Skip to content Skip to navigation

Литература. Култура. Музей: между сувенира и автентичното – думи от редактора

Напоследък все по-често учените в областта на хуманитарните и социалните изследвания отчитат, че модерните национални наративи са провокирани от новите глобализационни тенденции, което се отразява и във вътрешните символни редове на културата и нейните интимни сфери. Миграциите, масовизацията на туризма, движението на капитали и информация засилват космополитизма, но същевременно създават и чувство за тревожност у съвременния човек. Изпитанията пред индивидуалната и колективната идентичност изграждат механизми, които да ги манифестират, да ги направят видими за останалите. Музеят е една от ключовите фигури, които създават различни сюжети, пряко отнасящи се до човешката индивидуална и групова идентичност. Той съдържа в себе си поредица от артефакти, чието подреждане е в единен разказ и по същество е част от разказа на определена група хора за себе си. И това е едната страна от културната комуникация. Другата се изгражда от компетентността на потребителите на този културен продукт да интерпретират явните и скритите културни сюжети на този разказ, да споделят или да се отстранят от дълбинните и повърхностните стратегии на наративите, разказвани чрез артефактите.

На тези въпроси е посветен настоящият брой на списание „Littera et Lingua“ с водеща статия на Николай Вуков „Етнописи и нациографии: въобразяване на нациите в етнографските музеи на Средна Източна и Югоизточна Европа“, разкриваща механизмите на въобразяването на нациите в Средна Източна и Югоизточна Европа в епохата на модерността. Текстът представя резултатите от задълбочен анализ върху механизмите, по които музеят в епохата на националното изграждане се превръща в инструмент, придаващ легитимност на разказа за миналото. „Автентичността“ и „уникалността“ на артефактите са ключов елемент от големия национален наратив, те го снабдяват с историческа и етнографска достоверност, онагледяват и придават научна аргументираност на идеологическите му послания. В критическа перспектива анализът съпоставя мястото на музейната експозиция както в периода на буржоазната държава (до Втората световна война), така и във времето след това, когато монополът в културната индустрия (по Хоркхаймер и Адорно) е монополизиран от комунистическите режими. Важен акцент в статията е поставен върху връзката между развитието на етнографията като наука и методологията на големия наратив, конструиран и чрез музейното пространство.

Как се държи музеят в съвременността, каква е неговата роля и функции, какво очаква днешният посетител от музейната експозиция и дали успява да го получи, са въпроси, на които търси отговор Иглика Мишкова в статията си „Посетители, музей, образование“. Анализът се базира на задълбочено проучване, в което изводите са подкрепени от значителни статистически данни, за да се аргументира изходната теза за мястото на музея като образователна институция. Освен с аналитичната си част материалът привлича вниманието и с акцента, поставен върху „добрите практики“ на различни страни. Представени са модели, в които музейното пространство отново се превръща в притегателен център за прекарване на част от свободното време и – извън зоната на чистия entertainment – като място за придобиване на знания с активното участие на самия посетител.

„Домът на терора“ в Будапеща: между паметта и историята, политиката и пазара“ е текстът на Светла Казаларска, представящ резултатите от изследване на колективната памет и съотнасянето й към историята и вписването й в пазарните и политическите стратегии на съвременната публичност. Проблемът е анализиран през „Къщата на терора“ в Будапеща, съвременен музей, разказващ комунистическото минало на Унгария през насилието и терора. Статията предлага плътно описание на цялостната музейна експозиция, създавайки почти сетивно съпреживяване, съпоставимо с това на посетителя. Придобива се жива представа за артефактите, тяхното подреждане и общо внушение, което се цели. Вторият план на статията е дълбинен анализ на политиките на паметта, засягащ въпроси като тези за травмите в съвременните посткомунистически общества, механизмите на изграждане на определени наративни стратегии, политическите употреби и злоупотреби на историята, както и отливането на идеологическите послания в средата на популярната култура. Критическият прочит на идеологиите демаскира част от вътрешните стратегии, заложени в музея, а направените изводи са валидни за по-широкия дискурсивен наратив, конструиран от всички онези сюжети, които формират социалната памет.

Следващата група текстове са свързани с българското културно пространство и отразяват ролята на различни по своя характер музеи в него. Отново на паметта, но в друга перспектива, - през присъствието на музея в големия национален наратив – е посветен текстът на Мирелла Дечева. В „Пътят на една постоянна експозиция“ се проследява трудното и продължително създаване на „Музея на София“, както бързо стана популярен сред широката публика. Анализът е изграден на две нива – представени са наблюдения върху конкретните етапи и дейности, по които се е осъществявала работата, първото, и – второто – задълбочена интерпретация на материала, в резултат на което се разкриват местните и националните политики, типични за развитието на музейното дело в страната. Критическата перспектива на текста се заявява в търсенето на провокативно съпоставяне между политическото и културно-социалното; един плодотворен подход, който разкрива скритите напрежения при създаването на разказа за себе си.

Текстът на Мира Маркова „Индустрия и музейно пространство (поглед към съвременния музей)“ представя частния случай на една съвременна музейна експозиция. Обект на анализ е „Интерактивният музей на индустрията“ в Габрово, представящ стопанското развитие на града от края на XIX в. – времето, когато е бил сред водещите индустриални центрове в страната, до наши дни. Трите основни дяла на експозицията „Индустриализация“, „Социализъм“ и „Настояще“ са подробно представени, като вниманието към детайла и факта, проявено в анализа, представят музея като средоточие на процеси, характерни за цялостното стопанско развитие на България. Установяването на капиталистическото стопанство във възстановяваща политическата си самостоятелност българска държава се среща с предишни модели на производство, за да се създаде един цялостен разказ за стопанската промяна в страната, която неминуемо се отразява върху социалния ред и културата. В анализа музейната експозиция е само един от акцентите – входна точка към теоретичните разсъждения, свързани с формирането на модерната градска локалност, публичните места на нейното конструиране, както и интимните сфери на културно изграждане.

Статията на Николай Папучиев „Туристическите употреби на националния разказ“ разглежда частен въпрос за малка музейна експозиция в с. Челопек, посветена на прототипа на Иван-Вазовата героиня Баба Илийца. Акцент в анализа е поставен върху механизмите на конструиране на пазарни сюжети, черпещи легитимност от присъединяването си към големия национален наратив. Използването на етнографията, историята и литературата като инструменти, формиращи дискурсивното идеологическо единство, е представено в съпоставка с опитите за изграждане на локална памет. Нейното вписване в общобългарския идентичностен разказ е сред акцентите в изследването.

Финалният текст на Мария Маринова в броя е рецензия, посветена на едно от малкото цялостни изследвания в България върху съвременната музеология. Детайлно е представена книгата на Иглика Мишкова „Образование в музея. Състояние и перспективи в България“ („Гутенберг“, 2015), в която практиките на Националния етнографски музей са детайлно представени, а самият музей е изследван като една от ключовите институции с важна образователна мисия.

Над броя работеха още Радостина Петрова, Добромир Григоров с помощта на Христина Теодосиева и Андрей Бояджиев.

Година: 
2016
Том: 
13
Книжка: 
2
Дата на публикация: 
08.04.2017