Skip to content Skip to navigation

Пеласгите като предгръцко население на Елада. Предгръцки лингвистичен пласт. Пеласгийски език


1. Пеласгите като предгръцко население на Елада в античните извори

Етнонимът „пеласги“* е наложен от античната литературна и историческа традиция и се отнася до населението, обитавало Елада преди гърците: „По времето, когато пеласгите владеели страната, която сега се нарича Елада, атиняните били пеласги…“ (Херодот, „История“, VIII, 44). Определението „пеласги“ за древното предгръцко население се среща у всички логографи, историци, писатели и поети от античността като Омир, Хезиод, Херодот, Тукидид, Есхил, Софокъл, Вергилий, Дионисий Халикарнаски, Плутарх, Страбон, Хезихий и др.  

Пеласгите като митичен предгръцки народ присъстват в митовете от първо поколение, свързвани с произхода на гръцките царе и герои. Основен източник тук е Хезиод, който в „Теогония“ обяснява, че Пеласг е син на Зевс и Ниоба – една от дъщерите на митичния цар на Аркадия Тантал, а брат на Пеласг е Аргос. По името на Пеласг, Пелопонес бил наричан още „Пеласгия“ (според Есхил), а жителите му - „пеласги“; затова и Херодот ги определя като αὐτόχθονες, т. е. „присъщи на земята“, туземци. Водени от този мит, много антични автори приемат за родина на пеласгит е именно областта около Аргос в Пелопонес, откъдето те се разселват из цяла континентална Гърция и островите в Егейско море.

Другата линия в античната литературна традиция свързва произхода на пеласгите с областта Тесалия, която Омир нарича „Пеласгия“ или „Пеласгийски Аргос“ (“Илиада“, ІІ, 681). Позовавайки се на Омир, Страбон уточнява, че най-вероятно „Пеласгийския Аргос“ е или населено място в Тесалия близо до град Лариса, или е отделна област в Тесалия, в която е имало град с това име. Относно местонахождението на град Лариса, свързван с пеласгите, и досега няма единомислие, тъй като в древна Гърция е имало много селища с това име. Античните автори Аполоний Родоски и Дионисий Халикарнаски обясняват отнасянето на имената „Пеласгия“  и „Лариса“ както към Пелопонес, така и към Тесалия, с масовото преселване на пеласгите от Пелопонес към Тесалия. А. Майер, един от най-задълбочените изследователи на пеласгите през 19 век, приема за исторически правдоподобни само пеласгите в Тесалия. А по описанието от Омир на „пеласгийската“ Лариса, учените Дж. Мънро (през 1934 г. и по-късно М. Сакелариу през 1977 г.) стигат до извода, че този град се е намирал на Черно море, вероятно близо до Месемврия.

Третата най-разпространена версия за етногенезиса на древните пеласги се отнася до остров Крит. В „Одисея“  Омир описва разнородното население на остров Крит по следния начин:

Κρήτη τις γαῖ' ἐστι ….

…....................................ἐν δ' ἄνθρωποι

πολλοί, ἀπερέσιοι καὶ ἐννήκοντα πόληες.

ἄλλη δ'ἄλλων γλῶσσα μεμειγμένη. ἐν μὲν Ἀχαιοί,

ἐν δ' Ἐτεόκρητες μεγαλήτορες, ἐν δ' Κύδωνες,

Δωριέες τε τριχάϊκες, δίοι τε Πελασγοί („Одисея“, XIX, 172-177).

 „Крит е далечна земя….В него

хората са многобройни, а деветдесет-градовете.

Смес от различни езици се чува. Тук племе ахейци,

етеокрити там горди живеят, оттатък кидонци,

три колена все дорийци и племе свещено пеласги.“ (прев. Г. Батаклиев).

Текстът се смята за показателен относно етническото разнообразие на острова, макар пасажът за дорийците да е неправдоподобен и вероятно е късна интерполация. Античните автори най-често говорят за етеокритите като автохтонно население на остров Крит; Херодот пък споменава и за местно население термили, които по-късно са се преселили в Ликия и са били наречени ликийци.Това сведение е в полза на хипотезата, че автохтонните жители на острова са говорели на хето-лувийски език, на който е вероятно е написан и линеар А. Според най-новите изследвания обаче трябва да се разграничават „минойски“ от етеокритски език, като „минойският“ се приема за по-стар и именно той е езикът на йероглифните таблички и на линеар А:„il est essentiel de séparer rigoureusement l'étude de l'étéocrétois de celle des inscriptions ″hiéroglyphiques″ et linéaires A“(Y. Duhoux).

Възниква въпросът дали сред жителите на остров Крит е имало и предгръцко население „пеласги“? Съответно, дали пеласгите са също автохтонни на остров Крит, или са се преселили от континентална Гърция? Някои антични автори като Страбон и Диодор Сицилийски дават сведения за различни преселения на пеласги към острова, някои от които са вплетени в митологични сюжети.

 В резултат на проучванията си върху най-стария топонимен слой на остров Крит, Вл. Георгиев предполага, че предгръцкото население „пеласги“ е съществувало на острова от най-дълбока древност- още от неолита (6000-2600 г. пр. Хр.). Ученият допуска, че етеокритите са хето-лувийски преселници от Мала Азия, които заедно с пеласгите създават Минойската държава. Генералният извод на Георгиев е, че най-ранното население на остров Крит, както и носителите на Минойска цивилизация, са били народи от индоевропейски произход.

Според античната литература и историография пеласгите като предгръцко население са обитавали цялата територия на Елада: областите Епир, Тесалия, Беотия, Атика и Пелопонес в континентална Гърция, островите в Егейско море Самотраки, Лемнос, Лесбос, Евбея, Крит и др., а също областта Троада в Мала Азия, както и цялото малоазийско крайбрежие. Редом с пеласгите често са изреждани и други предгръцки племена като карийци, лелеги, каукони, тирени /тирсени/ и др. Карийците са исторически засвидетелстван народ, обитавал областта Кария на Мала Азия.  Има сведения, че карийците са поддържали контакти с микенските гърци, като са установени сходства между погребалните им обичаи, религията, военното дело и изкуствата. Руският индоевропеист Ю. В. Откупщиков смята, че много думи за музикални инструменти, оръжия, облекло и мореплаване са заимствани от карийския в гръцкия език.

За другите етноси, изброявани от древните автори като предшестващи гърците, няма никакви археологически, исторически или лингвистични свидетелства. Но има сигурни езикови данни, че предгръцко население е имало и на Балканите, и по островите в Егейско море и в Мала Азия. На толкова обширна територия е малко вероятно това предгръцко население да е било хомогенно – по-скоро това са били родствени по произход и език племена, които в античните извори са били обобщавани като „пеласги“. Този етноним се е наложил и поради митологичната роля на пеласгите в гръцкото царско родословие, с което може да се обясни и често прилаганото към тях определение δίοι , т. е. „божествени“ /вж. по-горе „Одисея“, XIX , 172-177/.  Възможно е и пеласгите да са наричани δίοι заради една от етимологиите на името Πελασγοί / < *b h el - ' цъфтя ' + * oz g h o - ' клон' /, която го отнася към епонима Πέλασγος – растително божество, цар и родоначалник на пеласгите.

Относно родството между тирените /тирсените/ и пеласгите античните автори са на различни мнения. Според Софокъл, Тукидид и Плутарх тирсените и пеласгите са един и същ народ, а в „Енеида“/VIII, 600/ на Вергилий има следният текст: „Пеласгите древни някога първи владели латинската област…“ /прев. Г. Батаклиев/. Съдейки по този пасаж, явно в древността тирените са били идентифицирани с етруските, които са се преселили от Мала Азия в Южна Италия. Езикът на етруските все още не е изучен напълно, но в него се забелязват  както индоевропейски, така и неиндоевропейски елементи.Установена е и близост между етруския, лидийския и арменския език, чиито носители са обитавали по различно време една и съща територия- областта Лидия в Мала Азия. Очевидно в древността пеласги, тирсени и етруски често са били смесвани, което означава, че вероятно са били близко родствени и трудно различими за елините. Дионисий Халикарнаски обаче, който през I век пр. Хр. пише историческо съчинение за създаването на Римската държава, категорично смята, че пеласгите и тирените са два различни народа.

Вл. Георгиев предлага интересна етимологията на името „тирсени“ – според него това са самите троянци, които са наричали себе си Τρῶσες. Впоследствие името Τρῶσες чрез метатеза е станало Τῶρσες, а оттам е преминало в Τύρσες = 'тирсени', като етнонимът е бил свързван по народна етимология с думата τύρσις 'кула', която е с предгръцки произход.

Любопитна е връзката, която се прави между филистимците от Библията и пеласгите. В Стария Завет се казва, че филистимците, които заселват палестинската земя и ѝ дават името си, произхождат от остров Крит. В началото на второто хилядолетие те са участвали в похода на т. нар. „морски народи“, които са унищожили хетската държава през 1190 г. пр. Хр. и са продължили завоевателските си набези на юг, стигайки до Египет. Там фараонът Рамзес III /1198-1161/ успява да отблъсне нашествениците, а победното сражение е описано върху стените на храма на бог Амон в град Мединет Хабу. От надписите в храма научаваме имената на участниците в коалицията на морските народи, сред които са назовани „ахайваша“- ахейците, „турша“- троянците и „пелесет“ – филистимците. Името Peleset , което на староеврейски отговаря на Peli š tim , би могло да се отнесе към друга форма на името пеласги – Pelastoi (Πελαστοί) . Явно в древността това название се е употребявало редом с Πελασγοί , след като в схолия към „Илиада“ ( XVI , 233 ) се среща форма πελαστικός  вместо πελασγικός , а лексикографът Хезихий свидетелства, че атиняните произнасяли именно πελαστικός , а не πελασγικός . Според Вл. Георгиев Πελαστοί е било първоначалното наименование на пеласгите, което точно съответства на египетското Peleset в надписите от Мединет Хабу. Българският учен смята, че по-късно, по асоциация с „морските народи“ и с гръцката дума πέλαγος ' море ' , името   Πελαστοί  е било трансформирано от гърците в Πελασγοί . Тезата за идентичността на филистимци и пеласги се подкрепя от най-известния библейския археолог У. Олбрайт, както и от лингвистите М. Вентрис, М. Будимир и др. Така може да се твърди, че филистимците от Библията са били по произход пеласги от остров Крит, които са взели участие в нашествията на „морските народи“ в началото на XII в. пр. Хр. и впоследствие са се заселили на територията на днешна Палестина.

2. Предгръцки лингвистичен пласт- преглед на научните теории.

До началото на XX век археологическите и лингвистичните свидетелства не са били достатъчни, за да се изясни произходът и същността на предгръцкото население, обитавало Елада, островите в Егейско море и Мала Азия. Предполагало се е, че то е било неиндоевропейско, а пеласгите от античните извори са се приемали като нереален народ с митологическо значение, свързано с гръцкото царско родословие. В края на XIX век бележитият немски лингвист Паул Кречмер издава книгата „Въведение в историята на гръцкия народ“ (“Einführung in der Geschichte des griechischen Volkes“, 1896 г.), в която той разглежда и народностния слой преди идването на гърците. Кречмер приема, че това население е било от неиндоевропейски произход и е било носител на неиндоевропейски език, сроден с неиндоевропейските езици, говорени в Мала Азия /в края на XIX век все още не се е знаело, че анатолийските езици са индоевропейски/. Този език Кречмер нарича „медитерански“ и оттам теорията му получава наименованието „медитеранска“ („средиземноморска“). Според нея в Егейския свят хронологично са съществували три народностни слоя: 1. Неиндоевропейски = предгръцкото население; 2. Протоиндоевропейски = носителите на Микенската цивилизация; 3. Индоевропейски  = гърците.

През 1916 г. Б. Хрозни разчита хетския език, който е най-старият писмено засвидетелстван и проучен индоевропейски език. Тъй като хетският е един от анатолийските езици, сроден с лувийския, става неоспорим факт, че анатолийските езици, говорени в Мала Азия, са от индоевропейски произход.  Този извод се отнася и до предгръцкия лингвистичен пласт, доколкото в него се забелязват сходства с анатолийските езици. Кречмер е принуден да ревизира своята теория с оглед на новото революционно откритие в индоевропеистиката и причислява предгръцкото население, което той нарича рето-тирени, към втория протоиндоевропейски народностен слой.

Близки до вижданията на Кречмер са теориите на Дж. Буонароти и В. Бертолди през първата половина на XX век, според които на територията на Италия е имало два лингвистични пласта: 1.Средиземноморски, протоиндоевропейски, включващ езиците на лигури, рети и етруски и 2. Индоевропейски, представен от латинския и останалите италийски езици.

През 1953 г. М. Вентрис и Дж. Чадуик  разчитат Линеар Б от крито-микенските надписи и установяват, че езикът му представлява ранен гръцки диалект - едно сензационно лингвистично откритие, което коренно променя становището за съотношението между неиндоевропейски и индоевропейски езици, говорени в Егейския свят през най-ранните периоди на заселването му.  Принос в тази насока е и дешифровката на диска от Фестос от Вл. Георгиев, представена през 70-те години на XX век. Дискът от Фестос има няколко опита за разчитане и все още представлява загадка за изследователите, но Георгиев е убеден, че пиктограмите върху него представят някакъв анатолийски език, вероятно близък до ликийския. Стига се и до заключението за очевидната близост между предгръцкия лингвистичен пласт и хето-лувийските езици, като на преден ред излиза нерешеният и досега въпрос кога, как и къде е осъществена предгръцко-анатолийската етническа и езикова дифузия.

Във връзка с интереса към илирите и илирийския език, през 50-те – 60-те години на XX век лингвистите Фр. Лохнер Хютенбах и Г. Крае популяризират т. нар. „илирийска теза“ . Според нея предгръцкото население представлява част от многобройните илирийски племена, които били разположени на целия Балкански полуостров и част от които били както предгръцките племена, така също и тракийските, и дако-мизийските. Още през 1962 г. тази теория е критикувана от видния австрийски индоевропеист Х. Кронасер, който доказва чрез ономастични и лингвистични факти, че западните части на Балканския полуостров не са били населени от носители на предгръцкия език.  По-късно и българският учен Вл. Георгиев стига до убеждението, че илирийската топонимия е специфична и твърде различна както от предгръцката, така и от тракийската.

„Тракийската теза“ се опира на безспорната близост между предгръцката и тракийската сравнително-историческа фонетика, като наличието на придвижване на съгласните и в двата езика. Основни поддръжници на тази теория през 50-те години на XX век са българският траколог Д. Дечев и неговият руски колега Л. Гиндин. И двамата стигат до извода, че предгръцкият и тракийският са всъщност един и същ език, а пеласгите са били многобройни племена от общ произход. Част от тези племена, които са обитавали земите на север от гърците, по-късно са получили от тях наименованието „траки“. По-късно подобно е и  виждането на гръцкия учен М. Сакелариу, според когото пеласгите и траките произхождат от обща етническа и езикова люлка. В ранните си години Вл. Георгиев също поддържа първоначално илирийската, после и тракийската теза, но с течение на времето се дистанцира от тях, създавайки своя теория за пеласгийския като предгръцки език със собствено уникално място сред останалите палеобалкански езици.

„Палеобалканската хипотеза“ представя едно по-ново и по-различно виждане за същността на предгръцкия лингвистичен пласт. Неин автор е руският  индоевропеист Ю. В. Откупщиков: според него предгръцкият субстрат е представлявал сложен конгломерат от голяма група близкородствени езици, които са се намирали в тесен контакт и взаимни влияния с гръцкия език. Поради спецификата на предгръцката фонетика, включваща особености на различни  палеобалкански езици, Откупщиков приема, че  предгръцкият лингвистичен пласт е имал „сборен“ характер, формиран на базата на всички отделни палеобалкански езици. Като най-важен сред тях руският лингвист откроява езика на карийците, живели в югозападна Мала Азия, за чиято култура и език има реални сведения (вж. по-горе).

3. Теорията на Вл. Георгиев за пеласгийския език

Безспорен успех на Вл. Георгиев относно предгръцкия лингвистичен пласт е, че той доказва убедително неговия индоевропейски характер – един вече всепризнат езиков факт. Според Георгиев формирането на „пеласгийската“ народност е представлявал сложен и продължителен процес, в който са участвали както „пеласги“ като автохтонно население на Гърция, така и много други племена в Мала Азия и по островите, напр. изредените от Страбон лелеги, каукони, карийци и др. Този процес е започнал около VI  хил. пр. Хр., а от IV – III хил. пр. Хр. датира тяхното изтласкване и асимилация от новодошлите племена. Смята се, че остатъци от пеласги са съществували до I хил. пр. Хр., като дотогава се е пазело и тяхното име.

Археологическите и лингвистичните свидетелства от втората половина на XX век доказват, че първата вълна от гръцки племена, т. нар. „ахейци“ и основатели на Микенската цивилизация, са нахлули от север в Гърция в началото на II хил. пр. Хр. /2100-1900 г. пр. Хр./. Вероятно на едни места те са прогонили, а на други са се смесили със съществуващото предгръцко население, като в този период езиковите контакти между гърци и „пеласги“ са били най-активни. Следващото голямо нашествие на гръцки племена, това на „дорийците“, е в началото на I хил. пр. Хр. /около 1200 г. пр. Хр./ и изиграва ролята на катализатор за рухването на Крито-Микенската цивилизация, която вече е в процес на упадък.

 Решаващо значение за извода, че гръкоговорящо население има още през II хил. пр. Хр., е разчитането на критския линеар Б. Заключението на Вентрис и Чадуик е категорично - линейното писмо Б от периода 1500-1200 г. пр. Хр., е написано на древен гръцки диалект, т. е. през тази епоха на остров Крит вече присъстват гърци. Относно линеар А общите усилия на много учени в разшифроването му водят до заключението, че той също предава индоевропейски език, вероятно хето-лувийски. Така се оказва, че на остров Крит от най-дълбока древност е имало индоевропейско население – смес от пеласги и носители на анатолийски език /езици?/.

Етно-езиковата ситуация на остров Крит става ключ и към въпроса за сходството между предгръцкия и анатолийските езици. Още преди разчитането на линеар А и Б, английският археолог Дж. Пендълбъри, правил разкопки на остров Крит в началото на ХХ век, забелязва, че някои гръцки имена съдържат суфиксите - νθ и -σσ, характерни за топонимията на острова. Пендълбъри предполага, че местният критски език е анатолийски по характер, което впоследствие се потвърждава относно линеар А. Оказва се, че „предгръцките“ суфикси - νθ и -σσ  са разпространени в топонимията, оронимията и хидронимията на целия Егейски басейн, а в западна и югозападна Мала Азия те имат своите съответствия в хето-лувийските езици : - νθ = -νδ; -σσ = -σ(σ).

Имена със суфикса νθ

Ἀμάρυνθος – селище на остров Евбея

Ἐρύμανθος – планина в област Аркадия, на полуостров Пелопонес

Ζάκυνθος – остров, западно от полуостров Пелопонес

Κόρυνθος – град  в северната част на полуостров Пелопонес

Προβάλινθος – градче в област Атика

Πύρανθος  – град на осторов Крит

 Ὑάκινθος  – хълм и име на демос в област Атика

Имена със суфикса - σσ (-ττ):

Ἀρδεττός – хълм, близо до град Атина

Διφοσσός – планина на остров Евбея

Ἰλισσός – река в област Атика

Παρνασσός – планина в област Фокида

Ποικιλασσός – град на остров Крит

Ὑμηττός – планина в област Атика

Κνωσσός – главен град на остров Крит

Имена със суфикси - νδ и -σ(σ) в западна и югозападна Мала Азия:

Ἄσπενδος – град в област Памфилия

Καλύνδα – град между областите Кария и Ликия

Οἰνόανδα – град в област Писидия

Σίλανδος – град в област Кария

  Ἁλικανασ(σ)ος – град в област Кария

Μύλασος – град в област Кария

Въз основа на този ономастичен материал Вл. Георгиев твърди, че континентална Гърция, островите в Егейско море и по-голямата част от Мала Азия са били населени още от неолита с индоевропейско население. Една част от този единен народностен масив са били носители на предгръцки език , а друга част – на анатолийски езици; двата типа езици явно са били родствени, а съжителството им на определени територии като остров Крит е довело до тяхното взаимопроникване и сходства в ономастиката.  Доколкото е имало неиндоевропейци, убеден е Георгиев, то те са заемали само на южните и югоизточни области на Мала Азия, където са живели хатите.

Първите трудове, в които Георгиев представя тезата си за пеласгийския като „догръцки индоевропейски език“, са публикувани през 40-те години на ХХ век, когато все още е твърде популярна медитеранската хипотеза на Кречмер. В монографията си „Предгръцко езикознание“  Вл. Георгиев прилага сравнително-историческия метод по един иновативен начин, като успява да възстанови „скрития“ в гръцкия предгръцки индоевропейски език и го нарича „пеласгийски“ според античната традиция. За целта ученият изследва подробно местни имена и апелативи с характерните предгръцки суфикси, проследява особеностите на предгръцкия субстрат в гръцкия език, етимологизира успешнодуми от него и извлича фонологичните закономерности на този хипотетичен предгръцки език. Постепенно теорията на Вл. Георгиев се дообогатява с все повече нови езикови свидетелства, получава широко международно признание, а реконструираният от него език получава наименованието „георгиевски“.

Най-убедителните етимологии на Георгиев, които му дават основание да обособи пеласгийския като отделен индоевропейски език със специфична фонологична система, са на субстратни думи в гръцкия език като πύργος 'кула' <  *bhr̥gh-os  и τύμβος 'погребална могила, гроб' < *dhm̥bh-os. При следване на гръцките фонетични съответствия, то думата *bhr̥gh-os би дала рефлекс на гръцки език *φάρχος > πάρχος, а  от индоевропейския корен *dhm̥bh – гръцката дума е τάφος 'погребение,  гроб', която се е използвала в езика редом с негръцката τύμβος. Очевидно πύργος  и τύμβος са субстратни думи в гръцкия език, наследени от вече изчезнал предгръцки език, за който е било характерно придвижването на индоевропейските съгласни (Lautverschiebung) и предаването на индоевропейските сонанти като ur, ul, um, un.

4. Основни черти на сравнително-историческата фонетика на предгъцкия- пеласгийски език  (по Вл. Георгиев)

    1. И-е кратка гласна *ŏ > кратка гласна[ă] в пеласгийски: ἄστυ 'град' < *wostu : foss (ирл. 'пребиваване'/: wisan /гот. 'съм, оставам')
    2. И-е сричкови сонанти *l̥ , *r̥, *m̥, *n̥ > ul, ur, um, un в пеласгийски: πύργος 'кула' < *bhr̥gh – os; τύμβος 'гроб' < *dhm̥bh-os.
    3. Придвижване на индоевропейските съгласни – Lautverschiebung в пеласгийския
      1. *p, *t, *k > ph, th, kh: ἄφνος 'богатство' < *h3epn-es : happin-ant (хет. 'богат') : ops (лат. 'сила, власт, богатство')
      2. *b, *d, *g > p, t, k : θεράπνη 'жилище' < *terh2bnā : τέραμνον (грц. 'стая')
      3. * bh *gh*dh> b. d, g: τύμβος 'погребална могила, гроб' < *dhm̥bh–os : τάφος (грц. 'погребение, гроб').
    4. И-е лабиовелари първоначално се делабиализуват и впоследствие се придвижват в пеласгийския, както следва:
      1. * kw > kh : λάχη 'яма' < *lakw ā: λάκκος, ὁ (грц. 'езерце, блато') : lacus (лат. 'езеро') : локъі (стбълг. 'локва');
      2. *gw> k : κῖκυς 'сила' < *gʷih3g(w)o- : cwic (стангл. 'жив, дързък') : qius (гот. 'жив')
      3. *gwh> g
  1. И-е палатални съгласни *k’, *g’, *g’h > s, z, следователно пеласгийският език трябва да се причисли към сатъм-езиците: ἀσάμινθος 'каменна вана' <* h2ek’m- tos : ἄκμων (грц. 'наковалня') : aśma (сан. 'камък').
  2. И-е антевокално и интервокално *s в пеласгийския се съхранява, а не изчезва както в гръцкия: σῦς (пеласг. 'свиня') : ὑς (грц. 'свиня').
  3. При наличие на две аспировани съгласни в индоевропейски, едната се деаспирова в пеласгийски (закон на Грасман). Хронологично деаспирацията е станала преди изместването на съгласните: πύργος 'кула' < purg- < *br̥gh – < *bhgh- ; τύμβος 'гроб, могила' < tumb- < *dm̥bh- < *dhm̥bh-.

Вл. Георгиев причислява пеласгийския предгръцки език към южната индоевропейска група езици, където е и тракийския; той определя тази група като преходна между централната  (гръцки, македонски, фригийски и арменски), източната (дако-мизийски, албански и индоирански), и хетолувийската индоевропейска група. Както географски, така и по фонетични особености  пеласгийският език заема средно положение между албанския и арменския език. По прехода *ŏ > ă  и изменението на индоевропейските велари + (*k, *g, *gh > kh, k, g) пеласгийският е близък до албанския, а по общото придвижване на съгласните и промените при лабиовеларите (*kw > kh;  *gw > k; *gwh > g) – до арменския.

Основни поддръжници на „пеласгийската теза“ на Георгиев са В. Мерлинген и О. Хаас от Виенския университет и В. Виндекенс от Белгия. В своя труд „Пеласгийският език“ (1952 г.) Ван Виндекенс поставя пеласгийския между балтославянската и германската група и го причислява по-скоро към западната индоевропейска група езици. Подобни възгледи има и американският лингвист Е. Хемп, който определя предгръцкия като кентум-език.

Л. Гиндин акцентира върху сходствата между пеласгийската и хето-лувийската фонетика. Той предполага хетерогенност на предгръцкия, като състоящ се от анатолийски и от пеласгийски пласт, и така обяснява някои от проблемите в предгръцката фонетика. Важно е да се отбележи обаче, че за разлика от пеласгийския в анатолийския няма Lautverschiebung, както и палатализация. Гиндин смята, че в хронологичен план пеласгийският е предшественик на тракийския език, който го наследява и затова двата езика имат такава фонетична близост. Оттам идва и твърдението на руския лингвист за трако-хето-лувийски изоглоси.

Въпросът за отношението между пеласгийския и тракийския е важен и се дискутира от езиковедите в две насоки - дали те представляват два диалекта на един общ език, или са самостоятелни индоевропейски езици. Действително пеласгийският престава да съществува към края на второто хилядолетие пр. Хр., докато тракийският е засвидетелстван чак до VI век сл. Хр. – в този смисъл хронологично тракийският може да се приеме за наследник и продължител на пеласгийския. Сходствата между историческите фонетики на двата езика са безспорни, като на преден план излиза преходът * ŏ > ă и предаването на сонантите при вокализма, а при консонантите – наличието на Lautverschiebung и предаването на индоевропейските лабиовелари и палатали. Съществуват обаче две съществени разлики във фонетично отношение, които дават основание пеласгийският и тракийският да се приемат за отделни езици:

  1. Действието на закона на Грасман в пеласгийски е в сила преди придвижването на съгласните, докато в тракийски – след него. Освен това в тракийския език дисимилаторната деаспирация засяга само беззвучните аспирати, появили се вследствие на придвижването: срв. πέργαμον (пеласг.) * perg-o-mo- < *bergh-o-mo- < * bhergh-o-mo- /ие./ с деаспирация и после Lautverschiebung, и βεργ- (трак. 'планина, бряг') < *berg- < * bhergh- само с Lautverschiebung; съответно Πέρινθος (трак.) < *perintho- < *pherintho- < *perwnto-/ие./ : párvata- /стинд. 'планина, скала'), където първоначално става придвижването и после – деаспирацията.

  2. Има разлика в отражението на индоевропейските ларингали в пеласгийския и в тракийския. В тракийския език не се появява протетична гласна в резултат на начален ларингал, докато в пеласгийския е налице, също както в гръцкия: срв. тракийското име Ρῆσος (цар Рез) и гръцкия глагол ὀρέγω 'простирам, протягам', които идват от общия индоевропейски корен < *h3rēg-.

Интерконсонантните ларингали в тракийския се вокализират само в първата сричка на думата: Καβύλη – трак.хидроним и топоним < *gwh2 bhule h2- : Cabula (старопруски хидроним) : quab (англ. 'мочурище'). След първата сричка ларингалите в тракийския език нямат отражение: Ιστρος – трак. хидроним < *h1ish1ro- : iṣira- (стинд. 'бърз') : ἱερός (грц. 'свещен'). Напротив, в пеласгийския индоевропейските ларингали се вокализират и след първа сричка: σέλας, -αος (пеласг. 'блясък') < *selh3s: svárati (стинд.“светя, горя“): ἕλη (грц. 'слънчева светлина').

Изследователите спорят и по отношение на палатализацията в пеласгийския, тъй като в доста думи с предгръцка етимология липсват сатъм-рефлекси. Явлението се обяснява от Вл. Георгиев с теорията за бипартицията на гутуралите и палатализацията им пред предна гласна. Въпросът е трудно разрешим най-вече поради оскъдния лингвистичен материал; поради това и кентум- рефлексите в някои предгръцки етимологии, посочвани от Ван Виндекенс и Е. Хемп, не са достатъчни, за да оборят тезата на Вл. Георгиев, че пеласгийският е сатъм-език. Проблемите на предгръцката фонетика са обект на спорове и тълкувания сред индоевропеистите и досега, което се отразява най-вече върху етимологизуването на думите с вероятен предгръцки произход –повечето от етимологиите на Георгиев се приемат, но други се оборват и ревизират.

Литература по темата

Георгиев, Владимир И, авт . 1941. Предгръцко езикознание. . Том 1. 2 том. София: Софийски университет.

Георгиев, Владимир И, авт . 1945. Предгръцко езикознание. . Том 2. 2 том. София: Софийски университет.

Михайлова, Биляна, авт . 2008. Етническата ситуация на Балканите през Античността: лингвистични данни. В , Балканите - език, история, култура : Международна научна конференция, 361–369. Велико Търново: Издателство на Великотърновския университет.

Duhoux, Yves, авт . 1982. L'étéocrétois. Les textes. La langue. Amsterdam: J. C. Gieben.

 

  • *. Темата е включена в учебник „Палеобалкански езици”, който предстои да излезе през 2014 г.
Година: 
2013
Книжка: 
1-2
Рубрика в списание Littera et Lingua: