Skip to content Skip to navigation

Избор на брачен партньор в района на Врачанско през ХХ век

В статията се проследяват промените в критериите за избор на брачен партньор през ХХ век, свързани с причини от икономически, социален и културен характер. Интензитетът на измененията е пряко свързан с вида на селищата (град/село), определя се от степента на тяхната модернизация и социалния статус на техните жители. Разглежданият период съвпада с времето на модерното индустриално общество, при което характерът на „народната култура” съществено се променя. Проявява се значителна социална стратификация на обществото. Образованието и развитието на националната култура водят до индивидуализация и субективизация на съзнанието, а чувството и преживяването на идентичността става все по-лично и субективно (Ракшиева 2008: 29). Еманципацията на отделната личност през периода води до дистанциране от „общото” и до отстояване на правото на независим  личен избор.

Изследването се базира на събран от автора етноложки теренен материал от гр. Враца, гр. Бяла Слатина и селата Борован и Търнак, Врачанско.


Критерии за избор на брачен партньор в селата в края на ХІХ и началото на ХХ век

В „Бит и душевност на нашия народ” Иван Хаджийски пише, че преди Освобождението в повече от половината случаи момъкът дори не e виждал бъдещата си булка преди сватбата. Изборът й е изцяло по волята на бащата на момчето (Хаджийски 1974: 91). Що се отнася до качествата, които трябва да притежава момата, то те според Хаджийски са всичко на всичко четири – да е здрава, едра, силна, работна и „по възможност – красива”. Последното качество, ако и да не е задължително, безспорно повлиява на избора. Щом девойката притежава гореизброените качества, то значи тя ще бъде добра стопанка, майка и съпруга (Хаджийски 1974: 59-60).

Трудолюбието на момата и умението й да се грижи за поддръжката на дома са сред качествата, които са най-ценени и търсени у бъдещата булка. Георги Раковски отбелязва, че задължение на сватовете е да огледат дали домът на момата е добре поддържан, дали дворът е преметен, измазана ли е хубаво къщата, подредени ли са стаите, чисти ли са премените на момата и домашните й и други неща, по които да се прецени дали тя е добра къщовница (Раковски 1988: 101).

За момъка родителите на момата гледат да е добър по характер, да е трудолюбив, да не е свадлив, да не пие. Според Йорданка Манкова много рядко отсъствието на тези качества се изкупува с доброто материално положение на бъдещия годеник (Манкова 1981: 126). Основното и най-важно изискване и към двамата е да са здрави и работни, а също и от „добра къща”, от добър род (Костова 1946: 134).

Да са здрави младоженците е необходимо условие и за това да им се родят здрави деца. Освен здрави, желателно е и да са хубави. Интересни препоръки за това как да се избират брачните партньори, за да са красиви децата, дава Иван Богоров в пътеписа си от 1868 г. „Няколко дена разходка по българските места”. Присъствайки на сватба в гр. Свищов, авторът наблюдава свищовлийки и обобщава: „възчерничките им образи ги погрозняваха малко нечто, което те още не знаят да подправят. Таз възчерна боя може да се измени, ако би да размисят черноокии цвят с сивоокий, кога ся женат. В Казанлък, дето человек вижда една извънредна хубост, която нарядко се намира по други градища в Турско, тя е следствие от размесването на черната коса с жълтата. Человек обича да има хубав и гиздав кон, та зачто да не желае и да ся не затича да добива хубавелки детца?” (Богоров 2001: 12-13).

В края на ХIХ в. започват да се появяват признаци, че определящата роля на родителите при избора на брачен парньор на младите ще започне да намалява. Димитър Маринов отбелязва, че за разлика от миналото намесата на родителите „днес става в по-малък размер”. Според него „старите” се опитват да се наложат, когато става дума за материални съображения, „богатство” и се отдава твърде малко значение на симпатиите и любовта на младите. Родителите, оженени по същия начин, се аргументират така: „И я не бе обичала баща ти, коги се земо, но яла живеемо си и до сеги” или: „Обич до оди и после венчило” (Маринов 1984: 384). Надя Велчева отбелязва, че за района на Софийско през 90-те години на ХІХ и началото на ХХ в. младите вече имат все повече свобода при брачния си избор (Велчева 1975: 64).

Дори във времето, когато волята на родителите е решаваща за избора на брачен партньор на младите, има немалко случаи, когато тя се пристъпва. Димитър Маринов отбелязва, че момата не е така ограничена във възможностите си да наложи избора си, както момъка, защото тя може да пристане, ако родителите на момчето са съгласни (Маринов 1984: 141). Приемат ли обаче избора на родителите си, младите нямат друг вариант, освен да се примирят и да живеят добре според обстоятелствата.

Според респондентите в миналото, т.е. в края на ХІХ и началото на ХХ в., по разказите на техните баби браковете се уговарят от родителите на бъдещите младоженци: „Старите казват: „Еди-коя си да се ожени за еди-кой си”. Кой има имот много. Както е закона. Старите решават. Трудна работа, не е като сега. Дали тя ще ме хареса мен, или аз нея, тях въобще не ги интересува. Стигат до убеждението, че тие трябва да се оженат и ще се заобичат” (Д. В., с. Търнак, р. 1923 г.; Х. В., с. Търнак, р. 1926 г.; А. А., с. Търнак, р. 1944 г. ).

Някои успяват да убедят родителите си да сключат брак със своя избраник въпреки първоначалното им неодобрение. Така е при майката и бащата на М. П., ж., гр. Враца, р. 1929 г., които се харесват в края на 20-те години на ХХ в. на събор в с. Веслец, Врачанско. Момичето е от селото, от богато семейство, притежаващо „много овце, много крави, много волове, много земя”. Момчето е сирак, „измекярин”, обаче живее в града (Враца). Родителите на девойката не са съгласни да я дадат на „такъв сиромах” и искат да я омъжат за богат ерген от друго село. Накрая все пак отстъпват и момата отива в града, където първоначално се установяват при сестрата на младоженеца. Според респондентката родителите й се женят, защото изпитват един към друг „голяма любов”, но и майка й е искала да живее в град (М. П., гр. Враца, р. 1929 г.). През този период се проявява тенденцията моми от селата да се омъжват за ергени от градовете.. Стремежът на момите от селата да сключат брак с ергени от близкия по-голям град през периода е регистриран от П. Христов, който отбелязва, че момите от с. Ноевци масово посещават Минния празник в гр. Перник и „женитбата в града се издига на най-високо място в скалата на ценностите” (Христов 1990: 12).

В конкретния изследван район стремежите са за брак с жител на гр. Враца. От събраните материали от гр. Враца личи, че преобладават браковете на жени от околните на Враца села с мъже от града. Интересно е, че повечето от момите са от сравнително заможни семейства, а брачните им партньори най-често са от бедните слоеве на градското население. По-важно от имотното състояние на младоженеца в тези случаи се оказва мястото, в което живее – градът1. В разговорите няколко респондентки изтъкнаха, че съпрузите им са кореняци врачани.

Основните качества, ценени у двамата бъдещи съпрузи сред селското население в изследвания район през 40-те години на ХХ в. са: за момичето „да е работна и да е честна. Най-напред гледат къщната му работа и по полето като го видат, че излазя, че това дете има желание и земледелие да работи, а не само да седи кукла в двора. И тие деца най-напреде са женат. Много тичат по тех. И така щом е работливо и е пъргаво, значи то нема да е мърцино, те му викат мърцино, такова дето са влачи. За момчето „се търси да има състояние, да е работен, да не е пияница, да не е тютюнджия” (Ц. Ц., с. Търнак, р. 1927 г.) .

За да установят близките на момата дали ергенът е имотен и какво е семейството му, понякога изпращат роднини на „сгледа”. Названието не е познато на анкетираните, родени през 20-те години на ХХ в., а и обичаят почти не се среща през 40-те и 50-те години на ХХ в., когато тези респонденти се женят. Въпреки това има и изключения, както е при В. К., с. Малорад, р. 1926 г., омъжена през 1950 г. в с. Борован. Бащата на респондентката, заминава на „гурбет в Америка”, когато тя е още дете, затова заедно с майка си В. К., живее със семействата на чичовците си. Когато се запознава с бъдещия си съпруг, който е от съседното с. Борован, чичовците без нейно знание се отправят да огледат къщата, имота и семейството на момчето. Отсядат в с. Борован при свои близки, осведомяват се за семейството на кандидата за младоженец и отиват пред дома му, където: „Чичо ми попитал свекър ми има ли конче за продаване. И той казал: „Имам”, „Може ли да го видим?”, „Може”, и ги поканил вътре, ама той не знае, че те са били да огледат”. Чичовците на респондентката й разказват случката след сватбата. Когато тя ги пита защо са отишли те й отговарят, че понеже: „немаш баща, да видим къде отиваш, това момче има ли майка, баща, къща има ли?” . Роднините остават доволни от видяното и дават „благословията си” В. К., да се омъжи.

През 30-те години на ХХ в., екзогамно – брачният кръг стеснява своя обхват до трети братовчеди, но някои респонденти дадоха примери с бракове сключени между втори братовчеди, което не е препятствие, понеже „щом евреите така се женят, значи може”. Спазва се забраната да се женят кумци и кръстници, но млечни братя и сестри, както и деца кръщавани в един купел могат да се женят според респондентите, понеже нямат кръвно родство (В. (Вацка) М., гр. Бяла Слатина, р. 1927 г.; В. (Васил) М., гр. Бяла Слатина, р. 1953 г.).

Брачната ендогамия е характерна за двете села – Борован и Търнак, до началото на ХХ в. От началото на ХХ в. все повече се разширява и променя кръгът от селища, от които се избират брачни партньори. За с. Борован това са околните села – с. Малорад, с. Нивянин, с. Оходен, с. Баница, с. Добролево. За с. Търнак – с. Търнава, с. Тлачене, с. Попица, с. Яница. С нарастването на броя на младежите и девойките, учещи в гимназиите в гр. Бяла Слатина и гр. Враца, а също и на продължаващите образованието си в Университета в София, селищната ендогамия се нарушава все повече. Въпреки това до 50-те години на ХХ в. повечето бракове са между жители на едно и също село. Представата за това, че се женят предимно младежи, живеещи ако не в едно населено място, то поне в близък район, е сравнително устойчива и до края на ХХ в. и тя обяснимо е характерна сред представители на населението, които остават да живеят в родните си селища.

Избор на брачен партньор в градовете до средата на ХХ век

За представителите на елитните съсловия от гр. Враца до средата на ХХ в. е важно да сключват бракове с партньори от собствената си среда. Такъв е случаят на родителите на Р. Н., гр. Враца, р. 1945 г. Тя е дъщеря на един от последните кметове на града преди 9 септември 1944 г., от 1940 до 1944 г. – арх. Никола Славов Николов. Нейният дядо – Слави Николов, е главен архитект на гр. Враца непосредствено след Освобождението (1878). Той е женен за германка, Мария от Дармщат, с която се запознава, докато следва там. Неговият син – арх. Никола Николов, също завършва образованието си в Германия. Съпругата му, Мариана, е дъщеря на фабрикант. Кумовете им също са фабриканти. Н. Цветкова и Р. Рошкева, изследващи сватбите в гр. Русе през първата половина на ХХ в., споменават, че стремежът на двете сродяващи се страни е да се „събират себеподобни”. При намеса на родителите в избора на дъщеря им претенциите предимно са във връзка с възрастта, произхода, образованието и финансовото положение на кандидата. Авторките привеждат любопитен пример, при които е върнат годеж, защото фабрикантско семейство не одобрява кандидата, който е заможен и перспективен, но без висше образование (Цветкова, Рошкева 2006: 385). Доколко високо се оценява висшето образование в българското градско общество между двете световни войни, личи от случаите, когато млади мъже се представят за завършили съответно „престижно” образование: медицина, минно инженерство и пр. (Цветкова, Рошкева 2006: 386).

Самостоятелният брачен избор през 20-те - 40-те години на ХХ век

Правото на самостоятелен избор на брачен партньор започва да се утвърждава постепенно през 20-те - 40-те години на века2. В повечето случаи младите информират родителите си за направения избор и почти не им оставят възможност да се намесят. Съобразяването с волята на родителите или роднините става предимно в случаи, когато семейни причини или недоимък налага това. Така през 1940 г. Д. Н., с. Търнак, р. 1916 г., изоставя своята „либовница” по настояване на вуйчо си, за да вземе друга жена със следните мотиви: на Д. Н. му предстои да отиде войник и няма кой да обработва земята му, защото е сирак. Бащата на бъдещата булка е „добър стопанин” и земята на респондента ще е в „сигурни ръце”. Освен това той има две по-малки сестри, за които се грижи, и вуйчото се надява, че евентуалният тъст (дядото) ще поеме отговорността и за тях. Д. Н. преценява ситуацията и се съгласява с вуйчо си.

В повечето случаи с „препоръките” на роднини за брачен избор се съобразяват ергените и особено когато са от бедни семейства. Така Л. Б., с. Борован, р. 1917 г. още като дете е „заклет” от баща си3, ратай да се ожени за дъщерята на един от най-заможните жители на селото, за да не „слугува” като него. „Заклеването” на бащата се осъществява и през 1939 г. избраната мома пристава на Л. Б. Бащата на булката – тогава кмет на селото категорично отказва да води каквито и да е разговори с дъщеря си и новите й роднини. Съпругата на Л. Б. мечтае да направят сватба, каквато е и практиката по това време – когато момата пристане, двете страни обикновенно „се придобряват” и след известно време – от една седмица до една година, в зависимост от възможностите на семействата, се прави сватба. Основната причина тъстът на Л. Б. да не иска да го приеме, е произходът му - от беден род (Т. Б., с. Борован, р. 1918 г.).

Брачният избор след 40-те години на ХХ век

Тенденцията да се утвърждава независимият от волята на родителите избор на бъдещите младоженци достига апогея си след колективизацията на земята (1948-1958), когато младите хора стават и икономически по-независими. Работата в ТКЗС и възможността да полагат там допълнителни трудодни им дава перспективата да могат да започнат строеж на свой собствен дом. Започналата индустриализация пък предполага вариант да напуснат родните си села и да се установят в градовете. Фактори, правещи намесата на родителите в живота на децата им като цяло и при избора на брачен партньор в частност, все по-малка. Както отбелязва Марин Чанев за населението от района на Южното Черноморие: „В периода от 30-те до 50-те години младите постепенно сами налагат правото си да избират своя другар в живота” (Чанев 1982: 32).

Единственият случай на съобразяване с родителската воля след този период, който регистрирах, е от 60-те години на ХХ в. и се отнася за жена от врачанските села, която се омъжва, понеже бъдещият й съпруг е един син на родителите си и ще наследи хубава къща на село. Респондентката, омъжена през 1965 г., и днес живееща в гр. Враца, изплака житейската си несполука, за която според нея вина има баща й, тъй като: „Ние сме се оженили за две седмици с моя мъж. Не съм имала любов с него. Живеех при негови роднини на квартира. Те ме похвалили, че съм добро момиче, къщовница. Имах приятел друг и той също ми предложи да се оженим, аз пиша на баща ми писмо: „Татко едно момче иска да се жени за мен”, и баща ми идва от село. Аз послушна много и го заведох при момчето, той врачанин, обаче къщата му стара: „Харесвам момчето, обаче няма къща, вие трябва да строите къща, аз съм болен и не мога да ти помогна”. И не ми позволи да се ожена за него. Слушах всичко, което ми казват родителите. Цял живот съм съжалявала и бях сърдита на баща ми та се ожених за другия, че има къща на село” (С. А., Врачанско, р. 1945 г.).

Историята е интересна в няколко аспекта. Най-напред ще отбележа, че едно от първите неща, които забелязах при разговора си с нея, беше, че тя е силна и волева жена. Въпреки това сляпо следва волята на баща си. И това през 60-те години на ХХ в., когато преобладаващата част от респондентите изобщо не съобщават да са се съобразявали с мнението на родителите си, що се отнася до избора им на брачен партньор. В разказа липсва позицията на майка й, явно бащата е фигурата с авторитет, чиято дума не се пристъпва от останалите членове на семейството. Вероятно причината за този избор е продиктувана от някакви сериозни материални или други затруднения на родителите на момичето. Или от колебания на самата девойка между двамата кандидати, които впоследствие преминават в недоволство и прехвърляне на вината за несполучливия брачен живот върху бащата, и в идеализиране на евентуалния успешен брак с отхвърления младеж.

Иначе да се избират брачни партньори и според наличието на жилище не е изживяна тенденция и до наши дни. Тя е във връзка с традиционното за българина разбиране, че човек трябва да притежава собствен дом. И днес, както и в миналото, това е много устойчиво убеждение за българите като цяло и в частност за населението в проучвания район. Единични са сведенията, главно от гр. Враца, за живеене под наем и то в днешно време.

Във Врачанско според събрания материал много по-често след сватбата булката отива да живее в дома на младоженеца, като впоследствие за младите се строи отделна къща. В града преобладават браковете на врачани с жени от околните на Враца села, като обратното е рядкост. Това, че мъжът е врачанин с къща /апартамент в града, особено в центъра, се изтъква за безспорен плюс4.

Друг важен критерий, според който се избират брачните партньори, е дали имат завършено висше образование. То е утвърдено предимство на кандидат-младоженците в градовете. През 50-те и 60-те години на ХХ в. на него продължават да държат най-вече родителите на момичето. И. Т., гр. Враца, р. 1940 г., от семейство на учители, тя също учителка, омъжена през 1966 г., заяви, че родителите й много държали бъдещият й съпруг да бъде с висше образование. Тя самата смята, че това не е от съществено значение и приведе редица примери, при които единият от двамата съпрузи е с висше образование, а другият – със средно, и въпреки това имат щастлив и успешен брачен живот. Според респондентката по-важни са личните качества на кандидата, но нейният съпруг е с висше образование: „На това държаха родителите. Зависи от човека. Моите родители много държаха да бъде висишст. Аз не. Знам толкова примери, при които единия е с висше образование, другия не е – идеално се разбират”. И. Т. смята, че нейните връстници, сключили брак през 50-те и 60-те години на ХХ в., се женят предимно „по любов”, но и „материалният въпрос”, дори и на заден план, все пак стои.

М. Я., гр. Търговище, р. 1956 г., омъжена в гр. Враца през 1976 г. за свой състудент, също смята, че по това време е възможно човек да се ожени „по любов” и повечето от колегите й се женят така: „Хората, които се ожениха, докато ние бяхме студенти, също се ожениха, защото се харесваха, обичаха се. По време на социализма човек можеше да си позволи това - да се ожени по любов”. Респондентката смята, че в периода на прехода след 1989 г. започват да надделяват „сметките” и стремежът към добро материално обезпечаване чрез брака: „сега малко ми се струва, че настъпват едни такива сметки и т.н.”. Друго важно според нея е младежите, които са студенти, да се женят още докато следват, защото след завършването напускат средата си, а хора с еднакво образование и свързани с него интереси и контакти има по-голяма вероятност да имат успешен брак: „аз сега говоря и на моите дъщери, че има смисъл в това, че докато учиш, да се ожениш. Защото това е твоята среда. Ако излезеш от тая среда... .

При всички положения се оказва важна и подкрепата на родителите и от двете страни след женитбата. Социологически изследвания от 80-те и 90-те години на ХХ в. показват, че по-успешни и устойчиви са браковете, сключени с „благословията” на родителите от двете страни (Динкова 1997: 72-73). При одобрение възрастните са по-склонни да оказват помощ на младите, да отчитат трудностите, които среща новото семейство. Родителите почти винаги подпомагат младите финансово при закупуването на необходимите за дома обзавеждане и техника. Широко разпространени са вариантите, когато децата се отглеждат от бабите и дядовците на село, докато тръгнат на училище в града. Тази подкрепа безспорно играе положителна роля и за поддържането на хармонични отношения между младите, защото претоварването със служебни и домакински задължения, както и с грижите около децата особено когато те са малки, води до напрежение и конфликти между съпрузите.

***

През ХХ в. при избора на брачен партньор се преминава през етапи, при които в началото на века родителите избират съпруга / съпруг за децата си, като само ги уведомяват за направения избор, без да зачитат мнението им. В средата на века се стига до противоположното положение, при което бъдещите младоженци сами избират с кого да сключат брак и само информират родителите си за вече взетото решение. Подкрепата на последните обаче е от съществено значение за хармоничните отношения в новото семейство през последващите години. В селата до колективизацията на земята (1948 – 1958) основният критерий, по който се избира бъдещият младоженец, е дали е имотен. След като земята вече не е частна собственост, на първо място се оценяват личните качества на момчето, но се взимат и предвид възможностите му за успешна професионална реализация, а също и какво жилище притежава. В градовете наред с жилището като важен критерий се утвърждава и висшето образование.

Цитирана литература

  • 1. Римската сентенция „По-добре пръв на село, отколкото последен в града” тук може да се перифразира обратно
  • 2. За същия период от ХХ в. в други район на страната Ана Лулева прави различни наблюдения. На базата на материали от с. Говедарци и селата в Самоковското поле, както и от с. Радовец и с. Устрем, Тополовградско, тя отбелязва, че през 30 - 40-те години на ХХ в. ролята на родителите при брачния избор на децата им е решаваща (Лулева 2000: 67).
  • 3. В патриархалната система бащата дава на децата си късмет, благополучие, щастие, получавани от родовите предци, покровителстващи живите. За значението на родителската клетва вж. Христов 1992: 28-29.
  • 4. Продължава да се следва традицията да се купува жилище на синовете, като през периода след 60-те години на ХХ в. до 1989 г., когато намалява броят на децата и се повишават материалните възможности на семействата, нерядко се осигуряват жилища и за дъщерите. Игнат Минков отбелязва например, че в Родопите много често, особено в градовете, родителите се стремят да осигурят жилища и за синовете, и за дъщерите си (Минков, 1996: 151).
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
1-2
Рубрика в списание Littera et Lingua: