Светлинната образност като средство за онагледяване на природата на Христос според богослужебната писмена традиция за Рождество Христово

Отношението на човечеството към Слънцето от най-дълбока древност е свързано с обожание и преклонение. Това е напълно естествено, защото неговото влияние върху живота на хората е лесно осезаемо, всяка сутрин то изгрява, носейки светлина, топлина и сигурност. Съответно двата върхови момента в неговия цикъл – лятното и зимното слънцестоене, са тържествено почитани още от древността.

В гръко - римския свят в началото на новата ера съществуват устойчиви празнични традиции, свързани както с последния месец от годината, така и конкретно с датата 25 декември1. От своя страна самата дата е натоварена със символиката на соларния култ. Обвързана е с ритуалността на своеобразното раждане на божеството, персонификация на слънцето2. Но християнската религия преосмисля отношението към слънцето. В Битие (1:14-19) слънцето е творение на Бога в четвъртия творчески ден.

Представите за слънцето през Средновековието се формират под влиянието на средновековната църковна книжнина от една страна и апокрифите, от друга. В съзнанието на средновековния човек християнско- църковния светоглед се преплита с антично-митологичната представа за небесните тела. Според митологичното осмисляне слънцето е антропоморфно същество, с огнен венец, което вижда всичко и знае всичко, затова често в народните песни народът се обръща към него с въпроси и търси помощ3. В християнския мироглед обаче „слънцето не е бог, а творение Божие, както и всички останали небесни светила и както земята и всичко по нея“ (Петканова, 2000: 26). Любопитно е да се проследи отражението на тези представи в богослужебната писмена традиция, свързана с празника Рождество Христово. Защото независимо от сътресенията и катаклизмите, християнската църква винаги е „е оставала вярна на едно свое основно и неизменно правило - да поучава и побеждава с помощта на словото“ (Велинова 1995:90). Словото е пътеводител към човешкото спасение, посредник между хората и Бога, Бог сам е слово (Христос- Логос), изразител на творческата потенция на човека.

Основните писмени свидетелства за историческото навлизане и най- вече за духовното осмисляне на празника Рождество Христово са няколко празнични слова (панигирици) и похвални речи (енкомиони) на отците на църквата. 18-та беседа на Св. Василий Велики е за Рождество Христово и Боговъплащението. Св. Григорий Богослов (IV) е написал едно празнично слово за Рождество Христово и Богоявление. Автор на едно слово е също Св. Григорий Нисийски (IV). Повече слова са сътворили Св. Йоан Златоуст (нач. V) - четири слова, и Св. Ефрем Сириец (IV) - тринадесет химни за Рождество. Св. Григорий Неокесарийски (III) е написал една беседа. Сведения за празника ни дава още апокрифният текст на Томиното евангение (ок. II век). Св. Йоан Дамаскин (ср. VII) също е автор на едно слово, както и на каноните за Рождество Христово. В българската писмена традиция автори на оригинални слова за празника са Климент Охридски (X) и Йоан Екзарх (IX век).

В произведенията на отците на църквата се забелязва стремежът към изясняване на основните догматични положения в християнството пред новопокръстената аудитория. Чрез риториката се изясняват свещените текстове, внушават се нови етични норми, изобличават се чужди на християнството възгледи. Риториката е достъпна както на грамотните, така и на неграмотните, тъй като се възприема повече като произнесено, отколкото като написано слово. Затова още от апостолските времена насам се цели проповедта да е на разбираем език. За да се улесни перцепцията усилено се използват универсални символи и аналогии. Реално християнската епоха наследява античните символи (дървото на живота, слънцето, водата и тн.), но ги преосмисля спрямо новото си отношение към света и основните християнски идеи. Обяснява ги, обогатявайки значението им.

Един от най-устойчивите образи-символи е този на слънцето.

През Античността слънцето се митологизира, придобива не просто човешки характеристики, а божествени такива, свидетелство за това е особено популярният соларен култ. Намираме остатъци от тези езически представи във фолклора, в българските коледарски песни например, слънцето е антропоморфно същество, което влиза в контакт с хората, подобно на Олимпийските богове.

През Средновековието образът на слънцето подлежи на християнска трактовка. Християнството определя слънцето като божие творение, а не божество само по себе си. В богослужебните текстове при сравнение със слънце не се акцентира върху видимата красота, както е във фолклора, а се изразява близостта с Бога, чрез видимото се изразява невидимото, светлината придобива функцията на едно от материалните проявления на Бога.

Като илюстрация на първия етап от развитието на празника Рождество Христово в настоящето изследване е подбрано словото на Григорий Богослов за Теофания. Вторият текст, обект на анализ характеризира втория етап от развитието на празника Рождество Христово – обособяването му като самостоятелен празник с дата 25 декември – Златоустовата „Беседа в деня на Рождеството на нашия Спасител“. Следващият автор, чийто текстове са коментирани е Климент Охридски. Те са образци за трактовката на празника в ранната българска средновековна книжнина. Последният автор, чийто слова съм подбрала е Йоан Екзарх. С прегледа на неговите слова целя да отбележа устойчивостта на употребата на светлинна символика в старобългарските текстове, посветени на празника.

Първото слово, обект на анализ, датира от най-ранния етап на развитие на празника Рождество Христово, когато той все още не е бил обособен като самостоятелен празник. Негов автор е Св. Григорий Богослов.

„Словото за Рождество Христово“ е едно от най-популярните му слова в България. Гръцкото название на текста отправя към характерното за раннохристиянската епоха обединяване на празниците Рождество Христово и Богоявление в общия празник на Божиите явявания - Теофания. В Словото се открояват някои характерни черти на учението на Григорий Назиански. Забелязваме определението „вечно съществуващ Бог“, което е една от особеностите на авторовото творчество. Авторът се занимава също с темата за въплащението на Логоса, излага и христологическия си възглед за двете природи на Христос. Прави впечатление липсата на каквато и да е светлинна символика4. В един пасаж се споменава слънцето, но то е употребено с конкретното си значение на мерило за време („както за нас времето чрез движението на слънцето е измеримо“).

Въз основа на това наблюдение бих си позволила да предположа, че тъй като текстовете на Григорий Богослов са със строго богословско съдържание, разсъжденията в тях са относно основните християнски истини- Боговъплъщението, Божествената същност, догмата за св. Троица, те не са отправени към широката аудитория. Що се отнася до богопознанието, Св. Григорий смята, че Бог е познаваем само отчасти. Съответно пред автора не е стояла необходимостта да се опира на нагледни примери, за да постигне богословските си цели.

Вторият текст, който ще бъде обект на анализ илюстрира втория етап от развитието на празника Рождество Христово – обособяването му като самостоятелен празник с дата 25 декември. Негов автор е Св. Йоан Златоуст. Известни са две беседи на Йоан Златоуст за Рождество Христово, като авторството на втората е спорно (Цоневски 1986: 337).

От изключителна важност за развитието на празника е Златоустовата “Беседа в деня на Рождеството на нашия Спасител“, най-вероятно произнесена на 25 декември 386г., когато обичаят да се празнува Рождество отделно от Богоявление все още е бил нов за Антиохийската църква. С тази беседа Йоан Златоуст прилага три доказателства, че Рождество трябва да се празнува отделно, на 25 декември, като цели да прекрати възникналите спорове относно правдивостта на обособяването му като отделен празник.

В текста срещаме светлинна образност, Йоан Златоуст обяснява явяването на Христос в плът оприличавайки го на слънце, „слязло от небесата, да върви по земята и оттук да излива своите лъчи на всички”. Чрез тази съпоставка авторът призовава християните да осмислят изключителността на акта на боговъплъщението в човешко тяло, „разсъди сега колко величествено е да видим слънцето на правдата изливащо своите лъчи от нашата плът и просвещаващо душите ни.“

Всъщност риториката на всеки добър оратор се определя от неговата публика. Йоан Златоуст е бил блестящ оратор, съзнателно ориентиращ словата си към широките маси. Съответно е било необходимо да сведе сложните богословски идеи и трактовки до прости аналогии, да ги онагледи чрез осезаеми примери. Като нематериално явление светлината е символ на божествената същност и чрез нея се улеснява разбирането на божествената светлина. Тя озарява по аналогичен на слънчевите лъчи начин човешката душа. Йоан Златоуст ползва аналогията, за да обясни двойствената природа на Христос, основна тема в неговите проповеди. Чрез сравнението със слънцето Златоуст обяснява как човешкото тяло Христово, се докосва до материалните неща, подобно на слънчеви лъчи, влияе им, но те не му влияят обратно („предава съвършенствата си на много от възприемащите го тела, а само не получава ни най-малко зловоние и осквернение”). Тук откриваме мотива за озарението в Божествена светлина, познат ни още от кн. Изход, когато Моисей бива озарен от Божията слава и лицето му се осветява с блясък, непоносим за човешките очи.

Нека обърнем внимание и на трактовката празника Рождество Христово в ранната средновековна българска книжнина. И в старобългарската литература чрез съпоставката с материалното се улеснява разбирането за божественото. Светлината, и нейните символи (слънце, звезда, злато, светкавица, свещ), често се използват за директна номинация на Бога. Възможна е и друга употреба на светлинната образност - чрез епитети, отнасящи се към съществителни, свързани със святост.

Следващият обект на коментар е творба на Св. Климент Охридски. Подобно на Златоуст, българският книжовник се стреми към простота и яснота на изказа, за да може ораторското произведение да бъде правилно разбрано от всички, без оглед на богословската им подготовка.

Първият Климентов текст, който ще коментирам, е неговото „Поучение за предпразненството на Рождество Христово“. То представлява сравнително кратък поучителен текст, в който се различават встъпителна, наративна и нравоучителна част. Тълкувателният елемент е представен максимално просто. В него не се забелязва употребата на светлинна символика, която по същество е характерна за Климентовото творчество.

В друга негова творба - „Слово за Рождество Христово“ вече се откроява употребата на характерните фигури, свързани с представите за слънцето, светлината, звездите, лъчите, противопоставени на тъмнината, физическа и душевна. В Словото авторът пояснява, че “Бог е светлина, и в него няма никаква тъмнина....Той е истинската светлина...Каквото е слънцето за видимия свят, това е Бог за всички невидими, но познаваеми и чувствувани неща”.

Словото следва логичната последователност на подбрани събития от Стария и Новия завет, които сякаш аргументират Рождеството на Иисус Христос. Тълкувайки евангелския текст на ап. Лука за Рождество, Климент прави коментар относно датата на зимното слънцестоене.

„Оттогава (при кесаря Август (Лук. 2:1) да празнуваме хубави празници: именно в дните на слънчевото обръщане, когато…нощта започва да намалява, а денят да се увеличава, изобразявайки с това, че тъмната измама на дявола чезне, а Христовата светлина още повече свети“.

Така авторът изгражда опозицията тъмнина (грях) и светлина (спасение).

Климент Охридски също така е автор на редица календарни песнопения, сред които цикъл „Предпразнични канони за Рождество Христово“. Те са кратки- състоят се от по три песни и са част от празничния миней. В каноните откриваме познатия ни от Климентовите похвални слова пищен ораторски стил, изпълнен с множество стилистични изразни средства, свързани с представата за светлината. Забелязва се характерната за Климентовия стил динамичност на светлинната образност- „засия пресветла заря и просвети света чрез своето раждане“, „облаче на светлината, понесъл слънцето, което просвещава света, разрушава клетвата над нашата прабаба и отваря вратите на рая.“

В каноните също се прави препратка към споменатия вече пасаж от кн. Изход: „Чрез огън някога Владико, без да изгориш къпината, изобрази своето рождество през законодавеца Моисей. Да величаем вярно Девицата, понесла божествения огън, който изгаря идолската измама.“ В цитирания текст се забелязва усилието на автора да се противопостави на езичниците, видяни като противници, врагове.

В тази връзка книжовникът нарича Христос “Непоколебимо Слънце”5 като напомня, че всъщност слънцето е божие творение, променливо, както всички останали творения, а само Бог е непроменлив и непоколебим.

Последният автор, чийто слова ще бъдат коментирани е Св. Йоан Екзарх Български. Той е автор на две слова за Рождество Христово.

В „Слово за Рождество Христово“ (първо) от Йоан Екзарх е осезаемо влиянието на Йоан Златоуст. В текста са преплетени поучение и похвала, тълкование и полемика. Йоан Екзарх използва всеки удобен повод да се впусне в догматически размисли. Още в първата част на словото авторът се отдава на разсъждения върху темата за Витлеемската звезда и нейната святост. Съпоставяйки я с видимите източници на светлина, той аргументира нейното превъзходство „а тази звезда с преголямото си светило помрачи и слънчевите лъчи, и със своята огромна светлина ги надмина“. В хода на догматичното разсъждение става ясно, че тази звезда не е просто знак, а знамение, образ Божи („Защо ли се яви в такъв образ?“).

В текста на „Слово за Рождество Христово“6 – второ, от Йоан презвитер отново се забелязва светлинна образност. Христос директно е назован „праведно слънце“, „ доброверна светлина“. В същия дух, той е оприличен на „истинна звезда“. Тук трябва да се отбележи, че през Средновековието звездата и преди всичко Зорницата се превръща в утвърден символ на Христовото рождество, а и на самия него. „Млад и сияещ“ чрез раждането той носи „за отчаяните- светлина…“, което отправя към евангелския текст „светлина за просвета на езичниците“ (Лук. 2:32). В този ред на мисли авторът отправя упрек към езическите култове (сред които е и соларният), категоризирайки ги като изкушение на Сатаната. Така чрез антитезата за греха е въведено изкуплението чрез рождеството на Спасителя - „Затова ние ликуваме и славим Царя, избавителя, дошъл и просиял!“

Въз основа на направения кратък текстуален анализ на словата за празника Рождество Христово, може да се заключи, че в текстовете се забелязва наличието на светлинна образност, но не е коректно в употребата й да се търси пряка връзка със предхристиянския соларен култ, въпреки наличните лексикални съвпадения, защото номинацията се ползва, но смисълът й е трансформиран, тя изразява духовните измерения на светлината, в смисъла на близост до Бога. Възможно е да се говори за приемственост, но тази приемственост се наблюдава единствено като развитие на езическото вярване, че слънцето е въплъщение на Бога, божество само по себе си и трансформирането му в способ за илюстрация на божествената светлина. По този начин чрез съпоставката с материалното се улеснява разбирането на сложните богословски идеи. В текстовете за празника ясно личи позицията на църквата относно символа на слънцето, ясно е, че Бог е „слънце на правдата“ (Лук. 1:78), но слънцето не е Бог. И все пак обяснението на тази разлика е една от най-сложните задачи на Отците, тъй като и слънцето е източник на живот, подобно на Бога. В резултат, въз основа иманно на това сходство християнството трансформира античния соларен култ, превръщайки образа на слънцето, в значението му на най-ярък носител на светлина, на божествена красота, в символ на Бога. Йоан Екзарх изяснява позицията на църквата относно произхода на слънцето в Словото за четвъртия ден на „Шестоднев“- „не бива да смяташ, че причина за появата на всичко са слънцето и месецът, тъй като някои несмислени по-рано са вярвали, че е така. Ти не трябва да приемаш, че тези два кръга са причина за появата на светлината; те са само съдове и подходящи форми на светлината“.

Употребата на светлинна символика в писмената традиция за празника Рождество Христово се обуславя най- вече от факта, че слънцето е най-ярката видима светлина позната на човечеството, на която се дължи животът на Земята. Затова то е почитано от дълбока древност. Точно тези му качества са причина то да се превърне в символ на живота. Това е и причината този образ, с това му значение да бъде използван в християнството като символ на Христос. Божият син е източник и причина за живота на Земята и е най-ярката и силна светлина в духовен смисъл. И в текстовете за празника може да се проследи как слънцето се превръща в един от най-устойчивите и широко разпространени негови символи.

Цитирана литература

Велинова, Вася. 1995. Климент Охридски- учителят и творецът. София: Време.

Димитър Ростовски, свети. 2001. Жития на светиите, превод от руски език по изданието на Московската синодална типография от 1902г., допълнени с жития на български светци, месец Декември, Света гора, Атон: Слявянобългарски манастир “Св.вмчк Георги Зограф”.

Иванова- Мирчева, Дора.1993. Йоан Екзарх, Слова София: Славика.

Климент Охридски, свети „Слова и поучения”. 1970. София: Синодално издателство

Петков, П., Христова-Шомова, И., Тотоманова, А. 2008.Св. Климент Охридски, “Слова и служби”- юбилейно издание по случай 120-годишнината от основаването на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. София:Унив. изд. "Св. Климент Охридски".

Петканова, Донка. 2000. Средновековна литературна символика. София: Време.

Йоан Злоатоуст. 2008. Творения на Светителя, том №3, превод от руски език по изданието на Санкт-Петербургската Духовна Академия от 1898г., Света гора, Атон: Слявянобългарски манастир “Св.вмчк Георги Зограф”

Цоневски, Илия. 1986. Патрология : Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. София: Синодално издателство

• 1. 25-ти декември е датата на зимното слънцестоене по юлианския календар.
• 2. Митра, Сол Инвиктус, Дажбог и др.
• 3. Именно така виждаме образа на слънцето в апокрифния текст „Откровение Варухово“. В апокрифа слънцето е с човешки характеристики, яхнало колесница, теглена от огнени ангелски коне, обикалящо в компанията на митично същество- феникс.
• 4. Натрупване на епитети, сравнения, метафори, групирани около основното смислово ядро светъл, с варианти златен, озарен.
• 5. Този израз несъмнено напомня на Сол Инвиктус/ Непобедимо слънце, което е номинация на слънчевото божество в предхристиянския соларен култ.
• 6. Според Дора Мирчева, Кл. Иванова, и Ем. Георгиев творбата категорично е дело на Йоан Екзарх Български. Христо Трендафилов от друга страна излага съмнения относно авторството.