Концепцията за Кръста.                                                                              “Похвално слово за Константин и Елена” от Патриарх Евтимий Търновски

Мария Чулова

(Медицински университет, Пловдив)

Григорий Цамблак сравнява Евтимий с апостолите и го нарича „стълба към небето“. Почти толкова народ се стича при Патриарха, колкото и в Йерусалим. Заточеният българин е сред сънародниците си. Макар да проповядва исихазма, Евтимий не е отшелник, а прекарва последните си години в апостолски подвизи. Голямо негово достижение е словото – същност на „логоса“ и на името, като същност на „енергията“. Той избира пътя на опознаване на божественото безмълвие в мирни времена. Евтимий е утешител на поробените и укрепва вярата им чрез проповеди, когато е застрашена. Патриархът Български е високо политически ангажиран, граждански отговорен и изявен патриот. По този начин Евтимий не само че не причинява душевното любомъдрие, а възвисява християнската вяра, като я отстоява и става мъченик.

Евтимий Търновски пристъпва към писането като към икона, която украсява със стила “плетение словес”“ Въздигнал душата си до „Епибазис“ и просветил ума си, познал Таворската светлина, Патриархът по Божия воля пише за честния кръст. В „Похвално слово за Константин и Елена“ изобразява пълноценни образи, чрез което съчетава темата за божествената любов и земната привързаност. Женското присъствие е нововъведение, подобно на Божията майка при богомилските легенди и апокрифи, жената заема важно място. Елена е откривателка на кръста и чрез нея Евтимий изразява своята концепция за възприятията за този символ, като възхвалява вярата.

Българският Патриарх не е първият, който разработва тази тема. Всички византийски автори, с които Евтимий се запознава, четейки творбите им, черпят (непосредствено или чрез междинни съчинения) от основен източник – съчинението на Евсевий Кесарийски, наречен Памфил, съвременник и приближен на Константин Велики. Евсевий е първият християнски писател и историограф, защитаващ основни идейни и политически концепции на държавно и църковно устройство. Патриарх Евтимий е познавал речта от 25 юли 335 г. „На Евсевий Памфил от живота на блажения цар Константин“ Чрез припомняне на историята на приемане на християнството българският писател цели да укрепи нашата държавност.

Похвалното слово е подходящ жанр. Евтимий би се затруднил да хвали Иван Шишман, когато държавата се разпада, но косвено възхвалява властта. Още патриарх Фотий означава творбата на Памфил като „Похвално четирикнижие за великия цар Константин“ в своята „Библиотека“. Това насочва Евтимий към възхвалата. Докато по-старото произведение е образец на риторично житие, неосвободено от естетическите норми на „втората софистика“ Евтимиевото е образец на похвално слово, изградено според реформата, която провежда. Няколко века по-късно християнската легенда за равноапостолите Константин и Елена се обогатява с моменти, несъществуващи в ІV в. Възниква едно пространно житие за Константин. Познат е от  Х в., тъй като е включен като образ в четириминейните сборници на Симеон Метафраст. Евтимий превръща образа на императирицата в централен. Едва около 385г. поклонничка Етерия отбелязва, че Елена е откривателка на Кръста Господен. Оформянето на легендата за намирането на кръста може да се датира приблизително между 347 и 385 г. Сюжетът не разказа за откриването на кръста е завършен към V в., когато се обогатява с легенда за благочестия евреин Иуда Кириак, разузнал грижливо пазената тайна за мястото на трите кръста, съобщил я на Елена и сам приел християнството.

Разказът на Патриарх Евтимий за пътуването на императрица Елена из светите места в Палестина и за нейните строежи е изцяло построен върху гръцкото житие на Константин Велики. Първородният син на Константин – Крисп е убит от самия император заедно с майката на Крисп в 326г. Евтимий  само възхвалява Константин: „и целият човешки род, и вси множества – народи и племена и страни – му отправят единогласно славословие, признават, че той е и Цар и Владика, и Бог над всичко и преди всичко“ (Патриарх Евтимий 1990: 113). Елена е вдовица и има мистичен брак с Христос. Дори още приживе на Конста тя е пренебрегната заради Теодора, наложена за съпруга от Римския владетел. Дълго време властват законите на многобожието и многоженството. Дори приближените на Константин са желали да изкъпят царя си с кръвта на кърмачета, но той отказва. Единствено кръщението може да спаси от проказа. От ръката на блажения Силвестър приема кръщение, след като получава знамение в съня си. След покръстването Константин устоява на отрови и коварства. Максимилиан  се озлобява при вида на кръстния знак и заповядва на войската да стреля безпощадно. Обзет от страх, хуква да бяга без багреница. Максимилиан сам се отказва от скверните си идоли и посича собствените си служители. Люта болест поваля обезумения враг на християнството.

В мирните години Константин укрепва вярата, като строи църкви. Започва да преследва елините и да удостоява християните. Околните народи сами прииждат да приемат светото кръщение. Ликиний подема гонения срещу християните, а Константин му се противопоставя. След отсичане на главата му настъпва дълбок мир. В град Виз царят отново чете писание на небето. Тук той вижда кръст от звезди: „С този знак ще погубиш всичките си врагове”. Тогава Константин приема кръста от дърво за символ на християнството. Императорът изгражда град на свое име, като издига колони, в основата на които полага свещени символи. Победата над скитите е покровителствана от кръстния знак, който се явява на небето. Мостът е поредния символ на кръст, но хоризонтално в пространството. В чест на победата царят издига редица църкви и строи Еленинград. Раздорите идват от Арий. Константин смирява Александър с Арий. Мирът се постига със събор в Ника, който продължава три години и половина. („И един град всички ги приемаше, сякаш някакъв велик светителски венец, украсен от прекрасни цветове“). Единодушно йереите прогонват Арий, правотата на постъпката им се потвърждава с чудото със свитъка.

Тогава определят времето на постите – 40 дни. Константин кани отците на всенароден празник в Константинопол. Освен че пише „по ляпоте“, Евтимий е склонен към плеоназъм, когато описва отците на пира. След смъртта на Теодосий в 1363г. Българският писател изследва литературните паметници във Византия, затова описаното е подробно. Там в Константинопол се появява философ-елин, който разпространява  вредно учение. Патриарх Александър му се противопоставя и той замлъква. Бог го превръща в хвалител. Забравено е вече мястото на разпятието и “Онова животворящо дърво, чрез което светът бе спасен и мъчителят бе стъпкан, и смъртта бе умъртвена“ (Патриарх Евтимий 1990: 132). Преди да разпусне събора Константин коронясва майка си Елена и й дава пълномощия да търси Краниевото място. Евтимий черпи вдъхновение от „Песен на песните“. Сравнява Константин с Давид. Има доближаване между житийна и ораторска проза. Преливане на биографизъм с паногиризъм. Евтимий се изявява като писател летописец. Колекцията “Студион” от седем тома се приписва на Евтимий.

Ще търсим смисъла на символиката на кръста и съчетанието на думите – метафразата и контекста. Елена открива мястото, където Исус е излекувал „кръвоточивата“ и издига църква в името на животворящия кръст. На всяко от местата на чудесата Елена създава църква. Интересна е кръстообразната църква във Витлеем. „И като почете светия патриарх Макарий с много дарове, върна се при своя син и велик цар Константин, носейки частта от честния и животворящ кръст, която пазеше, и свещените Спасителеви…“ мощи.

Звуково ритмично-мелодичното изграждане е първостепенна грижа, както и по-късно при поетите символисти. Логичното начало запазва водещата си роля. Интонационната сила на израза също изпъква. На противниците на кръста – отрицатели на материалната природа – просто дърво, на което е разпнат Христос, Константин се противопоставя чрез възхвала и строежи: „И, потрудил се с голяма ревност и старание, направи три кръста според числото, що му се яви в битките: първо в Рим, второ във Византия и трето – когато съгради  мост на река Дунав“ (Патриарх Евтимий 1990: 138). Елена има извънсъзнателно внушение, че трябва да открие Светия кръст, и по провидение го намира. Императорът също има видение по време на битките и затова прославя светците с въздигане на кръстове. Освобождава робите християни. Историографските данни за Константин са много повече от тези за майка му Елена. Още приживе царят си избира място, в което построява църква в чест на апостолите и  решава там да бъде погребан. Императорът просвещава п одвластните си за задгробния живот: „какви неща са запазени от Бога за богообичните, каква красота, какви отплати, какви венци, какви почести, каква радост, какви обители“ (Патриарх Евтимий 1990: 144). Самата смърт на Константин е на Петдесетница. Евтимий го нарича поборник на благочестието, изяснител на истината…чрез майсторство утвърди с божествени знания вселенската скиния, сиреч – съборната църква; втори Павел, …насаждащ благочестието (Патриарх Евтимий 1990: 146).

Още от увода авторът вмъква ключ за разгадаване. Най-чести са сравненията и разгърнатите епитети, градиращи се и противопоставени. Прояснява се, че Константин олицетворява царя – Бог. Характерни за Похвалното слово са еднокоренните думи и асонанси, които изграждат внушение над слуха и зрението. Синтактично-интонационно оформление и неологизми, подобни на византийските сложни думи, напомнят за произхода на героите, личните местоимения се повтарят, което сближава писателя с владетеля. Изоколните структури с еднакви по смисъл „фонични“ и „идейни сигнали“ се срещат често в стила „плетение словес“.

Като дешифрираме кода на произведението, разбираме, че всички важни прояви на властта са благословени, местата на победите са увенчани с църкви. Религията служи за укрепване на властта. Евтимий прави паралел на делата на Цар Иван Шишман и царица Сара-Теодора с Константин и Елена. Постъпките на Константин се разглеждат през призмата на Библията, така че се появяват чудеса и знамения. Тъй както поданиците на Византия почитат великия си император, така и българите да почитат своя владетел. В този случай няма история за мощите, тъй като това няма да засили родолюбието, няма нищо общо с нашата родина.

Въпреки, че в ортодоксалната книжнина жената е по-податлива на съблазни, Елена първа приема християнството. Това се обяснява с „мъжкия разум“, който се противопоставя на дяволските козни. Мистическото богословие е представено чрез символа на светлината, универсален символ на духовната реалност – смисленост, екстазис на зрението. Псевдо-Дионисий Ареопагит говори за същността на Троицата като за “свръхсъщностен блясък на божествената тъма“. Сиянието образува светъл в себе си кръг, който съдържа светилникът. Така Елена стига до „Ентелехия“ изцелява не само своето битие, а убеждава сина си.

Като пропуск на Евтимий можем да изтъкнем, че не приема идеята на Черноризец Храбър за езиковия развой. Произведенията на Патриарха са достъпни само за посветени. Още приживе думата му се е слушала и в чужбина. За това съдим от Посланието до Киприян, йеромонах Никодим, митрополит Антим. Словото на Евтимий служи за източник на Нягое Бесараб за написването на „Поучение към сина му Теодосий“ в Молдова и Влашко. Георги Михаила посвети книга за значението и ролята на Евтимий. „Многожелателно съкровище“ е словото на Патриарха, което произнася като “любим дар” на Иван Шишман. Пропагандата на образеца на християнски ръководител укрепна България. За нас най-ценно е народностното значение на творбата.

Цитирана литература

Патриарх Евтимий. 1990. Похвално слово за свв. Константин и Елена. В: Климентина Иванова (съставителство, послеслов и бележки), Патриарх Евтимий. Съчинения. София: Наука и изкуство.

За автора

Мария Чулова е хоноруван преподавател по български език в Департамента за езиково и специализирано обучение на Медицинския университет в Пловдив. Има магистърски степени по българска филология, английска филология и международни икономически отношения, които е придобила в ПУ „П.Хилендарски”. По майчина линия е от рода на поборника от Възраждането Марин Савов от с. Баня, Карловско. Автор е на стихосбирката „Минутата, отлитнала от тебе” (2010 г.) и сборника с критика и есета „Без идоли”. За една от статиите в „Без идоли” е получава стипендията на фондацията „Отворено общество” за високи постижения в науката и изкуството.

През 2006 г. провежда специализация в Италия, а година по-късно е канена на специализация в колежите „Оксфорд“ и „Брайтън и Хов“ в Англия. През 2009 преподава английски език в Университета за хранителни технологии – Пловдив.

Електронен адрес: thulova[at]mail[dot]bg