Skip to content Skip to navigation

Лудостта в поемата Септември

„Ако някой се опита да следва само разума, 
ще бъде сметнат за луд”.
Блез Паскал, „Мисли”
„Ако иска да постигне себе си,
Азът трябва да напусне себе си”.
Бранка Арсич, „Разум и лудост”

Покушеният смисъл на  XX век намира терапевтична дрямка за умората си в езика на лудостта. Сподавеният разум чертае траекторията на дисонансите, фрагментацията и изчерпаните резерви на един „резервиран” /Валери Стефанов/ език. Войните от второто десетилетие на века, фрустрирайки до изопнатост индивидуалните ценности, актуализират и проблематизират /твърде успешно/ увереността в човешката природа –подостряйки подозрението, че зад морала, съпричастието и добротата /любими атрибути на хуманистите/ дремят световете и светуванията на злото.

Износеният символистичен език – станал огнище на всякакви индивидуалистични почерци и персоналистичнисамонагласявания, захранва езика на снопа от естетики, който разпорва хоризонта на20- и 30-те години на XX век у нас. Бездушният рационализъм на едно просвещенскоcogito, низвергнал човека единствено в неговата резигнираща поза на разсъждаващ, го възправя срещу себе си. Войната е трасирала разума – всичко е позволено. 
Стига романтика – от съсипни ще се самосъздаваме .
Зачеркващият жест на това преломно време намира репрезентативен захват в патоса на пророчески изреченото от Гео Милев „Аз става космос” /Г.Милев „Небето”/. Скоро в небето ще има образи, но те няма да са поезия, ще има фантазми, но те няма да са картини,ще има език, но той няма да има опора.
Васякакви линейни, подредени и рационални основания за свят, са премахнати с лекотата на изстрел в тила – от упор. Усещането за разпокъсаност, за разкъсаноствъв времето и пространството, загубата на телесен интегритет, предрича каузата на един нов език –руптуриращ/разкъсващ, удачно показва силатаex nihiloна постсимволистичния език да изтрие всичко преди себе си и да наложи нови изисквания „нова номенклатура” за свят / – език, който не описва, а съ–творява . 
Втрупен е вече митопоетическият разказ–Вазов и грижливо  спретнатата, чувствено– патетичната дихотомия „българско и родно „.
Разтрогнат е бракът със символистичната разточителност– Славейковата епика, Яворовата трагичност, солипсизмът на д-р Кръстев. Кръгът „Мисъл” и сложните аритметики на самолюбивото самовъзпроизвеждане, претърпяват провал.
Някакво демиургично напрежение дебне в дебрите на езика, готово на саморазправа с постулирания вече свят .
Човекът, посечен от цивилизаторското пренебрежение,ще сътвори езика„Септември”, ще оформи морално напрегнатата теза Български постсимволистичен модернизъм”, ще ни разкаже „ монологът на едно мълчание „ .
Ще съшие лудостта . 
Ревизии на езика – развинтването на езика 
Четворката  Мисъл „претърпява неуспех с може би най–амбициозния опит  в  българската културна история. Произвеждайки изкуството като празник, кръгът въвежда неутилитарната представа за неговото изграждане. „Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенско казано „великденски кравай”, пише Славейков в предговора към Яворовите „Стихотворения”/1904г./  (Яворов, Пейо К. 1904. Стихотворения) Налага се твърде убедително представата за елитарния характер на кръга– за неговата антипатия към „целесъобразното” изкуство. „Целенасочено без цел” е мощен идиоматичен синтаксис, творящ езика и „съзнанието” на критическата утопия„Мисъл”. Със своята ревизионистка платформа, кръгът налага убеждението, че литературата може да изпълнява социалната си роля само когато в текстовете говори азът.„Неуспехът” на кръга е предписан от невъзможността на един метадискурсивен проект да обеме света на войната в неговатавойнстваща жестокост, неподатлива на „лирически отклонения”.
Аскетизъм, мъченичество и сизифовски усилия са превилегированите шевици по нарастващото Българско литературно тяло. Възвишени и грохнали от диренето в себе си, символистите се отдават на максимално експресивна „алхимия на словото”. Страстта по раз- читане, а не по именуване, поражда езика на Рембо „парфюми, звуци, цветове, мисъл, която улавя мисълта и я тегли”(,,Алхимия на словото сп."Везни"), сластта на синестезийната разходка в себе си. Описваме проекта Символизъм не за да обрисуваме престижния му профил, а за да покажем, че в неговите идиосинкразиисе таи генеалогията на езика „Септември,,. Неговите еманципаторскитактувания са ключът към тълкуванията ни по-сетне.Същият Аз на символистите, непостигнал непосилната лекота на битието, е лишен от минало, спомен и Бог в практиките на следвоенния авангард.През 20 – те години всеобщо е преклонението пред брилянтния луд Ницше – философът на зазоряването, неговата фигура изхранва както тотемнитекултурностратегическифантазми на Пенчо Славейков така и радикализма на Гео. Известно ни е, че скъпоструващото понятие „експресионизъм” е донесено отвън. Чавдар Мутафов и Гео Милев въздават справедливост в  българската действителност  с един окрупняващ модел на естетическия прелом,погълнал родната литература. Вярата на експресионизма, че човекът твори себе си не в пристегнатите корсети на езика, а в разсъбличането,в оголването, е и вяра, че той не се побира в него.Именно глашатаят на мрака –Ницше – изгонва илюзията за подреден свят, дарявайки власт на разправата с /за едно трансцедентално бездомие. Човекът от 20–те сподиря дом в своите агони и нагони.Страстен и изплъзващ се, той нахлува в литературата. Завръщането на погледа към себе си приключва разрива в традициите на Българската модерност и  овъзмездява една  друга-нова история.Имайки за цел да създаде или припомни езика, на който можем да говорим себе си, експресионизмът  договаря спогодбите с един друг език .
Крехките  рамене на символизма срещу краха на езика.
Скъпото двусмислие срещу новоизваяната скула на един побеснял език.
Нуминознитеавторефлексиисрешу разпадащия се референт .
„ Септември” идва не за да въздава, а за да създава .
„Изнесете труповете!” – нарежда Фортинбранс
„Грабвайте телата” – тътнат опълченците на Вазов 
Ако не друго, войната ревниво пази епигонствата на смъртта. 
Гео Милев е може би най–изящната фреска в прясната скулптура на следвоенната ни модерност.Неговият образ се създава най–вече в тънката примка на конфликта.Разпилян, неотдаващ се на категоризации, променящ се в движение, Гео трябва да бъде мислен през собствената си естетика, в собствената си пропедевтика на свят. Граничен и раздвоен, той е „басовият ум”в осмислянето на тази неудържима естетика на провъзгласяването. Предпочитани състояния на неговия език са бунтът, викът, взривът.Дегенеративното, девиантното са  мощни импликации,които с треморна настойчивост въплъщават идеята му за свят. У него вирее психична, психотична чувствителност, прекарала пътя на най– конвулсивната му творба „Септември” . Творба- атака, находчива плесница за възпитания, чистоплътен митотворящ вкус. В  нея повече от всякъде се „цитира” лудостта като вход за един друг, отдавна забравен, запокитен език. Изпод скрижалите на Модернизма, с тази творба, надига глава апелът на отказа. Отказът да бъдеш девствен и морален в една революция, естетизираща до нажежаване не друго, а лудостта .
Лудостта : от немотата до прогласа 
Тук трябва да направим изискуемото уточнение, че няма да говорим за лудост в нейния клинико-нозологичен статут. Ще я мислим като опако на разума, като  онова, което убягва на контрола му. От неговите дисциплиниращи убежища. За Фройд тя неизбежно носи и антропологично означение. От антипсихиатрията през 60– те, лудостта вече придобива съвсем различен облик. Бива „оценностена” като положителен опит на индивида да излезе от семейни, социални и прочее конфликти. Дарява ѝ се възможността да разкрие своята иманентна автентичност.Изобщо – като реципрочна на разума, лудостта бележи важна демаркационна линия в историята на човека и поражда фундаментално противоречие между разум и неразумност.
Лудостта поставя на дискурсивната сцена не диалогът, а накъсаният монолог, чийто синтаксис е потопен в полиморфни и лабилни смисли. Просмукваща като съня, тя посича диадата – тук и сега – и оставя вавилония от едно безкрайно „тук”, от крипти и възвишения на мига..
Лудостта заличава означаващи, но подчертава нови означаеми. Вътрешният език ще ни залее и ще позволи на Септември да завземе/свят/ . 
„Присъщото за езика на лудостта…е, че тя е езикът на последния край и езикът на абсолютното започване отначало,, пише Мишел Фуко в „История на лудостта в класическата епоха” (Фуко 1996: 655стр.).Човекът,погълнат от нощта, очертава„една нова,озарена яснота” (Фуко 1996: 655стр.).Властта на лудостта е да говори тайни, когато нощта заема своето сигурно място под небето.Нощта е похотливата невеста на лудостта, в тяхната любовна игра назряват плодовете  на замлъкналия език. Поемата е хиазмична точка, в която се присрещат истината на нощта и уродливите и отрочета:
1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба: 
своя пурпурен гняв - 
величав.
Текстът вменяваот нищото и ни завзема от него с фетуса на гнева/лудостта/. Липсват онтологични граници, повлича ни  усещането за апокалиптично появяване на пределно мощна енергия, която ще ни помете. Лудият– отрочето на нощта – ще влезе „Дълбоко сред мрак и мъгла.. В тези начала/ на текста и на Творението-тук и сега/се концептуализира субектът, който ще гради случването в текста. Неговото раждане е митогенеративен жест, който оборва категориите време – пространство – място и заявява менталниякураж на собствената си представа за свят. Вътреутробното кумулиране на свят, засвистява с „обещанието” за отдавнашна стаеност–„вековната злоба”, но и маркира териториите на една прииждаща антирационалност.
Озлобения е луд,когато отречеИсторията.
Лудият е силен, когато мракът му е баща. 
,,Из тъмни долини 
- преди да се съмне 
из всички балкани 
из дебри пустинни 
из гладни поля 
из кални паланки 
високо 
по сипеи, урви, чукари, бърда 
… 
изпокъсани 
кални 
гладни 
навъсени 
измършавели от труд 
загрубели от жега и студ 
уродливи 
сакати 
космати 
черни 
боси 
изподрани 
прости 
диви 
гневни 
беснииз кални паланки 
села 
градове 
дворове 
из хижи, колиби 
из фабрики, складове, гари 
хамбари 
чифлици 
воденици 
работилници 
юзини 
заводи:
по пътища и по завои 
високо 
по сипеи, урви, чукари, бърда 
през слог 
мътни вади 
ливади 
нивя 
лозя 
овчарски пладнища
глогини 
изгорели стърнища 
трънаци 
блата: 
изпокъсани 
кални 
гладни 
навъсени 
измършавели от труд 
загрубели от жега и студ 
уродливи 
сакати 
космати 
черни 
боси 
изподрани 
прости 
диви 
гневни 
бесни”
Чудовищните изречения, необгледимият и несмилаем синтактичен  строй,безкончнето изброяване,  шокират читателя с афективните си рисунъци. Онези, накоито е била отредена забрава, поробват властта  на това разпределениеи подчиняват езика „Септември” на себе си. Те идват отвсякъде– те са навсякъде: 
Из тъмни долини 
- преди да се съмне 
из всички балкани 
из дебри пустинни 
из гладни поля 
Обладават себе си, обезоръжават историята и нейната сакрална предписаност и назидателност,  и подчиняват света в поемата на собствените примитиви и заявка за свят. В това треморно„ръкомахане” ,текстът уплътнява неистово собствената се не- прагматика, за да докара подредеността до колапс. С репортажна достоверност нарастват образите, но не и смисловият пласт. В неуморното изброяване Гео Милев ни показва езика, доведен до лудост, денотатно взривен и конотатно изкълчен в едно изброяване, наподобяващо с хирургическа прецизност образа на кверулантнаналудност. Това, което пише текстът,е тотално и тоталистко заявяване на себе си от страна на колективното „ние”.В цялото на синтагматичното изброяване прохожда един субект на „сред мрак и мъгла”, който алегоризирайки себе си, окончателно ще взриви пространството на текста „преди да се съмне”.Отминало е времето на жалбите, съдилищата, присъдите. „Септември”  /един крайно промискуален текст откъм темпорални граници/прави история на живата Лудост .
Героите на поемата са „слепи животни”,които ще слепят зайналата стигма в сметките на историята. Ще бъдат разпоредени от автора си в НАРОД!
Народ има, когато оголиш до живец основанията си за свят.
Народ има, когато и последният роб се хване на кърваво хоро с фатума на зачеркването.
Народ е този сонм от хора според лудостта „Септември” ,който се избавя от виртуозността на логиката и подредеността на действителността. 
Народ е избор, но и предопределеност, фрактален субект, оргиастично разгърнат
,,пурпурен гняв - 
величав.”
Текстът въздава справедливост:
Глас народен:
Гласбожи
…останал
безмозък
Безнерви - 
въстана
измракатревожен
насвояживот
- изписасъссвоитекърви:
       СВОБОДЕН!
Мастилницата на лудостта прописва  собствената си безнервност, собствената без- мозъчност„останал без мозък, без нерви”.Текстът продължава да трие собствената си менталност – и на народа и на автора, текст и автор са в заедност, взаимно се изписват,синонимизирайкизаеднаотелесеност- незвъзможное да се оразличи автора от народ. На лудостта е дадена свобода, която разбунтавана до невъзможност /на текста да я обеме/, пише „със воите кърви:СВОБОДЕН”!Писането на собствената лудост е конвулсивно, епилептоидно движение в темелите на логиката и каузалните и подчинени – време – история – власт / наратив. Без– нервността е радикален гърч, екстатична конвулсия в езика . Това е чистият език  преди езика, преди писмото /Дерида/. „Светът съществува само като призрак” / „Небето”/, заклинателно провиква Гео. В кинетиката на лудостта е кодирана генетиката на езика „Септември”.” Хора на черния труд /с безглаголно търпение”- езикът не може да обладае енергията на лудото тяло, ... логиката, лудостта  обезврежда семантичния потенциал и полага граматиката на делириумния език.„Лудост … обозначава не толкова някакво детерминирано изменение в ума или тялото , а съществуването – под нарушението на тялото , под странността в поведението и думите – на делириумниядикурс. ,,deliro”, казва ни Фуко, означава „собствено да се отдалечиш от браздата, от правилния път на разума,, (Фуко 1996: 320).И е съвсем прав. Операциите на логиката не съумяват да подържат езика на поемата. Той пулсира в тахикардичнаритмичност, трансгресира време и пространства, дискредитира всякакви досегашни поетически процедури, усъмнява собствената си достоверност през синкопирания си почерк.„непрестанно се носи /страхотния марш на топора / ударил о кокал „/алитерацията, която оформят гласните : а –о – о - а – о – а – о, обладават персеверацията,пораждат я в цялото енергийно поле на езика „Септември”, протезират го в своята озъбена протяжност .
,,Септември! Септември! 
О месец на кръв! 
на подем 
и погром!”
В христоматийните прочити този фрагмент бележи точката на центробежна и историческа достоверност,което вероятно е така, но това съвсем не е в намеренията на нашите занимания.В цитирания откъс се заражда общата лудост / истина, която по-насетне ще разкъса небето ище възмогне себе си, за да посегне на единението със себе си.Това е диктумът на изтрезняването в историко – повеляващатапивница- „В лудостта човекът изпада в своята истина”, той е „истината за  тази истина”(Фуко 1996:657).Бунтуването на лудостта синонимизиранои парафирано от експресионистичния дискурс, извършва и етичен акт. Разжалвайки етоса на равнища на езика, граматика и фонетика, текстът на Гео въстава най–вече срещу Смисъла.Той е и етично дисквалифициращ /какъвто е и целият постсимволистичен дискурс/.Придобивайки антропологичен език, лудостта завзема цивилизациоонни обещания и заверки, отвлича  възможността за история. Възможността за Бог.Посредничеството между нея и светът, този който сътворява Септември ‘23 година, е възможна само в разрива, в разпиляването– в„натуралния език „ , в „ примитивно – преплетените думи”(Фуко 1996:17) .
„Лудостта е нещо като хронологично и социално, психологическо детство на човека „, казва ни отново ФукоТова е твърдение, което някак неминуемо ни  запраща в детството на нашата литературна история -връща ни към Вазов.Модусите на различимост са най – четивни в две хипертофирали метафори за двамата автори – Отечеството. Именно то е най-мощният валидизатор в колективните образи, сътворени от Вазов.Идеята за родното като най – сигурната мощехранилница в нашата литература, е най – удобният начин за възпрозвеждане на идеологически спекулации. Земята на Вазов, изпълнена с неотречими достойнства,е осъдена само да означава. 
Отечество любезно, как хубаво си ти!
„Отечество любезно, как хубаво си ти!
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Вазов / „Поля и гори” /
Безспорен в своят грандиозен размер  е дискурсивният проект на Вазов за Родина . Фразеологично непоклатима „земя, пълна със цвете,небето със брилянти…”.Текстът не просто рисува, той има задачата да те държи в потресно уважение.Апетитът на читателя трябва да зъмръзне в статиката на омайването, призовава Вазов.Ала как тази китна дефинирана и някак дефинитивна родина ще бъде възразена век по – късно от „Прекрасно: / но що е отечество?”.Подобно междутекстово залитане е важно за нашите занимания. Питането на Гео овъзнамерява да се разправи с със самото знание за езика . То е есенциалнораз – питаване, осъмняване на /във Вазовия проект/ - народ – история – език.То пита най– порядъчнота наше” / Ти рай си , да ./ „Фуко казва ; „Пред трагедията / на родното / и нейния жречески език – неясният шепот на лудостта „. „Думите на Гео ;Смърт , убийства и кръв !” … те запращаме мъртъв надолу /вдън вселенските бездни „ , възсядатВазовото„ Ти рай си , да . „ /Поля и гори  /.
„Септември” отхвърля Вазовото отечество като склерозирал,институционално-безспорен продуктт, като предписан модел на идеологически сметки и любезни шмекерувания.Апострофирайки културния мит на окончателната родина, той сторва своето нищо-,,Едните са извикани от мрака,който им принадлежи – тяхното рождено място и тяхната истина, тоест тяхното собствено нищо,,(Фуко 1996:125). Родината като лобно място на смисъла и о-смислянето на себе си можем да разчетем и чрез сравнение с друг автор в нашето литературно писмо.В Яворовите „Заточеници” срещаме следните стихове„…за сетен път/простираме ръце в окови/към нашия изгубен рай…” Символистът необратимо е изгубил своя рай– убежище– родина. Отечеството е свалено от своя витринен и нескончаем разкош, узнато е в своята безвъзвратна загуба, в своята травматична липса и нищожност.Преосмислянето на родното е сигурност в оспорването.Ако Вазов и Яворов намират пълна реципрочност между отечество и рай,то „Септември” сбъдва родината в органиката на собствената лудост, на собственото пренареждане и въз-произвеждане на отечество.Поемата извършва груби срезове, фрагменетира я, детерминира я през нейната отреченост, отрича я през нейната свещена интуиция за себе си.Войната винаги се е намесвала като мащеха в изяществата на интимните копнежи.Тя ни убеждава, че „Бог е мъртъв”/Ницше”Тъй рече  Заратустра,, /, обричайки всичко след себе си на руини и клети въздишки.Романтическата хармония с добрата природа е изгубена отдавана,прогласява текстът „Септември”.Деянията на войната изземват и наелектризиращия помен по Вазовото Отечество,и Изгубения рай на символистите.Лечението на това пиянство е в лудостта на” Септември „ , само в него може да се огледа истината на тази лудост,нейната достоверност и целесъобразност.Разбягалият се свят от Вазов до Гео Милев е седалището на езика на поемата.Инстинктът да дръзваш, да говориш себе си дори в режимите на отричащото и създаващото, е не друго, а инстинкт за самосъхранение в моменти на най – тежкиприумици на историята.В дълбочината на себе си не може да има злонамереност, казва ни поемата, а само желание да се из-говориш.
Бидейки огромен и нестихващ разказ„Септември” е битието на езика за сетния край /на едно Отечество/, но и за неговото постоянни зачеване– отначало. И когато символистите се събудят със сепване и вик от своя сън дълбок, и когато Модернизмите са само истерия и посягане към себе си – тая най – сладка лудост –Историята- вече ще е анулирана.А тя може да бъде презаредена, обновена и обезвластена, само от онзи, който не е полудял … от вразумяване.

Използвана литература

Фуко, Мишел. 1996.  История на лудостта в класическата епоха. Плевен:EA, 1996.
Сугарев, Едвин. 1998. Българският експресионизъм. София: Народна просвета,1998.
Стефанов, Валери. 2010. Българска словесна култура. София: Университетско издателство „Св.Климент Охридски”.
Хранова, Албена. 2002. Български интертекстове. София: Просвета.
Арсич, Б. 2002. Разум и лудост. София: Сонм.
Рембо, Артюр. 1922. Алхимия на словото. Везни 20. 341-348.
Яворов, Пейо К. 1904. Стихотворения. 2-ро издание. София: Придворна печатница.
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
4
Рубрика в списание Littera et Lingua: 
Дата на публикация: 
15.12.2015