Skip to content Skip to navigation

Необикновената съдба на една доктрина

Необикновената съдба на една доктрина

Андрей Ташев

(Институт за литература, БАН)

Abstract

The inquiry in this article lays out the key-issues of pragmatism as devised by its founder, the American philosopher Charles Sanders Peirce. Thorough analyses are offered for the status of pragmatism as a doctrine, as it was originally outlined, rather than as a theory as it was expanded later by the followers; for its tools and their semiotic nature, and for its relevance for the contemporary philosophy. The article can be viewed as a succinct summary of the main achievements of this not well-known in Bulgaria, yet magnificent philosophy, recognized as the only distinctive American contribution to the realm of thought.

 

Колкото и различни да са теориите и доктрините в хуманитаристиката, съдбата им обикновенo следва общ модел. Основните етапи от „живота“ на едно учение – възникване, първо представяне пред научната общност, развитие, загуба на актуалност – като цяло протичат по идентичен начин. Например, за време на възникване на доктрината обикновено се приема публикуването на програмен текст. В него авторът представя и обосновава своите идеи пред научната общност, предлага име за учението си и т.н.

Обектът на настоящата статия, доктрината на прагматизма, в много отношения преобръща модела наопаки. Причината за това трябва да се търси в идеите, които я изграждат. Запознавайки се с основните прагматистки концепции, ще получим информацията, която обяснява необикновената съдба на доктрината. Такава е и целта на този текст. Поради обемността на проблематиката акцентът ще бъде поставен върху началото на прагматизма и първите му представители – американските философи Чарлс Сандърс Пърс (Charles Sanders Peirce) и Уилям Джеймс (William James).

 

Възникване на прагматизма. Контекст и предпоставки

Самото създаване и оповестяване на доктрината е необичайно. То протича на няколко етапа. Терминът прагматизъм е използван за пръв път от американския философ Чарлс Пърс през 1871 г., по време на една от редовните срещи на Кеймбриджкия метафизичен клуб1. Философът представил и развил пред своите колеги неформулиран метод, следван от Джоржд Бъркли (George Berkeley), и му дал името прагматизъм (CP 6.482)2. Писмено като хипотеза доктрината се появява в есето на Пърс „Как да проясняваме идеите си” (“How to Make Our Ideas Clear”), публикувано през 1878 г. в сп. „Popular Science Monthly“. Макар че думата прагматизъм не е спомената тук, есето се приема за начало на доктрината. В него за пръв път е представен логическият принцип, станал известен като прагматистка максима, който се превръща в ядро на прагматизма. Статията на Пърс остава незабелязана, докато У. Джеймс не насочва вниманието на научната общност към идеите, изразени в нея. Това става през 1898 г. в есето на Джеймс „Философски концепции и практически резултати” („Philosophical Conceptions and Practical Results“)3. В него думата „прагматизъм” за пръв път е използвана писмено. Заедно с това Джеймс посочва, че Пърс е използвал този термин още в началото на 70-те години и с него е назовавал идеите, изразени в „Как да проясняваме идеите си“. Когато есето на Джеймс излиза, той е на върха на научната слава. Думите му предизвикват голям интерес и дават летящ старт на новата доктрина. Оттук нататък популярността й нараства много бързо. Скоро тя намира ревностни последователи и в Европа.

Един от първите, пренесли скрижалите на прагматизма на Стария континент, е българският философ професор Иван Саръилиев. Той се запознава с учението по време на следването си в Сорбоната и Оксфорд (1905-1910 г.). Веднага след като е приет за преподавател по философия в Софийския университет през 1919 г., Саръилиев започва да чете лекции по прагматизъм. Следват множество публикации и сказки, посветени на новата доктрина, за да се стигне до обширното изследване „Прагматизъм“ (Саръилиев 1938).

Но Саръилиев не е само популяризатор на доктрината. Собствените му философски възгледи са много близо до тези на прагматизма. Това означава, че той е първият прагматист в Източна Европа и един от първите в Европа. Преди него са само британският представител на учението, Фердинанд К. С. Шилер (Ferdinand Canning Scott Schiller), и младите италиански философи, обединени около списание „Leonardo” (т.нар. Флорентински прагматистки клуб).

Увеличават се и сферите на приложение на доктрината. Освен във философията, тя се използва успешно в области като правото и педагогиката. Силният интерес към прагматизма се запазва и до днес.

Подзаглавието на книгата „Прагматизъм” от У. Джеймс гласи: „Ново име за някои стари начини на мислене”. Действително, като начин на мислене прагматизмът е познат още от античността. Отделни негови идеи са вплетени във философията на Сократ и Аристотел, по-късно у схоластиците, Джон Лок (John Locke), Джордж Бъркли и много други мислители. Пърс пише, че прагматист е дори Исус (CP 5.402, бел 2). Твърдението му: „По плодовете ще ги познаете.” може да се тълкува като ранна версия на прагматистката максима. А според Фердинанд К. С. Шилер най-ранният прагматист е Протагор (V век пр. Хр.) заради сентенцията си: „Човекът е мярка за всички неща.”

Макар основните прагматистки идеи да имат хилядолетна история, едва през втората половина на ХІХ век се появяват обективните научни и обществени предпоставки за обединяването им в самостоятелна доктрина. Това е времето, в което настъпва кризата на холистичните философски системи, доминиращи до момента. Кантианството, хегелианството и останалите теории, обединени под термина немски класически идеализъм, се оказват неспособни да обхванат много от научните открития от втората половина на XIX и началото на XX век. Монолитната им структура постепенно, но все по-осезаемо се пропуква. Идва необходимостта от ново, по-адекватно учение за осмисляне на света. То трябва да улавя явленията в процеса на тяхното случване и да следва прецизно промените, които настъпват в действителността, а не да я напъхва в предварително скроен шаблон. Алтернативата на загубилите актуалността си теории се оказва прагматистката доктрина.

Прагматизмът възниква в САЩ, превръщайки се по този начин в първия и най-значим американски принос към световната философия. До този момент пътят на идеите е следвал посоката от Европа към Америка. Прагматисткото учение разрушава тази тенденция. Мястото на появата му, също както и времето, не е случайно. Обществено-политическите процеси отвъд океана, в съчетание с кризата на големите философски системи, създават благоприятна почва за покълването на прагматизма. Сред основните фактори за това е Гражданската война (1861-1865). Подобно на Виетнамската война век по-късно, тя разтърсва из основи цялото американско общество, но най-вече интелектуалния елит. Всички идеи и ценности, върху които е бил организиран общественият живот в страната, след Гражданската война вече се приемат за отживели и безполезни, защото са се оказали неспособни да предотвратят трагедията. След първоначалното объркване, последвало катастрофата, започва трескаво дирене на нови принципи. Така войната променя изцяло обществения климат в САЩ и разчиства терена за развитие на модерното мислене и прагматизма.

Духът на пуританизма, проникнал от Англия, също оказва значително влияние върху обществено-политическата и икономическата обстановка отвъд океана. Създавайки условия за възникване на американската демокрация, това движение се превръща и в един от факторите за раждането на прагматизма.

Прагматизмът е рожба на обществено-политическия, но и на научния контекст в САЩ в средата на ХІХ век. Заедно с античните и средновековните корени на доктрината, могат да бъдат посочени и съвременни за Пърс теории и концепции, които оказват влияние за създаването на прагматизма. Макс Фиш посочва следните девет: „Кантовите корени на Пърсовата мисъл“ (1856-1865); теорията на Бейн за вярването (1859); Дарвиновата и други еволюционни теории (1859); юридическата философия на Грийн (1870-1872); наблюденията и теоретичната работа на Пърс като учен в периода 1860-1878, особено по химия, спектроскопия, звездна фотометрия, метрология и геодезия; шокът от „Изследване на философията на Сър Уилям Хамилтън” от Джон Стюарт Мил (1865); подкрепата, която Пърс намира във философията на науката на Уилям Хюъл (1869) и експерименталната психология на Фехнер, Хелмхолц и Вунд (1862-1876)“ (Fisch 1986: 133). Списъкът няма претенции за изчерпателност, но недвусмислено показва благоприятния научен контекст и широката основа, върху която стъпва новата доктрина.

 

Ядрото на прагматизма

Фердинанд Шилер веднъж казал, полушеговито-полусериозно, че има толкова прагматизми, колкото и прагматисти (De Waal 2005: vi). Действително, доктрината има много разновидности. От създаването й до днес те са над двадесет. Но основополагащите принципи за всички последователи на учението са общи: усъмняване във възможността една теория да обхване цялата действителност; свързване на теория и практика, мисъл и действие; премахване на абстрактното философстване; подчертаване на активистката позиция на човека в света; смяна на перспективата, при което погледът се обръща не назад, към миналото, а напред; ориентация към очаквания бъдещ резултат от дадена идея. Някои изследователи не без основание определят прагматизма като философия на действието (вж. напр. Kilpinen 2009). С това те подчертават най-характерния родов белег на всички варианти на прагматизма – тяхната насоченост към действието. Тази особеност е дала и името на доктрината (от гръцката дума pragma – дело, действие).

Ядрото на всички видове прагматизъм също е общo. Това е спомената по-горе максима на Пърс. От и около нея постепенно се оформят основните прагматистки идеи. Американският философ често отъждествява доктрината си с тази максима и не престава да търси доказателства за валидността й до края на живота си. Преформулирането й, промяната в обхвата и акцентите й, дори погрешната й интерпретация, дават началото на много от вариантите на прагматизма. Затова логично е в центъра на изследването да застане именно максимата на Пърс. Анализът й ще очертае границите на термина прагматизъм и неговото съдържание. След това вниманието ще бъде насочено към другите концепции на философа, свързани с максимата, и към идеите на Джеймс. Така ще получим една по-цялостна картина на ранния прагматизъм.

„Първият урок, който трябва да научим от логиката, пише Пърс, е как да проясняваме идеите си… Да знаем какво мислим, да сме господари на даваните от нас значения, това би било здрава основа за всяка сериозна мисъл” (CP 5.393). Обратно, „една неясна идея, една формула без смисъл, затаила се в ума на млад човек, може да причини същото, каквото причинява съсирек в артерия… “ (пак там). Според него нито Декарт и Лайбниц, нито някой от съвременните логици дава работещ критерий за проясняване на идеите, т.е. за точното установяване на значението им. Това е и конкретният импулс за създаване на прагматистката максима, която не е нищо друго освен един такъв критерий.

В есето „Как да проясняваме идеите си“ Пърс различава три нива на яснота. Първото и най-основно е това на субективната осведоменост (или на запознатостта). Човек е постигнал тази степен на яснота, когато може да разпознае идеята и при никакви обстоятелства да не я бърка с друга. Идеята ни за стол, например, е от такъв вид. Разпознаваме стола веднага, щом го видим, и при нормални условия няма как да го сбъркаме с нещо друго. При схващането на голяма част от идеите оставаме на това ниво на яснота.

По-висше от него е нивото на абстрактната дефиниция. То е надградено върху първото. За да достигнем втората степен на яснота, трябва да сме способни да определим идеята в общи термини. Абстрактната дефиниция на диамант например включва изброяване на физическите му свойства: това е минерал, естествен алотроп на въглерода и т.н. Проблемът при този тип дефиниции е, че те „не ни дават ръководен принцип, чрез който да определим дали някой случайно срещнат от нас обект попада в нея“ (De Waal 2005: 18). На базата на цитираното определение няма как да разберем дали даден прозрачен камък е диамант или не, освен ако не сме специалисти в тази област.

Така Пърс стига до извода, че нито първото, нито второто ниво яснота са достатъчни, за да изпълнят функцията на критерий за установяване на значението: „Може да се приеме, че е правилно запознаването с идеята да се разглежда като първа стъпка към ясната представа, а определянето на идеята – като втора стъпка“ (CP 5.392). Има и трето стъпало, което води изследванията ни до по-високо ниво на яснота от абстрактната дефиниция. Това е прагматистката максима (или прагматисткият принцип, според първото название, което й дава Пърс): „Разсъждавайки върху мислимите практически последици от даден обект, ние схващаме самия обект на нашата представа. Тогава нашата концепция за тези последици е цялата концепция за обекта“ (CP 5.402). Какво означава например, че едно тяло е тежко? Според цитирания логически принцип това значи, че при липса на противоположна сила тялото ще падне. Цялата ни идея за тежест се свежда до последиците. А когато казваме, че диамантът е твърд, това означава, че при контакт с друго тяло ще се надраска то, а не диамантът. Прагматисткият критерий може да бъде прилаган успешно към всякакви идеи и термини.4

Прагматизмът в неговия първоначален вариант следователно е метод за установяване на значението на концепции, термини и твърдения. Една идея има смисъл само доколкото предизвиква мислими практически ефекти. По-точно, тези ефекти са значението на идеята. Ако тя не поражда такива, е безсмислена. А ако резултатите от две и повече идеи съвпадат, то значението им е идентично. Една от целите на прагматизма е „да покаже, че много от философските термини нямат смисъл и че някои от големите философски проблеми са причинени от терминологична неяснота” (De Waal 2005: 5).

Търсенето на мислимите практически ефекти от дадена идея е свързано с опита на Пърс чрез прагматизма да въведе във философията логиката на отношенията, преминала през експериментални доказателства. Той е убеден, че само така философията може да избегне субективизма и да се превърне в истинска наука. Пърс има солиден опит в областта на емпиричните науки. Той е химик по образование и до края на живота си подчертава този факт. Първата му научна публикация също е по химия - статията „Химическата теория на интерпретацията“ („The Chemical Theory of Interpretation”), публикувана през 1863 г. Над 30 години работи за американската Брегова и геодезна служба (Coast and Geodetic Survey), като провежда голям брой наблюдения и експерименти. Изследователите го определят като родоначалник на експерименталната психология в Америка. Според Пърс в емпиричните науки разумът преминава от и чрез познатото към непознатото. Експерименталните методи могат да бъдат полезни на философията, защото с тях се откриват общовалидни закони. Ученият прави експеримент не за да установи една или друга реакция при дадени обстоятелства. Смисълът на опита е чрез индивидуалната реакция да се определи как биха реагирали всички обекти от даден вид при същите обстоятелства. С други думи, търси се правилото, общото.

Оттук следва изключително важната уговорка, че прагматистката максима изисква търсене не на случайни единични последици, а на „навици за действие или поведение”. Разбирането на тази фраза в терминологията на Пърс минава през възгледа му за мисленето като преход от съмнение (doubt) към вярване (belief). Философът подчертава, че не използва тези термини във всекидневния или в религиозния им смисъл. Съмнение и вярване в специфичната употреба на Пърс са съответно „възникването на всеки маловажен или съществен въпрос, и неговото решаване“ (CP 5.394). Съмнение е например колебанието дали да мина по тази улица или по съседната, също както и колебанието при вземане на важно житейско решение. Разликата между тях е само в степента. Съществена характеристика на съмнението е, че то винаги предизвиква раздразнение и тревога у този, който го изпитва. Естествено е желанието неприятните чувства да бъдат преодолени и да се стигне до противоположното на съмнението – вярването. То е свързано с покой и удовлетворение. Преходът между тези две състояния се осъществява чрез мисленето.

Да предположим, че държим в ръцете си камък, за който вярваме, че е диамант. За да сме сигурни, го подлагаме на тест, опитвайки се да го надраскаме с друг предмет. Ако камъкът се надраска, възниква съмнението дали това е диамант, или дори дали изобщо диамантите са твърди. За да бъде премахнато съмнението, трябва да направим нови проучвания, които ще потвърдят или отхвърлят нашето съмнение.5 Затова според Пърс стремежът да преминем от съмнение към вярване е единственият стимул за мислене и основната цел на всяко изследване: „Някои философи си въобразяват, че за да започнат изследване, е необходимо само да формулират въпрос, устно или писмено … Всъщност трябва да има истинско и живо съмнение, без което цялата дискусия е безполезна“ (CP 5.376). Но „същността на вярването е установяването на навик” (CP 5.398), от което следва, че „цялата функция на мисълта е да създава навици за действие“ (CP 5.400).

След като вярването е постигнато, съмнението изчезва, действието на мисълта е преустановено и можем да постъпим съобразно със създадения навик. „Но тъй като вярването е правило за действие, прилагането на което води отново до съмнение и отново до мисъл, едновременно с това, че е край, то е и ново начало за мисълта“ (CP 5.397). Така процесът на мислене продължава безкрайно.

Приложението на прагматистката максима следователно изисква предвиждане на целия процес на преход от съмнение към вярване, за да се определи и крайният резултат от него – навикът.

 

Методът на отгатването

Правилното предвиждане на практическите последици от дадена идея означава формулиране на хипотеза, основана на реалността и опита. Затова Пърс отъждествява своя прагматизъм с „логиката на абдукцията” и твърди, че „въпросът за прагматизма е въпрос за абдукцията“ (CP 5.196-197).

Другите имена на абдукцията са ретродукция, метод на отгатването, или просто хипотеза. Самият принцип е познат и широко прилаган и преди Пърс. Още Аристотел пише за хипотезата. Заслугата на американския философ е, че издига този принцип до ранг на метод за образуване на съждения, поставяйки го редом с индукцията и дедукцията.

Абдукцията е евристичен метод, който се състои в комбиниране на определени данни и образуване на хипотеза въз основа на тях (т.е. извеждане на нещо неизвестно от реални, налични данни). Пърс подчертава, че данните, на които се основава хипотезата, както и изводът от нея, са само вероятностни. Но въпреки липсата на абсолютна сигурност в предпоставките и заключението, този метод е изключително полезен, защото ни дава необходимата изходна точка в търсенето.

Пърс илюстрира метода си със следния пример:

„Да предположим, че влизам в стая и намирам няколко торби, съдържащи различни видове боб. На масата има шепа бял боб; след известно търсене установявам, че една от торбите съдържа само бял боб. Веднага заключавам, като една възможност или като честно отгатване, че тази шепа е взета от тази торба. Този вид заключения се нарича правене на хипотеза. Това е заключение, извлечено от случая чрез правилото и резултата. Тогава имаме:

 

ДЕДУКЦИЯ

Правило: Всички бобени зърна от тази торба са бели.

Случай: Всички бобени зърна са от тази торба.

Резултат: Всички тези бобени зърна са бели.

 

ИНДУКЦИЯ

Случай: Тези бобени зърна са от тази торба.

Резултат: Тези бобени зърна са бели.

Правило: Всички бобени зърна от тази торба са бели.

 

ХИПОТЕЗА

Правило: Всички бобени зърна от тази торба са бели.

Резултат: Тези бобени зърна са бели.

Случай: Тези бобени зърна са от тази торба.

(Преводът е според Младенов 2004: 82-83)

При абдуктивния метод съждението се осъществява „отзад-напред” в сравнение с другите два. То започва от правилото, преминава през резултата, за да достигне до конкретния случай. Хипотезата е начален етап на всяко научно изследване, а и на откриването на нови идеи изобщо. Следващите етапи са съответно дедукцията и индукцията, чрез които се извършва проверка на хипотезата.

Като илюстрация на абдуктивния метод в действие могат да се използват и разследванията на Шерлок Холмс. Повечето от т.нар. „дедукции на Холмс“ всъщност са абдукции. В историите на сър Артър Конан Дойл има престъпление и Холмс търси извършителя. За да го открие, той комбинира някои данни, с които се сблъсква, и образува хипотеза за това кой е убиецът. Следва проверката й, която в неговия случай винаги се оказва вярна.

На пръв поглед методът е лесен, но постоянният интерес на учените към него говори за обратното. На абдукцията са посветени цели изследвания (напр. Tursman 1987). Организират се големи научни форуми и проекти, чиято единствена тема е методът на отгатването.

 

Крайно мнение и погрешимост

Връщайки се към идеята за мисленето като преход между две състояния, можем да обобщим, че стремежът на всеки от нас е да постигне сигурно вярване, за да избегне неприятното съмнение. Сигурно, истинно вярване за Пърс е това крайно мнение, което е в съгласие с реалността и до което всички хора биха достигнали при оптимални условия. В есето си „Установяване на вярването“ („The Fixation of Belief”), публикувано няколко месеца преди „Как да проясняваме идеите си”, философът изследва начините за „закрепване” на дадено вярване и как всеки от тях се отнася към естествения ни стремеж за постигане на сигурност. Той разграничава четири метода: на упорството, на авторитета, априорен и научен. Пърс разглежда тези методи единствено във връзка с решаването на научни задачи. Справянето с всекидневни проблеми е извън обсега на философските му интереси. Затова и серията от шест статии, част от която са „Установяване на вярването“ и „Как да проясняваме идеите си“, носи името „Пояснения към логиката на науката“(„Illustrations of the Logic of Science“).

Първият метод е най-примитивният. Както подсказва названието му, той се състои в упорито поддържане на дадено вярване, без да се вземат под внимание фактите и мненията, които не са в съгласие с него. За да съхрани вярването си ненакърнено, човек си изработва подходящи навици. Той може да игнорира или преинтерпретира фактите, които поставят вярването му под съмнение, или пък просто да не общува с хора с различни мнения. Типичен пример за използване на метода на упорството са създателите и привържениците на конспиративни теории. Те обикновено поддържат вярванията си по описания начин. Основният недостатък на този метод е, че „социалният импулс е срещу него. Човекът, който го приема, ще открие, че други хора мислят различно и … че техните мнения са толкова добри, колкото и неговото, и това ще разколебае вярването му“ (CP 5.378).

Методът на авторитета се опитва да реши този проблем, като издига метода на упорството на социално ниво. При него вярванията се „пазят“ не от отделния индивид, а от социална институция. Най-често това е църквата или държавата. Нейна е задачата да регулира информацията, така че до членовете на общността да не достигат мнения, противоречащи на тяхното вярване. Историята, включително и българската, е богата на примери, които доказват, че методът на авторитета също не носи успех. Никоя институция не може да регулира мнението на всеки отделен човек. Неминуемо настъпва момент, когато различни възгледи пробиват цензурата и разрушават изкуствено поддържаните вярвания, посявайки съмнение в умовете на хората от социума.

Според Пърс априорният метод е по-висш от предходните два. При него вече няма индивидуална или институционална цензура. Същността му е в приемане на вярването, което изглежда най-пригодно за разсъждаване към нашия индивидуален разум. „Пригодност за разсъждаване не означава онова, което се съгласува с опита, а онова, в което сме предразположени да вярваме“ (CP 5.383). С други думи, това, което според нас е в съгласие с останалите ни вярвания. Но тъй като не се опира на проверени данни, това вярване обикновено се превръща в интелектуална мода. А интелектуалните моди рядко траят повече от няколко века.

Пърс не отрича, че всеки от тези три метода има безспорни предимства и би бил полезен при определени обстоятелства. Но нито един от тях не може да удовлетвори нуждата ни от стабилно и общоприето вярване, защото те предполагат ограничен брой изследователи и не вземат под внимание идеята за реалността. Единствено научният метод преодолява недостатъците им. Този метод е качествено различен от останалите три. Той се осъществява чрез абдукция, дедукция и индукция (вж. „Методът на отгатването” по-горе). Централна при него е хипотезата, че има реалност, която е независима от мислите и мненията на определен човек или група хора за нея: „Реално е онова, чиито характеристики са независими от мисълта на когото и да било за тях” (CP 5.405). Това обаче не означава, че реалното е статично и веднъж завинаги определимо. Напротив, според Пърс то е динамично и в непрекъснат процес на промяна.

Пърс заимства определението за реално от схоластиците, най-вече от британските философи Дънс Скот (Duns Scotus) и Уилям Окам (William of Ockham). Това е един от малкото възгледи, на които създателят на прагматизма остава верен почти през целия си живот. Цитираното определение се среща много пъти в есетата му от 1868 до 1911 г., както и в непубликувани ръкописи и писма.6 В спора между номиналисти, концептуалисти и реалисти, който е актуален през втората половина на ХІХ век, Пърс подкрепя последните.

За конкретните измерения на Пърсовия реализъм ще стане дума и по-късно. Но последиците от него за установяване на вярването са значителни: „Реалните неща въздействат на сетивата ни според установени закони, и въпреки че възприятията ни са толкова различни, колкото и отношенията ни с обектите, използвайки законите на възприятието, чрез разсъждение можем да установим какви са нещата в действителност, и всеки човек, ако има достатъчно опит и разум за това, ще достигне до единственото истинно заключение“ (CP 5.384).

Следвайки независимата от нашето мнение реалност, можем да достигнем дълготрайното вярване, или истинното заключение, според думите на Пърс тук, към което се стремим. Същността на научния метод е точно в това: „За разлика от първите три метода, при които човешкият разум определя термините, научният метод изхожда от допускането, че има природа, която не се приспособява към нашите вярвания, а те трябва да се пригодят към нея“ (De Waal 2005: 15). Така постигнатото вярване не е сътворено от нас, защото основанията за него са независими от мнението ни. С помощта на научния метод ние просто достигаме до него. Реалността действа подобно на центростремителна сила – „придърпва” мислите на всички към крайното мнение. За да илюстрира това, Пърс дава пример с глух и сляп човек, които са станали свидетели на убийство. Слепият чува бъдещия убиец да заявява, че ще извърши престъплението. След това чува изстрела и писъците на жертвата. Глухият вижда извършеното убийство. Сетивата, чрез които са получени тези две свидетелства, са различни, но ако слепият и глухият обменят мисли за тях достатъчно дълго, ще стигнат до едно и също заключение.

По-късно Пърс приема, че има важни въпроси, които остават нерешени. Постигането на крайно мнение не е по силите на един учен и на един човешки живот, защото реалността е неизчерпаема. Необходима е цяла общност от изследователи, които да работят достатъчно дълго по даден проблем, за да се постигне финалното мнение. „Опитът на отделния човек е нищо, ако остане изолиран. Ако някой вижда нещо, което другите не могат да видят, говорим за халюцинация. Трябва да се мисли не за ‘мой’, а за ‘наш’ опит. Това ‘ние’ има неограничени възможности“ (CP 5.402, бел. 2). Така Пърс стига до странната утопична идея за едно идеално общество от изследователи, което работи в идеални условия и ще достигне до истината. Критиците, обвиняващи прагматизма, че е апологет на индивидуализма и „дивия” американски капитализъм, очевидно не познават този аспект от философията на Пърс или просто го игнорират.

Завършекът на изследването обаче е отложен в необозримото бъдеще (in the long run), когато позициите на всички учени ще се съберат в една точка. Затова крайното мнение трябва да бъде интерпретирано не като реално постижима цел, а като регулативен принцип на изследването: „То е идеал, който обяснява продължаващите ни изследвания, готовността ни да показваме грешките си, и нашата решителност да провеждаме изследване, което се приближава към крайното съгласие“ (Hausman 1993: 36>). Постигането му е второстепенна задача. Важното е изследването да продължава. Само тогава познанието нараства, а мисленето се самокоригира както в заключенията, така и в предпоставките. Но тази фаза може да бъде достигната само ако разумът е оставен свободно да следва своя ход достатъчно дълго време. Затова Пърс многократно призовава: „Не спирайте пътя на изследването“ (CP 1.135).

А изследването по който и да е научен въпрос не спира, защото не можем да сме абсолютно сигурни във верността на нито една конкретна наша идея: „… по никакъв начин не можем да постигнем абсолютна сигурност и точност. Никога не можем да сме напълно сигурни в каквото и да е“ (CP 1.147). Това е, представена накратко, концепцията на Пърс за фалибилизма. Тя е логично следствие от реализма, представен по-горе. Щом реалността е динамична и в непрестанна промяна, няма как да я „уловим” и определим веднъж завинаги безпогрешно. Дори такова определяне да е възможно за даден момент, в следващия феноменът вече е претърпял промяна.

Концепцията на Пърс за фалибилизма не трябва да се смесва с крайния скептицизъм, тъй като е балансирана от схващането за критическия общоприет разум (critical common-sensism). Според него има идеи, които са практически безпогрешни и работят добре. Ако ги изследваме детайлно, ще установим, че въпреки практическата им безпогрешност, те също се отклоняват от закона. Но ние спокойно можем да им се доверяваме, докато не възникне конкретна причина за съмнение. Тези практически безпогрешни идеи са подходяща основа за научните ни аргументи7. С това твърдение Пърс рязко се разграничава от Декарт, който препоръчва да започваме всяка наша идея със съмнение. Той отхвърля и друг ключов картезиански възглед, според който добрият философски аргумент трябва да прилича на верига. Недостатъкът на това схващане е, че здравината на веригата винаги се определя от най-слабото й звено. По-приемливо според Пърс е аргументът да прилича на въже. Тогава всяка концепция в негова подкрепа ще увеличи гъвкавостта му. Същевременно, дори някоя от идеите нишки да се скъса, т.е. да се окаже погрешна, това няма да се отрази фатално на здравината на въжето.

Според скептиците не можем да знаем нищо със сигурност и следователно е най-добре да се въздържаме от изказване на съждения. Догматиците пък приемат, че има очевидни и общовалидни истини и строят философските си концепции върху тях. С фалибилизма, съчетан с критическия общоприет разум, Пърс намира трети път между догматизъм и скептицизъм.

За Пърс е безспорно, че научният метод е най-адекватен за удовлетворяване на нуждата ни от сигурно и общоприето вярване. Но първото и най-важно условие за прилагането му е „че значението на мнението, в което се съмняваме или което дискутираме, трябва да бъде ясно“ (Fisch 1986: 3-4). А това проясняване се постига единствено чрез прагматистката максима. Тя създава основата за прилагане на научния метод.

 

„Границите“ на мисълта

Пърс поема по пътя на „прагматисткия бунт“ (както го определя Макс Фиш) срещу картезианството и големите философски системи още в края на 60-те години на ХІХ век. С трите си есета, публикувани в “Journal of Speculative Philosophy” през 1868-9 г., той набелязва границите, отвъд които мисълта е неспособна да премине. Тази ранна когнитивна теория на Пърс отваря широко вратите за появата на прагматистката максима.

Границите на мисълта са маркирани със следните четири твърдения: „1. Не притежаваме способност за интроспекция… 2. Не притежаваме способност за интуиция… 3. Не можем да мислим по друг начин освен в знаци. 4. Нямаме идея за абсолютно непознаваемото“ (CP 5.265).

Пърс използва фразата „интуитивно познание” в смисъл на „непосредствено, неопосредствано познание”, такова, детерминирано не от друго познание, а от външен за съзнанието обект. Второто твърдение в разгърнат вид гласи следното: „Никакво познание, неопределено от предишно познание, не може да съществува“ (CP 5.263). Декарт приема, че имаме способност за интуитивно познание. Тази идея се превръща в един от стълбовете на философската му система. Но Пърс доказва, че неговата теза е несъстоятелна. Като пример за интуитивно познание често се посочва, че цялото винаги е по-голямо от частите, които го съставят. Според Декарт и последователите му не се нуждаем от друго познание, за да достигнем до този извод. Частта е по-малка от цялото понякога, твърди Пърс, но не винаги. Нека вместо торта вземем множеството на естествените числа и ги разделим на две равни части – четни и нечетни. Дали в този случай частите са по-малки от цялото множество? Не, те са равни. Има точно толкова четни числа, от една страна, и нечетни, от друга, колкото са всички естествени числа. Следователно тезата за наличие на интуитивно познание е погрешна. Същото доказват и фокусите на маговете. Те ни карат да „виждаме“ неща, които всъщност не се случват. От това твърдение на Пърс следва, че няма първи истини, както приемат Аристотел и Декарт. Непосредственото познание до този момент е използвано и като критерий за определяне на значението. Щом такова познание не съществува, възниква необходимостта от нов критерий. Тръгвайки по този път, няколко години по-късно Пърс ще стигне до прагматистката максима. Формулирането й е пряко следствие от доказаната невъзможност за интуитивно познание.

Липсата на способност за интроспекция означава, че посоката на познанието е отвън навътре. Първо научаваме за външната действителност, и едва след това, в резултат от взаимодействието ни с нея, откриваме и развиваме нашето „аз”. Този процес протича по следния начин: при първите си докосвания с действителността детето започва да разбира, че неговото тяло „е най-важното нещо във вселената. Само онова, което докосва, е изпълнено с актуално и налично чувство, само онова, пред което се изправя, притежава актуален цвят, само онова, което е на неговия език, има вкус“ (CP 5.229). Важността на това тяло се засилва, когато то открива, че може да предизвиква промени в други предмети, като ги докосва. С това Пърс обръща наопаки учението на Декарт, според което човек най-напред опознава себе си.

Тази неспособност е пряко следствие от предходната и води към следващата. След като нямаме директен достъп до нашите мисли, можем да достигнем до тях само чрез знаците. Единствената мисъл, която можем да схванем, е мисълта в знаци. Оттук идва и принципът, който е ключов не само за прагматизма, но и за цялата философия на Пърс: „Цялото мислене … е по необходимост в знаци“ (CP 5.252). Но според прагматистката максима значението на един знак е в мислимите практически последици, които той предизвиква. Следователно, ако цялото ни мислене е в знаци, значението на всяка мисъл не е в самата нея, а в мислите, които тя поражда.

В ранната когнитивна теория на Пърс има няколко пасажа, които могат да се тълкуват и като предусет на самата прагматистка максима, например: „Никоя налична актуална мисъл (която е просто чувство) няма значение и интелектуална стойност. То не е в това, което се мисли в момента, а в това, с което мисълта може да се свърже при представяне чрез следващи мисли. Значението на дадена мисъл е нещо реално“ (CP 5.289).

Връзката между тази теория и серията статии в „Popular Science Monthly“ (1877-8), където за пръв път се появява прагматисткият принцип, е загатната и от самия Пърс. Библиографията към първата тема на курса му по логика в университета „Johns Hopkins“ включва трите статии, очертаващи границите на мисълта, и „Установяване на вярването“ – първото есе от „прагматистката” серия.

 

Първо, второ, трето

Необичайността на Пърсовите идеи се дължи до голяма степен на триадичността на неговото мислене. Най-фундаменталната триада във философията му безспорно е тази на категориите – Първичност, Вторичност и Третичност. Учението му за категориите е представено за пръв път през 1867 г. в етапното есе „За един нов списък от категории“ („On a New List of Categories“). Понякога Пърс отъждествява целия си принос към философията с категориите си, които са плод на тригодишни усилени изследвания (вж.CP 8.213). Това със сигурност не е единственото нещо, с което създателят на прагматизма остава в историята на човешката мисъл, но е първата и най-важна стъпка в развитието на философската му система.

Категориите са универсалните концепции на битието, крайните родове или идеите, до които може да се сведе всеки феномен. Преди Пърс върху категориите са разсъждавали много мислители, сред които Платон, Аристотел, Хегел и Кант. Кант например предлага дванадесет категории. Но най-популярен, защото е най-близък до общоприетия разум, е списъкът на Аристотел. Той включва следните десет категории: субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, наличие, действие и претърпяване на въздействие (Аристотел 2008: 13-15 и сл.). Според философа всеки феномен принадлежи към някоя от тези категории. Пърс не приема нито едно от предложенията на предшествениците си. Вместо това, той свежда категориите до три.

Пърс променя няколко пъти името на науката, чиято цел е извеждането на категориите. Нарича я висша философия, категориология, идеоскопия, феноменология (вероятно реверанс към Хегел, чиито идеи създателят на прагматизма дълбоко не приема), фанероскопия. Същото се случва и с названията на трите категории. Според Пърс думите качество, реакция и посредничество най-точно изразяват значението им, „но когато става въпрос за научни термини, Първичност, Вторичност и Третичност са за предпочитане, защото са напълно нови думи и не предизвикват никакви погрешни асоциации” (CP 4.3).

Една от по-пространните дефиниции на категориите гласи:

„Категорията Първичност е идеята за това, което е такова, независимо от нищо друго. Иначе казано, това е качество на чувството.

Категорията Вторичност е идеята за това, което е такова като второ на нещо първо, независимо от нищо друго и независимо от каквото и да е правило, въпреки че би могло да потвърждава някое правило. Иначе казано, то е реакция като елемент на феномена.

Категорията Третичност е идеята за това, което е такова като трето или медиум между второто и неговото първо. Иначе казано, то е представяне като елемент на феномена“ (Преводът е според Младенов 2005: 107).

Първичност е нещото в себе си, качествената непосредственост. Вторичност е съпротивляващото се, бруталното противостоене. Тя е близка до това, което в съвременната хуманитаристика се нарича другост. Третичност е междулежащото, динамичното опосредстване.

Трите категории по дефиниция се съдържат в акта на познание за всеки феномен. Те са неразделни една от друга, като във всеки конкретен случай някоя от тях доминира над останалите. Чистата Първичност, Вторичност и Третичност са недостижим идеал. Първичността например може да е в сферата на чистите чувства, на чистите цветове, на чистите аромати, изобщо, на всичко, което е такова, каквото е, преди да бъде въплътено в нещо друго. Първичност би била идеята за чисто качество, да кажем - „чернотa“. Но, ясно е, че качеството не съществува извън обекта, в който е въплътено. „Чернотaта“ няма как да бъде схваната сама по себе си. Друг пример е чувство, в което „няма сравнение, отношение, разпозната множественост (тъй като частите биха били различни от цялото), няма промяна, няма въображение за каквато и да е модификация на позитивното в него, няма рефлексия – няма нищо освен просто положително качество“ (CP 5.44). Очевидно такова чувство не може да съществува и да бъде описано, преди да се превърне в нещо друго. За това е нужно второ, в което то да се въплъти, а след това и трето, което да ги свърже. Първичността предполага Вторичност, а тя – Третичност.

Критиците на Пърс често задават въпроса: „Защо категориите са точно три, а не две, четири или пет например?“ Философът мотивира броя им по следния начин: „Причината е, че докато не е възможно да се образува чиста триада от каквато и да е модификация на диада, без представяне на нещо, което е напълно различно по природа от единица и диада, то четири или пет или всеки по-голям брой може да бъде формулиран от просто усложнение на три“ (CP 1.363).

Любимият пример, с който Пърс илюстрира неделимата триадична структура, е актът на даване. При него има даващ, получаващ и нещо, което се дава. Формално погледнато, процесът се състои от две диадични половини: даващият се лишава от нещо, а получаващият придобива същото това нещо. Но в акта на даване те са неразделно свързани в триада. „Ако даващият просто се отървава от своята собственост, а малко след това получаващият дойде и я намери, ние имаме две случайно съотнесени идеи, а не акт на даване“ (Колапиетро 2000: 257). Въпреки че участниците в двата примера съвпадат, процесите са несравними. Във втория случай има две диади, несвързани помежду си в по-висшата триадична структура.

От казаното дотук следва, че Пърсовите категории, за разлика от тези на предшествениците му, не са склад за концентрирано познание. Важна е не категорията сама по себе си, а отношенията между трите във всеки феномен. Именно в тях се крие значението му. Връзката на Първичност, Вторичност и Третичност с прагматизма е очевидна, въпреки че в „Установяване на вярването“ и „Как да проясняваме идеите си“ Пърс не споменава категориите си. Но в писмо до У. Джеймс от 1902 г. той отбелязва: „Напреднах много в разбирането на категориите от дните в Кеймбридж; и сега мога да ги представя в много по-ясна светлина и по-убедително. Истинската природа на прагматизма не може да бъде разбрана без тях“ (CP 8.256).

Начинът на мислене, демонстриран първо в учението на Пърс за категориите, става основен отличителен белег на цялата му философия. Неслучайно изследователите я определят като философия на отношенията (relational philosophy).

 

Другият клон на прагматизма

В езиково отношение прагматистката максима е доста тромава. Производни на латинската дума concipere се срещат цели пет пъти в рамките на две изречения. По-късно Пърс обяснява (CP 5.402, бел. 3), че е допуснал този стилов недостатък, за да избегне погрешното свързване на максимата с нещо, различно от чисто интелектуалния смисъл на идеите. Според Карл Хаусман (1993: 39) това е и една от причините, поради които Пърс заменя термина вярване от „Установяване на вярването” с идея в прагматистката максима. Но въпреки всички предпазни мерки, прагматизмът става жертва на погрешна интерпретация, и то от човека, който представя и популяризира доктрината пред научния свят – У. Джеймс. Той прави максимата прочута, но й дава ново значение.

Вече стана дума за Пърсовия реализъм и за дефиницията на реално, заимствана от схоластиците. Тя се допълва от убеждението, че не само индивидуалните, но и някои общи обекти са реални. От тази гледна точка Пърс подхожда и към прагматисткия принцип. С него се търси значението само на общите термини. Пишейки, че смисълът на една идея е в мислимите практически ефекти, които тя предизвиква, той няма предвид случайните, единични последици от нея: „… значението на идеята не е в никакви индивидуални реакции“ (CP 5.3). Напротив, за него е важно да ги игнорира, за да извлече общото, правилото за действие. Именно в това правило, което той нарича навик, се състои мислимият практически ефект, или значението на една идея: „… значението на едно нещо са навиците, които то включва” (CP 5.400). Навикът е предразположение да се действа по определен начин при определени обстоятелства. Той не се свежда само до човешкото поведение. Природните закони също са навици.

Значението на думата стол например е свързано не с конкретните сетивни възприятия, а с това, че обектът на идеята ще извика в нас навика да седнем. Но би било твърде елементарно и погрешно това да се интерпретира в термините стимул-реакция: „Ако видиш стол, седни.“ Има много ситуации, при които същият обект „задейства“ други навици и ни кара да реагираме по различен начин. Например, ако столът е поставен пред току-що ремонтирано място, това означава: „Не преминавай!“. А ако той е близо до висок рафт с книги, това би актуализирало в нас друг навик. „Идентичността на един навик зависи от това как той би ни накарал да действаме не само при най-вероятни обстоятелства, но и при такива, които биха могли да възникнат, независимо от това колко са невероятни” (пак там). Да предвидиш какъв би бил ефектът от дадена идея – това означава да откриеш значението й. Затова във фразата „мислими практически ефекти“ ударението при Пърс пада върху „мислими“.

В есето си „Философски концепции и практически резултати“ от 1898 г. Джеймс представя максимата на Пърс по следния начин: „За да постигнем съвършена яснота в мислите си за даден обект, трябва само да разгледаме приемливите практически последици, които той може да включва – какви възприятия очакваме от него и за какви реакции трябва да се подготвим. Идеята ни за тези последици е цялата ни идея за обекта, доколкото тази идея изобщо има значение.

Това е принципът на Пърс, принципът на прагматизма“ (James 1992: 1080).

Това обаче е парафраза на Пърсовия принцип, която значително се различава от оригинала: „Разсъждавайки върху мислимите практически последици от даден обект, ние схващаме самия обект на нашата представа. Тогава нашата концепция за тези последици е цялата концепция за обекта” (CP 5.402). Първо, към „практическите последици” Джеймс добавя, „които обектът може да включва”. С това той разширява обхвата на Пърсовия принцип, като размива нормативния му характер. Обектът може да включва много последици, които не са част от идеята ни за него.

За да обясни какво има предвид под „последици“, Джеймс уточнява „какви усещания очакваме от него и за какви реакции трябва да се подготвим“. С това той преобръща максимата на Пърс наопаки. Чувствата и реакциите са индивидуални последици, докато Пърс, следвайки принципите на реализма, включва в значението на идеите само правилото, навика, т.е. общите последици. Така Джеймс приписва на Пърс това, от което последният рязко се дистанцира, а именно, номиналистична интерпретация на прагматизма.

Малко вероятно е Джеймс да не си е давал сметка, че влага различно значение в прагматистката максима. Но той просто не е разбирал Пърс, чиито идеи са изпреварили времето си с десетилетия.

През 1898 г., когато излиза „Философски концепции и практически резултати“, Пърс вече е изпаднал в немилост. Кариерата му е рухнала, а семейството му изпитва сериозни финансови затруднения. Всички изобретателни идеи на философа за бързо забогатяване се провалят и изгледи за подобрение няма. Според някои изследователи (вж. напр. De Waal 2005: 29-30) в есето си Джеймс е представил възгледи, до които сам е достигнал през 70-те години на ХІХ век, а споменаването на Пърс е един вид реверанс към стария му приятел и опит да му помогне. Така или иначе, Джеймс приписва на Пърс прагматизъм, какъвто създателят на доктрината никога не е имал предвид.

Но Джеймс не спира дотук. Веднага след като е представил принципа, той пише: „Мисля, че той трябва да бъде формулиран по-широко, отколкото г. Пърс го прави” (James 1992: 1080). И предлага следната версия на прагматистката максима: „Решителният тест за значението на истината е поведението, което тя диктува или предизвиква. Но тя предизвиква това поведение, защото първо предрича някаква конкретна промяна на нашия опит, която ще извика у нас точно това поведение“ (пак там). Прави впечатление, че Джеймс използва истина вместо идея. Смесването на двата термина улеснява прехода от метод за установяване на значението към теория за истината, който ще настъпи във възгледите му. Определението конкретен отново подчертава номиналистичната интерпретация на Джеймс. Той дефинира прагматизма си като логически реализъм, но анализът показва, че възгледите му са изцяло в традициите на номинализма. Освен това, според неговия принцип последиците трябва да бъдат свързани с нашия опит. Такова изискване в максимата на Пърс няма. Като цяло, при Джеймс последиците са свързани с индивида, докато при Пърс акцентът пада върху обекта.

Един пример би допълнил представата за последиците от тези езикови разлики. И двамата философи прилагат своите максими към идеята за транссубстанцията. Това е религиозният възглед, според който при получаване на причастие виното и хлябът се превръщат в кръв и плът Христови. Според католическата догма промяната е буквална, без обаче това да засяга осезаемите качества на виното и хляба. Прилагайки своя принцип към тази идея, Пърс установява, че тя е безсмислена, защото не предизвиква специфични практически последици. Вкусовите, цветовите и всички други качества на виното и хляба са еднакви преди, по време и след причастието, затова няма никаква практическа разлика между обикновените хляб и вино и тези, които се приемат при църковното тайнство. Принципът на Джеймс води до противоположния извод: за искрено вярващите идеята за транссубстанцията има прагматистка стойност, защото води до промяна в светоусещането и поведението им. Пърс отнася прагматистката стойност към мислимите практически последици от самия процес на транссубстанцията, докато за Джеймс тя е в практическите последици, които идеята предизвиква в конкретния човек.

Джеймс продължава да променя принципа. В книгата си „Прагматизъм”, публикувана през 1907 г., той вече определя прагматизма като теория за истината, с което още по-категорично се оттласква от първоначалния вариант на доктрината. Пърс многократно подчертава, че неговият прагматизъм не е теория, а метод за научно дирене, който може да се използва за всякакви идеи (истина, твърдост, транссубстанция, реалност, вероятност и т.н.). Истината не е нито единственият, нито най-важният обект на изследване.8

Преходът от метод за установяване на значението към теория за истината при Джеймс се дължи отчасти на влиянието на Шилер и Дюи. Но той е подготвен още със споменатата по-горе замяна на идея с истина. Истината за Джеймс не е веднъж завинаги установена и неизменна. Тя се създава всеки път отново от конкретния човек. За да бъде една идея истинна, тя трябва да „работи” добре, което значи да създава „задоволителни отношения с други части от нашия опит“ (James 1987: 512, подч. от Джеймс). За Джеймс, следователно, истината не е всяко наше произволно хрумване, както често го тълкуват критиците на прагматизма: „‘Истинно’ е това, което е полезно в начина ни на мислене, също както ‘правилно’ е това, което е полезно в начина ни на поведение“ (James 1987: 583, подч. от Джеймс). Това е още една значителна разлика в сравнение с възгледите на Пърс. За него прагматизмът не е инструмент за решаване на всекидневни практически проблеми, а метод, чрез който можем да научим уроците на света.

Прагматизмът на Джеймс може да се използва и за решаване на философски спорове, например дали светът се ръководи от материята или от Бог; има ли целесъобразност и свободна воля или не. Прагматисткото решение на тези и всички подобни казуси според Джеймс е просто. Трябва само да отговорим на въпроса каква би била настоящата практическа разлика, ако всяко от двете твърдения е истинно. Ако няма разлика, двете теории са идентични. Ако има разлика, истинна е тази теория, която работи по-добре.

Така погрешната интерпретация на максимата води до драматично разделяне на прагматизма на два големи клона. Оттук нататък всеки прагматист, съзнателно или не, следва една от двете тенденции: Пърсовия метод за установяване на значението или теорията за истината, въведена от У. Джеймс.

Когато обявява прагматизма си, Джеймс е световноизвестен учен, професор с хиляди студенти, пред които излага и развива възгледите си. Така учението му получава широк отглас и последователи по цял свят. Кариерата на Пърс е на противоположния полюс. Идеите му са познати на много малък кръг хора, а липсата на студенти прави стила му все по-криптографски и труден за разбиране. В писмо до Джеймс от 20 март 1910 г. Пърс пише: „Има един начин, по който моята логика може да намери пътя си към умовете на хората, а именно, ако открия един курс от млади хора…“ (цит. по Fisch 1986: 36). Но в последните 30 години от живота му това не се случва.

Макс Фиш цитира и едно много точно наблюдение на Пол Карус (Paul Carus), произнесено на Третия международен конгрес по философия в Хайделберг през 1908 г.: „Пърс е единственият прагматист, който може да мисли научно и с логическа прецизност. Останалите пишат повече като романисти, отколкото като философи“ Fisch 1986: 297). Затова текстовете им са по-достъпни и стават по-популярни.

Изброените по-горе факти показват защо в първите десетилетия след възникването на прагматизма теорията на Джеймс има повече последователи. Хуманизмът на Шилер е неин вариант. По-сложно е да се определи принадлежността на инструментализма на Дюи. В него се съчетават идеи на Пърс и Джеймс, което още по-силно подчертава дълбоките различия между идеите на двамата философи. Но все пак Дюи е по-близо до Джеймс. От друга страна, концептуалният прагматизъм на Кларънс Ървинг Люис (Clarence Irving Lewis) клони към Пърсовия вариант.

Да се поставя такава рязка граница между представителите на двата вида прагматизъм е до голяма степен условно, като се имат предвид общите принципи, които бяха изброени в началото. Но противопоставянето е достатъчно ясно изразено, а в много случаи дори самите прагматисти определят възгледите си като принадлежащи на едната или другата тенденция.

В началото на ХХ век доктрината намира енергични млади последователи в Италия в лицето на Флорентинския прагматистки клуб, организиран около списание „Leonardo“. Развитието на прагматизма на Апенините е кратко – списанието излиза в периода 1903-1907 г., – но изключително бурно, изпъстрено с остри спорове и крайни възгледи. Италианските прагматисти се разделят на две групи, копирайки противопоставянето Пърс-Джеймс. Едната група нарича своята версия „логически прагматизъм“ и стриктно следва оригиналната доктрина на Пърс. Основни фигури на логическия прагматизъм са Джовани Вайлати (Giovanni Vailati) и Марио Калдерони (Mario Calderoni). Джовани Папини (Giovanni Papini) и Джузепе Прецолини (Giuseppe Prezzolini) пък определят своя прагматизъм като магически и следват идеите на Джеймс. Показателно е, че в предговора на „Прагматизъм“ У. Джеймс препоръчва на читателите, които се интересуват от това учение, да прочетат определени книги и статии от Шилер, Дюи и Папини. Пърс и неговите последователи дори не са споменати сред тези автори.

Необичайното разделение Пърс-Джеймс е отразено и в съчиненията на българския представител на прагматизма, Иван Саръилиев. В текстовете, представящи новото учение пред нашата общественост, каквито са книгата „Прагматизъм” (Саръилиев 1938), лекциите и сказките му, той набляга на теорията на Джеймс. Но неговите собствени философски възгледи са много по-близо до идеите на Пърс. Така Саръилиев се превръща в един от най-ранните последователи на оригиналната доктрина на прагматизма, която десетилетия по-късно придобива огромна популярност.

Двата варианта на прагматизма достигат почти до наши дни. Ричард Рорти (Richard Rorty) например може да бъде поставен от страната на Джеймс. А Сюзън Хаак (Susan Haak) работи върху оригиналния вариант на прагматизма, поради което често е наричана „интелектуална внучка на Пърс”.

Пърс не е доволен от насоката, която неговата доктрина получава. Следващите прагматисти разрушават основното послание на философията му, според което „значението не може да бъде описано в теоретични формули, то трябва да бъде разкривано всеки път в зависимост от обстоятелствата, които го пораждат“ (Младенов 2004: 84). Прагматистите след него се опитват да създадат модели на мисленето с всеобща валидност. През 1905 г. Пърс отбелязва, че думата „прагматизъм” вече е силно преекспонирана заради продължителната употреба в най-различни значения и без никакви правила. „Запазвайки като своя цел точното изразяване на първоначалното определение, той (Пърс – бел. моя – А. Т.) оповестява раждането на думата ‘прагматицизъм’, която е достатъчно грозна, за да не я отвлекат похитителите на чужди деца“ (CP 5.414). При създаването на този термин авторът се е ръководил от правилата за терминологична етика, изработени от самия него. Той вярва, че превръщането на философията в наука минава през установяване на значенията на определени представки и наставки, както е в химията, ботаниката, зоологията. „Например … името на една доктрина би било естествено да завършва на –ism, докато –icism може да отбелязва по-строго диференцирано положение от тази доктрина…“ (CP 5.413). Но думата прагматицизъм се оказва прекалено грозна и така и не успява да се наложи. Тя остава в архива на Пърсовата терминология, както много други думи, сътворени от него.

През последното десетилетие от живота си Пърс посвещава много време и усилия, за да обясни и защити своя прагматизъм от погрешните му интерпретации. Той твърди, че единственият му принос към световната философията е новият списък с категории, а единственият принос, който трябва да направи, е да докаже валидността на своя вариант на прагматизма. За тази цел той използва доктрината за знаците. Така стигаме до важния въпрос за отношението между прагматизма и семейотиката9 на Пърс.

 

Семиозис и мислене

Между прагматизма и семейотиката на Пърс има тясна връзка. Прагматистката максима е критерий за установяване на значение, а знакът, включен в процеса на семиозиса, е носител на това значение. Прагматисткият принцип става напълно ясен едва когато бъде анализиран в контекста на теорията за знаците. Самият Пърс, имплицитно, а понякога и експлицитно, изтъква близостта между двете доктрини. Твърдението му, че не можем да мислим без знаци, е едно от доказателствата за тази връзка. В същия дух е и самонаблюдението на Пърс, направено в чернова на писмо до Виктория Лейди Уелби: „Никога не е било по силите ми да изследвам каквото и да е … по друг начин, освен като предмет на семейотиката“ (SS: 85-86). В една от многото класификации на науките, които прави, той определя логиката като наука, изучаваща общите закони на знаците. Тя има три дяла: спекулативна граматика, критика и методевтика (methodeutic). Прагматизмът е част от третия дял. А в есето си „Обзор на прагматицизма“ („A Survey of Pragmaticism“) от 1906 г. той пише, че последиците от една идея са в „присъщото значещо последствие от знака“, което е интерпретантът (CP 5.473).

Тези твърдения насочват директно към концепцията на Пърс за знака и знаковото действие (семиозиса). Знакът е нещо, което замества нещо друго за някого в някакъв аспект или в част от някакъв потенциал, и още: „Знак е всяко нещо, което се отнася към второ нещо, неговия обект, във връзка с качество, по такъв начин, че поражда трето нещо, неговия интерпретант, свързан със същия обект” (CP 2.92).

Очевидно философът следва линията, заложена в доктрината за категориите. Предложеният от него знаков модел е несводимо триадичен, включващ знак, обект и интерпретант. Графично той може да бъде представен със следната схема10

                              Знак

lines

Обект                                   Интерпретант




Безкрайно значение

 

 

 

 

Тенденция към привикване,

интерпретация

ligne

Неограничен семиозис,

растящо познание, мислене

 

 

Пърсовата концепция за знака е принципно различна от модела на Фердинанд дьо Сосюр (Ferdinand de Saussure), който дава началото на другата голяма традиция в семиотиката. Според швейцарския лингвист знакът се състои от означаемо и означаващо, а значението възниква от разликата между два знака. В Сосюровия двоичен модел няма нарастване на познанието, а само сравняване на знаци.

При Пърс обектът създава собствен знак, а той създава интерпретант. Нищо не е знак, докато не е включено в тази триада, т.е. – докато не бъде интерпретирано. Знакът замества обекта само „в някакъв аспект или в част от някакъв потенциал“. Затова значението му не може да бъде разкрито напълно. Винаги остава „неосветен“ аспект, който е потенциално начало на нова интерпретация.

Интерпретантът не трябва да се бърка с фигурата на интерпретатора. Последният е човекът, който интерпретира знаците, докато интерпретантът е термин с по-широко значение, а именно - действието, което даден знак предизвиква. То от своя страна се превръща в нов знак с различен интерпретант, който поражда нов… В този процес се наблюдава тенденция към привикване и превръщане на интерпретантите в навици.

Това е известната идея на Пърс за безкрайния семиозис. От нея следва, че значението не възниква на определено място, а е в отношенията между знак, обект и интерпретант. „То е безначално, расте, изменя се и се развива. Неограниченият семиозис, безкрайните интерпретанти и растежът на мисленето са синоними“ (Младенов 2005: 106). Някои изследователи представят отношенията между трите участника в процеса като триъгълник. Подобно изобразяване е в пълно противоречие със семейотиката на Пърс. То пренебрегва факта, че моделът на американския философ е отворена схема на познанието и няма как тя да бъде илюстрирана чрез затворена фигура, каквато е триъгълникът.

Интерпретацията на знаците, мисленето и прилагането на прагматистката максима са идентични. И трите се състоят в разкриване на отношенията между участниците в семиозиса с цел да се определи интерпретантът навик. Това осигурява безкрайното нарастване на познанието. Следователно семейотиката на Пърс е еквивалент на неговия прагматизъм, описан в други термини.

 

Кратък поглед напред

Пърс така и не успява да завърши своето строго доказателство на правилността на прагматистката максима. Въпреки това прагматизмът не може да бъде отречен. Парадоксът е, че ако се докаже неговата погрешност, това само ще потвърди адекватността на идеите, заложени в него, най-вече - на фалибилизма. Безсмъртието на прагматистката доктрина е най-необичайната й характеристика. То е и сигурен знак, че изследванията в търсене на крайното мнение ще продължат, докато се сбъднат думите на философа: „Сразената истина ще се въздигне отново“ (CP 5.408) в целия си блясък.

 

Бележки

1. Кеймбриджкият метафизичен клуб, където „името и доктрината на прагматизма видяха бял свят” (CP 5.12), е неголяма група от млади хора, които се събират, за да обсъждат философски въпроси. Освен Ч. Пърс, в клуба влизат още известният философ и психолог У. Джеймс, Оливър Уендъл Холмс младши (Oliver Wendell Holmes, Jr.), Чонси Райт (Chauncey Wright), Джон Фиск (John Fiske), Франсис Елингууд Абът (Francis Ellingwood Abbot), Никълъс Сейнт Джон Грийн (Nicholas St. John Green), Джоузеф Бенгс Уорнър (Joseph Bangs Warner). За повече информация за най-важните членове и дейността на клуба (Menand 2001: 201-234).

2. Спазена е установената международна норма за цитиране на Пърс. „CP“ е съкращение от „Collected Papers“, а числата след него означават съответно тома и параграфа.

“SS” е съкращение от заглавието на сборника „Semiotic and Significs“, а числото след това означава страницата. Пълната библиографска справка е в цитираната литература.

3. То е произнесено първо като лекция пред Философското общество на Университета Бъркли, Калифорния на 26 август 1898 г. През септември същата година е публикувано като водеща статия в списанието на университета, “University Chronicle”.

4. По-късно Пърс пише, че има и четвърто, по-високо ниво на яснота, наречено „прагматитка адекватност“ (CP 5.3). Но тази идея е спомената само веднъж и остава неразработена.

5. В последното десетилетие от живота си Пърс преосмисля някои от крайните мнения в този пример, но като цяло той си остава подходящ за илюстриране на идеите на философа.

6. Вж. напр. CP 5.311, 405, 432, 565; CP 6.453; CP 8.12, SS: 117 и др.

7. Пърс прави следното разграничение между аргумент и аргументация: „Аргументът е всеки мисловен процес, насочен към произвеждане на определено вярване. Аргументацията е аргумент, развиващ се върху ясно формулирани предпоставки“ (CP 6.456).

8. По тази причина включването на прагматистките есета на Пърс „Как да проясняваме идеите си” и „Какво е прагматизмът?” (“What Pragmatism is?”) в сборник със заглавие „Теории за истината“ (Pierce 1992) е некоректно. Пърсовият прагматизъм не е нито теория, нито за истината.

9. Пърс предпочита да нарича доктрината за знаците семейотика, за да подчертае гръцкия произход на думата.

10. Схемата е заимствана от Младенов 2005: 106.

 

Благодарности

Изследването е осъществено с финансовата подкрепа на проект № BG051PO001-3.3.04/61 на Оперативната програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз.

 

Цитирана литература

Аристотел. 2008. Съчинения в 6 тома. Т. І. Прев. Иван Христов. София: Захарий Стоянов.

Колапиетро, Винсънт. 2000. Речник по семиотика. Прев. Иван Младенов. София: Хейзъл.

Младенов, Иван. 2004. Прагматизмът на Ч. Пърс и философията след края на големите системи. В: Цвете Лазова и Ясен Захариев (ред.), Иван Саръилиев. Усилието да узнаваш. София: НБУ. 68-88.

Младенов, Иван. 2005. Мисленето в семиотична перспектива. Философски алтернативи 6. 101-116.

Пърс, Чарлз. 1992. Как да направим идеите си ясни; Какво е прагматизмът? В: Любен Сивилов (съст.), Теории за истината. Част І. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. 144-186.

Саръилиев, Иван. 1938. Прагматизъм. Принос към историята на съвременната философия. София: Придворна печатница.

CP 1-8. Collected Papers of Charles Sanders Peirce. Vols. 1-6. Charles Hartshorne and Paul Weiss (ed.), Cambridge, Mass.: Harvard University Press. 1931-1935; Vols. 7-8. Arthur W. Burks (ed.), Cambridge, Mass.: Harvard University Press. 1958.

De Waal, Cornelis. 2005. On Pragmatism. Belmont, MA: Wadsworth Publishing Company.

Fisch, Max. 1986. Peirce, Semeiotic, and Pragmatism. Bloomington: Indiana University Press.

James, William. 1987. Writings 1902-1910. New York: The Library of America.

James, William. 1992. Writings 1878-1899. New York: The Library of America.

Hausman, Carl. 1993. Charles S. Peirce’s Evolutionary Philosophy. Cambridge: Cambridge University Press.

Kilpinen, Erkki. 2009. Pragmatism as a Philosophy of Action. Acta Philosophica Fennica 86. 163-179.

Menand, Louis. 2001. The Metaphysical Club. A Story of Ideas in America. New York: Farrar, Straus and Giroux.

SS. Semiotic and Significs. The Correspondence between Charles S. Peirce and Victoria Lady Welby. Charles S. Hardwick (ed.), Bloomington and London: Indiana University Press. 1977.

Tursman, Richard. 1987. Peirce’s Theory of Scientific Discovery. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press.

 

За автора

Андрей Ташев е докторант по Теория и история на литературата (семиотика) в Института за литература при БАН. Настоящите му научни интереси са в областта на семиотиката, прагматизма и философията на Иван Саръилиев.

Електронен адрес: and_tashev[at]abv.bg

Статията е препоръчана за публикация в сп. „Littera et Lingua” от научния ръководител на докторанта – проф. дфн Иван Младенов