Skip to content Skip to navigation

Идеята за светеца и светостта в „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски и в „История во кратце болгарском народе словенском“ на йеросхимонах Спиридон

Темата за светците и светостта присъства в две ключови възрожденски творби. Едната е „История славяноболгарская“ на св. Паисий Хилендарски, а другата – „История во кратце о болгарском народе словенском“ на йеромонах Спиридон Габровски. Основна цел на настоящата разработка е да направя сравнение между идеята за светостта в Историите на двамата монаси.

The theme of the saints and the holiness presents in two key works of the Bulgarian Renaissance. The first work is “Slavonic-Bulgarian History” by Saint Paisius of Hilendar, and the second one is “The short history of Slavic Bulgarian people” by the hieromonk Spiridon of Gabrovo. The main purpose of the study is to make a parallel between the concept of holiness into the “Histories” by the two monks.

Идеята за светеца и светостта е тема, която може да бъде подложена на редица изследвания. За мене лично тези две неща са взаимно свързани*. Не всеки човек може да бъде обявен за светец. Ние почитаме светците, защото някои от тях са дали всичко за възприемането на християнската вяра. А идеята за светостта е тънка линия, по която се движим и всичко около нас може да бъде свято – дори и самият живот, въздухът, водата и децата ни. За човека обаче светостта не е само израз на чисто формална принадлежност към Бога. Тя трябва да стане нравствено състояние на човека. Човеците трябва да се освещават и да бъдат свети. Светостта може да нараства чрез делата на любовта. Светостта е не само нравствена задача, но и довежда до нравствено съвършенство и богоуподобяване. Понятието „свят“ се е превърнало в нравствена категория и е равносилно на словосъчетанието „съвършен човек“, получил свръхестествената благодат като дар от Бога. Но това понятие не означава, че човекът е безгрешен. И светиите / светците считат себе си за грешни, защото няма човек, който да не греши. Безгрешен е само Бог. И когато се говори за светостта у Бога, обикновено се има предвид Неговата невинност и безгреховност. През целия си живот светците се молят на Бога за опрощение на греховете им и за смирение, а в отговор Бог ги удостоява с духовни дарби, чрез които да се прослави името на Твореца.

Според определението от Седмия вселенски събор (787 г.) „светците са истинските служители на Христос“ (www.Pravoslavieto.com). Приживе светите хора получават даровете на Светия Дух – лечителство и прозорливост, любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Поради скромност често светците не разкриват дарбите си пред хората. Мироточивостта и нетлеността на светите мощи не могат да бъдат обяснени по никакъв друг начин освен чрез светостта. Светите мощи правят безброй чудеса, особено над ония, които пристъпват с вяра към тях.

Темата за светците и светостта присъства в две ключови възрожденски творби –„История славяноболгарская“ на св. Паисий Хилендарски и „История во кратце о болгарском народе словенском“ на йеромонах Спиридон Габровски. Ето защо цел на настоящата разработка е да направя сравнение между Историите на двамата монаси, за да се разкрие виждането им за светостта като цяло.

Йеросхимонах Спиридон Рилски или Габровски (светското му име не е известно) е роден през 1740 г. в Габрово. Замонашва се в Атон, където попада в кръга на изтъкнатия славянски книжовник от украински произход Паисий Величковски, по-късно канонизиран от Руската православна църква за светец през 1988 г.; заедно с него и с голяма групи монаси се премества в Молдова, в манастира Нямц близо до Яш. След смъртта на своя учител – украинеца Паисий Величковски, Спиридон се установява в Рилския манастир, където умира през 1824 г. От него, освен „История во кратце о болгарском народе словенском“, са останали три ръкописни сборника, които включват както негови произведения като „Служба преподобнаго отца нашего Теодосия Терновскаго, постившаго ся в пустини Килифаревскей“, антиеретически тълкувания, така и преводи (превежда от гръцки език богослужебни книги) и преписи (преписва жития на светци). През 1792 г. отец Спиридон написва своята „История во кратце о болгарском народе словенском“ – задачата, която си поставя, е да събере, фиксира и съхрани отломките от историческото познание за българското минало. През 1819 г. Петко поп Манафов прави в Рилския манастир единствения препис на Историята на йеросхимонах Спиридон, който е предназначен за Габрово, където се съхранява и до днес.

Св. Паисий Хилендарски е роден през 1722 г. в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. Най-сериозната научна хипотеза в българската историография казва, че св. Паисий Хилендарски е син на Михаил Хадживълчев и брат на Лаврентий (Лазар) Хилендарски и Хаджи Вълчо. Но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно става йеромонах и проигумен. През 1761 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които по-късно ще му послужат за написването на основния му труд. „История славяноболгарская“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Според една от хипотезите е починал през 1773 г. на път за Света гора в селището Амбелино (днес Св. Георги – квартал на Асеновград).

В своята „История славяноболгарская“ св. Паисий изразява безграничната си обич към българския род и отечество и поставя началото на Националното възраждане. То отключва стремежа на българина за преминаване от епохата на робството към епохата на свободния човек. С труда си св. Паисий внушава идеята за гордост от произхода на българина и подчертава непримиримостта към поробителя. Той призовава българите да не привикват с робството и непрекъснато да се стремят към свободата. Възхвалява българските царе и държава, обръща голямо внимание на делото на светите братя Кирил и Методий, изтъква факта, че българите първи от всички славянски народи приемат християнската вяра и славянската писменост (според Паисий) и това е основание за гордост. Св. Паисий Хилендарски също събира материали от многобройни източници, откъслечни сведения, за да изгради от тях стройна система от аргументи на една предварително оформена от своя страна историческа концепция. Два са основните източници, от които св. Паисий черпи сведения за миналото на българите. Единият е „Царството на древните славяни“ – книга, написана през 1601 г. от дубровничанина Мавро Орбини. Най-вероятно българинът родолюбец е ползвал руския превод от 1722 г. Другият е „Анали църковни и граждански“ на кардинал Цезар Бароний от 1607 г., руски превод от 1719 г. Към тях трябва да се прибавят византийски хроники, много жития и други произведения на старобългарската литература, както и документи, пазени в светогорските манастири. Особено интересни сред тях са грамоти, с които българските владетели са дарявали със земи или са освобождавали от данъци манастирите.

