Търновският надпис съобщава за новопостроените от кан Омуртаг дворец и могила, които поколения изследователи търсят. Анализ на текста на надписа, фолклорните, историческите и археологическите сведения показва, че всеславният дворец на Омуртаг е разположен на румънския остров Пъкуюл луи соаре – мнение, спорно за българските историци и недопустимо за румънските. Сред най-силните доказателства за това е и точното съвпадение на разстоянието от Острова до руините Плиска – 84 км по права линия, което точно отговаря на 40000 разтега от надписа (един разтег е равен на 2.10 метра), както и от факта, че по средата помежду им има могила, неизвестна на науката до сега.
Въпросът за всеславната могила (гробница?) на Омуртаг (814–831) вълнува поколения изследователи. Точното местоположение на построените от българския кан съоръжения е кодирано в Търновския надпис. Загадката около двореца и могилата започва с откриването на надписа от Христо Даскалов, който през 1858 г. посещава Търново1. Ето какво разказва той:
„Търновските жители, християни и турци, вярват, че в теке джамиси (църквата „Св. 40 мъченици”) се крие нещо необикновено, свръхестествено. Така разказват, че всяка година, когато наближи есента, в среднощна, потайна доба излизали бродещи сенки на мъртъвци или зли духове в гробището на двора й и че на връх 9 март, т. е. в деня на Светите четиридесет мъченика2 една жена с неописуема хубост, облечена в бяло и със златни коси, посред нощ излизала от олтаря черковен. Тя стояла там в безмълвно съзерцание като че се моли Богу. Сетне запалвала светилник, обикаляла извътре джамията, спирала се на много места и коленопреклонно се отдавала на молитви. Подир туй вратата сами се отваряли и тя излизала на двора. Там, щом се покажела, надигал се страшен шум от пляскане на крила, яростен смях, скърцане на зъби, тракане на надгробни плочи, плискане на вълните на река Янтра и други зловещи неща. След това настъпвала гробна тишина. В същото време бялата жена обикаляла три пъти джамията и бодро отивала при гробовете, спирала се пред много от тях, повдигала плочите им, влизала вътре и палела свещи. После се спущала към брега на реката, измивала си там лицето и ръцете, а понякога се изкъпвала, сетне се връщала, изкачвала се на минарето, обикаляла го три пъти и впивала очи в отсрещния бряг, в Трапезица – там, където някога в небесата са се дигали кубетата на българските царски църкви. Накрая, когато пуквала зората, ставала постепенно невидима и изчезвала за цяла година. Ако някой християнин види фигурата на бялата жена с пуснати златни коси призори на викалницата (минарето), бил честит в своите деяния...”3.
По онова време входът на турските джамии е забранен за християни, а наказанието за прекрачилите е убиване с камъни. Загадъчните слухове около църквата обаче възбуждат любопитството на лекаря и той бързо намира повод да влезе. Когато жената на управителя на джамията се разболява и шейха се заема да я лекува сам с лекарства уж лично диктувани му от пророка Мохамед положението й разбира се бързо се влошава – повод Даскалов да се представи на шейха за французин – врач. Приет любезно на текето, за да прегледа обвитата като мумия болна, д-р Даскалов пита при кой султан е построена джамията и хубава ли е отвътре, а шейхът сам го кани да разгледа. Така те влизат и пред тях се разкриват „6-тях мраморни колони, безмълвни свидетели на бивше великолепие и слава”. Една от тях е колоната на Омуртаг.
Колоната е донесена отнякъде, за да бъде вградена в църквата. Заедно с нея е донесена и друга колона с пограничен надпис от времето на Крум от кастрон Редестo4. Карел Шкорпил предполага, че двете колони на Крум и Омуртаг са донесени от Плиска, без да са били част от по-стара сграда, а свободно стоящи в триумфална площадка пред входа на двореца. Колоната е стояла на едно от местата, за които съобщава надписът върху нея. Издирването и пренасянето вероятно е станало около 1230 г. при построяването на църквата в чест на победата на Иван Асен при Клокотница. Друга реликва, принадлежаща на Омуртаг, озовала се по неизвестни пътища в старопрестолния град, е златният медальон, намерен при разкриване на жилище в северозападния склон на Царевец. Възможно е донасянето на надписа и на медальона да са свързани. Дори това да е свръхтълкуване, изглежда е имало традиция за организирано пренасяне на свещени реликви от Първото българско царство в столицата.
Единствено доказателство за първоначалното място на колоната към онзи момент е написаното на самата нея, издълбано в камък от тъмен сиенит. Текстът на надписа е пътеводна карта за всички, които търсят двореца и могилата:
+Кан сюбиги Омортаг обитавайки встария сидом, направипреславен домна Дунав и посредата на дватавсеславни дома, катоизмерих [разстоянието]направих на средатамогила и отсамата средана могилата до стария ми дворец има 20 000 разтегаи до Дунав има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измерихаземята, направих този надпис. Човек идобре да живее,умира и друг се ражда. Некароденият по-късно, като гледатози надпис, да сиспомня заоногова, който го я направил. Аимето на архонта е Омортаг кансюбиги. Нека бог даго удостои дапреживее сто години (Бешевлиев 1981: 119 – 130).
Всички обекти, за които надписът съобщава, първоначално са обгърнати в пълна неизвестност. Какви са тези дворци и къде са? И как и защо е направена могила между тях? Единственото сигурно е, че самата всеславна могила е ключ и неоспоримо доказателство за мястото на дворците, тъй като математически и географски тя свързва две точки, отдалечени на равни разстояния. Така, както са описани, трите точки трябва да лежат приблизително в една линия. Но за характера на могилата свидетелства единствено надписът, тъй като до този момент не е безспорно потвърдено мястото й на картата, за разлика от другите две места. В оригиналния текст могилата е наречена ΤΟΥΜΒΑ, което може да бъде преведено и като могила, и като гроб. Проф. Златарски приема, че надписът съобщава за гроба на Омуртаг и превежда тази част така: „И като измерих отгоре (т. е. по лицето на земята) между двата всеславни дома, направих в средата гробница...”. Гръцката дума τουμβα е латинизиран вариант на думата τύμβος, стар остатък в гръцки език от тракийското племе пеласги. Тумбата е самата гробница, съоръжението, в което се намира гробът (Златарски 1927, I: 444–447). Тумба е дума, запазила се и в македонските български диалекти (през гръцки) и също означава могила. Тумба показва както характера, така и предназначението на постройката, защото отключва повече значения. Подобни са значенията и на думата могила, от старобългарски могыла (ХІІІ в.), заета и в румънски като movilă – хълм, а на руски значи гроб, което обяснява развиването на значението: от насип – клада – гробница. Никоя могила не се прави случайно – първо е кладата, после гробницата и накрая насипването, като всички тези действия са важна част от ритуала на обезсмъртяването още от времето на траките. Именно за насип съобщава надписът според Ф. Успенски: Омуртаг „насьiпалъ холмъ” (Златарски 1927, I: 444–447). Дали съоръжението ще бъде назовано курган, могила, насип, хълм или тумба – това не променя вероятността именно там да е погребан българският кан. По-важното е, че тя е всеславна. Еднаква е възможността определението всеславна да се отнася както към размера й, така и към предназначението й – гробница. Така или иначе насипът е имал някаква важна функция. Според Кръстьо Миятев „тази тумба не ще да е била обикновена могила, а някакво военно съоръжение, което е осигурявало връзката между крепостта на Дунава и Плиска” (Миятев 1965: 44). Така или иначе към момента на откриване на Омуртаговата колона не е известно нито мястото на могилата, нито на дворците, докато в началото на 20. век не настъпва обрат в развитието на въпроса.
Най-голям принос и успех в разгадаването на надписа има Карел Шкорпил. Ако днес повечето ученици знаят, че първата българска столица е Плиска, то по негово време, до 1897 г., този факт е напълно неизвестен. Всички учени до този момент са убедени, че Преслав е първата столица и никой не знае за Плиска. Но разкритието на Шкорпил преобръща тогавашните представи. Математик по образование, географ и пръв български професионален археолог, Карел Шкорпил е изправен пред задачата на живота си. Условието е зададено в Търновския надпис. Имайки предвид разтезите, той търси следи от град, отстоящ на такова разстояние от реката. Шкорпил познава развалините при с. Абоба от 1887 г. и още оттогава мисли за отъждествяването им с някое историческо селище. Ако това е римски кастел или лагер, е огромен и би следвало да е отбелязан в старата литература, римските итинерарии и карти, но там липсва. Овен това около развалините на Абоба са открити над 25 надписа с имената на български канове и боили. Тези факти, съчетани със съвпаденията на разстоянието (40000 разтега) от Абоба до Дунав, помагат на Шкорпил да заключи, че развалините край с. Абоба всъщност са останките на Плиска. За пръв път той обнародва това откритие в книгата си „Могили”. Първоначално находката му предизвиква предимно отрицателен отзвук. Дори проф. Златарски определя откритието му като „повърхностно, необосновано и нуждаещо се от научни доказателства” (Миятев 1961). Всички критики и нападки обаче стават безсмислени, когато Шкорпил успява да докаже тезата си на място. Съвместно с Руския археологически институт в Цариград и директора му Ф. Успенски провеждат първите разкопки в Плиска през 1899 – 1900 г., които доказват на практика закодираното в Търновския надпис място на дома на първите български владетели на Балканите. До този момент – 1900 г., неизвестни от надписа са местата, които Омуртаг отбелязва като всеславни „стар” и „нов” дом (дворец). Неизвестна е и точката на картата, наречена всеславна могила. Единственият сигурен отговор се оказва решението на Карел Шкорпил за стария дом – Плиска. Но остават два въпроса, чиито отговори са свързани като скачени съдове. Ключ към тях е текстът на надписа и картата. Но пътят към другите две точки се оказва по-труден и несигурен.
Втората стъпка от хипотезата на Шкорпил към всеславния дворец на Дунава е могилата. Откриването на Плиска е причина за създаването на Свещарската версия за гроба на Омуртаг. След откриването на Плиска интересът към с. Свещари (тур. Мумджилар) се засилва – алианското светилище Демир Баба теке или Голямата могила остава да е гробът на Омуртаг. Самият Карел Шкорпил измисля и двете възможности. Първоначално съвместно с Успенски, посочват могилата за владетелския гроб, но по-късно Шкорпил пренасочва хипотезата към самото тюбре Демир баба (Теодоров, Гергова 2007). Съчетаването на множество логични факти навежда изследователите на мисълта да свържат данните от надписа с територията на с. Свещари: Свещарската могила е най-високата в региона – 21 м, а при хубаво време от върха й се вижда р. Дунав. Вероятно тя е имала функцията на сигнализиращо съоръжение, което да свързва крепост на Дунава с Плиска с димни и светлинни сигнали. Това се доказва от експеримента на Шкорпил и Рафаил Попов, които на Илинден 1927 г. палят едновременно огньове на върха на Мадарското плато и Свещарската могила. По формата си могилата се различава от всички останали – има вид на пресечен в горния си край конус, за разлика от останалите, които са със стръмни северни и полегати южни склонове заради влиянието на времето. Това означава, че Голямата могила е издигната по-късно от тракийските могили от 5. – 3. век пр. Хр. или е донасипана по-стара (Стефанов 2004); Освен това при с. Свещари е намерено цяло селище от времето на Омуртаг при м. Бювем касаба.
Връзка с Омуртаг има не само на материално равнище, но и във фолклора на местните. Легендите на алианите, свързани с живота на Демир баба (Железния баща) вероятно са предания, възприети от по-старо население на областта, тъй като в тях има множество анахронизми. Те разказват например за военни походи на Демир баба до Будапеща, Киев и трансилванските солници, Железният баща побеждава и чудовището, което пази солта и възобновява снабдяването със сол в Делиормана. Тези сведения намират своето материално потвърждение, тъй като там наистина е пътят на солта от праисторически времена. А походите, приписвани на Демир баба, съвпадат с походи на Омуртаг до Панония и в Трансилвания, където са солниците. Според Геза Фехер името Омуртаг се превежда от тюркски като подобен на желязо. Освен това, ако Демир баба е Омуртаг, се обяснява защо животът на Железния баща в преданията е свързан с околностите на с. Абоба и записаната още от Феликс Каниц легенда, че „сам си изградил гробница” (Теодоров, Гергова 2007: 98–99). Сякаш всички доказателства посочват с. Свещари за мястото на гроба на Омуртаг.
Свещарската версия би трябвало да намери реалното си потвърждение или отхвърляне при провеждането на разкопки на място. За пръв път през 1930 г. проф. Геза Фехер разкопава две по-малки могили, съседни на Голямата Свещарска, но не открива никаква прабългарска следа. Седем години по-късно Богдан Филов прави първите сондажи в западната част на Голямата могила, но не са достъпни публикации за това. През 1972 и 1983-1990 г. е проучен и култовият комплекс „Демир Баба”, където са открити останки от тракийско светилище, но не и безспорни прабългарски следи, свързани със строителството на Омуртаг. Анахронизмите от мастния фолклор не намират археологическо потвърждение, което да ги свърже с прабългарите, а по-скоро с някой от царете на северните траки – гетите. В периода 1992–2001 г. се провеждат разкопки на Голямата могила в най-южната част на източния некропол, но те разкриват разрушена при земетресение тракийска гробница-храм с дорийски колони, погребение на кон и дърво, но без никаква прабългарска следа в самата могила. Свещарската версия изглежда опровергана, докато през 2008 г. екипът на проф. Диана Гергова, след прилагането на най-съвременни геофизични методи, открива аномалия в центъра на Свещарската могила, която би трябвало да крие още някакво съоръжение5, което да докаже или отхвърли, че Свещарската могилата наистина е „Омуртагова”. В същата могила, на 7 ноември 2012 г. проф. Гергова сякаш като награда за десетилетното си трудолюбие и професионализъм, открива и великолепно съкровище от 4. – 3. век пр. Хр. като предполага, че то принадлежи на гетския цар Котелас.
Остава третата точка от надписа – всеславният дворец на Дунава. Цялата Свещарска хипотеза обаче се оказва погрешна и по още една причина. Разстоянията до Дунав и до Плиска не съвпадат с посочените в надписа разтези. Свещарската могила се намира на 46 км от Плиска и на 41 км от Малък Преславец (Бешевлиев 1981: 119–130), което не отговаря на надписа (виж таблица). Освен това разкопките при Малък Преславец не дават материали, които да потвърдят наличието на всеславен дворец или изобщо на толкова значим прабългарски строеж. Върху останките на едно праисторическо селище и кастел от римския долнодунавски лимес, идентифициран по име, българите изградили през IX в. силно укрепление със землен окоп. Намерените в него останки са от наземни жилища с каменни основи на калова спойка и стени от плет (Ваклинов 1977: 127), а не от монументален каменен градеж. Следователно всеславният дворец не е при Малък Преславец, а Омуртаговата могила не е при с. Свещари.
Другото предположение е, че дворецът на Дунава е бил Дръстър, поради факта, че разстоянията Плиска – Свещари – Силистра са почти еднакви. Това твърдение също е погрешно, тъй като в надписа става въпрос за нова крепост на Дунава, а Дръстър вече е известен като такава още от времето на Аспарух6, а и би следвало дворецът да бъде назован с името си, ако вече е съществувал, а не като новопостроен преславен дом. За сметка на това по средата между Плиска и Силистра при с. Кладенци се издига голяма могила с триангулационен знак с група девташлари7 близо до нея, едно от малкото такива места, освен Плиска (Бешевлиев 1981: 119–130). През 60-те години проф. Станчо Ваклинов и Станислав Станилов провеждат разкопки на прабългарски аул край селото, но могилата още не е проучена. И тази версия остава недоказана.
Без сигурното определяне на мястото на могилата третата точка от надписа – Всеславният дом на Дунава, остава най-несигурна. Изглежда търсенето на всеславния дворец няма да даде резултат, докато румънски археолози не разкриват голямата средновековна крепост на Дунавския остров Пъкуюл луи Соаре през 1956 – 1962 г. Пръв разгадава точното място на Омуртаговия дворец Кръстю Миятев, който за пръв път свързва надписа с острова в книгата си „Архитектурата на Средновековна България” (Миятев 1965: 44). Това се потвърждава както от характера на находките там, така и от надписа. Важен детайл е, че в оригиналния текст се казва, че дворецът е – ΙΣ ΤΟΝ ΔΑΝΟΥΒΗΝ – т. е. в Дунава, в самата река; използван е предлогът в, буквалният превод от гръцки е вътре в реката. Това означава, че в надписа става въпрос за остров. Поради равнинния терен в долното течение на Дунава, реката се разлива и образува няколко острова. На един от тях се намира всеславният дворец на Омуртаг. Тава е Пъкуюл луи Соаре. Там са запазени части от градежи с характерните за българите белокаменни блокове и рунически знаци, които по неизвестни причини остават незабелязани от румънските изследователи. Част от крепостта е унищожена от промените в течението на реката, но запазеното позволява да се направят важни сравнения с крепостни съоръжения от центровете на българската държава. Стените на острова са градени по абсолютно същия начин, както тези в Плиска. Идентични са не само формите и размерите на каменните блокове, но и техниката на тяхното подреждане и свързване. В запазената част на крепостта се е съхранила една порта, която има същия план и устройство като на кулите от малкия дворец в Плиска и на портата от Омуртаговия аул при с. Цар Крум. На ъгъла на крепостта личат останките на овална по план кула като тези на Вътрешния град в Плиска и на старата крепостна стена във Вътрешния град в Преслав. Друга порта в дунавската крепост, с две плътни, издадени навън, правоъгълни по план кули и широка стъпаловидна площадка между тях, изобщо няма аналогия и е единствената по рода си средновековна речна порта. При пълноводие водите достигат до прага на портата, а при спад – достъпът на кораби до прага се затруднява. За да преодолеят затруднението, строителите покриват склона на брега с настилка от масивни каменни блокове. Така, без значение от водното равнище, до кораба винаги има подходяща площ, на която да се стъпи. От двете страни са изградени две квадратни кули, разстоянията между които са съобразени с дължината на речните кораби от това време, за да бъде отбраняването по-лесно. Подобно решение не е познато дотогава във византийските или римските водни порти – следователно крепостта няма как да се свърже с византийските стратези, както правят румънските археолози. Шест железни процепа, прорязани по три от двете страни на вратата, служат за преминаване на дълги дъбови греди, с железен остър щип в края, който пробожда и залюлява неприятелските византийски кораби (Бояджиев 2008: 174 – 182), докато върху тях се изсипва дъжд от стрели и вряла смола от кулите от двете страни.
Според Станчо Ваклинов най-ранните материали от Острова, заедно с крепостта, се датират в IX в. и съществува неразривно единство между крепостта в Пъкуюл луй Соаре и българските центрове от това време. А находките не се отличават с нищо съществено от съответните находки от другата страна на Дунава и всички центрове на Първото българско царство. При това данните от крепостта на Дунавския остров не трябва да се откъсват от съответните данни по десния бряг на реката непосредствено срещу крепостта. Изследователите на този район отбелязват съществуването на обширно българско селище и лагер, укрепен с окоп, на хълма Дервент, „един типичен онгъл, непосредствено свързан териториално и функционално с каменния аул на острова” (Ваклинов 1977: 127). Румънските учени обаче не споделят същото становище. Те приписват останките от монументалната каменна архитектура на византийски стратези и датират крепостта най-рано в последната четвърт на X век. Късното датиране на румънските изследователи, както и във всички аналогични случаи на територията на Добруджа и по двата бряга на реката, се основава на факта, че монетните находки в крепостта се явяват масово в 60-те години на X в. Както навсякъде в Северна България, монети липсват от този период, без това да означава, че животът по Долния Дунав прекъсва в посочения интервал паради факта, че тогава се ползва натурална размяна на стоки.
Единственото сигурно средство за решение на въпроса е проследяване на разстоянията между обектите върху картата. Точното разстояние по права линия между Пъкуюл луи Соаре и руините на Плиска е 84 км, или 84000 м, което идеално съвпада с данните от надписа (1 разтег е равен 2.10 м.). Исторически и географски факт е, че дворецът на Омуртаг се намира на Пъкуюл луи Соаре не само заради находките там или защото разстоянието от Плиска до Острова съвпада с точност до метър. Остава последното доказателство, което да свърже Пъкуюл луи Соаре с надписа. Това е връзката му с могилата. Но въпросът е коя могила? Най-далеч е Голямата свещарската могила – на 50 км. от Пъкуюл луи Соаре, а на 52 км. е самото теке (Теодоров, Гергова 2007: 98–99). Тези разстояния не съвпадат с разтезите от надписа (виж Таблица). Освен това Свещарската могила не е в една линия с острова и Плиска, а линиите им се пресичат под тъп ъгъл при могилата. Следователно трябва да се търси друга могила. Всеславната Омуртагова могила е отдалечена на 42000 метра от Дунав и на 42000 метра от Плиска. Защото когато умножим 20000 разтега по 2.10 метра (такова количество метри съдържа един разтег през Средновековието), се получава точно 42000 метра или 42 километра (Михалков: 2012). А на картата може да съществува само една такава точка. Съществува още едно, неизвестно досега доказателство: След като се прокара права линия по картата, започваща от Păcuiul lui Soare и завършваща при Плиска, дължината й е 84 км. А точната среда на тази линия от острова до Плиска се намира в пространството между селата Главанци, Каблешково, Върбино и Полоковник Таслаково, а там има и могила, непозната на науката до този момент. Тази могила, близко до пътя от с. Каблешково, община Тервел, област Добрич, е с диаметър 100 метра. Тя има забележителни размери и е единственият обект, който се вижда от спътниковата снимка. Посещение на място наистина доказа нейното съществуване и забележителното съвпадение на разстоянието с точност до метър. А това е изумително доказателство за измервателните и астрономическите умения на тогавашните българи. Под определението „всеславна” от надписа се има предвид не само височината, а като цяло големината. Разстоянието от Плиска до Могилата при Каблешково и от Могилата до Păcuiul lui Soare е точно 20000 разтега или 42 км. Могилата при Каблешково отстои точно на 42 км от Плиска и точно на 42 км от Пъкуйул луи Соаре. Следователно могилата при Каблешково е Всеславната Омуртагова могила, за която съобщава Търновският надпис. А това съвпадение потвърждава с географска и математическа точност факта, че дворецът на Омуртаг е на румънския остров Păcuiul lui Soare.
Цитирана литература
- Прабългарски епиграфски паметници, София: Отечествен фронт. Available at: http://www.promacedonia.org/vb/index.html [Accessed 2.02.2013AD]., 1981.
- Архитектурата на българите от VII до XIV в, София: Тангра ТанНакРа., 2008.
- Формиране на старобългарската култура VI-XI в, София: Наука и изкуство. Available at: http://www.promacedonia.org/sv/index.html [Accessed 2.02.2013AD]., 1977.
- Citekey Златарски1927 not found
- , 2012.
- Научното дело на Карел Шкорпил. In Изследвания в памет на Карел Шкорпил / Studia in memoriam Karel Škorpil. София: БАН, pp. 5–14., 1961.
- Архитектурата на Средновековна България, София: БАН., 1965.
- , 1892.
- Загадките на историко-археологическия резерват Сборяново и Стомогилието, Велико Търново: ПИК., 2004.
- Прабългарски и тракийски следи, София: Изток-Запад., 2007.
- , 2007.
Авторът представи този текст на Климентовите четения за млади учени (19. ноември 2012), организирани от Катедрата по кирилометодиевистика при Факултета по славянски филологии на Софийския университет.
Приложения
Фигура 1. Сателитна карта на местността.
Дължината на синята линия е равна на дължината на жълтата – 42 км, а дължината на червената линия е 84 км. На средата е означена Омуртаговата могила.
Фигура 2. Омуртаговата могила на топографска карта (означена с червено) и спътникова снимка.
Фигура 3. Сателитна снимка от Google Earth на предполагаемото място
разтег (ΟΡΓΙΑ) |
мерки от надписа, превърнати от разтези - в метри |
|||
Наименование |
Метри |
от Плиска до Могилата |
от Могилата до Дунава |
от Плиска до Дунава |
20000 разтега |
20000 разтега |
40000 разтега |
||
атическа оргия (използва се през Античността) |
1,78 |
35600 м |
35600 м |
71200 м |
Египетски разтег |
2,10 |
42000 м |
42000 м |
84000 м |
Средновековен разтег |
2,134 |
42680 м |
42680 м |
85360 м |
Таблица 1. Разстоянията от надписа, обърнати в съвременни мерки за разстояние
разстояние в километри | ||
от Плиска до Могила |
от Могила до Дунава |
от Плиска до Дунав |
35,6 км |
35,6 км |
71,2 км |
42 км |
42 км |
84 км |
42,68 км | 42,68 км |
85,36 км |
Таблица 2. Разстояния в километри
При измерването хората на хан Омуртаг използват египетски разтег. Един разтег е равен на 2,10 метра.
„...като
измерих (разстоянието)
направих на средата
могила и от самата среда
на могилата до стария ми
дворец има 20 000 разтега
и до Дунав има 20 000 раз-
тега. ....”
- 1. Историята на цялото посещение е разказана в писмо до руския учен О. М. Бодянски
- 2. Дата на битката при Клокотница.
- 3. СБНУ, том VIII: 368 – 377.
- 4. Родосто (Текирдаг в дн. Турция) – град на северния бряг на Мраморно море.
- 5. Информационен бюлетин на БАН, бр. 10, октомври 2008 г.
- 6. Български апокрифен летопис съобщава, че Испор (Аспарух) съградил крепостите Дръстър и Плиска.
- 7. Големи необработени изправени каменни блокове, с рунически знаци, ориентирани спрямо посоките на света. Според Станчо Ваклинов (и Геза Фехер) те са символични надгробни паметници на загиналите български войни, които не се завръщат по родните си места.