Skip to content Skip to navigation

Архивът на словесното наследство

Архивът на словесното наследство

Николай Папучиев

(Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

 

 

Фолклорната култура е преди всичко словесност, това е онази част от наследството на Венелиновия методологически завет, който става основа за събирателската работа и издаваните в резултат на нея сбирки в епохата на Възраждането. Опитите му да превърне Болград в средище, в което да се събират старини от българите, живеещи в Османската империя, остават неосъществени. Както отбелязва Венелин в писмо от 1832 г. до генерал Инзов „Вие бихте могли да положите началото на народен български музей, който с времето може да стане твърде бележит и да хвърли лъчезарна светлина върху историята. Цяла Европейска Турция, населена от българи, е длъжна да му принесе своята дан” (Недков 2006: 34)1.

Събирането и изучаването на материалната част от културата остава преди всичко в описанията на събирачите, тъй като създаването на музейна експозиция е скъпо начинание, което изисква силна протекционистка политика от страна на държавата. Липсата на самостоятелна държава, която да провежда национално ориентирана политика в областта на „културното наследство”, е сред големите препятствия, които не позволяват създаването на музеи на територията на България. Не се осъществява и проектът на Ю. Венелин за български музей извън границите на страната. Една от причините за това е, че Русия не проявява интерес към този проект, въпреки че „организирането на музеи става обичайна и достатъчно престижна форма на културна активност” в империята през този период (Дело 2003: 84-85).

Апелът на Ю. Венелин е отправен в един изключително важен момент от историческото и идейното развитие на народите в Османската империя. Това е периодът, в който просветена Западна Европа, търсеща своите „класически корени”, фокусира своето внимание върху гръко-римското културно наследство. „Европейците започват да събират гръцки и римски антични предмети от Османските земи през ХVIII век. До средата на XIX век идеята за музея като най-подходящо място за запазване на ценните обекти получава общо признание сред по-голямата част от Западна Европа”, отбелязва в изследването си върху развитието на музеите в Османската империя Уенди Шоу (Shaw 2003: 36). Процесът се задълбочава и териториите, които владее „болният човек” на Европа, както се е възприемала Империята, се превръща в съкровищница, обогатяваща музеите и частните колекции на страните в Западна Европа. Направено в този момент, предложението на Ю. Венелин кореспондира с общия стремеж да се „събере” и „спаси” класическото наследство, защото, както се смята, Османската империя няма интерес и потенциал да го съхрани. Руската империя не проявява интерес към „старините” на българите, както настоява Ю. Венелин. Тези „старини” ще бъдат припознати като важни, но ще бъдат включени по-късно в Етнографската изложба, провела се в Москва. По този начин българите са част от общия контекст на панславистките идеи за сътрудничество между славяните, а уредената изложба изразява най-ярко претенциите на Русия за хегемония в славянския свят.

Спасяването на образците от античността, както и на онези, които свидетелстват за възхода на християнското изкуство и култура на Византийската империя, става една от водещите цели при създаването на музейните сбирки в Западна Европа. Тази европейска политика към наследството, както и все по-засилващите се процеси на търговски и политически обмен, пътешествия и научен интерес, формират политическа реакция в империята. В отговор на „изтласкването на Османската империя” и изобщо на Изтока от страна на ориенталистите от „общото културно и духовно пространство” на просветена Европа, се заражда идеята за „ислямска цивилизация”, която е не по-малко развита от европейската. Напротив, наследница на велики в историческо отношение традиции, империята има основанието и самочувствието да претендира за високо от цивилизационна гледна точка културно ниво, което й дава правото да се разпорежда с артефактите на наследството, без да споделя симптомите на колониализма. Паралелен процес, който взема надмощие и се подкрепя от управляващите, е свързан с въвеждането на Танзимата, имащ за цел реформирането на империята. Сред културните проекции на тази политика са и опитите да се създадат музеи и да се приемат нормативни документи, които да ограничат свободното изнасяне на ценни предмети. Реформите, довели до „уестърнизацията” (озападняването), се свързват с осъзнаването от страна на администрацията на Османската империя на стойността, която историческото минало получава в модерните европейски държави. В този контекст идеята за създаването на музеи има голямо значение, макар че практическото изпълнение се осъществява по-бавно. Както отбелязва У. Шоу, музеите имат малка, но огромна в символно отношение роля за конструирането на европейската османска идентичност (Shaw 2003: 21). Отзвук на тези идеи са опитите да се създаде Археологически музей в Цариград2. Наред с това след Кримската война се полагат усилия нормативно да се регулира изучаването на старините, като се приемат няколко документа, свързани с издирването, събирането и търговията с антични предмети. Според изследванията на С. Недков „Турските власти след Кримската война издават Правилник за издирване на антики, Заповед за събиране на археологически паметници и Наставления за вида и стойността на старите монети” (Недков 2006: 54). Това изключително много затруднява търговията и изнасянето на антични предмети извън границите на империята, тъй като приетите документи го класифицират като престъпление.

Законодателните трудности, които приетите документи създават по отношение на изследването, събирането и съхранението на артефакти, свързани с историческото минало, не засягат събираческата дейност и представянето на етнографските материали. Нещо повече, в рамките на империята изучаването на традициите и културното минало придобива висок статут. Възникналите трудности са предимно финансови, а както се оказва след първия опит за представянето на материали – и методически. Независимо от това, през 1873, под влияние на представената в Москва шест години по-рано в рамките на Втория славянски конгрес изложба, в Цариград се урежда изцяло българска експозиция. Изложбата е изключително важно събитие, за което са „изпратени делегати от всички краища на България”, споделя Делчо Тодоров (1989: 189) наблюденията на М. Македонски. Идеята на Българското благодетелно братство „Просвещение” възниква през 1868 г. – непосредствено след представянето на българите на Московската етнографска изложба. Подготвяната пет години експозиция е изложена в две стаи на метоха при Фенер и е открита на Петровден, 29 юни 1873 г.3, „Изложбата продължила до 1 август с. г. С изключение на първия ден, когато посещението било безплатно, въведена била входна такса от 1 грош за мъжете, а за входни били определени три дни от седмицата. През цялото време интересът към изложбата не отслабнал. Тя била посетена от цялата българска колония в Цариград, както и от много гръцки, турски, еврейски, арменски и други семейства”, отбелязва значимостта на инициативата Делчо Тодоров (1989: 190).

Модернизиращата се българска държава полага сериозни усилия след 1878 година да формира политика, протектираща културното наследство. В тази връзка 1889 година се очертава като знакова за опазването на артефактите на бита и развитието на етнографските изследвания. През месец ноември, заедно с издаването на първи том на СбНУНК, в Народното събрание се обсъжда и приема един от най-важните закони, изиграли съществена роля за развитието на народоуката в България – „Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия”. Законът е обнародван в Държавен вестник и влиза в сила още в първия месец на следващата година. Още в член първи се казва, че „всички неоткрити материали в старинни предмети, дето и да се намерят те принадлежат на държавата” (Закон 1890).

Първият раздел на закона се отнася до археологическите материали и исторически документи „(монети, паметници, статуи, гробници, оръжия, оръдия и пр.) и документи (ръкописи, стари печатни книги и пр.)”, което има пряко отношение към развитието на музейното дело в страната и по-специално – към археологическия дял на наследството от миналото. Вторият дял на закона също представлява интерес, тъй като издига в особен статут „словесните материали”, сред които са „песни, поговорки, гатанки, предания, разкази, обичаи и тем подобни”4. С оглед методологията на бъдещите изследвания, така очертаната сфера на фолклорни материали, обхваната от закона, има изключително голямо значение за по-нататъшния характер на дисциплинарната обособеност. От една страна, както бе посочено в предходната част, това делене е в изключително добър синхрон с учебната програма по литература, приета от Министерството на образованието, което на свой ред силно повлиява върху структурата на литературните истории и преподаването на „словесното творчество” в училище5. От друга страна, акцентът в събирателската работа също се поставя върху разпознаваните като част от литературното наследство материали, което по-късно И. Шишманов критически анализира и посочва като едностранчиво.

Статутът, който получават фолклорните материали, е свързан с възгледа, че тези материали са част от културното наследство, част от историята на словесността и художествеността. Това ги отстранява от възможността да бъдат разглеждани като елементи от съвременната култура, което разделя културното единство на материална и словесна част. Получили високия статут на културно наследство, фолклорните материали са подложени на избирателно представяне в публичното пространство. Обучението в национална култура не допуска например елементи от криптокултурата да станат част от публичността или, още по-малко – от учебните програми. Казано по друг начин, националната култура избирателно пресътворява със средствата и за нуждите на собствената си идеологическа програма многопластовата същност на традиционната културата, изоставяйки едно твърде широко поле на „културна интимност” извън своя пряк интерес. Това безспорно повлиява изключително силно върху етнографските и фолклорните проучвания, без, разбира се, да ги предопределя напълно.

Обобщаващият румънската ситуация цитат на Михайлеску за липсата на изследвания в областта на сексуалните отношения в традиционната култура, може да се приложи и към изследванията в областта на традиционната култура в България. Различията и изключенията, доколкото съществуват, са в потвърждение на посочената тенденция. За илюстрация могат да послужат изводите от анализа на Ф. Бадаланова върху изследването на vitasexualis в традиционната култура. Авторката отбелязва, че „се създава една неформална общност от изследователи на славянския фолклорен еротикон, в която несъмненият лидер на българската народоука по това време Иван Шишманов е един от активните анонимни участници”. Изследването на криптокултурата, продължава разсъжденията си изследователката, превръща група учени в „криптообщност” от „съзаклятници”. И което е още по-интересно, заниманието с тази област на културата се превръща в „пробен камък за образованост и професионализъм на онези, за които фолклористиката е вече призвание [курсивът мой – Н. П.] (Бадаланова 1993: 16).

През 1932 година Н. Шейтанов ще отбележи, че освен „официалния” фолклор („известните вече умотворения, събирани от около половин век насам и издавани от частни лица и учреждения”), съществува и „неофициален”, „който не е за пред хора”, но е също така „изобилен”. Наблюденията си върху изследователската работа Н. Шейтанов обобщава по следния начин: „Ала доколкото ми е известно, никой досега не е направил нецеломъдрената ни народна словесност обект на научно-философско изследване или обглеждане6. Причините – продължава Н. Шейтанов – се знаят. Нашите образовани хора смятат, че културното благоприличие налага да се пази мълчание върху „деликатните работи” на брачния живот” (Шейтанов 1932: 241). Сексуалният фолклор не е непременно циничен и разговорът за отношенията между половете в контекста на традиционната култура има своето място в изследванията на миналото, настоява авторът. Поради това трябва да се преодолее езиковият пуризъм на литературния език, наложил пълна забрана върху употребата на „думи и изрази от сексуално естество” (Шейтанов 1932: 241), което ще отвори пътя на изследователите.

Петдесет години по-рано самият И. Шишманов нарочно отбелязва, че тази част на словесната народна култура трябва да се изучава. Когато става дума за наука, събирачът „трябва да се откаже от квакерщината и да не се гнуси от предмета си”, настоява ученият в програмната си статия за бъдещите задачи на българската етнография. Наред с това обаче предупреждава, че „за голямата публика тия материали не са. Ако се печатат, то трябва това да става в ограничено число номеровани екземпляри и да се пращат само на лица, които специално се занимават с тоя клон на народната словесност”. Запознат с международната практика, И. Шишманов предлага българските изследователи да си сътрудничат с етнографите от другите страни и в изследванията на „неприличните (както приказки, тъй и песни)”. Шишманов посочва и алтернативата на номерираните и специално изпращани до определени лица български издания. Това е сборникът „Kρυπτάδια” на братя Хенингер, издаван в Хайлброн, в който „нашите материали би могло да се превеждат и да се печатат най-добре в него, като известен вече” (Шишманов 1889: 46).

Този пример, наред с обособяването на двата самостоятелни дяла на изследванията, което първоначално е следствие на подцененото единство на духовната и материалната част на културата, показват методологическите основания на проучванията, извършвани в контекста на модерната епистемиологическа рамка. Институционалното обвързване на проучването на наследството и неговата педагогическа и образователна насоченост издигат във висок статут една част от културата, която получава мястото на ценностен коректив на съвременността. Този статут наред с това, че е законодателно санкциониран, е и финансово обезпечен.

Финансовата подкрепа, която се оказва, както и регулацията на отношенията, в която влизат събирачите с институциите, отговарящи за контрола върху работата им, са детайлно описани във втория раздел на закона. Събирателската работа се извършва по точни правила, разписани в програмите и методическите указания, издавани от Министерството на просвещението, а специални компетентни комисии оценяват предадените материали. Те решават кои материали са достойни за публикуване и дали сред тях няма „неверни”. Последните не се публикуват и не се връщат на притежателя им.

Всяко лице, се казва в закона, може да изпраща материали, дори без да ги придружават обяснения, като единственото условие е, те да не са публикувани до момента на изпращането им в Министерството. При одобрение и публикация на материалите, притежателят им получава съответен хонорар, съобразен със значимостта и обема им. Това стимулира изключително силно събирателската работа, ако се съди по казаното от И. Шишманов за оплаквания от страна на участващи в проучванията лица, че не е останало нищо за събиране и изследване. Като илюстрация на високия интерес, който е резултат и от правителствена подкрепа, е казаното от Михаил Арнаудов, който отбелязва, че само в СбНУНК (от първи до 16-17 том, издаден в 1900 г.) са отпечатани 3000 песни, без да се включват непубликуваните и онези от тях, които са поместени в други издания (Арнаудов 1996: 401).

Законово регламентираният статут, който получава словесният фолклор, от една страна, е продължение на духа на романтизма, оставил отпечатък върху събирателската работа в България, а от друга, е резултат от методологическите норми, които в най-голяма пълнота са синтезирани от И. Шишманов в студията му за задачите на българската етнография. Обвързването на словесния фолклор с художественото наследство и обучението по литература в гимназията, довежда до фиксирането му в учебните програми, санкционирани с министерско утвърждаване. Самият „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, както пише И. Шишманов, е реализиран въз основа на вече съществуваща в Министерството на просвещението идея за създаване на „книжовно-педагогическо списание”. Проявявайки се като реализация на идеята за едновременно „книжовно” и „педагогическо” издание, Сборникът се структурира така, че все пак да може в някаква степен да отрази изискванията, които са били заложени в първоначалния замисъл. В резултат на това се налагат се и някои съобразявания по отношение на съдържанието, както пише Шишманов, визирайки публикуването на „Под игото” в замисления като „етнографически журнал в най-широкото значение на думата” (Шишманов 1900: XV). Поради факта, че Сборникът усвоява „книжовно-педагогически” издателски проект на просветното министерство, се налагат допълнителни ограничения, съобразени с изискванията на Закона за литературните предприятия. В резултат на положените усилия Сборникът за народни умотворения, наука и книжнина преминава през всички административни нива на одобрение и том първи е издаден през месец ноември 1889 година, когато в парламента се обсъжда Закона за издирвание на старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия.

Паралелното приемане на Закона и искането на просветното министерство за издаване на печатен орган, в който да се публикуват материали от словесния фолклор, им дават значителна преднина пред изучаването на материалната култура в България. Интересът към тази част от традиционната култура се засилва с обособяването на Народния музей. Постепенно етнографските материали започват да се отделят от археологическите, което допълнително стимулира изследователския интерес. В резултат на това през 1906 година от Етнографския отдел на Народния музей се обособява самостоятелна институция, също подчинена на Министерството на просвещението, която има за цел да представя „селско-народния живот”. Към нововъзникналия Етнографски музей се създава и печатен орган – „Известия на Етнографическия музей в София”, чийто първи брой излиза през 1907 година. Изданието има за задача да представя резултатите от етнографските проучвания, които са насочени към изследване на „всички проявления във веществената и духовната култура” на селско-народния живот (Маринов 1907: 4).

Най-голямата задача на етнографията е да „тури край” на подценяването и отстраняването от общата културна история на Европа на „селския народ, неговия живот, неговите обичаи, вярвания, суеверия, обряди” (Маринов 1907: 4). Няколко години по-късно се отменя съществуващият Закон за издирвание на старини..., който е заместен от приетия през 1911 година Закон за старините. Този напълно нов закон не включва разпоредби, насочени към стимулиране на събирателската работа в областта на словесното творчество и народните умотворения. Насочен към опазване на старините, този закон стимулира развитието на музейното дело и макар че не се споменава изрично, засилва интереса към етнографските изследвания.

Законът включва протекции върху всички „паметници, документи и художествени произведения, които имат историческо, археологическо, художествено и палеонтологическо значение”. Законът е с широк обхват и се разпростира върху обекти и предмети, които имат и етнографско значение: „черкви, черковища и манастири, глинени изделия, накити, мозайки, икони и други черковни принадлежности, разни резби...” (Закон 1911). За старини, постановява законодателят, се смятат също „стари материи, шевове и музикални инструменти”. Създава се специална комисия, която има доста широки правомощия – не само като експертно-професионален орган при определяне стойността на обектите, а и като специализирано звено, което може да взема отношение по законодателни инициативи, свързани с музейното дело в страната. Член на тази комисия е и директорът на Етнографския музей в София.

Създаването на Етнографския музей е свързано с надеждите за повишаване статута и на етнографските изследвания в страната. Недоумението у просветния министър, което предизвиква през 1892 година предложението на Д. Маринов Народният музей в София да бъде етнографски, „владее и до днес”. Същото недоумение посреща и предложението му, направено година по-късно, да му се „даде едно малко пособие при започнатото събирание етнографически материали”. „Под влиянието на туй недоумение, на етнографията се не погледна с подобающа сериозност и заинтересованост”, а в рамките на Народния музей „етнографическите обекти бяха на много заден план” (Маринов 1907: 5).

Промяната идва с разбирането, което това предложение среща и подкрепата, която през 1906 г. оказва новият министър на образованието – Иван Шишманов. Надеждите, които възлага на музея неговият директор и главен редактор на печатния му орган Д. Маринов, са свързани с възможността за по-систематизирани изследвания в областта на народната култура и по-пълното й представяне в музейните фондове и експозиции. Пропуснато е много време, настоява Маринов; отминал е един период, през който промените в политическия живот са „отворили вратите на западната култура и на нейното влияние”. За двадесет години, когато Д. Маринов започва своите проучвания върху „живата старина”, са заличени ареалните граници на разпространение на народните носии и „за да се състави някогашен пълен костюм, трябваше да се събират отделни дрехи” (Маринов 1907: 5).

Музеят е призван да стане средоточие на усилията по съхраняването и изучаването на културата на българското село от „всички етнографически околии”, защото основната задача на световната културна история е да изясни „кое в един народ е самобитно, а кое – заимствувано” (Маринов 1907: 4). Този процес е общоевропейски и интересът към миналото става част от културното и научното развитие на националните държави. Селото пази и съхранява тази автентична култура, а етнографията е длъжна да я опише и съхрани за бъдещето. Тя е призвана да създаде разказа за колективното минало, като го представи в неговите автентични форми и артефакти, преди новата култура да го е заличила напълно. Тези процеси, както вече стана дума, са част от изграждането на новите идентификационни модели, потребни на модерната нация. Етнографският музей има своето място в този процес, защото, от гледна точка на публиката, онагледява миналото на собствения народ през артефактите на собствената култура. Затова е важно „самобитното” – защото е еманация на модерната представа за културно. Археологическият музей е различен – той показва миналото, но миналото на цивилизациите, от което етническата история е само малко част. Миналото, съхранено в земята, разказва за общия културен статут, който имат българите, защото са наследници на древни култури или са били в сферата на влияние на високи в цивилизационно отношение социално-политически модели.

Процесите, насочени към разбирането на себе си, дават тласък на формирането на „националните етнографии” и представянето на културните артефакти пред публика. Търсенето на другостта и различието, станало основа за появата на антропологията като наука в англоезичния свят, в континентална Европа постепенно започва да изкристализира в етнографски интерес към собственото минало. Етнографските музеи са резултат от този засилен интерес. Началото на процеса се поставя след парижкото изложение през 1878 година, когато Швеция „представя десетки костюмирани манекени във възстановки на селски интериори” (Тиес 2011: 196). Шведският модел повлиява върху развитието на европейската музеография през следващите десетилетия, когато в отделните държави започват да се основават етнографски музеи и да се разширяват съществуващите сбирки. Общите изложби, които започват да се правят, стават поле за обмяна на опит, който далеч надхвърля чисто научния интерес.7 „Всяко подобно ново творение е аргумент за фолклористите от други нации да убеждават властите и меценатите да подкрепят патриотични проекти от този тип”, споделя наблюденията си върху историята на музейното дело в Европа Мари Тиес (2011: 200). Музеят е не само поле за онагледяване на етнографското минало, а е и център за патриотично възпитание и формиране на култура, свързана с идеалите на модерната българска нация.

Модерната нация в лицето на държавната администрация, училището, медиите, музеите и читалищата полага неимоверни усилия да „изпревари” процесите в областта на културата, които заплашват „самобитното” и „оригиналното” с унищожение. За илюстрация може да послужи убедеността на Д. Маринов в правотата на казаното от директора на Берлинския музей, изразяващ съжаление за изгубеното време. „И не е ли прав директора на тоя скромен музей, мотивира създаването на етнографски музей в София Д. Маринов, когато казва: ние бяхме толко умни, та събрахме и пазим в Берлин, Лайпциг, Дрезден, Минхен и другаде всички етнографически обекти на целия Изток и на всички диви народи – а оставихме да пропаднат нашите; запазихме и пазим чуждата култура, а нашата не запазихме” (Маринов 1907: 4). Българите, отбелязва изследователят, сме „по-честити в това отношение”, защото нашата култура е съхранена за по-дълго време в резултат на уединението от останалия свят. Резултатите от индустриалната революция, която се извършва през XVII и XVIII век в страните от Западна Европа, относително късно се проявяват в България. Това дава възможност да се съхранят множество артефакти от материалната култура, голяма част от които са събрани в Народния етнографски музей, както отбелязва Стефан Костов. Създаването на музея сега идва да приобщи България към модерните нации, да я нареди сред грижещите се за културното си минало.

И днес в много села народният костюм, шевица, накит, въобще всичко, което има някаква етнографична цена, е съвсем изчезнало. Благодарение на ранното учредяване на музея и усилената и планомерна дейност за събиране на етнографски материали, същественото из областта на народното изкуство, занятия и поминък се е запазило от пълно изчезване и ще се съхрани непокътнато занапред (Костов 1929: 122).

Усилията, които полага държавата за подкрепа на музейното дело, бързо дават резултат. За период от около 40 години в България възникват 11 музея и още 37 музейни сбирки към общини, училища и манастири (Гюрова 2006: 73-74).

Целият този стремеж да се съхрани миналото за бъдещите поколения разпознава народонауката като важен дял от човешкото познание за себе си. Наред с това на нея й се отделя важното място да популяризира това минало, да го представи във форма, подходяща за масово разпространение и повишаване на „културното самосъзнание” на българите. По този начин нацията, с помощта на етнографията ще превърне миналото във важен елемент от културата на съвременността, в нейна същностна и неразделна част. Държавната администрация в епохата на модерността полага сериозни усилия да облекчи тези процеси, като създава съответното законодателство и като съдейства с финансови средства и материална база. Разказите за миналото, интерпретиращи записаните фолклорни текстове или създадено около предмети от материалното наследство, влизат в оборота на националната идеологическа програма, която на свой ред ги превръща в част от все по-развиващата и налагащата се масова култура през ХХ век.

Бележки

1. За акцентите, които поставя Венелин при събирателската работа вж. Венелин (1889).

2. Въпросът с датировката на първия музей в Империята е изключително сложен и неизяснен в науката, както отбелязва У. Шоу. Според част от изследователите може да се смята, че музеят възниква в Цариград през 1849 година. Според някои учени годината е 1723, когато църквата „Св. Ирина” е превърната във военен склад и арсенал. Годината 1869 се мотивира със замяната на използваното дотогава понятие „колекция” с „музей”. За възникването на музей в общоевропейския смисъл, влаган в понятието, може да се говори след 1923 г., когато се полагат основите на модерна Турция (Shaw 2003: 31). Според Недков държавен музей на територията на България е създаден във Видин през 1854 година, като фондът му е предимно оръжеен.

3. През същата година във Виена се организира световно изложение под мотото „Култура и образование”. Османската империя представя етнографска изложба, на която „за разлика от много други експозиции на други култури, показвани на европейските изложби, Османската експозиция не е витрина на колониалната власт на европейските нации. Тя по-скоро служи като реклама на османските добродетели”, отбелязва У. Шоу (Shaw 2003: 102). В резултат на наблюденията си върху начина на представяне на материалната страна на културата, У. Шоу пише: „Под влияние на „тропите на колониалната репрезентация, доминиращи на световните изложения, [Османската империя] започва да представя своето минало като етнографски Друг във и извън рамките на Империята” (Shaw 2003: 102). Важно в тази връзка е и наблюдението, че турците в периода на реформите започват да се осъзнават не само като етнографски Друг, а и като етнически Друг, живеещ заедно с различни народности „под чадъра на Османската империя” (Shaw 2003: 22).

4. Сходни възгледи за наследството се споделят и от правителството в Източна Румелия (1879-1885). В Окръжно на Дирекцията на народното просвещение се казва: необходимо е да се съберат „колкото се може повече народни песни, каквито се пеят по сватби, по хора, по сборове на разни праздници и обряди, а при това гатанки, пословици, приказки, наричания при баяния и при оплаквания мрътвец и пр. редки думи и речки, които се употребяват по разни игри” (Сборник 1884: 321). Тъй като в случая в просветната дирекция си дават ясна сметка, че „тая трудна и мудна работа не влиза в кръга на учителските длъжности”, в Окръжното се апелира към патриотичните чувства на учителите, които винаги са били най-будната част от българския народ. „Ако не се свенувах и боях от да дотегна на Г.г. учителите, аз бих ги помолил още – продължава Директорът, да сторят добро и да опишат и местните народни обичаи на разни случаи като: на рождение, на кръщенка, на годевка, на венчавка, на свадба, на смърт” (Сборник 1884: 321-22).

5. В отдела „Книжовни предприятия” на същия закон се казва, че учебниците се одобряват от специална комисия в Министерството на просветата.

6. В целия цитат курсивът е на автора – Найден Шейтанов.

7. Наред с Парижкото изложение, което става основание за възникването и разширяването на сбирките с музейни експонати, международните изложби, на които присъстват български учени – музейни работници, се превръщат във важни центрове за обмяна на опит. По време на тези изложения българските учени не само представят културното наследство, но и възприемат идеи как да представят това минало, как да изграждат етнографските сбирки и да ги популяризират в страната. Една от големите идеи, която остава нереализирана за дълъг период в България, е тази за създаване на музей на открито. Тя силно впечатлява българските етнографи по време на подготовката им за участие в Парижката изложба през лятото на 1938 година. Както заявява Е. Петева „Типичните вещи не ще бъдат поставени във витрини, покрай които само ще минава публиката, без да им обръща внимание, а в среда, която им е присъща – чрез интериори, чрез начин на изработка и на употреба. Ще бъде илюстриран типичен начин на живот, какъвто е в действителност” (Ковачева-Костадинова 1996: 27).

Цитирана литература

  • Арнаудов, Михаил. 1996. Очерци по българския фолклор. Т. 1 и 2. София: Академично издателство Проф. Марин Дринов.
  • Бадаланова, Флорентина. 1993. От съставителя. В: Флорентина Бадаланова (съст.), Фолклорен еротикон. Т. 1. София: Издателска къща Род.
  • Венелин, Юрий. 1889. Две писма от Юрий Ивановича Венелин до Василия Априлов. СБНУНК 1. 176–193.
  • Гюрова, Светла. 2006. Музейното дело в България. София: Фондация Арете; Плевен: РИМ.
  • Дело 2003: Каулен, М.Е., И.М. Коссовой, А.А. Сундиевой (ред.) 2003. Музейное дело в России. Москва: Издательство ВК.
  • Еротикон 1993: Бадаланова, Флорентина (съст.). 1993. Фолклорен еротикон. Т. 1. София: Издателска къща Род.
  • Закон 1890: Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия. Държавен вестник 13 (17.01.1990).
  • Закон 1911: Закон за старините. Държавен вестник 37 (12.03.1937).
  • Ковачева-Костадинова, Вяра. 1996. Христо Вакарелски и народният етнографски музей. Българска етнология 4. 18-29.
  • Костов, Стефан. 1929. Народен етнографски музей. В: Евгения Марс (редактор-издател), Полувековна България. Илюстрован юбилеен албум 1878-1928. София. 121-123.
  • Маринов, Димитър. 1907. Вместо предговор. В: Известия на Етнографическия музей в София 1.
  • Недков, Симеон. 2006. История на музейното дело в България. София: Агенция Европрес.
  • Сборник 1884: Сборник от законы, правилници и наредбы по Дирекцията на Народното просвещение в Източна Румелия. От 1879 до края на 1883. Пловдив: Областна печатница.
  • Тиес, Ан-Мари 2001. Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XIX век. София: Кралица Маб.
  • Тодоров,  Делчо. 1989. Тодоров, Делчо. Българската етнография през Възраждането. София: Издателство на БАН.
  • Шейтанов, Найден. 1932. Сексуалната философия на българина (Увод в нашия неофициален фолклор). Философски преглед 3. 241-256. (Цитирано по Еротикон 1993: 45).
  • Шишманов, Иван 1889. Значението и задачата на нашата етнография. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 1. 1-64.
  • Шишманов, Иван 1900. Десетгодишнината на Сборника 1889-1899. СбНУНК 16-17. V-XVIII.
  • Shaw, Wendy М. К. 2003.  Possessors and Possessed: Museums, Archaeology, and the Visualization of History in the Late Ottoman Empire. Berkeley: University of California Press.

За автора

Николай Папучиев е преподавател последователно в ЮЗУ в Благоевград и в университета в Люблин (Полша), а от 2009 г. – в СУ „Св. Климент Охридски”. Научно-изследователските му интереси са в областтана етнологията, политическата и социалната антропология.

Електронен адрес / E-Mail: papuchiev[at]gmail[dot]com