Skip to content Skip to navigation

Наблюдение върху членните форми в българския език през призмата на маркираността

Текстът представя наблюдение върху категорията определеност / неопределеност в български език. Дават се основни положения в развоя на членната форма в историята на старобългарския език и за определяне на маркирания и немаркирания член.

The paper presents observation of category definiteness / indefiniteness in Bulgarian language. The author gives basic forms of definiteness in the history of the Old Bulgarian language and to identify the marked and unmarked member.

Целта на настоящия текст е да се представят базисни наблюдения относно образуването на членната форма в историята на българския език. Ще се направи опит да се разгледа появата на категорията определителеност/неопределителеност чрез теория на граматическите опозиции. По този начин ще бъдe изложено мнение за наличието и/или отсъствието на маркираност в историческия развой на дадената категория.

Историческият развой на езика е важен показател за определяне на насоката на субординация, т.е. на отношението немаркиран - маркиран член в граматическата опозиция. Г. Герджиков заявява, че „в диахронен план появата на даден маркиран член със съответното системоформиращо свойство означава появата на нова опозиция. Във връзка с това появата на маркирания член предполага предварителното наличие на съответния немаркиран член, който като следствие от формирането на опозицията получава съответното системопридобито свойство и стеснява системообусловеното си значение“, като подчертава, че фактите от историческото развитие трябва да се използват много внимателно като критерий за насоката на субординация - и в синхронен, и в типологичен, и в диахронен план маркираният член имплицира немаркирания, но не и обратното (Герджиков 1999).

Нека да приведем основните положения в развоя на членната форма в историята на старобългарския език и за определяне на маркирания и немаркирания член.

В българската граматика категорията определеност се изразява със специално морфологично средство - задпоставен определителен член. Българският език е единствения език, в който днес последователно се изразява категорията определеност/неопределеност при имената. В старобългарските паметници се срещат многобройни примери за съществуването на енклитично употребено задпоставено показателно местоимение - сь, тъ, онъ. Й. Курц в своята студия „Проблема члена в старославянском языке“ изследва словосъчетанията, които обикновено се състоят от съществително име, задпоставен член и прилагателно. Той установява, че най-чести в старобългарския език са съчетанията с форми на показателното местоимение тъ, доколкото това е местоимението, което изразява най-общо позоваване. За останалите задпоставени показателни местоимения посочва, че сь се употребява в значение на непосредствена близост, а онъ - в значение на отдалеченост. Й. Курц сравнява употребата на показателните местоимения в предпоставената си форма със задпоставената, като ги разграничава семантично. Предпоставеното показателното местоимение тъ се явява като средство за подсилване на позоваването, експресивност; сь изразява близост, когато е необходимо контекстуално да се подчертае, а онъ - намиращ се на другата страна. Накрая обобщава, че в предпозиция показателното местоимение се съотнася с името по-свободно, отколкото задпоставеното местоимение (Курц 1963). И. Гаравалова  (2007) уточнява, че според „Граматика на старобългарския език” (Дуриданов 1993: 554) прикрепянето им към предходното име, с което образуват единна фонетична цялост, се улеснява от слабата позиция, в която се намират тези местоимения в конкретния случай, както и от анафоричната им употреба и липсата на словно ударение.“, допълвайки с твърдението на К. Мирчев, че специфично за семантиката на разглежданите местоимения – клитики е не указването на даден предмет или лице, а на формулираното по-рано понятие за тях. Поради това в края на старобългарския и през среднобългарския период от развоя на езика те постепенно напълно изгубват показателното си значение и стават изразители на определеността на предмета, към названието, към което се отнасят, т.е. превръщат се във формални показатели за определеност (Мирчев 1978: 197).

Тройната членна система, използвана в старобългарския език за означаване на определеност, може да се характеризира с наличието на признаци познатост и, от друга страна, близост - отдалеченост. Показателното местоимение тъ носи признака обща познатост, докато към сь и онъ се прибавят и признаците близост - отдалеченост. В историята на българския език като морфема, изразяваща определеност, се обобщава местоименният корен т-, който още в старобългарската епоха заедно със съществителното име образуват една фонетична дума. Причината за това обобщаване е в семантиката на местоимението, което е най-малко маркирано в сравнение със сь и онъ.

