Skip to content Skip to navigation

Четене и наказание: първият читателски процес в България

Статията изследва първото дело, заведено срещу нередовен читател в България. Ясно се показва четенето в библиотеката и последващите дисциплинарни практики, основавайки се върху методологията на Мишел Фуко. Въведен е терминът институционален читател, който препраща към появата на новия тип читатели след Освобождението. Изследването се съсредоточава върху архивни материали, събрани от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.  

The article explores the first process against irregular reader in Bulgaria. It clearly shows the reading in library and the following disciplinary practices; the analysis is based on the methodology of Michel Foucault. The term institutional reader is introduced. It refers to the new type of readers after the Liberation (1878). The focus of the research is on archival materials that have been collected from the Bulgarian National Library “St. st. Cyril and Methodius“.  

на проф. Ани Гергова

 

Според утвърдената от А. Гергова изследователска линия в полето история на четенето и читателските практики в България, „времето, в което се формира читателят като масова социална категория“ (Гергова 1991: 19) и се създават читателски публики, е периодът след Освобождението. Четенето придобива социална роля, започва да се вписва в институционалния ред на новосъздадената държава1. Разбира се, феноменът четене трябва да бъде разглеждан като неразривно свързан с държавната политика спрямо грамотността в нова България, особено предвид прехода към масова грамотност, което до голяма степен се дължи на признаване важните връзки със социалната промяна и модернизацията (вж. Даскалова 1999: 33).

Отправна точка за изследването е 1879 г., когато се създава Софийската народна библиотека и започва да се формира новият тип институционален читател2. Основен извор за написване на този текст са архивните документи по делото на Никола Йонков–Владикин (1862–1918), запазени в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“3.

Тук ще разгледам историята на първия известен подсъдим читател в България. Подвеждането под отговорност заради читателските му навици подсказва, че в началото на XX в., когато се води процесът срещу Владикин, вече е възникнал типът институционален читател. Сред архивните материали за историята на Софийската народна библиотека до 1944 г. не присъства друго дело с подобна плътна документация и  продължителност4. Може да се говори за читателски процес, при който усилията на съда са насочени срещу фигурата на читателя. Статията има за цел да представи хода на това единствено до днес дело, заведено срещу нередовен  читател в България5.

Този казус контекстуализира четенето в библиотеката през наказанието (по Фуко). Изборът на подхода е направен с оглед действието на властовите механизми в читателските практики. Тук читателят се схваща като субект в рамките на институцията библиотека, която възпроизвежда модела властови регулатор. Паноптикумът онагледява властта, дисциплинарната матрица в модерните институции6. Тази метафора показва читателя като фигура, зависима от механизмите за дисциплиниране. В случая домашният прочит е усвоената читателска практика, чрез която срещу журналиста Никола Йонков–Владикин е заведен граждански процес по повод закъснялото връщане на книги.

Данните за живота на Владикин са оскъдни. Според тях той е роден и починал в с. Голямо Белово, син е на Йонко Димитракиев, а негов чичо е владиката Евстатий Зографски Пелагонийски7. Владикин участва в подготовката на Априлското въстание и е беловски летописец на събитията. Наследява библиотеката на чичо си, а своята литературна и историческа дейност развива основно след Освобождението. Редактор е на вестниците Народен приятел (1885) и Драгоман (1886), сп. Дума (1890–1894), сп. Разум (1893–1896)8. Автор е на Популярна прагматическа история на небето и земята и страданията на човешкия род (1885), История на Белzвското въстание - 1876 (1887), История на древните траки (I – 1911, II – 1912), Исус според съвременните нему историци (1897), Какво да правим? Уроци от миналото и сегашното...  (1907), Евстатий Пелагонийски (1929). Баща е на професора по право Любомир Владикин9.

Делото срещу Никола Йонков–Владикин е интересно за изследователите на история на четенето по няколко причини: първо, то е гражданско-процесуално дело срещу читател, чрез което може да бъде изследвана практиката на домашното четене; второ, самият читател е интелектуалец и публична фигура в новата национална държава; трето, от материалите по това дело са видими ограниченията, които „направляват“ домашното четене. Историята на „процеса Владикин“ прави проследим един аспект от изграждането на модерното четене,  какъвто са властовите норми и механизмите, които регламентират читателското поведение. Именно те полагат читателската практика в социокултурния контекст. Това е така, защото читателят е социокултурна фигура, дълбоко вписана в обществения ред.

Едно от малкото изследвания по история на книгата и четенето в България, което ни запознава с криминални прояви спрямо книги, е направено от Орлин Събев (Събев 2009). Той представя интересни казуси за кражба на книги в Османската империя през XIX век. В статията си изследователят разглежда четири случая на кражба на книги, както и съпътстващите административни процедури по разкриване на извършителите, съответното съдопроизводство и наложеното наказание (вж. Събев 2009: 179).

Кражбата на книги или дългосрочното им „забавяне“ от интелектуалци може да се разглежда и като част от формирането на домашните библиотеки в следосвобожденска България10. Според Тодор Боров за по-масово навлизане на книги в българския дом може да се говори в годините между 1904–1912 г. (вж. Боров 1941: 12–13). Този период отчасти се припокрива с времето на заемането на книги от Владикин и процеса срещу него11. Можем да предположим, че в крайна сметка мотивът за „забравените“ книги е бил събирането на домашна библиотека, която съставлява неизменна част от битието на интелектуалеца.

Малко известен детайл от биографията на Владикин е пребиваването му на длъжността  поддиректор в Народната библиотека в периода от 21 юни 1894 до 15 декември 1894 г. (вж. Йорданов 1930: 319)12. От една страна, това не е изненадващ факт, тъй като „през това първо нейно двайсетилетие тук минават, наред с кадрила на другите персонални промени – кой за месец, кой за година – и Петко Р. Славейков, и Илия Миларов, и Д. К. Попов, и Н. Йонков–Владикин – повече или по-малко известни поети, писатели, публицисти, но едва ли с някаква диря като библиотекари“ (Боров 2009a: 601)13. Както свидетелства историята на библиотеката, много от нейните директори и служители са били писатели или културни дейци. Като основен фактор за избора на писатели различни изследователи изтъкват отсъствието по това време на библиотекари професионалисти.

 Владикин обаче бива отстранен като поддиректор заради тогавашния закон за чиновниците, на които е забранено да бъдат директори, редактори на списания и вестници и т.н. Донякъде се приема, че мотивите за уволнението му са били политически, защото по това време е бил главен редактор и на либералния вестник Народен приятел (1894–1895). Като основание за отстраняването му депутатите изтъкват факта, че Владикин постоянно „виси“ в залата на Народното събрание, „списва вестници“, занимава се с вестникарство, следователно няма работа в библиотеката и поради това бива уволнен още в деня на дебатите в парламента на 15 декември 1894 г. (вж. Манафова 1994: 194)14.

Тези наблюдения разкриват характерни черти от ролята му на обществена фигура: учен, който заема книги за домашен прочит и поддиректор, който представлява библиотеката и приетите в нея норми на четене. Това е още един щрих към профила на институционалния читател – санкциониращ и подлежащ на санкциониране.        

 

Как архивът „чете“ библиотеката или за практиките на четене в Народната библиотека от началото на XX в. Домашното четене

           

Не е възможно да се говори за протичащите читателски практики в новоучредената културна институция (1879), без да споменем данни за грамотността в нова България. През 1887 г. е извършено първото общо преброяване на населението. Според цитираните в него ретроспективни данни през 1880 г. едва 3,3% от населението е грамотно (5% от градското мъжко и 2% от градското женско население, 0,5% от селското мъжко и 0,1% от селското женско население)15. При сравнение на данните за нивото на грамотността през 1887 и 1910 г., каквото предлага Красимира Даскалова, се вижда, че за три десетилетия грамотността е нараснала около три пъти и към 1910 г. 1/3 от цялото население вече е било грамотно – 50% от мъжете и 25% от жените (вж. Даскалова 1999: 63)16. Това се дължи, до голяма степен, на повсеместната държавна образователна политика, и особено на функционирането на Закона за задължителното начално образование, установено в Търновската конституция (чл. 78)17.

Преди да пристъпя към самия ход на делото Владикин, ще се опитам да очертая някои характеристики на домашното четене. Началната институционална рамка за заемане на книги за домашен прочит се задава в рапорта на тогавашния директор на библиотеката Константин Иречек от 29 май 1884 г. във връзка с изработването на проект за „Правилник за заемане на книги от Народната библиотека“. В него се казва: „Заемането на книги вън от библиотеката навсякъде по света зависи от местни обстоятелства. Гдето помещението е неудобно, читателите търсят да се занимават с книгите вкъщи, като имат у дома си повече спокойствие, светлина, топлина и тишина. А там, гдето помещението представлява някои привлекателни удобства, мнозина читатели предпочитат да четат и да се занимават в самите зали на библиотеката. (...) Посещаването на библиотеката зависи и от чиновниците им, от вещината им да се отнасят с посетителите, от личните им достойнства. (...) Даването на книги вън от библиотеката е въпрос много пъти доста деликатен, въпрос на лично доверие“ (Йорданов 1930: 113). Както отбелязва Велико Йорданов, основавайки се на тогавашния правилник на библиотеката, то е „безплатно за всички, без разлика на занятие, пол и народност. (...) Публиката може да заема книги за домашно четене срещу залог от 20 лв.“ (Йорданов 1930: 195)18.

Режимът на заемане на книги се променя с течение на времето, което личи в писмото на директора на библиотеката Пенчо П. Славейков до кмета на София (№333 /15 септември 1909 г.)19. В него, опирайки се на новоприетия закон за библиотеката, Славейков заявява, че „книжният имот на библиотеката ще бъде достъпен само за ония, които ще се занимават със сериозна културна работа, а не и за обикновено четиво“ (Йорданов 1930: 205). Директорът Славейков категорично забранява достъпа на ученици до поверената му библиотека, а за домашен прочит разрешава даването единствено на „научни книги за срок една неделя и само с парична гаранция“ (Йорданов 1930: 205).

Важен момент от хроникирането на четенето в периода на делото срещу Владикин е разглеждането на читателския процес, свързан с Народната библиотека. Той включва четене в институцията, тоест в библиотеката, и заемане на книги за домашен прочит. За съотношението между тези режими на четене през годините, в които читателят Владикин е ползвал книги от фонда на Народната библиотека, свидетелства следната таблица (вж. Йорданов 1930: 346):

 

години20

четене в библиотеката

домашно четене

общ брой книги

1902

10 400

6 617

16 017

1903

11 073

4 995

16 068

1904

18 247

4 986

23 233

1905

11 135

4 794

15 929

1906

11 103

5 717

16 810

1907

10 807

5 787

16 594

1908

10 889

6 600

17 489

1909

6 313

3 069

9 417

1910

9 544

1 148

10 692

1911

13 537

2 773

16 310

1912

8 893

2 697

11 595

1913

5 080

2 051

7 131

1914

12 836

7 155

19 991

1915

9 544

1 148

10 692

 

От таблицата е видно, че заемането на книги за дома е около два пъти по-малко от четенето в библиотеката. За четенето в читалнята В. Йорданов пише: „в читалнята повечето посетители продължават да държат една и съща книга по няколко дни, а всяко тяхно ежедневно явяване в библиотечната читалня е пресмятано като отделно посещение в зависимост от факта, че един посетител на заемната библиотечна стая може да заеме не само една, а няколко книги...“ (Йорданов 1930: 346). Само през 1904 г. читателите, които са чели в библиотеката са три пъти повече21. Най-малкият брой книги, заети за домашен прочит, е регистриран през 1910 г. – вероятно поради новата заемна политика, наложена от директора Пенчо Славейков. Запазените „статистически ведомости“ за четенето дават възможност да се уловят тенденциите в институционализирането на категориите читатели и тяхната типология. Това е и един от продуктивните начини да се проследява развитието на четенето.

В допълнение към представените данни предлагам и статистика, извлечена от архива на Народната библиотека22. Тя е първото институционално отчитане на различните категории читатели, представяща социалната им структура:

           

години

чинов-ници

учители

ученици

свободни професии

актьори

дами

учител-ки

ученич-ки

студент-ки

общ брой

1902

2 558

1 212

2 125

9 977

89

177

192

51

 –

27 363

1903

2 438

1 976

4 094

6 961

43

197

294

133

11

24 951

1904

2 711

2 013

3 535

6 853

72

387

275

 –

87

24 615

1905

2 398

1 248

3 459

7 281

183

340

146

132

132

23 227

1906

2 498

1 941

3 905

6 057

190

346

311

268

129

23 618

1907

1 709

1 749

3 746

5 944

176

316

206

249

51

19 017

1909

1 632

1 104

2 842

5 438

61

178

201

346

172

21 013

1910

738

1 392

19

2 653

32

94

49

23

248

18 255

1911

1 071

1 582

88

3 106

49

144

123

22

569

23 353

1912

3 036

996

527

4 091

42

113

62

112

372

16 703

1913

178

218

179

263

---

15

35

25

118

2 731

1914

1 593

1 580

1 891

4 684

35

194

318

754

872

28 808

1915

928

505

1 035

1 351

19

203

112

425

601

11 188

 

Тези начални и същевременно основополагащи статистически данни дават възможност да се проследяват тенденциите в оформянето на читателските групи, за които четенето е било по-системно и институционално наложено.

Важно е да се отбележи, че представените групи читатели са избрани като най-многобройни, съответно най-представителни за посетителите в разглеждания период. Според обобщените данни най-голям е броят на читателите от т. нар. свободни професии23. При тях тенденцията показва постепенно разрояване на професионалната ориентация и оттам – на интересуващото ни читателско разслояване. Втора по численост е групата на учениците, третата – на чиновниците, която е и най-устойчивата група, присъстваща трайно в читателските статистики. Това се дължи на новата административна и обществена уредба, утвърждаваща това съсловие. Тази доминация донякъде повлиява също и върху учителите, предвид наблюдаващия се отлив от тази професия след Освобождението и насочване към по-престижни и доходни държавни служби (вж. Даскалов 2005: 381).

Интересно наблюдение за четенето при чиновниците е откроил Вазов в своите спомени24. Писателят представя критично чиновничеството по отношение на „умствените занятия, прочитът, книгите и всичко онова, което способства за моралното им повдигане и вчеловечавание, е пренебрегнато от тях. Едновремешното бакалче имаше по няколко книги за прочет, размесени с тефтерите му, днешното чиновниче няма нито време, нито воля да отвори книгата... Нашето чиновничество не чете“ (Вазов 1957: 289). Въпреки изявеното негативно отношение на Вазов, чиновниците читатели са една от най-многобройните групи, посещаващи библиотеката. Явно, този укор е отправен и заради новия административен ред, съответно – порядките, които трябва да усвоят новите съсловия. Защото чиновничеството е образовано, но писателят изтъква духовната нищета след извоюването на националната държавна самостоятелност.

Учениците, които посещават библиотеката, също са многобройна група. В Народната библиотека е запазена солидна кореспонденция, в която са видни институционалните нагласи на библиотечното ръководство към читателите ученици. Например в писмо от 25 февруари 1902 г. Пенчо Славейков е категоричен, че няма да допуска ученици от Софийската държавна мъжка гимназия да посещават библиотеката, защото „рисуват и драскат, както и късат книгите и списанията“ (НБКМ–БИА 35: 90). В друго писмо от 4 ноември 1909 г. Славейков заявява позицията си спрямо посетителите на библиотека: „Салонът на библиотеката да служи само за книжовна работа, а не за обикновено четене. За учениците входа в библиотеката е запретен“ (НБКМ–БИА 35: 133).

Трябва да се обърне внимание и на обособяването на една специфична група, която се появява в библиотечните ведомости в графата „женский пол“25. Това са „дами“: учителки, ученички и студентки. Част от „дамите“ вероятно са жени интелектуалки. Ани Гергова говори и за друга категория активни читателки, които тя определя като „съвсем ограничена социална група – част от осигурените материално съпруги и дъщери на замогващи се банкери, търговци и индустриалци“ (Гергова 1991: 242). За сравнение могат да се приведат и статистически данни от другата народна библиотека – тази в Пловдив. Според тях през 1902 г. само 66 „дами“ са посетили читалнята или са взели книги за домашен прочит, през 1903 те са 534, през 1904 – 1 125, в 1905 – 1 170, през 1906 – 1 327, 1907 – 1 552 и т.н. (вж. Даскалова 1999: 180). Тази статистика отчетливо показва прогресивното увеличаване на грамотността и читателската култура на жените. Този факт Красимира Даскалова обяснява с нарастването броя на жените от средната класа, които разполагат с повече свободно време.

Най-малобройно сред представените групи е актьорското съсловие. Актьорите неизменно присъстват в категорията на заемащите книги за домашен прочит. Техният брой силно нараства с формирането на професионалния театър в началото на XX в.26. Г. Георгиев привнася в своята София и софиянци негативен нюанс по отношение на артистите, наричани презрително към края на ХIX в. от тогавашния елит „карагьозчии“ (вж. Георгиев 1983: 153). Подобна нагласа, особено в началото на миналия век, има към професиите, свързани с изкуството. В спомените си Път през годините К. Константинов отбелязва за този период: „В ония времена занимаването с каквато и да е литературна работа (писане на стихове, разкази, критически статии) се смяташе от мнозинството грамотни хора за несериозно нещо, едва ли не за известна смахнатост.  (...) Все пак актьорите и художниците бяха горе-долу добре приети, макар и с известна снизходителна усмивка“ (Константинов 1966: 120).

 

Случаят Владикин

 

                                                                        Всеки индивид ще бъде обективиран по един безкраен принцип на индивидуализиране. Всеки индивид става случай.

                                                                                                                                    Мишел Фуко

 

В зелена папка е затворена една читателска история. Книгите имат своя съдба, читателските прочити имат своя история, включително и т.нар. домашно четене. Известният в началото на XX в. общественик Никола Йонков–Владикин, с изследователски интереси в областта на историята, заема книги от Народната библиотека и „забравя“ да ги върне повече от година. Поради това срещу него е образувано съдебно производство. Следвайки хронологията на процеса, следите на дело № 2664 от 1905 г. ни представят „маршрута“ на запазената документация за периода 3 май 1902 – 4 ноември 1910 г.27.

Първото писмо, с което дирекцията на Народната библиотека отправя молба към Владикин, е от 22 март 1902 г. (НБКМ–БИА 35: 297). В него читателят учтиво е помолен да върне книгите, които е „взел от нея в разни времена, за временно ползване, понеже ѝ са от належаща нужда“. Книгите, заети за домашен прочит, са: Claudius Ptolemaeus. Geographia; Joseph van den Gheyn. Les populations danubiennes; Dion Cassius. Histoire Romaine, 4–10 т., Julius von Klaproth. Tableau historique, géographique, ethnographique et politique du Caucase…; Pouqueville. Voyage en Moree, a Constantinople, en Albanie, et dans plusieurs autres parties de l’Empire Ottoman, 2 и 3 т.; Hesychius28; Charles Alexandre. Dictionnaire grec-français, 2 т. (НБКМ-БИА 35: 297).

След това напомнително писмо следва иск на пловдивския окръжен управител и влиза в ход съдебно производство, заведено срещу нередовния читател Никола Йонков–Владикин от с. Голямо Бельово, Татар-Пазарджишка околия. Сумата, която трябва да плати, е в размер на 512 лева или това е стойността, на която са оценени книгите, „взети за домашно четене от Софийската народна библиотека“ (НБКМ–БИА 35: 310). Тази сума е доста висока, предвид обстоятелството, че средната месечна заплата на чиновник от Министерство на народната просвета възлиза на 143, 42 лв.29

В едно по-късно писмо от 3 май 1902 г., свързано със случая Владикин и адресирано до софийския окръжен управител, тогавашният директор на Народната библиотека Владимир Шишманов иска да бъде разпоредено „да се изискат чрез подведомствените Ви органи, от г-н Владикин, отбелязаните в приложения списък съчинения, които той е взел от Библиотеката за домашно ползване преди повече от година и не ги е върнал, ако да му са били искани няколко пъти“ (НБКМ–БИА 35: 311)30. В отговора си от 26 юни 1902 г. Владикин уверява директора на библиотеката, че много от книгите, за които се споменава в изискуемия списък, са вече върнати на библиотеката, а за друга част щял да иска разрешение специално от Министерството на народното просвещение да ги задържи, тъй като са му нужни за изследванията върху българската история (НБКМ–БИА 35: 315)31.

Важно с оглед на очертаването на читателските предпочитания на Владикин е кои са заетите от него книги. За тях добиваме представа от списък, изпратен от Народната библиотека до пловдивския „държавен адвокат“, в който се представя невърнатият „библиотечен имот“, съгласно регистъра на книгите, давани от Софийската народна библиотека за домашно четене. Списъкът е подписан от тогавашния директор Стоян Заимов. В него са посочени данни за книгата, датата на заемането и паричната ѝ стойност. Следващата таблица онагледява заетите книги от санкционирания читател (НБКМ–БИА 35: 325):

Дата на заемане

Автор и заглавие

Цена в лева32

2 август 1898

Cornelius Tacitus. Oevres completes de Tacite. Paris, 1844, vol. 4.

23

11 август 1898

Plinius. Histoire naturelle. Paris, 1848–1850, vol.1–2.

45

6 ноември 1898

Alfred Maury. Histoire des religions de la Grèce antique, vol. I, II, III, Paris, 1857–1859.

25

25 ноември 1898

Marcus Tullius Cicero. Oeuvres complètes de Ciceron. Paris, 1843, vol. 4.

25

4 януари 1899

Procopius Caesarensis. Corpus scriptorum historiae byzantinae. Bonnae, 1835, vol. III.

12

8 януари 1899

F. Lenormant. La legendе de Semiramis. Paris, 1872.

29

8 януари 1899

F. Lenormant. Les origines de l'histoire, vol. 1, 2, 3.

40

20 февруари 1899

Геродоть. Исторiя вь девятыхь книгахь, vol. 1–2.

30

13 май  1899

M. Nisard. Ammien Marcellin, Jornandes, Frontin Les Stratagemes, Vegece, Modestus. Paris, 1843.

23

2 юли 1899

L. Heuzey et H. Daumet, Mission archéologique de Macédoine. Paris, 1876, vol. 2.

45

19 октомври 1899

Polybius. Historiarum religquiae. Paris, 1880,  vol. 1–2.

23

19 октомври 1899

Тукидить. Исторiя Пелопоннесской войны, vol. 1–2.

25

23 октомври 1899

M. A. Savagner, Jornandes. De la succession des royaumes et des temps et de l’origine et des actes des goths. Paris, 1842.

14

23 октомври 1899

Macrobe, Nisard. Macrobe, Oeuvres complètes; Varron, De la langue latine; Pomponius Mela, Oeuvres complètes: avec la traduction en français. Paris, 1845.

25

18 април 1900

Charles Alexandre. Dictionnaire grec-français, vol. 1–2.

45

19 април 1900

Tite–Live. Oeuvres de Tite-Live: Histoire romaine. Paris, 1844, vol. 1–2.

46

23 декември 1900

Joseph van den Gheyn. Les populations danubiennes.

14

23 декември 1900

Claudius Ptolemaeus. Geographia, Paris, 1883.

23

Всичко

512

           

Прави впечатление, че профилът на четивата е ориентиран към древната история. Списъкът е подписан от директора на библиотеката Стоян Заимов.

Документацията по случая Владикин съдържа и кореспонденция от 17 ноември 1905 г. на директора на библиотеката Заимов с адвоката, нает по това дело. Заимов моли „да се заведе иск, колкото е възможно по-скоро от страна на хазната за прибиране на поменатия библиотечен имот....“ (НБКМ–БИА 35: 333). С червен молив в горния ляв ъгъл, ясно и красноречиво, е добавен отговорът на пловдивския адвокат – „да се заведе гражданско дело“ (НБКМ–БИА 35: 333).

В препис от решение № 173 от 15 февруари 1906 г., който гласи „Татар-Пазарджишки околийски мировий съдия в публично съдебно заседание разгледа гражданското дело № 2664 от 1905 г., възбудено от Пловдивский окръжен управител като представител на хазната, против Н. Йонков–Владикин от с. Гол. Бельово за 512 лева (...) в едно с лихвата им и разноските, която сума дължал от разни книги, давани му от Софийската Народна библиотека за четене, като за доказателство на иска си е представил завършен препис от извлечение от регистъра на книгите“ (НБКМ–БИА 35: 342). При изслушване на адвоката на Владикин пред Пазарджишкия съд на 15 февруари 1906 г. се оказва, че някои от невърнатите книги са изгорели в дома на учения при пожар заедно с цялата му библиотека. Това обстоятелство се подкрепя с представено по делото удостоверение под № 314/ 1906 г., издадено от общинското управление на с. Голямо Бельово. В полза на историка е и фактът, че книгите му не са били оценени във време на взимането им и в такъв случай „разписките по делото са в тежест на исковата страна“ (НБКМ–БИА 35: 342). На основание на гореизложените мотиви на 15 февруари 1906 г., Татар-Пазарджишкият съд приключва случая Владикин: с решение № 173 искът е обявен за неоснователен и дори се задължава държавната хазна да заплати на ответника 25 лв. и 50 ст. разноски по водене на делото. Взетото от съда решение е неокончателно и по правен регламент подлежи на по-нататъшно апелативно обжалване пред Татар-Пазарджишкия съд. Подписано е от мировия съдия Христо Иванов (вж. НБКМ–БИА 35: 342)33.

В писмо по случая от 15 април 1906 г. от Татар-Пазарджишкото околийско управление до пловдивския „държавен адвокат“ се обявява, че е подадена апелативна жалба срещу решението на съда – срещу оправдаването на ответника (НБКМ–БИА 35: 344). Два месеца след това директорът на библиотеката Стоян Заимов получава отговор на своето запитване по делото от пловдивския адвокат, в който се съобщава, че искът на хазната е бил отхвърлен. Подадена е обаче въззивна жалба против решението на мировия съдия и „делото е висящо пред Татар-Пазарджишкия окръжен съд“ (НБКМ–БИА 35: 352).

Владикин не присъства и на следващото дело, насрочено за 4 юли 1906 г. от Пазарджишкия окръжен съд (НБКМ–БИА 35: 354). Както стана ясно, искът на Пловдивския окръжен управител е отхвърлен като неоснователен поради факта, че някои от книгите са били върнати, а други са изгорели заедно с цялата библиотека на подсъдимия читател (за наличието на пожар има удостоверение от общинското управление на с. Бельово под № 314/1906 г.). Поради това и последвалата апелативна жалба на Пловдивския окръжен управител е обявена за неоснователна и съответно тя не води до юридически последствия. Така решението се приема за окончателно и „подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок...“ (НБКМ–БИА 35: 354). От кореспонденция между министъра на просвещението Никола Атанасов до директора Стоян Заимов става ясно, че от 1906 г. поддиректорът на библиотеката Пенчо П. Славейков е разпоредил читателят Владикин да не се допуска в библиотеката (НБКМ–БИА 35: 546, 548)34.

Читателското дело продължава в полза на Владикин, въпреки че постъпва касационна жалба (№ 95/ 20 януари 1909 г.) против оправдателното решение на Пазарджишкия съд (НБКМ–БИА 35: 356). Основният мотив за жалбата, който се излага, се опира на Правилника за народните библиотеки в София и Пловдив от 1898 г., чийто § 32 изрично гласи „никому не се дават повече от три книги за домашно четене и за по-дълго време от един месец. Изключение се прави само за професорите или изобщо за всички лица, които по своите научни занимания имат нужда от по-много книги и повече време за ползване. На такива лица може да се отпускат до десет съчинения на един път за срок до 6 месеца“35. Ясно е, че ученият Владикин влиза във втората категория читатели – групата на интелектуалците, на които се отпуска повече време за четене и характера на самата му дейност категорично предполага това. Правилникът доста прецизно съблюдава регламента за домашното ползване на книги, който според статистиките от това време почти се изравнява с четенето в самата библиотека. Няколко причини толерират феномена домашно четене по това време – големият брой ученици, които посещават библиотеката, проблемът със сградата на Народната библиотека и недобрите условия, които се предлагат на читателите36.

* * * 

След дългогодишно прехвърляне на делото и безкрайни последващи обжалвания,  решението на съда за подвеждането на Владикин под юридическа отговорност се приема за неоснователно (1910)37. Доводът, който натежава за оправдателен ход на делото, е пожарът в дома на Владикин, но по-силният интелектуален аргумент е достойното отстояване на четенето като занимание, което те принуждава да се стремиш към безкрайното знание.

На това дълго и настоятелно дело срещу „закъснелия“ читател са свидетели четирима библиотечни директори: Владимир Шишманов, Пенчо П. Славейков, Стоян Заимов и Александър Златанов. На следващата година читателят Владикин е осъден чрез изпълнителен лист № 1756/1911 г., издаден от Татар-Пазарджишкия съд, да заплати на библиотеката стойността на невърнатите 28 тома книги (512 лв.)38. Министерството на просвещението обаче прави постъпка за опрощаване на дълга и изпълнението се спира „до второ разпореждане“39. Владикин за пореден път е оправдан. Както става ясно по-късно, в писмо от 12 декември 1914 г. казусът Владикин отново се повдига от директора Александър Златанов40. В писмо до министъра той настоява за възобновяване иска по събиране на сумата. Запитването на Златанов е продиктувано от затруднението на библиотечното ръководство да прибере голяма част от книгите си, „пръснати... по недобросъвестни четци без нуждния залог...“ и подчертава, че „по-голямата част от лицата, които ще трябва да следим за изгубени и пр. книги, са все професори, писатели, бивши библиотечни чиновници и обществени дейци“ (НБКМ–БИА 35: 589). С това последно писмо, отнасящо се до читателя Владикин, се губят следите. Той умира няколко години по-късно (1918). Освен със своите обществени изяви, журналистът остава своя принос и в историята на четенето.

Ето как случаят Владикин представлява съществен щрих от историята на формирането и функционирането на институционалното четене в зараждащото се модерно българско общество. Проследяването на сложното взаимодействие на властовите механизми и натрупването на символния капитал четене в библиотеката дава основание да се говори за нова култура на читателските практики, в която читателят става автономен индивид.                                             

 

Post mortem

През 2011 г. се появи преиздание на книгата на Никола Йонков–Владикин „Зачатките на българската история“, издадена през 1901 г. в Татар-Пазарджик41. Труд, за който безспорно са помогнали и невърнатите от Народната библиотека книги.

 

 

Цитирана литература

Архиви

Архиви НБКМ–БИА, ф. 35, оп. 1, а.е. 1176, л. 310–401.

НБКМ–БИА, ф. 35, оп. 1, л. 430–585           

Книги и периодика

Беров, Любен. 1988. Материалното положение на интелигенцията в България между двете световни войни. Исторически преглед, XLIV, 12, 14

Боров, Тодор, авт . 1941. Домашни библиотеки. София: Книпеграф.

Боров, Тодор, авт . 2009. Сградата на Народната библиотека: Накратко разказана дълга печална история. В , Тодор Боров. Избрани страници, 497–524. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Боров, Тодор, авт . 2009. Народната библиотека и българската литература. В , Тодор Боров. Избрани страници, 598–614. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

Вазов, Иван, авт . 1957. Събрани съчинения. . Том 18. София: Български писател.

 

Владикин, Любомир, авт . 1935. Курс по общо държавно право. . Том 1-2. София: Придворна печатница.

Владикин, Никола, авт . 1929. Евстатий Пелагонийски. София: Духовна култура.

Георгиев, Георги, авт . 1983. София и софиянци, 1878–1944. София: Наука и изкуство.

Гергова, Емилия, авт . 1991. Един „призрачен“ лист от Драгановия миней. Palaeobulgarica / Старобългаристика 15(1). 109–111.

Гергова, Ани, авт . 2000. Книжовни пристрастия: Документални очерци. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Даскалов, Румен, авт . 2005. Българското общество, 1878–1939. . Том 2. София: Гутенберг.

Даскалова, Красимира, авт . 2004. Грамотност. В , Българска книга. Енциклопедия, 130–132. София-Москва: Пенсофт.

Иванчев, Димитър, авт . 1962. Български периодичен печат 1844–1944. . Том 1–2. София: Наука и изкуство.

Йорданов, Велико. 1937. За българското книговище. Средства за построяването му. Мир, 18 май 1937 г.)

Кирова, Елена, авт . 1975. История на библиотеките. София: Наука и изкуство.

Константинов, Константин, авт . 1966. Път през годините. София: Български писател.

Манафова, Райна, авт . 1994. Интелигенция с европейски измерения. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски.

1957. Списък на вредна литература. . Том Свитък II. София: Държавна библиотека Васил Коларов.

1911. Статистически годишник на Българското Царство. . Том Година II. София: Държавна печатница.

Събев, Орлин, авт . 2009. Кражбата на книги в Османската империя през XIX век: престъпление и наказание. В , Балканите: Между традицията и модерността: Административни, социално-икономически и културно-просветни институции в балканските провинции на Османската империя (XVIII–XIX век). , 177–199. София: Гутенберг.

Фабиан, Бернхард, авт . 2001. Ученият като читател. В , История на книгата. Книгата в историята, 300–322. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

Фуко, Мишел, авт . 1998. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

  • 1. Първият вариант на текста е публикуван в сборника Даскалова, Пенелов 2012 : 177–193.
  • 2. Въвеждам термина институционален читател за времето след 1878 г., когато може да се говори за създаването на национална библиотека със законоустановени првилници в рамките на новата държава и поява на новия тип читатели. Въпреки че за формирането на библиотеки в България можем да говорим още през Средновековието, по времето на цар Борис-Михаил и неговия наследник Симеон, а през Възраждането възникват първите български обществени библиотеки – училищни и читалищни. (вж. Кирова 1975: 171).
  • 3. Документацията по делото Владикин се намира в НБКМ–БИА 35. Биографичните данни за Владикин се базират на: Данчов: 1936: 232; Янев 2008: 97, както и сайт, в който са представени бележити личности, без данни за автор, URL= http://goliamo-belovo.hit.bg/lichnosti.html, (достъп: 07.11.2014). Заглавията на книгите на Владикин са от каталога на НБКМ.
  • 4. Ще наричам Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ „народна“ предвид тогавашния ѝ статут и желанието да се придържам към достоверността на архивните документи, в които се споменава по този начин.
  • 5. Приемаме цялата условност на „единствено“, тъй като има и други подведени под юридически отговорност лица. Но разглежданото дело се отличава по няколко критерия от другите дела, които споменавам по-нататък в текста.
  • 6. Вж. подробно главата „Паноптикумът“. (Фуко 1998: 204–241).
  • 7. За Евстатий Зографски Пелагонийски (със светско име Георги Димитракиев) вж. Генчев, Даскалова 1988: 233–234.
  • 8. За тези издания вж. Иванчев 1962–1966.
  • 9. Любомир Владикин (1891–1948) е професор по общо държавно и конституционно право в Софийския университет, юрист и белетрист. Специализира държавни науки във Виена и Вюрцбург. Автор на Регентството като държавноправен институт (1927), Българското престолонаследие (1930), Основите на царската власт и престолонаследието (1931), Курс по общо държавно право (1935), Между Царевец и Трапезица (1931) и др. Трудовете му присъстват в списък на вредната литература, изключен е от СБП като „ярък идеолог на фашизма“. Убит без съд и присъда (1948). Архивът на проф. Владикин е унищожен. Вж. също Данчов 1936: 232, както и Пенчева 2007 и Списък на вредна литература (1957): 10–11.
  • 10. За лични библиотеки можем да говорим още от Възраждането. Вж. подробно у Гергова 1991 и Гергова 2000.
  • 11. Тъй като изходната година за заемане на книги от читателя Владикин е 1902 г., а самото дело продължава до 1915 г.
  • 12. Този факт откриваме и в книгата на Манафова 1994.
  • 13. През началните години от съществуването на библиотеката недостигът откъм подготвени чиновници е особено осезателен. Според Велико Йорданов, „почти всички директори, освен Иречек, не са били сведущи по специалната наука за библиотекознанието“ (Йорданов 1930: 122–123).
  • 14. Р. Манафова се опира върху дневниците на VIII ОНС, I , р.с., 15 декември 1894, кн. 2. Вж. за политическите позиции на Владикин в статиите му „За княза“ и „Коментари върху Бялата конституция“.  – Разум, 1894, № 3–4.
  • 15. През 1910 г. населението на Царство България наброява 4 329 108, от които 2 202 598 мъже и 2 126 510 жени. Вж. Статистически годишник на Българското Царство (1911): 21, както и  за грамотността в България: Даскалова 2004
  • 16. Авторката проследява неразривността на образование и грамотност в историческа перспектива.
  • 17. До 1912 г. задължително е само първоначалното училище, което трае 3, 4 или 6 години – през повечето време 4 години (вж. Даскалов 2005: 362).
  • 18. Велико Йорданов (1872–1944) е директор на Народната библиотека в София (1928–34). Като такъв, полага грижи за превръщането на библиотеката в модерна национална институция. Има заслуги за обогатяване на фонда ѝ с личните архиви и библиотеки на редица български писатели, учени и общественици. Написва първата история на Народната библиотека. Вж. за неговия принос: Симеонова 2009: 109–113.
  • 19. Пенчо Славейков (1866–1912) е директор на Народната библиотека от 19 февруари 1909 г. до 19 юли 1911 г., когато бива уволнен (Симеонова 2009: 69–72).
  • 20. Представям сведения за четенето в библиотеката до 1915 г., тъй като това е последната година, за която има запазени архивни документи по случая Владикин. В тях не се споменава дали е посещавал библиотеката по време на процеса. Трябва да се отбележи, че отчетените данни за 1905 г. обхващат 10 месеца от работата на библиотеката, за 1909 и 1912 г. – по 8 месеца, а за 1913 г. статистическите показатели са едва за 4 месеца (вж. Йорданов 1930: 346).
  • 21. През същата 1904 г. започва да излиза „Годишник на Народната библиотека в София“.
  • 22. НБКМ–БИА 35 (обобщителната таблица е изготвена въз основа на данни от всеки месец за съответните години). Първата „статистическа ведомост“ за читателската аудитория в Народната библиотека датира от 1886 г. (намира се във ф. 35, а.е. 1177, л. 3).
  • 23. Според Румен Даскалов в началните преброявания свободните професии включватдуховници, адвокати, лекари, професори, учители, писатели, журналисти и актьори. Докато през първите десетилетия на XX в. те са определяни като „хора, които получават доходи от лични услуги, в частност: лекари, адвокати, архитекти, инженери, художници, артисти и др., които не са на държавна служба“ (Даскалов 2005: 226).
  • 24. Датировката на спомена е от 28 април 1882 година.
  • 25. Обобщителната графа, в която първоначално се появяват жените читателки, е титулувана „женский пол“. Както се вижда, диференциацията е по полов, а не по съсловен принцип.
  • 26. През 1904 г. драматичната трупа на „Сълза и смях“ става Български народен театър, с което се слага началото на професионалния театър в България.
  • 27. В архива са запазени 65 писма, свързани със случая Владикин.
  • 28. Липсва заглавие на произведението.
  • 29. Представената средна заплата е изчислена върху основата на интервална скала за годишните заплати на държавните чиновници и служащи по ведомства. Вж. Статистически годишник на Българското Царство (1910): 466. За сравнение на тенденцията при заплатите и материалната състоятелност през 1912 г.: първоначален учител е взимал 120-180 лв., прогимназиален учител – 250-370 лв., гимназиален учител – 250-370 лв., асистент в СУ – 300-350 лв., доцент – 400 лв., професор – 600 лв., директор на Народната библиотека – 470 лв., поддиректор на Народната библиотека – 300 лв., директор на Университетската библиотека – 400 лв., библиотекар – 160 лв., коректор в Държавната печатница – 160 лв. (Беров 1988)
  • 30. Владимир Шишманов (1860–1941) е директор на Народната библиотека от 9 март до доброволното му оттегляне от поста към средата на 1903 г. (Симеонова 2009: 184).
  • 31. Вж. Фабиан 2001: 300–322. В нея авторът разглежда учения като особен тип читател – единственият, чието постижение в четенето е подложено на публичен контрол и критика, а именно, когато използва начетеността си в собствени публикации. Тук подчертавам този аспект от типологията на читателя учен, доколкото това е още един щрих към санкциониращите принуди на четенето, когато то се разгръща в определен социокултурен контекст.
  • 32. Това посочване цената на всяка „забравена“ книга е важно заради „събирането от страна на хазната на поменатия държавен библиотечен имот“ (БИА 35: 333). В цитираното писмо се споменава и за невъзможността на ръководството на Народната библиотека да изпрати разписките, срещу които е взел книги Владикин.
  • 33. Взетото решение на съда е от същата дата – 15 февруари 1906 г. В разгледания документ е описано представеното заседание на съда.
  • 34. Писмата са от 29 март и 4 април 1907 година. След заповедта на Пенчо Славейков, нередовният читател пише до МНП за изясняване на причините за нейното издаване. Министърът прави запитване до тогавашния директор Стоян Заимов, който потвърждава намерението на библиотечната управа.
  • 35.  Правилникът е утвърден с княжески указ от 6 май 1898 г. под №15, обнародван в „Държавен вестник“, бр. 127 от 18 юни 1898 г.
  • 36. Цялата история на библиотеката е съпътствана от проблема за сградата и постоянните смени на помещения. Едва през 1949 г. е построена днешната сграда на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. В. Йорданов точно представя патоса на борбата за постоянна библиотечна сграда. „В продължение почти на 60 години, откакто съществува библиотеката почти всички нейни директори винаги са искали, настоявали, молили, някои дори са пищели кански до Бога, та дано поне той да ги чуе, че трябва съвременно помещение, за да се запазят нашите книжовни творби, нашите архивни материали, да се съхранява духовната култура на България“. (Йорданов 1937) Вж. също емблематичната студия на Тодор Боров. (Боров 2009).
  • 37. В своята История на Народната библиотека... (с. 155) В. Йорданов датира края на делото още през 1906 г. и повече не споменава за него: „Въпросът се протака чак до 1906 г. (...) държавният адвокат от Пловдив уведомява библиотеката, че съдът отхвърлил нейния иск ...“. Това показва единствено, че се е позовал на архивни материали до съответната година.
  • 38. Характерното за изпълнителния лист е удостоверяването, че лицето, в чиято полза е издаден, има правото на принудително изпълнение за реализиране на своя претенция срещу длъжника – в случая Владикин трябва да изплати паричната сума, като съдебният изпълнител е задължен да образува изпълнително производство, в което да се реализира това право.
  • 39. Това разбираме от писмо (№ 407/24.IX.1911), адресирано до Татар-Пазарджишкия финансов началник от зам.-директора на библиотеката Никола Михов, изпълняващ тази длъжност в периода 19.VII.1911–16.X.1911 г. при управлението на Пенчо Славейков. В архива липсват други документи, които да представят отговора на съответното ведомство.
  • 40. Александър Златанов е директор на Народната библиотека в периода 18 септември 1913 – 31 март 1915 г.
  • 41. Второто издание излезе през май 2011 г. в издателство „Симолини“ благодарение на Антон Съботинов и Александър Мошев.
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
3
Рубрика в списание Littera et Lingua: