Skip to content Skip to navigation

Павликянската книжнина и характерният за павликянския говор фонемен преход è> ù

Фонемният преход на ударено е в и се определя като една от най-характерните особености на павликянското наречие, което е част от средния дял на рупските говори, а именно родопските. Настоящата статия разглежда павликянската книжнина от XVIII в., и по-специално ръкопис № 778 (НБКМ) на Петър Ковачев Царски, от гледна точка на това дали споменатата диалектна черта е отразена в сборника. Направените изводи повдигат редица въпроси, най-вече към историческата ни диалектология. Проектират се перспективи за бъдещи проучвания, в които да залегне комплексната съпоставка между особеностите на павликянското наречие и езика на павликянската книжнина.

Změna e v i pod přízvukem je jednou z nejcharakterističtějších zvláštností paulikiánského nářečí, které je součástí rupských dialektů (střední část), a to jmenovitě rodopských. Předkládaný článek se zabývá písemnictvím od XVIII stol., především rukopisem č. 778 (Národní knihovna sv. Cyrila a sv. Metoděje - NKCM) Petra Kovačeva Carského, a to z toho hlediska, zda jsou uvedené rysy dialektů zastoupeny ve zmíněném sborníku. Závěry studie vyvolávají řadu dalších otázek, zejména směrem k naší historické dialektologii. Do budoucna spatřujeme další možnosti výzkumu, jehož základem by byla komparace vlastností paulikiánského dialektu a jazyka paulikiánských písemností.

Различни учени досега са изследвали рупските говори и са правили опити за тяхната класификация. Л. Милетич, например, ги разделя на източни (полянски) и западни (родопски) (Милетич 1905: 93). Според Б. Цонев те биват родопски, източни, западни, северни и южни (Цонев 1985: 279). Класификацията, възприета от Ст. Стойков, Ив. Кочев, Н. Неделчев и др., назовава три подгрупи: източни рупски, родопски и западни рупски говори (Стойков 2002: 120-143). Тази терминологична делитба се възпроизвежда и досега и остава общоприета. Отдавна е установено, че част от рупско-родопската диалектна група е и павликянският говор, което означава, че са дефинирани и признати характерните за него особености, мотивиращи и обосноваващи отделянето му. Ив. Кочев го определя като един от най-самобитните родопски говори, заедно с широколъшкия, златоградския, хвойненския, чепинския и др. (Кочев 1980: 301). Л. Милетич изтъква, че най-специфичната и странна черта на този диалект е преходът на е под ударение в и напр.: вùчер (вèчер), сùло (сèло), вùсел (вèсел) и др. (Милетич 1903: 5; Милетич 1910: 4). Това негово наблюдение е резултат от личните впечатления и записи, които българският учен прави през 1898 г. и 1899 г., обикаляйки Пловдив и околните села. Всъщност Милетич първи описва павликянския говор и неговите характерни особености. След публикуването на студията му „Павликянското наречие”, гореспоменатата черта се изтъква навсякъде като типична за този диалект. Изследвайки севернопавликянския говор, Н. Неделчев също установява, че гласежът на е под ударение е силно стеснен до ė или и, особено в езика на по-възрастното поколение (Неделчев 1994: 66-67). Той единствен след Милетич прави подробни и задълбочени наблюдения върху този родопски диалект1, основани на собствени теренни проучвания. Преходът è>ù в павликянския говор е споменат и от други езиковеди, сред които Ст. Младенов (Младенов 1979: 91), Л. Селимски (Селимски 1974: 183-187) и др. От гледна точка на историческата диалектология ще представлява интерес, ако тази характерна особеност бъде потърсена в ръкописите, образци на павликянската книжнина2, за които се смята, че носят типичните черти на павликянския говор. За съжаление в тази посока е направено твърде малко.

Л. Милетич установява, че в павликянската литература не е отразен фонемният преход è>ù, само че той го отдава на нейната несгодна италианска графика (Милетич 1903: 229). Голяма част от ръкописите са били писани с латиница и наистина в някои отношения правописът им следва италианските правила. Според Милетич това не е позволявало да бъдат предадени с точност характерни за павликянския говор особености, като напр. произношението на  под ударение като ъ, тъй като е нямало специален знак за означаване на този звук.

Л. Селимски дава няколко примера, доказващи според него, че промяната è>ù е отразена в павликянската книжнина. Той се позовава, обаче, само на публикувани от Л. Милетич текстове, които обхващат периода от вт. п. на XVIII до вт. п. на XIX в. (Селимски 1974: 186). Като изключим някои безспорни случаи като dito (дùто) и tibe (тùбе), които обаче са единични (много по-често се срещат dèto и tèbe), остава доста спорен въпросът дали наистина във всички цитирани от Л. Селимски думи е засвидетелстван преходът è>ù. Единият пример, който той дава, е prostin, поставяйки ударението върху i, макар че в текста на Милетич то е върху о, т.е. pròstin (прòстин). От това къде наистина е бил акцентът, зависи как точно ще бъде определена промяната, защото вън от ударение тя ще се тълкува като редукция. В случая няма как да проверим, защото не разполагаме със запазено копие от ръкописа, който Милетич е цитирал3, и именно заради това няма как да бъдем сигурни, че преходът е на лице.

Друга спорна дума е preime, която според Селимски е променена форма на приеме и отново отразява преход на è>ù. Според мен, обаче, в случая се касае по-скоро за префигирана форма на глагола имам, т.е. пре-имам, а не за 3 л., ед. ч., сег. вр. на приема. Намираме преимам в БЕР (Български етимологичен речник) със значение „препускам, бързам”. В езика на павликянската книжнина тя се среща често, обаче, в смисъл точно на приемам, напр.: „zere’ na mesto da preimet Issukrstata, scteha sled pet dni dago rasprat na kras da umre”4, „Или дрипавите там само ходат? Богати там не преимет ли?”5 Най-вероятно тази лексема е имала в историческото развитие на езика ни повече значения, които впоследствие са изчезнали, но това, разбира се, изисква допълнителни проучвания. Връщайки се отново на изброените от Л. Селимски примери за отразен преход è>ù в ръкописите – образци на павликянската книжнина, мога да обобщя, че като цяло той прави по-скоро едно съвсем кратко споменаване, без да взима под внимание езика, отразен в оригиналните сборници, с които днес разполагаме и които се съхраняват в НБКМ „Св. Св. Кирил и Методий” и Пловдивската народна библиотека „Ив. Вазов”.

Изучавайки езика на литературата на българите-католици от XVIII в., полската изследователка М. Валчак-Миколайчакова също отбелязва, че е под ударение много рядко е предадено в ръкописите с и и че в такава позиция фигурира знакът за е. Тя дава, обаче, следните примери, които свидетелстват според нея за преход è>ù: rici, вм. reci, da umrim, вм. da umrem, naxaxina, вм. naxaxena6 (Walczak-Mikołajczakowa 2004: 151). Според мен те също са доста спорни, твърде възможно е отново да се касае за редукция на е в извънакцентна позиция.

Не може, по мое мнение, да бъде прието твърдението на Л. Милетич, че изтъкваният като характерен за павликянското наречие преход è>ù не е отразен в ръкописите на павликянската книжнина заради несгодната италианска графика, тъй като в случая се касае за транслитерация на две гласни, които съществуват както в кирилицата, така и в латиницата, т.е. използваната правописна система напълно позволява маркирането на промяната, ако тя е съществувала наистина. Най-вероятно в случая става въпрос за невъзможността за предаване на частично стесненото е, което бележим с ė, но това не променя направения по-горе извод. Ако гласежът на гласната е под ударение е бил по-близък до и, то неминуемо това щеше да бъде отбелязвано в текстовете и графиката няма как да представлява пречка.

Работейки върху ръкопис № 778 (НБКМ) на Петър Ковачев Царски, установих, че в някои случаи са използвани специфични букви, които досега не са били споменавани в проучванията. Самата М. Валчак-Миколайчакова не казва нищо за тях и не ги отбелязва, макар че в специално приложение към книгата си тя е публикувала доста павликянски текстове, включително и части от ръкопис № 778 (НБКМ). Става въпрос за знаците ü, ö и ï7. Доста често, но не винаги, те се срещат в думи от турски произход. Ето някои примери от текста: düzen, türlü, sürek, örnek, öileise, öfketo, ghiöl, sekoï и др. Случаите на тези употреби ще бъдат разгледани подробно на друго място, но съм длъжна да ги спомена и тук, тъй като те са доказателство, че е правен опит в ръкописа да бъдат предадени някои по-специфични фонеми, включително такива, които не са характерни за българския език. Това уточнение е важно, тъй като определено говори за добър филологически усет от страна на книжовника, който едва ли би пренебрегнал отбелязването на промяната è>ù, ако тя е била свойствена за неговата реч. Последователно в ръкопис № 778 на Петър Ковачев срещаме е под ударение (от стб. ѧ , е и ь.), напр.:

  1. è от стб. ѧ: pogledai (поглèдай), gleda (глèда), gledane (глèдане), govedata (говèдата), govedoto (говèдото), petak (пèтък), хedni (жèдни), хedin (жèдин), cesto (чèсто), pet (пèт) и др.

  2. è от стб. е: deset (дèсет), mene (мèне), tebe (тèбе), negovi (нèгови), negova (нèгова), pepel (пèпел), veselo (вèсело), selo (сèло), cetir (чèтир), cetiriset (четирисет), sces (шес (т) и др.

  3. è от стб. ь: den (ден), venez (венец), lesno (лесно) и др.

Изнесените примери определено са в подкрепа на твърдението, че типичното за павликянския говор „икане”, описано от българските езиковеди и диалектолози, е късен процес и не е било характерно за неговите носители през втората половина на XVIII в., ако разбира се допускаме, че образците на павликянската книжнина би трябвало да го отразяват. Защото докато не бъде направено цялостно изследване върху езика на тази част от българската литература, не можем да си позволим категорични заключения. Със сигурност тези текстове са съхранили разбиранията на своите автори за книжовен език, но какви са били с точност те, може да бъде заявено тогава, когато бъдат обхванати повече ръкописи. Отделно трябва да бъдат разгледани и другите характерни за павликянския говор черти и да се види до каква степен те се срещат в павликянските сборници (като напр. преходът о > у под ударение). Това, заедно с подробното и цялостно проучване на ръкописите, ще даде по-точна и комплексна представа за диалектната основа на техния език.

Цитирана литература

  • 1. Павликянският говор, от своя страна, се дели на северен и южен. Макар че северният дял обхваща основно малка територия около гр. Белене, Свищовско, той също по основните си белези се причислява към родопските диалекти.
  • 2. В своя статия, която към момента на публикуване на настоящата е все още под печат, правя преглед на класификационните делитби на католическата литература, част от която е и павликянската книжнина. Там също така изказвам мнението, че най-вероятно определението „павликянска” се е наложило не заради това, че книжовниците са били бивши павликяни-еретици, а заради предположението, изразено първоначално от Л. Милетич, че те творят на местно, павликянско наречие.
  • 3. Текстът е публикуван у Милетич 1903: 170 – 171.
  • 4. Примерът е от ръкопис № 778 (НБКМ) на Петър Ковачев Царски от 1773 г.
  • 5. Цитираният пример е от павликянски сборник с приказки от XIX в., описан от Милетич (1903: 277).
  • 6. В езика на павликянската книжнина x се използва за означаване на кирилско ж, т.е. в случая примерите трябва да се четат „нажажина” и „нажажена”.
  • 7. За употребата на буквата ö споменавам накратко в своя статия (Абаджиева 2013: 270).
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
1-2
Рубрика в списание Littera et Lingua: