Skip to content Skip to navigation

Тези тъй опасни комплименти

Съдържание 

1. Място на комплиментите в рамките на диалога

Когато стане дума за комплимент, представяме си единичен речев акт, чиято цел е да „зарадва“ адресата, казвайки му нещо приятно и „мило“ за него самия. Но истинската същност на комплимента надхвърля отделната реплика и се реализира в диалогова последователност.

Преди да пристъпим към конкретното разглеждане на двойковата секвенция от комплимент и отговор на комплимента, трябва да споменем за мястото й в общата организация на разговора.

Комплиментите представляват особен „лукс“ във вербалното общуване, към който не можем да прибягваме във всеки един момент от комуникацията. Те се срещат по-скоро в началото на вербалната интеракция, понякога даже са включени в стратегиите за започване на разговор. Тъй като по определение комплиментът коментира нещо ново и неочаквано, ако то остане незабелязано от единия комуникант, другият може да му обърне внимание и да го насочи към изказване на комплимент. Ненапразно в много езици съществува фразеологизъм, аналогичен на българския „прося си комплимент“‟, напр. руското „напрашиваться на коплименты“ или англ. "fishing for compliments", и т. н.

В процеса на развитие на диалога комплиментите се срещат при смяна на темата; не е изключено тематичната прогресия да бъде маркирана чрез комплимент. Приключването на вербалната интеракция често е придружено от изказване на различни видове похвали, външно достатъчно подобно на секвенцията от комплимент и отговор на комплимента, както в пример (1). Ритуалността на такова поведение обаче го поставя в някаква маргинална област между свободния разговор и речевия етикет – факт, който изисква специално проучване.

(1)М11: (към домакинята, малко преди да си тръгне след гостуване): Всичко беше прекрасно: и вечерята, и компанията. Ж: Удоволствието беше наше.

От 70-те години насам с изучаването на комплиментите се занимава онова направление на социолингвистиката, което ни е познато като конверсационен анализ, или етнометодология (Sacks, Schegloff, Jefferson 1974 и др ). То обединява принципи на прагматиката и на социолингвистиката, като разглежда диалога в цялостния социален контекст на комуникацията. Същевременно то позволява и отчитане на лингвистичните особености на отделните речеви актове, съставящи диалоговите последователности. Тази многоплановост на подхода е причина теоретичният инструментариум на етнометодологията да бъде предпочетен в повечето изследвания, посветени на комплиментите.

2. Комплиментите в рамките на локалната организация на диалога

Комплиментът е реплика, заемаща първа позиция в локалната организация на диалога. Предназначен за някакъв адресат, комплиментът изисква от него реакция във втора позиция – вербална или невербална, предпочитана или непредпочитана (за преференциалната организацията на разговора Levinson 1983).

Комплиментът е тясно свързан с похвалата: в семантичен план и двата речеви акта съдържат положителна оценка на качество, свойство, действие, състояние, дейност или обект, които имат отношение към адресата. Но докато похвалата може да е деперсонализирана, комплиментът изисква да бъде възприет от „похваления‟ и съотнесен с него, независимо дали „похваленият“ е пряк адресат или „трето лице“ в диалога. Следователно, изказването „Чудесна кола!“ е комплимент, ако е отправено към собственика й, или поне казано в негово присъствие. Същото изказване е просто израз на позитивна оценка, ако се отнася за най-новия модел на „Мерцедес“, изложен в магазина.

Така стигаме до факта, че реакцията спрямо комплимента е конституираща за речевия акт „комплимент“.

Отговорът, даден от адресата, може да прехвърли разговора на метакомуникативно равнище, което нерядко се маркира експлицитно с въпроси като: „Това комплимент ли е?“, коментари: „Ако е комплимент, то…“ или констатации: „Това май беше комплимент“ (вж. примери 2 и 3 по-долу). Подобно обсъждане на комуникативните намерения на говорещия е твърде необичайно за вербалното общуване. В случай, че репликата-комплимент стане повод за метаезикови „преговори“, в правомощията на адресата е да приеме или да парира в зародиш самото намерение за изказване на комплимента. По-подробно тази проблематика се разисква в параграф 5, в светлината на преференциалната организация на разговора.

3. Социална мотивираност на комплимента

Социалната мотивация на говорещия за изказване на комплимент е да накара адресата да се почувства добре чрез позитивна оценка на нещо, свързано с него (вж. принципа на сътрудничество, формулиран от Grice 1975).

Включена в социална стратегия, функцията на комплимента е да установи и да поддържа солидарност между говорещия и адресата (Wolfson, Manes 1980). Според Браун и Левинсън (Brown, Levinson 1987) тази функция е израз на позитивна учтивост, състояща се в търсене на обща основа с адресата, на съпринадлежност към група лица, които споделят специфични искания, включително цели и ценности. Функцията на комплимента да установи и поддържа солидарност между комуникантите се реализира в зависимост от социални фактори, като пол, възраст, социален статус на и т. н. Във всяка социална група обаче съществува специфично отношение към принципа на солидарност, което трудно може да бъде еднозначно сведено до един от изброените фактори или даже до съвкупност от тях. Тъкмо отношението към принципа на солидарност дава повод да се правят социо- и етнолингвистични съпоставки и е залегнало в основата на обобщения от типа на: американците по-често си служат с комплименти, отколкото англоезичните южноафриканци (Herbert 1989); дистрибуцията на комплиментите в американския английски е „напълно свободна“, за разлика от британския английски и от полския (Lewandowska-Tomaszczyk 1989).

4. Условия за успешна употреба на комплимента

Като вид речев акт със съответна илокуционна сила комплиментът трябва да отговаря на редица условия за успешна употреба. Основните бяха вече споменати, тъй като са същностни за дефинирането му Lewandowska-Tomaszczyk 1989):

  • първо, съществува свойство а, свързано с адресата А;
  • второ, говорещият S оценява това свойство а положително;
  • трето, S изразява одобрението си на а вербално – пряко към А; полупряко (към Х) в присъствието на А или непряко – публично.

Като всеки речев акт, комплиментът могат да се използват както прототипно, така и транспонирано. Така, ако прототипната причина за изказване на комплимент от говорещия е да накара адресата да се чувства добре, то комплиментът може да бъде употребен и по редица други причини – доста различни от прототипната Lewandowska-Tomaszczyk 1989):

  1. говорещият да стимулира трето лице Х да следва адресата по отношение на качеството а;
  2. да накара това трето лице Х да се почувства зле;
  3. да похвали самия себе си;
  4. да накара адресата да се почувства зле.

Непрототипните причини за използване на комплимента водят до изместване на пространството на речевите актове в посока към порицание (2), самохвалство (3) и обида (4). Освен това, комплиментът може да преследва като „крайна цел“ лична изгода за говорещия, но тази крайна цел не е принципно различна от прототипното „телеологично“ използване на комплимента, в рамките на което постигането на изгода за говорещия е факултативна възможност. Lewandowska-Tomaszczyk 1989).

Съзнанието, че между комплимента и ласкателството, от една страна, и между комплимента и обидата, от друга, съществува само една крачка, е част от комуникативната компетентност на всеки зрял носител на езика.

От всичко, казано дотук, следва, че диалоговата секвенция `комплимент - отговор на комплимента` съдържа редица опасности за погрешно интерпретиране на комуникативните намерения на говорещия, както и за евентуално нарушаване на принципите на сътрудничеството (Grice 1975) и на учтивостта (Leech 1983; Watts 2003 и др.).

5. Секвенцията комплиментотговор на комплимента в светлината на преференциалната организация на разговора

Всъщност произнасянето на комплимент крие рискове и тогава, когато той е употребен със своята прототипна илокуционна сила, защото поставя адресата пред особена дилема. Тази дилема е следствие от двойствената природа на речевия акт `комплимент`, който съдържа едновременно твърдение и похвала.

Според т. нар. преференциална организация на разговора (Sacks 1982; Levinson 1983 и др.), формулирана в рамките на конверсационния анализ, всяка първа реплика в диалога може да получи както предпочитан, така и непредпочитан отговор. Твърдението, което се съдържа в комплимента, изисква от адресата изразяване на съгласие като предпочитана реакция. От друга страна обаче, твърдението в комплимента изразява и похвала, а според преференциалната организация на разговора похвалата предполага като предпочитан отговор минимизирането й. Така адресатът на комплимента е разпънат между сцилата и харибдата на две противоположни комуникативни изисквания. Защото ако се съгласи с комплимента, той нарушава социокултурната конвенция да избягва самопохвалата (Pomeranz 1978). Ако за него е по-важно да спази „забраната“ за самохвалство и отхвърли комплимента, рискува да наруши добрия тон на разговора, като изрази несъгласие с комуникативния партньор. От решението на конфликта между тези две противоположни тенденции2 произтича разнообразието от отговори, които комплиментите получават. Светските указания за добро поведение насочват към редуциране на това разнообразие, като предлагат стандартно решение: на комплимент се отговаря с благодарност за комплимента. Този ритуализиран отговор е всъщност по-мъдър, отколкото изглежда на пръв поглед. Като благодари на говорещия, адресатът приема комплимента, без това да означава непременно, че се съгласява с похвалата. Благодарността е отговор на илокуционната сила, съдържаща се в речевия акт, а не на нейното локуционно съдържание. Тъкмо затова е възможно да се отговори по един и същи начин - с „Благодаря“ - на безкрайно разнообразната семантика на комплиментите.

Преференциалната организация на разговора, а заедно с това вътрешната противоречивост на комплимента могат да бъдат разбрани по-добре в светлината на понятието за лице (face), разработено през 70-те и 80-те години в социологията и социолингвистиката (вж. напр. Brown, Levinson 1978; 1987; Goffman 2001; Watts 2003). се дефинира като публична представа за себе си, която всеки член на обществото си изгражда и поддържа чрез социалната интеракция. Различават се два вида лице: негативно и позитивно. Поддържането на негативното лице е свързано със стремежа на индивида да си осигури свобода на действието и да не позволява да му се натрапват, докато зад позитивното лице – положителната представа за себе си – се крие потребността на личността да се утвърждава и да получава одобрение, да буди възхищение; да бъде разбрана и харесвана, желанията й да бъдат споделяни от околните (Brown, Levinson 1987: 61).

Според Браун и Левинсън, комплиментът (наред със завистта и възхищението) принадлежи към речевите актове, които представят заплаха за лицето (‘face threatening acts’) на участниците в комуникацията (Brown, Levinson 1987: 65 - 68). Негативното лице (negative face) на адресата е заплашено със самия факт, че говорещият „би желал нещо“, което принадлежи на адресата. Според Браун и Левинсън по този начин адресантът нарушава личното пространство на адресата, показва му, че не се стреми да избегне „възпрепятстването на свободата“ му на действие (Brown, Levinson 1987: 66). С тези свои особености комплиментът се оказва в една и съща категория с речевите актове, изразяващи завист и адмирация, аЛицето косвено и с речеви актове като омраза, гняв и похот, тъй като всички те изказват „някакво желание от говорещия относно нещо, притежавано от слушащия, като му дават основание да смята, че трябва да предприеме действия или за да запази обекта на желанието, или за да го даде на говорещия“. (Brown, Levinson 1987: 66). „Пожелаването“ в комплимента може да бъде експлицирано, но най-често е под формата на импликатура: „Оценявам нещо като положително – значи желая (и аз) да го притежавам“3.

От друга страна, комплиментът директно заплашва и позитивното лице (positive face) на адресата: ако приеме комплимента, той може да се почувства принуден да девалвира обекта на комплимента или задължен на свой ред да отговори на комплимента с комплимент (Brown, Levinson 1987: 67) 4.

Трети вид заплаха за успешното протичане на диалоговата последователност `комплимент – отговор на комплимента` се корени в избора на онова качество, свойство, действие, състояние, дейност или обект, които имат отношение към адресата и съставят основата на положителната оценка за него. Ако адресатът не споделя положителното отношение на отправителя спрямо избрания обект, обектът може да се превърне в „опасно емоционална или деликатна тема“. В такъв случай комплиментът, вместо да спомогне за създаване или поддържане на солидарност, може да увеличи опасността от заплаха за лицето.

Всъщност за афективния аспект на комплимента е писано доста малко, но тъкмо с емоционално-оценъчната си страна той навлиза в опасната сфера на междуличностните отношения, които не се измерват единствено с променливите „власт“ и „солидарност“. Намалената социална дистанция трябва да се разграничи от афекта: близостта не е свързана непременно с „харесване“ или „обичане“. Чрез комплимента може да говори любовта (а, както се знае от появата на психоанализата насам, любовта е амбивалентно чувство, чиято „сянка“ е омразата), но комплиментът би могъл да травестира и иронията. Понякога „харесването“ се оказва от решаващо значение за възприемането на даден речев акт като нападка/обида или, напротив, като израз на адмирация/ комплимент (Slugoski 1985: 96).

Тъй като чрез комплимента говорещият показва, че „харесва“ нещо, свързано с адресата, то адресатът трябва да вярва, че харесването е искрено. Емоционално-афективната страна на интеракцията ни позволява да обясним онази разлика, която комуникантите интуитивно прокарват между успешно употребения комплимент и добрия комплимент. Последният не трябва да звучи като клише. Затова комплиментът се съпротивлява на превръщането му в речев етикет, докато похвалата лесно може да се ритуализира (вж. пример 1). Причината е, че възможното ритуализиране и стандартизиране на комплимента го девалвира и в крайна сметка го лишава от същността му. Когато някой прави сходни или еднакви комплименти на всички, може да очаква доста негативни реакции от страна на адресатите: първо, защото така намалява доверието в истинността на твърдението, изразено чрез комплимента; второ, защото в нашия свят на „култ към индивидуалното“ в личността социалната мотивировка на комплимента – да накара някого да се почувства добре – трудно може да се реализира, ако комплиментът не индивидуализира адресата, ако не му подсказва колко е специален чрез качеството или обекта, коментиран в комплимента.

Както става ясно от казаното дотук, голяма част от речевите актове комплименти може да се окажат неуспешно употребени (въпреки че в тях са налице условията за успешна употреба), ако вместо да накарат адресата да се почувства добре, предизвикат у него неудобство, ако породят реакция на игнориране и враждебност. За да анализираме какво се случва в такива диалози, трябва да разгледаме секвенцията комплимент-отговор на комплимента не като последователонст от „стъпки“ или „ходове“ (turns) в диалога, а като редуване на позиции. Въвеждането на понятието за позиция позволява да се анализират повече последователни „ходове“, като същевременно се запазва функционалната връзка между тях. Така, секвенцията комплимент – отговор на комплимента може да бъде предхожда от „пресеквенция“5 в първа позиция, както и да бъде „прекъсната“ от вметната реплика във втора позиция, но преди всичко може да бъде подложена на корекции (вж. пример 4). Корекциите позволяват нещо в текущата „стъпка“ – било на семантично, било на формално или прагматично равнище – да бъде „поправено“. Преференциалната организация се намесва и тук: автокорекцията, инициирана и/или извършена от говорещия, е предпочитана по отношение на корекция, инициирана и/или извършена от адресата (Levinson 1983: 341).

Отчитането на предпоследователности, вметнати последователности и корекции ни дава възможност да проследим двойковата секвенция комплимент – отговор на комплимента в светлината на „водене на преговори“. Така изглеждат например метаезиковите „уточнявания“ дали секвенцията включва комплимент (2).

(2) (Мъж коментира, че лекцията на жената продължава по-дълго, отколкото е очаквал). М: Знаеш ли какъв ти е проблемът? Ж: Какъв? М: Проблемът ти е, че много бавно свършваш. Ж: Ау! Това комплимент ли е? М: И удоволствието е по-дълго! Ж: А! Значи е комплимент!

Когато в обект на преговори се превърне метаезиковото коментиране на опозицията комплимент - истина, обикновено истината се оценява по-високо от комплимента, както показва пример (3). Примерът илюстрира взаимните усилия на комуникантите да постигнат съгласие относно „истинността“ на твърдението, което се съдържа в комплимента.

(3) (Семейната двойка М1 и Ж1 гостуват на друга демейнта двойка – М2 и Ж2) М1: Баничките са наистина много вкусни. Ж2: Радвам се, че ви харесват. (След известно време се коментира правенето на комплименти. М1 и Ж1 заявяват, че те никога не правят комплименти). Ж2: Казахте за баничките, че са много вкусни. М1: Да, но това си беше самата истина. Не беше комплимент.

По-деликатно и трудно е „воденето на преговори“ за приемане на комплимента, когато адресатът проявява открит негативизъм спрямо комуникативните намерения на говорещия:

(4)Ж1: Напоследък изглеждаш все по-елегантна! Слабееш не с дни, а с часове! Ж2: Това ми звучи като подигравка! Ж1: Може да е само зрителна илюзия. Ти си знаеш. Но аз така го виждам. Ж2: Може би.

След като разгледахме опасностите, които крие секвенцията комплимент – отговор на комплимента, нека се върнем към нашия практически опит на участници във вербална интеракция. За етнометодологията този опит е решаващ, а той ни позволява да приемем по-оптимистична нагласа към размяната на комплименти. Тъй като комплиментът не е изчезнал от нашата всекидневна комуникация, можем да заключим, че нормалният, рационален носител на езика развива достатъчно висока комуникативна компетентност, за да е в състояние да проявява солидарност със събеседника си, без да бъде обвинен в нескромност, когато дава отговор на комплимент.

6. Секвенцията комплимент – отговор на комплимента в английски, полски и български

Комплиментът като речев акт в първа позиция на диалога инициира определен тип „позитивно говорене“, което може да бъде прието по различни начини от адресата и разкрива възможности за твърде разнообразни реакции. Както стана ясно от досегашното изложение, даже когато е изразен с речев акт, съобразен с всички условия за успешна употреба, комплиментът може да получи във втора позиция както предпочитан, така и непредпочитан отговор.

При изследването на комплиментите като вид позитивно говорене възниква въпрос, който се поставя относно всеки вид вербална (и невербална) интеракция: доколко в нея универсалното се съчетава с езиково- и етноспецифично? Доколко можем да откроим „българско говорене“ в размяната на комплименти?

Цел на междуезиковата съпоставка, която следва, е да сравни примери за диалогови последователности комплимент - отговор на комплимента, използвани от носители на български език, с подобни последователности, дадени от носители на полски и на английски в три англоезични общности (американска, британска и южноафриканска). Българските комплименти бяха събрани от автора на това изследване чрез записване на спонтанни диалози, проведени между лица на различна възраст и с различна професионална ориентация. Записите (50 диалогови секвенции, включващи комплимент и отговор на комплимента) представляват пилотно изследване (Стоянова 2002) и не претендират за представителност. Данните за полски и английски език са взети от публикациите на Померанц (Pomeranz 1978), Хърбърт (Herbert 1989) и Левандовска-Томашчик Lewandowska-Tomaszczyk 1989).

Класическото изследване на Померанц (Pomeranz 1978) върху комплименти в американския английски предлага класификация, при която за основен делитбен белег е използвана репликата отговор на комплимента във втора позиция на секвенцията. Тази класификация на отговорите, която включва приемане, респективно отхвърляне на комплимента, отчита и използваните от адресата механизми за избягване на самопохвалата.

Въпреки някои слабости (уязвимите моменти на тази класификация се обсъждат от Wierzbicka 1991), тази класификация се използва с известни разширения и корекции не само за описание на комплиментите в англоезични общества (напр. от Herbert 1989, при съпоставка между американски и южноафрикански данни върху комплимента), но и за други езици. Прилагането й от Левандовска-Томашчик Lewandowska-Tomaszczyk 1989) в цитираната по-горе студия, съпоставяща комплиментите в английски и полски, я прави удобна за открояване на универсалното от специфичното и в българското изказване на комплименти.

1. Приемане на комплимента:

А. Благодарност: оценяване на илокуционната сила без отношение към семантиката на похвалата.

(три жени; Ж1 коментира младежкия изглед на Ж3, задавайки въпрос на Ж2) Ж1: Кой клас й даваш? Ж2: Осми. Ж3: О, мерси.

M1: Nice tie. M2: (look of dismay; Checks tie) Thank you.

В. Съгласие, разширено с коментар:

Ж1:Колко си хубава тази сутрин! Ж2: Да. Всичко по мен е немско.

M1: I like your jacket M2: Yeah, it’s cool.

K1: Skąd wzięłaś taką śliczną sukienkę? Ładnie ci w niej. K2: Dziękuję. Dostałam na imjeniny.

С. Увеличаване на похвалата:

Ж1: Ти си станал не’къв върховен мъж! Ж2: Ъ-хъ!

Ж1: Едър и добре сложен. М: Едър и много добре сложен.

M1: Boy, don’t you look good today. M2: The kid always looks good.

M1: Tak, rzeczywiście, dobry jesteś. M2: No, nie takie rzeczy się rozwiązywało.

 

D. Приемане с колебания и „обезличаване“ на похвалата чрез обяснения:

Ж1 (към Ж2): Я виж колко е хубава! (към Ж3): Много си секси!

Ж2: Какво готино гадже! Ж3: Аз отслабнах малко на морето.

F1: I love that outfit. F2: I got it for the trip to Arizona.

K1: Ładnie ci w tym makijażu. K2: Naprawdę? Dziś pierwszy raz się tak umalowałam.

E. Трансфер: връщане на похвалата или пренасочването й:

M1: Накъде сте се запътили, двама младежи.? М2: Ти май гълташ хапчета за младост.

M: Nice legs, sexy. F: Yours aren’s so bad yourself.

K1: Masz bardzo ładne oczy. K2: Ty tež. Tylko nigdy ich nie malujesz.

Ж1: В Пловдив ти се радваха като на царица. Ж2: Те са толкова мили, деликатни хора.

F: Nice car. M: Thanks to Dad!

M1: Masz ładny uśmiech. M2: To nie moja zasługa, podobny jestem do mamy.

2. Несъгласие: деградиране на обекта на похвалата.

Ж1: Много си хубава с тая рокля. Чудесно ти стои. Ж2: (неопределено мълчание). Ж3: Аз толкова харесвам такива рокли! Ж2: Голяма ми е. Ж1: Е, ти си слабичка, точно за твоята фигура е. Ж3: Аз като сложа такава, с моите две бомби отпред, стои ми като на бременна.

F: That’s a nice watch. M: It’s all scratched up. I’m getting a new one.

K1: Ale świetna spódnica. K2: Wyglądam jak kopka siana.

3. Отхвърляне на похвалата:

Ж1: Здравей! Много си елегантна! Ж2: М! Елегантна! С тоя стар костюм… Ж1: Много си хубава! Ж2: Да бе!

F1: Nice haircut. F2: I hate it.

M1: Mówił, že jesteś fantastycznie zdolny. M2: Nie pleć bzdur. Pewnie był pijany.

4. Игнориране на комплимента, смяна на темата (подобни случаи не бяха регистрирани за български):

M: Pan Professor jak zwykle elegancki. K: Czy przepisała juz Pani ten list?

M1: That’s a beautiful sweater. M2: Did you finish the assignment for today?

5. Демонстрация на преувеличено висока оценка на похвалата, изразена чрез комплимента (само за български):

Ж1: Изглеждаш ми отслабнала. Ж2: О, ще те черпя!

Ж1: Оня ден Х. не можал да те познае: взел те за студентка! Ж2: Питай го какво пие, да го черпя!

Както показват резултатите, съществува очевидно междуезиково и междуетническо сходство в комуникативните стратегии при размяната на комплименти на съответните три езика.

Разлики се получиха в два типа реакции, класифицирани под „Игнориране на комплимента, смяна на темата“ и „Демонстрация на преувеличено висока оценка на похвалата, изразена чрез комплимента“. Между записаните български диалогови секвенции не беше регистриран отговор, който игнорира комплимента, сменяйки темата, но последвал експеримент с извличане на комплименти (Попова, Стоянова, Якимова 2006) позволи „запълването“ на тази празнина. По всяка вероятност обаче отговорите с игнориране на комплимента биха показали сериозни количествени разлики по отношение на останалите изследвани езици.

Най-категоричния случай на „българско говорене“ при секвенцията комплимент – отговор на комплимента ни дават примерите от класификационната група 5, където отговорът на комплимента включва обещание „да се почерпи“:

(5) Ж1: Изглеждаш ми отслабнала. Ж2: О, ще те черпя!

(6) Ж1: Оня ден Х. не можал да те познае: взел те за студентка! Ж2: Питай го какво пие, да го черпя!

Даващият обещание „да черпи“ не планира, а изказващият комплимента не очаква черпенето наистина да се осъществи, въпреки че разширението („Питай го какво пие“) в пример (6) като че ли има за функцията да направи обещанието максимално правдоподобно. Както знае всеки носител на българско лингвистична и етнокултурна компетентност, обещанието в подобни отговори е сведено само и единствено до вербален жест, който маркира преувеличената оценка на похвалата, изразена чрез комплимента.

Междуезиковите и междукултурните сходства и различия в диалогичната последователност комплимент – отговор на комплимента в български, английски и полски могат да бъдат разгледани във връзка с понятието ‘стил на общуване’ в смисъла, който му придава Ървин-Трип (Ervin-Tripp 1979). Като прилага разграничението между позитивна и негативна учтивост, разработено от Браун и Левинсън, към т. нар. взаимна ангажираност в разговора, Ървин-Трип подчертава, че културите се различават според конвенционализираните си реакции спрямо заплахата за лицето. На единия полюс се намират култури, подчертаващи негативната учтивост, в които е възможно да говориш, без да те слушат, и да кажеш нещо без връзка с репликата на преждеговорившия. За този комуникативен стил авторката предлага термина „civil rights approach“ – подход на гражданските права. На другия полюс, се намират обществата, в които на преден план изпъква позитивната учтивост: положителният афект, емоционалната подкрепа и емпатията – изразени с маркери за релевантност, признателност, проява на интерес, граничещ с натрапване, съгласие, корекции, повторения (Ervin-Tripp 1979). Нарекох този комуникативен стил „involvement-stressing approach“ – подход, подчертаващ ангажираността (Stojanova 2002). Този стил е свързан с висока степен на взаимна ангажираност и е типичен за етноси, проникнати от идеята за егалитаризъм, към които принадлежи и българската социокултурна общност. По този параметър българинът показва по-голямо сходство с американеца, отколкото с поляка и англичанина и англоезичния южноафриканец.

Бележки

1. Съкращенията М и Ж насочват към пола на участниците в диалога: М(ъж) и Ж(ена). Когато са употребени с индекси (М1, Ж1; М2; Ж2), показват, че в диалога вземат участие повече от един мъж или една жена. В полските примери К = kobieta, M = męžczyzna, в английските – M = male, F = female.

2. Това изискване Leech 1983, 136 поставя във връзка с една от максимите на учтивостта, т. нар от него максима на скромността, която гласи: „Хвали себе си минимално, увеличи неодобрението за себе си максимално”. Прагматичният парадокс, който се съдържа в конфликта между максимата на скромността и максимата на одобрението, е илюстриран от Лийч с разговор между две японки, в който се отрича истинността на комплимента. Като коментира разликата между англоезичното общество и това на говорещите японски, Лийч подчертава, че в първото съществува тенденция да се направи компромис между нарушението на тези две максими, докато във второто максимата на скромността е по-силна (Leech 1983: 137)

3. Като следствие от тази заплаха на негативното лице в редица традиционни култури, включително и в българската, позитивното говорене, чийто вариант е и комплиментът, подлежи на табуизиране: смята се, че чрез механизма на завистта и „урочасването” адресантът заплашва не само лицето, но и самото съществуване на адресата – здравето, благосъстоянието, даже живота му (Якимова 2006).

4. Фактът, че комплиментът може бъде „върнат”, насочва към тълкуването му като дар. В такъв случай секвенцията комплимент – отговор на комплимента може да се разглежда като процес на (натрапено) даване и (принудително) приемане на даденото. Браун и Левинсън споменават за страха от „връщането” на комплимента, без да коментират причинната му връзка с „дара” като размяна на символни блага (вж. Bourdieau 2004).

5. „Съществуването на пресеквенции (предпоследователности) е обусловено от действието на преференциалната организация. Пресеквенциите са реплики в първа позиция, които най-често имат функцията да проверят дали са налице определени предварителни условия за реализиране на съответното речево действие: покана, искане, съобщение и т. н. В литературата по социопрагматика особено внимание се отделя на предпоследователностите към секвенциите „искане – приемане/отхвърляне на искането” и „покана – приемане/отхвърляне на поканата” и т. н. (Levinson 1983: 346). Ако инициаторът на диалога например има намерение да отправи покана към събеседника, той може да формулира „предпокана”, която изяснява доколко е възможно евентуалното приемане на поканата. В диалогови последователности, съдържащи, комплимент, пресеквенциите са доста редки, но не са изключени, напр. Ж1: Нова ли е тази чанта? – Ж2: Не – Ж1: Но е много хубава.

Цитирана литература

  • Попова, М., Стоянова, Ю., Якимова, Р. Обсъждане на изследователски проект „Комплименти, похвали и порицания“, изнесен на Пролетната школа по семиотика „Речта и българското говорене“. 19 – 21 май 2006, София, НБУ.
  • Стоянова, Ю. Комплиментите в български, английски и полски. В: Проблеми на социолингвистиката. Т. VІІ. Билингвизъм и диглосия – съвременни проблеми. Материали от Седмата международна конференция по социолингвистика, София, 22-24 септември 2000. София, Международно социолингвистично д-во, 2002, 27 – 32.
  • Якимова, Р. Етнокултурна оценка на инициирането на позитивно говорене. Доклад на Пролетната школа по семиотика „Речта и българското говорене“. 19 – 21 май 2006, София, НБУ.
  • Bourdieau, Pierre. The Market of Symbolic Goods, in: Poetics. Journal of Empirical Research on Literature, the Media and the Arts (Amsterdam), 14. Jg. 1985, Nr. 1/2, S. 13-44.
  • Brown, P., S. Levinson. Universals in Language Usage: Politeness Phenomena. In: E. Good (Ed.). Questions and Politeness: Strategies in Social Interaction. Cambridge, 1978.
  • Brown, P., S. Levinson. Politeness: Some universals in language usage. Cambridge, Cambridge University Press, 1987.
  • Ervin-Tripp, Susan. Children's Verbal Turn-Taking. In: Elinor Ochs, Bambi B. Schiefflin (Eds.). Developmental Pragmatics. New York, Acad. Press, 1979, pp. 391 - 414.
  • Goffman, Erving. On face-work: An analysis of ritual element in social interaction. In: Jaworski, A., Coupland, N. (Eds.). The Discourse Reader. London, Routledge, 2001, 306 – 320.
  • Grice, Paul H. Logic and Conversation. In: Morgan, Jerry L. and Cole, Peter (eds.). Syntax and Semantics. Vol. 3. Speech Acts, New York: Academic Press, 1975, 41-58.
  • Herbert, Robert K. The ethnography of English compliments and compliment responses: a contrastive sketch. In: Wieslaw Oleksy (Ed.). Contrastive Pragmatics. Amsterdam, John Benjamins, 1989, pp. 3 – 35.
  • Leech, G. N. Principles of Pragmatics. Cambridge, 1983.
  • Levinson, S. Pragmatics. Cambridge, 1983.
  • Lewandowska-Tomaszczyk, Barbara. Praising and complimenting. In: Wieslaw Oleksy (Ed.). Contrastive Pragmatics. Amsterdam, John Benjamins, 1989, pp.73 – 102.
  • Pomeranz, Anita. Compliment responses: Notes on the co-operation of mulriple constraints. In: Jim Schenkein (ed.). Studies in the organization of conversation interaction. New York, Academic Press, 1978, 79 – 112.
  • Sacks, Herbert. On the Preferences for Agreement and Contiguity in Sequences in Conversation. In: Button, G., Lee, J. (Eds.). Talk and Social Organization, pp. 54 - 69. Clevedon, 1982.
  • Sacks, H., Emmanuel A. Schegloff. Two preferences in the organization of reference to persons in concersation and their interaction. In: G. Psathas (ed.) Everyday Language: Stories in Ethnomethodology, New York, N.Y.: Irvington Press, 15-21.
  • Sacks, H., Schegloff, E., Jefferson, The simplest systematics for the organization of turn-taking for conversation. 1974.
  • Slugoski, B. R. Grice’s theory of conversations: a social psychological model. D. Phil., Oxford, 1985 (цит. по Brown, Levinson, 1987).
  • Stojanova, J. Politeness in Adult-Child Communication: Requests for Action. В: Litora Psycholinguistica. Сборник, посветен на юбилея на доц. д-р Пенка Илиева-Балтова. София, Сема РШ, 2002, стр. 43 – 49.
  • Tannen, Deborah. Conversational Style: Analyzing Talk among Friends. Norwood, New Jersey, Ablex, 1984.
  • Watts, Richard J. Politeness. Cambridge: CUP, 2003.
  • Wierzbicka, Anna. Cross-cultural Pragmatics: The semantics of human interaction. Berlin: Mouton de Gruyter, 1991. (Expanded second edition).
  • Wolfson, Nessa, Joan Manes. The compliment as a social strategy. Papers in Linguistics 13, 1980, 391 – 410.