Социалните роли на Константин Константинов

В книгата си1 „Яворов. Литературна личност. Истории на книги и стихотворения“ (2005) Михаил Неделчев разглежда подробно и аргументирано социалните роли, които П. К. Яворов изиграва в своя живот, видени в индивидуален и обществен план2. Ще използваме Михаил-Неделчевия модел, защото го оценяваме като много продуктивен за нашето изследване, в което смесваме биографични факти и литературен материал. Средоточието на модела, приложен от М. Неделчев, е в определянето на социалните роли на Яворов, като се представя литературният им израз. Понятието социални роли и до днес се използва в различни науки, като се явява ключово понятие за социологията. Това са интелектуални конструкции, които ни позволяват да осмислим реалността (Мендрас 2002: 76). Те са динамично въплъщение на човека и характеризират неговия социален статус в отделни времеви отрязъци.

През ХХ век Константин Константинов изиграва няколко различни социални роли, които са съществени за българската литература и за литературната история. Някои роли са кратковременни, други роли той играе през целия си живот, съвсем естествено е, че в различни моменти той изпълнява едновременно няколко роли. Познавайки добре творческия и жизнения път на Константинов, както и българската литературна история от разглеждания период, използваме емпиричния подход, за да формулираме социалните роли, като ги открояваме с оглед на проектирането им в литературата, но също така акцентираме и върху някои литературнокритически оценки, както и върху спомени на Константиновите съвременници. По този начин оформяме по-цялостно представата за отделните социални роли на писателя.

Участник в софийската литературна бохема

В началото на ХХ век българската литература заговаря на езика на модерността. Променят се и установените литературни взаимоотношения. Новите млади носят със себе си не само духа на новаторството, но и желанието за скъсване с традицията чрез средствата на смеха, пародията, иронията. Царството на веселието са вестник „Българан“ и сладкарница „Цар Освободител“.

От страниците на в. „Българан“ ни посрещат младият Константинов и игровите му текстове, прескачащи със закачка ту към един, ту към друг приятел. Стиховете на Константинов, Дебелянов, Подвързачов, Хенри Левенсон обогатяват българската сатира, но по-важното е, че новаторският дух на част от групата само след 7-8 години изкристализира в стремеж за себедоказване и себеутвърждаване, намерили своя израз в списание „Звено“ (1914). Именно тук Константинов за първи път се изявява и като белетрист, и като литературен критик (Антонова 2015: 37-47). Списанието на Подвързачов е важно за най-новата българска литературна история, тъй като представлява прототип на следващите модерни издания. Въпреки еклектичното си съдържание и публикуването на текстове, различни според художествено-естетическите си търсения, за редакторите на първо място стои не името на автора, а качеството на творбата. Както вече сме посочвали, сп. „Звено“ е първообразът на сп. „Златорог“ (Душкова 2006). Вероятно, ако Първата световна война не беше причина за спирането на изданието, то щеше да разкрие своя потенциал. А доказателство за хипотетичното твърдение може да се види в развитието на националната ни литература: бохемата около Константинов я осветява с блестящите си имена. Само след няколко години веселите млади хора се превръщат в част от националната ни литературна класика. От 1914 г. нататък Homo ludens се превръща в Homo loquens.

Оригинален поет

От началото на века до 20-те години Константин Константинов е известен като поет. Тази негова социална роля вече е забравена. Стихотворенията, публикувани в различни издания на периодичния печат, в сборници и в антологията „Нашата поезия от Вазова насам“ (1910), не са събрани от своя автор в отделна книга.

Поезията му е вдъхновение за по-младите му колеги (Димитър Симидов, Владимир Полянов, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски). Въпреки че Константинов престава да печата стихове, в спомените и на други свои съвременници той на първо място остава като поет. На въпроса на Жорж Нурижан защо е напуснал поезията, Константинов отговаря така: „Тоя въпрос е твърде интимен: може би, отговорът му и за мене не е съвсем ясен, може би – и да не съм я напуснал… и затова, позволете да не Ви отговоря” (Нурижан 1941: 66).
В интерес на литературната история обаче трябва да отбележим, че Константин-Константиновата поезия още не е прочетена. Като поет Константинов е познат на няколко страстни почитатели, литературни детективи и букинисти, но не и на широката публика и на съвременните литературни критици. Надяваме се срещата с неговите читатели да се осъществи, за да се допълни знанието ни за поетичните тенденции от началото на миналия век.

Откривател на български автори от първата четвърт на ХХ век и застъпник на таланта

Това е една важна социална роля на Константинов. Тук ще посочим някои негови литературнокритически текстове, значими за литературната история. Константинов е един от първите, които пишат за Димитър Бояджиев – три години след трагичната смърт на поета (сп. „Звено“, 1914). Чрез оценката му за Димчо Дебелянов поетът е поставен в художествената координатна система на българската поезия (Константинов 1920). За Елисавета Багряна пише, че нейното име3 е едно от малкото трепетни обещания на днешната българска лирика (Константинов 1922).

В рецензията си от 1924 г. в сп. „Демократически преглед“ Константинов посочва няколко стихотворения, които внасят нещо ново в българската поезия: „Есенно завръщане“ на Ат. Далчев, „Една вечер“ на Дим. Пантелеев, „Любов“ на Н. Фурнаджиев. Малко по-подробно се спира на книгите „Ръж“ на Ангел Каралийчев, „Под земята“ на Панчо Михайлов, „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев, „Стрелец“ на Димитър Пантелеев, „Жертвени клади“ на Асен Разцветников (Константинов 1924). Още преди литературната критика да определи значението на т. нар. септемврийски поети за развитието на българската литература, Константинов откроява новаторството им. Като допълва редицата от новатори с имената на Ел. Багряна и Й. Стубел, Константинов завършва рецензията си така: „утре – те ще станат наша гордост!” Днес, 90 години по-късно, виждаме, че пророчеството му се е сбъднало. Константин Константинов е човекът, който със своите окуражителни и силни думи помага на по-младите си колеги да повярват в таланта си. За насърчението Н. Фурнаджиев остава „завинаги благодарен”, защото вярва в искреността му.

Не само откриването, но и отстояването на таланта е важно за Константинов. До края на своя живот той настоява да не бъдат забравяни имената на талантливите му съвременници Д. Подвързачов, Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Р. Стоянов, Й. Йовков. Ще добавим също, че Константинов е уверен в значението на Йовковото литературно дело, което след смяната на режима от 1944 г. е причислено към „буржоазното“ наследство. Авторът на „Път през годините“ не приема лесните квалификации и лепенето на етикети, защото, както казва по друг повод, хубавото вино си личи и без етикет. Пред своите съвременници Константинов поставя най-високо сборника „Ако можеха да говорят“, където Йовков разгръща в най-значителна степен своето майсторство.

С книгите си с разкази „Трета класа“ (1936), „Ден по ден“ (1938) и „Седем часът заранта“ (1940) Константинов се превръща в един от водещите български белетристи.

30-те години и първата половина на 40-те години на ХХ век имат най-голямо значение за утвърждаването на Константин Константинов в българската литература. През 1939 година Иван Богданов, визирайки К. Константинов, пише, че „след Йовкова и Елин Пелина няма друг от съвременните белетристи, който да е разбрал тъй добре творческите си възможности и толкова сполучливо да е овладял поривите на творческия си патос” (Богданов 1939: 564). Нещо повече – Иван Богданов отрежда много по-голяма роля на К. Константинов, виждайки го като авангард на новото писателско поколение, което се стреми да въплъти в себе си новия тип писател – европееца (Богданов 1939: 564).

Детайлният прочит на сборниците, базиран на структурния и на интертекстуалния подход, ги разкрива като единна художествена система, чиято цялостност може да бъде видяна на различни нива от поетиката на Константинов – пространство и време, персонажна система, модел на изобразяване на всекидневието (Душкова 2012). Късните разкази на Константинов го представят като завършен белетрист и очертават спецификата на неговата поетика.

Цялостната философия на К. Константинов за човека е отвъд всяка патетика и дидактика, изградена е с много любов, съчувствие и вяра в духовния свят и в силата на съзиданието.

Късните разкази на Константин Константинов се отличават със своята пластичност, колоритност и многопластовост. Характерна е многоаспектната, подвижна гледна точка към обектите, събитията и героите, което предизвиква усещането за кинематографичност. Константиновата проза завладява читателите си с богат и прецизен език. От всички споделени размисли за творчеството на писателя избираме оригиналното мнение на Цветан Тодоров, което до голяма степен се доближава до нашите впечатления: „Усещането за [...] Константиновите думи е така живо – като да ходиш бос по топли камъни!”4. С едно изречение само е разкрита характерността на разказите на Константинов – чувството за простота и естественост, за сетивност, която сякаш материализира и конструира художествения свят в пределно конкретни очертания.

Активна обществена фигура

Най-ярко тази социална роля се очертава през 40-те години на ХХ век. Тогава последователно К. Константинов заема ключови обществени постове (позиции), значими за тогавашното общество. За един кратък период от време – от август до края на септември 1944 г. – той е директор на Радио София, т.е. във военни дни, в които никой не иска да заема поста.

През май 1945 г. Константинов е избран (без да се иска съгласието му!) за председател на Съюза на българските писатели – на мястото на отстранения Трифон Кунев. Авторът на „Седем часът заранта“ се съгласява да заема временно поста (до есента на 1945 г.), като се ангажира с организирането и провеждането на насрочената Първа национална писателска конференция. В действителност той предава поста си на Людмил Стоянов през януари 1946 г. Позицията също е твърде важна, тъй като след политическите промени от 1944 г. Съюзът става много по-деен в сравнение с предишните десетилетия и започва по-активно да се включва в обществения живот.

Като председател на СБП Константинов заминава за Румъния по покана на румънското дружество на писателите (юни 1945), където се подписва съвместна резолюция за разширяване на книгообмена и на преките контакти в областта на културата между двете страни (Константинов 1945; Константинов 2011: 135-143).

Както бе посочено, по времето на председателя Константинов се провежда Първата национална писателска конференция с международно участие (23-26 септември 1945 г.). Форумът е с голямо обществено значение. За българската литературна история ценност представляват спомените на Константинов – потрети на чуждестранните писатели (Садовяну, Андрич, Еренбург), както и неговият доклад „Българската белетристика“. От по-ново време ще отбележим и книгата „Неиздадени спомени“, която разкрива ярки отрязъци от българското битие на това преломно десетилетие (Константинов 2011: 122-135; 144-150).

Още една позиция от това време – председател на секция „Литература“ към новосъздадената Камара на народната култура (1 септември 1945 – 10 октомври 1947), която има за цел да обедини българската творческа интелигенция. През есента на 1945 година се взема решение Камарата да има свой официален орган. Така се създава списание „Изкуство”. За главен редактор е привлечен К. Константинов – един твърде естествен ход, предвид факта, че е начело на Камарата. Броевете на списание „Изкуство” (1–5 брой за 1946 г.), на които главен редактор е Константинов, се отличават със своята художественост, позната ни още от времето на Димитър-Подвързачовото списание „Звено”. Те са и своеобразен реверанс към по-младите (Й. Вълчев, Н. Стефанова, В. Петров, Р. Ралин, Б. Божилов, Бл. Димитрова, Б. Райнов), чиито текстове се появяват наред с тези на утвърдени автори като Елин Пелин и Георги Райчев. От такава гледна точка списанието е в някаква степен разностилно, но същевременно е и балансирано между различните литературни вкусове, предпочитащи – съответно – традицията или новаторството. От октомври 1947 г. К. Константинов е председател на Института за преводна литература към Министерството на информацията и изкуствата5.

Повечето от позициите, заемани от Константинов в периода, са свързани предимно с нови структури, на които им предстои утвърждаване и са обусловени от укрепването на властта, и с новите роли, възлагани на хората на изкуството. С опита си писателят е в ролята на посредник между старото и новото, той е балансьор на промяната. Константинов се ангажира с постовете не поради тщеславие, славолюбие, суета, той не е воден от желанието да бъде сред елита, сред силните на деня. Всъщност, като дисциплиниран войник (по неговите думи), се стреми да е полезен на обществото, да му служи. Така за кратко време Константинов със своето име, с опита и честността си се превръща в застъпник на морала и в гарант за промяна. С политическата си неангажираност Константинов успява да балансира в сложната обстановка между ляво и дясно, успокоява накипелите страсти при смяната на режимите. В края на 40-те години Константинов вече явно усеща, че има непреодолимо срастване между политическото и писателското битие и се оттегля от всякаква обществена и държавна работа.

Преобразувател на българската литература

 От началото на своята литературна кариера Константин Константинов е преводач от руски и френски език. По-често се изявява в областта на преводната белетристика, но в негов превод излизат и стихове (Ахматова, Бунин, Еренбург, Елюар и др.).

От първия си превод през 1912 година на Ги дьо Мопасан до един от последните си преводи на („Война и мир“ на Лев Толстой, 1957) Константин Константинов е един от големите преобразуватели на българската литература. В своите изказвания той споделя, че се опитва да избира произведенията, които превежда. Свидетелства за подобен подход откриваме и в думите на неговите съвременници – Константинов подбира авторите, защото държи високо своето писателско призвание. Към превода пристъпва едва тогава, когато е уверен, че книгата притежава достойнства.
Кирил Гривек отбелязва, че Константинов приема да превежда и много трудни текстове, като дава за пример „Мадам Бовари“ на Флобер – „най-изискан френски писател, фанатик в езиковото изкуство, съвършен стилист” (Константин Константинов в спомените на съвременниците си 1978: 760). Самият Константинов споделя в едно интервю: „Аз превеждах всичко съвестно, но когато превеждаш нещо, което предварително знаеш, че е слабо, изкуството на преводача не може да го разкраси” (Парпулова, Янев 1967). Същевременно творбите трябва да бъдат близки на преводача като философия или като поетика, за да се осъществи магията между оригиналния текст и превода.

В златния фонд на българската литература ще останат преводите на Константинов: „Вечери в селцето край Диканка“ и „Шинел“ на Гогол, „Първа любов“ на Иван Тургенев, „Война и мир“ и „Хаджи Мурат“ на Л. Н. Толстой, разкази от Чехов и Толстой, разкази от Ги дьо Мопасан и „Мадам Бовари“ на Флобер, книгите на Сент-Егзюпери „Ветрове, пясъци и звезди“ („Земя на хората“), „Малкият принц“ и „Южна поща“. Някои преводни книги на Константинов и до днес се преиздават, преводите му са мерило за стил за по-младите преводачи.

Преводаческото му дело е оценено. През 1955 г. получава наградата на Съюза на българските писатели (СБП) и Управлението на издателствата и полиграфическата промишленост за активна преводаческа дейност, като най-вече се изтъкват преводите му от руски език и на романа „Мадам Бовари“.
Освен с преводите си Константинов е преобразувател на литературата ни и с очерците, пътеписите и есетата си. Литературата, като функция на културата, е важна част от социокултурното битие на всеки един народ. Затова е от особено значение дефинирането на тази Константинова социална роля.

В очерците за писателите Л. Толстой, А. П. Чехов, И. Бунин, Е. Багрицки, Ив. Вазов, Н. Лилиев и др., за артистите А. Будевска, В. Кирков, Кр. Сарафов, С. Огнянов, Г. Киров, М. Димова Константинов отново, както и в спомените си, представя изключителни, талантливи личности с новаторски дух, които отварят нови възможности пред изкуството. Писателят търси не събитийното и всекидневното, а изключителното и неповторимото. Очерците му се отличават с патетичност и идеализация, които са оправдани, щом Константинов вижда творците като своеобразни образци, които да бъдат следвани в тяхната отдаденост на изкуството, в стремежа им да преумножат талантите си.

Пътеписите на Константин Константинов са приемници на пътеписите на Ал. Константинов и Ив. Вазов. В книгите си от 30-те и 40-те години „По земята“ и „Нашата земя хубава!...“ писателят не скрива възторга и преклонението си пред Божието творение – Земята. И в България, и в чужбина Константинов търси и открива красотата, символизираща вечността и хармонията. И тук авторът продължава линията на идеализация, подкрепена с живописни описания. Текстовете се отличават с доближаването до разказа и есето, с което разширяват границите на жанра.

В двете си есеистични книги „Върхове“ (1967) и „Празници“ (1969) емоцията достига кулминационната си точка. Във „Върхове“ Константинов представя еманацията на българския дух, огромните възможности на българския гений – личностите на Кирил и Методий, Паисий, Добри Чинтулов, Васил Левски, Тодор Каблешков, Христо Ботев, Захари Стоянов, Иван Арабаджията; спира се на открития като миниатюрите на Манасиевата хроника и събитие като Априлското въстание. Тази малка книжка представлява епопея на българското незабравимо – онова огромно, свещено, ярко, национално незабравимо, което трябва да остане в колективната българска памет. „Върхове“ носи отговори на въпросите защо България трябва да пази неопетнени своите идеали и защо всяко едно поколение трябва да пренася имената-икони в пътя през годините.

„Празници“ представлява своеобразна равносметка за изминатия житейски път. С текста „Реквием“ кръгът на живота се затваря. Вдъхновеният от Анна Ахматова млад поет в последните години от живота си се прекланя пред гроба на любимата поетеса. За Константин Константинов есеистичният жанр е онази територия, която не познава каноните и ограниченията, в него царят свободата и вдъхновеността, така важни за всеки творец. Константинов, който престава да пише разкази поради външни (политически) причини, намира в есето начин да освободи творческата си енергия и да сподели вълнуващите го мисли.

С очерците, пътеписите и есетата си Константин Константинов влива в нашата литература нови теми, идеи и интонации. В жанрово отношение той е новатор, защото смесва елементи от различните жанрове.

Най-важната страна на неговата преобразувателска роля всъщност е езикът. От всички феномени, свързани с човешкото съществуване, за писателя най-големият е именно езикът, в който пребивава човекът. Затова неслучайно в есето си „Двамата братя“ Константинов пише: „Езикът – ето нашата най-истинска и безсмъртна родина”. За Константинов езикът е онова сечиво, което може нежно и фино да дълбае смислите, но и да бъде силно, за да остави дълбоки прорези в паметта. „Хубавият език има безброй и най-различни образи. И не може да бъде преподаван и – усвояван, чрез придобиване на техники. Освен техника за хубавия език е необходимо още едно дребно нещо, което не се учи: талант” (Константинов 1954: 2). Написаните думи изразяват човека като творческо същество, те са непроменими, запечатват в себе си човешката личност, човешкия живот. Но те представляват и една ценност, която писателят оставя за бъдещото поколение.

Медиатор между българската и европейската култура

Като член на Съюза на българските писатели (от 1920 г.) и член на ПЕН-клуба Константин Константинов е сред българския писателски елит.
В СБП преминава през различни длъжности. От редови член, по-късно Константинов е преизбиран многократно за секретар (от 1922 до 1930), а после е определен и за председател на Съюза (май 1945–януари 1946). Постовете, които заема, му дават възможност да бъде делегат на различни международни писателски форуми. Той участва в Първия световен конгрес на писателите в Париж (1931), а през 1945 г. пътува за Румъния по покана на ръководството на румънското дружество на писателите.

Константин Константинов е член на българския клон на ПЕН-клуба от създаването му през 1926 г. Още когато е сформирана организацията, той е избран за неин касиер. Като член на ПЕН-клуба Константинов е делегат в Прага (1938, заедно със Ст. Л. Костов) и Париж (1939, заедно с Ел. Багряна). На тези високи форуми Константинов, заедно с други писатели, представя българската литература и утвърждава авторитета на българските творци сред европейските си колеги.

През годините Константинов се запознава с известни писатели – Бенжамен Кремийо, Жюл Ромен, Анри Троая (Франция), Хърбърт Уелс (Великобритания), Иво Андрич, Иля Еренбург и други. Той представя не само собственото си творчество, но и българското изкуство, опитва се да го постави като равностоен партньор в международния диалог. Очерците и портретите, статиите и мемоарите на Константинов, които той пише през целия си живот, са живо и трайно свидетелство за срещите и приятелствата му с чуждестранните творци.

Летописец на българския живот до Втората световна война

В края на 50-те години на ХХ век Константин Константинов се връща назад във времето, за да разкаже как през неговите очи са се променяли градовете, хората, изкуството. Мемоарите „Път през годините“ са енциклопедия на българския живот от края на XIX век до 9 септември 1944 г., а също така и на част от европейската история (Франция в първото десетилетие на века, Първата световна война, международните писателски връзки между двете световни войни и т.н.). Рисува портрети на талантливи свои съвременници – не само от близкия му кръг, но и съвременници на епохата – Толстой, Чехов, Бунин, Багрицки и др.

Книгата буквално е разграбена от читателите, но в печата се появяват и отрицателни рецензии (виж например Вл. Топенчаров, Г. Георгиев). В Държавен териториален архив – Сливен, са запазени около двадесет писма от почитатели, които пишат лично на К. Константинов, за да изразят възхищението си от „Пътя“ и да го защитят от нападките в пресата. Едно писмо, подписано от Един Читател, който се срамува заради редакционния комитет на „Литературен фронт“, и адресирано до Константинов, до Славчо Васев и до всички членове на редакционния екип, се обявява против „Бележките“ на Г. Георгиев. Не ни е известно това писмо да е публикувано в „Литературен фронт“.

Безспорно най-отрицателната рецензия принадлежи на Владимир Топенчаров. Несъгласията на рецензента могат да се сумират. Основното възражение е срещу т. нар. „теория за еклектизъм на епохата“, тъй като, от една страна, се „изтрива точността на очертанията и идейно-политическите линии в картината на българската периодика и прераства в идеализация на епохата”, а от друга страна, се „дава пропуск на идейно класовата невинност на литературни издания на угасналия свят, а от трета страна, се промъква историческа реабилитация на буржоазна периодика” (Топенчаров 1961: 2). Критикът е противник на тенденцията да се идеализират писателите (Ясенов, Дебелянов, Лилиев, Траянов и особено Подвързачов и Сирак Скитник). Топенчаров е на мнение, че при писането на мемоари е необходимо да има критика на миналото, да се критикуват идеологическите (за)блуждения и субективизмът. Рецензентът посочва също, че в книгата има само един ред за Октомврийската революция, че в пътя през годините писателят не е забелязал Ленин и т.н., и т.н.

Все пак, от първите си издания до наши дни, преобладаващи са текстове, в които натежават положителните оценки за книгата, които я превръщат в класически мемоарен текст.

В години, в които литературнокритическата оценка за голяма част от българските творци е твърде колеблива, Константинов настоява, че неговото поколение трябва да остане в българската литературна история, защото е създало ценни и стойностни произведения. И не спира да повтаря имената: Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Георги Райчев, Николай Лилиев…

Имена, човешки взаимоотношения, събития, сгради, места, книги – осветлени с много любов и проникновение. Разбира се, книгата е субективна и това я прави толкова ценна за нас. Писателят не работи с документи, защото най-съществените „документи“ са тези, които оставят белези в сърцето и в човешкия ум. Времето и паметта са неумолими – запазват само онова, което наистина докосва човешката душа, а всичко друго се заличава.
Книгата е важна не само за литературната ни история, но и за едно своеобразно отключване в живота на твореца Константинов. Борис Делчев пише: „Чрез нея [чрез книгата „Път през годините“ – бел. моя – М. Д.] Константинов успя да превъзмогне мълчанието, което го обграждаше, и да се върне към активен творчески живот. Подминаван дотогава, той зае своето място в литературните разговори и преценки – вече не само като минало, а и като настояще на нашата литература” (Константин Константинов в спомените… 1978: 745).

„Път през годините“ е opus magnum на Константин Константинов.

Вътрешен емигрант в собствената си страна след средата на 40-те години

От средата на 40-те години писателското битие на Константинов е белязано от промяна. Въпреки че неговите разкази не попадат в списъците на забранената литература6, те не се преиздават, името на Константинов не се споменава в официалните истории на българската литература, писателят остава извън активната обществена дейност. Той изпада в състояние на маргиналност7.

Съвременниците отбелязват неговата нова позиция. Розалия Ликова пише така: „Самият той странеше от политическия живот, с дълбокото убеждение за независимостта на писателя от диктата на политическите норми. На комунистическата принуда той даваше отпор с борбата си за духовна независимост на творческата личност, с убеждението, че нравствените закони превъзхождат политическите страсти” (Ликова 1996: 206). Борис Делчев казва за Константинов, че той е „един автор, който е приел съдбата на отшелник и в продължение на много години е вън от нормалния приток на нови впечатления” (Константин Константинов в спомените… 1978: 740). Христо Радевски е пределно точен, когато казва: „И ако природата от нещо беше го лишила, то е от способността да се унижава, да се докарва и да говори не това, което мисли, способността да се приспособява” (Константин Константинов в спомените 1978: 770).

За илюстрация на положението на Константинов от този период може да послужи метафората на Константин Павлов, за когото премълчаването, мълчанието, изчезването от обществената сцена е като да пребивава три десетилетия в утробата на кита. Процесът е двустранен. От една страна, писателят сам си дава сметка, че времената са се променили и че трябва да слезе от обществената сцена. От друга страна, новите управници също са наясно, че не могат да сломят упоритостта и партийния неутралитет на писателя. За тях Константинов не е подходящ да заема върховете на обществената йерархия, тъй като не успява да се приспособи към новата власт и не е в синхрон с пулса на новото време.

След падането на тоталитарния режим (ноември 1989), когато може да се говори по-свободно, по-младите творци обобщават с какво Константиновата позиция е била значима за тях: „Но той имаше съзнание и за друго: че той сам остава като лидер в художествените среди в духовната борба с тоталитаризма. Това съзнание той имаше във висша степен. […] Ние търсехме опора в него. Това беше причината комунистите писатели дълбоко да го мразят” (Свинтила 1990).

В случая трябва да си дадем сметка, че Константин Константинов жертва белетриста в себе си, за да запази човешкото си достойнство. Ще се съгласим с Георги Мишев, който казва: „През осемте десетилетия на своя живот той много пъти е заставян от обстоятелствата да извърши компромис – и не го е извършвал нито веднъж” (Мишев 2014: 274). Мишев посочва, че именно тези думи са отпаднали от текста-некролог, отпечатан в „Литературен фронт“ непосредствено след смъртта на писателя. Типично за времето, когато всеки се страхува да не би да бъде прочетено нещо „опасно“, което да уязви системата.

Представените социални роли на Константинов могат да бъдат коментирани по различни начини. Интересно е да се открои дали са свързани с индивидуална или с колективна ориентация, каква е продължителността на всяка една от ролите, в кои от тях писателят се превъплъщава едновременно, как си взаимодействат личността и обществото и др. Някои социолози разглеждат социалните роли като предписани и придобити. Би могло да се разгледат много по-подробно предписаните социални роли на Константинов (например активна обществена фигура), наложени от обществото чрез смяната на социалнополитическия модел. Трудноопределима и нееднозначна е социалната роля вътрешен емигрант, тъй като Константинов първоначално е маргинализиран по силата на външни фактори, а впоследствие усвоява тази роля като единствено възможна с оглед на разбиранията му (политически, културни, естетически). Но набелязаните проблеми не са непосредствени задачи на настоящия текст.
Тук ще подчертаем, че дефинираните социални роли не само са израз на динамичното превъплъщение на Константинов и представят промените в социалния му статус, но и чрез тях се разкриват трансформациите в българското социокултурно битие в продължение на няколко десетилетия. Можем да видим как се пренареждат приоритетите на българското общество, как се променя ценностната система, как се формира идеологията, как се трансформират идеалите, каква метаморфоза претърпяват човешките взаимоотношения…

Самият Константинов има съзнанието за значимостта на част от социалните роли, в които влиза (особено за времето на 40-те години). Но в нито един негов текст няма да видим изкуственото им усилване или изкривяване на истината. Всички свои роли Константин Константинов „изиграва“ честно и отговорно, със съзнанието, че трябва да бъде полезен на обществото и на родината си. Всяка една роля носи белезите на силната Константин-Константинова индивидуалност. От ранната младост на „бохемския“ живот до късните си години писателят запазва ненакърними идеалите си, които с всички свои текстове и книги се опитва да предаде и на следващите поколения.

Цитирана литература

• 1. Настоящата студия е част от отделна глава на монографично изследване със заглавие „Константин Константинов в контекста на българската литературна история на ХХ век. Писателят и неговите съвременници Д. Дебелянов, Е. Багряна, Д. Шишманов, И. Андрич, И. Еренбург, И. Бунин“.
• 2. Михаил Неделчев определя три социални роли на Яворов: млад социален народник; виден деец на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско; трагически самотен художник – духовен аристократ (Неделчев 2005: 22).
• 3. Във „Вестник на жената“ поетесата се подписва като Елизабета Б.
• 4. Цитира се по спомена на Александър Бешков (Бешков 1990).
• 5. Документ за трудов стаж в Института – Вж. Отдел териториален архив – Сливен. Личен фонд Константин Константинов (1890–1970). Фонд 407К, оп. 1, а.е. 2, л. 6.
• 6. Единственото произведение на К. Константинов, което попада в списъка на инкриминирана литература, е романът „Кръв“ с неговите две издания. – Секретен книжен фонд на Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив. [Каталог]. Съст. М. Балджийска, Н. Нигохосян, Й. Злачева, Д. Кифорова. В: <http://libplovdiv.com/images/dokumenti/skf.pdf>. (22.07.2015).
• 7. Маргиналността е специален социологически термин за обозначаване на пограничното, преходното, структурно неопределеното състояние на субекта. Човекът структурно принадлежи към дадена общност, но съдържателно не е удовлетворен от качеството на реализация на своите интереси (Волков, Ю. Г., И. В. Мостовая 2000: 107, 109).