Първоначално в старобългарския език не е съществувал неопределителен член. В по-късен етап от развитието на българския език на числителното ѥдинъ се приписва значение на неопределително местоимение (някой; който и да е). Това се случва, след като от старите падежни форми на числителното един се запазват само едного и едному в значение на неопределително местоимение.

За съвременната употреба на неопределителния член един проф. Ницолова посочва, че „е отделна дума, но за разлика от числителното един, е обикновено неударен, като може да има в отделни случаи и вторично, слабо ударение. Налице е частична омонимия (омография) между двете думи, тъй като числителното име един няма форма за множествено число (само в редки случаи). За разлика от него напълно установилата се форма за множествено число на неопределителния член един вече е знак, че неопределителният член е друга дума, която не с всички свои форми е омонимна с числителното един“ (Ницолова 2008: 79).

Отношенията между двата члена на граматическите опозиции според Герджиков (Герджиков 1999) се състоят в следното: при наличие на съвкупност от признаци, общи за двата члена – Х, единият от членовете на опозицията, т.нар. маркиран член, винаги изразява даден признак А и по такъв начин неговото значение отговаря в цялост на подкласа Х.А. Що се отнася до другия, т.нар. немаркиран член, той има две подстойности. Първо, в ситуация на противопоставяне с маркирания член (т.е. в ситуация, където той се конкурира с маркирания член) той изразява отсъствието на съответния признак А' и по такъв начин отговаря в цялост на комплементарния подклас Х.А'. Това значение може да бъде наречено „видово значение“ (по-точно – видова подстойност) на немаркирания член. Второ, в ситуация на контекстуална неутрализация, където опозицията между двата члена се снема и конкуренцията на маркирания член отпада, немаркираният член не изразява експлицитно нито А, нито А' и става тъждествен на общото основание за сравнение – Х. Това значение може да се нарече „родово значение“ (по-точно – „родова подстойност“) на немаркирания член. Диференциаторът, изразяван от маркирания член – А, е системоформиращо свойство, а диференциаторът, изразяван от немаркирания член – А' е системопридобито свойство. Последният се явява само там, където е налице конкуренцията на маркирания член с неговото системоформиращо свойство, т.е. в двучленната опозиция. Благодарение на маркирания член и на неговото свойство А между двата члена възниква опозиция, т.е. образува се минимална клетка на системата. Противопоставяне се осъществява само там, където е налице, образувана е минимална клетка на системата, и се губи вън от позиция на противопоставяне, т.е. там, където разглежданата опозиция се неутрализира. Тези различия, които не са свързани с другия план на език, т.е. не са релевантни, са системонеутрални свойства. Те се проявяват само в разликите между вариантите, между речевите реализации на даден член. И видовата подстойност, и родовата подстойност са абсолютно необходими на системата и следва да се считат за системообусловени (>а не речеви, контекстуални)> същности, защото благодарение на първата съществува опозитивното отношение между двата члена и те взаимно се предполагат и взаимно се отричат, а благодарение на втората между тях съществува отношение на субординация, което (заедно с йерархичните отношения между самите опозиции) е в основата на йерархичния строеж на системите.

Г. Герджиков илюстрира отношенията между двата члена на субординационната опозиция, представяйки ги нагледно чрез т. нар. диаграма на Вен по следния начин.

диаграма на Вен

Ф1 означава формата на немаркирания член (НМЧ), а Ф2 - формата на маркирания член (МЧ). Диаграмата показва, че докато маркираният член винаги се съотнася с подкласа Х.А, немаркираният член се съотнася както с подкласа Х.А`, така и с изходния (приет за универсален) клас Х. (Герджиков 1999)

По този начин могат да бъдат онагледени отношенията в системата на членната форма в старобългарския и съвременния български език и ясно да се види, от една страна, отношението между маркирания и немаркирания член, от друга стана, липсата на подобно в старобългарската членна форма.

Старобългарски език:

Старобългарски език:

Съвременен български език:

Съвременен български език

Един от самостойните критерии, чрез който може да се докаже посоката на субординация в дадена категория и който сам по себе си, без да бъде препотвърден от други критерии, е контекстуалната (синтагматична) неутрализация. Г. Герджиков посочва, че този критерий е напълно достатъчно доказателство за това, че даден член е немаркиран, а неговият противочлен - маркиран. Контекстуалната (синтагматича) неутрализация се наблюдава, когато немаркираният член се яви в родова подстойност и отговоря на общото основание за сравнение - Х, като може да се яви в три двустранно обусловени варианта - контекстово неконкретизиран и две контекстово конкретизирани подстойности - алосемантичен и идиосемантичен. Родовата подстойност на немаркирания член може да остане нестеснена от контекста (неконкретизиран вариант, в който признак А липсва). От друга страна, тя може да бъде стеснена от контекста до алосемантичния вариант, което води до това, че немаркираният член замества маркирания. Накрая може да бъде стеснена от контекста и до идиосемантичния вариант - за контраст видовото (опозитивно) значение, който вариант обаче напълно може да се смеси с него, затова не е удобен от практическа гледна точка (като практически диагностичен признак, като тест) (Герджиков 1999). Наричат се двустранно обусловени, тъй като, от една страна, по своята същност това са варианти на родовото значение, а то е системообусловено, т.е. обусловено е от самата езикова система и по-точно от йерархичните отношения в нея, но, от друга страна, вариантите са речеви явления и се пораждат под влиянието на контекста и ситуацията (Алексова 2003).

Всичко това може да бъде щриховано чрез диаграмата на Вен - в позиция на противопоставяне и в позиция на неутрализация с двустранно обусловените варианти.

В позиция на противопоставяне:

В позиция на противопоставяне

В този случай Ф2 отново ще отговаря на подкласа Х.А (МЧ), а Ф1 - само на подкласа Х.А` (НМЧ).

В позиция на неутрализация:

В позиция на неутрализация

Във първия случай подкласът Х.А и съответно Ф2 напълно ще липсват и ще присъства само Ф1, който ще отговаря на целия изходен клас, като целия празен квадрат ще определя контекстово неконкретизиран вариант. Квадрат, в който е включена окръжността А, ще определя контекстово конкретизиран вариант. Във втория вариант А и А` се очертават единствено с помощта на контекста (Герджиков 2000).

Ако се обърне внимание единствено на формалното изразяване на членната форма в старобългарски език, ще може да се разгледа и от гледна точка на т. нар. формален критерий или критерий, отнасящ се до структурата на означаващите. Но анализът трябва да бъде внимателно направен.

Най-често под формален критерий в плана на граматиката се разбира наличието на реален показател (граматическа морфема) в плана на израза, който изразява признак, съществуващ в плана на съдържанието. Когато се казва за даден елемент, че е немаркиран, а за друг, че е маркиран, това означава в рамките на формалната маркираност, че маркираният елемент е сигнализиран със суфикс или префикс, а немаркираният - с нулев показател в плана на израза. Маркираността, в този смисъл, се възприема като кодирана сложност, а маркираните форми са морфологично изразени. С други думи казано - когато се казва, че категорията X е немаркирана, а категорията Y е маркирана, това означава, че Y е открито кодирана чрез реален показател, докато X не се кодира, т.е. изразена е с нулев израз - чловѣкъ тъ – чловѣкъ; човекът - човек. Но свеждането на понятието маркираност до формално различие – наличие на реална граматическа морфема срещу отсъствие на реален граматически показател (напр. бялА : бялО, receive : received), представлява твърде неточно, повратно разбиране за същността на маркираността. Отношението немаркираност – маркираност се отнася изцяло към плана на съдържанието. Що се отнася до означаващите, те трябва само да се различават и така да осигуряват характера на опозитивните същности – семеми и грамеми. Съответно на отношението немаркиран член – маркиран член в плана на съдържанието може да отговаря формално отношение от типа нулева – реална морфема, но може и двете означаващи да се характеризират с реална морфема (Герджиков 1999).

В диахронен план появата на даден маркиран член със съответното системоформиращо свойство означава появата на нова опозиция. За да запълни липсващата клетка на членната форма в старобългарски език, системата постепенно внася нов признак от вече започналата да се десемантизира лексема един в значение на неопределително местоимение. Различията между съществуващите членове в дадената форма са нерелевантни и се проявяват само в разликата между вариантите, между речевите реализации на дадената форма.

Цитирана литература

Курц, Й., 1963. Проблема члена в старославянском языке. In Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага.

Ницолова, P., 2008. Българска граматика : Морфология, София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

Година: 
2013
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: