Градове и години в поезията на Осип Манделщам

Румяна Евтимова

(Софийски университет „Св. Климент Охридски”)

Abstract

The purpose of this paper is to reveal the images and motives in the poetry of Osip Mandelstam and trace the development of his artistic world. The town in Mandelstam’s works represented as an object of emotional perception, when the image of the town reminds impression, but also as a place of tragic relationships of the poet with time.

Резюме

Целта на статията е да разкрие образи и мотиви от поезията на Осип Манделщам, като проследи развитието на неговия художествен свят. Градът у Манделщам се представя като обект на емоционално възприятие, когато изображението напомня импресия, но и като място на трагичните взаимоотношения на поета с времето.

Сред класификациите и определенията, с които ние литературоведите така обичаме да „кичим” и разпределяме писателите, рядко може да се срещне – поет урбанист относно О. Манделщам. Той е най-вече акмеистът, познавачът на античността и класицизма, поетът „архитект”, разчертал с точен „замах” или, ако перефразирам Н. Манделщам, която говори за „словото камък”, положил и изваял отново онова, което вече е проектирал разумът и е създала ръката.

О. Манделщам представя уникалните „експонати” на човешката цивилизация. Няма пишещ за поета, който да е пропуснал неговите думи, че „акмеизмът е тъга по световната култура”. Сред стиховете му пък неизменно се изброяват „Айя-София”, „Notre Dame”, „Адмиральтейство”.

В този текст се прави опит за екскурс от емблематиките, които са създали „втвърдил се” контекст от възприятията за автора към по-интимни „кътчета” от неговото поетическо пространство. Едно от най-интригуващите и учудващи качества на поезията на Манделщам, като се изключи уникалната поетика, си остава усещането за необозримост. Всъщност, словесното наследство на твореца не е чак толкова голямо. Това усещане се внушава от разнообразието. Поезията на Манделщам е същински семантичен лабиринт. Попаднал в света на този творец, читателят започва с видимата предметна яснота, но у него неизбежно се загнездва интуицията за убягналото. Тя се поражда от асоциациите, които поетическите образи провокират. Ерудираността на Манделщам изгражда поетически космос, който свързва в хармонично съзвучие дребното и грандиозното, съвремието и древността, мига и вечността. Манделщам завършва статията си „Слово и культура,”, написана през 1921 г. с думите:

„Ныне происходит как бы явление глоссалии. В священном исступлении поэты говорят на языке всех времен, всех культур. Нет ничего невозможного (...) Все доступно: все лабиринты, все тайники, все заповедные ходы. Слово стало не семиствольной, а тысячествольной цевницей, оживляемой сразу дыханием всех веков.” (Мандельштам 1990, 2 : 172)

Манделщам въвежда ново определение „синтетический поэт”, у когото„ поют идеи, научные системы, государственные теории”. Самият той става подобен уникален синтезатор на културни пластове и велики дарове на човешкия талант. Манделщам е емоционално обвързан, нещо повече, той буквално е фасциниран от образците на съвършенство, открити в различните сфери на човешката дейност, но у него липсва преклонението пред Свръхчовека, на което са способни символистите. За Манделщам е важно не толкова името, колкото делото. Неговата поезия не е каталог на знаменитости от древността до съвремието¹. Манделщам по-скоро прави опит да съедини културата с природата: „И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме ...”, да възпроизведе взаимозависимостите и връзките на нещата, да възстанови вечния ход на времето, когато ставащото е осъзнато като предначертано, защото поезията според него се възприема като онова, „което трябва да се случи, а не като онова, което вече е било” (Мандельштам 1990, 2: 170):

Быть может , прежде губ уже родился шопот

И в бездревестности кружилися листы,

И те, кому мы посвящаем опыт,

До опыта приобрели черты.

( „Восьмистишия”)²

„Всемирная отзывчивость” была и исконным, неотьемлемым свойством поэзии Мандельштама – пише изследователката А. Ботникова – и осознанной задачей, поставленной перед собой поэтом. В искусстве он видел связующую нить времен и строительный материал будущей духовности” (Ботникова 1990: 324).

Изследователката умело вплита думите на Достоевски за Пушкин, за неговата „всемирная отзывчивость”, която се чува и в поезията на Манделщам. Хронотопът на неговата поезия е разгърнат от желанието да реконструира света чрез проявите на уникалност. На той не превръща стиховете си в музей на човешките идеи, търси не археологическата, а духовната същност на вещта. У Манделщам в камъка е въплътена душа.

Такава е същността и на образа на града у Манделщам. Да, това е мястото, където времето оставя своя отпечатък, но у Манделщам липсват конотациите, превърнали при символистите града в митологема. Това не е мястото на злото, адът на човешките дущи, капанът, умъртвил природното. У поета градът остава винаги място на емоциите, разгърнати в тяхната гама и контрастност. В града всичко живее, изпълнено с ритмите на човешкото съществуване. Самият страстен пътешественик³, той оставя в поезията си имена и картини от много руски и чужди градове. Редица изследователи, между които Л. Гинзбург, К. Тарановски, Л. Панова, Е. Таборисская и др. разглеждат поетическата география на Манделщам, като акценти се поставят върху присъствието на Петербург. Йосиф Бродски, за когото О. Манделщам е неизменно в списъка на големите от ХХ в., отбелязва, че поезията на Манделщам е наричана „Петербургска”.

„Петербург для Мандельштама – според Е. Табориска – город, в котором прошли его детство и млодость, город, закрепленный то в устойчивых, то в меняющихся со временем реалиях насущной повседневности, и вместе с тем особое, отнюдь не бытовое явление, которое несет в себе конгломерат поэтических и социоонтологических прочтений. Мандельштам как бы сторонится устоявшихся, принявших выявленную в различных литературных произведениях форму”. (Таборисская 1990: 516)

Уникалността на Манделщамовия стих е в избягване на универсалното - иманентно присъщо на всяка митологема. Това се постига чрез сливането на конкретното очертание с неповторимото възприятие на поета. Стиховете на Манделщам за Петербург са четени и препрочитани от изследователите и тук няма да бъдат отново анализирани, въпреки че съм дълбоко привързана към възможностите на херменевтиката, която позволява произведението да оживява отново и отново.

Възможността за разнообразие на постъпите към четенето на Манделщам се осигурява от още едно свойство на неговата поезия. В стихотворенията му се съдържа тяхната способност към прегрупиране. К. Тарановски предлага това да се случва чрез контекстите, в които едно или друго стихотворение може да се окаже⁴.

Действително, сякаш стиховете на Манделщам са заредени с поливалентност, която ги притегля ту към едно, ту към друго семантично ядро. Редом с контекста на вътрешните взаимодействия с предходниците (Тарановски работи по тази линия), редом с този на мотивологията, където попада и реконструкцията на града, съществено въздействие върху изследователя може да окаже контекстът на автобиографичните свидетелства, обясняващ творческата история на едно или друго произведение. С авторитет се ползват най-вече спомените на А. Ахматова, М. Цветаева, Н. Манделщам. Ахматова е оставила нахвърляните и твърде лични „размишления”, както и едно стихотворение, включено в цикъла „Венок мертвым”. То е написано почти 20 години след гибелта на Манделщам и е наситено с пренесената през годините болка. Лирическата героиня и тук е с избраната още през 30-те години маска на оплаквачката⁵. В поетическия разказ преживяното е печатът, който прави настоящето имагинерно. То е едно болезнено продължение на спомена:

Это наши проносятся тени

Над Невой, над Невой, над Невой,

Это плещет Нева о ступени

Это пропуск в бессмертие твой

Это ключики от квартиры,

О которой теперь ни гу-гу...

Это голос таинственной лиры,

На заграбном гостящей лугу.

(„Я над ними склоняюсь...”)

А. Ахматова е прибавила приписки и е разказвала на събеседниците си за посвещенията на Манделщам, където не е ясно отбелязано, че са за нея.

„Это мне” е писала Цветаева⁶ за три стихотворения от 1916 г. Манделщам ги е включил в началото на втората си книга „Tristia”. В емиграция, през 1931 г. Цветаева пише „История одного посвящения” и този очерк е оказал силно въздействие върху рецепцията на тези стихотворения. Изследователката Т. Геворкян работи в тази насока и дава на свой текст заглавие цитат, използвайки определението на Цветаева, намерено в нейна работна тетрадка: „Несколько холодных великолепий о Москве”. Думите на Цветаева „Я дарила ему Москву” стават ключ към анализите на стихотворенията „В разноголосице девического хора” и „На розвальнях, уложеных соломой” за възстановяващите връзката Цветаева – Манделщам⁷.

Самият поет не е оставил никакви пояснения за подтиците, водили го към тези стихотворения. Тук ще бъде разгледано първото от тях, отстранено от биографичния контекст, като анализационен ключ ще бъде звученето, акустиката, за нея говори и Йосиф Бродски.

У Бродски името на Манделщам може да се открие десетки пъти. Той пише за него студия, говори на лекции и в своите интервюта. Бродски многократно изброява „великия квартет” на руската поезия от ХХ век: Цветаева и Манделщам, Ахматова, Пастернак. Бродски откровено признава: „Обичам Манделщам заради радиалното му светоусещане, заради движението от радиуса към центъра. Това е страхотно интересно на равнището на мисълта, дори не на мисълта, а на акустиката”. (Бродски 2006: 292)

Колко се държи на акустиката в руската поезия може да се съди по записите на гласовете на рецитиращи поети, в това число и на Бродски, но това е друга тема.

И така, стихотворението, което тук ни интересува започва със стиха: „В разноголосице девического хора” и продължава:

Все церкви нежные поют на голос свой,

И в дугах каменных Успенского собора

Мне брови чудятся, высокие, дугой.

Като завършва:

И пятиглавые московские соборы

С их итальянскою и русскою душой

Напоминают мне явление Авроры,

Но с русским именем и в шубке меховой.

Какво е градът като поетичен образ: преплитащи се със собственото познание и с видяното асоциации, озвучени от приповдигнат, достигащ до патос тон. Ако не дописваме текста с прилепените към него тълкувания и подтекст, той в „чист” вид остава импресия за нишките, свързващи телесното и духовното или по-точно превеждащ въплъщенията на духовното на езика на антропоморфизма. Лирическият говорител съвсем не е сигурен в своята обективност, на него му се „причуват” и „привиждат” сходства и подобия. Градът е преди всичко звук. Още в първия стих е „чут” хор. Но лирическият герой не е попаднал в акустиката на чистата хармония, а остава в земната „разноголосица”, където най-нежно пеят църквите. Метафората на втория стих внася емоционалната версия на изобразяваното.

Изкушена съм силно от възможното тълкуване на женското и мъжкото начало чрез двойката „церковь - собор”. Църквите са нежните, пеещите. Всяка се откроява със собствен тембър, отличима е. Над тях се извисяват „петоглавите храмове”. Ако не бяха последните три стиха на стихотворението, този образ можеше да получи още една фолклорна конотация: храмовете са възправени като приказни змейове. Но поетът предпочита да ги свърже с богинята на зората и да я облече в „шубке меховой”. Така видяното се изнася на едно умозрително ниво. В силно размития образ на конкретния град, защото Москва е свързана и с Флоренция⁸, най-важна остава акустиката на емоционалното преживяване. В първите поетически книги на Манделщам градовете са звучни, лирическият човек е способен да чуе дори как „свистел осенний шелк”. През периода 1921-1925 г. Манделщам прибавя в поезията си нови звуци от града. Като спомен за отминалото е прочетено стихотворението „Концерт на вокзале”⁹ , което завършва с пророчеството „В последний раз нам музыка звучит”.

След необратимите и драматични промени, когато музиката е заглушена от „шума на времето”, акустиката в стиховете на Манделщам рязко се променя. В стихотворението „Из табора улицы темной” лирическият човек на Манделщам започва да „чува” тишината. И тя е не толкова заобикаляща, колкото вътрешна, лична. В стиховете на Манделщам се очертават съдбовните преди и след, а акустиката се представя от опозициите „звук - мълчание”, „музика - тишина”. Спомените са нереални, но когато те нахлуват „В такие минуты и воздух мне кажется карым”. Лирическият човек попада в минутно опиянение, но действителността напомня със своите звуци, че всичко е само видение, мимолетна забрава, защото:

И все же скрипели извозчичьих санок полозья,

В плетенку рогожи глядели колючие звезды,

И били вразрядку копыта по клавишам мерзлым

И только и свету – что в звездной колючей неправде,

А жизнь проплывает театрального капора пеной,

И некому молвить: „Из табора улицы темной”.

 („Из табора улицы темной”)

Особено натоварен е повтореният два пъти епитет „колючий” (бодлив), който рязко контрастира с устойчивия символ „звезда”. Констатациите са безпощадни и това не са само лични преживявания¹⁰, това е новата акустика в поезията на Манделщам. Болката е на физическо ниво и се получава от всеки допир със заобикалящото: „колючие звезды”, „дикая кошка – армянская речь – мучит меня и царапает ухо” или вариантът – „колючая речь араратской долны, дикая кошка – армянская речь”.

Градовете стават места на мълчанието. Животът изглежда като ненужен, нереален театрален реквизит. Да, последната строфа силно напомня на стиха на Блок: „Неужели и жизнь отшумела, отшумела как платье твое” или на другия „И стало беспощадно ясно: жизнь прошумела и ушла”. У Манделщам обаче липсва мелодраматичната интонация. Равносметката донася мъдростта на отрезвяването. И тогава настъпва мълчанието. Мотивът за мълчанието завладява стихотворенията от последните години на поета. Оглушителната тишина е свидетелство за пустотата и самотата. Градът като пространство на разнообразието, на пъстротата, излинява в редовете на късния Манделщам и е заместен от метонимията на квартирата, стаята, паветата от уличната настилка превърнали се в „мерзлые клавиши” – близко до алитерационното „мертвые клавиши”.

Сред стихотворенията за тишината и мълчанието, когато „наши речи за десят шагов не слышны”, се проявяват и очертанията на дома, който вече не носи закрила и е лишен от устойчивата си символика. Еманацията на поетиката на ужаса, на опустяването на житейското пространство е стихотворението „Квартира тиха как бумага”, написано в края на 1933 г.:

Квартира тиха как бумага –

Пустая, без всяких затей, -

И слышно, как булькает влага

По трубам внутри батарей.

Имущество в полном порядке,

Лягушкой застыл телефон,

Видавшие виды манатки

На улицу просятся вон

А стены проклятые тонки,

И некуда больше бежать,

А я как дурак на гребенке

Обязан кому-то играть.

............................

И вместо ключа Ипокрены

Давнишнего страха струя

Ворвется в халтурные стены

Московского злого жилья.

„Квартира тиха как бумага”)

Това стихотворение е изпълнено с трагизма, белязал последните години от живота на Манделщам. То е въплътило нагласата му към времето на нахвърлилия се върху него „век вълкодав”. Темата е известна: поетът е принесен в жертва. (Съветският съд го оневинява едва през 1987 г.) Майсторът е превърнат в мит. Но.... да се върнем към поезията.

Стихотворението започва с думата „квартира”, изместила интимното понятие „дом”. Погледът я обхожда. Тя е толкова изчистено празна, детайли липсват. Внушава се усещането за лишеност от живот, думата жилище се десемантизира, като в края на стихотворението то се превръща във враждебно място, в „московское злое жилье”. Статиката на човешкия живот се подчертава от метафората на вещите („манатки”). Контрастът между „некуда больше бежать” и „на улицу просятся вон” подсилва чувството за несвобода. Вещите сякаш са предусетили капана, приготвения затвор. Оригиналното, неочаквано сравнение на квартирата с хартия визуализира ограничеността на пространството. Манделщам отново използва сетивността и тук лирическият човек „чува” мълчанието. Листът е „тих”. Това е второ обиталище на поета, доверителното място на материализираната мисъл. Идиоматично чистият бял лист е обърната нова страница, той е място на очакването, на споделените идеи и кроежи. Това е значението на думата „затея”. Тази квартира обаче е „тиха” и празна, тя е неприветливото помещение на пустотата.

Тишината е толкова остра и чувствителна, че се чува „стичането на влагата”, дори не на водата. Синекдохи и метонимии изместват явленията. Особено красноречива е метафората на застиналата „жаба на телефона”. Този цивилизационен акцент в празната къща е най-вече символ на самотата и сгъстената тишина. Връзката със света е прекъсната. От третата строфа след безизразното, лаконично описание, започва изразяването на личното отношение. Това е монологът на затворника, който е в капана на безизходицата, зад „проклетите тънки стени”. Домът се е десемантизирал, той е престанал да защитава своите обитатели. Стените му са преодолими, но най-вече отвън навътре, човекът е застрашен като от наводнение от насъбиралия се с години „отколешен страх”. Усещането за безпощадност кара лирическия човек да се чувства „като глупак”. Притиснат от времето, жалък в своето положение, оставен на издръжка от живота, приемащ неговата милостиня: „пайковые книги читаю”.

Манделщам вече е написал „Мы живем под собою не чуя страны”. Времето на страха превръща човека в сянка. Тя приживе се е пренесла в пространствата на спасението. Запазеното от последната година, прекарана на свобода стихотворение на Манделщам „Слышу, слышу ранный лед...”, носи акустиката на просветленото всеопрощение. Пространствата на живота, на болката и страха са иреални. Светът на поета се е преобърнал. Дошло е времето на умиротворението и катарзиса:

Слышу, слышу ранный лед,

Шелестящий под мостами,

Вспоминаю, как плывет,

Светлый хмель над головами,

Там уж скоро третий год

Тень моя живет меж вами

И шумит среди людей,

Греясь их вином и небом,

И несладким кормит хлебом

Неотвязных лебедей.

  („Слышу, слышу ранный лед...”)

От града е останал един-единствен детайл – мостовете – времето е загубило реалните си очертания. Три години обиталище за сянката е онова „светло опиянение”, в което той е избягал, за да намери свободата на покоя.

Бележки

1. Както понякога се случва у В. Брюсов.

2. Всички поетически цитати в текста са от изданието О. Мандельштам. Сочинения в двух томах. Том І. Москва: Художественная лит., 1990.

3. В спомените си Н. Манделщам го нарича „вечный жид”.

4. Вж. К. Тарановски. О поэзии и поэтике.

5. Вж. поемата „Реквием”.

6. Бележките й са върху личния й екземпляр на “Tristia”. (Манделщам 1990, 1: 474)

7. Един от най-задълбочените изследователи на поезията на Манделщам, още преди творчеството му да стане достъпно за читатели и изследователи в Родината – К. Тарановски, - включва анализа на „На розвальнях....” в обстойния си труд „О поэзии и поэтике”, цитира още три анализа: на Флакер, Струве и Фарино, но не взема под внимание възможната автобиографична версия. За него има значение само „текстът”.

8. Изследователката Т. Геворкян прочита във Флоренция анаграмата Цветаева, като се позовава и на В. Брюсов.

9. Подробен анализ са му направили Л. Гиндзбург, К. Тарановски, Б. Гаспаров.

10. Н. Манделщам подробно е описала този период от живота на поета и повода за написването на част от стихотворенията от 1925 – 1926 г.

Цитирана литература

• Ахматова, Анна. 1987. Сочинения в 2-х томах. Москва: Художественная литература.
• Блок, Александр. 1980. Собрание сочинений в 6-ти томах. Ленинград: Художественная литература.
• Ботникова, А. Б. 1990. Поэзия „распахнутого кругозора”.// Жизнь и творчество О. Э. Мандельштама. Воронеж: Издательство Воронежского университета 1990 г., с. 323 – 325.
• Бродски, Йосиф. 2006. Отделяне от себе си. София: Факел експрес, с. 292.
• Гаспаров, Борис. 2008. Еще раз о функции подтекста в поэтическом тексте („Концерт на вокзале”). http://novruslit.ru/library/?p=27   (14-ти април 2012 г.).
• Геворкян, Т. „Несколько холодных великолепий о Москве”. М. Цветаева и О. Манделщам. http://tsvetaeva.synnegoria.com/WIN/about/gevorkyan00.html   (14-ти април 2012 г.)
• Гинзбург, Лидия. 1974. О лирике. Ленинград: Советский писатель.
• Мандельштам, Надежда. 1990. Вторая книга. Москва: Московский рабочий.
• Мандельштам, Осип. 1990. Сочинения в 2-х томах. Москва: Художественная литература.
• Панова, Лада Г. Модели времени в поэзии Мандельштама 1908-1937. http://www.ruslang.ru/doc/panova/panova-modeli-vremeni.html (15-ти април 2012 г.)
• Таборисская, Е. М. 1990. Петербург в лирике Мандельштама. // Жизнь и творчество О. Э. Мандельштама. Воронеж: Издательство Воронежского университета 1990 г., с. 515 – 528.
• Тарановский, Кирилл. 2009. О поэзии и поэтике. http://www.fedy-diary.ru/html//082009//poet.html   (15-ти април 2012 г.)

За авторката

Румяна Евтимова е доцент в катедрата по руска литература към Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски”. Научните й интереси са в сферата на руската литература от ХХ в. Книгата й „Догадки за смисъла”, както и редица нейни статии изследват творчеството на поети и писатели от Сребърния век, както и на Вл. Набоков, Б. Пастернак, Й. Бродски и др.
Електронен адрес / E-mail: r_evtimova[at]slav[dot]uni-sofia[dot]bg