Skip to content Skip to navigation

Античното четиво: от внимателния авторски глас до свободно пътуващия ръкопис

Цел на настоящия текст е да очертае една възможна топография на античното четене като културен феномен с проследяването на някои обичайни, но и образцови (както гръцки, така и римски) територии за практикуване на частно и/или публично четене. Според заключенията ни всички свидетелства се разполагат по средата между устната и писмената комуникация и актът на четене, най-често, е само елемент от една многоаспектна ситуация на слушане-говорене (-писане-четене). Проследени са и отделни авторови бележки и коментари по темата „собственост на литературната продукция“, свидетелстващи за оформянето на идеята за лично авторство.

 

The aim of the paper is to draw the outlines of a possible “topography” of the cultural phenomenon of ancient reading, tracing some usual and exemplary, both Greek and Latin, territories for practicing private and/or public reading. According to our conclusions, all the evidences are settled in the middle between the oral and the literate communication, and – most often – the act of reading is just an element of the multiaspect hearing-speaking (-writing-reading) situation. There are investigated also some examples of author’s remarks and comments on the topic “ownership of the literay production”, evidences for the formation of the idea of authorschip.

Целта на текста* е да се очертаят и обмислят някои от спецификите на създаването и общуването с писани текстове в класическата гръко-римска античност, въз основа на като цяло разнородни, но все пак типологично подредени примери, без стремеж да се достига пълнота на този преглед, нито крайна строгост на наблюденията, а по-скоро тяхното реализиране да съдейства по-общо за разбирането и на други феномени от античната култура. Два са акцентите, които обединяват подбраните свидетелства и насочват разсъжденията върху тях. От една страна, става дума за своеобразна каталогизация на отделните възможни ситуации на рецепция на писан текст – и като външни обстоятелства (време и място), и като включени участници (обикновено повече от един, в различни роли: автор, автор-четец, автор-коментатор, четец, слушател/и и т.н.). Така, от друга страна, акцент (макар и вторичен при дотук проведените наблюдения) се оказва и фигурата на автора, най-вече откъм въпроса за неговата (не)анонимност или псевдонимност: въпрос, релевантен в много по-висока степен в старогръцки контекст. Но като свободна изходна теза приемаме въпроса за авторовото самоназоваване за доста пряко обвързан с цялостното развитие на културата на четене и с постепенното оценностяване на писания текст. Затова в началото правим една бележка именно по тази подтема и във връзка с най-ранните текстове на старогръцката литература, епическите, в които не откриваме представени ситуации на четене (все още е рано това интелектуално откритие да бъде описвано), но въпросът за авторефлексивното присъствие на авторовия глас е застъпен.

Между най-ранните текстове в европейското литературно пространство от VIII в. пр.Хр., Омировия героически и Хезиодовия дидактически епос, съществуват немалко съдържателни и формални разлики, една от които е присъствието/отсъствието на име на автора в самия текст. Както е добре известно, Омир никъде не споменава себе си, въпреки формулните начални обръщения, и в Илиада, и в Одисея, към божествените вдъхновителки на песента, в чиито рамки би могло да се посочи и към кого музите адресират конкретното вдъхновение, какъвто е случаят с Хезиод. Този факт вероятно също е допринесъл за развитието на „Омировия въпрос“ (оживения интелектуален дебат още от края на XVIII в., незатихнал напълно и до днес, посветен на въпроса кой е Омир и автор на кои части от двете поеми е, ако изобщо е съществувал), и във всеки случай ситуира текста на границата между фолклорната и авторската литературност, където и когато представите за сигурен индивидуален автор, самостойност на текста, но и за поддържане на връзката с автора при всяка следваща негова рецепция тепърва започват да се оформят.

В малко по-късния Хезиодов дидактически епос фигурата на поета Хезиод е директно включена (дори това несъмнено да е фигура на литературен герой, в чието описание не следва да търсим буквална биографичност), в уводните дялове и на двете негови поеми, запазени до днес, Теогония и Дела и дни. В Теогония споменаването на Хезиод е поименно и е обвързано точно с влиянието на музите, които всъщност са превърнали овчаря от полите на Хеликон в поет (Хезиод 1988: ст. 22–23)1, научили са го на песента – дори само употребата на тази лексика може да бъде интерпретирана по очертания горе модел: самият поет е бил субект на поучаване и образоване от страна на музите, а сега иска да поучи и образова и своите реципиенти (без, разбира се, да се посочва нищо за формата на рецепцията на неговата песен – дали ще се рецитира наизустена, или ще се изчита). В Дела и дни поименно е обръщението към брата на поета, Перс (използвано още в Хезиод 1988: ст. 10, и общо 10 пъти в поемата от общо 828 стиха), когото Хезиод по-конкретно (дори, нека отново подчертаем, това да е конкретността на литературната сюжетност) иска да поучи и по-общо етически, и да изведе от затрудненията на имотните разправии.

Тази разлика между Омир и Хезиод не следва да се интерпретира обаче единствено исторически (и оттам да се правят изводи за хронологичната последователност на двамата поети) и нейната основа да се търси в различната степен на осъзнато авторство на конкретен (вече и писмено фиксиран) краен авторов продукт, а по-скоро типологично и като следствие също от различните ситуации на рецепция и от различните внушения на двата типа епос, или, както казва Богданов: „Неспоменаването и споменаването не са само белези за две фази в историята на словото, но и следствие на различни жанрови норми“ (Богданов 1988: 7). В случая с Омир личността на самия автор сякаш се размива сред множествената празнична общност, слушател на текста му; освен това текстът е огромен и е предварително ясно, че ще бъде рецитиран от мнозина изпълнители, вероятно на части; те стават негови временни автори2, и за тях – за фигурата на тези певци – вече са отредени немалко сцени сред текста на двете поеми, представяни традиционно като Омирови. Докато при Хезиод дидактичните и по-всекидневни теми на по-малкия по обем епос, предназначен и за по-малка група слушатели, предполагат по-видима авторова ангажираност, за да звучат и по-правдоподобно3. И тук се опираме на позицията на Богданов, който говори още за „реалната среда, в която се ползва старогръцкият епос – винаги на празник и винаги устно в контекста на високо тържество и винаги пред слушащо множество, което укрепва от това слушане. Предназначен за тържествено рецитиране, класическият героически епос на Омир именно поради това се занимава с високо примерно минало... В друга културна среда и на други не тъй обемни празници Хезиодовата епика снижава тона на Омировата поезия, възприемайки действителността в по-нисък план“ (Богданов 1988: 10). Ще си позволим и следната по-обща теза, опирайки се на извода на Богданов: представянето на литературен текст (при което поне до епохата на зрялата класика самият текст и „техническият“ факт на неговото изчитане остават до голяма степен невидими и незначителни/незначещи сами по себе си) е винаги празнично събитие, въпреки че нивото на празничност би могло да бъде по-високо или по-ниско; текстът може да остане по-категорично празничен дар от музите.4, или пък, „по-прозаично“, да се обвърже с име на конктерен автор, който споделя и свой опит, не само свои литературни умения и фикционални сюжети. Затова и представените нататък свидетелства могат да бъдат разбирани и като ситуации на „читателска празничност“, макар и осъществяваща се често в сравнително затворена, дори „домашна“ (но все още далеч от феномена на индивидуалното четене и „личния празник“) среда, представляваща в различна степен „честване“ на самия автор.

 

Винаги, когато става дума за четене, то, като общуване с физическия носител на даден текст, се осъществява на някакво място, на някаква територия. В изграждането на една история на четенето „място“ и „територия“ добиват и метафорично значение, като отпращат по-общо към средата, в която четенето се случва, за която то е значимо. Затова вглеждането в топоса на четене само в буквален план може да доведе до каталожно изреждане на територии, които особено при една все още неразвита култура на четенето са действително винаги екзотични, а свързаните с тях ситуации – културологично интригуващи, но това не би допринесло за по-пълното откриване на „територията на смисъла“ на четенето. Трябва да наблюдаваме поне няколко аспекта, които сами по себе си влизат също в различни каталожни комбинации, а една от възможните се съдържа в следното определение за многопластовостта на ситуацията на четене на Протохристова: „В литературноисторическото си осъществяване образите на книгата и четенето показват наличието на три основни смислоизграждащи тенденции. Едната съдържа историческото развитие на идеята за книгата, другата рационализира специфичния човешки опит, който се съдържа в четенето, третата е свързана по-скоро с представата за литература и се ангажира с представянето на онова, което се чете.“ (Протохристова 2003: 195). При наблюденията, които следват, обаче, ще бъдат представени и по-дескриптивно отделни свидетелства за античното ченете, но в опит за сглобяване на неговата обща територия със специфичен „релеф“.

            Практиката на четене може да бъде проследена, макар и частично, в развитие – от своето възникване до постепенното си, не безпроблемно налагане и, от една страна, масовизиране, а от друга – индивидуализиране: като занимание в самота на отделен човек. В гръцкия случай четенето е рядкост, необичайно и някак екстравагантно занимание, на което често се гледа скептично. В Рим положението е съвсем друго, книгите са много повече, читателите също, развити са отделните етапи, свързани с производството и разпространението на копия от дадено произведение, има частни и обществени библиотеки, дори възниква една нова рефлексия – за опасността от безкритичното трупане на множество книги. И все пак общи черти между тези две територии на античното четене, Атина и Рим, има, като основна прилика е сякаш самата форма на четене, фактът, че то се осъществява по правило устно, често пред други хора, т.е. актът на четене е междинен и стои между устното и писменото комуникиране5.

            Разполагаме с немалко антични свидетелства за местата на четене. Коментарното натрупващо представяне на такива извори е изключително увличаща и пространна задача, но в момента се опитваме да подберем отделни ключови примери, които могат да очертаят някои тезисни положения за статуса на четенето в рамките на античния интелектуален живот6. Интересува ни също въпросът дали представянето на конкретна ситуация на четене е и елемент на литературна критика – като средство за оценяване също на литературността на четените текстове и значимостта на „ползването“ на литература въобще.

            Описанията на пространствата, в които се чете, свидетелстват най-често именно за постепенното превръщане на четенето в нещо обичайно, а писаните текстове – в обекти, които могат да се движат из пространството и да търпят многократна и разнообразна рецепция, което обаче невинаги се коментира спокойно от античните автори. Местата за четене са както съвсем конкретно посочени, така и очертани само като контур, или дори донякъде абстрактни и метафорични, най-вече отново с оглед на това дали един текст има, ще има и следва да има по-затворено или пределно отворено разпространение. Към метафоричното очертаване на пространството спадат и онези случаи, когато се говори комплексно за обстоятелствата на четене. Тогава дори се размиват границите между пространство и време за четене, едното се загатва чрез другото и можем да говорим по-скоро за хронотоп на четенето7.

            За Гърция разглеждаме основно класическата епоха, V–ІV в. пр.Хр. и отделни по-ранни свидетелства, някои от които вече споменати. Малко некоректно пропускаме ключовия период на елинизма – ключов, защото именно тогава завършва оформянето на културата на книгата и на четенето и се заражда вече същинска литературнокритическа дейност. В случая обаче смятаме, че гръцкият контекст е по-ценен с по-ранната съпротива спрямо писания текст и неговата свободна употреба – феномен, който в Рим се усеща вече само като фон.

            Тази съпротива, както е добре известно, е изразена директно от Платон в откъса, традиционно наричан „критика на писмеността“ от Федър (Платон 2007: 274b–277а). Конспективно Платон казва следното: Не, писмеността не е благо за паметта; напротив, тя само ограничено и от хора в напреднала възраст може да се използва за припомняне, но не и за същински пренос на знания; писаният текст е безмълвен: следователно той не може сам да се дообяснява в единствено релевантната уникална ситуация на рецепция пред конкретни реципиенти (това се променя положително, ако авторът все пак присъства и може да помогне на текста си); от друга страна, като писан, текстът може да има безкрайно много реципиенти, сред тях и неподходящи; затова се налага някои по-сериозни философски съдържания да бъдат запазени за устната комуникация пред отбрана публика.

Така и писаните диалози на Платон са не компендиум на същинската му, авторска философия, а имат по-скоро други цели, сред които да представят различни типове философско комуникиране, включително посредством писани текстове. Отделните сцени на четене, които присъстват в тях, са сходни (помежду си и с други сцени на четене от други произведения): обикновено се чете на глас, пред сравнително малко събрало се множество (обикновено от познати помежду си слушатели), а после прочетеното се дообсъжда устно. Къде се случва това? На различни места, но доколкото ситуацията на четене е все още определено извънредна, то тя донякъде се спасява от своята невъзможност, като се осъществява именно в обичайна и за устното излагане на съответното съдържание обстановка8.

