Skip to content Skip to navigation

Езикови особености на ръкопис № 574 + 1379 от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

Цел на настоящото кратко обзорно описание е да представи ръкопис № 574 от НБКМ, София. Паметникът, с обем 4 пергаментни листа, е част от Постен триод, среднобългарска редакция с носовки. Настоящото изложение се спра на езиковите, основно правописните, черти на паметника. По-подробният анализ на морфосинтактичните и лексикални особености ще бъде представен в следващо изследване.

The main purpose of this short overview description is to present Manuscript № 574 from the National Library “St. Cyril and Methodius’’ in Sofia. The monument is a part from Triodion and it contains 4 parchment leaves. The study pays attention on the language features, basically spelling characteristics, of the copy. A more detailed analysis of the morphosyntactic and lexical features of the copy will be presented in a future study.

Настоящата разработка* представлява едно малко изследване, което има амбициите в бъдеще да прерасне в едно цялостно кодикологично, езиково и литературно описание на ръкопис № 574 + 1379 от НБКМ. Ръкописът се състои от две части, описани отделно и затова са с отделни сигнатури. Палеографските данни показват недвусмислено, че става дума за две части на един ръкопис. В рамките на настоящото изследване използвам само първата част на ръкописа, описан накратко от Б. Цонев под № 574 НБКМ. Ръкописът е част от Постен триод. Като богослужебен химнографски сборник Триодът съдържа песнопения за дните от подвижния кръг на църковната година – времето от Неделята на митаря и фарисея до Неделята на всички светии (Попов 1985: 9). Описваният ръкопис се съхранява в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, със сигнатура № 574. Ръкописът е с обем 4 пергаментни листа2. Моят подробен анализ е свързан с първата половина от паметника, т. е. съсредоточен е върху 2 л. Украсата му не е богата. Инициалите са с червено мастило. Писмото е полууставно. Анализираният текст представлява част от служба. Що се отнася до структурата на ръкописа, той съдържа характерните за триода химнографски жанрове: тропар (Богородичен тропар, Кръстен тропар), канон, ирмос, стихира, седален. Тропарът е еднострофична жанрова форма на византийската химнография. Тропарите се различават в зависимост от съдържанието си, така например Богородичният тропар възпява Пресвета Богородица, а Кръстния тропар се отнася за Честния кръст. Богородичния тропар влиза в състава на всяка песен от канона като последен, завършващ песента тропар (Ненова 2012: 367 – 368). Канонът пък представлява многострофично химнографско произведение. В пълния си вид той се състои от девет песни, но обикновено се пропуска втората песен, която се изпълнява през великопостния период, защото има покаен характер (Ненова 2012: 355). Ирмосът е първият тропар на всяка песен от канона, който служи за ритмо-мелодически модел на останалите тропари в песента. С ирмосите се свързват песните на канона една с друга (Ненова 2012: 355). Стихирата се определя като еднострофична жанрова форма на византийската химнография, посвещава се или на някой светец, или на съответното празнувано свещено събитие. Седалният също е еднострофична химнографска жанрова форма, изпълняваща се на две места от Утренята – след катизмата и след третата песен на канона (Ненова 2012: 363).

В рамките на това изложение ще се спра на езиковите, основно правописните, черти на паметника. Подробният анализ на морфосинтактичните и лексикални особености ще бъде представен в бъдеще.

Ръкописът представлява среднобългарска редакция с носовки. Той е двуеров, но преобладаваща е употребата на ь (малък ер). И тъй като по-голямата част от думите са изписани с малък ер, по-долу са изброени формите, в които има голям ер (ъ): сьраслъноѐ, съ, помагае̇тъ, ѿврьгъ, аꙁъ, въ, страшенъ, миромъ, гръдынѧ, прѣдаетъ, прострѣлъ, лежитъ, Смръти, прⷺдалъ, пръваа̇, потрѣбилъ. A във форми като вьстокь, сьраⷣовати, сьвеселі́ти, сьдѣте, сьставномь, вьꙁражаниа, вьпие̇м, вьскрⷭ҇ни, вьꙁваⷯ, вьꙁ̇ываѫ̇ще, с̇ьдѣтелѣ, вьпие̇мь, вьпльтї, вьꙁⷣрьжаниемь, пльтныѫ̇, сьжытел, вьсе, вьпльтити, Сьшⷣешаго, сьдѣт , навсякъде, където етимологично трябва да стои голям ер (ъ), стои малък ер (ь). В краесловие по-често срещан е малкият ер, макар че се срещат и примери, в които в същата позиция е налице голям ер, срв.: аꙁъ, страшенъ, прѣдаетъ, помагае̇тъ, прострѣлъ, прⷺдалъ. В тези примери големият ер е правилно изписан. В текста се срещат и думи, изписани ту с малък ер, ту с голям ер. Такива са например предлозите въ и съ, които в текста се срещат и с двата ера: въ / вь, съ / сь, като преобладава изписването с малък ер, напр.: сь слъзами, сь безначѧлна, съ плачемь, вь грѣсѣхь, вь чрⷺвѣ, въ врѣмѧ . Непоследователно се изписва и думата сълза, която във формата за тв. п., мн. ч. се среща два пъти на лист 1а, изписана с голям ер – слъзами, а вече на лист – 3а я виждаме изписана с малък ер – сльꙁами. В някои думи липсата на ер се отбелязва чрез паерчик: поꙁнахⸯ, тръпѣнⸯна. Срещат се и примери, в които малкият ер се е понижил в [е]: днесь, Сьшⷣешаго, конець, творець, честнаго, бл҃гочестна, страшенъ, Скрежета, ѡтеческое, дошеше. След ч, ж, ш обикновено стои малък ер, напр.: ѿч҃ьскы, бж҃ьство, прⷺложьшаго, ѿложь, плачь, пожьрымь, ѡтеческое, честнаго.

Ръкописът е двуюсов, т. е. употребява се както голяма, така и малка носовка (ѫ, ѧ). В повечето случаи в текста голямата носовка (Ѫ) се употребява на етимологично място, особено в корена на думите, срв.: блѫⷣныи̇, вьпиѫще, мѫжномь, сѫⷣѹ, блѫдномѹ, мѫкѫ, сѫди̇, прїст̇ѫпаѫ̇ще, глѫбинѣ, рѫгаемь, пѫть, Рѫцѣ, мѫжьска. Наблюдава се и явлението смесване на носовките, характерно за среднобългарския период (XII – XIV в.), срв.: ѧ̈род < стб. ѫродъ – урод, глупак, луд; кртⷭ҇ь хв҃ь ꙗ̇влѣет сѧ осщ҃аѫ всѧ и̇ просвѣщаѫ̇ вм. стб. ос҃щаѧ всѧ и̇ просвѣщаѧ. Друга особеност е означаването с надреден знак на йотуваната голяма носовка - ѫ̇, което е характерна черта на среднобългарските ръкописи, срв.: моѫ̇, наслаждаѫ̇ща, каѫ̇ща, прїст̇ѫпаѫ̇ще, вѣроѫ̇, вьꙁ̇ываѫ̇ще, твоѫ̇, прⷺспѣѫ̇щи. Йотация е налице и при [а] и [е]. Отбелязва се по два начина – или с точка, или с десетично и. Чрез надредния знак точка йотация на [а] се наблюдава след гласна (нощениа̇, покаа̇ниа̇, приснодваа̇, авраа̇мові), а на [е] – в началото и в края на думите след гласна (е̇мѹ, е̇сть, е̇гоже; вьпие̇мь, прочее̇, свѣтлѹ̀е̇т). Йотувано се използва на етимологично място в началото на формите ꙗ̋ко, ꙗ̇коже, ꙗ̇вї, ꙗ̏дрѣ, и само в един случай в края – бж҃иꙗ. Йотувано ѥ се среща ограничено, само във формите мⷧ҇осрⷣѥ, невьꙁрⷣьжаниѥ̇, ѥⷭ҇. В текста има употребени две графеми за фонемата [и]. Това е десетично и, което се среща в три варианта – І, i, Ї , и осмично и – и. Примери: прїпаⷣаемь, ї (съюз), и (съюз), слъзами, поите, си, поі, прїхожⷣѫ, і̇рмоⷭ҇, Прии̇ми, їрмⷭ҇о, неꙁатворимї, прїде, прїмї, прїст̇ѫпаѫ̇ще, непрїкосновена, прославї. От примерите се вижда ясно непоследователната употреба на десетичното и без точка – і, и на осмичното и – и, след гласна. Забелязва се, че навсякъде представката при- е изписана с десетично и – ї, срв.: прїде, прїмї, прїст̇ѫпаѫ̇ще, непрїкосновена, прїхоⷣить, прїпаⷣаемь, прїхожⷣѫ . Има случаи на употреба на ери (ы) на мястото на и, срв.: жытие̇ вм. житие. Срещат се и няколко графеми за фонемата [о] – о, ѡ, ꙩ. Предлогът от се изписва чрез диграфа ѿ, а омега (ѡ) се употребява предимно в началото на думи като: ѡ̈чи, ѡ̈ца, ѡ꙼ставихь, ѡ̇правди, ѡ̇чьскы, ѡ̀рѧщѫ, ѡчѧ, ѡ̇каа̇ны. На едно място в текста има употребено и очно о, употребено като междуметие „О“: Ꙩ колика̇ добра лі́ши· Много често думи, започващи с представка от-, са изписани с диграфа ѿ, срв.: ѿмѣтаѫ̇ще, ѿврьгъ, ѿложь. Звукът [у] също се иразява с две графеми – диграфа оу и лигатурно . Обикновено в началото на думи и като окончание преобладаващ е диграфът оу, срв.: ѹ̇милениѐмъ, ѹма, ѹ̇момь, е̇мѹ, прⷺщерⷣомѹ, ꙁавидѣвшѹ, снѹ, грⷺхѹ, Всечестномѹ, дрⷺвѹ, а лигатурно най-често се среща в относителното местоимение е́мꙋже.

Има случаи на неетимологична употреба на в думи, в които етимологично трябва да стои , срв.: ꙃвѣремь, ꙃижⷣытелѣ.

Ѣ се употребява навсякъде на етимологичното си място в корена на думи и в окончания на съществителни и прилагателни имена като: врѣмѧ, вѣрнии́, врⷺмѧ, грѣхови̇̇ѣ, свѣтлаго, невѣсто, вѣрни, цѣлѹи̇мь, вѣрнⷪ, мѣднаго, цѣловати, грѣхь и др.

В Граматика на старобългарския език под редакцията на Иван Дуриданов са определени два вида титли: прости и буквени. Простата титла е хоризонтална чертица ( ͞, ҃ , ), която стои над думата, напр. и͞с, с͞нъ, і͞с и т. н. Буквената титла е също надредна, но съдържа „дребно буквено знакче, над което има извита чертица напр. бⷭ҇ꙑ = бꙑстъ“ (Илчев 1991: 46). Формите, съкратени по този начин, се срещат много по-рядко в старобългарски ръкописи, но зачестяват през среднобългарския период. В анализирания от мене текст се срещат и двата вида титли, като преобладаващи са простите титли за сметка на буквените. Примери: бѹ, га, Реꙷ҇, спⷭ҇е, правеⷣнымь, глѧ, ѡ̈чи, дха, га, пⷭ҇ѣ, і̇рмо,ⷭ҇ ба, члвѣка, биꙗ, сновьск̋ы, блговѣрно, блгочестна, нахвⷧ҇а, глⷭ҇. Най-често срещаният буквен знак при буквените титли е д, срв.: Приⷣⷣ҇ите, блѫⷣныи̇, прїпаⷣаемь, сьраⷣовати, влаⷣко, благⷣтел̋ю, прїхожⷣѫ, ꙁаблѫжⷣь, мⷧосрⷣѥ, сѫⷣѹ, прѣжⷣе, срⷣце и др. Много често при формите, съкратени с тази графема, извитата черта над нея липсва. Почти толкова често се срещат и буквени титли със с, срв.: пⷭ҇ѣ, і̇рмоⷭ҇/їрм҇ⷭо, глⷭ҇/глⷭ҇а, млⷭрдиа́, стрⷭ҇ти, кⷭ҇ра, чтⷭ҇а, крⷭ҇тѣ, днⷭ҇е, а̇нглⷭ҇кы, чтⷭ҇аа́, и др. Като буквени титли се срещат още Ж, М, П, Т, Х, Ч, Ш <, някои от тях се срещат под титла по веднъж, напр.: ꙋблⷤ҇м, ѹ̇бі́ваⷨ, прⷺспѣѫ̇щи,ⷨ трⷫъ, всѣчьскыⷯ, вои̇нсⷮ҇ва, на сⷯвно, стрⷯѫ, вьꙁваⷯ, о́жыдаⷯ҇, Реⷱ҇, наⷲ. Срещат се и примери, при които са налице и двата вида титли: пⷪсѣⷮом, прⷺсщны.

Често лигатурно се изписват Р и Ѣ.

Най-често съкратените думи представляват свещени имена (nomina sacra), а така също и химнографски жанрови наименования като: песен – пⷭ҇ѣ , ирмос – і̇рмоⷭ҇, стихира –стрⷯѫ, тропар – трⷫ҇ъ.

По отношение на препинателните знаци единственият употребяван препинателен знак е точката. Тя се поставя по-високо, отколкото днес, и има функциите не само на съвременната точка, но и на запетая, въпросителен, удивителен знак или многоточие. Най-често тази точка разделя не цели изречения, а техни по-малки части, които се произнасят без пауза, на един дъх и образуват единна интонационна и смислова цялост. Много по-рядко може да се срещнат, обикновено в края на по-големи текстови откъси, напр. стихове, две, три или повече точки (:, , ,), а също и съчетания от точки и чертици (), като тяхната служба е преди всичко орнаментална.

Срещат се и неконтрахирани форми като каа̀ніемь, ѡ̇каа̇ны, покаа̇ниа̇, прѣскв̇рьнн́ѫѫ, чт҇ⷭаа́.

В старобългарски прилагателните имена имат две форми – проста и сложна. В текста се срещат следните сложни прилагателни имена, предимно в дат. п. и в род. п., ед. ч., срв.: блѫдномѹ, волномѹ, кравеномѹ, чюдномѹ, Всечестномѹ; блѫднаго, зѫбнаго, честнаго, свѣтлаго.

Градиране на признак се изразява чрез представка прѣ-, напр.: прѣгрѣшениами, прѣскв̇рьнн́ѫѫ.

Ръкописът съдържа архаична интересна лексика, която трябва да бъде обект на друго изследване. Мога само да отбележа някои от по-интересните форми като: бльꙁь, наработихь, кромѣшна, прⷺѡ̇рѫженѫ, ѹдрѫчимь.

Наблюденията над ръкописа показват, че той представлява един от немногобройните запазени славянски преписи на Триода от ХІІІ в. и затова заслужава цялостно изследване и публикация.

Цитирана литература

Илчев П. 1991. Старобългарската графика. Състав и характер на азбуките. Последователност, названия и числена стойност на буквите. Небуквени знакове. Зависимост на старобългарските азбуки от византийското писмо, връзки помежду им, разпространение. Въпросът за техния произход. В: Граматика на старобългарския език (Дуриданов, Ив. - гл. ред.). София: БАН, 46 – 52.

Ненова Л. 2012. Сльньце прѣсвѣтлоѥ и незаходимоѥ. София: РОД.

Попов Г. 1985. Триодни произведения на Константин Преславски. Кирило-Методиевски студии, Кн. 2. София, 9.

Цонев Б. 1923. Опис на славянските ръкописи от софийската народна библиотека. Том II, София, 82.

  • *. Предложеният за публикуване текст е награден с втора награда на Националните филологически четения за студенти и докторанти „Югозападен университет 2014 г.“, проведени в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград.
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
4
Дата на публикация: 
03.12.2015