Юнг 1993c: 212)
  • 8. „Изграждането на подходяща за пред колектива персона означава една значителна отстъпка пред външния свят, една истинска саможертва, която води Аза до идентификация с персоната, така че действително съществуват хора, които вярват, че са това, което претендират, че са. „Бездушието“ на подобно поведение е само привидно, защото несъзнаваното не толерира изместването от центъра на гравитацията под никакъв предлог. Когато подхождаме критично към подобни случаи, ние намираме, че съвършенството на маската се компенсира от „частния живот“ зад нея.” (Юнг 1993a: 181)
Година: 
2016
Том: 
13
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: 
Дата на публикация: 
26.06.2017