В началото на самия Федър също има ситуация на четене, описана привидно като детайл, така че и по-внимателните читатели да не усетят веднага, че постепенно в диалога ще бъде разкритикувана не само изчетената реч, но и самото четене. Във Федър мястото на разговора е малко необичайно – извън градските стени, на идилична полянка, до поточе, под дебелата сянка на дърво, в близост до светилище на музите. Но въвеждането на свитъка с речта на оратора Лизий (228d–е), която е била представена от автора си малко по-рано в дома на неприсъстващ на самия разговор атинянин, пред доста голямо множество, сред което и единият събеседник, Федър, който междувременно, получил свитъка, си го е допреглеждал9, става естествено, макар и описано по доста забавен начин. Федър крие известно време свитъка в ръкава на дрехата си, но Сократ го разкрива и подканя Федър да чете, вместо да се мъчи с неточен преразказ (или, ако предадем сцената в друг модус: за да не подменя/скрива/открадва правото на самия автор да бъде поименно представен). И свитъкът е изваден така, сякаш авторът му се появява иззад съседното дърво – в случая тялото на текста репрезентира или замества тялото на своя автор. Но и обикновено в диалозите текстовете, които се четат, са „проверени“ и тяхното изчитане замества появата на нов или на фиктивен събеседник.

            Обичайна и естествена – макар и в друг аспект – територия за четене е и училището. В Протагор се описва тази среда, но отново е показано, че четенето е само първи етап и посредник за по-трайно усвояване на някакво полезно съдържание, възпроизвеждано нататък устно: „Учителите полагат грижи по своите предмети и когато детето се научи да пише и може да разбира писаната реч, както по-рано изговаряните думи, учителят по писане и четене му предлага заедно с останалите деца, насядали по чиновете да чете стиховете на добрите поети и го кара да учи наизуст тези, в които има много поучения, много разкази с похвали и прослава за добрите мъже от едно време, за да ги подражава ревностно и да се старае да стане като тях“ (Платон 1979: 325е–326а). В този пасаж, който може да бъде изследван в контекста и на други проблематики, като тази за подражанието като образователна практика (вж. Панова 2012: 60–61), сборният образ на автора също е на границата между анонимност и конкретност, и отново е сякаш по-значим от (образа на) своя текст. Ще се четат и научават наизуст – практика, която сама по себе си е дори своеобразно завръщане към още по-пълно устно споделяне на (поетически) съдържания – не добрите стихове, а стиховете на добрите поети, на онези, които са известни с добродетелността си и затова могат да бъдат подражавани – и като граждани, и като автори.

            Има, разбира се, и „по-екзотични“ примери от различни жанрове на старогръцката литература, но те се отнасят по-често до наличието на книга или на книги на странни места, не толкова до обстановката, в която тези книги се четат. Първият от тези „екзотични“ примери е свързан вторично отново с Платон. Биографът на философи от ІІ в. сл.Хр. Диоген Лаерций (III, 18) споменава, че Платон притежавал книги на сицилийския мимограф Софрон, един от неговите сигурни образци за описване на характери. Неговите книги Платон първи донесъл в Атина и били открити „под възглавницата му“ – какво е правел с тях не се уточнява, но бихме могли да четем мястото и като свидетелство за едно постепенно оценностяване на книгата като вещ, макар и откъсната от същинската си устна и общностна (и влиятелна, повлияваща) рецепция, а по-скоро като материален спомен за нея.

            Друг удивителен пример се съдържа в реплика на бог Дионис като Аристофанов персонаж, която започва с: „Веднъж, когато си четях на кораба // трагедията „Андромеда...“ (Аристофан 1985: 52–3). В оригинала е подчертано, че четенето е било „на себе си“10, и именно тази нетипичност на ситуацията (и не толкова територията, на която се случва, колкото точно сливането на читател и слушател) я прави подходяща за комедията – тя лесно би предизвикала смях; още повече, че трагедията по принцип е формулно осмиваният от комедиографа жанр.

            Следват още два примера за авторова рефлексия върху свободното движение на писания текст в пространството; единият е по-скоро негативен, другият – позитивен. Негативният е от автор, доста по-ранен от Платон, елегическия поет Теогнид от VI в. пр.Хр. Теогнид обичайно се сочи и за първия автор, разсъждавал върху опасността от литературно плагиатство11. Той заявява, че е поставил „печат” на творбите си, адресирайки ги до някакъв, твърде възможно изобщо несъществувал, младеж, Кирн, когото наставлява. Така, когато стиховете обикалят из други територии и се отдалечават от автора си, всеки трябва да разбира, че те са на Теогнид от Мегара: авторът не се безпокои от това, че стиховете му ще имат и други прочити след първия в негово присъствие (вероятно и нататък все в една и съща среда – на аристократичния пир на мъжки приятелски кръг), но иска да е сигурен, че ще се прослави (Theognis 1971).12.

            „Позитивният“ пример е от историка Тукидид, малко по-ранен от Платон, който заявява в уводната глава на История на Пелопонеската война (Тукидид 1979: I, 22), че създава едно „достояние завинаги“, чиято рецепция не трябва да зависи от някаква мода (при читателите) или желание за показност на момента (от страна на автора). Тукидид иска да се откъсне от възможната устна ситуация на прием на текста в съвременната му Атина13 – желание, обусловено може би от едно вече налично, поне интуитивно, разграничение между ролите, а също и употребите, на различните жанрове (например историография и философия)14. Защото дори и Платон, когато говори за законодателния писан текст, държи (според нас – неиронично и отвъд фикционалната рамка, в която е поместено говоренето и по тази тема) на фиксираността и устойчивостта му15.

            И въпреки че това рядко се заявява експлицитно, съпротивата срещу четенето е обвързана и с трудното масово придобиване на достатъчни умения за неговото практикуване – проблем, релевантен дълго време. Добър негов израз е Лукиановата сатира от ІІ­ в. Необразованият купувач на книги. Нея привеждаме като пример, особено важен с изтъкването точно на значимостта на умението за четене, чиято различна овладяност води до разграничаването между „културно“ и „варварско“ четене, т.е. четенето вече не е едно, а в тази по-късна епоха се стига до неговото разрояване и до превръщането му понякога в самоцел, а не в средство за дообразоване. Лукиан казва: „Не виждаш ли, че и ти изпадаш в същото положение, когато държиш в ръка прекрасен свитък, в кожена кутия с пурпурен цвят и златен връх на пръчицата, но го четеш като истински варварин, осакатявайки и изопачавайки написаното, сред подигравките на образованите хора и похвалите на наобиколилите те ласкатели, които току се извръщат един към друг, за да се посмеят и те?“ (Лукиан 1986: 7). Персонажът на Лукиан не само цени самата книга повече от това, за което тя служи, но и претендира, че е добър четец/читател и, опитвайки се да си сложи такъв етикет, логично е избрал постоянно да носи книга у себе си (Лукиан 1986: 18), т.е. следва да си представим и разширяване на самата територия за четене, но така то всъщност се превръща в жест, сочещ към нещо друго.

 

            Преминаваме към Рим в периода І в. пр.Хр. – І в. сл.Хр. Книгите са много повече, умножени са също териториите и практиките на четене. От друга страна, въпросът с авторството е вече в много по-голяма степен „изчистен“ и безспорен, дори реално – съвременен. Тук имат място и свидетелствата за книжарници и библиотеки не само като места за съхранение на книги, но често и като среда, в която се водят оживени литературни дискусии, съпроводени и с четене. Така отчасти се повтаря гръцката ситуация, но в Рим много по-често дискусията нарочно се завърта около писан текст, а той не изниква случайно насред започнало по-рано устно събеседване. Всъщност, понякога изниква именно така, внезапно. Привеждаме пример от Авъл Гелий (ІІ в.), автора на сборника Атически нощи, своеобразна енциклопедия на случки и образи – настоящи или минали – от интелектуалния живот: „Докато седяхме веднъж в библиотеката на Траяновия храм и нещо търсехме, след като едиктите на предишните консули попаднаха в ръцете ни, ни се прииска да ги прочетем и да се запознаем с тях“ (Гелий 1985: XI, 17, 1). Няма значение за какъв тип текст или документ става дума, по-интересното е, че при съвместното четене в библиотеката се попада случайно на нещо, различно от търсения обект, но то също следва да бъде прегледано, а тази замяна на четивата някак съответства на лекотата, с която се сменят темите дори в научен разговор.

            Архитектът Витрувий (І в. пр.Хр.) описва препоръчителното разположение на библиотеката в частния дом: „Спалните и библиотеките трябва да са обърнати на изток, понеже предназначението им изисква утринна светлина, а така също за да не се развалят книгите...“ (Vitruvius 1962: VІ, 4, 1). Другите посоки не са подходящи – ветровете носят влага, която образува плесен по книгите и т.н. Очевидно вече е налична специална грижа за подходящите условия и за осъществяване на акта на четене, и за съхранение на книгите, нещо чуждо на гърците в такъв конкретен материален аспект16.

            А една по-абстрактна, по-философска грижа за ефективността на събирането на книги издава критиката срещу безцелното им трупане17. С позицията си на философ стоик, Сенека (І в.) се изправя срещу всичко прекалено. Така той засяга също темата за ефективното четене и достатъчния брой книги в една библиотека и определя като израз на невежество и/или на стремеж към показност големите библиотеки: „...събраните илюстрирани съчинения на най-святите таланти се използват за красива стенна украса“ (Сенека 1987: 9, 4–7). Откриваме притеснение от това, че местата за съхранение на книги и за тяхното четене невинаги съвпадат и че функцията на читални понякога се измества от библиотеките, дори изобщо не може да се реализира в тях, било защото те наистина са претрупани с повече книги, отколкото могат да бъдат изчетени от притежателя им, било че ролята на самата библиотека е пренебрегната, замазана, отнета, и обектите, които тя съхранява, са приравнени към други повече или по-малко ценни вещи, които не са за четене.

            Но позицията на Сенека е по-скоро изключение. Според първичната роля на книжарниците и библиотеките там продължава процесът на дооформяне на книгата, към тях има ателиета за преписвачи и коректори на вече готовите книги. Понякога авторите директно се оплакват, че грешките в някой уж готов ръкопис забавят реципирането на книгата. Такива бележки прави и самият Цицерон, а така изскача и още нещо, което Платон не е предусетил: чисто техническият на пръв поглед проблем за изгубването при препис на верността на копието, т.е. обратното на фиксирането на текста. Явно Платон още не се замисля над подобни детайли, защото му липсва практика и не вижда реалните възможни мащаби на бъдещото книгоразпространение. В Цицероново писмо до приятеля Атик четем: „Книгите до Варон няма много да се забавят. Те са готови, както видя: задържат ги само грешките на преписвачите.“ (Цицерон 1983: XIII, 23, До Атик). От такъв фрагментарен цитат не разбираме закъде и за какъв прочит се бавят и кои книги, но „римските“ книги наистина се движат много из пространството, защото и самите римляни са мобилни в рамките на империята. Това поведение понякога им се налага, за да уреждат живота из провинциите, но те и сами търсят редуването на градско и извънградско пространство (най-често като отиват на спокойствие на вилата), като и двете територии са били подходящи за определени практики на четене, по-публични или по-усамотени. И гърците са пътували, но пътуванията не са естествена част от динамиката на всекидневието им. Има и гръцки извори за закупуване и притежаване на книги отдалеч, но това се съобщава като новина само по себе си, докато римските автори коментират вече подробности около пътуването на книгите.

            Изключително динамична и любопитна с уникалността си в някои аспекти, докато в други – позволяваща да се очертаят общи места и положения в читателския живот, е неговата картина, реконструирана по сбирката от над 350 писма на Плиний Млади, който живее на границата между І и ІІ в сл.Хр. Писмата са били подготвени за публикация и отпечатани от самия Плиний, така че могат да бъдат разглеждани по-скоро като мемоарна литература, а не като същински епистоларен архив. Съдържанието и адресатите са разнообразни, всяко писмо си има тема и не се отклонява от нея, но обща тематична рамка е животът на интелектуалеца и политика в съвременния на Плиний Рим. Немалко писма засягат литературни въпроси, вкл. свързани със създаването, съхранението и ползването на книги в различни ситуации.