При йеросхимонах Спиридон могат да се открият познатите от св. Паисий акценти: етногенезисът на българите, българската държавност и войните с Византия, делото на св. Кирил и св. Методий, покръстването и българските светци. На места обаче се забелязват някои съществени различия като това, че отец Спиридон говори за татарите, за цимбрите, за Масох, прародителя славянобългарски, и за племето му. Друга разлика е самият език, на който пише Габровеца. Езикът на „История во кратце болгарском народе словенском“ на отец Спиридон представлява момент от книжовно-езиковото развитие в България от края на XVIII в. и началото на XIX в., когато започват да се утвърждават нормите в новобългарския книжовен език. Съотношението между езиковите елементи на новобългарската, среднобългарската и църковнославянската система показват, че в самата основа на този ръкопис са залегнали нормите на традиционния книжовен език. В една или друга степен двамата книжовници – св. Паисий и отец Спиридон – са зависими от езика на източниците, които ползват. Това е една от причините за липсата на последователност и единство в езика на книжовниците от втората половина на XVIII в. При това положение езикът в „История во кратце о болгарском народе словенском“ може да бъде определен като опростен вариант на църковнославянския език. Църковнославянското влияние се проявява преди всичко в правописа и фонетиката. На лексикално и граматично равнище имат значение езиковите елементи от среднобългарската книжовна традиция, която търпи изменения в езиковата структура от XVIII в. Боян Пенев казва: „езикът и изразът у Спиридона не е тъй ясен, естествен и непосредствен, както у Паисия. На много места езикът на Спиридона трудно се разбира; от друга страна, Спиридон много повече се придържа във формите и синтаксиса на църковнославянския език, отколкото Паисий. Върху езика на Спиридон има силно влияние от страна на Паисий Величковски. У Спиридон, както и у Паисий, се срещат елементи от живата народна реч там, гдето авторът излага народни предания“ (Русинов 1994: 142). От прегледа на научната литература могат да бъдат направени отделни изводи: а) езикът на Спиридоновата История се определя като църковнославянски или като побългарен славянобългарски (Русинов 1994: 143); б) оценките винаги се правят в съпоставка с езика на Паисиевата История. Напълно оправдано и естествено е, че езикът на „История во кратце болгарском народе словенском“ се разглежда и оценява на фона на „История славяноболгарская“ и се посочват предимствата на св.-Паисиевия език. С езика на „История славяноболгарская“, единственото книжовно дело на св. Паисий Хилендарски, вече са се занимавали много езикови и литературни изследователи. Някои от тях са се опитвали да определят дали езикът трябва да се характеризира в основата си повече като църковнославянски, или като български народен език. На всеки българин са познати заветните думи на отец Паисий Хилендарски, изказани в уводните страници на „История славяноболгарская“: „ ти болгарине не прелащаї се знаи свои родъ ї ꙗзїкъ и ꙋчи се по своемꙋ ꙗзикꙋ“ (История 2012: 60). Понятието „език“ доста често се среща в творбата му: то е неразделно свързано с понятията „род“ и „народ“. Словесното съчетание род и език е употребено повече от 15 пъти в пламенното „предословїе(!) къ хотещїмъ читати и послꙋшаті напїсанаѧ въ їстори̇и̇цꙋ сию“ (История 2012: 56), за да се докаже, че запазването на българския „род“ е немислимо без запазването на българския език (а познаването на историята е условие и за едното, и за другото). Естествено, Паисий противопоставя тогава българския език на гръцкия. Той осъжда остро българите, които се „влачат“ „на чужд язик“ и се учат „четати и думати по грчки“. От някои изрази в неговата История може да се съди, че той не поставя граница между български и „словенски“, както нарича църковнославянския език, в чиято основа стои българския род и език, т. е. старобългарския. Българският език образува за него някакво единство с църковнославянския и това единство той противопоставя в известен смисъл на руския език. В очите на отец Паисий църковнославянският език е литературна форма, допълваща народния език и исторически единна с него. Сам изказва своя възглед за характера на „словенския“, т. е. църковнославянския език в Историята си (в главата „О учителях словенских“). Отец Паисий смята, че църковнославянският език е продължение на старобългарския език от времето на св. Кирил и Методий (IX в.) и на техните петима ученици (Климент, Сава, Наум, Еразъм и Ангеларий). Тяхна е заслугата да дадат „речи“ на всички славянски народи („болгари, сербие, руси, москове, словeни, лехове“). Така този старинен български език получава от самото начало и общославянски характер. Безспорно в езика на св. Паисий се забелязват отражения от езика на различни негови книжовни извори – и среднобългарски, и руски-църковнославянски, но най-ясно и определено е влиянието на една утвърдена в богослужебната практика и високо авторитетна литературноезикова традиционна норма – църковнославянската. Впрочем това е не само езикът на разпространените в печатен вид богослужебни текстове, наложили се като официални още през XVII в. В действителност и езикът на най-главните „руски“ извори на Цезар Бароний (1719 г.) и Мавро Орбини (1722 г.), които св. Паисий използва в превод, са били по-скоро църковнославянски, отколкото руски.

Йеросхимонах Спиридон също започва от Ной и неговите синове, като в това отношение следва св. Паисий, а и анонимния зографец, заглавието на чийто труд повтаря почти буквално. Покръстването и делото на св. Кирил и св. Методий също намират своето място в Спиридоновата История. И тук става дума за няколко покръствания, споменати на различни места в текста. Хронологически най-ранното е кръщението, осъществено от върховните апостоли св. Петър и св. Павел, за което се споменава в главата „О Лъве кесаре греческаго и Симеоне царя болгарском“ (История 1900: 48). Това е устойчива историческа митологема, която може да се срещне и през целия XX в., а вероятно дори и през XXI в. След това древно историческо събитие при отец Спиридон последователно се кръщават Тривелий, Телерикъ и Борисъ (според Спиридон). Той също поставя акцент върху делото на славянските първоучители и използва историята за живописеца св. Методий.

Съществена особеност на „История во кратце о болгарском народе словенском“ е, че тя проследява хронологията на събитията до времето на своя автор, включва периода на Османското владичество и представя, макар и накратко, султаните, които владеят България, както и някои други събития от по-ново време, видени в подчертано патриотична и православна светлина. В главата „О Мехмета, султана турскаго“ е въведено чудо – Бог и св. Никола пращат мъгла, в която турците се избиват, а българите са спасени – „и нарекоша от тогда имя граду Мъглишъ и до днес“ (История 1900: 97). На друго място архангел Гавраил се явява в съня на султан Мустафа III и го бие, защото не пуска християните в храма. По същото време в джамия се явява кръст. Въпреки че „История во кратце о болгарском народе словенском“ е писана 30 г. след „История славяноболгарская“, се предполага, че отец Спиридон познава Паисиевия труд и го ползва за написването на своята История. Това личи в главата „О Асѣнѣ великом болгарском“, на места той съкращава едни сведения, а на места допълва с други източници (История 2012: 108–110; История 1900: 33).

Паисий

Спиридон

се́и̑·асѣнъ првї́и·бъі́лъ·царъ·болга́рски а грци·ѿ за́вїстъ·наре́клї го·хаса́нъ каса́нъ· ла́въ іс͑а́връ и̑ма́лъ· вели̑ка·бра́нъ·

егда̀ се възвратїлъ·асѣнъ·вѣли́кии·ѿ бо́ѧ·ара́пскаго·оу̇сре́тлъ·его̀·лъвъ царъ грческїи̇·с вѣли́кою·поче́стию·

нареклї́ его̀·асѣ́нъ·вели́ки̑·први царъ· болга́рски

По смрети Моѵсея, краля болгарскаго, окронися на кралевство неговъ сродникъ именемъ Асѣнъ великїй,у время тогожде Льва Исаѵра.

Того ради даде Левь кесаръ Асѣну титлу и коруну царскую,…

И быст первый царъ болгарскїй Асѣнъ великїй,…

Специална глава от „История славяноболгарская“ е посветена на светите мъченици, понесли свръхчовешки страдания в името на вярата си. Историкът отбелязва, че турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота и безгрижие не описали страданието им и така страданието и имената им преминали от род на род в забрава. Светците са сериозен акцент в „История славяноболгарская“, св. Паисий говори за 58 светци, като 29 описва накратко, благодарение на жития, които е намерил за тях. Прибавя още 25 зографски мъченици само като имена: Ѳо́ма стїи и͗гꙋмень; Вьрсꙋноѳе́и; Кири́ль; Ми͗хе́и; Си́́монь; И͗͗ларїѡ́нь; І͗а́ковь; Марти͗мїа́нь; Іѡвь; Кипрїа́нь; Са́ва; І͗а́ковь; Ко́зма; Се́ргїе; Ми́на; Іѡсифь; Іѡ͗н͗ики́їа; Па́вел; Антонїа; Еѵ̈ѳи́мїа; Дометїа́нь; Парѳенїа, а на останалите трима светци не са записани имената. Добавя още петима светци от XVIII в. Като издирва българските светци, отец Паисий подчертава, че пътят на българина към Бога преминава през страдание и насилие. Този народ, приел пръв измежду славяните православието (според св. Паисий), в продължение на векове брани вярата си от иконоборци, еретици, турци и успява да я съхрани. Това е белег за силата на българския дух. Чрез вярата, езика и културата си българите отвоюват своето място в света. За тях няма бъдеще вън от православието и – убеден в това – св. Паисий се стреми да усили християнската вяра на своите съвременници. Авторът на „История славяноболгарская“ не поставя всички светци на еднакво равнище, а ги подрежда съгласно приноса им за народа. Високо цени св. Иоан Рилски, но той присъства достойно, включително и с най-важния от гледна точка на държавността жест – писмото, което изпраща на цар Петър. Между първите светци е и св. Евтимий Търновски, защото пише много книги, посочва на светогорските монаси черковния ред и правила, отговаря на въпросите им с премъдрост и е от голяма полза за своя български род. Тези светци, наред със св. Георги Софийски, св. Никола Софийски, св. Терапонтий и др., противопоставили се на насилствената ислямизация, допринасят за запазването на българската народност и делото им трябва да бъде запомнено като пример за патриотизъм. Всъщност чудесата и божествените откровения не са описани подробно в „История славяноболгарская“. Често повтарящо се определение за светците е „праведни“; те водели „чист“ и „свят“ живот. Отсъстват и някои широко известни по-късно чудеса – например легендата за появата на иконата на св. Димитър при въстанието на Асен и Петър. Този сюжет е представен чрез явяването на св. Димитър на патриарх св. Иоан. Отец Спиридон също проследява как св. Димитър помага на българите за освобождаването им. Подобен характер има и едно видение на цар Симеон. Страничен тук е интересният сам по себе си въпрос дали промяната е от чудо към съновидение или обратното. Друго истинско чудо извършва владетелят св. Иоан-Владимир, който, убит, носи главата си. Сред значителните събития от времето на Втората българска държава, свързани с Търново, на които е отделено подобаваща внимание в Спиридоновата История, е и посещението на сръбския архиепископ Сава в българската столица. Всъщност в главата „О Третом Асѣня, царя болгарском“ отец Спиридон говори не за едно, както е у отец Паисий, а за две посещения на св. Сава в Търново. И при двамата книжовници могат да се разделят светците на различни категории: равноапостоли – цар Борис Покръстител; светите равноапостоли – св. Кирил и Методий; светители – св. Иоан Златоуст, св. Евтимий Търновски, св. Климент Охридски, (св. Иоан Златоуст се нарича още вселенски учител, т. е. учител на цялата християнска църква); свещеномъченици – св. Терапонт Софийски; мъченици – тя е най-старата категория светци, към нея се причислява св. Георги Софийски Нови; пустиножител – св. Иоан Рилски; към светците владетели и воини могат да се отнесат св. крал Тривелий, който приел християнството в 703 г.; хан Крун; цар Давид; цар Иоан Владимир (според Паисий) (Агиология 1993: 94).

В атонските манастири от епохата се оформя идеологически важният акцент върху страданията на новомъчениците. Св. Паисий изрежда „имена стихь бо́лгарски̇хь· коли́ко просїꙗли ѿ бо́лгарски ꙗзи́к вь послѣднаꙗ вре́мена“ (История 2012: 316) в хронологичен ред и завършва с новомъчениците, които представляват специален интерес за автора на „История славяноболгарская“. Неслучайно в заглавието присъства изразът „в последно време“, въпреки че първият (св. крал Тривелий) е от преди повече от хилядолетие. Трима от споменатите от св. Паисий новомъченици са свързани с гр. София – св. Георги, св. Никола и св. Терапонтий. В средата на ХVIII в. духовникът св. Паисий не поставя въпроса дали всички, загинали от ръката на турците „по градовете“, са автоматично „мъченици на вярата“. Заслужава да се цитира и добре познатият следващ абзац, тъй като той дава представа за св.-Паисиевата стратегия спрямо мъчениците и сведенията за тях: „толи́ко вьзмого́хь сти́хь мꙋ́чени͗ков имена и͗зѡ͗бре́сти · що са̀ би́ли ѿ бо́лгарски ро́͗дъ и͗ ꙗзи́кь ·кѳ мꙋчениковь имена ѡ̇бре́те се вь бо́лгарїю·“ (История 2012: 354 – 356). Миналото на българите, представено от отец Паисий, носи няколко характерни черти. То е съотнесено с цялостната история на човечеството, представена в най-меродавния и най-авторитетния за епохата източник – Свещеното писание. Изградена е представата за едно героично време на предците, в което започва да се очертава национален развой. Все още съществуват колебания около имената на основните фигури – Основателя (Аспарух) и Покръстителя (Борис-Михаил). Незнанието за тях не става причина те да отсъстват от повествованието, напротив – усилено се търси изграждането на тяхната история. Всъщност функциите присъстват, но ролите са поети от други изпълнители. Обърнато е внимание и върху просветителската мисия на особен тип много значителни културни герои, свързани и с духовното прераждане на народа. Разкрито е Божественото покровителство над българите, осъществявано чрез посредничеството на множество светци, и е провидян един неизбежен светъл апокалипсис. Св. Паисий Хилендарски не остава безразличен и към делото на св. братята Кирил и Методий и техните ученици. Като проследява развитието на просветата и културата в България в сравнение с другите славянски страни, той отбелязва, че българите първи приемат християнството и първи придобиват писменост. Най-старите славянски книги са на български език, а са обслужвали всички славянски народи. Българите първи се издигат в църковната йерархия, най-рано имат патриарх.

Както при св. Паисий, така и при отец Спиридон може да се забележи принципът на двойното отражение – образите на св. Кирил и Методий имат една апостолска дейност, която всъщност ги прави подобни на първоапостолите св. Петър и св. Павел. Друго нещо, което може пак да се види в двете „Истории“, е принципът на отъждествяването: „Всеки светец намира своето пресъздаване в посветените му агиографски творби, т. е. художественият образ на светеца е неговото литературно отражение. Всички герои от апостолски тип имат за свой образец живота и деянията на Христовите ученици – апостолите. Както отшелниците, така и апостолите, и мъчениците имат за свой прототип митологичния образ на Иисус Христос. Това е и същността на принципа на отъждествяването – реални хора и събития се изобразяват в литературата по начина, който дава възможност те да бъдат съотнесени и отъждествени със съответни библейско-митологически прототипи и в крайна сметка – с всеобщия прототип Иисус“ (Шнитер 1992: 13 –15).

Донка Петканова също изказва това мнение и в тази връзка разграничава четири типа житийни творби: 1) за учители, апостоли и дейци на църквата; 2) за отшелници; 3) за чудотворци; 4) за мъченици (Петканова 1997: 32 – 34).

Както споменах по-горе, езикът и при двамата книжовници съществено се различава както в морфологичен, така и във фонетичен план. И св. Паисий, и отец Спиридон ползват едни и същи източници, като правят леки корекции. На първо място между тях трябва да се поставят падежните форми при имената, например:

Форми за родителен падеж: „бра́та· своего̀· мꙋрътаго́на·“ (История 2012: 126); „на терели́ка“; „тага́на“ (История 2012: 114). В последния пример имаме родителен падеж в служба на винителен.

Форми за дателен падеж: „царю̀· копронї́мꙋ“; ли́цꙋ“ (История 2012: 114) „по своемꙋ ꙗзикꙋ “ (История 2012: 60).

Форми за винителен падеж: „препи̇сꙋи̇те їстори̇ицꙋ си̇ю“( История 2012: 59).

Обикновено явление е на една и съща страница да се срещат паралелни и даже едни и същи изрази ту в падежни, ту в безпадежни форми, напр.: „ро́мань цр҃ь ѡпꙋсти͗ль сраци́ни и͗ ѿбдари́ль, а͗ бо́лгаровь ѿдержа́ль“ (История 2012: 148). Правят впечатление в езика на св. Паисий и старинните инфинитивни форми при глаголите, напр.: „чи̇тати̇ и̇ послꙋшати̇“, „знати̇“, „съби̇рати̇“, „пїсати̇“, „четати̇ “, „дꙋмати“ (История 2012: 56 – 58). Редом с инфинитивните форми – в еднакви положения, а понякога в едни и същи изречения – се срещат и характерните за българския народен език лични конструкции със съюза да: „да знаете“, „да не би̇вате“, „да се не погꙋби̇“, „да се наречашъ“, „да би̇ имеѧли“ (История 2012: 56 – 58). В езика на св. Паисий се наблюдава употребата на новобългарските норми за степенуване на прилагателните и наречията: най-славни, най-силни, най-вече, най-мръсни, най-проклето, най-право, най-чисто, по-скоро, най-силен, по-млади, по-перво и др. Църковнославянски форми за степенуване като старейший, юнейший, блаженнейши се срещат по изключение, и то в определени изрази. Среща се и превъзходна степен при безлични глаголни форма като: разпространили и разширили, което говори, че въпреки всичко духът на Паисиевата реч е българска в основата си.

При йеросхимонах Спиридон се наблюдава стремеж да пише на по-„книжен“, т. е. на по-книжовен език, но се срещат и някои отклонения, като например замяна на книжовни думи с народни, редактиране на фразата по посока на народния синтаксис:

Бароний

Спиридон

..., а потомъ из нея чашу

на питїе, облаженну сребромъ,

сотвори и господамъ славен-

скимъ, хваляся, питїе из нея

даяше.

..., а потомъ из нея чашу

издѣла, златом позлати и ка-

менїе драгоцѣнным окова,

болгаром и славяном здравицу

напиваше.

Книжовният глагол сотвори е заменен с народния издѣла, вместо облаженну има окова, на мястото на книжовния израз питїе из нея даяше се употребява здравицу напиваше. Освен това вместо обособената част – облаженну сребромъ, са употребени две прости изречения – златом позлати и каменїе драгоцѣнным окова. Въпреки че отец Спиридон запазва падежните форми, фразата му става по-естествена и по-лесна за разбиране. Срещат се всички падежи – не само в изложението, където е зависим от източниците си, но и в Предисловието, което има оригинален характер. Членувани форми по принцип не се употребяват. При местоименията се употребяват църковнославянските форми (често използвани като лични местоимения в м. р. са: стб. показателно онъ за им. п.; както и стб. анафорични форми ему за дат. п. и его за род. п.). На места личи тяхната замяна с кратките форми – му, го, срв.: „да му пусте“; „да му прости“; „дай го на Фока воевода“; „да го постигнет зло“ (История 1900: 28). Спрежението на глаголите отразяват църковнославянската норма, доста редовна е употребата на инфинитивни глаголни форми (срв.: прїяти; давати; смерти). На мястото на очакван инфинитив обаче се употребява и да-конструкция: „да я искупе“; да са моле Богу“; да видят“; „да мысле“; „да побѣгне“; „да се скрїя“; „да ми отмсти“ (История 1900: 28). Широко се използват църковнославянските причастия (срв. напр. побѣдивъ – стб. мин. деят. І причастие).

И за двамата монаси – и за св. Паисий, и за отец Спиридон, може да се каже, че езикът по-скоро е бил свят, защото е недопустимо да имаме род, а да нямаме език. С Историите си двамата книжовници са се стремили да достигнат до целия български народ, за да ни покажат, че и българският език по нищо не отстъпва и може да се мери с другите езици. Въпреки голямата разлика в написването на двете възрожденски творби, и двете силно въздействат върху целия български народ.

В заключение бих обобщила, че Историите наистина са оставили нещо свято, нещо, с което да се гордеем, и да помним винаги, че се наричаме българи.

Цитирана литература

История 2012: Пеев, Д., Димитрова, М. и П. Петков. Хилендарски, Паисий. История славяноболгарская. София: Света Гора Атон, Славянобългарска Зографска Света Обител.

История 1900: Спиридон, Йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском. София: Синодът на Българската Църква.

Петканова Донка. 1997. Старобългарска литература IX – XVIII век. София.

Шнитер Мария. 1992. Стара българска литература. Пловдив: Пловдивско университетско издание.

Величковски Паисий. 1994. Неговата книжовна школа. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“.

Ризос Димитриос. 1993. Агиология. София: Св. Синод на БПЦ.

< www.Pravoslavieto.com >

  • *. Текстът е награден с трета награда на Националните филологически четения за студенти и докторанти „Югозападен университет 2014 г.“, проведени в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград.
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
4
Дата на публикация: 
03.12.2015