Skip to content Skip to navigation

Акомодация и стратегии: типология и динамика

Теорията за комуникативната акомодация разглежда комуникацията като процес на прилагане на различни стратегии за регулиране на социалната дистанция и за поддържане на индивидуалната идентичност в междугруповите и междуличностните форми на комуникация. Този текст има за цел да представи типологията и динамиката на тези стратегии в социалната психология на езика.

Communication accommodation theory examines communication as a process of applying different strategies to regulate social distance and to maintain individual identities in intergroup and interpersonal forms of communication. The present paperaims to present a typology and dynamics of these strategies in social psychology of language.

1. Въведение

Ако от изключително разнородното поле на теорията за комуникативната акомодация и нейните приложения в няколко науки – социална психология на езика, психолингвистика, социолингвистика, теория на комуникацията, антропология на езика и др. – се опитаме да синтезираме онова, което остава ядро на акомодационния модел през годините, то това е схващането, че в процеса на социалното взаимодействие чрез езика участниците във всеки конкретен акт на взаимодействие се приспособяват един към друг чрез употребата на стратегии. Целта на настоящия текст е да даде отговор на въпроса какво се разбира под стратегии за акомодация днес в социалната психология на езика.

 

2. Теорията за комуникативната акомодация

По своя характер теорията за комуникативната акомодация представлява социално-когнитивен подход към изучаването на езика, своеобразна рамка, създадена с цел „да се покаже експлицитно стойността и потенциала на социално-психологическите концепти и процеси с цел доближаване на нашето разбиране до динамиката на речевото разнообразие в социална среда” (Thakerar et al. 1982: 207). Този подход от самото си възникване (Giles 1973) акцентира върху междуличностните аспекти на речевото разнообразие и интерактивността. От изследователска програма за изследване на формите на взаимодействие с контекста, свързани с „избор на социолингвистичен код, стил и стратегия” (Giles et al. 1991: 1), акомодационната теория се развива до комплексен модел за анализ на междуличностната и на междугруповата комуникация „при отчитане важността и на двата фактора в предсказването и разбирането на междугруповите форми на взаимодействие” (Gallois et al. 2005: 122).

Теорията претърпява седем модификации в изследвания, представящи я под формата на основни допускания относно същността и обхвата на стратегиите за акомодация и компонентите на целия процес (за историята вж. Gallois et al. 2005; Трендафилова 2011), но се променят и обяснителните модели на акомодационните процеси и свързаните с тях стратегии.

Начинът, по който комуникантите се възприемат един друг и взаимно си приписват намерения, усилия или ситуационен натиск, получава обяснение чрез атрибутивната теория (Heider 1958; Kelley 1973). Интегрирането в теоретичния модел на теорията за социалната идентичност и груповата категоризация (Tajfel 1974; Tajfel and Turner 1979) позволява центърът на модела да се отмести от желанието за постигане на одобрение чрез привличането по подобие (Byrne 1971) или очакването на определени облаги от акомодационното поведение (Homans 1974), към социалната идентичност, разбирана като „тази част от Аз-концепцията на един индивид, която произтича от неговото знание за членството му в една социална група (или групи), заедно с емоционалното значение, което придава на това членство” (Tajfel 1974: 69). По такъв начин още преди да бъде преформулирана от теория за речевата в теория за комуникативната акомодация (Giles et al. 1987), в нея се залагат основите на модел за изследване на междугруповите параметри на езика. Затова не е странно, че след последната си модификация акомодационната теория има за фокус „степента, в която събеседниците приемат комуникативното взаимодействие като форма на междугрупово или на междуличностно отношение” (идеята е застъпена при една от предишните модификации, вж. Gallois and Giles 1998 цит. по Gallois et al. 2005: 125)функция от тази степен съответно са мотивите за акомодация, конкретните стратегии за реалното поведение и оценките на това поведение. Обхватът на теорията днес е максимално разширен, от една страна, с приемане на допускането, че акомодационните процеси обхващат както „комуникативното поведение като цяло, така и последствията от него” (Bradac and Giles 2006: 205), а от друга – с широкото използване на акомодационната теория за обяснение на различни аспекти на междукултурната комуникация.

 

3. Място на стратегиите в модела на акомодационния процес

Непосредствената ситуация на комуникативно взаимодействие между комуникантите А и Б в модела на акомодационната теория е повлияна от социално-историческия контекст, разбиран като историята на междугруповите и на междуличностните отношения, социалните и културните норми и ценности, и от първоначалната акомодационна ориентация, свързана с готовността на всеки от тях да възприема комуникативния акт с другия чрез съотнасянето му със социалните групи, към които принадлежи, или в разпознаването му като представител на групи, към които не принадлежи (в смисъла на приетите от социалната психология термини ingroup и outgroup). Това определя разбирането за характера на взаимодействието като междуличностно, като междугрупово или като комбинация от двете. При разглеждането на акомодацията следва да се има предвид, че социално-историческият контекст оказва както директно влияние върху комуникацията, така и индиректно, свързано с начините, по които е възприет.

Непосредствената ситуация на взаимодействие между комуникантите А и Б се регулира от нормите, способни да подсилят или да намалят посоката на акомодацията, и се разгръща на две равнища: индивидуално и същинско комуникативно равнище. На индивидуално равнище в общия модел, представящ синтезирани всички елементи на модела в различните редакции (Gallois et al. 2005: 133) непосредствената ситуация обхваща психологическата акомодация на индивидите A и B, която се разглежда като пресечната точка на две оси: тази на афективни срещу когнитивни мотиви, от една страна, и на подчертаване на индивидуалните срещу социалните идентичности, от друга; фокусирането върху адресата (Addressee foci в модела на Coupland et al. 1988) на А и B и акомодационните стратегии. В редуцирания модел тук са поместени психологическата акомодация на A и B и стратегиите (акомодационни и неакомодационни) – на тази диреференциация бихме искали да се спрем по-долу. Към същинските форми в пълния модел се отнасят тактиките на поведение, перцепциите и атрибуциите, редуцирани в последната модификация на теорията до поведението, перцепциите и атрибуциите.

В смисъла на акодационната теория след непосредствената ситуация на общуване всеки от участниците оценява протеклото взаимодействие и намеренията на участниците в него с оглед на по-нататъшни форми на комуникация и приспособяване както по отношение на същите участници, така и на други представители на техните социални групи.

Както можем да забележим, от една страна, акомодационната теория днес е обща теория за междугруповата комуникация и с това обхваща всички възможни начини за функциониране на езика в социалното взаимодействие. От друга страна, по смисъла на нейния днешен модел, акомодационните стратегии не са единствените възможни стратегии в процеса на комуникативно взаимодействие – днес те се делят на неакомодационни и акомодационни, като вторите от своя страна биват апроксимални и неапроксимални.

 

4. Акомодационните стратегии

Последната модификация на теорията (Gallois et al. 2005) се придържа към общата диференция на акомодационните стратегии на апроксимални и неапроксимални.

Когато фокусът е върху езика и продуктивните компоненти на комуникативното поведение на събеседника, било то „актуално, възприето или стереотипно” (Coupland et al. 1988: 28), говорещият може да използва апроксимални стратегии, свързани с формата и степента на регулиране на социалната дистанция. Към апроксималните стратегии се отнасят конвергенцията, дивергенцията, поддържането и допълването.

Конвергенцията (convergence), „историческото ядро на теорията за комуникативната акомодация” (Giles and Ogay 2006: 295), е онази форма на модификация на речта, при която индивидите адаптират формите на комуникативното си поведение в широк кръг от речеви, паралингвистични и невербални средства, за да покажат сходство с поведението на своя събеседник.

Дивергенцията (divergence) е свързана с подчертаване на разликите между говорещия и другите участници във взаимодействието чрез средствата на речта, паралингвистиката и невербалната комуникация. Отличителен характер може да бъде показан на две равнища: на индивидуално, като акцентиране върху различията или като израз на пренебрежение към събеседника, и на групово равнище, като подчертаване ценността на определена групова идентичност от страна на говорещия.

Поддържането (maintenance) (след Bourhis 1979), стратегия, близка до дивергенцията, се изразява в „придържането към собствения стил без оглед на комуникативното поведение на събеседника” (Gallois et al. 2005: 123).

Стратегията, свързана с „допълване на речта” (speech complementarity) (след Giles 1980, цит. по Gallois et al. 2005: 127), е такъв тип несъответствие между езикова и психологическа акомодация в кооперативни ролеви ситуации с разлики в статуса между участниците (напр. лекар – пациент, преподавател – студент, мъж – жена), при което различията в речевите модели функционират като средство за постигане на обща цел, в по-голяма степен определена от социалните норми, отколкото е конвергенцията (вж. напр. Hogg 1985).

Повече за разбирането на апроксималните стратегии предлага още изследването на Н. Купланд и неговите колеги (Coupland et al. 1988). Актуалното състояние на всеки от комуникантите (когнитивно, афективно, поведенческо и соматично) определя неговата социално-психологическа ориентация (конвергентна или дивергентна). Тази ориентация определя целта на комуникацията, т.е. дали е насочена към постигане на социално одобрение или на комуникативна ефективност, или към подчертаване на отличителен характер. Когато фокусирането на говорещия е върху адресата, т.е. вниманието е насочено към продуктивното представяне на другия („актуално, възприето или стереотипно”), социолингвистичното кодиране на съобщението се извършва посредством апроксимални стратегии (конвергенция, дивергенция, поддържане и допълване) (Coupland et al. 1988: 8). Всеки от участниците във взаимодействието приема така кодираното съобщение като конвергенция, дивергенция, поддържане и допълване, определя възприетите стратегии в продуктивното представяне на другия като акомодация, свръхакомодация (overaccommodation), недостатъчна акомодация (underaccommodation) или контраакомодация (counteraccommodation) и според това какви атрибуции извършва по отношения на другия (т.е. дали си обяснява неговите намерения чрез способност, усилие или натиск на ситуацията), оценява продуктивното представяне на себе си и на другия като позитивно или негативно. Целият цикъл определя следващото актуално състояние на всеки от участниците в комуникативното взаимодействие (когнитивно, афективно, поведенческо и соматично) и т. н.

Към неапроксималните стратегии, обобщени така в днешния модел на теорията, се отнасят част от определените по-рано, свързани с интерпретативната компетентност на събеседника (стратегии, свързани с разбирането), с неговите потребности в разговора (стратегии за управлението на дискурса) и с ролевите отношения (стратегии за междуличностен контрол) (Coupland et al. 1988), както и две други, чието изследване няма дълга история: стратегии за изразяване на емоции или за поддържане на взаимоотношенията (emotional expression or relationship-maintenance strategies) и стратегии, свързани с категорията лице (face-related strategies) по Браун и Левинсън (Brown and Levinson 1987).

Стратегията, свързана с възможността за разбиране (interpretability), e свързана с фокусиране върху (основно декодиращата) компетентност на събеседника или на стереотипите за нея, и може да се изразява в забавяне на темпото на речта, опростяване на синтактичните и повишаване фреквентостта на въпросителните конструкции с цел проверка на степента на разбирането, избор на познати теми и др.

Стратегията за управление на дискурса (discourse management), свързана с фокусиране върху нуждата от разговор от страна на събеседника, може да се изразява в споделяне на избора на темата на разговор и нейното развитие, в споделяне на регистъра и др. (Gallois et al. 2005: 140).Тази акомодационната стратегия се приема за най-обхватната категория на акомодационната теория от Н. Купланд и неговите колеги и е формулирана в термините field, modе и tenor по терминологията на М. Халидей (Hallyday 1978), (вж. Coupland et al. 1988: 28), което задава параметрите за нейното изследване.

Стратегията за осъществяване на междуличностен контрол (interpersonal control) е свързана с фокусиране върху ролевите отношения между участниците в разговора и може да се реализира чрез повишена употреба на прекъсвания и застъпвания в речевия поток, употреба на форми на обръщение, подчертаващи характера на социалната дистанция между участниците и др. Междуличностният контрол може да бъде в положителна насока в междугрупови ситуации, когато позволява свободата за напускане на дадена роля, или между членове на една и съща социална група, когато чрез него се създава или споделя груповата идентичност, чрез въвеждане на събеседника в роля и редуциране на неговата несигурност по отношение на комуникативната ситуация. Отрицателната посока на стратегията за междуличностен контрол е свързана с поставяне на събеседника в неадекватна на реалността роля.

Стратегията за изразяването на емоции, свързана с фокусиране върху нуждата от изразяване на емоции или от разговор на събеседника, може да се изразява чрез речеви модели, които да бъдат възприети от събеседника като израз на увереност, загриженост, емпатия и пр.

Стратегиите, свързани с категорията лице (face strategies) и с теорията за учтивостта (Brown and Levinson 1987), са резултат от фокусирането върху поддържането на позитивната (positive face threats) и негативната публична представа за себе си (negative face threats) у всеки от участниците в процеса на взаимодействие.

Ако за Н. Купланд и неговите колеги (Coupland et al. 1988: 27) стратегиите за акомодация като цяло са стратегии на настройването (attuning strategies) и включват: апроксимацията (конвергенция, дивергенция, поддържане и допълване) и стратегиите, свързани с разбирането, междуличностния контрол и управлението на дискурса, то в съвременните изследвания в социалната психология на езика се застъпва разглеждането на апроксимацията като единна акомодационна стратегия и всички останали или някои от тях се посочват като самостоятелни (вж. напр. Jones et al. 1998: 124-125; Shepard et al. 2001: 34; Brabant et al. 2007: 69).

 

5. Неакомодационни стратегии

Поставянето в днешния акомодационен модел на обозначение като „неакомодационни стратегии” се обяснява по следния начин: основният начин за приспособяване (акомодация) е свързан с това дали говорещият приема другия участник във взаимодействието повече като индивид или като член на група, към която самият той принадлежи, и по-малко е функция от членството на другия участник в групи, към които самият той не принадлежи – върху тази основа се разглежда употребата на няколко или на всички форми на фокусиране и стратегиите. В този смисъл всички изброени дотук стратегии са акомодационни. С оглед на дългата и сложна история на акомодационните изследвания обаче не е странно, че днес, с цел постигане на консистентност на модела, се обособяват и три неакомодационни стратегии, които могат да бъдат срещнати в множество от изследванията като различни форми на акомодация.

Контраакомодацията (counteraccommodation), разработен вариант на оригиналната апроксимална стратегия за дивергенция, е свързана с използването на стратегиите за увеличаване до възможно най-висока степен на различията между говорещия и другите участници в акта на комуникация както на междуличностно равнище, така и при подчертан междугрупов характер на взаимодействието; често тук се включва изразяване на отрицателно отношение и враждебност.

„Недостатъчната акомодацията” (underaccommodation), по-малко очевидна, но не по-малко силна форма на неакомодация, е разработен вариант на оригиналната апроксимална стратегия за поддържане, при която говорещите се придържат към обичайните за себе си и в други ситуации форми на поведение, дискурсивни практики и идиолект, без промяна, която да бъде свързвана под някаква форма с показване на сходства или различия по отношение на другите участници в интеракцията, с техните комуникативни потребности и възможности, със степента на комуникативна компетентност и др. (вж. Coupland et al. 1988).

”Свръхакомодацията” (оveraccommodation), разработен вариант на негативно възприетата апроксимална стратегия за конвергенция, e форма на приспособяване на говорещите към своите стереотипи за групите, към които другите участници в акта на комуникативно взаимодействие принадлежат; изследвана е основно в комуникацията между поколенията, където може да бъде реализирана чрез използване на речеви модели, които реципиентите възприемат като изразяване на покровителствено отношение (patronizing speech) (вж. Hummert and Ryan 2001).

 

6. Динамика на стратегиите

Във връзка с така представената типология на акомодационните стратегии такива, каквито са днес в социалната психология на езика, следва да бъдат направени няколко уточнения.

А) В схемите, синтезиращи дефинициите на перцепцията, продукцията, оценките и атрибуциите на основните акомодационни стратегии в досегашните модификации на теорията (вж. Gallois et al. 2005), тоест на апроксималните стратегии, диференциацията е по модела конвергенция – дивергенция/поддържане (втората и третата са обединени в едно), а стратегията за допълване отсъства.

Б) Всяко изследване на конвергентната и дивергентната стратегия следва да бъде извършвано при отчитане на това, че конвергенцията и дивергенцията всъщност не са взаимоизключващи се – възможно е конвергенцията в някои от изследваните променливи да е налице паралелно с дивергенция в други (вж. Bilous and Krauss 1988; Giles et al. 1991: 11; Jones et al. 1998: 125).

В) Погледнато в цялост, множество социолингвистични стратегии могат да бъдат включени в рамките на конкретното взаимодействие, напр. от страна на говорещия може да е налице не само конвергенция към речевия стил на партньора, но и въвеждане на тема или споделен интерес с цел да се покаже подобие или да се надхвърлят различията (вж. Soliz and Giles 2010).

Г) Стратегиите за управление на дискурса и тези, свързани с интерпретативността, могат да работят заедно, напр. единият от събеседниците може да използва въпроси както с цел увеличаване на разбирането, така и с цел улесняване на следващия ход на събеседника в комуникативния акт.

Д) Както апроксималните, така и неапроксималните стратегии (съответно тези, които по смисъла на сегашния модел са акомодационни) самостоятелно или в комбинация се използват за управление на психологическата и „социолингвистичната” дистанция (последният термин е много характерен за изследванията в тази област и обозначава регулирането на социалната дистанция чрез употребата на езика) между участниците в комуникативното взаимодействие посредством увеличаване степента на сходства между тях или чрез подчертаване на междугруповите или междуличностните различия.

Е) Ако в ранните години на акомодационните модели Х. Джайлс определя конвергентната стратегия чрез мобилността на акцента като „конвергентно поведение” (Giles 1973, цит. по Giles et al. 1973: 179), а авторите на по-късни изследвания се придържат към становището, че стратегиите са еквивалентни на поведението (вж. Coupland et al. 1988), въз основа на натрупаните изследвания днес се признава липсата на задължителна релация (вж. Gallois et al. 2005: 141; Johes et al. 1998: 126).

Ж) Поведението и тактиките се осъществяват в динамична среда, върху която оказват влияние както поведението на другите, така и променящите се мотиви и идентичности – всички те водят до възприемане и атрибуции, до оценки и намерения за бъдещето (вж. Gallois et al. 2005: 135 – 136).

З) Стратегиите са отчасти мотивационни, следователно по-малко динамични в едно взаимодействие от поведението (Jones et al. 1998: 124), но могат да се променят под влияние на тактиките и поведението (Gallois et al. 2005: 140).

И) Въпреки че стратегиите ръководят поведението, не съществува задължителна връзка между двете, затова е възможно поведението да бъде свързано с използването на повече от една стратегия (вж. Jones et al. 1998: 124 – 126).

И така, ако в ранните текстове в областта на акомодационна теория поведението се разбира като функция от избора на акомодационна стратегия или стратегии и изследването на обективно наблюдаемите явления позволява да се постави знак за равенство между тях и стратегиите, днес сложният характер на взаимодействие между компонентите на равнището на непосредствената ситуация в акомодационния модел може да се илюстрира с твърдението, че „стратегиите остават в тайна, само формите на поведение са очевидни в ситуацията”, защото „поведението е фокусна точка, чрез която се развива динамиката на комуникативния процес” (Gallois et al. 2005: 141).

Посочените особености на стратегиите в теорията за комуникативната акомодация – такава, каквато е днес в социалната психология на езика – поставят редица въпроси относно изследването на една или друга стратегия, които вероятно могат да бъдат решени с методологията на съответните научни дисциплини, които засягат полето на тази теория.

 

Цитирана литература

Трендафилова, Алиса. 2011. Комуникативната акомодация: събития, реакция на събития или комплекс от фактори. В: Материали от Тринадесетата международна научна конференция на Факултета по славянски филологии на СУ "Св. Климент Охридски" на тема „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, София, 13-14 май 2011 г., (под печат).

 

Bilous, Frances R. & Robert M. Krauss. 1988. Dominance and accommodation in the conversational behavior of same- and mixed-gender dyads. Language and Communication 8. 183–194.

Bourhis, R. Y. 1979. Language in ethnic interaction: A social psychological approach. In Howard Giles & B. Saint-Jacques (eds.), Language and ethnic relations, 117–141. Oxfort: Pergamon Press.

Brabant, M., B. Watson & G. Cynthia. 2007. Psychological perspectives: Social psychology, language, and intercultural communication. In H. Kotthoff and H. Spencer-Oatey (eds.), Handbook of intercultural communication, 55–75. Berlin: Walter de Gruyter.

Bradac, James, Howard Giles. 2006. Language and social psychology: Conceptual niceties, complexities, curiosities, monstrosities, and how it all works. In Kristine L. Fitch and Robert E. Sanders (eds.), Handbook of language and social Interaction, 201–230. Mahwah, New Jersey: Lawrence Erlbaum.

Brown, Penelore, Stephen Levinson. 1987. Politeness: Some universals in language usage. Cambridge: Cambridge University Press.

Byrne, Don. 1971. The attraction paradigm. New York: Academic Press.

Coupland, Nikolas, Justine Coupland, Howard Giles & Karen Henwood. 1988. Accommodating the elderly: Invoking and extending a theory. Language in Society 17. 1– 41.

Gallois, Cindy & Howard Giles. 1998. Accommodating mutual influence in intergroup encounters. In C. A. Bennett & M. T. Palmer (eds.), Progress in Communication Sciences 14. 135–162, Stanford: Ablex.

Gallois, Cindy, Tanja Ogay & Howard Giles. 2005. Communication accommodation theory: A look back and a look ahead. In William Gudykunst (еd.), Theorizing about intercultural communication, 121–148. Thousand Oaks, California: Sage.

Giles, Howard. 1973. Accent Mobility: A model and some data. Anthropological Linguistics 15. 87 – 105.

Giles, Howard. 1980. Accommodation theory: Some new directions. York Papers in Linguistics 9. 105–136.

Giles, Howard, Donald M. Taylor and Richard Bourhis. 1973. Towards a theory of interpersonal accommodation through language: Some Canadian data. Language in Society 2. 177-192.

Giles, Howard, A. Mulac, J. J. Bradac & P. Johnson 1987. Speech accommodation theory: the first decade and beyond. In M. L. McLaughlin (ed.), Communication Yearbook 10. 13–48. Beverly Hills, CA: Sage.

Giles, Howard, Nikolas Coupland & Joustine Coupland. 1991. Accommodation theory: communication, context, and consequence. In Howard Giles, Joustine Coupland & Nikolas Coupland (eds.), The contexts of accommodation: Developments in applied sociolinguistics, 1–68. Cambridge: Cambridge University Press.

Giles, Howard & Tanja Ogay. 2006. Communication accommodation theory. In Bryan B. Whaley & Wendy Samter (eds.), Explaining communication: Contemporary theories and exemplars, 293 – 310. Mahwah, New Jersey: Lawrence Erlbaum.

Halliday, M. A. K. 1978. Language as social semiotic. London: Edward Arnold.

Heider Fritz. 1958. The psychology of interpersonal relations. New York: Wiley.

Hogg, Michael, A. 1985. Masculine and feminine speech in dyads and groups: A study of speech style and gender salience. Journal of Language and Social Psychology 4. 99 – 112.

Homans, George C. 1974. Social behaviour: Its elementary forms. Rev. ed. New York: Harcourt Brace Jovanovich, Inc.

Hummert, Mery, L., Ellen B. Ryan. 2001. Patronizing. In W. Peter Robinson and Howard Giles (eds.), The new handbook of language and social psychology, 253 – 269. Chichester, UK: Wiley.

Jones, Elizabeth, Cynthia Gallois, Victor Callan & Michelle Barker. 1998. Strategies of accommodation: development of a coding system for conversational interaction. Journal of Language and Social Psychology 8. 123–152.

Kelley, Harold. 1973. The processes of causal attribution. American Psychologist 28. 107–128.

Shepard, Cindy, Howard Giles & Beth Le Poire. 2001. Communication accommodation theory. In W. Peter Robinson & Howard Giles (eds.), The new handbook of language and social psychology, 33 – 56. Chichester, UK: Wiley.

Soliz, Jordan, Howard Giles. 2010. Language and communication. In Charles R. Berger, Michael E. Roloff, David R. Roskos-Ewoldsen (eds.), The handbook of communication science. 75 – 92. 2nd ed. Thousand Oaks, California: Sage.

Tajfel, Hеnry. 1974. Social identity and intergroup behaviour. Social Science Information 13. 65 – 93.

Tajfel, Henry & John C. Turner. 1979. An integrative theory of intergroup conflict. In W. C. Austin and S. Worchel (eds.), The social psychology of intergroup relations, 35–53. Monterey, Brooks - Cole.

Thakerar, Jitendra N., Howard Giles & Jenny Cheshire. 1982. Psychological and linguistic parameters of speech accommodation theory. In Collin Fraser & Klaus R. Scherer (eds.), Advances in the social psychology of language, 205 – 255. Cambridge: Cambridge University Press.

 

Статията е препоръчана от научния ръководител на докторанта - доц. д-р Красимира Алексова. 

Година: 
2011
Книжка: 
4