            Плиний е роден в градчето Комо, Северна Италия, където сам основава библиотека. Подробности за тази библиотека не знаем, но в едно писмо Плиний говори за собствената си реч при откриването на библиотеката, а текстът на речта явно е съпровождал писмото. На адресата Сатурнин Плиний бил отдавна обещал да му прати собствено съчинение: „Ще те помоля да намериш време за речта‚ която държах пред моите съграждани при откриване на библиотеката. Спомням си‚ че още тогава ти направи няколко общи забележки. Сега те моля да обърнеш внимание не само на цялото‚ а да огледаш критично и най-дребните частици. Запазвам си правото след поправките да я публикувам или да я задържа за себе си“ (Плиний 1984: І, 8). Очевидно речта е била четена, а не импровизирана; как и къде ще бъде четена от новия си – стар реципиент не става съвсем ясно, но по-важното е, че Плиний очаква „обратна връзка“, допълнителни бележки, за да продължи да редактира текста си. Явно публичното и частното място позволяват различно вникване в текста, дори той и в двата случая да е слушан. Интересен и повтарящ се и в други писма мотив е желанието на автора да се възползва от такава „оперативна критика“ за своите текстове, преди да бъдат публикувани и да започне размножаването им. А така, поне според Плиний, се обуславя и организирането на различен – и като място на случване, и като широта на публиката – нееднократен прочит на готови съчинения. Специално на това са посветени писма V, 3 и VІІ, 17. В първия случай Плиний се отбранява от нападките на приятел, укорил го, че обича да рецитира свои забавни, шеговити стихове, каквито също пишел. Засяга се въпросът дали на него му прилича да рецитира такива стихове и да се развлича с тях, но по-съществено е заключението за ползата от публичните изяви на поетите и писателите: „И тъй, за мен тези са подбудите за рецитиране: първо, защото самият рецитатор от уважение към слушателите доста по-строго се отнася към своите произведения и, второ, защото за съмнителните места взима решение, като че съобразявайки се с мнението на цял съвет. Той получава много указания от различни лица; но дори и без тях от лицето, от очите, от кимването с глава, от движенията на ръката, от шушукането, от мълчанието долавя какво мисли всеки слушател“ (Плиний 1984: V, 3, 7–9). Този тип прочити пред публика имат повече характера на дискусия, в която директно или индиректно и слушателите изразяват мнение за чутото. А впоследствие, както и Плиний посочва нататък, сами ще могат да разберат, ако попаднат на крайния вариант на текста, дали тяхното мнение е било взето под внимание. Писмото завърша по един малко неясен, но ключов начин: „Ето че водя спор по тези въпроси, като че ли съм поканил народа в аудитория, а не приятелите си в стаята...“ (Плиний 1984: V, 3, 11) Дали това изречение се отнася до спора с приятеля-адресат, или до онова, което Плиний разбира под рецитация, остава малко неясно, но се открояват поне две възможни ситуации на „предварителен“ прочит: пред по-голяма публика, задача, по-отговорна за четящия автор, и пред по-тесен приятелски кръг, като втората група адресати може явно да се включва към първата. Противопоставените пространства са домът и „аудиторията“ – auditorium стои и в оригинала, в случая със значение точно на закрито публично място за слушане.

            И в VІІ, 17 Плиний защитава публичното четене на речи (жанрово: отново нелишени от литературност), които вече са били произнесени веднъж при случая, за който са били създадени. Ситуацията е сходна с онази около откриването на библиотеката в Комо, но тук е по-динамична: „Ако обаче си вмъкнал много нови неща, много си променил, ако след време поканиш и някои нови, и някои от старите слушатели, защо да имаш по-малко основание да прочетеш речта пред публика, отколкото да я издадеш?... Първо сам оглеждам внимателно написаното, после го чета на двама-трима, едва тогава го предавам на други за бележки: а ако имам съмнения към тях, преглеждам ги пак заедно с един-двама приятели... Аз не свиквам народа, а сигурни, избрани хора“ (Плиний 1984: VII, 17, 5; 7). За да бъдат ефективни подобни четения, те трябва да са пред отбрана публика; мястото не се уточнява. Но това е и своеобразно продължение на Платоновата критика – писаният текст е по-безопасен, когато авторът присъства, а в случая с Плиний самият автор търси такава допълнителна подкрепа, за да изчисти спорните места преди публикацията. Можем да регистрираме обаче и явна промяна в ситуацията: в Плиниевия Рим се налага вече защита, „оправдаване“ на акта на повторно и колективно четене и редактиране в известно съавторство на прочетеното, докато за по-естествено вече се смята „издаването“, фиксиращото записване на съдържанието, за което не би било в такава степен необходимо общностно ползване. А четенето пред публика става вече по-малко обичайното (включително защото не може да се случва на всяка територия): „Да, но за четене има винаги удобен случай, а за слушане – не. Още повече, че както казва народът, живата реч въздействува много по-силно“ (Плиний 1984: ІІ, 3, 9). Тук Плиний подканя свой приятел да отиде да слуша известен атински оратор, вместо да чете речите му, което технически – като достъпност на текста – явно не е било проблем. Ключово е отново това легитимиращо уточняване: моментите, подходящи за пълноценно живо слушане са все по-малко, трябва да се ценят18.

            Къде още по-конкретно четат римляните? Добър и доста популярен пример е вуйчото на Плиний Млади, Плиний Стари, автор на обемна Естествена история и на много други неща, загубени за нас, но споменати в писмо ІІІ, 5, посветено на стила на живот на вуйчото, убит при изригването на Везувий, случка, също описана от Плиний Млади  (Плиний 1984: VІ, 2019. Плиний Стари е бил дори донякъде вманиачен в това да не губи нито миг за занимания с литература. И все пак, ситуациите, в които той чете, са реални и някои от тях са ситуации, в които и други съвременници са се отдавали на такива занимания: „Закуската му се състоеше от лека и лесносмилаема храна по обичая на прадедите. След това през лятото‚ ако беше освободен от обществени задължения‚ лежеше на слънце‚ четяха му книга‚ той правеше бележки и извадки... дори когато го масажираха и изтриваха‚ той или слушаше нещо‚ или диктуваше. По време на пътуване‚ като че ли освободен от всякакви други грижи‚ се отдаваше единствено на това занимание. Отстрани до него с книга и бележник – секретарят‚ чиито ръце зиме бяха защитени от дълги ръкави‚ за да не би да се загуби и минута за работа поради студеното време. По същата причина той и из Рим се разхождаше на носилка.“ (Плиний 1984: III, 5, 10–13). Писмата на Плиний Млади представят и редица други сцени на четене, често в домашна обстановка, след или преди хранене, в присъствието на роднини и/или приятели, като част от по-голямо беседване или пък като нарочно посветено на четене време.

            Свободните римляни с по-висока обществена позиция са можели да си позволят такова конструиране на всекидневието и са рефлектирали върху същинското деление на времето между свободно и заето. Тук трябва поне да въведем понятието otium, една типично римска реалия, която именува точно заетото със смислени занимания, по-частно, затова – свободно време, оттеглянето от шума на форума. Разбира се, налагането на тази представа за свободно време не става изведнъж; затова е и налична рефлексията върху него, защото е възможно така да се нарече понякога и пропиляното време. Нещо подобно като интуиция има и в Гърция, но там няма еднозначно понятие за това; до голяма степен тази идея доближава гръцкото schole (съвременната „школа“, като самото това движение на значението ясно показва интелектуалния потенциал на личната свобода и личното пространство). В писмо, озаглавено в българското издание „Антипатия към цирковите игри“, Плиний казва: „Цялото време, което прекарах между бележника и книгите, беше за мен една твърде приятна почивка.“ (Плиний 1984: ІХ, 6, 1): позицията на отстранения от зрелищата Плиний, отдал се на литературна почивка, която – поради наличното развитие в културата на писане и четене – за един римлянин в по-голяма степен (отколкото за гръцки интеректуалец от класическата епоха) е възможно и прието да е самотно занимание.

            Разбира се, не трябва да оценяваме като със сигурност положителна тази способност на римляните да четат (почти) навсякъде. Следват два примера от Марциал – съвременник на Плиний, автор на сборник с около 1500 епиграми, често доста сатирични и пикантни, повечето в елегически дистихон. Сред тях има множество, интересни съобразно темата за развитието на книжовното дело в Рим като: епиграми, своеобразни посвещения-анотации към самите издания на собствени и чужди книги, в които понякога се описват качествата на книжното тяло (когато става дума за библиофилски издания), или пък се споменават издатели и книжари. Ще се спрем на такъв пример, но преди това предлагаме едно „негативно“ свидетелство – сравнително дълга (18 стиха) епиграма, посветена на явно недобър поет, преследвал обаче постоянно Марциал да му чете своите постижения (Martial 1961: ІІІ, 44). Марциал обяснява на адресата си Лигурин защо е отбягван от всички и защо дори буди повече страх от тигрица, на която са отнети малките, от отровна змия или от скорпион. Причината е в това, че той е „прекалено“ поет именно като постоянен до досада читател/рецитатор на собствените си стихове. Марциал споделя и собствен опит, от който разбираме, че цялото му лично пространство е обсебено от появите на този поет. Най-любопитно е началното изреждане на ситуации, при които онзи го смущава. Става ясно, че Лигурин го притеснява точно с четене, с предлагане на показност за творбите си, а не с търсене на възможност за разговор с цел ходатайстване, например: „Четеш ми и докато съм прав, и докато седя; //четеш ми, докато тичам, и докато съм в тоалетната“ – последната описана ситуация най-пряко маркира територия, макар че може да се разчете и метафорично – като пределно частно пространство, в което вече четенето, особено предвид тази специфика на античното четене, че то обикновено се осъществява от някой друг за теб (и затова обикновено се изразява с пасивни глаголни форми), е по-скоро невъзможно и отново извънредно. Епиграмата, нататък, изрежда още няколко ситуации, пак и с посочване на територии: поетът, макар и принципно благ, преследва жертвите си в баните, топли и студени, докато отиват на угощения, дори докато спят – все (без последното) по-скоро обичайни места за четене, или поне места, на които е въпрос на личен избор дали ще ти бъде четено, но четенето не трябва да е натрапено.

            Другата епиграма от Марциал, за която ще стане дума, говори за и на собствената книга, и така може да бъде обвързана с цитата на Цицерон, който по-горе въвежда темата за пътуването на книгата до разни читателски групи и читателски територии. Марциал обикновено е пращал книги от Рим към провинциите, но пасажът, който имаме предвид (Martial 1961: ХІІ, 2), рисува обратния случай: книгата му се запътва към Рим, явно тръгвайки от Испания, откъдето е родом авторът, който доста подробно напътства самата книга как да се движи и ориентира в Рим. Представена е пълна (и малко закачлива, в стила на Марциал) римска топография, посочва се почти като при чертаене на карта откъде-накъде да се движи книгата (с намеци при кого като читатели ще попадне, и с една убеденост, че в случая писаният текст не се нуждае от същинска заглавна страница, защото и изчитането дори на само няколко стиха би довело до разпознаването на автора, т.е. книгата ще се справи с това пътуване и сама)20.

            Последният пример е сходен, но от малко по-ранния Хораций (65-8 г. пр.Хр.). Става дума за т.нар. Епилог от Първа книга с поетични писма (Хораций 1992: I, 20). Жанрът е същият – обръщение към собствената книга, вероятно предшестващо момента на публикуване. Тук контекстът е малко по-общ, споменава се предполагаемият прием на книгата в самия Рим, но също и възможността тя да забегне по-надалеч, например към Испания. Тонът като цяло е песимистичен, последната една трета от писмото е автобиографична за самия Хораций, но отново като информация, която книгата му, при всеки нов прочит, би могла да предава на читателите си. Но по-интересни в случая са стиховете за бъдещата биография на книгата: благодарение на пророческите си заложби, както сам казва, Хораций усеща, че произведението му е отправило поглед към района на Рим между храмовете на Вертумн и Янус, където всъщност живеят братята Созии, едни от известните издатели по това време, те са споменати във втория стих. Книгата (не нейният автор) иска в добър вид (изгладена с пемза, както се е обработвал папирусът) да поеме пътя си и не би могла да стои затворена, защото широкият свят (communia) я привлича – едно неконкретно посочване на възможната територия на бъдещите прочити, и не съвсем положително. Този откъс избрахме за край заради някои опорни сходства спрямо Платоновата критика на писмеността. Малко по-надолу Хораций дори казва: „Тъй аз не те възпитавах. Но беж, накъдето те тегли. // Тръгнеш ли, вече не ще се завърнеш...“ – интересно оправдание (или огорчение?) на автора, който се разграничава от текста си и от неговото (на текста) желание за достъпност посредством писмената му форма. Вероятно този тон е остатък от съпротивата спрямо писаните текстове и свободното менене на територията при тях, но точно затова паралелът с Платон ни се струва възможен. По-надолу Хораций рисува онова, което предстои на книгата през нейния живот – този път не според местата, които ще посети, а най-напред според собствената ѝ възраст – друг важен усет, свързан отново с проблематичността на записаното и публикувано слово – то може да загуби своята актуалност и да остане, в собствената си старческа възраст, само учебно помагало за учениците от покрайнините на града. Независимо дали става дума за загубена актуалност или за безпомощност на книгата при по-продължително отделяне от автора, този пасаж е твърде песимистичен, но той все пак предшества бурното и радостно общуване с книги в Рим, което ни описва например Плиний. Античността постепенно овладява общуването с писани текстове, но уточнения по допустимите и препоръчителни ситуации и територии на четенето продължават да се правят, често предизвикани от неясното идентифициране и/или разграничаване на автора от творбата.

            Като обобщителна бележка бихме могли да кажем, че самият факт, че писаният текст заема някаква територия и я мени, отразява до голяма степен територалния аспект на античното четене като цяло: може да се чете именно писаният текст, но дори наличието на писани текстове не изчерпва формите, под които тече литературната комуникация в античната култура. Б. Богданов говори за следните три форми на литература, редуващи се „исторически в античното литературно време“: „Литературата фолклор, литературата словесност, чиито текстове се създават със записване, но се разпространяват устно и се разбират колективно-празнично, и литературата в тесен смисъл на думата, чиито текстове се ползват индивидуално с наченки на четене“ (Богданов 2010). Актът на четенето в античен контекст не символизира и не обема в себе си общуването с литература, той остава до доста късно време само техническото средство да се чуе и обсъди някакво съдържание, затова и може би териториите на четене, слушане и разговаряне биха могли единствено изкуствено да бъдат обективно разграничени, четенето все още е само елемент от един многолик културен феномен21. И заради неговата запазваща се, дори при постепенното навлизане на четенето, устна и персонална страна, самото четене трябва да се осъществява умело и предвид конкретна ситуация, а не самоцелно – оттук пък тръгва линията на критика към трупането на много текстове за четене в някакво неизвестно бъдещо там-и-тогава.

 

Цитирана литература

 

Антични автори

 

Аристофан, поет-комедиограф, авт . 1985. Жабите. В , Комедии. София: Народна култура.

Гелий, Авъл, авт . 1985. Атически нощи. (ред)Владимир Атанасов. София: Наука и изкуство.

Лукиан, реторик, авт . 1986. Необразованият купувач на книги. В , Сатири и пародии. София: Народна култура.

Платон, философ, авт . 1979. Протагор. В , Диалози, vol. 4. София: Наука и изкуство.

Платон, философ, авт . 2006. Закони. (ред-ри)Невена Панова & Гочев, Георги. Библиотека Делос. София: Сонм.

Платон, философ, авт . 2007. Федър. (ред)Богдан Богданов. Поредица Антична философия. София: Планета 3.

Плиний, Млади, авт . 1984. Писма. (ред-ри)Николина Бакърджиева & Тодоранова, Василена. Библиотека за антична литература Хермес. София: Народна култура.

Сенека, Луций Аней, авт . 1987. За спокойствието на духа. В , Избрани диалози. София: Наука и изкуство.

Тукидид, историк, авт . 1979. История на Пелопонеската война. (ред)Милко Мирчев. Световно историческо наследство. София: Наука и изкуство.

Хезиод, поет, авт . 1988. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. (ред-ри)Станка Недялкова & Константинова, Ралица. Библиотека Световна класика. София: Народна култура.

Хораций, Квинт, авт . 1992. Събрани творби. (ред)Георги Батаклиев. Библиотека Световна класика. София: Народна култура.

Цицерон, Марк Тулий, авт . 1983. Избрани писма. (ред)Недялка Георгиева. Библиотека за антична литература Хермес. София: Народна култура.

 

Martial, Marcus Valerius, авт . 1961. Epigrams. (ред)Walter Ker. . 2 том. London, Cambridge, MA: Harvard University Press/William Heinemann.

Theognis, Megareus, авт . 1971. Elegiae. (ред)D. Young. Bibliotheca scriptorum Graecorum et Romanorum Teubneriana. Leipzig: Teubner .

Vitruvius, Pollio, авт . 1962. On Architecture. (ред)Frank Granger. The Loeb classical library. [Latin authors]. London, Cambridge, MA: Harvard University Press/William Heinemann.

 

Модерни автори

Богданов, Богдан, авт . 1988. Двата извора на старогръцката словесност. В , Теогония. Дела и дни. Омирови химни, 7-12. София: Народна култура. http://bogdanbogdanov.net/pdf/145.pdf (4.4.2015AD).

Богданов, Богдан, авт . 1992. Старогръцката литература и проблемът за четенето. В , Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие, 37-45. София: Просвета. http://www.bogdanbogdanov.net/pdf/11.pdf (4.4.2015AD).

Илиев, Димитър, авт . 2014. Еманципираният дскурс. Два прагматически модела на отношение към словото в ранната гръцка култура. В , Studia Classica Serdicensia. Литература, култура, действителност. Сборник с докладиот юбилейната конференция в чест на 70-годишнината на проф. Богдан Богданов, 6 ноември 2010 г., София, vol. 3, 127-135. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

 

  • *. Първият вариант на този текст (основно върху „териториите на четенето“ в античните текстове) бе представен на конференцията „Териториите на сравнителното литературознание“, организирана от Катедра „Теория на литературата“ във ФСлФ на СУ и проведена на 26–27 ноември 2009 г.; използвам възможността отново да благодаря на организаторите и участниците за интереса към направените наблюдения.
  • 1. Позоваването и цитирането на античните автори е според общоприетия формат. В случаите, когато е наличен български превод, пряко цитиран или просто ползван, в списъка „Цитирана литература“ е включен само той, а иначе – ползваното оригинално издание, като преводите на откъсите са мои, Н.П.
  • 2. Тук препращаме и към изследването на Д. Илиев за прагматиката на ранната гръцка словесност, където е засегнат и въпросът, релевантен не само за Омировите поеми, макар в случая да тръгваме от тях, за обвързаността между текст и контекст, която „овластява“ всеки изпълнител да стане и автор, или както по-точно казва Илиев: „...всяка ситуация на възпроизвеждане на даден текст е мигновеното раждане на съвършено нов текст, който няма автономен смисъл извън обстоятелствата на своето произнасяне и сякаш „умира“, когато тези обстоятелства се разтурят. Затова и не съществува разлика между произвеждането и възпроизвеждането на словото, между оригиналното творчество и изпълнението или интерпретацията. Затова и е невъзможно понятието за „авторство“: на практика всеки член на колектива може да стане ad hoc „автор“, ако отговаря на определени условия в определена речева ситуация. Тези условия до голяма степен са общи за поета, владетеля, прорицателя, вестителя и най-общо всеки, който в дадена ситуация е овластен да говори“ (Илиев 2014: 130). По подтемата за „уникалността“ на всяка ситуация на прочит ще се връщаме и нататък в тези бележки.
  • 3. Затова всъщност е възможен своеобразен паралел между Хезиод и елегика от VI в. пр.Хр.Теогнид (вж. по-долу), най-яркия пример за античен гръцки автор, разсъждаващ именно върху това как да не се стигне до подмяната на неговото авторство, а поезията му в немалка степен е също дидактическа и гномическа, целяща да предаде индивидуален опит на конкретен адресат (или на група адресати), т.е. възможен е и втори по-дребен паралел, тръгващ от поименното адресиране (Перс като Хезиодов адресат, Кирн е адресатът на Теогнид; обръщенията към двамата, със своята многобройност, частично добиват формулен статус).
  • 4. Тук препращаме, макар и малко свободно, към експлицитната връзка между празничен контекст и роля на музите, изразена във Втора книга на Платоновите Закони: „Впрочем след като тези правилно развити усещания за удоволствие и страдание тръгват от детството, те се разхлабват и съсипват многократно през човешкия живот, а пък боговете, понеже съжалили рода на хората, роден за мъки, устроили като почивки от мъките и като обезщетение празниците в чест на боговете и определили да празнуват заедно с тях музите и Аполон Музагет и Дионис, за да си възстановяваме с помощта на боговете поведението в рамките на празниците“ (Платон 2006: 653с–d). Този пасаж би могъл да получи дълга самостоятелна интерпретация, но тук ще добавим само имплицитната обвързаност между образователен (поне в етически план) и празничен аспект на общуване с всяко изкуство, вкл. с литературата.
  • 5. Или, по определението на Нокс: „На този ранен етап на преход от изцяло устно към изцяло писмено общество, книгата служи повече като запис за рецитация, а не като съчинение за индивидуално изучаване“ (Knox 1985а: 7).
  • 6. Освен това, както отбелязва и Богданов, наличните сведения са добре проучени, но е трудно да се достигне сигурно до смисъла и общностната роля на четенето като феномен: „Остават несигурни подробностите на една социология на ползването на книжните текстове“, за появата на която би помогнало преосмисляне на данните въз основа на по-общи понятия като „устна и книжна култура“ (вж. Богданов 1992: 38).
  • 7. Това е онова „тук-и-сега“ на Бенямин – контекстът при него е по-различен, но според нас така може да се опише уникалността и целостта на оригиналната ситуация на рецепция и на античния литературен текст: „И при най-съвършената репродукция липсва едно нещо: тук-и-сега на художественото произведение, неговото уникално битие на мястото, на което то се намира“ (Бенямин 2000: 130).
  • 8. Основно върху свидетелства на Платон (от Федър, Пирът, Теетет и Парменид) и отделни пасажи от Спомени за Сократ на Ксенофонт бе изграден един по-ранен текст по сходна тема (Панова 2005). Интересно би било проследяването още на подтемата „Сократ обвинен като читател на Анаксагоровите съчинения“, за която сведения се откриват напр. в Апология, 26d-e, Федон, 97b.
  • 9. А това все пак е рядката за контекста ситуация на индивидуално четене.
  • 10. Това не е единичен случай, такава е езиковата практика, защото основният глагол „чета“ носи идеята за четене пред някого, докато индивидуалната насоченост на този акт следва да се уточни допълнително, както е отбелязано  и у Богданов 1992: 40. Тук е мястото да посочим, че „издавам“ пък предава като не съвсем положително точно откъсването на произведението от (контрола на) автора, предаването му към читателите.
  • 11. В тази посока се изказва и Нокс (Knox 1985b: 138–139), който тематизира и неясната форма, както и неясния статус на „печата“ – дали става дума за самото обръщение „Кирн(е)“, хипотеза, която сме склонни да приемем за най-убедителната, дали за единственото начално споменаване на собственото име на автора, или дори за евентуално съхранение на „подпечатан“ ръкопис от произведението в някой храм: последното обаче би отстранило възможността за активно ползване на текста на различни места нататък, въпреки че би го превърнало в „класическа творба“, от друга страна, ако си позволим да използваме тази по-късна реалия.
  • 12. Става дума за тенденция, сходна и с по-късно експлицираната от Хораций (Хораций 1992: III, 30) с известното „издигнах си паметник“ (при високо качество на творбата почти автоматично се гарантира четенето ѝ в територията на бъдещето), но свидетелството  на Теогнид е ценно като по-ранна рефлексия и грижа за „техническите“, формални средства, които да напомнят за поета при прочита на творбите му.
  • 13. А и Тукидид пише по-голяма част от съчинението си в изгнание в Тракия, без ясна перспектива за завръщане, и въпреки че се връща в годината на смъртта си, и биографично той не разчита на пряка рецепция в Атина, която го е изгонила.
  • 14. И Нокс набляга на вече осъзнатата мисъл за бъдещия именно читател, като я обвързва и със стилистичните особености на Тукидидовото съчинение: разбирането на такъв синтаксис несъмнено изисква внимателен прочит и обмисляне (срв. Knox 1985a: 8–9).
  • 15. Платон 2006: 793b-d, XII, 960d и passim
  • 16. По въпроса за вътрешната организация на библиотеките, ще отбележим само, че обикновено гръцките и римските книги са били съхранявани разделени – факт, който Кени, може би малко категорично, интерпретира като свидетелство за липсата на реална интеграция на двете култури (Kenney 1982: 24).
  • 17. До голяма степен тонът в следващия пасаж е сходен с онзи при Лукиан, въпреки че жанрът е друг.
  • 18. И в по-горе разгледаното писмо (Плиний 1984: VII, 17, 4), и като контекст на този самостойно представен в случая сентенциозен цитат Плиний поне фоново прокарва паралел с гръцката практика на публични четения: този паралел звучи не като разграничителен, а напротив – като опит (и надежда) да се удържи тази страна от римския интелектуален живот в добрата утвърдена традиция.
  • 19.  Това писмо също е интересно свидетелство за отношението автор-читател, писане-четене, защото в самия му финал Плиний уточнява пред адресата си, че макар и пратено като писмо, в резултат на лична молба, той е написал нещо различно – история, – а не е все едно дали се пише за приятел, или за всички (но територията на бъдещия прочит не се уточнява).
  • 20. Струва ни се, че тук може да бъде открита известна прилика и с очертаната по-горе позиция на гръцкия елегик Теогнид.
  • 21. Или, както гласи една от началните тези на Нокс, „Преди да има книги и читатели, в Гърция има поети и публика“ (Knox 1985a: 3). Наличието на книжно тяло наистина не предхожда и не обуславя общуването с литература, и доколкото често под „четене“ ние по-общо разбираме именно общуването с литература, то и самото разглеждане на „античното четене” следва да се занимава с всички форми на литературна комуникация. Като интересът на самите антични хора е по-скоро точно към комуникативната, а не към вещната страна на четенето, защото по думите на Богданов: „Изобщо за античността е по-важно непосредственото преживяване на текста от определена човешка група, отколкото възможността той да се чете от мнозина поотделно и затова и да се съхрани за бъдното време“ (Богданов 1992: 40–41). Следователно най-напред наличието на „читателска група“ маркира територията на античното четене.
Година: 
2014
Книжка: 
3
Рубрика в списание Littera et Lingua: