Към въпроса за появата на преходните езикови диалектни системи

Васил Г. Райнов

(Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин”, Българска академия на науките)

В настоящата работа*, въз основа на мои наблюдения върху състоянието на диалектните системи в Югоизточна България, опирайки се също на обширните изследвания и на богатия материал след публикуването на Българския диалектен атлас (БДА), заедно с неговите обобщаващи томове, ще потърся едно ново и по-приемливо решение за диалектното прегрупиране, от известните ми досега за Странджанските говори.

Тук няма да правя пълно описание на локалните диалектни системи, а след фонологично и морфофонологично съпоставяне на словообразувателния инвентар ще опиша създалата се типологична ситуация.

0.1. Географското положение на диалектните системи е Югоизточна България, географски терен с граници на юг – държавната граница на Р България с Турция, на изток – Черно море, на запад – 26.7 меридиан, на север – 42.5 паралел. Населението в тези краища, към времето на осъщественото изследване, е сравнително монолитно, със следните по-ярко открояващи се етнически групи: странджанци (рупци) и загорци. Отсъства турска колонизация при наличието на относително старо българско заселване. Под влиянието на исторически събития от 17 век насам, от Мизия започва етническа миграция, насочена тъкмо към тези земи. Заселването се извършва предимно по северните склонове на Странджа планина в селата (с днешни имена) Черноморец (№3385 от БДА), Росен (3387), Извор (3370), Зидарово (4002), Равна гора (3347) и Габър (4003, което не е загорско село, но попада в изоглосната концентрация).

0.2. С описанието на диалектната система на Черноморец поставям и начало на дискусията около възникването на преходни диалектни системи в странджанския край.

Селището се намира на 25 км. южно от гр. Бургас и възниква на мястото на стар гръцки чифлик. Основното етническо ядро са преселниците-загорци, преминали през Балкана от Мизия и местните странджанци. Старото име е Св. Никола, от 2009 г. – град Черноморец. Жителите му все още носят ревниво и пазят своята загорска носия (вж. Аянов 1938: 193), тържествено празнуват заговяването на Великден, наречено Кукеров ден, и затова съседите им неслучайно ги наричат кукери. По време на събирането на езиковия материал по-големите махали, сега квартали, в Черноморец са: Митох мъхъла (навсякъде в текста и транскрипциите по-долу става дума за звучната съгласна h, която за удобство означавам някъде и с х), Курийти, Дибелийъ п’асък, Атински къпул’ и Горнийъ кладиниц. Днес (към 2010 г.) градът има 2300 жители, а главният поминък е земеделието, винарството и туризмът.

0.3. При събирането на езиков материал за Славянския диалектен атлас бяха използвани сведенията, дадени от информаторките С.Я.Б., на 58 г., С.И.С. – 68 г., Я.Х.Т. на 74 г., А.Н.Г. на 64 г., П.Г.П на 56 г – всички с начално образование и др. Освен това са използвани излезлите монографии и студии за региона, както и материалите от БДА.

1.0. Както вече казах, основната цел на това описание е проверката и потвърждаването на хипотезата за съществуването на една преходна диалектна система – налична в своята цялост и осъществяваща езикови контакти с прилежащите й други диалектни езикови системи. Това разбира се означава също, че стремежът ми е да се опитам да изясня сложните взаимоотношения между отделните системи, за което и Андрейчин пише (Андрейчин 1962): „Всяка езикова система като цяло се състои от множество взаимно преплитащи се по най-сложен начин и подчинени едни на други по-малки системи…”. Тези съждения важат особено при ареалната лингвистика, т.е. в лингвистичната география, където в последно време съществува значителен интерес към теоретично разработване на проблемите и очертаването на граници за отделните диалектни групи (вж. специално работите на Секцията по диалектология и лингвистична география на ИБЕ „Проф. Л. Андрейчин”-БАН).

1.1. В началото ще направя анализ и тълкуване на някои основни понятия, които са операционални в текста по-долу, а именно:

– система, езикова система (респ. субсистема, микросистема): понятието трябва да бъде разбирано като термин, означаващ нелинейна величина, т.е. величина, която не притежава координати, определени от показатели като време, територия или стилистична мотивировка (вж. Аванесов, Бернщэйн:1958, 4);

– микросистема (субсистема): компактна, хомогенна цялост, равна на себе си; обект равен на себе си, най-малката единица при териториалното деление на диалектите, негативна по отношение на термина макросистема, обединяваща n-количество субсистеми (вж. пак там).

Необходимостта от приемането на тази терминология идва от равнозначността на употребяваните досега понятия `говор` и `диалект`, неудобни с това, че не се отнасят, както част към цяло, а в повечето случаи са ползвани като тъждествени. С приемането на `микро- и макросистема` тези противоречия изглеждат като преодолени.

1.2. Настоящето изследване е ориентирано конкретно към класификацията на диалектните системи в Югоизточна България, проблем, за който още Ст. Стойков пише: „Една от задачите на българската диалектология е да класифицира, да разпредели българските диалекти, като изтъкне както техните различителни черти, които ги разделят един от друг, така и общите им белези, които ги свързват в по-големи диалектни цялости…Това е извънредно тежка, почти неразрешима задача. Преди всичко нашите говори все още не са проучени системно и всестранно, и то по методите на лингвистичната география…Освен това особените исторически съдбини на българския народ в днешните му земи са причина за голямата разпокъсаност и за сложното диалектно деление на българската езикова територия” (Стойков 1962: 53).

2.0. Териториалното разположение на диалектната микросистема, и на Черноморец, която определям като `идеален репрезентант` на макросистемата, нейното съседство с нееднаквотипни езикови системи, както и собственото й историческо развитие от тип мизийски говор до днешното синхронно състояние, са фактори, които според мен оформят едно интересно, самобитно езиково явление.

Фиг. 1. Географско разположение на селищата от микросистемата

В процеса на анализ са използвани достъпните източници – монографии, статии и части от диалектоложки проучвания, написани или публикувани за езиковите системи в Югоизточна България, както и двата обобщаващи тома на БДА.

Какви становища и хипотези са застъпени в тях?

2.1. Още Л. Милетич (Miletič:1903, Н.2), когато пише за делението на българските говори в Източна България, споменава за границите на о-диалекта в Югоизточна България: „Загорците живеят в Бургаска околия и са заселени в селата Св. Никола, Карабунар, Мемечкьой и т.н.”. Той основателно нарича жителите на Черноморец – загорци, но неправилно обединява тяхната езикова система с езиковата цялост около Грудовско. Според класификацията на диалектите по членната форма за м. род. ед.ч., тя също е о-диалект, както системата 3385, а и останалите микросистеми, простиращи се на запад от нея (вж. също Стойков 1962: 64).

Така Милетич прави едно неприемливо групиране на езиковите системи в Странджа: странджански говори с две подгрупи – рупски (които са продължение на рупските говори от хасковско), и загорски – о-диалекти, продължение на говорите от Карнобат и Котел. На географската карта в Heft 2, обаче ясно се вижда, че Св. Никола/Черноморец се намира точно на изоглосната граница между загорските и рупските говори, това показва и картата на Стойков, която е лингвогеографска (вж. по-долу).

2.2. Г.П. Аянов е на мнение, че „в двете групи разлика се чувства повече в носията, отколкото в говора” (Аянов 1931: 113). В друг труд от етнографско естество той твърди, че загорците са преселници от чирпанско и старозагорско, като техният предишен етнически център е бил в Западна България (това е в сила обаче само за етническите групи около Грудово). Вижда се, че Аянов прави подобна грешка, като допуска единство на езиковите системи около Грудово и преселилите се загорци по северните склонове на Странджа планина. Мотивът му в случая е: „В говора на североизточна Странджа има нещо общо с източнобългарското наречие, на което говорят мизийците…Рупците наричат `загорци` – заселниците по северна Странджа…, а също и тия в полето на Източна Тракия” (Аянов 1939: 193).

Фактът, че рупците отъждествяват заселниците по р. Факия и факийската група, със загорците – не може в случая да бъде приемлив, още по-малко да бъде основание за изводи.

2.3. В изследванията от по-ново време, въпросът за класификацията на диалектните системи в Югоизточна България е поставен с цялата си сериозност и е развит във вярна научна светлина. Преди непосредственото излизане на І т. от БДА, Г. Горов, който използва материалите от атласа, но най-вече по свои наблюдения, правени от 1935 г. насам (до публикуването на изследването му), представя собствени резултати (Горов:1965): „Населението в тази покрайнина се е чувствало еднакво по обичаи, език, народни традиции, носии, народни песни и самото то се противопоставя на другите етногеографски диалектни групи, с които е в близост до сега. Рупците от Хасекията дори се подиграват на загорците, че `хуратуват зъвъл’ену`, т.е. неправилно”.

Вижда се, че Горов вярно сочи разликите в двете системи – загорската и странджанската, но необяснимо включва загорците от Бургаско (3385, 3387, 3370 и т.н.) в странджанските говори. Очевидно неговата концепция се гради на географското местоположение – т.е. на непосредствената близост на носителите/заселниците в тези системи със странджанските земи.

2.4. Ст. Стойков, в едно голямо проучване на около 70 села от странджанския край през 1956 г., публикува интересни данни за езиковото взаимодействие на диалектните системи в този край (Стойков 1957).

В тази статия за странджанските говори, Стойков предлага и едно ново тълкуване. Той разграничава странджанския говор от грудовския не само по чл. форма за м.р. ед.ч., но и по ятовия изговор. Прави се съждението, че съществува разлика между загорците в Странджа. Едните – грудовците, или факийската диалектна система са дошли не от Мизия, а от западните покрайнини, а другите – изконните загорци, са от север, преминали Балкана през 15-17 век и днес са заселени в Карнобатско и Бургаско (Стойков 1957).

2.5. С отпечатването на І том от БДА въпросът за етногенезиса на загорците и етнолингвистичните особености на техния език получи най-вярната интерпретация. Изложените в последователност коментари от Милетичовия труд – насам, формират проблема за етногенезиса и етническите движения в завършен вид: „Старите преселници от Североизточна България живеят в една непрекъсната и сравнително взета неголяма част от Карнобатския и Котелския дял на Стара планина и северните поли на Странджа, и етнически не образуват общност със западнобългарските преселници от грудовските говори” (БДА, т. І).

2.6. След това описание на различните мнения по обсъждания въпрос, моите наблюдения върху езиковата система на 3385, както и на останалите загорски микросистеми под Бургас, могат да формират следните предположения: а) споделяне на изводите от І т. на БДА, че езиковата система на загорците е продължение на мизийската макросистема от Североизточна България, и б) за субсистемата на загорците под Бургас, а не за останалите загорци, живеещи на север, около Котел и Карнобат, предлагам дискусия и хипотеза, която ще бъде предмет на обсъждане тук.

Конкретното анализиране на материала е свързано най-вече с описанието на фонологичната и морфофонологичната система на микросистемата на Черноморец, наречена идеален репрезентант – 3385, след което ще направя и т.нар. езикова конфронтация, в два етапа. Наблягам на вокалната система, защото „диалектните различия при гласните са най-важните и съществени диалектни различия и до голяма степен оформят отделните диалекти” (Стойков 1962: 121).

3. Състав и дистрибуция на фонемната система на 3385

3.1. Вокална фонемна система

Вокалната система на черноморския говор се определя от развитието и промените на деветте фонеми: в силна позиция, ударените а, ъ, о, у, е , и, а в слаба, неударените е, ъ, у. Силната позиция на фонемата се определя за вокалите под ударение, след твърд консонант, а за съгласните – при минимално въздействие на вътрешнофонетичните условия. Вокалите в микросистемата са позиционно неограничени, т.е. в силна и в слаба позиция. Изключение правят фонемите а и о, които се срещат само в силна позиция. Силната позиция „помага на фонемата максимално в изпълнението на нейните функции, а в слабата – да губи някои от признаците си и да получава нови” (Георгиев: 1965, 78). В силна позиция фонемите се явяват в своя основен вид, а в слаба – във вариант (алофон).

Основният вид на фонемата има самостоятелно смислово-различително (дистингтивно) значение, а вариантите – учленителни или слухово-акустични разновидности, които не са дистингтивни (Стойков 1966: 57).

3.1.1. Фонема а : в границите на вокалния инвентар на макросистемата фонемата не се различава от звука, чрез който се реализира книжовната фонема. За разлика от нея се среща само в силна позиция, като има същите артикулационни показатели за звука: средноезичен, нелабиален и широк, по прохода, образуван от езика и небцето. Позиционно се среща в началото, в средата и в края на думата:

– в началото, ал’ъник, авгус; в средата на думата след твърди консонанти: бабъ, варкъ, придачкъ, sад’ън, жал, глъфчагъ, кърар; след меки, като фонемата е вариант на основния вид, артикулира се като по-предна, с по-висок характеристичен тон, т.е. по-диезна е: шкимб’а, гъл’а, свин’а, глист’а.

3.1.2. Фонема ъ : в системата на говора не се различава от книжовната, а звукът, чрез който се реализира тя, е среден по учленение в устната кухина, средноезичен по участие на езика, тесен по отношение на прохода между езика и небцето, и нелабиален; позиционно фонемата е неограниченна:

– в силна позиция, основен вариант: след звучни, бъбрек, бъс, въгл’ен, дъш, съдък; след сонори, гръмел, мъх, лъчну;

– в слаба позиция, гъл’бе, угър, луовък, кокъл, некът’, гръмълак, снъга, дреб’ън’, мед’ън, бед’ьн.

Фонемата няма много варианти, освен след меки консонанти и един експресивен аллофон на още по-задно, веларизирано или бемолно ъ – ъ-ъ като отрицание: ни искъм ъ-ъ.

3.1.3. Фонема у : както книжовната фонема, звукът, чрез който се реализира фонемата, е заднонебен, задноезичен и висок по участието на езика, тесен по прохода, лабиален по участието на устните – позиционно неограничен:

– в силна позиция, основен вариант: уху, утри, угър, учу; бук, булгур, гушт’eр; въсул’ , лъстунъ, мъръпул’ци, г’ум, д’ус, бил’ук;

– в слаба позиция: уктомври, уда; букмак, козунар, чурап, рукан, прус’ак, нус’агъ, мугилъ; г’убе, к’уше, к’ул’ум’а, ; тейку, сваку, дръгинку, прелу, лъчку.

3.1.4. Фонема о : не се различава от книжовната фонема, а звукът, който я реализира, е заднонебен, задноезичен, висок и лабиален. Среща се в силна позиция в основния си вид, а в слаба не се появява, като има интересна дистрибуция. Често се артикулира в дифтонгизиран вид:

– в силна позиция, обръс, одвъръ, облък, ос’ън, объл, оти; бор, убор, гос, бърдоквъ,; потун, ском’ън,; лой, лоф, шърок, хумот’, ушл’онкъ;

– в слаба, варианти: при представяне те са по-интересните и са важно звено, обясняващо най-вече фонемната дивергенция: позиционен вариант ънг’ос, ушл’онкъ; вариант ö , регистриран като факултативен на фонемата о – пънöйот; фонемният вариант се отличава с по-голямо затваряне, издърпване напред и закръгляване на устните, съпроводено от намаляване на прохода между езика и небцето, т.е. стесняване на предния резонатор. Самото артикулиране се извършва по-напред и затова ö е по-предно от о. По слухово впечатление се приближава до затвореното, закръглено `eu` във фр. или ö в нем.; вариант `уо`, в начало на думата – уосък, уол, уол, уол’ъ, уостър, в тези случаи се забелязва тенденцията за движение на в към консонантното у, което като явление е избледняло и в регистрираните конструкции се чува съвсем слабо; все пак в случаи като уог’ен, уостър появата на дифтонгоида е трудно обяснима; възможно обяснение би било неутрализирането на т.нар. зев или хиат, но се среща също така и в средата на думата – гуон’ъ, пуовн’ъ, зътуориш и др.

Трудно мога да определя някаква последователност в дистрибуцията на дифтонгоида, но най-често се появява след велари и сонори, където следва и допълнителна лабиализация, цялостна или частична, на о . Освен в някои източнобългарски системи, лабиализацията е описана като характерна за руски език, където съществува силна тенденция към лабиализиране на о и у. М. Ромпортл (Romportl 1962: 29) различава три типа на подобна лабиализация, след експериментално-акустично изследване: а) след твърди лабиали +v, в началото на думата, както е в 3385, б) след велари, и в) след други звукове.

Очевиден е паралелът в дистрибуцията, който не е случаен. Ромпортл обяснява: „От гледище на артикулацията тук става дума за един от случаите на т.нар. плъзгаща се артикулация. Речеформиращите органи преодоляват различни фази и положения, а при прехода между две крайни позиции, устните заемат площ, подобна на тази, характерна за гласната

у ”. От анализа на представения материал се вижда, че се получава един вокаличен преход, който при възприемане с невъоръжено ухо е само едва доловим. В работата на Ромпортл анализите са направени с помощта на сегментатор (вж. и Райнов:1972а), който разчленява дифтонгоида `уо` - воду- вуо-о-ду, дурачок – дур-а-а-чуок. Направената сегментация на българска реч сочи подобни тенденции, забелязани и от Стойков (Стойков 1960: 3).

Става дума за банатския говор на с. Бешенов, където са записани и примерите: пуовръс, пуомен, куорен, куокъл и др.

3.1.5. Фонема е : не се различава от книжовната; диалектната е позиционно неограничена с интересна дистрибуция, изявена в позиционен вариант с т.нар. Милетичово е (в традиционната диалектоложка транскрипция с подредно кръгче) – в силна позиция, основен вариант: ес’ън, ету; гем, вечър, къкел, шел’мен, г’убе, гивизе, ице, сърце, пудъдин’е; – в слаба позиция, варианти е и е; артикулира се с по-малка активност на говорния апарат и е подложен на влиянието на съседните звукове при коартикулацията – наберки, къделкъ, пъздер, одер; котел, лелек, тетерици; вариант е - за първи път в Das Ostbulgarische Милетич говори за „ограничена, различна по степен редукция, при която в един случай се явява позиционен вариант е , а в друг преминава във фонемата и (Стойков 1965: 49). Милетич прави подобен коментар и в една друга работа.

Фонемата е позиционно ограничена, среща се в средата и в края на думата, винаги след меки консонанти: а) след звучни – кръв’ен, дърв’ен, тикве’ник, греб’ен, уог’ен, въз’ел; б) след беззвучни - к’етук, п’ела, пеп’ел,

кут’ел, дъhч’енъ, ч’евръс; в) след сонори - въгл’ен, вълн’ен; г) в др. случаи: неh’е. По този начин се формира много интересна дистрибуция на фонемата е – е (в ударена позиция), е (в неударена), т.нар. Милетичово е, и.

3.1.6. Фонема и : не се различава от книжовната и се реализира като нея, позиционно е частично ограничена: в силна позиция – испъс, избъ, ими, искъ, иди; бивул, винтил’, дръгинку, тирзийъ, синур, пъндисит, питружилкъ, пилин, sигъркъ, увиште, мисирлик’, ичумик, цинигъръ, hърънийъ, къинчу, къик, пънъир; руши, тупи, кунци, убици, върби и др.; в слаба позиция, варианти – позиционни: илен, игрек, ишмер’, ице, sвизда, влика, трион, лиса, мисал’; утличи, нъсипи, плачи, реци, кучи, луспи, пати, сиришти, сидончи, миз’унчи, стромички, чулечи ; други варианти: в говора срещаме едно по-закръглено артикулиране на и, близко до немското ü в: жüв, жüвъ, клüчиви, жüвеницъ, гüбе, чüл’ак, подлüвъм, чüрешъ, дüген’, чüмбер’ и др. Очевидно алофонът се среща по-често в турски заемки, като остава хипотетично влиянието от съответната тур. диал. фонема.

По този начин от акустично гледище а е компактна, ъ, е, о – некомпактни, дифузни; у, и – некомпактни, дифузни.

3.2. Неударен вокализъм. Редукция.

Тук ще разгледам някои характерни особености на фонемите в слаба позиция. Ориентирането на компактните фонеми към по-затворени, дифузни – е подобно на това в книжовния език, но е степенно засилено. Ив. Леков (Леков:1960) пише, че редукцията е обусловена от характера на думата и е типична за езиците, които имат силно (издишно) ударение, напр. руски, белоруски, словенски език, а и източнобългарските диалекти. Като се придържам към класификацията на Стойков (Стойков 1962: 80), мога да причисля микросистемата към третата група – „към говорите с частичнопълна редукция, такава, която не обхваща всички гласни, а само някои от тях”. В случая, редукцията се постига не във втора, а в крайна степен: а~ъ, о~у, е~и или става дума за т.нар. квалитативна редукция. След проведеното от мен експериментално проучване на звуковия състав на българската звукова система, допълнено и от слухов анализ, направен с помощта на сегментатора на Янота, установявам нов факт. Редукцията на неударения вокализъм се осъществява в три степени: напр. за а – полуредукция, втора степен на редукция, означавани обикновено с една или две подредни точки, и ъ – трета степен (вж. Райнов 1972b: 357-358), а също и Стойков (Стойков 1962: 47).

За крайната степен на редукцията аргументи намирам и в нейното разпространение във вокативните форми, факт, докладван за първи път от мен (вж. Райнов 1972a: 2-3): м.р. Петър-Петри!, Стуйан-Стуйани!, Иванчу!, Митку!; за ж.р. Мърийу!, Пену!, Ганки!, дъшти!, но тате!, сине!

Също така отбелязвам и редукция при частиците за обръщение и подбуда: бри, мъ, йалъ сам бри!, реци гу мъ! В Българска диалектология (Стойков 1962: 47) се твърди, че не можем да говорим за редукция неударените гласни като съвременно явление, а обикновено гласните не са подложени на редукция „почти редовно в звателните форми”. При съпоставяне с нашия материал се вижда, че явлението е изключително интересно и представлява диалектна особеност на микроравнище.

От казаното за редукцията се вижда, че е приемлива схемата на Трубецкой, използвана за характеризирането на източнобългарския вокализъм (Trubetzkoy 1939: 131), където: ударени са а, ъ, о, у, е, и – а неударени са ъ, у, и.

3.3. Консонантна фонемна система.

Системата се състои от 14 корелационни двойки с диференциален признак мекост-твърдост (диезност/бемолност), три съставени само от твърди, седем двойки звучност-беззвучност, а три фонеми не участват в корелационни двойки: общо 22 твърди и 15 меки – 37.

б – б’ д – д’ к – к’ з – з’ ж в – в’ h ч – дж ц – ц’

І І І І І І І І І І І

п – п’ т – т’ г – г’ с – с’ ш ф s

л –л’ м – м’ н – н р – р’ й w

3.3.1. Твърди (недиезни, прости) консонантни фонеми: това са б, в, w, г, д, ж, з, к, л, м, н, п, р, с, т, ф, h, ц, ч, ш, s, дж. От тях звучни са: б, в, г, д, ж, з, s, дж, които в абсолютен край на думата се редуват със съответните беззвучни (с изкл. на дж, s): зъби-зъп, гръдо-грат, снигуве-сн’ак, бързу-бърс, здрави-здраф и пр. Ето и преглед на някои по-интересни и екзотични явления: фонемата s, която е африкатна, преградно-проходна по начин на учленение и се артикулира с предната част на езика, допиращ се слабо до алвеолите: sад’ън, sимбил’, sвискъ, sиръ, sигърки, sвизда; нъsат, сълsа, бърsу и др.; фонемата `дж`, е африкатна, избушна, преградно-проходна. Позиционно е частично ограничена и се среща в началото и средата на думата. Впечатлява с дистрибуцията си в словообразувателната наставка –--джийъ, а и в абсолютно начало на заимствани думи от тур. диал. (вж. Леков: 67): джуни, джам, джигери, джобъ, джунъ, джидже; бъджак, кукърджа, пътлъджан, мандраджийъ, дръмиджан и др. Фонемата в, с алофон w: звучната лабиодентална в има билабиализиран вариант със значително ограничена употреба: wри, уоwът.Фонемата h има специфична употреба и дистрибуция в микросистемата. В консонантната система тя се отличава от книжовната по слухово впечатление, звучна е, проходна и медиална с особено ларингално учленение. Среща се в трите словни позиции или – позиционно неограничена: hърман, hумот’, hъйвер, hрана, hриле, hитър, hубъф, hлану, hубъу, hуртувъ; доhтур, блъhъ, илhъ, лаhънъ, дреhи, киhъ, неhни; праh, играh, сирумаh, връйаh и др. При бърза артикулация h често се произнася с известно придихание, което оставя впечатление за неутрализация в най-общ смисъл. Подобно явление се наблюдава и при чешката фонема h, която е звучна, ларингална – и е в корелативна двойка с медиалната, меконебна ch.

При определяне на съвременното състояние на фонемната система, въпросът за дистрибуцията на h търси своето решение, тъй като са регистрирани форми на х : напр. хутел. Това води към разсъждения, че тъкмо в по-нови думи се среща повече х, отколкото h, а съотношението е на фонема към вариант. Същото явление забелязва и Стойков в някои югоизточни говори (Стойков 1962: 6).

Другите звучни консонанти в микросистемата не се различават от книжовните и се срещат в началото и средата на думата: фонема б – бозъф,

болес, облък, убор; фонема в – викъм, вуни, живот, зимувъм; фонема г – грувикъ, гудинъ, дингил’, пугилъ; фонема д – диф, диръ, утиди, гудинъ; фонема ж – житу, лъжи, въжи, милижлив; фонема з – зълвъ, зъкличвъ, бръзни, изик. Беззвучни: фонема п – пъздер, път, тъпан, пърмеш, кръпкъ; фонема к – кунопъл, къделкъ, къдеш; фонема с - сол’, сички, писнупойец, пес, бос; фонема т – тъбан, тъгицъ, тешък, мръсутийъ, пот; фонема ф – фчеръ, фигъро, фторн’ък; фонема ц - църул’, цирикъм, тъгицъ, вуицъ; фонема ч - чер’ън, четъh, фчеръ, жинчугъ, учу; фонема ш - шел’мен, шапкъ, ништа, нош; фонема консонантно у – тя е резултат от езикови промени, които са извършени в микросистемата. Звучният консонант в преминава в билабиално w, а оттам в консонантно у. по този начин се увеличава броят на сонорите: л, р, м, н, й, у (предавано в транскрипцията с надредна дъгичка). Интересното е, че от съчетанието –во/ве ф преминава в у, като фонемата о/е заниква напълно: нъпрау, дръу, hубъу, прау, науйченцъ, пръускин’ъ. Консонантното у е регистрирано и в утвърдителния отговор `да-да` / hъу-hъу , създаващ особено звуково впечатление със своята спонтанна, избушна артикулация. Като фонемен вариант е отразен и w, получен след билабиализация на основния тип, показващ един сложен път от у~у~w: wчицъ, wчит’ели.

Сонори: л – локвъ, плъднувъ, длегъ, колъдъ; р – рибъ, рану, зърар, зътори; м – майкъ, мисал’, симер’; н - нашти, котинци, син; меки звучни консонантни фонеми: в’, г’, д’, з’; меки беззвучни: к’, п’, с’, т’, ф’, ц’; меки сонори: л’, р’, м’, н’, й.

В частта Консонантизъм мога да посоча още едно интересно езиково явление – наличието на дълги палатални консонанти, повлияни от странджанската езикова система: свин’и, пудъдин’е (тук с подредна, а в транскрипцията с надредна черта).

Редуване на консонантни фонеми: г/к – пръго-прак, бриго-бр’ак; б/п – дъбо-дъп, рибъ-рипкъ, гробъ-гроп; в/ф - л’аву-ляф; д/т – гръдо-грат, мидо-мет; ж/ш – дъждо-дъш, мъжо-мъш; редуване на твърди/меки (недиезни/диезни): л/л’ – гъли-гал’а, глисти-глист’а; н/н’ – сън-сън’о; м/м’ – мисто-м’асту; р/р’ умре-умр’а; д/д’ – угуди-угуд’а.

Двуфонемни съчетания в началото на думата:

бл-, бр, вд, вл, вр,гл, гн, гр, дл, др, жд, зб, зв, зг, зд, зл, зн, зр, кв, кл, кн, кр, мл, мр, пл, пр, пч, сб, св, ск, сл, см, сн, сп, ср, ст, тв, тк, тл, тр, фл, фн, фр, фт, фч, хл, хр, шл.

Двуфонемни съчетания в средата на думата:

-бл, бн, бр, вг, вк, вн, вр, вч, гд, гл, гм, гн, гр, дб, дв, дл, дм, дн, др, зб, зг, зд, зн, йк, йн, йс, йт, йч, кв, кд, кл, км, кт, кч, лб, лв, лг, лд, лк, лн, лп, лт, лх, лц, лч, мб, мз, мк, мн, мп, мр, мч, мш, нд, нк, нн, нх, нц, нч, пв, пк, пр, пт, пц, пч, рб, рв, рг, рк, рл, рм, рн, рс, рт, рф, рц, рч, св, ск, сл, см, сн, сп, ср, ст, сц, тв, тк, тл, тн, тр, фк, фр, фт, фц, фч, хк, хл, хн, хч, хк, чк, чл, шк, шл, шн, шт, шч, уй.

Освен посочените съчетания между твърди консонанти (в началото и средата на думата), съм регистрирал и двуфонемни съчетания от меки и твърди, или само от меки консонанти, които имат ограничена честотна поява. Трябва да подчертая, че предлаганата съчетаемост е условна и не е изградена от оптимален обем записи, а върху картотеката, изготвена за ОЛА.

Трифонемни съчетания в началото на думата:

стр-, здр, скр, ждр.

Трифонемни съчетания в средата на думата:

-мвр, пск, стр, нцк, рцк, стр, здр.

4. Аналитично съпоставяне.

За да бъде получен наистина пълен преглед на цялата система, очевидно описанието на микросистемата 3385, избрана от мен за идеален репрезентант, не би било достатъчно. За тази цел бе извлечен и картотекиран целият материал от т. І на БДА за микросистемите на селата 3385, 3387, 3370, 4002, 4003 и 3347. Материалът, представен в аналитичен вид, позволява допускането за съществуването на една единна система, която е изградена по известните принципи на езиковата нивелация – това е и началната хипотеза.

Моят коментар може да търпи и критика в определени равнища и критерии, но като цяло е много вероятен и позволява следващи изследователски интерпретации. Както вече казах, изясняването на предлаганата хипотеза преминава през два етапа на проверка: А. Заключения, направени по материали, излезли до отпечатването на БДА и Б. Втори етап, след излизането на БДА и неговите обобщаващи томове.

4.1. Първи етап. На основата на събрания от мен материал се сравнява микросистемата 3385 с една микросистема от Подбалканската езикова макросистема, лежаща на север от 3385 и загорците изобщо – и с една типична Странджанска езикова микросистема, лежаща географски на юг. При отсъствие на подробни изследвания за отделните микросистеми, срещах определени трудности при изготвянето на сравнителни таблици. Използвах статии на П. Панайотов, Г. Горов , Ст. Стойков и Ив. Кочев (Кочев 1957), която беше единствено пригодена за извършения анализ. Вижда се, че изследванията са правени преди десетилетия, а разликите в подхода трябваше да преодолявам ad hoc!

Самият метод – езиково съпоставяне – показва, че се разчита на различията в диалектните субсистеми.”Езиковите различия, пише Р. Аванесов, едновременно представляват от само себе си явления, съществуващи едно след друго във времето” (Аванесов 1962). Тези явления могат да се наблюдават, както между намиращите се в отделни географски места езикови системи, така и във всяка отделна система – в различни периоди от нейното съществуване. В разширения вариант на този труд (представляващ дисертацията ми за получаване на PhD на Карловия университет) се употребява и понятието хроноизоглоса, характеризиращо дадена диалектна система в различно време.

С Р А В Н И Т Е Л Н А Т А Б Л И Ц А

явление 3385 сливенски говор странджански говор

е/и~ъ чер’ън, баб’ън баб’ън, донк’ън - - -

и~у жüвейъ, жüw - - - жуф

’а в абс. свин’а,дв’а,шкимб’а дв’а,дубр’а,вид’а - - -

край

меки пудъдин’e,свин’и - - - бил’е,фил’е,цвек’е

в абс. църул’,госпут’ он’ ден’, сол’, кон’

кр./ длг.

дж, s джуни,sвискъ,нъsат sумб’ул,sвизда sвискъ, уsък

дн~нн hлану,вену панна, сенна панна

ср~стр страм - - - страм

х~ф в уткриф,носиф пиф, йадъф пих, брах, йадъх

края

преглас жабъ~жеби чашъ~чаши жабъ~жеби, шапкъ~

а~е шапкъ~шепки шепки

ръ~лъ връh,гръп,дръву дърво,стрък,глътам въл’кът,стръкът,слънце

прот. и- истраh мъй,исрам истрах, исрам - - -

чл. м.р. мъжо мъжъ мъжът

1-2 л.мн.ч. б’ahми, б’аhти вид’ахми,вид’ахти б’ахме, вид’ахме

1,2 л.ж.р. ас, т’а ас, т’а йа, н’а

бъд. вр. ши шъ к’e

частица

вин. фор. / - жина ти / - нъ Иван наш Петкъ

-цки морцки, турцки - - - биулцки, турцк’и

бългърцки

мн.ч. гръдуве, олуви лебуве, снегуве мостве, синве

еднсрч.

3 л.ед.ж. и гъ х’и

л е к с и к а л н и п а р а л е л и

sвискъ - - - sвискъ

пъраткъ - - - пъратикъ

потуръ - - - потуръ

ми недей ми

ице ице

лаhънъ лахна

угрипкъ огрипка

упцидъ опцида

sигърки цикъриди

Изводи от направената конфронтация – в областта на фонетиката отбелязвам следните общи черти между подбалканската и загорската макросистема: редукция на и~’ъ; ’а – в абсолютен край на думата (дв’а, шкимб’а); протетично и-; морфология – -хми за 1-2 лице мн. ч.; -ове за мн. ч. при едносрични същ. м. р.; отсъствие на винителни и дателни форми. В областта на фонетиката: лабиализация на и~ü, жüw, както и дълги палатални консонанти.

4.2. Тук трябва да направя и някои теоретични интерпретации, с оглед подчертаване на общите черти между системите.

В своята статия „Дълги палатални консонанти в един български диалект” (на немски ез.) Ст. Стойков съобщава за наличието им в Странджанските говори (Stoykov 1961: 125-128): „В странджанските говори срещаме л’, н’, к’, г’, х’ в примерите: бил’е, зел’е, кокъл’е, иман’е, сирен’е, цвек’е, брак’е, ог’е, сух’ет и др. Тези палатални консонанти не са удвоени и през тях не минава никаква морфемна граница”. Авторът забелязва, че получената езикова ситуация се дължи на артикулационния интензитет и на фонемната позиция, както това се случва и в други славянски езици. При сравняването на езиковия материал се вижда, че записаните примери в 3385 - свин’и, пудъдин’е, пръмът’а, кул’а, тъл’ан, план’е не са случайност, а са повлияни от странджанската макросистема. Интересно е, че консонантите са в морфемните граници без да са удвоени и винаги пред е, и, а; консонантите т’, л’, н’ са в алтернация със съответните кратки, с което се допълва и обогатява консонантната система. В морфологичен план отбелязвам наличието на словообразуващата морфема –цки за относителни прилагателни, а при третоличното местоимение за ж. р. – х’и, хи.

В лексикално отношение допирни точки намирам главно в лексеми, заети от гръцки диал. корени: sвискъ, пъраткъ, ми, потуръ.

От казаното дотук се вижда, че на тази територия съществува взаимодействие между езиковите системи. Микросистемата на загорците, след направеното тук сравнение, потвърди първоначалното мое впечатление, че е повлияна от съседните териториални макросистеми. Така тя се е превърнала в преходен говор между подбалканската и странджанската макросистема.

Предложената таблична съпоставка потвърждава още, че системата като тип мизийски говор, повлиян от съседните системи, е загубила някои свои черти и е получила нови. Така на наблюдаваната територия се оформя система от топоизоглоси, получени от движението на отделни езикови явления:

Фиг. 2. Изоглоси

Направената от Стойков карта на някои изоглосни явления (между които шч/шт, жив/жуф, шел/шъл, к/к’, тенко/тънко, зет/зет’, нъш/нош, з/s, жна/жънъ и др.) защитава тезата за преходността на говора по един категоричен начин. От тази карта се вижда „как всяка топоизоглоса характеризира общност и различие в системата на езика на определена територия”. Групите топоизоглоси на определен комплекс избрани явления, минаващи близо една до друга, позволяват да се отделят диалектнотериториалните масиви, всеки от които се характеризира с единство в своята система по отношение на комплекс от избрани явления. Там се виждат и критични зони, на които са разпространени различните преходни и смесени говори, така значими при определянето на класификацията на микро- и макродиалектно равнище.

4.3. С излизането на т. І от БДА бе възможен и още по-задълбочен анализ като отделните таблици можеха да бъдат попълнени с нови данни. Така започна и вторият етап от конфронтацията за доказване на преходността на системата.

Оказа се, че подбалканската система не е единна. Явленията и тяхното прегрупиране показаха двудялбата на въпросната система на западна (старозагорска и чирпанска) и източна (карнобатска и бургаска). Новите сведения сочат, че последната субсистема, която е географски и лингвистично свързана със загорската, е тъкмо тази, която е влияела на микросистемата 3385, пък и на цялата верига от загорски села.

Наложи се да направя изменения и уточнения в отбраните за сравнение лингвогеографски цялости. Този път сравнението беше направено в нова насока за класификация на микросистемите в Странджа и бяха използвани всички 276 карти от І т. на БДА. Съпоставянето на явленията от три селища по БДА трябваше да представи или по-точно – да докаже взаимодействията на отделните системи и/или преобладаващото влияние на едната от двете субсистеми. Избрани като репрезентанти бяха системите Черноморец – 3385, Подвис – 2573, микросистема от източноподбалканската система (загорци) и Бяла вода, Малкотърновско – 4009, от странджанската макросистема, езиково типична за Странджа, а не за грудовската (факийска) субсистема.

Използването на целия доказателствен материал в подобен труд и неговото поелементно представяне не е възможно. Затова предлагам едно иновативно лингвостатистично решение с графична реализация. За всички явления, групирани по фонетични, морфологични и пр. признаци направих допълнителни графики, където всяко състояние от едната система е съпоставено със съответните от другите системи. Точките по осите са получени като резултанти от всяко явление, нанесени по осите у, -у, х. Ако явлението от двете микросистеми е еднакво с данните от 3385, то получава решение в първи квадрант, заграден от осите х/у. При различия – резултатът е в четвърти квадрант, заграден от осите х/-у. Еднаквите явления за трите субсистеми имат решение по оста х с резултантата z. Показвам по-долу принципа за изпълнение при една от графиките, а сумите от появата на явленията интерпретирам подробно.

Фиг. 3. Графична интерпретация на явленията

4.4. Материалът от т. І на БДА, графично решен и тълкуван по този начин, показва количествените и качествените разлики между езиковите субсистеми. Новото във втория етап от сравнението се изразява в следните три пункта: а) направено е съпоставяне по последните сведения за езиковите системи; б) сравнява се целият материал от Атласа, за разлика от първия етап, и в) графичното лингвостатистично решение показва количествените и качествените разлики.

Ето и някои количествени данни: направените изследвания по всички графики показват, че от общо 276 езикови явления за трите субсистеми, 107 говорят за общи белези между Черноморец/Подвис, а само за 36 – за влияние на странджанската макросистема (очевидно и в двете посоки става дума и за общобългарски, а не само за типично странджански или за подбалкански).

Общи за трите системи са 89 явления, а 44 са характерни само за 3385. Ето и най-типичните факти от фонетиката/фонологията, морфологията и лексиката за трите субсистеми: а) фонетика – съществени разлики между а и в няма (за удобство назовавам с а, в и с трите субсистеми), като изключим характерното широко е (означавано в традиционната транскрипция с надреден знак ^) за мизийската система и отсъствието му в 3385. Общо а~в; б) за прозодичните явления – само за 4 от 38 намирам разлики, а~в; в) за морфологичните съпоставки – само 3 от 26 различия при съществителните имена, при местоименията – 2 от 12, за глаголите – 1 от 15, при словообразуването – 1 от 11, за лексиката – 11 от 80 – или общо за словообразуване и лексика а~в.

5. Изводи.

5.1. Загорската субсистема е единна по отношение на:

1. застъпника на стб. Ъ – бъчва, жълтък, белтък, като ерът е запазен в отворената сричка;

2. застъпника на Ъ – от стара малка носовка – обл’аклъ; а рефлексът на голямата носовка – зъп.;

3. рефлекса на `ят` - е, греб’ън, бед’ън;

4. ятовия преглас – б’ал,-бели (но не и за 3387 - б’али);

5. изговора на гласната след ж, ч, ш: офче (без 3370 – офчо);

6. наличие на `дж` - тенджуръ;

7. краесловната мекост: сол’ (без 3370 – сол), кон’, път’, уфчар’;

8. фонемата в, която се обеззвучава – ф един ден (при междусловната фонетика);

9. групата `жд`, която е разколебана;

10. наличие на h – но и х (без 4003);

11. квантитативна компенсация, след елизии: снаа (4002);

12. групата стр-, страм (без 4003, 4002, 3370) е разколебана;

13. групата –ръ: бръс, гръп;

14. групата чер-: червен, ч’ървен, ч’ервен;

15. групата –бр: зъбрави (без 3387 и 4002);

16. групата мн~вн: повн’ъ;

Забелязват се колебания при:

1. фонемата s – среща се в 3385 и 3347, от първично з – сълsи;

2. краесловната мекост;

3. групите –жд и –стр.

Направеният анализ показа хомогенността на цялата загорска система и допълва коментарите, приложени към сравнителните таблици. По този начин би могла да бъде интерпретирана хомогенността на загорската субсистема (3385). Прави впечатление големият брой явления, които са общи за трите микросистеми – 32%. Това количествено отношение, както и поредицата от факти, с които подкрепям своята теза, водят отново до хипотезата за преходността на загорската езикова система.

5.2. Известно е, че границите между отделните езикови системи не са резки, а „те рядко са между различни диалекти, като обикновено представляват повече или по-малко широка ивица от изоглоси на границата между отделните специфични за тези системи езикови черти” (Бородина:1966).

На практика, от представения материал се вижда, че диалектните системи не се отличават по един основен, а по цялостен комплекс от признаци, като този комплекс има неограничен потенциал. В създалата се езикова ситуация трябва да бъдат посочени релевантните признаци, оформящи преходността на системите, или да бъдe определен самият потенциал.

След въвеждането на понятието „плъзгаща се класификация” от И.А. Мельчук (вж. Мельчук 1963), терминологично можем да пристъпим към определяне на отношенията между отделните езикови диалектни системи. Възможно е да бъдат приписани по тази класификация част от признаците като релевантни, докато границите между отделните системи да бъдат относително подвижни, т.е. плъзгащи се. Самите изоглоси трудно определят границите между близките диалектни субсистеми, затова вниманието трябва да се насочи към изоглосите от по-млад тип явления – т.нар. нови хроноизоглоси. Не трябва да бъдат обаче забравяни съществуващите преходни линии от изоглоси, по които вече са определяни наличните и преходните системи.

5.3. При моите наблюдения и след изработването на изводи за загорската субсистема, решаващо бе ареалното разнообразие, което поражда и изоглосно движение от изток към югозапад. В територията на полученото изоглосно многообразие се намира и микросистемата 3385-Черноморец/Св. Никола, която заедно с микросистемите на другите загорски села Росен, Зидарово, Извор, Русокастро, Равна гора и незагорското Габър, се явяват в езикова и географска последователност (вж. и Стойков 1963).

Наблюдаваният лингвистичен феномен би могъл да бъде използван като аргумент за съществуването на една единна субсистема. Тази система е обкръжена от източноподбалканската и от странджанската макросистема и се явява като преходна по отношение на тях. Системата започва от изток (с 3385), минава през споменатите села и завършва в географска точка, където се събират изоглосните граници на т.нар. грудовски и типично странджански говори. Въпросната точка на събиране се намира в територия, където действат изоглосните явления. Така грудовската макросистема и загорската ограничават от запад и от север типичната странджанска макросистема в нейната територия.

Разбира се, за точни граници и ограничения в абсолютен смисъл не може да се говори, затова бе възприета и плъзгащата се класификация.

Направените разсъждения и допускания в изложението и проверката на предложената хипотеза позволяват извода, че езиковата микросистема на Черноморец/Св. Никола, езикова система на загорци и звено от новосъздадената субсистема, е преходна по отношение на източноподбалканската карнобатско-бургаска макросистема и на странджанската.

В историческото си формиране микросистемата е търпяла влияния и от двете съседни системи, като е надделяла мизийската й природа. Независимо, че в миналото са се срещали и неутрализирали различни езикови тенденции, по времето на направеното изследване диалектните варианти са малко на брой, което говори за процес на завършена езикова нивелация.

Единният характер на микросистемата, различителните й черти със странджанската макросистема, както и с подбалканската, я обособяват като интересен и оригинален югоизточнобългарски диалект.

Бележки

* Това е една ранна и непубликувана работа, която се представя тук по случай 70 годишнината на проф. Васил Райнов.

Библиография

Аванесов, Рубен. И. (ред.) 1962. Вопросы теории лингвистической географии. Москва: АН СССР.

Аванесов, Рубен. И., Самуил Б. Бернштэйн. 1968. Лингвистическая география и структура языка. Москва

Андрейчин, Любомир. 1960. Български език 2.

Андрейчин, Любомир. 1962. Български език 2.

Аянов, Георги П. Странджа. 1931.

Аянов, Георги П. 1939. Малко Търново и неговите покрайнини.

Бородина, М. 1966. Проблемы лингвистической географии. Москва–Ленинград: Наука.

Георгиев, Владимир, Иван Дуриданов. 1965. Езикознание. София: Наука и изкуство.

Горов, Г. 1965. Странджанският говор. София: БАН (Българска диалектология. Проучвания и материали 1)

Кочев, Иван. 1957. Думи от с. Твърдица. Български език 3.

Кочев, Иван (ред.) 2001. Български диалектен атлас. Обобщаващ том. София: Труд

Леков, Иван. 1960. Насоки в развитието на фонологичните системи на славянските езици. София: БАН.

Мельчук, Игорь А. 1963. Автоматический анализ текстов. Доклады V Межд. съезда славистов. София: БАН.

Милетич, Любомир. 1900. Книжнината и езикът на банатските българи. Сборник Народни умотворения 16-18. 339-482.

Райнов, Васил. 1972а. Редукция на вокативните форми. Български език 2-3. 205- 207.

Райнов, Васил. 1972б. Сегментиране на речевия поток. Български език 4. 357- 358.

Стойков, Стойко. 1957. Странджанският говор. Български език 3.

Стойков, Стойко. 1960. Говорът на с. Бешенов. Български език 3.

Стойков, Стойко. 1962. Българска диалектология. София: БАН.

Стойков, Стойко. (ред.) 1964. Български диалектен атлас. Т. 1. Югоизточна България. София: БАН.

Стойков, Стойко. 1965. Банатският говор. София: БАН.

Romportl, M. 1962. Zvukový rozbor ruštiny (K akustické klasifilkaci ruských hlásek). Praha: Universita Karlova.

Stoykov, Stoyko. 1961. Die langen palatalen Konsonanten einer bulgarischen Mundart. Die Welt der Slaven 6 (2). 125-128.

Trubetzkoy, Nikolay S. 1939. Grundzüge der Phonologie. Prag (Travaux du Cercle Linguistique de Prague 7)

За автора

Научните интереси на проф. Васил Райнов са в областта на психилингвистиката, когнитивистиката, клиничната лингвистика, фонетиката, фонологията и българската диалектология.

Електронен адрес: rainovv[at]abv[dot]bg