Кортасар на 100: джаз, митове и тайни оръжия

Миналата година, на 26 август, се навърши век от рождението на Хулио Кортасар. Юбилейните прояви – изложби, публични четения и дискусии, обзорни статии, концерти, филмови прожекции и др. – свидетелстваха за завидната популярност на аржентинския класик в различни краища на света и едновременно с това позволиха да се открои устойчивата връзка на творчеството му с две определящи за XX век изкуства: киното и джаза. По отношение на киното смело може да се твърди, че писателят е любимец на седмото изкуство – освен документалните биографични филми („Кортасар“ (1994) на Тристан Бауер и „Кортасар: бележки за един документален филм“ (2002) на Едуардо Монтес Брадли заслужават споменаване), той е вдъхновил над 30 игрални, измежду които и произведения на Антониони и Годар. Колкото до музиката посоката на въздействие е обратната – джазът присъства в живота и текстовете на Кортасар (самия той любител тромпетист) като страстно увлечение, предпочитана тема за дискусии и завладяваща естетика. Поразителни са вещината и ангажираността му в областта на джаза, а юношеското му откритие за сходството между джазовата импровизация и автоматичното писане на сюрреалистите ще се окаже жизнеопределящо.

Отговорникът за отбелязването на юбилея в България, издателство Агата-А, е сред онези почитатели на аржентинеца, които изхождат именно от близостта между творчеството му и джаза, и организират празника около това. Така, по инициатива на издателството, през юни и август миналата година в София, Бургас и Варна се проведоха серия джаз-четения, посветени на Кортасар. Добра идея, за чието сполучливо осъществяване допринесоха както проявеният в точен момент усет, така и уместният избор на градове и пространства, и непринудената атмосфера, насърчаваща общуването между присъстващите.

Издателство Агата-А има пълното основание да бъде домакин на подобно честване, тъй като след първата вълна преводи на Кортасар през 70-те и 80-те години на миналия век, когато излизат романът „Лотарията“ и пет сборника с разкази, изцяло то поема грижата за издаването и разпространението на знаменития аржентинец в България. Безспорна заслуга в това отношение е публикуването за пръв път през 2006 г. на шедьовъра „Игра на дама“ в превод на Стефка Кожухарова. Следват първото пълно издание на „Истории за кронопи и фами“ в превод на Ст. Кожухарова, Румен Стоянов и Красимир Тасев (2007), преизданието на „Лотарията“ в превода на Мария Пачкова (2008), изящното двуезично томче „Поезия“ в съставителство и превод на Ст. Кожухарова (2010) и пътеписът в съавторство с Керъл Дънлоп „Автонавтите на космострадата или едно пътуване извън времето от Париж до Марсилия“ в превод на Кр. Тасев (2011). Последните засега попълнения са сборниците „Тайните оръжия“ в превод на Р. Стоянов (2013) и „Около мита“ в съставителство на Кр. Тасев и Ст. Кожухарова и превод на Р. Стоянов и Ст. Кожухарова (2014) и експерименталният роман „62/ Модел за сглобяване“ в превод на Красимир Тасев. На сборниците ще бъдат посветени следващите редове, а коментарът върху романа остава за следващ текст.

„Тайните оръжия“ е третият поред сборник на Кортасар (след „Бестиарий“ и „Край на играта“). Излиза през 1959 г. и съдържа четири разказа и една новела. Петте произведения са превеждани по-рано от Румен Стоянов и издавани на български език като част от компилациите „Южната автострада“ (1972) и „Някой, който се шляе“ (1981); едва в изданието на Агата-А обаче те са поместени заедно, с оригиналното си заглавие и в оригиналната си подредба. Сборникът е емблематичен за Кортасар и публикуването му във вид, възможно най-близък до оригиналния, трябва да бъде приветствано.

В първия разказ, „Писма от мама“, в живота на семейна двойка нахлува мъртвият бивш годеник на съпругата, който е и брат на съпруга. Появата му е на границата между сънищата, халюцинациите и реалността, но както често става при Кортасар, значението й е независимо от материалността. Разказът поставя под въпрос възможността за загърбване на миналото – „Миналото е истинското бъдеще“ ще каже един от героите – и някак неусетно извежда на преден план темата за честността (най-вече към себе си), излагайки на показ предателството, често спотайващо се иначе в сянката на уж безобидни съображения.

Подобен е сюжетът и на последния разказ, „Тайните оръжия“, дал заглавието на целия сборник. Трагична случка в миналото на млада жена предопределя несполуките в интимните й отношения в настоящето. Нещата обаче не са толкова прости, тъй като асоциациите между мъжете в живота й излизат извън собственото й съзнание, промъкват се тайно, смущаващо и сюрреалистично в съзнанието на единия от тях, за да завладеят накрая и съзнанието на читателя. Оставаме с подозрението, че идентичността е сложна тъкан, която се определя външно, чрез отношенията си, и надскача понякога отделния индивид.

Във втория разказ, „Добрите услуги“, заможно семейство моли бедна възрастна жена за две необичайни услуги, които тя отзивчиво изпълнява. Отвъд подчертаните социални различия във въздуха се долавя нещо нередно, нещо гнило. Тъй като обаче историята е предадена от името на простодушната, лишена от любопитство и инициативност мадам Франсине, разплитането на загадката остава в ръцете на читателите.

„Лигите на дявола“ дължи славата си преди всичко на базирания на разказа филм на Антониони „Фотоувеличение“ (1966) – филм, който впрочем Кортасар не харесва. Обстоятелството е несправедливо предвид собствените достойнства на разказа, които го нареждат сред най-удивителните текстове в литературната история въобще. Мишел, фотограф и преводач, става неволен свидетел на съблазняването на младо момче от обиграна жена. Той заснема сцената, позволявайки по този начин на момчето да се измъкне. По-късно обаче снимката му показва като на филм, че опасността има по-зловещи измерения и че всъщност съвсем не е отминала. В момент на върхово драматично напрежение героят чудодейно преодолява безпомощността си и се намесва повторно в сцената/снимката/филма. Така „Лигите на дявола“ е най-оптимистичният разказ в сборника, единственият, в който преминаването между световете става възможно благодарение на волята и води (поне отчасти) до щастлив край. Разказът е апология на действената намеса, която може да се бори със злото дори когато изглежда немислима. Той е и разсъждение върху изкуствата и сложната им връзка с действителността. Фотографията, на първо място, разкрива истината и се оказва спасителна, ала и двете характеристики се повдигат на степен в момента, в който тя се превръща в кино. На свой ред комуникативната способност на езика – а оттам и на литературата – е обект на недоверие още от самото начало на разказа най-вече заради неизбежната единичност на граматическото лице: „ако можеше да се каже“, фантазира си повествователят, „ти, русата жена, бяха облаците, които все тъй тичат пред моите, твои, негови, наши, ваши, техни лица“ (в оригинала без пунктуация, още по-въздействащо). Сякаш за да опровергае недоверието обаче – и това е една от най-интересните страни на „Лигите на дявола“, – идентичността именно на повествователя постоянно се колебае (или се размножава) между Мишел, пишещата машина, фотографската камера, самото случващо се или една птичка.

И накрая, новелата „Преследвачът“ е писана в памет на Чарли Паркър и е вдъхновена от живота на прочутия музикант. Произведението би било истинска наслада за ценителите на джаза заради проникновените описания на музикални изпълнения, компетентното боравене с ключови явления и понятия от историята на жанра и цялостното пресъздаване на специфичната атмосфера около легендарен джаз музикант. (Тук обаче прави впечатление отсъствието на обяснителни бележки в българското издание, което лишава читателите от част от контекста.) Новелата разказва за саксофониста Джони Картър през погледа на неговия приятел и биограф Бруно. Джони е гений в постромантическия, декадентски смисъл на думата – изключителен импровизатор, устремен към идеала („другата страна на вратата“), неразбран от обществото, но и нехаещ за него; той свири, пие, пуши марихуана, размишлява, страда, халюцинира, прави опити за самоубийство, редувайки във всичко това величието с пълната окаяност. Интересни, модерни щрихи в портрета му са представата за различно от обективното, разтегливо време, в което го вкарват музиката и метрото, и склонността да остранностява всекидневни действия – тема, любима на Кортасар. Наред с това, изложената от биограф история не бяга от усъмняването дали животът на артиста – а и човешкият живот изобщо – може да бъде предаден пълноценно в разказ. Джони има какво да каже по въпроса, но неговият отговор няма да бъде окончателен.

За разлика от „Тайните оръжия“ сборникът „Около мита“ е компилация от разнообразни по жанр текстове, обединени, както подсказва заглавието, от темата за мита. Става дума за широки граници на понятието „мит“, в които влизат както древногръцки предания, така и библейски истории и литературни сюжети. Компилацията предизвиква известно учудване – особено при отсъствието на пълни български издания на повечето сборници с разкази на Кортасар – и макар да могат да се правят догадки по отношение на основанията й, сборникът само би спечелил от предговор, в който те да бъдат артикулирани. „Около мита“ съдържа ранната драма на Кортасар „Царете“, радиопиесата „Сбогом, Робинзон“, осем стихотворения и шест разказа. Всички предлагат неконвенционални интерпретации на разпознаваеми истории, но като особено въздействащи се открояват стихотворението „Диоскурите“ заради покъртителното предпочитание на Леда към смъртния син и разказите „Лукас и неговите борби с хидрата“ и „Другият Нарцис“, в първия от които човешката природа е представена като неразчленимо цяло, а във втория – като неизключителна.

Навръх стотния си рожден ден Хулио Кортасар призовава във всекидневието ни световете на миналото, изкуството и митовете. Досегът с тях прави действителността по-интересна и многопластова, но и по-нестабилна, непонятна и неподатлива на контрол. Затова и произведенията на аржентинеца често са облъхнати с униние, дори с трагизъм, и истинското им оценяване започва на втория-третия прочит, когато безрадостната атмосфера отстъпва на заден план. Толкова по-скъпи обаче стават моментите, в които паяжинките във въздуха през лятото, наричани лиги на дявола, успяват да преобърнат перспективата и да се превърнат в нишки на Богородица.