Как да възхваляваме Ахил: примерът срещу ентимемата (Аристотел, „Реторика“)

Камелия Спасова

(СУ „Св. Климент Охридски“)

Abstract

The paper investigates in details Aristotle’s ”Rhetoric”, distinguishing two rhetorical methods: the example and the enthymeme. The first one is the method of rhetorical induction; the second is of rhetorical deduction. This clear scheme becomes more complicated when we examine types of enthymemes and types of examples. The text focuses on the cases of enthymeme-example dynamic, demonstrating the lacks and excesses of each method.

1. Вход към реториката

Реториката е вход, обект за изследване, тематично-методологическа и концептуална необходимост за предстоящото изложение, тя е стратегическа рамка, която позволява свободното движение, преместване, транспониране между дискурсите за литературата. В нейния терминологичен периметър може наново да се пита за връзките, отношенията и прекъсванията между философия, теория, критика и литература, без да се подхожда от трансцедентална или йерархична позиция, която ясно би подредила, a и следователно аксеологически маркирала, отделните дискурси.

Реториката е изкуство на говоренето, изкуство на дискурса. Тя е свързана с начините за съставяне, използване или упражняване на речта, с процедурите за конструиране, овладяване или управляване на дискурсивни практики. Независимо от рамката, в която се мисли, реториката винаги остава определена от конкретна среда – историческа, политическа, социална, маркирана от някаква практическа ситуация. Тази нейна потопеност, нейното ситуиране и ангажирането с динамиките на даден контекст я правят вписана и обусловена от конкретната среда, но същевременно нейната оперативност и релативност й позволяват да бъде инструмент за очертаване на валидни интерпретативни рамки в тази среда. Нефиксираността й в определен дискурс дава възможност реториката да бъде гъвкав инструментариум при превключването между различни дискурси.

Разграничението на Е. Бенвенист между „език” и „дискурс” е лесно да се пренесе към по-широките понятия, каквито са „граматиката” и „реториката” (Benveniste 1986: 728). Процесът на това активиране на дискурса може да се обгледа през организирането на комуникативния модел на Якобсон от адресант, адресат, код, канал и контекст (Jakobson 1960: 350-377). Прагматичният аспект на реториката, изкуството да убеждаваш някого в нещо, е и в това динамично и контекстуално манифестиране на езика, при което категориите се актуализират в дискурс.

Полето на реториката, изкуството на дискурса, като техника за набавяне, организиране, украсяване, декламиране и запаметяване на реч може да се дефинира спрямо външните и спрямо имплицитните ограничители, както и в динамиката помежду им. Спрямо другите епистемологични дисциплини реториката се учленява в близост до поетиката и граматиката, а издиганата в ранг на най-последователен неин съперник е диалектиката или философията. Още от конфликта в Платоновия „Горгий” (Платон 1982: 73-84) или от самите възгледи на ретора Горгий възлов е въпросът за отношението реторика – философия. Ядрото на сблъсъка помежду им е в „правата” върху истината или върху възможността речта да говори и защитава, да перформира неистини.¹ Докато философията отказва да признае автономност на реториката и изисква от нея подчинение на един по-универсален принцип, реториката търси суверенитета в самия език и следователно поддържа релетивистична позиция. Горгий във „Възхвала на Елена” §8 определя словото като „велик властелин”[logos dynastes megas estin], заради способността с нищожното си тяло да извършва божествени дела (Дерби 2003: 40).² Не така безпроблемно се приема властта на езика в „Горгий” на Платон, стремежът към истина на диалектиката е разграничен от стремежа към убедителност при реториката. Философски обоснована или положена като самостоятелно изкуство, реториката, възникнала от съдебните имуществени дела около 485 г. пр. Хр. в Сиракуза, извървява сложни пътища, в които наред с майсторството да се изготвят речи, трябва непрестанно да убеждава и в легитимността на своята метаезикова дейност.

Външно податлива на анексиране от диалектиката, граматиката или поетиката, вътрешно реториката е структуралистки раздвоявана между парадигматиката и синтагматиката. Мотор, който исторически задвижва и влияе върху определението за реторика, е ориентирането и даване на превес ту на фигуративното (реториката като наука за фигурите, elocutio), ту на наративното начало (реториката като линейно подреждане на аргументите, dispositio). Ролан Барт в „Старата реторика”, студия, която не само определя структурната мрежа на ключовите реторически понятия, но и дава в синтезиран вид исторически кръстопътните и контактни зони в генеалогията й, дефинира реториката през шест типа практики: а) техника; b) преподаване; c) наука; d) морал; e) обществена практика; f) игрова дейност (Барт 1995: 129-192). Доколкото реториката е техне (a), инструмент и изкуство за убеждаване, тя би могла да поддържа еднакво умело истината и неистината, затова са необходими рестриктивни мерки (d),„нравствени препоръки, чиято роля е да контролира (тоест да позволява и ограничава) „отклоненията” на езика...“ (Bart 1995: 131). Реториката като самостоятелна наука, като епистема (c), се разполага в обособяването на онези лингвистични явления, най-общо – аргументи и фигури, които спомагат за усвояването и преподаването й (b). Умението за контрол на словото е решаващо в гръцкия полис (e), a умението за нарушаване на контролираните зони в езика, престъпване на граматическата норма и половото табу представят реториката в термините на играта (f). Шестте типа практики не действат едновременно, те се въвличат в различни исторически контексти, групират някои от показателите като водещи, спорят за основополагащата характеристика при конципирането на реториката – какво е тя преди всичко „техне” или „епистеме”, изкуство или наука. Тази многоизмерност, неустановеност и подвижност правят реториката уязвима пред подходите, които търсят стабилни дефинитивни критерии, но същевременно й дава възможност да бъде действителен и действен инструмент в широк периметър от ситуации: от възхвала на владетеля до съдебните процеси.

В своеобразната Бартова дефиниция на реториката като „умело монтирана машина, схема от операции, „програма” за производство на дискурс” (Барт 1995: 132) акцентът пада не върху предписателно-нормативната й страна, а върху инструментално-техническите й заложби. Най-вече върху способността й да „програмира” и „набавя” определени дискурси, да произвежда субекта и да рефлектира върху неговите речеви дейности.

Сред седемте свободни изкуства, реториката, наред с граматиката и диалектиката, е част от тривиума, занимаващ се с проблемите на езика. И ако опозицията език-дискурс по Бенвенист може да служи за учленяване на реториката от граматиката, то релативистичното отношение към истината най-общо я отделя от диалeктиката. Тривиумът (trivium) и квадриумът (quadrivium), макар преподавани още от времето на Изократ, са въведени като понятия по-късно към VI в. от Боеций³, както и от алегорията на Марциан Капела „ За сватбата на Меркурий с Филология”. Според притчата седем девици са сватбен подарък на младоженката Филология, за да й служат като помощници по пътя към познанието. Тълкувайки атрибутите на Граматиката (нож и пила, с които да поправя грешките) и на Реториката (оръжие за убеждаване и дрехи, украсени с разнообразни фигури), Р. Барт нарича граматиката и диалектиката „кастриращи езици” спрямо декоративната функция на реториката (Барт 1995: 145-146). Дискурсивната „програма” на реториката трябва да бъде съблюдавана и възпирана от диалектични и граматичните лимити на езика, те контролират и „кастрират” в името на логико - граматическите закони, коригират склонността на реториката към речеви „отклонения”.

Фигуративното отклонение на речта, положението на изключение от общоупотребимите значения или фигурите като афазии, са другият основен дял на реториката, който пределно я сближава с поетиката. Възможността литературата да се мисли през фигуративните употреби на езика, теоретично да се разполага нейното пространство в напрежението между буквален и фигуративен смисъл, е място, което се тълкува и преразглежда от древните до съвременните възгледи за литературата. База за конфликните търсения е начинът, по който философски ще се разгърне дихотомията „нормативно срещу отклонено” състояние, както и, разбира се, самото конципиране на езика. Схващането на Якобсон за типологията на езика, съставена от два полюса на фигуративно нарушение, метафоричен и метонимичен, служи за родов разграничител на поезията от прозата (Jakobson 1987: 95-114). Метафоричният полюс извършва селективни и субстантивиращи операции по подобие, докато метонимичният – комбинативни и контекстуализиращи операции по съседство. Първият е ориентиран парадигматично и е основен за поезията, докато вторият е определен синтагматично и е водещ при прозата. Метафоричната и метонимичната схема са видени като двата основни генератора, които внасят смущения в езика, но те са същевременно принципи, конститутивни за литературата. Независимо от типа интерпретация фигурите са съставен елемент както на реториката, така и на литературата, поле за тяхното засрещане и разминаване, доколкото под едни и същи думи, могат да се очакват паралелни концепти и съответно концепции.

Подобен вход се спира на реториката, от една страна, като дискурсивна практика, изкуство на говоренето и убеждаването, а от друга, като механизъм за генериране на аргументи и фигури - тези нередовни или необикновени форми на езика. Но не за да дефинира и категоризира тази дисциплина, а да очертае някои от трудните места в полето й: въпросите за дискурса; за истината-и-убедителността; за изкуството-и-науката; за нормата-и-нарушението; за фигуративното-и-буквалното. Тези места се поставени като отворени валенции, тяхното предпоставяне като конфликтни зони цели да повиши вниманието в конкретното им използване и да сигнализира за възможната друга страна, останала или неартикулирана, или с второстепенна роля.

Говоренето е неминуемо дискурсивно обвързано или излъчващо се от някаква дискурсивна формация, реториката е ефективен инструмент за приплъзване и превключването между отделните дискурси, без при това те взаимно да се отменят, защото принципите, от които изхожда, са по-скоро релативистични; те не са основани на определен дискурсивен авторитет. Тя е припозната като веща както в дискурсивно-властовите практики: изкуството да убеждаваш, така и във фигуративно-поетологическия си потенциал.

2. Видове ентимеми: сентенции с епилог и без епилог, топоси

Аристотел дефинира реториката в самото начало на своето съчинение посредством близостта й с диалектиката. Двете основни метода на реториката са ентимемата и примерът, като по-главният от тях е ентимемата. Ентимемата е дефинирана като реторическа дедукция, а примерът като реторическа индукция. Ентимемата и примерът се разграничават от дедуктивния и индуктивния силогизъм най-общо, както реториката от диалектиката – докато първата е контекстуално вписана, втората е по-обходен, но универсален, път, устремен към първопричините. Диалектиката е елитарно и специализирано знание, докато реториката е повече публично-политически инструментариум.

Но вместо диайретично да противопоставяме структурата на примера на структурата на ентимемата, ще се опитаме да намерим онези места в трактата на Аристотел „Реторика”, които посочват начините на тяхното взаимодействие. Те могат да бъдат открити не при теоретичното им разграничаване в книга I, а при обсъждането на видовете ентимеми в книга II, където се анализират сентенции с епилог и без епилог, топоси.

Разбирането за епилог в „Реторика” не е свързано толкова със заключителна и обобщителна фраза, колкото с фраза, която разгъва причините и обосновките на съждението. Епилогът може да бъде и в началото на ентимемата. Сентенцията е вид ентимема, но при нея липсва целостта в конструкцията на ентимемата, а често са изпуснати самите причини. Сентенциите са разделени на два по-общи вида: с епилог или без епилог, всеки от които се разделя съответно на по още два подвида. Без епилог са сентенции, които изказват или нещо известно /а/, или такова, което може лесно да бъде схванато /b/, без допълнителни обяснения. Примерът на Аристотел за лесна за разбиране сентенция е взет от „Троянките“ на Еврипид – „Не любиш, ако не обичаш винаги“ (Аристотел 1993: 136).

Сентенциите с епилог могат да бъдат структурирани или по модела епилог + сентенция, или обратното сентенция + епилог. Епилогът може да бъде и в началото, тъй като съдържа причините за събитията, а причината винаги предхожда, в този случай сентенцията е в позиция на заключение. Епилогът може да бъде част от структурата на ентимемата (c) или да e вън от нея (d), последният е само с приложен характер. Той е необходима част при парадоксалните случаи, доколкото понятията за парадокс и докса (по-общо) или endoxon (по-частно) влизат в противоречие. Парадоксални са местата вън от общото мнение за вероятното, които именно се нуждаят от доказателство, което да валидизира тяхната вероятност. В парадоксалните и спорни случаи идва възможността за епилога-разяснение.

Сентенцията (или още максимата) е съждение за общото и то за общи действия, тя не разгръща подробна схема на предпоставки и заключения и по формален признак е по-лаконична от ентимемата. Различава се от аксиоматичните твърдения като например, че правата е противоположна на кривата, защото се отнася към субективни действия, а не към обективни правила. Парадоксалната сентенция може да се противопоставя на крилати фрази (като „Познай себе си”), които от своя страна биха могли да бъдат определени като прости известни сентенции, макар че Аристотел не посочва експлицитно тази връзка. От тази лаконичност на сентенцията и нейното структурно „изрязване” на предпоставките лесно може да се провиди по-късната формулировка за ентимемата като „съкратен силогизъм”. Но не само сентенцията без епилог отговаря на подобна трактовка, другите видове ентимеми също съдържат редуциращ механизъм, доколкото причините, които извеждат, никога не стигат до началата на дедуктивната верига, а спестяват известното.

Методът на Аристотел често употребява двуядрена операция на конструктивно-целево определяне на дадено понятие. След изясняване на неговата структурна страна се преминава към определяне на функции му – за какво, кому и как се използва. Но тези два момента са обвързани динамично, доколкото телосът на даден обект в подобен телеологичен проект конститутивно дефинира и същността му (Гичева-Гочева 1999). Така и при изясняването употребата на сентенцията отново се откриват нейните същностни признаци, а и по интересен начин са артикулирани термините за общо и частно твърдение с оглед на контакта между оратор и публика. Сентенцията „е декларация на общото, а слушателите се радват, когато се придава общ смисъл на онова, което те предварително обявяват за частен случай. Например, ако някой има лоши съседи или деца, ще приеме твърдението „Нищо по-лошо от съседство” или „Нищо по-глупаво от това да раждаш деца”, тъй че ораторът трябва да прави предположения какви са предубежденията на слушателите и при това положение да говори по тях в общ смисъл” (Аристотел 1993: 138). Другата полза при употребата на сентенции е, че придават характер на речта и открояват нравствеността на самия оратор, очертавайки през призмата на обобщената максима неговото собствено отношение по засегнатите въпроси. Зависимостта на реториката от контекста, от кайроса, от потопеността в определена среда, тук добива съвсем конкретни параметри. Ораторът може да предугади какви частни случаи вълнуват публиката и да ги изведе като общи правила, при което доставя наслада на слушателите, придавайки ценностен характер на техните частни страдания. Тази употреба е по-неочаквана, тя не степенува аксеологично ентимемата и общият принцип като по-трудни за разбиране и стоящи по-високо от частното и примерния доказ. Частното и примерът в този случай са в самата среда и контекст, които чрез ентимемната конструкция се въздигат на по-обобщено равнище. В този случай ентимемата е лесна за умопостигане, защото е потвърдена от личния опит на слушащия. По-добър е ораторът, който е близо до публиката, а не онези, които „говорят неща общи и универсални” (Аристотел 1993: 139).

Как да възхваляваме Ахил – с частни твърдения или универсални топоси? За да възхвалява, съветва или защитава, ораторът се нуждае от специфични подробности за разисквания предмет. Не може да се съветват атиняните дали да влезнат във война, без да се знае историята на техните предишни битки, както и възможностите на техните противници. Всички тези необходими налични факти са материалът, по който може чрез подобие и аналогия да се формират примери или чрез дедуктивен механизъм – ентимеми. Наличните факти също влизат в състава на изискването за познаването на контекста както в исторически, така и в структурен план. Колкото повече и по-детайлни са фактите, толкова по-добра може да стане речта. Наличните факти могат да бъдат общи и частни, като с по-голяма епистемологична стойност за построяването на пример или ентимема са частните факти. Ако Ахил е възхваляван, че е човек, полубог или че е участвал в битката при Троя, на подобни общи факти отговарят и други герои, „тъй че такъв оратор възхвалява Ахил не повече, отколко Диомед, докато частни наричам фактите, които са се случили само на Ахил и на никой друг, например убиването на Хектор, най-храбрият сред троянците, и на Кикнос […] и други подобни.” (Аристотел 1993: 140). Ахил трябва да се възхвалява по частни факти, присъщи само на него, за да бъде доказателството най-точно прицелено. В противен случай възхвалата, съветването или защитата могат да бъдат приписани на другиго и да не бъдат достатъчно ефективни. Това е още един аспект, в който при употребите на частното са подчертани неговите положителни конотации. Частният контекст на конкретната публика и частните факти са постановки, на които трябва да се опира ораторът дори и когато работи с видове ентимеми.

Епилогът, който с наличието или липсата си е важен за определянето на вида сентенция, е причинно-разяснителна добавка, която се прикача към доказателствата, затрудняващите ума. В този смисъл и примерът може да бъде употребен като епилог на ентимемата и така да изпълнява суплементарна функция на добавка или допълнение. За да бъде най-целеположен примерът може да е обвързан или с конкретната среда, или да посочва онези единични факти, най-точно присъщи за разисквания обект.

Другият тип за подялба на видове ентимеми е на показателни и опровержителни в зависимост от предпоставките, които ги съставят. Показателните предпоставки потвърждават съществуването или не съществуването на дадено твърдение, докато опровержителните отричат валидността на показателните. При първите трябва да се докаже присъщността на съждението към даден конкретен род, докато при опровергаването неприсъщността му (Аристотел 1998: 154b11, 192). Опровержението става по четири начина: чрез оспорвана ентимема, чрез подобна на нея, чрез нейната противоположност или чрез готови решения (Аристотел 1993: II, 25, 154). Според Аристотел както е по-лесно да се руши, така е и по-лесно да се опровергава.

Съставянето на положителни или опровергателни предпоставки става посредством извличането им [invention] от местата [topoi] - специфичните топоси са свързани с разглеждания предмет, докато общите могат да се използват във всички случаи. Топосите, които предлага Аристотел в „Реторика”, типичните за реторическото изкуство места, са 28 и посредством тях трябва да се строят ентимемите. Списъкът на топосите включва: I противоположното; II подобните граматически падежи; III взаимоотношението; IV повече или по-малко; V времето; VI казаното срещу нас; VII дефиницията; VIII многозначността; IX разделението; X индукцията; XI същия, подобен или противоположен случай; XII частите; XIII връзката последица – причина; XIV последицата от две противоположни неща; XV избора на справедливото, красивото или на полезното; XVI аналогията; XVII причината, XVIII промяна на избора при причина и следствие; XIX от възможния към истинския мотив; XX условията и целите; XXI невероятното; XXII несъответствията; XXIII причините на парадокса XXIV причината; XXV възможност за по-добро действие; XXVI едновременното разглеждане на противоположностите; XXVII допустими грешки; XVIII името. Следва изброяване на местата на привидните силогизми, които са принцип за представяне на по-слабите аргументи като по-силни или имено движение в противоположната посока. Привидните ентимеми работят на принципа на привидно вероятното и следователно са склонни да подвеждат и водят до измама. Такава неистинна манипулация е възможна само при реториката и еристика, подобна възмутителна нейна употреба от Пратогор е довела до недоверие в реториката. Но методът на реторическото изкуство изисква познаването на местата на истинската и привидната ентимема, различаването на двете, употребата на първата и изобличаването на втората.

Аристотел разделя предпоставки, свързани с абсолютно вероятното от тези на относително вероятното, като последните поради относителния си характер е възможно да водят към измама. Невероятното не е противоположно на вероятното, то е онова, което според общото мнение не е намерило още своите предпоставки, затова и невероятното и парадоксални случаи могат да бъдат обосновани от истински ентимеми (Аристотел 1993: II, 23, 148). Но както вероятното, така и невероятното могат да бъдат или абсолютни, или относителни. Относителните предпоставки изпускат особеностите на кога, как, в каква степен, по какъв начин, в какво отношение, взимат след това за вследствие на това. По този начин те не снабдяват с достатъчно разяснителния и причинно-следствени уточнения. Вероятно е човек или да е виновен, или да е невинен, но едното е абсолютно вероятно, докато противоположното е относително (Аристотел 1993: II, 24, 153). Максимата на Агатон „вероятно е да стават и невероятни работи“ не бива да снема моралната отговорност пред оратора, че макар да може да действа и в двете посоки, деянието или е извършено, или не; нещата или съществуват, или не. Не така категорично стоят нещата при тържествените речи.

По начина на конструиране Аристотел разделя ентимемите първо според липсата на предпоставки на сентенции и други ентимеми, а според наличието на предпоставки на показателни и опровержителни. Валидните показателни и утвърдителни предпоставки се конструират чрез общите топоси, невалидните също имат своите места, но чрез тях се изграждат привидни и невалидни ентимеми. Добрият ретор, използвайки първите, трябва да изобличава вторите в своите противници, в което е и самото изкуство на реториката.

3. Ентимемите, основани върху примери

В предпоследната глава 25 от II книга на „Реторика”, където са изложени методите за опровергаване на утвърдителните ентимеми, е направено и следното обобщение, което твърди, че примерът може да бъде съставна част от самата ентимема: „Понеже ентимемите се формулират въз основа на четири положения, а тези четири положения са вероятността, примерът, свидетелството и признакът, и понеже едни могат да се извлекат от вероятното въз основа на това, което в повечето случаи съществува или изглежда, че съществува, други, извлечени по индукция чрез подобното, било то единичното, било множествено, когато, вземайки за предпоставка общото, умозаключаваме за частностите, са резултат на пример, трети, почиващи върху необходимото или постоянно наличното, са резултат на свидетелство, а четвърти, основани върху съществуващото като всеобщо или като частно, според което дадено нещо е или не е, са произлизащите от признаци, и понеже най-сетне вероятното не е постоянното, а най-често срещаното, явно е, че подобни ентимеми винаги могат да бъдат опровергавани чрез въвеждане на възражение, и възражението е привидно, а не действително, тъй като възразяващият доказва не че нещо не е вероятно, а че не е необходимо.” (Аристотел 1993: II, 25, 155).

Следва обяснение за начините, по които се опровергават тези четири ентимемни положения. По-важното в случая с мястото от „Реторика”, което служи за заключение и синтез на видовете реторически доказ, е, че за първи път е въведено това четириделно групиране на видовете ентимеми: основани на вероятности, признаци, примери и свидетелства. Първите две са подробно разгърнати в първа книга, където ентимемата е теоретично представена именно като правеща предпоставки по вероятности и признаци. Но необосновано ли е тази поява на ентимеми по свидетелства и примери и означава ли тя, че примерът е подчинен на ентимемата и реторическият метод е само един: дедуктивен?

Oсвен примери по факти, параболата и баснята, има още два вида примери, свързани със старите и новите свидетели, които са част от ентимемно-примерната динамика, в която примерът по свидетелство идва като епилог на ентимемата. Ролята на епилога се представи като момент, изясняващ причините, нужен при парадоксалните и неясни ентимеми. Три от топосите, по които се съставят ентимемните предпоставки, отпращат към индукцията и примера: X индукцията; XI същия, подобен или противоположен случай; XII частите. Примерът на Аристотел за ентимема, основана на топоса индукция, е, че всички обичат поетите, обяснена с предпоставките, че „паросци тачат Архилох, макар, че е клеветник, хиосци – Омир, макар че не им е съгражданин, митиленци – Сафо, макар че е жена […]”. Пример за ентимема от топос XI „подобен случай” е: когато Платон спорил с Аристип, последният му възразил, че подобно нещо няма у Сократ, а на боговете, бащите и учителите не бива да се възразява. В ентимемата по части XII примерът е взет от Теодект при защитата на Сократ – кои са светилищата и кои са боговете, които не е почел (Аристотел 1993: II, 23, 144-6).

Примерът-епилог, старите и новите свидетелства, както и тези три топоса на индукция, подобен случай и части са точките на динамично функциониране на ентимеми и примери при съставянето на аргументи. Макар теоретично общите реторически методи да са два – дедуктивен и индуктивен или ентимема и пример, то те не са два изолирани случаи, които взаимно се изключват. Напротив, те действат в експлицитно-имплицитна взаимност. И тяхното контекстуално разгръщане показва как при използването на ентимеми примерите могат да набавят доводите и фактите, без които не може да се състави умозаключението и как примерите изискват ентимемно обобщение, за да разкрият своя скрит дедуктивен механизъм. Структурата на примера имплицитно включва дедукцията, докато ентимемата чрез експлицитното опримеряване добива по-голяма плътност, конкретност и многоизмерност. Както за примерите съществува опасността да останат неясни без дедуктивно обявяване на принципа им на действие, така и ентимемата е застрашена от подобен срив на яснотата при липсата на опримеряваща добавка.

Eнтимема, основана върху пример, е случаят, когато се доказва, че мъдреците са справедливи, защото Сократ е справедлив или тя стъпва на частни предпоставки, за да докаже общо твърдение. Ентимема, която е валидна, макар и да подлежи на постоянно оспорване тъкмо поради подлежащия на атаки преход от частно към общо. Използването на фигурите на Сократ, Питак или на Омир, Архилох, Сафо, за да се правят обобщения за мъдреците и поетите, не е несъмнена процедура, каквато е да се диагностицира болестта по признаците на треската. Може да осъдим някой мъдрец, въпреки че Сократ е бил справедлив или да не обичаме някой поет, въпреки че Сафо е била обичана. Ентимемата, основана върху пример, не е привидна псевдо-ентимема, но понеже е съставена по последна фигура, е опровержима дори заключението да е вярно. Конкретните начини да бъде опровергана ентимемата по пример са: доказването, че примерът не е необходим чрез намирането на контра –пример; атакуването на подобието или откриването на някаква съществена разлика (Аристотел 1993: II, 25, 156). Това са и ключовете, които Аристотел дава за дискредитирането на доказателството по пример, за снемането на неговата ефективност. Разбира се, винаги стои възможността да се намери друг частен случай, друг по-подходящ контра-пример, който да измести наличния: „ако имаме само едно нещо, противоположно на примера, ентимемата е опровергана” (пак там). Ако примерът не е необходим, той не е подходящо свързан със ситуацията и е контекстуално оборен. Ако се атакува подобието, то тогава примерът е структурно разглобен и дисквалифициран. Примерът по-трудно може да бъде логически обвинен и снет като погрешен, той е с различни степени на уместно и точна употреба, с различно приближаване до примера – препон. Няма привиден пример, както има привиден силогизъм и привидна ентимема. Естествено, може логически да бъде атакувана аналогията, подобието или условията, да бъде изказана съпротива дали двата случая могат да се приведат под общ род, въобще да бъде намерено различие и несъответствие. Но това означава да бъде разкрит именно имплицитният закон, който свързва двете части или примерът вече да бъде отнесен към ентимема и да бъде оспорена конструкцията пример-ентимема. Този ход винаги може да бъде преобърнат от ретороактивното обявяване на нов закон, друг принцип, различно обобщение, което всъщност е свързвало двете части на примера.

Така например ентимемата, основана на пример или случаят със Сократ, може да бъде опровергана, като се даде пример с мъдрец, който не е бил справедлив, да кажем Калий. Опровергаващото доказателство от своя страна се отменя в два случая: или ако се докаже, че Калий въобще не е бил мъдрец, или ако справедливостта и мъдростта на Сократ се гарантират от трето условие, да кажем изпиването на чашата с отрова. Наличието на пример в ентимемната конструкция предоставя тази възможност (места на потенциалността) за извличане на нови условия или нови закони, които да потвърждават или опровергават самите ентимеми. Примерите съдържат в себе си логически излишък, подробности, оставени настрани, които не могат докрай да бъдат трансформирани под общото правило, да бъдат генерализирани и универсализирани. Но диалектическият излишък, както и диалектическата редукция, са необходими условия за задвижването на реторическия агон.

Ако синтактически обърнем фразата за използването на ентимема по пример – дори и да използва истинно твърдение, тя е опровержима – може да направим заключението, че дори и да е опровержима, тя съставя истинни твърдения. Наред с вероятностите и признаците, собствените имена (свидетелствата) и примерите са източник за съставяне на ентимеми. Въпросът, който повдига настоящата разработка, е защо точно Сократ? Защо от всички мъдреци Сократ е взет като пример за справедлив мъдрец и какви са начините за превръщане на един пример в отличителен, в препон? Също, какво е взаимодействието на примера-препон към контра-примера, към примера-изключение? И не на последно място: примерът суплемантарна или самостоятелна структура е спрямо ентимемно-дедуктивния механизъм, както и действително ли намирането на контра-пример е достатъчно, за да бъде отхвърлена истинността и на самата ентимема?

4. Примери или ентимеми: неяснотата срещу яснотата

Предпочетената от Аристотел диалектика на дедуктивно-индуктивно сработване е за употреба на ентимема, последвана от епилог с онагледяващ и препотвърждаващ съждението пример. Тази предпочетена динамика съвсем не изключва възможността за самостоятелната употреба както на ентимеми, така и на примери. Перформативното доказателството за употребата на примери е в аргументирането на параболите и басните чрез използване на аргументи, съставени единствено и изцяло върху примери. Естествено, има и множеството места в трактата, където ентимемни съждения не са опримерени. Възможно е да има и ентимеми, основани върху примери, т.е. първо да влиза в сила индуктивната, а после дедуктивната операция. Всеки от тези четири случаи е подходящ при различни обстоятелства, в различен кайрос и контекст и от оратора зависи преценката за подходящия избор. Открита остава и възможността ораторът да се противопостави на доводите на своя опонент, доколкото почти всички реторически доказателства оставят пространство за опровержение, най-трудни за оборване са ентимемата по tekmerion и ентимемата по свидетелства, които привеждат истински и съществуващи твърдения. Самият Аристотел често привежда аргументи и в двете посоки, за да поучи оратора как да действа при противоположни ситуации: ако писаният закон е срещу нас – ще се позовем на неписания като по-морален, ако пък той е на наша страна – ще застъпваме тезата, че законите трябва стриктно и честно да се съблюдават.

Според анализа на „Реторика“ разграничаваме четири отделни случая, в които примерът участва:

1. Ентимема [примерът влиза като отсъствие]

2. Пример [организира самостоятелно доказателството]

3. Ентимема + пример [влиза като допълнение и илюстрация]

4. Пример + ентимема [задава многообразие и вариации, организирани в следващата стъпка от правилото в ентимемата]

Ентимемата, последвана от пример, теоретично поставена като образцово и най-ефективно съчетание, не отменя останалите три варианта, всеки от които е употребяван в самата тъкан на Аристотеловия трактат. И ако е трудно да бъде направена реч, която обсъжда дадено събитие, явление или даже литературно произведение, така че тя да е съставена изцяло от примери, то не по-малко загадъчна ще остане речта, в която примерите напълно отсъстват. Теоретичната възможност за логос – слово, дискурс, писане – загърбило всякакви примери, било то исторически, измислени или свързани с литературни творби, за такова слово, оставено изцяло в пространството на една абстрактна дедуктивна мисъл, реално трудно може да се потвърди с имена на автори и съчинения, които удържат и странят от изкушението да опримеряват тезите си. Дори философският дискурс и философите, поддръжници на чистата абстракция, опитващи да постигнат все по-ясни генерализации, насочени към един безплътен логос, идея, форма, цел, абсолют, универсум, същност, Бог, в изложението на своите постановки се съблазняват да използват несъвършения довод по пример, да включат параболи и басни дори да се позоват на литературни творби, да се опрат на единичното, частното и конкретното. Включването на пример, използването на реторическа индукция, придвижването на мисълта от частно към частно с имплицитно зададен код на обобщение, е поемането на риска, примерът да бъде интерпретиран и изтълкуван по друг начин, като му бъде зададен различен код на обобщение. Примерът дори когато е предшестван от ентимема, т.е. генерализиращият принцип е предварително изведен, действа амбивалентно: по посока на илюстриране, на двойно утвърждаване на ентимемното съждение и по посока на неговото подриване.

За работата с ентимеми и примери може да бъде използвана постановката от „За поетическото изкуство“ (Аристотел 1975: 1458а-b, 92-93), където се обяснява какъв трябва да бъде езика на литературните съчинения (към това място препраща и „Реторика”, кн. 3, гл. 2, следователно то е валидно и за реторическите речи). Езикът не трябва да бъде изпълнен нито само с всекидневни думи, нито изцяло с метафори и необичайни думи. Общоупотребимите думи правят речта ниска и банална, но и придават яснота, докато необичайните я превръщат в гатанка или варваризъм, работейки по посока на неяснотата. Това редуване на яснота и неяснота е съзнателна постановка при Аристотел и то не само с оглед на поетическото и реторическото слово: „Трябва да смятаме за достатъчни определенията, ако относно всеки предмет те не са нито пределно точни, нито неясни.” (Аристотел 1993: II, 10, 78). В този смисъл и ентимемата и примерът взаимодействат едновременно с неяснотата и яснотата, но по различен начин, затова и те са двата главни типа на реторическия метод. Ентимемата се опира презопозиционно на яснотата в определения контекст и време, стъпва на нея и я съкращава. Неясното, парадоксалното или нерешеното се разгадава чрез отнасяне към дедуктивния свод на вероятното [endoxon] или на признаците, чрез тях по логически път се съставят аргументът – силогизъм, когато е правилно изграден или привиден силогизъм, когато е погрешно съставен. Примерът прави аналогия на текущата ситуация с друг подобен случай, то логическата конструкция чрез дедуктивно вклиняване остава имплицитна при този вид довод и е част от поддържаната неяснота, която се преодолява отново по пътя на ентимемата. Баснята за лисицата и кърлежите на Езоп може да остане в полето на загадъчното и да не доведе до спасението на подсъдимия, ако не е последвана от ентимемното обобщение. Същевременно тази басня би могла да бъде употребена и в различен контекст, да послужи като пример за друг казус, да бъде изведено различен дедуктивен принцип. Това важи в най-пълна степен тъкмо за примера -басня, който изгражда свои самостоятелен параболичен план и по-ограничено за историческия пример и параболата, където самият контекст може да фиксира и стабилизира определени изводи.

Настоящият текст не извършва простата аналогия да припише на примера принципа на неяснотата, а на ентимемата този на яснотата. И двата типа реторически доводи работят и регулират по свой специфичен начин неяснотата и яснотата. Ентимемата при обясняването на неясното се опира на споделимото и ясното. Тя се позовава, без да назовава явната предпоставката, едновременно я употребява и съкращава. Примерът също цели да разбули спорното и неясното, но го осъществява чрез привеждането на един ясен, добре познат случай, който да е аналогичен с настоящия. Това, което обаче примерът прикрива, съкращава, оставя в неяснота, е принципът на тази аналогия. Така ентимемно-примерната динамика допълва липсващия механизъм на всеки един от доводите и спомага за максималното проясняване на разисквания въпрос. Същевременно тяхната среща винаги е и сблъсък, който поражда аргументативен излишък и работи по посока на тяхното взаимно подриване.

Бележки

Цитирана литература

Аристотел. 1975. За поетическото изкуство. Превел Ал. Ничев. София: Наука и изкуство.

Аристотел. 1993. Реторика.  Превел Ал. Ничев. София: Софи–Р.

Аристотел. 1997. Първа аналитика. В: Аналитики. Превел Иван Христов. София: Христо Ботев..

Аристотел. 1998. Топика. Превел Иван Христов. София: Захари Стоянов.

Барт, Ролан. 1995. Старата реторика. В: Разделението на езиците. Превел Стоян Атанасов. София: Наука и изкуство.

Боеций. 2005. Утешението на философията. Превела Боряна Кацарска. София: Изток-Запад.

Гичева-Гочева, Димка. 1999. Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм. София: ЛИК.

Дерби, Жилбер Ромейе. 2003. Горгий. В: Софистите. Превел Марио Йончев. София: Одри.

Платон. 1982. Горгий. В: Диалози, том II. София: Наука и изкуство.

Benveniste, Emile. 1986. Subjectivity in Language. In: Hazard Adams and Leroy Searle (eds.), Critical Theory Since 1965. Tallahassee: University Press of Florida.

Jakobson, Roman. 1960. Closing statement: Linguistics and Poetics. In:  Thomas Sebeok (ed.), Style in Language,Cambridge: MIT Press.

Jakobson, Roman. 1987. Two aspects of language and two types of aphasic disturbances. In: Krystyna Pomorska, Stephen Rudy (eds.),  Language in Literature. London: Belknap Press.

За автора

Камелия Спасова е асистент по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Завършва магистратура по литературознание в същия университет (2005-2006) с теза „Трагедията: μυθος и двойници. [„Едип цар" на Софокъл и „Тирезий слепият" на Мерджански-Добчев]”. В момента работи върху докторската си теза на тема „Събитие и пример в порядъка на дискурсите за литературата. Проблемът за образцовата творба“, която се занимава с напрежението между литературния пример и образцовата творба във философски и теоретични изследвания.

Електронен адрес: kameliaspasova[at]gmail.com

Статията е препоръчана за публикация в сп. „Littera et Lingua” от научния ръководител на докторанта – доц. д-р Димитър Камбуров.