Skip to content Skip to navigation

"Септември“: диалог между две поеми

Обект на статията са две поеми, които са именувани „Септември” и излизат през есента на 1924 година в сп. „Пламък” (София) и в сп. „Нарстуд” (Берлин). Едната от тях е известната творба на Гео Милев, а другата е забравената поема на един непопулярен сътрудник на сп. „Златорог” – Иван Перфанов. В статията се предполага, че първият от двамата автори, който се запознава с произведението на другия, е редакторът на сп. „Пламък”. Така чрез междутекстов прочит (който включва и други творби, публикувани в „Нарстуд”) се прави опит да се изясни генезисът на някои от най-характерните художествени образи на „Септември” на Гео Милев, както и да се разгледат смисловите промени, на които са подложени определени тематични сходства в различните произведения.

The article focuses on two poems that are called “September” and that are publicized in the autumn of 1924 in the literary magazines – “Plamak” (Sofia) and “Narstud” (Berlin). One of them is the popular work of Geo Milev and the other is the forgotten poem of one not very popular contributor of “Zlatorog” – Ivan Perfanov. In the article it is proven that the first of the authors who got acquainted with the work of the other is the editor of “Plamak”. Thus through intertextual analysis (that includes other works that are publicized in “Narstud” too) an attempt is made to elucidate the genesis of some of the most typical figures in Geo Milev’s “September”, as well as to look at the thematic similarities that are subject to semantic changes in the poems.


През 1924 г. в чест на една година от Септемврийското въстание за период от около месец излизат две поеми, именувани „Септември”. Едната от тях е известната творба на Гео Милев, публикувана в София в сп. „Пламък”, кн. 7-8 (септември-октомври, 1924), а другата е забравената поема на един не много популярен сътрудник на сп. „Златорог” – Иван Перфанов1, публикувана в Берлин в изданието на Съюза на българското народно студентство в чужбина – „Нарстуд” (“Narstud”), кн. 5 (септември, 1924; вж. прил. 1). Както и „Пламък”, „Нарстуд” е ляво ориентирано издание. To излиза за кратко и с прекъсвания от 1924 г. до 1926 г.2. Неведнъж в двете списания се появяват едни и същи автори – Гео Милев, Иван Перфанов, Антон Страшимиров, Матвей Босяка3 и др. и неведнъж двете списания споменават едно за друго. Тъкмо в задочните диалози между изданията може да бъде възстановена и част от историята на двете едноименни поеми.

Още за първия брой на „Нарстуд” (кн. 1-2, април- май 1924 година) в „Пламък” се появява отзив, в който, наред с критиките по отношение на списването и редактирането, е отбелязано: „Интересна като биографичен анализ е статията на В. Македонски за Ъптон Синклер. И най-вече: „България – Anno Domini 1923” от Ив. Перфанов. Полуразказ, полугротеска, полупоема в проза, полуфейлетон, тази работа на Перфанов е опит да се даде в художествена форма всичката нехудожественост на септември – Anno Domini 1923” (год. I, кн. 6). Текстът на Иван Перфанов предизвиква достатъчен интерес, за да бъде дори препечатан в същия брой на „Пламък”4. В кн. 3-4 на „Нарстуд” е отбелязано получаването в редакцията на първите пет книжки от списанието на Гео Милев и се съобщава за конфискуването на шестата: „Пламък” – едно от най-добрите наши литературни списания, е имало полицейско посещение. Последният брой бива конфискуван заедно с архивата и отнесен в VI полицейски участък. Старши стражари „рецензират” Уитман, Синклер, Толер, Марк Аврелий, Карлейл, Арнолд, Св. Августин и други мирови хуманисти, мислители и поети” (В: „Новини из страната на „реда и спокойствието”, с. 3). Същата съдба сполетява и закъснялата с два месеца по вина на печатницата двойна книжка 7-8 на сп. „Пламък” (вж. „Извинение пред абонат ните”, сп. „Пламък”, год. I, кн. 7–8, стр. 256), където е първото издание на „Септември” на Гео Милев. В книгописа към този брой обаче се отбелязва и получаването на броевете 3-4 и 5 на сп. „Нарстуд”. Именно в петия брой, посветен изцяло на първата годишнина от Септемврийското въстание, е публикуван краткият прозаичен текст на Гео Милев „Апокалипсис” (вж. прил. 2) и лирическата творба на Иван Перфанов „Септемврий”. Оттук предпазливо можем да предположим, че в рамките на този кратък период е възможно редакторът на „Пламък” да е първият от двамата автори, който се запознава с поемата на другия5. „Септемврий” на Иван Перфанов не съперничи в художествените си качества с една от най-популярните творби на българската литература, но тя може да предложи нови посоки за разглеждането й и заедно с други текстове, публикувани в „Нарстуд”, да помогне за изясняване на генезиса на някои от нейните най-характерни художествени образи. Без да настоява за изчерпателност (много съществени въпроси остават слабо засегнати или незасегнати), настоящата статия се вглежда не във влиянията сами по себе си6, а в конкретните резултати от сравнителния прочит на двете произведения. В текста се разглеждат смисловите промени, на които са подложени определени сходства, а тяхната поява от своя страна е обяснима и през близостта в литературния контекст и общата експресионистична естетика.

Срещата в заглавието предполага общ референт – период от календарния цикъл, чийто определители (включително в метафоричната си употреба) в двете произведения са сходни – жълтият цвят, вихърът, писъкът: „жълтите листи”; „и се вятъра в писък извихри” (в творбата на Перфанов) и „есенни жълти гори”; „Есента/ полетя/ диво разкъсана/ в писъци, вихър и нощ.” (в творбата на Гео Милев). Те се съчетават с повече или по-малко конкретни препратки към историческото време на 1923 година и посредством експресионистичното възпроизвеждане на апокалиптично-утопичния модел се осъществява фигуративната обработка на „септември” в произведенията. Така „септемврий” в поемата на Иван Перфанов последователно се освобождава от заложената в речниковото значение вписаност във времева последователност, за да добие неизменност и универсалност: „Септемврий е вечен...”; да добие статут на ценностна категория и екзистенциален маркер: „Септемврий е пътя, живота и Бога”, но и с новите си значения да се обърне отново към представата за годишна цикличност в края на текста чрез кръговата си композиция [завършващите три строфи от седмата, последна част (за разлика от 12-те части на „Септември” на Гео Милев) повтарят почти дословно началото с известни промени на глаголното време] – възмездието се полага като част от естествения ход на времето. Тук може да се направи аналогия с „Експресионистично календарче за 1921” (1920) на Гео Милев, където бунтът също е заключен в календарна година. В отличие от тези два текста краят на поемата на Гео Милев закрепва значението на календарната единица в регистрите на утопичното, като контрира годишната цикличност и представата за времева последователност със стиха „Септември ще бъде май”7. Това е своеобразен акт на преозначаване, в който се оказва обаче, че Гео Милев не е първи. Ако разгърнем една по-ранна книжка на сп. „Нарстуд” – кн. 3-4 от 1924 година (припомням, че е получена в редакцията на сп. „Пламък” заедно с кн. 5), ще попаднем на превод на лирическата творба „Песента на бурята” (“Sturmgesang”, вж. прил. 3) на немския експресионист Курт Хайнике (Kurt Heynicke)8, който завършва със стихове, много напомнящи на края на „Септември”:

Народ,

Септемврий е веч!

Стани! Бунта възжелай!

Веригите свои хвърли!

И ще бъде тогава Май!

(в превод на Цветан Драгнев9)

Една справка с оригинала обаче показва, че българският преводач си е позволил да постави „Септемврий” на мястото на „März” – „март” (най-вероятно поводът за написването на стихотворението на Курт Хайнике са работническите бунтове в Средна Германия през 1921 година, т. нар. Мартенски бунтове (Die Märzkämpfe):

Volk,

es ist März.

Besinne dich Volk!

Erblühe und sei!

Erlöse dich selbst!

Dann ist es Mai!10

Съображенията за тази промяна са идеологически; с нея се мистифицира поводът за написване, а за убедителността й съдейства и първият стих на стихотворението: „Ний бяхме отбрулени листи през есента.”/ „Wir waren verschüttetes Laub im Herbst”. Но замяната свидетелства още за активизирания потенциал на „септември” да поема различни метафорични значения, който произведенията на Иван Перфанов и Гео Милев ще изпробват. Оттук и още една задача пред тази статия – да продължи да се вглежда в онези стратегии спрямо тематичните засрещания, предопределящи приликите и отликите в символното изграждане образа на изведения в заглавията на двете поеми календарен месец.

Сюжетно натоварена за творбите е опозицията нощ – ден. Осиротял откъм човешко присъствие, траурен и разпадащ се е светът на нощта в първата и последна част на „Септемврий” на Иван Перфанов:

Хоризонта е гробища, пусти села,

жени в черно мяркат се само

и сирачета плачат самотно в нощта

Мъртвина и непроменяемост характеризират нощта в текста на Гео Милев: „мъртва утроба”, „зад тях – на нощта вкаменения свод”. Но и в двете поеми нощта е точката, отвъд която започва повторното структуриране на света, неговото хиперболично изпълване с присъствие и ценностното му йерархизиране. Във втората част на поемата на Перфанов това става чрез исполинските фигури на работника и селяка – „великият градител” и „хранителят велики”:

Когато утрото проблесне в хоризонта,

заруменей и с блясък поздрави земята,

из черната й гръд два силуета мощни

израстват колосални и се в небето врязват.

Тези две фигури сякаш обемат света, но в отговор веднага след това непълнотата и липсата са настойчиво изведени чрез персонифицирания „Глад”:

Глад

ти ме гледаш отвред;

лоста на цялий живот,

лоста на вечната смърт.

Многократното повторение на лексемата „глад” напомня на стиховете на Гео Милев от поемата „Ад”, писана според автора през 1922 година11, но публикувана малко по-рано от творбата на Иван Перфанов – във „Възпоменателен лист за Христо Смирненски” – юли – август 1924 година (вж. Фурнаджиева 2005: 197)12: „Глад!/ Глад!/ Глад!/ Глад,/ без да чакаме/ Глад,/ неоплаквани/ Глад/ е съдбата ни/ Глад!/ Глад!/ Глад!/ (...) Да живее великият глад!”. Близост на поетичните текстове може да се търси с пиесата на Леонид Андреев „Цар Глад” („Царь Голод”, 1908), откъс от която е публикуван през април месец в сп. „Пламък” (1924 г., кн. 4). Отпратки могат да се правят и към романа на норвежкия автор Йохан Бойер (Johan Bojer) „Великият глад” („Den store hunger”, 1916), който излиза на български в превод на Гео Милев от френски през 1925 година (Бойер 1925). От значение обаче тук е не толкова конкретният източник на влиянието, а фактът, че и в четирите произведения гладът присъства като признак на съзнатост и жизненост, а в три от тях – и като мотив за порива на масите.

В „Септември” на Гео Милев гладът се появява само в стиховете „гладни поля”, „кални/ гладни/ навъсени”, а ефектът му бива интензифициран от гнева. Процесът на изпълване на света с присъствие намира израз в познатото центростремително движение и струпванията на хора в началото на текста, а по-късно и в огромната фигура на поп Андрей: „Из тъмни долини/ - преди да се съмне/ из всички балкани/ из дебри пустинни/ из гладни поля/ из кални паланки...”; „А/ селяци/ работници/ груби простаци/ безимотни/ неграмотни/ профани/ хулигани/ глигани...”; „Попа стоеше огромен/ изправен в целий си ръст”. В противовес на боязънта пред тъмнината, невидимото и съмнението в собствената издръжливост нощем, надеждата в утрото и светлината започва да уверява човека в неговата наличност, физическа мощ, трайност във времето и морално право да овладее света. Оттук и акцентът върху зората и големият метафоричен потенциал на слънчогледа – един от емблематичните художествени образи в творчеството на Гео Милев. Но преди да се появи в „Септември” той се среща в третата част на поемата на Иван Перфанов, а също така и в прозаичния текст на Антон Страшимиров „Срам”, публикуван в разглежданата книжка 5 на сп. „Нарстуд”. „Срам” на Страшимиров насочва към мисълта, че в появата на слънчогледа може да се търси и общ за творбите документален пласт13 (българската критика вече е отбелязала литературната обработка на фактологичните податки в текстовете, посветени на Септемврийското въстание – вж. Кьосев 1988: 59-135): „Господи, клали цели села, клали навързани ученици, клали и жените. Защото се дигнали на бунт... дигнали се на тълпи, на хилядници тълпи... и тръгнали на бой... въоръжени със слънчогледи!”. А под линия е дадено следното уточнение: „По липса на оръжия, въстаналите селяни са носили изкоренени слънчогледи, за да плашат войските...”. Две години по-късно в романа „Хоро” (1926) отново ще се появи този образ: „Тръгнали като на избор. Остава да дигнат по един слънчоглед, като ония край Огоста: скакалци ще плашат... Пуста кюския!” (част 6). Но за разлика от текстовете на Антон Страшимиров, където слънчогледите имплицират вероятната фактологична достоверност, поемите развиват по-пълноценно фигуративните им възможности.

Пауза и междуметие поставят в „Септемврий” на Иван Перфанов акцент върху слънчогледите, които, представяни като уподобяващи слънцето, онагледяват надеждата и човешкия копнеж по вечност14. В поемата слънчогледите са знак за порива на немощните да се съизмерят със смъртта. Слънчогледите са фигура на възвишеното:

А те вървяха напред и напред

и носеха – о, – слънчогледи!

– Ти знаеш ли светлия диск,

златното слънчево цвете?...

то вечно към слънцето гледа

защото е слънчев облик. –

Под безкрайно, оловено-тежко, небе,

вървяха те – жалките хора

Отсреща топовни гърла,

блестящи ножове отпреде –

тълпа бедняци напред и напред

и носеха – о, – слънчогледи.

През темата за човешкия опит с насилието и погрома поемата на Гео Милев продължава интерпретацията на слънчогледите в регистрите на възвишеното. Творбата обаче бележи друг етап на художествена обработка на образа – вече лесно разпознаваемo в контекста на творбите на Антон Страшимиров и Иван Перфанов става метонимичното превключване, при което човекът в произведението на Гео Милев бива идентифициран със слънчогледа: „с пръти/ с копрали/ с търнокопи/ с вили/ с брадви/ с топори/ с коси/ и слънчогледи – стари и млади – ”. А доколкото по движението на слънцето се осъществява най-древната темпорална ориентация, слънчогледът тук се разбира не като образ на вечността, а като образ на времето, на упованието в неговия ход: въстаналият човек е отъждествен с вярата в своето бъдеще. За разлика от поемата на Перфанов, където надеждата и угнетението се удължават безпределно: „Под безкрайно, оловено тежко, небе” „Земята ги тласкаше в вечния път, тях смазваше свода отгоре/ а те вървяха напред и напред”, слънчогледите в поемата на Гео Милев свидетелстват за наличието на темпорална динамика – те се явяват метафорични часовници, чрез които се разиграва революционно-апокалиптичният модел на „отключването” и повторното агресивно „заключване” на времето: „Нощта се разсипва във блясъци/ по върховете/ С л ъ н ч о г л е д и т е/ п о г л е д н а х а с л ъ н ц е т о! (...) „С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а/ в п р а х.”. Оттам и последвалото обръщане назад към безизходността на нощта (а подобен, както видяхме по-горе, е бил образът на непроменяемостта и в поемата на Иван Перфанов):

Нощта падна тъй ниско –

глухо и страшно заключена

от всички страни.

Проблемът за времевата динамика кореспондира с този за рефлексията върху човека в поемите. Освен двете колосални абстрактни фигури на „работника-творец” и на „селяка”, като безредни, анонимни и ежедневни са представени забравените в неизменната несправедливост хора в „Септемврий” на Перфанов: „жалките хора”, „тълпа бедняци”. В отличие „Септември” на Гео Милев набляга на пробивите във вечността на неправдата, а човекът не остава безименен. В устрема към подвига хората се именуват – метафорично или не – „слънчогледи”, „епически смелия/ поп/ Андрей” и неведнъж сюжетно и идеологически се обосновават понятията: „хиляди/ маса/ народ”. Неколкократната поява на „народ” в поемата би провокирала междутекстовия паралел по линия на общата експресионистична естетика с „Песента на бурята” на Курт Хайнике, където думата е повторена десет пъти: „И всички ний носим великото име:/ Народ!”, но в творбата на немския автор отсъстват податки, които да мотивират формирането на народа (и поради кратката лирическа форма) – поетическият текст се ограничава само до възклицателното „Народ!”. И още – не така последователна като в стихотворението на Хайнике е утвърждаващата реторика в „Септември”. Както в творбата на Иван Перфанов, така и в тази на Гео Милев активизираният апокалиптизъм, „заключването” на „жестокия пръстен” довежда до разпад на множеството: „бягащи човеци”, „ужасяющий бяг” (при Перфанов), „бягащи в ужас на всички страни” (при Гео Милев), до усъмняване в човешката издръжливост. Така и народът в поемата на Гео Милев постепенно се превръща в безлика маса от „мъртви тела/ - окървавени трупове -”, „червени глави/ с накълцано обезобразено лице”, преди да бъде обединен повторно от утопията във финала на творбата.

Бурята и срещата със смъртта са двете посоки на апокалиптизма в произведенията и техният най-остър конфликт (срвн. и появата на експресионистичната тема за бурята в „Песента на бурята” на Хайнике). Хиперболизирани до космически са размерите на въстанието в четвъртата част на „Септемврий” на Иван Перфанов. Не е трудно да се открие сходство с топосите в поемите: „Земята пламтеше, земята ехтеше,/ долини, гори и балкани” (при Иван Перфанов) и „Буря изви се/ над тъмни балкани”, „Кървава пот/ изби по гърба на земята” (при Гео Милев); в основни характеристики на апокалиптичната ситуация, някои от които могат да се определят и като сродни за текстовете, принадлежащи към т. нар. „септемврийска литература” – „тях смазваше свода отгоре”, „безкрайно, оловено-тежко небе” (при Иван Перфанов, от третата част) и „зад тях – на нощта вкаменения свод” (при Гео Милев), „земята пищеше”, „предсмъртния рев”, „страхотния писък” (при Иван Перфанов) и „смъртни писъци” (при Гео Милев); „- валяк от месо и от кости -/ тегнееше в въздуха дъхът на кърви/ примесен от вопли и пушек”; „във димящата кръв,/ във разкъсани живи меса” (при Иван Перфанов) и „Замириса на живо месо” (при Гео Милев) и др. Особено интересна е гротескната персонификация на смъртта в двете поеми – Смъртта е агент на опустяващия в поемите апокалиптичен свят: „изгъната гола земя” (при Иван Перфанов), „обезлюдени улици” (при Гео Милев). В „Септемврий” на Иван Перфанов тя е представена редом с демона на насилието и те са снабдени с признаците на властта:

с косата смърт черна звънтеше страхотно,

до нея демона на звярство, насилие,

на алчност и кръвност в пурпурна одежда,

със кикот ловеше бягащи човеци

и ги слагаше, с кикот пред, нея.

И още: „Те бяха на царска – ужас! – колесница”; „те вървяха в огнено, царствено шествие” – стихове, които напомнят за саркастичните намеци в другата разглеждана творба: „Н. Ц. В. Цар Агамемнон” и др. В „Септември” на Гео Милев Смъртта също така е всесилна да „улавя” разпръсналите се хора: „Смъртта/ - кървава вещица сгушена/ във всичките ъгли на мрака/ изписка,/ и ето посяга/ далеч и навред из нощта:/ със своите сухи ръце/ - дълги, безкрайни -/ улавя и стиска/ зад всяка стена/ по едно ужасено сърце.” Характерното за експресионистичната естетика овладяване на центъра, прицелване в „сърцето” – е взаимен опит за сразяване от страна на противниците: „хвърляме бомба в сърцето ти”. И в творбата на Иван Перфанов се разиграва сходен сюжет: „Великата болка обхвана света./ Тя късаше топлите, живи сърца/ живот умираше!”; „във сърце ти ще впия остри нокте” (А „сърцето” се появява като мотив и в стихотворението на Курт Хайнике: „Ако и плуга да разкъсва нашето сърце/ ний пеем нашата песен, що слънце се зове” („Wenn auch der Pflug unser Herz zerreißt,/ wir singen ein Lied, das Sonne heißt”); „И държи детето в своите святи ръчици/ на всички нас – нашето сърце,/ пламти то и лети надалеч...” („Und das Kind hat in den Händen unser aller Herz/ es flackert und fliegt”)).

Дотук набелязаните сходства в интерпретацията на апокалиптичната сцена в двете произведения обаче не отбелязват конкретика на топосите, междутекстови връзки и алюзии със съвремието – на тях настоящата статия няма да се съдредоточава. Te са редуцирани в поемата на Иван Перфанов (като изключим вероятния документален факт – слънчогледите), за разлика от тази на Гео Милев, където, както вече е отбелязвано от литературната критика, художественото внушение се постига чрез засрещането на фактология и фикция (вж. Кьосев 1988: 59-135) (поп Андрей, Марица, „Шуми Марица...”, редица литературни сюжети и препратки към българската и световна литературна класика – Ботев, Вазов, Омир, Шекспир и т. н.), на исторически и митологически пластове и взаимната им пресемантизация (вж. Димитрова 2001б: 115-169), а структуриращи представата за света понятия („отечество”: „Прекрасно:/ но – що е отечество? – ”, „герои”: „Но днес ний/ не вярваме вече в герои/ - ни чужди, ни свои.” и др.) започват да се възприемат като подлежащи на преосмисляне15. Именно последният аспект е от особен интерес за сравнителния прочит на поетичните творби.

В произведението на Иван Перфанов божеството и цялата вселена пригласят на човека в неговата скръб:

Земята пищеше,

пищеше стихийната вечна природа,

човека издаваше дивия рев и Господ,

великия Бог,

– плачеше.

Несъмнеността в авторитета на Бога в произведението опазва стабилността на езика в тази поема – на понятия като човек, вечност, героизъм. А в посока на утвърждаващите самоотвержеността пета и шеста част на произведението продължава попълването на символични аспекти в значението на зададения в заглавието времеви период. Така трагичността и внушителността на еднократния въстанически акт в неговия исторически и морален план превръща календарния месец в универсалното име на подвига:

Септемврий! –

вас смаже ще смъртта

или ще възкреси

живота.

(...)

Септемврий е пътя, живота и Бога.

Преодоляването на това върховно изпитание възвежда „септемврий” до ранга на нов идентификационен определител за човека: „Септемврий е днеска човека”. Символичното „раждане”/ посвещаване в „септемврий” – „родете се в вечний Септемврий” (а със символично раждане започва и поемата на Гео Милев) – означава заживяване в режима на потвърждаваната в героичния акт вечност, нулиране на тревогата от неизвестността на бъдещето:

Очите са разтворени широко,

проникват вечността

те всичко виждат.

А в контекста на цялото произведение на Иван Перфанов, през обръщането към идеята за годишния цикъл, повторените стихове в седмата, последна част започват да означават готовност, съзнатост за „септемврий” – вече не в смисъла на календарен месец, а на „бунт”, на „човешко осъществяване” и „възмездие” – като част от естествения, природен ход на времето:

И възпре ще над мира се страшний призрак,

пак проронят ще жълтите листи,

ще отново небето разметне сив плащ,

ще се вятъра в писък извихри

Септемврий зове!

За разлика от поемата на Перфанов, в поемата на Гео Милев се наблюдава усложняване на проблема за авторитета. В третата част на „Септември” се говори за очаквано единогласие между народа и Бога: „Глас народен:/ глас Божи.” и се представя познатият въстанически/ революционен копнеж по смъртта, която ще се превърне в героично безсмъртие, в живот, в бъдеще: „Пред нас е смъртта -/ о нека!/ но отвъд:/ там цъфти Ханаан/ от Правдата обетован/ нам -/ вечна пролет на живия блян”. Погромът обаче бележи моментът, в който се разколебава състоятелността на този модел на смислова трансформация: “Ужас без слава”. В героичния порив на поп Андрей и отричането от Бога във финала на поемата на Гео Милев („ДОЛУ БОГ”) вече може да се разчете усъмняването и отказът от властови контрол над езика, времето и човека, разслояването на значенията: погромът е направил разпознаваема полисемията, контекстуалната и идеологическа обвързаност на споменатите неведнъж думи: „гняв”, „рай”, „кръст”, „музика”, „бездна”, „гроб”, „вещица”, „топ” и др. (Стефанов 2001: 227-247). Като сравнение – във втората част на творбата на Иван Перфанов „топовни гърла” се появяват на два пъти сред много сходни стихове и без същностни промени в смисъла, а повторението може да се тълкува като интензификация на усета за спиране на времето и невъзможността на човека на този етап от сюжета в поемата да му противостои:

Земята ги тласкаше в вечния път, тях смазваше свода отгоре,

а те вървяха напред и напред

- отсреща топовни гърла.

блестящи ножове отпреде –

а те вървяха напред и напред

и носеха – о, – слънчогледи!

(...)

Под безкрайно, оловено-тежко, небе

вървяха те – жалките хора

– отсреща топовни гърла,

блестящи ножове отпреде –

тълпа бедняци напред и напред

и носеха – о, – слънчогледи!

И в поемата на Гео Милев мотивът се появява неведнъж: „Топове/ като зинали слонове/ зареваха...” и „поп/ Андрей/ с легендарния топ/ стреля/ снаряд след снаряд.../ В последния миг/ „Смърт на Сатаната!” извика/ побеснял и велик/ и обърна назад своя топ:/ последната/ граната/ изпрати/ право там/ - в божия храм,/ дето бе пял литургии, ектении...”. „Топовете” в тази творба обслужват противникови страни и различни сюжети; чрез тях се възпроизвежда опитът за запазване и разрушаване на статуквото. Във втората им поява обаче се наблюдава раздалечаване между времето на възпяването – на лирическия субект („легендарен”) и времето на самото действие – на лирическия герой (срв. Димитрова 2001а: 142), а това е стратегия, чрез която се удостоверява моралната правота на делото, уверява се в неговата висока символна натовареност, но и във възможността възжеланото бъдеще да се мисли като настояще, когато делата са вече „легенди”.

Авторитетът в поемата на Гео Милев е „захвърлен” „вдън вселенските бездни” („бездна” има и в другото разглеждано произведение, но като изпитание за лирическите герои „и там на моста/ надвесени над бездни”), а човекът налага себе си не само в героичната смърт, а в стремежа за обосноваване на нейната стойност, за повторно „създаване” и/ или „присвояване” на значенията. В тази перспектива пророчествата в „Септември” започват да се оразличават от предвижданията в „Септемврий” – те могат да бъдат мислени през опита за дискурсивното овладяване на света: „Всичко писано от философи, поети - / ще се сбъдне!”.

„Септемврий” като „мост” в произведението на Иван Перфанов може да бележи възхождането към вечността било то и посредством мотивирането й от жертвата/ смъртта:

Септемврий – мост.

Сковете железата,

бетона слейте:

пътя там ще мине.

(...)

Септемврий! –

вас смаже ще смъртта

или ще възкреси

живота.

Бележи се още сродяването на противоположностите, уравновесяването на света: „ще свърже изток и запад”, „примири ще небето с земята”.

Вкаран в подобна реторика с конкретни механистични понятия мотивът за „моста” в „Септември” на Гео Милев обозначава друго – радикалното преобръщане, възможността на човека да превърне „блажената” вечност в съ-редна/ съотносима спрямо живота, а оттам и в настояща:

По небесните мостове

високи без край

с въжета и лостове

ще снемем блажения рай

долу

върху печалния

в кърви обляния

земен шар.

Така „септември” в поемата на Гео Милев става името на времето като движение, като промяна – социална и историческа – „септември” е агент на времето, но и негова функция. Утопизмът в стиха „Септември ще бъде май” се противопоставя на годишната цикличност, но „септември” и като „май” остава включен в режима на едно прогресивно - ориентирано към „рая”, не природно, а контролирано от субекта („Народа”) историческо време: „Човешкият живот/ ще бъде един безконечен възход/ - нагоре! нагоре!”. И ако в произведението на Иван Перфанов бунтът е неизбежен като есента: „Вий всичките ще минете през там!”, а повикът към масите е възложен на персонифицирания, но абстрактен образ на „септемврий”: „Септемврий зове”, то в произведението на Гео Милев трактовката е по-различна – там бунтът е свободен избор, усилие и извънредност, а безличността и абстрактността на посланието са преодолени през фигурата на лирическия субект и задействаната и тук перформативна функция на езика (такава не липсва и в творбата на Перфанов: „Станете! Станете!”), който, заедно с бъдещето, отново е бил „присвоен” от човека: „З е м я т а щ е б ъ д е р а й/ – ще бъде!”.

Замяната на календарните месеци в превода на „Песента на бурята” на Курт Хайнике говори за започналия процес на превръщането на „септември” в художествените текстове във всеобщ символ на бунта. Едноименните поеми на Иван Перфанов и Гео Милев изпитват тази възможност, като след дълга фигуративна обработка главно върху темпоралните аспекти на образа налагат своите модификации върху него. Въпреки различията обаче идентичността на референта на двете произведения се удържа не само от тематичните засрещания или от общия им литературен, естетически и исторически контекст, а от тълкуването на „септември” през проблема за изпитанието и подвига, от поставянето му в регистрите на възвишеното, от стремежа за преутвърждаването на символичната му стойност. Сравнителният анализ на двете произведения прави видими реторическите стратегии на авторите, а през мозаичното пренареждане на теми и мотиви в творбата на Гео Милев отново се извежда на преден план коментираната многократно от критиката своеобразност на нейната поетика. Откритите близости в текстовете от своя страна отключват възможността за нови паралелни прочити между двете поеми и други произведения на „септемврийската литература”.

 

Бележки

1. Иван Перфанов по образование е стопановед, но в началото на 1920-те е един от съредакторите на сп. „Нарстуд” и сътрудничи на сп. „Златорог” със статиите „Природата в новото изкуство” (1923), "Макс Райнхард" (1923), „Новото немско изкуство” (1924) и др.

2. Отговорен редактор на изданието е Недялко Бойкикев, в редакционния екип участват още Иван Перфанов, Велко Македонски, Цветан Драгнев. В първата книжка е публикувана манифестната статия „Напред народно студентство в странство и България”, в която се отправя апел към обединение на студентството в България и в чужбина, за да се осъществи Общия съюз на Нарстудите и да бъдат „в авангарда на българския народ и с това в общия авангард на человечеството”. (кн. 1-2, 1924, с. 1-2). Първите броеве на изданието са на немски и на български, по-късно списанието излиза само на български.

3. Друг псевдоним на Димитър Христов Вълев (Матвей Вълев).

4. Интересите на Гео Милев и Иван Перфанов не веднъж съвпадат. През 1922 година, например, в септемврийската книжка на сп. „Златорог” Перфанов публикува статията „Ернст Толер – “Masse-Mensch”(сп. „Златорог”, 1922, год. III, кн. 7-8, стр. 509-5011), около половин година по-късно – април 1923, Гео Милев поставя пиесата в театър „Ренесанс”, а през 1924 година публикува превода й (библиотека „Пламък”).

5. В последната годишнина на „Нарстуд” бива препечатана и поемата „Септември” на Гео Милев (година III, септември – ноември 1926, кн. 3-5).

6. Влиянието при Гео Милев не веднъж е било коментирано. Още за „Жестокият пръстен” той е набеден от един от първите си рецензенти – Константин Гълъбов (1920).

7. Елка Димитрова обяснява: „В развитието на дискурса – в противоборството на историзма и митологизма – събитието постепенно ще премине в един митологичен план.” (Димитрова 2001a: 122).

8. Курт Хайнике (Kurt Heynicke, 1891-1985) – немски поет, писател и драматург; автор на романи, разкази, есета, стихотворения, театрални пиеси, радиопиеси, сценарии за игрални и телевизионни филми. Херварт Валден публикува първите му стихотворения в „Der Sturm”. Първата му стихосбирка е Rings fallen Sterne, (1917, Наоколо падат звезди), други заглавия на негови книги са: Die hohe Ebene (1921, Високата равнина), Der Weg zum Ich (1922, Пътят към аз-а), Sturm im Blut (1925, Буря в кръвта), 1926, Kampf um Preußen (1926, Битката за Прусия) и мн. др. Познат в България автор – едно от местата, на които името му се споменава през този период, е статията на Константин Гълъбов „Експресионизмът и чарът на луната”: „Курт Хайнике говори за „сбъдновение” на любовни блянове и „сбъдновението” му бива хвърляно отгоре: хвърля го месецът от блюдото на своя блясък („Всред нощ”)” („Стрелец” 1927, бр.9).

9. Оттук цитатите от стихотворението ще бъдат по превода на Цветан Драгнев, публикуван в „Нарстуд” 1924/ кн. 3-4.

10. За откриването на оригиналния текст благодаря за съдействието на д-р Невена Панова и доц. д-р Благовест Златанов.

11. Според коментара на Георги Марков в „Гео Милев. Литературен архив” годината 1922 може да се приеме за достоверна година на авторство на „Ад”, тъй като правописът на ръкописния вариант на поемата съответства на правописа по време на земеделското правителство (1919-1923). (Марков 1964: 162). В публикувания в „Гео Милев. Литературен архив” вариант на текста мотивът за глада присъства (Марков 1964: 58-62).

12. Поемата излиза по-късно и в сп. „Пламък”, 1925 год., кн. 1.

13. В мемоарите и документалните свидетелства, които съм разгледала до този момент, не съм намерила доказателство за това предположение.

14. В подобен аспект може да бъде разглеждана и песента в стихотворението на Курт Хайнике: „Ний пеем нашата песен, що се слънце зове” („wir singen ein Lied, das Sonne heißt”).

15. За някои вътрешни засрещания в поемата споменава Бойко Пенчев (Пенчев 2003: 213)

 

Цитирана литература

Бойер, Йохан. 1925. Великият глад. („Мозайка от знаменити съвременни романи” XVI.5). Прев. от фр. [с предг.] Гео Милев. София.

Гълъбов, Константин. 1920.Жестокият пръстен. Златорог 1 (7).

Димитрова, Елка. 2001а. Изгубената история. София: Боян Пенев.

Димитрова, Елка. 2001б. Гео Милев. Българският постсимволистичен модернизъм между историческото съзнание и мита. В: Елка Димитрова. Изгубената история. София: Боян Пенев. 115-169.

Кьосев, Александър. 1988. „Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев в контекста на своето време. София: Св. Климент Охридски.

Фурнаджиева, Елена (съст.). 2005. Гео Милев (1895-1925). Летопис на неговия живот и творчество. Пловдив: Макрос.

Марков, Георги (ред.). 1964. Гео Милев. Литературен архив. т. 2. София: БАН.

Пенчев, Бойко. 2003. Българският модернизъм. София: Св. Климент Охридски.

Стефанов, Валери. 2001. Законът и бунтът. Във: Валери Стефанов. Творбата – място в света. София: „Диоген”. 227–247.

 

Приложения

Приложение 1

 

Септемврий

 

Иван Перфанов

(сп. „Нарстуд”, септември 1924, кн. 5)

 

1.

И възпря се над мира страхотний призрак,

пак пророниха жълтите листи

и отново небето размятна сив плащ

и се вятъра в писък извихри

- Септемврий зове!

 

Хоризонта е гробища, пусти села,

жени в черно мяркат се само

и сирачета плачат самотно в нощта

и тя свива, тя свива крилете

- Септемврий зове!

 

Там природната вечна стихия пищи,

там човека, човека ридае,

съвестта е погълнала черната паст…

Съвестта ще отново израсне:

Септемврий зове!

 

2.

Когато утрото проблесне в хоризонта,

заруменей и с блясък поздрави земята,

из черната й гръд два силуета мощни

израстват колосални и се в небето врязват.

Единът, над градът разметна вековете,

работникът-творец великият градител,

отсряща му, наведен над ралото, селяка

в борба с земята черна – хранителя велики.

 

Глад

ти ме гледаш отвред;

лоста на цялий живот,

лоста на вечната смърт.

Глад,

във изпития лик

теб видях, в просълзени очи

– там пищеше, пищеше живот!

 

Глад,

във циничния смях

на преситени тлъсти уста:

гримаса на страшен демон.

 

Глад,

то простира ръце,

плаче: о, дайте ми хляб!

– то умира, то умира, о глад!

 

Глад,

то дали ще умре?...

-------------------------

лоста на цялий живот,

лоста на вечната смърт.

 

И ето вечерта припада над земята,

светът замира бавно и мракът пропълзява

и двата силуета, изрязани в небето тъмнеят

и се просват над цялата вселена.

 

3.

Под безкрайно, оловено тежко, небе,

вървяха жалките хора,

тълпа бедняци, и вятъра с вой

развяваше техните дрипи,

страните намокрил бе ситния дъжд,

прегънал снагите бе пътя.

Земята ги тласкаше в вечния път, тях смазваше свода отгоре,

а те вървяха напред и напред

– отсреща топовни гърла.

блестящи ножове отпреде –

а те вървяха напред и напред

и носеха – о, - слънчогледи!

 

Ти знаеш ли светлия диск.

златното слънчево цвете?...

то вечно към слънцето гледа,

защото е слънчев облик. –

 

Под безкрайно, оловено-тежко, небе

вървяха те – жалките хора

– отсреща топовни гърла,

блестящи ножове отпреде –

тълпа бедняци напред и напред

и носеха – о, - слънчогледи!

 

4.

Земята пламтеше, земята ехтеше,

долини, гори и балкани,

с косата смърт черна звънтеше страхотно,

до нея демона на звярство, насилие,

на алчност и кръвност в пурпурна одежда,

със кикот ловеше бягащи човеци

и ги слагаше, с кикот пред, нея.

Те бяха на царска – ужас! – колесница

– валяк от месо и от кости -

тегнееше в въздуха дъхът на кърви

примесен от вопли и пушек;

те вървяха в огнено, царствено шествие

и зад себе оставяха в страшна конвулсии

изгъната гола земя.

 

Земята пищеше,

пищеше стихийната вечна природа,

човека издаваше дивия рев и Господ,

великия Бог,

– плачеше.

 

Живот умираше.

 

Великата болка обхвана света.

Тя късаше топлите, живи сърца

живот умираше!

 

В предсмъртния рев,

във замиращий поглед,

във страхотния писък,

в ужасяющий бяг,

във димящата кръв,

във разкъсани живи меса

ехтеше страшното, вечно кърваво

проклятие…

 

Аз те проклинам, проклинам, проклинам,

навеки проклинам те аз;

във сърце ти ще впия остри нокте

да изтръгна страшната злъч,

аз захвърля ще тебе във вечния огън

на вечний позор, омраза, отврата

за вечно, за вечно възмездие! … -

 

А на края черната, твърда земя

две детски ръчички

държаха безкрайното тежко небе

да не падне и смаже светът.

 

5.

Те паднаха за дялото:

ненужни са сълзи

– земята в свойта гръд прибра

разкъсани тела.

Над тях се люшкат ниви днес,

над тях се друма вий,

над тях села се пак градят

над черна, черна пръст.

Но духът – о, разкъсани

тела! – навред витай:

той скита се и търси кът,

прибежище, покой.

Напразно, о, напразно е:

кръвта живей в духът,

че никога пръстта не е

поглъщала духът.

Тоз дух – разкъсано тело! -

ще вечно да блуждай

о, не плачете: с кръв, сълзи

чертае пътя той!

 

Септемврий – мост.

Сковете железата,

бетона слейте:

пътя там ще мине.

Над него е издигната огромна

фигурата на вечно изпитание:

живота!

Очите са разтворени широко,

проникват вечността

те всичко виждат.

Вий всичките ще минете през там!

Помнете:

вий всичките ще минете

през там!

Ехиден смях процепи ще простора

велики химн разтърси ще света,

и там на моста,

надвесени над бездната

Септемврий! –

вас смаже ще смъртта

или ще възкреси

живота.

 

6.

Станете! станете!: живота вас чака

там свети вечний Септемврий.

Че няма друг изход из закона желязен,

оковаващ духът и телото,

че няма друг изход из затвора огромен,

живот що се днес назовава,

че няма

друг път,

друг живот,

друга съвест

от словото, кърваво огнено словото:

Революция!

 

Септемврий е вечен,

векове изкове ще той,

във тела и души е Септемврий,

Септемврий е пътя, живота и Бога

и Септемврий е днеска човека.

 

Той огъне ще светла, огромна дъгата,

що ще свърже изток и запад,

той разтърси светът ще във кърви и пламък,

примири ще небето с земята -

 

и човека, разтворил могъщи ръцете,

прибере ще в прегръдка сърцата страдащи,

затвори ще кървави рани.

 

– Защото живота се ражда в страдания,

тъй както човека се ражда,

защото великите жертви създават

еднички, човек и живот и съдба.

 

Станете!

Вдигнете ръцете за дялото!

Родете се:

родете се в кърваврий, светлий Септемврий,

родете се в вечний Септемврий!

 

7.

И възпре ще над мира се страшний призрак,

пак проронят ще жълтите листи,

ще отново небето разметне сив плащ,

ще се вятъра в писък извихри

Септемврий зове!

 

Хоризонта е гробища, пусти села,

жени в черно мяркат се само

и сирачета плачат самотно в нощта;

тя ще свива, ще свива крилете

Септемврий зове!

 

Там природната вечна стихия пищи,

там човека, човека ридае

делото погълнала черна е паст…

– делото ще пак да израсне:

– Септемврий зове!

 

 

Приложение 2

Позволявам си да приложа целия текст на „Апокалипсис”, тъй като във всички по-пълни издания на съчиненията на Гео Милев той е съкратен.

Апокалипсис

Гео Милев

(сп. „Нарстуд”, септември 1924 год., кн. 5)

I.

Комета зелена като безумие – разтрошена, страхотна – пролетява през небесата. Хиляди падащи звезди – вихър от пурпурен жупел полита от зенита надолу над грозния лик на земята; черни зъбери немеят настръхнали: пламва водата в дъното на зелени блата: тътнат глухо подземни тъпани: вулкани надигат плоската кора на полето: няма тревога на полунощния час.

Овчари сред влажни пасбища бият чело в земята. Псета в заспали села надават вой към небето. Изплашени стада хукват навън през тъмните ниви. Далече свирят тревога петли.

Всреднощ черковна камбана започва да ние на сън – и млъква в миг.

Вселената зее продънена – тъмна и няма.

Дълбоко из утробата на черни облаци се ражда кървава луна.

 

II.

В часа, когато великата човешка вълна прелее гигантски и застрашително над здания, над покриви, над кули - о трясък и прасък на греди и керемиди под нейната тежест

- и могъщият рев на последния прилив

- и отчаяният, изплашеният писък. Б у н т!

Ний градим барикади: сандъци, бурета, бали с хартия: о плющене на жилавите мускули - барикади, с червени знамена над тях.

Изоставени трамваи и автомобили стоят уплашени посред безлюдния булевард и гледат с широки празни очи. Бързо пред вратите на големите магазини падат с гръм тежки ролетки. От прозорците на високите етажи плахо надничат любопитните лица на сладки слугини.

Високо от покривите тракат дръзки картечници: шеметно въртение – тълпи, ескадрони, топове, бронирани автомобили – по улици, площади, дворове…

Тракат страшни зъби картечници.

Взрив. Грива развяват панически пламъци.

Смърт.

Тишина.

Срещу гвардейските казарми, внезапно: два страшни реда стрелци с червени лени на ръка.

Залп.

Фуриозо.

III.

Мечтата застана пред нас с ужасния лик на медуза.

Есенният ураган зашиба стените с дъжд, листа и сива градушка. В кръв нагазиха парадно маршируващите ботуши. Иззвънтяха саби, ударени в червени черепи. Фугаси изригнаха сред непожънати ниви. Край калните пътища се изправиха неми бесилки. В далечината - горящи села.

Безумна пробуда.

Нощта падна черна като гробен капак. Полето заглъхна широко простряно - осеяно с купчини прясна пръст. Без кръст.

Ниски тополи преплитат голи пръчки.

Блесна прожектор и отхвърли върху тъмния екран на небето портрета на министър-председателя.

Съвестта зловещо изръкопляска.

 

 

Приложение 3

Песента на бурята

Курт Хайнике

(сп. „Нарстуд”, юни-юли 1924 год., кн. 3-4)

 

Ний бяхме отбрулени листи през есента.

Народ!

Ний пролет сега сме и димяща пръст!

Народ!

Ако и плуга да разкъсва нашето сърце

Ний пеем нашата песен, що слънце се зове –

Вий, младежи,

Народ.

На бъдещето ний сме благодатното семе

И всички ний носим великото семе:

Народ!

 

Прегърбени го носим и пълни с печал,

На нозете и ръце тегне нашия дял:

Народ!

Тегне! Но бодри сме ние –

И светлата надежда гори,

Народ!

Злото разрушим ще ние

И многото наши беди,

Смъртта победим ще и хорската злъч

Със словото едничко на безкрайната обич:

Народ!

 

Дигнете юмруци, сърцето разкрийте,

Да гръмне вашия глас,

На вашата обич воля вий дайте,

Че народ сме ний,

Да, това сме ний!

Жена, ти –

Детето твое из твоята утроба

Засмяна извади!

В часа на нашта бойна прокоба,

Нашето знаме ще бъде то,

Тъй чисто и тъй гордо:

Народ!

 

И държи детето в своите святи ръчици

На всички нас – нашето сърце,

Пламти то и лети надалеч,

Народ,

Септемврий е веч!

Свести се, народ!

Стани! Бунта възжелай!

Веригите свои хвърли!

И ще бъде тогава Май!

 

 

Превел от немски (Цветан) Драгнев

Sturmgesang

Kurt Heynicke

 

 

Wir waren verschüttetes Laub im Herbst,

Volk!

Wir sind jetzt Frühling und dampfende Scholle,

Volk!

Wenn auch der Pflug unser Herz zerreißt,

wir singen ein Lied, das Sonne heißt,

ihr Jünglinge,

Volk,

wir sind Samen,

wir haben alle den Namen:

Volk!

 

Wir tragen ihn gebückt und voller Qual,

an Händen und Füßen das Nägelmal:

Volk.

Aber wir sind nicht verzweifelt um uns,

Volk!

 

Wir zerbrechen die Waffen und töten den Mord mit dem unendlichen Liebe-Wort:

 

 

Volk!

 

Heraus die Hände und das Herz geballt,

empor den Schrei,

gebt der Liebe Gewalt,

Volk sind wir:

Ja wir sind!

Weib du,

heraus dein Kind aus dem Schoß,

 

 

es ist unsere Fahne,

ist rein und groß:

Volk!

 

 

Und das Kind hat in den Händen unser aller Herz,

es flackert und fliegt,

Volk,

es ist März.

Besinne dich Volk!

Erblühe und sei!

Erlöse dich selbst!

Dann ist es Mai!

 

 

Първа публикация в: Die hohe Ebene. Gedichte. - Berlin, Erich Reiß Verlag (1921). 70 S., 1 S. Anzeigen. 8° Gedruckt bei Otto von Holten in Berlin.

Година: 
2011
Том: 
8
Книжка: 
2
Рубрика в списание Littera et Lingua: