Skip to content Skip to navigation

Хронотопите на детския спомен

Хронотопите на детския спомен и глобалната гледна точка към миналото в мемоарната книга на Константин Константинов „Път през годините“

 

Галина Иванова Димитрова

(Катедра по история на литературата и сравнително литературознание, Пловдвиски университет „Паисий Хилендарски“)

 

Abstract

The research examines the first eighty pages of Konstantin Konstantinov's memorial book „Път през годините” in the context of time and space of the childhood memory: native place, hometown history, festivals, festive markets etc. All of them belong to the memory pattern developed by Konstantinov in accordance to his more global narrative conception: archetypal conceptual childhood fiction, the interaction between the time in his autobiography and the real historical time. Some postulates of the French philosopher Gaston Bachelard are recognized as basic in the text and were related to the poetics of space.

 

Резюме

Изследването разглежда първите осемдесет страници от мемоарната книга на Константин Константинов "Път през годините" в контекста на времето и пространството на детския спомен: родния дом, историята на родния град, празникът, пазарът и т.н. Всички те са компоненти от модела на спомена, изграден от Константинов в съответствие с по-глобалната му повествователна концепция: архетипната функция на понятията за детството, синтезът между времето в автобиографията и реалното историческо време. В текста са приети за базисни някой от постулатите на френския философ Гастон Башлар, свързани с поетиката на пространството.

 

 

Това изследване се интересува от интерпретацията на темата за паметта и възпоменанието в монументалната мемоарна книга на Константин Константинов „Път през годините”. Ще засегнем начина, по който мемоаристът „чете” спомена, паралелните пластове, които той съзира в „гънките на личното и общото” време. И как този текст успява хем „да канонизира миналото”, хем да синхронизира документално-историческия и художествения план в разказа за българския обществено-политически и културен живот от края на ХIХ-ти и началото на ХХ-ти век. И тъй като изследвания върху този забележителен мемоарен труд на Константин Константинов не липсват, бързаме да уточним, че ще се концентрираме върху модела на спомена предимно в първите седемдесет-осемдесет страници от книгата, тъй като те са посветени на спомените от детството на повествователя. Изборът на конкретния текст е обоснован от факта, че творчеството на този автор е достатъчно органично по отношение на вече упоменатата тема, която е сред основните в създаденото от него и за деца, и за възрастни. Както справедливо отбелязва Владимир Янев в изследване върху приказното му творчество, „при Константин Константинов няма принципна разлика между прозата за възрастни и произведенията за деца. Това важи и за пътеписите, есеистиката, мемоарите му – навсякъде се възкресява споменът, естетизира се животът в неговите духовни измерения.” (Янев 1999:58).

Респектираща за изследователя особеност на стила в разглежданата творба на Константитнов е изтъкнатият и от Бистра Ганчева „критически дар” на автора, който му позволява да успоредява историографската вярност към фактите и субективния коментар върху събития и личности. Вследствие на това, балансът между „езиците” на художествената и мемоарната литература в книгата му е стабилна индивидуална особеност. Според Ганчева „малко са книгите в нашата литература, в които така своеобразно се съчетават писателят и критикът...” (Ганчева 1987: 26). Безспорно е, че авторът на „Път през годините” умее да се дистанцира достатъчно от собствената си съвременност, да я обгледа и прокоментира възможно най-обективно от една по-глобална, общочовешка гледна точка, без повествованието му да губи връзката с националното и регионалното. Още в увода на мемоарите, в рамките на разумната патетика, Константинов „дефинира” понятията, свързани с паметта и връщането към миналото, за да подчертае, че те са алтернатива на смъртта, забравата и обезличаването:

В нашия бърз и кратък живот на земята съдбата ни е дала най-голямата утеха: паметта – това истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието....” (Константинов 1981: 11).

Константинов съзнава, че възкресявайки миналото, ще обладава ролите на летописец-очевидец, историограф, есеист, пътеписец, критик-анализатор на епохата и т.н., но подчертава, че целта му не е да пише автобиография, че ако този елемент присъства в повествованието, то той е поставен в услуга на по-голяма цел. Авторът аргументира „времевия обхват” на произведението и дори прави поетологичен анализ на собственото си заглавие - „Път през годините”1, който не се нуждае от допълнителен, „чужд” коментар:

В страниците, които следват, е отразен пътят през двадесет и пет години, през които минаха няколко поколения и - нашата младост. Несъмнено, всеки гледа нещата със собствените си очи; всеки е център на своя малък свят. Тук именно е опасността, която винаги съществува: спомените да се превърнат в автобиография. Аз се постарах да я избегна. Мисля, че събитията са много по-значителни от моята лична съдба2 (курсивът е мой – Г.Д.) и че разказвайки за другите, аз трябва да забравя за себе си.” (Константинов 1981: 12).

И така, „технически” погледнато, „Път през годините” отговаря на всички традиционни дефиниции на мемоарния жанр, като „документалност, вярно и точно изображение на реалния факт, изразяващо се чрез свидетелството на автора” (Димитрова 1994) и прочие формулировки, познати от изследванията върху други мемоарни творби, както и от речниците на литературните термини. От друга страна, произведението трудно може да се определи като класически пример на масова литература, както би могло да се очакава, имайки предвид жанра му. Ако се следва изследователската линия на Светлозар Игов в „История на българската литература”, може да се твърди, че произведението на Константин Константинов е важна част от „мемоарните вълни” в българската проза. Тъй като излиза между 1959 и 1966-та година, хронологически то принадлежи към периода от 50-те и 60-те години на ХХ-ти век, а следователно и към определения от Игов като трети по ред период от „лиризацията на прозата” (Игов 2010: 368-385). Това обяснява и стилово-експресивните акценти, които авторът не смекчава прекалено за сметка на документалността. Според Бистра Ганчева пък „той се движи около границата между жанровете... на белетристиката и есеистиката.” (Ганчева 1987: 29).

Всички тези констатации имат фактически основания. Очевидно, повествователната оптика в мемоара, по същество калейдоскопична, помирява тривиалните напрежения между миналото, настоящето и бъдещето като времеви категории. Тук логиката на разказа наподобява детската такава – не държи сметка за йерархиите, пространствени или времеви, а се опиянява от динамиката на движението. Така или иначе, логично е, че един от най-съществените проблеми, вълнуващи автора на тези мемоари, е въпросът за времето и неговите аспекти вътре в спомена. Разказът е от първо лице, разказващият субект се идентифицира със спомнящия си във всички негови възрастови периоди, между които няма ценностен разнобой. Детството е увертюра към младостта, а тя – прелюдия към зрелостта. Но повествователят често се фокусира върху двойственото протичане на времето, върху неговите „хамелеонски” способности по отношение на собствената му „скала”. Извън нейното клише Константинов ситуира визията за човешките възрасти и способността им да митологизират спомена: още в младостта си човек би могъл да има съзнанието, че неговото и това на съвременниците му настояще неизбежно ще бъде минало за бъдещите поколения. Всички аспекти на времето обаче заслужават вниманието на мемоариста и той ги превръща в относително равностойни повествователни акценти. Разбира се, приемствеността се оказава силна идеологема: паметта за миналото започва от днешния ден и тя трябва да се съхрани както по отношение на личната родова история, така и в контекста на националната. Подобна на изложените разсъждения констатация има и Бистра Ганчева в упоменатото й изследване: „Още в младостта си, във възраст, в която сме свикнали да се гледа само напред, К. Константинов гледа на настоящето като на бъдещ спомен....3. Причината е специфично Консантиновото „двойно съществуване” на спомените... Не би могло да се определи доколко творецът изминава своя обратен път през годините, за да „стигне” до миналото и доколко „привлича” това минало в настоящето... Хронологическата връзка между събитията в книгата е силно разколебана... Времето се оказва художествено средство да се разкрие духовната същност на нещата...” (Ганчева 1987: 19-21).

Ясно е, че у Консантинов наблюдаваме една по-глобална концепция за времето, като философска, математическа и морална категория, като феномен с исторически и субективни параметри, влияещ върху човешкия живот едновременно отвътре и отвън: в ролята си на нематериална субстанция, на енергия, мотивираща движението напред и нагоре, и като нравствена институция, близка до божествената инстанция на „висш съдник”. Това влияние засяга както отделната личност, така и колектива, както „запомнящите се люде” в родния град с пъстрия му ентически конгломерат, така и цялата нация. Без да се робува на стриктната хронология, разнопосочните мащаби на времето се проектират и върху конфигурацията на спомените в книгата. Избистря се индивидуалният им литературен модел, сформиран от комбинацията между гледните точки на очевидеца, анализатора-критик и писателя. От своя страна, тази симбиоза универсализира повествователната позиция и, донякъде, „вади” книгата от тесните рамки на биография, касаеща само една личност или една нация. Както бе отбелязано, тук дори няма разнобой между компонентите от класическата темпорална триада - минало, настояще и бъдеще. Въпреки че особено в началото на спомените, се говори за провинциалния град Сливен, намиращ се в малка България, и за времето на детството на повествователя там, духовният взор на последния не е ограничен от еднопосочното движение по скалата на времето, защото се стреми да я обхване като хармоничен, цялостен процес, обединен от могъщите ресурси на човешката памет.:

....моят роден град присъства в съществованието ми едновременно като фон, действащо лице и част от самия мен и неговия някогашен образ днес, защото се е съхранявал в чудодейната вода на човешката памет, която не признава никакво време... Градът носеше, непокътнат от годините, своя скъпоценен товар от миналото... Ала въпреки тая привидна откъснатост, пулсът на града биеше с плътен, жив ритъм, а събитията в чужбина даваха своето отражение тук... (Константинов 1981:16-23).

Има още един аспект от поетиката на „Път през годините”, който, според нас, поразчупва режима на класическия мемоар. Той засяга споменатото вече лиризиране на прозаическия текст, особено що се отнася до първите детски спомени за родното място и нахлуването на специфични за „поетичната биография”4 стилови конструкти. Това са емоционално-психологически нюанси, които омекотяват конвенционалния фактологически поток и които през 50-те и 60-те години на ХХ-ти век вече не са изолирани отклонения, а все по-чести примери за модерна литература. Без да влизаме в подробни компаративистични наблюдения, ще вметнем, че посочените повествователни компоненти се срещат в силни прозаически текстове, посветени на спомена за детството, различни от „каноничните” автобиографии-жития, като това на Софроний Врачански и от класическите летописни „записки”, като тези на Захари Стоянов. Такива са например сборникът „Някога” на Дора Габе, романът „Детски години” на Константин Петканов, повестта на Иван Давидков „Далечните бродове”, сборникът с разкази на Станислав Стратиев „Самотните вятърни мелници” и др. За да постигнат своите внушения, те разчитат не толкова на спазване хронологията на автобиографичността, колкото на лирическите „отклонения” и ретроспективните фрагменти. Нерядко последните са и основен композиционен принцип. Специално „Път през годините”, в първата си част, разчита много на „фрезките” на детския спомен, неизменно наситени с ярка сетивност, поезия и архетипни образи. В същността си тези фрагменти от личното минало са част от културната памет на човека изобщо, а не само и не толкова от конкретната автбиография. В един по-общ план те изглеждат доста съзвучни с теориите на философ като Гастон Башлар за изначалната, предсъзнателна и предцивилизационна обвързаност между детето и поезията. Успехът на техния непреднамерен съюз е мотивиран именно от наличието на споменатата културна памет, засягаща както психологията на детството, така и рецептивните нагласи на зрелия индивид. Ако следваме логиката на философи като Шилер и Башлар, такава обвързаност може да се възприеме като константна за детството изобщо и би могла да се мисли като архетипна категория:

„Ако думата „анализ” трябва да има смисъл, когато става въпрос за детството, нужно е да се подчертае, че по-добре се анализира едно детство чрез стихове, отколкото чрез спомени; чрез мечтания, отколкото с помощта на факти... Размишлявайки върху детето, което сме били, отвъд всяка семейна история, след като разпръснем всички миражи на носталгията, ние достигаме едно анонимно детство, чисто огнище на живот...” (Башлар 1994: 121).

Компонентите на лирическото в разказа на Константинов обаче са разумно съчетани и леко се вписват в лустрото на мемоара, без да надделяват над него, благодарение на чувството за мярка. Както обещава в увода, той прецизира авторското си присъствие на всички нива на разказа: не се изкушава да превърне летописа в автобиография, но и не жертва ярките, автентични впечатления на малкото дете за света и хората от началото на собствения си път в името на сухата достоверност. Те правят стила му витиеват, в позитивния смисъл на думата, и вълнуващ за читателя, без да бъде твърде сантиментален. Поезията на спомена по-скоро се долавя, а не се „набива” на очи. Дори в първите около осемдесет страници от книгата носталгичните мотиви, свързани съвсем естествено със спомена за детството, не са хаотични в концептуално отношение, а имат по-скоро балансираща спрямо документалната точност функция. В ролята на опорни точки, те подкрепят универсализиращия миналото повествователен поглед при обзора на обществено-културния живот на родния Сливен и тогавашната му роля на „важен център на окръг, с голям гарнизон, мъжка гимназия, шестокласно девическо училище, окръжен съд... с няколко църкви, джамии и малка синагога, три печатници и старо читалище...” (Константинов 1981: 21).

Подобен калейдоскопичен ракурс споменът притежава и по отношение на цялостния ретроспективен „преглед” на епохата, който ще се разгърне по-нататък. Най-многолика и особено запомняща се обаче е картината на малкия град, репродуцирана от детското съзнание. В това пъстроцветие и полифоничност на възпоменанието разказващият се стреми да улови и орнаментира миналото през удивително зорката детска бленда, непропускаща детайлите, като същевременно „укротява” динамиката й с характерното за зрелия човек „дозиране” на впечатленията. Реконструкцията на най-ранните спомени и тяхната интерпретация минава през типизирането на образите. Колоритът на конкретна личност или малка малцинствена група в някогашния град Сливен, се превръща в прототип за изграждане на събирателни образи, нещо като визитки за представителите на всяка от етническите групи – цигани, евреи, гърци, турци. Отново с чувство за мярка, действителните и фикционалните характеристики на всеки такъв индивидуален образ, са оптимизирани така, че да се „чувстват уютно” в един детски спомен и все пак да изглеждат реалистични. Космополитизмът, който тук се подзразбира като основна характеристика на едно провинциално селище с будно население, е силен като внушение, а фокусът, поставен върху „инородните малцинства”, всъщност цели да изгради не само социалната и груповата, но и психологически обоснованата, човешката визия на техните „представителни извадки”. Сякаш спецификата в лицата и нравите на тези хора, „копирани” в детското съзнание и вторично „заснети” от обектива на мемоариста, са изцяло в услуга на повествователя. Отделните съдби са като поанти в „стихотворенията” на животите им, като мълчаливи свидетелства за времето и човешките взаимоотношения. Фактът на етническото разнообразие в града е коментиран със завиден демократизъм, то не само се мисли като нещо напълно естествено, но и се схваща като „местен колорит”, който би трябвало да е доказателство за уникалността и прогресивния характер на жителите на Сливен.

Ето и примерите:

„Всяко от тия инородни малцинства се беше настанило в отделни махали. Най-многобройни бяха турците.... Тогава само виждахме кадъните, те не се криеха от нас, малките. Това бяха истински мълчаливи, безропотни робини... Тия жени бяха много нежни към децата си и към нас, малките безверници, и винаги ни чепреха с айран и ошав...Мъжете бяха кротки, много приветливи и въпреки всичко, което учехме в училище за зверствата, вършени от турците през робството, тия тъжни хора, със своите гальовни думи – „чоджук”, „казъм”- не само не ни вдъхваха никакъв страх, но напротив, караха ни да ги обичаме... Помнех Халил ага така от доста години, сух, висок, с овехтяла, измърсена чалма... все същия – като че вечен!...” (Константинов 1981: 24-26);

...Там живееше една самотна жена, която почти не излизаше от града. Тя беше гъркиня. Наричаха я „коконата”.... и ние, децата, а дори и възрастните, й се смеехме... Коя беше тази жена, каква орисия я беше запратила в тая чужда земя, сред чужди хора, езика на които не разбираше....Навярно е била омъжена за тукашен човек и овдовяла и сега живееше досущ като загубено животно... Но в паметта ми тя е останала като образ на мълчалива, безутешна мъка.” (Константинов 1981: 26-28);

По-малко затворено, но все пак отделно общество представляваха евреите... Богатите от тях бяха търговци на праматарски стоки, комисионери и лихвари и имаха кантори на пазара. Мнозинството бяха сиромаси... Като турците и евреите имаха основно училище, синагога, равин и гробище. Те говореха български, по-големите деца учеха в класното училище и в гимназията, но, общо взето, съществуваха някак невключени в обществения живот на града.” (Константинов 1981: 28);

Малка група арменци, всички бежанци или потомци на бежанци от Турция се бе събрала в махалата над градския часовник... Те дружаха с българите, говореха развален български език, бяха весели, работни хора и участваха, доколкото може, в общите градски инициативи.” (Константинов 1981: 28);

Най-компактното и най-автономно малцинство беше циганското... в кирпичени къщурки, които не можеха да се похвалят с особена чистота, циганите наистина си бяха наредили тук една същинска република в границите на града... Тоя безгрижен цигански народ говореше чисто български, но си имаше и свой, цигански език, установено местожителство и официално вероизповедание – източно православно.... Изобщо циганският елемент даваше особен колорит на нашия градски бит от онова време...”. (Константинов 1981: 29-30).

По подобна „скала” на ценностите са „разпределени” сливналии и по отношение на социално-икономическия си статус (богаташи или едра буржоазия, средноимотни, бедняци, “видовете интелигенция”); такъв е моделът, касаещ картината на културните и търговските средища в града (топосите на читалището с театралния си салон, мъжката гимназия, книжарницата на Марко Иванов, бакалницата-кръчма, пазарите ), както и по отношение на личностите-лидери в политическия и културен живот на града. След подробния обзор, ревниво подкрепен от фактология и детайли, образите в това критическо огледало на времето сякаш застиват за малко, за да отстъпят място на съвсем разностилно повествователно ядро, което „вади” рецептивната нагласа от педантично „промитата” документалната снимка на мемоара. Идва ред на сантиментален, импресионистичен фрагмент, посветен на спомена и на неговото времепространство, откъс, допълнително орнаментиращ почитта към миналото и наситен с поезия:

След час-два градът притихваше окончателно, стопяваше се досущ в мрака като нещо съвсем незначително и ненужно за останалия свят.” (Константинов1981:34).

Като логична опозиция на тази, малко горчива интродукция, имплицитен символ на залеза на човешкия живот, се отключват по детски хедонистичните и едновременно с това носталгични интонации, свързани с безвъзвратно отминалите детски дни:

Всъщност целият наш детски живот тогава беше един спокоен и светъл ден който нямаше край. Нищо необикновено не ставаше и в същото време всичко в него беше странно.” (Константинов 1988: 49).

Следващото поетично описание на сливенската къща всъщност е нова типизация, нов код към тайнството на вечно изплъзващото се безгрижно детство с уюта и убежището на закрилящия го дом, наречен, „гнездо”. Родната къща, собствената и на всеки връстник-съгражданин, е описана така:

Гнездото, в което се бяхме излюпили, ни беше познато, като че ли още преди да се родим. Обикновено това гнездо биваше двукатна къща, големият двор на която бе постлан с камъни или плочи, и градина в дъното, дето растяха дървета и цъфтяха цветя....Къщата биваше с чардак, дето в средата на тавана бе изрязана от дърво разпукана червена диня, стара къща с две-три стаи, с малка турска баня и килер в горния кат, а долу, в полуетажа, изба за зимнина, за дърва и вино...5. Всичко в това гнездо ни беше привично, защото го бяхме заварили. Но всеки миг...ние вървяхме така, стъпка по стъпка, в един свят от непрекъснати изненади, които вече не ни смайваха, но правеха този свят все по-голям, още по-примамлив и неизчерпаем.” (Константинов 1981:49);

В ония дни ние не усещахме тревогата на нашето бъдеще, което щеше да изпълни съществованията ни. Тогава всичко извън нас беше заключено в нашето гнездо, което беше спокойно, устойчиво, установено веднъж завинаги...”(Константинов 1981: 77).

Междувпрочем, домът-гнездо е един от образите на „щастливите пространства” от споменатата феноменологична теория на френския философ Гастон Башлар. Ако по-нататък ще си позволяваме да отскачаме за кратко в неговите „поетики”6, то е защото те засягат близки до изтъкнатите от нас компоненти на феномена спомен за детството, чийто хронотоп нерядко започва и свършва с пространството на родната къща и със сезоните от детството: „Независимо от произтичащите от поетическите нюанси различия, тези пространства по най-различни причини са все възхвалявани пространства.”; Защото домът е нашето първо кътче в света. Както често се казва, той е нашият първи свят. Той наистина е космос... Ние намираме утеха в спомените за закрила... Изживяваме чувството за закрепване, щастливо установяване и привързване... Благодарение на къщата, нашите спомени са добре подслонени... Цял живот се връщаме към тези убежища...” (Башлар 1988: 34-42). Всъщност, провокирани от думата „гнездо”, макар и малко встрани от конкретиката на изследването, вероятно не би било излишно да „допрелистим” нейното философско тълкуване и то именно в Башларовата му интерпретация – като поетичен образ. Това би било любопитно по отношение на капацитета й като универсален паратекстов сигнал към рецептивната нагласа на читателя, както и в контекста на по-глобалната Константин-Константинова концепция: реконструкцията на спомена-архетип, еднакво автентичен и като документ, и като художествено послание. Според Башлар „образът на гнездото в литературата е наивен” (Башлар, 1988:123), но силно притегателен за бленуващато съзнание като точка на завръщане към първобитното и първичното ни човешко обиталище. В него и чрез него би се затворил кръгът на смисленото човешко съществуване (детство, зрелост, старост, спомен за детството), а ненарушимостта на неговия въображаем обръч би осигурил приемствеността между поколенията, паметта за отминалите преди нас хора, а впоследствие и споменът на тези след нас за собственото ни съществуване – единствената утеха пред смъртта. Така човекът би си възвърнал донякъде и чувството за сигурност, за приютеност в света, която е изгубил с края на детството:

„Гнездото и черупката ни дават повод да открием много образи, които се характеризират като първични, като образи, които извикват първичното у нас... Като всеки образ на почивка и спокойствие, гнездото се свързва непосредствено с образа на простия дом... Домът-гнездо не е никога нов... той е естественото място, където се разгръща функцията обитаване. Човекът се връща в него, мечтае да се завърне в него, както птицата в гнездото си... Ако погледнем трезво на нещата, няма нищо по-абсурдно от твърдението, че този образ има стойност за човека... Гнездото – това разбираме от пръв поглед – е нетрайно и все пак поражда у нас блян за сигурност.” (Башлар 1988: 122-130).

Следователно, дали във философско-психологически план, дали в контекста на документалната и автобиографична конкретика или в най-общ художествено-творчески аспект, оказва се, че в литературното говорене убежището на дома и всички производни образи-архетипи имат огромна притегателна сила, особено що се касае до дихотомии като памет-забрава, детство/зрелост, изгрев/залез на живота, „отлитане”/ завръщане в родното „гнездо”. Вероятно дори в зрелостта си, съграждайки заедно с партньора дом за своите деца, човекът несъзнателно следва някои от моделите, колкото и да са далечни и демодирани, на бащиния и майчин роден кът, защото те са и модел на индивуалния ни космос. У Константин Контстантинов такава функция притежават и други, емоционално и ценностно натоварени елементи от романтичния спомен за детството, свързани с празника и празнуването. И ако домът е защитеното пространство, „обетованата земя”, където споменът да се „завърне”, то празникът и всичките му атрибути са най-вече функции на „детското време”, на неговите карнавални превъплъщения, които онтологически импонират на детското в нас. Има един фрагмент от повествованието, обладаващ предимно етнографски детайли в описанието на празника, които обаче създават романтично настроение и окрупняват конкретните празничнични пространства до универсална тържествена атмосфера. Откъсът ни се струва подходящ в ролята си на обобщен образ на празника в традиционните представи и много близък до типа детски спомен за подобни хубави моменти. Въпреки вариаращите в тях знаци и акценти, продиктувани от историческото време и индивидуалните изживявания, вероятно подобни словесни ескизи имат сантиментална стойност, защото се свързват с мозайката от синестезийни детайли (гледки, звуци, миризми), които, като функции на сетивната памет, също представляват компоненти от детския спомен. Тяхната градация навява неповторимо чувство на спонтанно въодушевление от празника, пълноценно изживявано именно от децата:

„ ... Глъчка, викове на продавачи, писък на върбови свирки, гърмежи от пищовчета, големи алени чадъри на лимонададжии, бял и червен шекер, който се точи като тесто и мирише на сакъз, плач на загубени деца, звънлив тропот на каруци, които се изсипват по стръмната уличка с кацнали по тях селянки, окитени с пера, коило и книжни цветя, с тежки нанизи пендари и бели ръкави, с румени лица, като усмихнати кукли.... В полумрака на дълбоките усойни магазини-склдове, постлани с плочи, се виждат тенекии с батумска газ, бали френски гьон, големи кутии руски чай. А над целия град звънтят в превара камбаните на всички църкви...” (Константинов 1981: 54).

Освен документалната стойност в обредно-ритуалните функции на празника по принцип, съществено за концепцията на книгата е и наличието на допълнителна „ниша” на спомена, в която е ситуиран подробният разказ за „любимите” празници. Те са изключително в обсега на детството, в неговото времепространство и под неговата „шапка”, защото карнавално-игровият елемент, актрактивността и динамиката им в противовес на тромавото ежедневие, са характеристики, огледални на детския темперамент. За детето монотонността и досадата от обичайните задължения в училище и вкъщи винаги е трудно поносима, защото не притежава провокативността на необичайното случване, пиршеството на въображението и атмосферата на очудняване на времето, носени от костюмите, ритуалите, музиката и танците. Радостната превъзбуда от вълшебството на празника много прилича на потапянето в приказна реалност и е важен момент от цялостната визия на детството у много от авторите на литература за деца. Парадигмата на празника може да се превърне в хронология на замонящите се моменти от времето на детските дни. Достатъчно етнографски изследвания са посветени на удоволствието и пълноценната отмора, породени от карнавалното преобличане и обредните практики във всеки празник. Великолепни са и наблюденията на Владимир Янев върху празника в приказното творчество на самия Константин Константинов, затова няма да теоритизираме повече по темата. Ще се насочим направо към мястото на празника в модела на спомена конкретно в „Път през годините”.

И така, съществена част от детските спомени на повествователя е посветена на видовете празници, запомнени от детството в „сезонна последователност”. Тя, разбира се, е обусловена от българската патриархално-аргарна традиция, според която са били разполагани и отправните точки в календара – началото и краят на земеделската година. Прави впечатление обаче, че движението на годишните времена от пролетта към зимата тук хармонира не само със съответстващите им празници, много от които празнуваме и днес, но и с една специфична локализация на други обичайни практики, по-скоро свързани с времеви, отколкото с пространствени отрязъци7. Става дума за така характерните сезонни пазари в повествованието на Константинов, които доукрасяват празничната атмосфера с уникалността си. Те съответстват на познатите „панаири” и „сборове” в други региони от страната и по подобен начин съчетават останалите елементи на празнуването с радостното стълпотворение пред сергиите на прагматичните търговци, изкарващи хляба си докато останалите почиват. За спомнящия си детството повествовател в „Път през годините” най-естествен е календарният принцип, кръгът на сезоните, който бива „отварян” от Връбнишкия и „затварян” от Димитровденския пазари, а между тях е заключена магията на циклично повтарящите се отрязъци на празника. Разбира се, пролетта има първенстваща роля в тях, като символ на възкресението и победата на живота над смъртта:

...Идеха великите пости и пролетните празници. През пролетта изобщо имаше много повече големи празници, отколкото през останалите сезони. Освен Великден, тук бяха Връбница, Гергьовден, 1 май и Кирил и Методий... Връбнишкият пазар беше първото шумно тържество след дългия сън през зимата, възторжено славословие на слънцето подир снежните фъртуни...” (Константинов 1981:52).

Есента е пряка „подгласничка” на пролетта в празничната суматоха:

Ето че е дошъл вече краят на октомври със своя „Касъм(димитровденски) пазар, втория голям пазар през годината. Ако връбнишкият пазар е пролетна усмивка на започващата година, димитровденският е грижовно подреждане на къщата за предстоящата шестмесечна зима...(Константинов 1981: 63).

Един по-специален празник, който не бихме срещнали никъде другаде, е запечатало детското съзнание и той също е станал символ на щедрата и плодородна есен, даряваща, освен топлите си багри, и магията на един пътуващ куклен театър. В своята устойчива ежегодна поява, с познатото лице на „режисьора” си и „все същите” песни, той допълва уюта и сигурността в дома на детството и очуднява целия сезон, през който се случва. Постоянството на тази простичка, но колоритна „сцена”, пред чието вълшебство детското сърце не може да остане равнодушно, е част от усещането за празнично време, присъщо само на децата:

Все в тия първи есенни дни правеше ежегодното си посещение в града и бай Къньо с куклите... Бай Къньо ги поглеждаше дяволито с едното си око, тропваше силно сандъчето и изведнъж дръпваше с лъка по струните, като теглеше невидимите конци на куклите... И те тропкаха по облеченото с шарена басма сандъче, въртяха се на местата си, облещени една срещу друга, и подскачаха според песента... Всяка година те пристигаха с нови дрехи, но песните и игрите бяха все едни и същи... И всяка есен, без да знаем кога точно ще пристигне бай Къньо, ние бяхме уверени, че ще дойде. Той си заминаваше така, както пристигаше – без да го усетим...” (Константинов 1981: 59-60).

Следването на естествения природен цикъл като модел за „подреждане” в поводите за празнуване продължава в целогодишното регистриране на празника:

Все пак общоприет тържествен празник на пролетта оставаше Първи май. В ония години той не беше официален, неприсъствен ден, а само училищен празник; не беше още и признат от дъражавата и от господарите празник на труда...Всички, които можеха, излизаха с цялата си челяд рано сутринта на „зелено” в планината или в полето, с бутилки мляко и домашни курабии – да се „майосват”...”; „Но един от най-радостните дни през годината беше всенародният празник Кирил и Методий. Седмица преди това в училищата, в читалището и в някои къщи се приготвяха пъстри книжни гирлянди..., градините и дворищата се обираха и в празничното утро градът се възправяше като избръснат, измит и усмихнат момък с шарена китка на ухото... Молебен, реч на площада, парад, шествие, „Върви, народе възродени” – това беше радостен ритуал, който всеки нов път се углъбяваше, ставаше по-разнообразен и стихиен.” (Константинов 1981: 54-56).

Пътешествието през сезоните и белязалите ги празници завършва с философско-носталгичната „въздишка” на осъзнаващия безпощадния ход на времето зрял човек, който съзира силуета на старостта. Резонни знаци на подобен житейски преход е образът на зимата, духът на снеговете и зимните хали, кореспондиращ си с приказни качества. Той е тайнствен, суров и непредвидим, подсилен от внушителната сила на легендарния сливенски вятър, съответно персонифициран като приказно чудовище:

Кръговратът на дните продължаваше все тъй неизменен през страшните виелици, които изхвръкваха от боазите като духове, изпуснати от бутилка, и вилнееха по няколко дни. Вятърът, прочутият сливенски вятър..., за който Багряна по-късно ще напише една вдъхновена строфа, вятърът, който пищи, трещи, киска се, плаче, блъска и бучи като апокалиптична стихия, вятърът е истинският господар на града през зимата.(Константинов 1981: 65).

Може би не са лишени от основание трактовките на Гастон Башлар в известния му труд „Поетика на мечтанието” по повод силната връзка между ранните спомени на детето и годишните времена. Всъщност, вече беше споменато, че за модерните хора, това е архетипно взаимоотношение, наследено от предците ни и техните примитивно-аргарни общности. Но вероятно за всеки човек да обвърже паметта на сетивата с уханията, звуците, гласовете и цетовете на отделните сезони може да представлява нещо като стълба към дълбинните психологически механизми на спомена, чрез който ние тайно мечтаем да увековечим личната легенда на нашето минало. Установихме, че някои откъси от феноменологичната философия на Гастон Башлар кореспондират с цялостните ни наблюдения върху глобализирания модел на спомена в „Път през годините”. Той разчита на архитипни знаци, капсулиращи всички агенти на „светостта” и персоналната митология на човешкия живот именно в хронотопите на детството. Ако изконното пространство на детството е родният дом, то в сакралното детско време на празника моделиращ механизъм нерядко се оказват сезоните.:

„...В нас присъства едно потенциално детство... Ние мечтаем за всичко, което то би могло да бъде, ние мечтаем на границата между историята и легендата... Ако сетивата си спомнят, не ще ли открият в една археология на сетивното тези „минерални блянове” по детството?... Чистият спомен често няма дата. Той има годишно време. Годишното време е характерен белег на спомените... Зимата, есента, слънцето, лятната река са корените на тоталните годишни времена. Те не са само гледки, те са душевни стойности, чиято реалност в паметта е винаги благотворна...” (Константинов 1981: 99-113).

Друг същностен аспект от модела на спомена в мемоарната книга на Константин Константинов е фактът, че нюансите на времето в нея (и реално-историческото, и автобиографичното време) не рушат величината на личностите-титани, родени в Сливен, нито на събитията, излизащи „над спокойния и еднообразен ход на това памтивековно всекидневие” и даващи „истинска тежест на живота в тоя град” (Константинов 1981: 66). В примерите си за това ние няма да се спираме на многобройните имена на видни сливналии, за които с възхита и болка говори мемоаристът, а ще се ограничим до още няколко „паметни” за детското светоусещане случки. Те са част от чудото на техническата революция от края на ХIХ-ти и началото на ХХ-ти век, показателни са за повърхностната, стадна способност на хората да поставят етикети на различния, а така също съдържат възпоменание за смразяващото влияние на една емблематична и до днес наказателна институция. Спираме се на тях, от една страна, защото те са показателни за инстинкта на детето от всички времена спрямо същественото в живота, което в детските очи няма нужда от анализ, а от запаметяване и споделяне. От друга страна, за да завършим подобаващо “обзора” на спомените за детството в книгата, целим да подчертаем още веднъж усетът на повествователя към глобалните измерения на обективното време, което е обиталище на безброй „времена”, „пространства” и човешки съдби, на събития с преломно значение, както за културно-историческите процеси, така и за нравствено-психологическото развитие на отделната личност:

Към 1898-1899 година в града се появи едно от чудесата на онова време, рядкост дори за големите градове: кинематографът. Отде бе дошъл, кой пионер на науката бе донесъл тая новост у нас, не помня, подобни въпроси не занимават децата. Помня само ефекта на представлението: пълно прехласване от изумление и възторг у децата, но повече у възрастните...”; Три-четири години по-късно в града имахме вече и друго ново научно и техническо изобретение: автомобил....” ; „В полуетажа повече зимник отколкото жилище, обитаваха две жени – „дивите”, както ги наричаше целият град... Всички малко се страхуваха от тях... странни същества, накачулени с дрипи, с тояги в ръце, с лица, които почти не виждахме, те наистина приличаха на вещици.... срещу тях насъскваха кучетата, орляк деца се изсипваше изневиделица и се почваше хвърляне на камъни, викове и гонитба на тия две нещастници, които тромаво тичаха към убежището си... Така средновековието появяваше от време на време своя мрак в кроткия бит на онова време, дето нямаше вече място за мистика и суеверия...”; „Точно срещу общинското управление имаше ниско, едноетажно здание с желязна решетеста порта, до която винаги охраняваше войник с пушка... Отвътре постоянно се носеше звънлив тропот на налъми и в широкия двор щъкаха хора в сиви шаячни антерии и бръснати глави...Тоя тропот на налъми и звукът на вериги звънят в ушите ми и днес. Зданието беше окръжният затвор...” (Константинов 1981: 67-73).

Ето как авторът на „Път през годините” има способността да селектира и поставя на фокус подобни житейски факти от своето съвремие, актуални в ценностно отношение и за следващите поколения. Не случайно тези първи около осемдесет страници „символично” завършват отново с импресионистичен откъс, за да се обозначи, в поетически маниер, началото на новия житейски етап - напускането на родния Сливен и преместването в столицата, който съвпада приблизително с началото на юношеството на повествователя:

Тогава, в нашето детство, в нашето развълнувано и възторжено юношество, ние не проумявахме напълно всички тия неща, те добиха своя истински смисъл по-късно... Такова си остана нашето спокойно гнездо и в оная прощална августовска сутрин през 1906 година, когато едно ландо с три коня и с много звънчета ни понесе към гарата на Керменли. Един къс от съществованието ни завършваше, почваше нов, съвсем непознат и непредвидим живот.”

Увертюрата е завършила, детството е към края си, затова „кръгът на спомена” бавно се сключва на фона на емлбематичните за родния Сливен Сини камъни, опорите на изтичащото време. Те съпътстват граничните етапи в личната история на повествователя като символ на персоналния му пространствено-времеви мемоарен модел, като маркер, който не притежават ничии други спомени. В своята непоклатима вечност, като част от мъдрата природа, те са призвани да бележат и отделните „глави” в летописа на епохата. Наистина красиви и неситени с метафорична сила са тези, твърде близки като съдържание и като качество на поетическия изказ, текстови фрагменти, които ще цитираме. Началото на мемоара е следното:

Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което ще ни даде истниският колорит на дните ни, от първия до последния.” (Константинов 1981: 15).

На 77 страница, в самия край на обозначената с арабско едно част, като апология на образа на човешкия спомен, четем:

Ландото зави през моста и почна бавно да се изкачва по стръмнината към Николаево, .... планината в дъното изпълни хоризонта и градът изчезна съвсем. Напразно извивахме глави: Сините камъни изпращаха своето далечно сияние като замъглен кристал. И градът, и всичко, което се включваше в онова съществование, сега изведнъж се откъсна от времето, провисна в пространството, непроменено, и придоби сякаш вечност. (Константинов 1981: 77).

Без евристични амбиции и без претенции за изчерпателност по отношение на емпириката, това изследване се опита да регистрира и прокоментира един модел на литературния спомен, който вече е забелязан от изследователите като пример за нетрадиционен представител на класическия мемоарен жанр. Смятаме, че „Път през годините”, в началните си осемдесет страници, може за се възприеме и като част от една поредица „истории за детството”, чиято жанрова определеност не е пречка за попадането им в полето на изследвания, касаещи литературните модели на т.нар. детски спомени. По подобие на тях книгата на Константин Константинов се вписва не толкова в канона на автобиграфията или мемоара, колкото в глобалното усещане за времето като динамично движение и универсализира „паметта” за детския тип сетивност по отношение на хронотопните зависимости на спомена.

 

Бележки

1. Очевидна в това заглавие е богатата символика на образите на пътя и пътуването като поетични еквиваленти на времето. Пътят е метафора на движението с двойно натоварени функции: да пътуваш, означава да се придвижваш едновременно през времето и пространството, което е и смисълът на духовното израстване на човека. Нещо повече, движението може да се извършва не само в посока от миналото към настоящето и бъдещето, но и в обратния вариант – от настоящето към миналото, към спомена и паметта за станалото преди да ни има.

2. Курсивите във всички следващи цитати в текста са мои – Г. Д.

3. Подобно „предварително” изграждане на спомена и дистанциране от конкретиката на линейното време сме срещали до момента само в поезията на Петя Дубарова. Но там концептуалната доминанта е съсредоточена в изграждането приживе на спомен за собствената личност, мотивирано от предчувствието за ранна физическа смърт на автора и невъзможността той да бъде творчески „изгребан” от читателя приживе. У Петя Дубарова надделява юношеското желание да сподели духовната си сила, а не да гради монументален спомен за епохата, на която е съвременник.

4. Терминът е на Бистра Ганчева.

5. Много интересна е първата част от теорията на Башлар за поетиката на пространството, свързана с помещенията в къщата, разположени по вертикала: „Домът. От мазето до тавана измеренията на колибата.” (Башлар 1988).

6. Става дума за трудовете на Башлар „Поетика на пространството” (1988) и „Поетика на мечтанието” (1994).

7. Като любопитен аналогичен факт може да се посочи и регионалната специфика по отношение на пространствата на пазара в Пловдив. Тук и до ден-днешен наименованията на тържищата, разположени в широкия център на града, съответстват на определен ден от седмицата – Понеделник-пазар, Четвъртък-пазар, Събота-пазар. Вероятно това се дължи на някаква практика в миналото, когато търговците са били по-скоро пътуващи, идващи отвън в дадено селище, затова и „алъш-веришът” в града се е случвал в различни точки на градското пространство и в различни дни, за да се обхванат по-голяма площ и повече купувачи.

 

 

Цитирана литература

  • Андреев 1972. Андреев, Вс. Прозата на Константин Константинов – традиции и новаторство в българската новелистика от ХХ-ти в. Език и литература., 1972, № 6.
  • Башлар 1988: Башлар, Г. Поетика на пространството. София: 1988.
  • Башлар 1994: Башлар, Г. Поетика на мечтанието.София: 1994.
  • Беров 2001: Беров, Т. 2001. Речник на литературните термини. София: 2001.
  • Бръзицов 1978: Бръзицов, Хр. Рачо Стоянов, Николай Райнов, Стоян Загорчинов, Константин Константинов – в спомените на съвременниците си. София: 1978.
  • Ганчевa 1987: Ганчева, Б. За Константин Константинов като мемоарист и есеист. Литературна мисъл, 1978, № 4.
  • Димитрова 1994: Димитрова, А. Захари Стоянов – „Записки по българските въстания”: Специфика на мемоарния жанр. Фикция и документалност. Гимназист, 1994, № 3.
  • Зарев 1979: Зарев, П. Теория на литературата. София: 1979.
  • Игов 2010: Игов, Св. История на българската литература. София: 2010.
  • Богданов 2001: Богданов, Ив. (ред.) Енциклопедичен речник на литературните термини. София: Петър Берон, 2001.
  • Константинов1981: Константинов, К. Път през годините. София: 1981.
  • Костадинов 2007: Костадинов, Д. Студии и статии по литературознание и детска литература. Бургас: Университетско издателство „Проф. д-р Асен Златаров“, 2007.
  • Свиленов 1995: Свиленов, Ат. Свиленов, Ат., Дългият път през годините на Константин Константинов. Демокрация, 1995, № 186.
  • Фурнаджиев 1965: Фурнаджиев, Н. Моите спомени за писателя. Сливенско дело, 1965, №119.
  • Янев 1999: Янев, Вл. Признати и непризнати. Пловдив:1999.

 

За автора

Галина Иванова Димитрова, редовен докторант кам Катедрата по история на литературата и сравнително литературознание в ПУ, темата на дисертационния труд е “Модели на спомена в българската литература за деца”. Области на научни интереси: Литература за деца и сравнително литературознание. Имам няколко публикации в посочените области, след участие в научни форуми, а още няколко са под печат. Имам и четири книги с лично литературно творчество.

Статии:

  1. Мотивът за спомена в стихотворенията за деца на Ран Босилек и Дора Габе. Научни трудове на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, Филологически факултет 49 (1) 
  2. Модели на визуалната реконструкция на спомена в сборника „Някога” на Дора Габе. В: Ани Бурова, Цветанка Аврамова и кол. (съст.), Време и история в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Единадесетите национални славистични четения 19-21 април 2012. Том II. Литературознание. Фолклор. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2012. 276-281 (под печат)
  3. Спомен и дистанция в поезията на Петя Дубарова. В: София Ангелова (съст.), Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейски литературен и културен контекст. Сборник с доклади от юбилейната научна конференция с международно участие, Бургас, 2012.
  4. Аспекти на визуалността в романа „Детски години” на Константин Петканов. Четиринадесета национална научна конференция за студенти, докторанти и средношколци „Словото – (не)възможната мисия”, Пловдив, 17-18 май 2012г. (под печат).
  5. 5. Кинематографичният подход на Иван Давидков в повестта „Далечните бродове”. Международна славистична конференция на тема: „Славистиката в глобалния свят – предизвикателства и перспективи”, 5-6 октомври 2012г. (под печат).

E-mail: galinaboris [at] abv [dot] bg

 

Текстът е препоръчан от научния ръководител на докторанта -  проф. д-р Светлана Стойчева.