Skip to content Skip to navigation

Хипертекст. Практики на писане, практики на четене

Ренета Божанкова

(Софийски университет “Св. Климент Охридски”)

 

Резюме

Статията разглежда вижданията за хипертекста на ред учени от областите на лингвистиката, литературознанието, културните изследвания. Изведени са основните характеристики на електронния хипертекст, който е нелинеен, дискретен, интерактивен, мултимедиен; анализирани са принципите на организация на вътрешното пространство на хипертекста. Важна негова особеност в литературните му реализации е неустойчивостта на текстовото цяло, динамичността и вариативността на свързване на компонентите. Така писането и четенето на хипертекст изисква нови компетентности при създаване и рецепция на хипертекстовите творби в Интернет.

Abstract

The article examines the outlook on hypertext of several scholars from the fields of linguistics, literary studies, and cultural analysis. The main attributes of electronic hypertext are described – its nonlinearity, discreteness, interactivity, multimediality. The study analyses the principles of organization of the inner space of hypertext. An important quality of the literary realization of hypertext is the impermanence of the textual whole, along with the dynamics and variability of possible component combinations. As a result the writing and reading of hypertext demands novel competencies when producing and perceiving hypertext creations in the Internet.

 

1. Визии за хипертекста

В писането за хипертекста сме винаги изкушени от общата тенденция и от желанието на знанието да бъде споделено, да започнем ab ovo, още повече, че всички изследвания на хипертекста, практически без изключение[1] се чувстват задължени да представят историята му, тръгвайки от прото-хипертекста в Библията, литературната практика преди всичко на 20 век (Борхес, Набоков, Калвино, Павич) от една страна, и, от друга, визирайки разклонението на информационните науки, ако си позволим такова обобщено назоваване, съсредоточавайки внимание върху Ваневар Буш, Дъглас Енгелбарт, Теодор Нелсън и техните проекти Мемекс, Аугмент, Ксанаду. Така за проследяване на развитието на теорията и реализацията на хипертекста е необходимо движение в няколко дисциплинарни научни полета, които видимо взаимно се допълват, но извън тази проблематика рядко се припознават като сродни. (Рядко, но знаменателно – както се случва със структурализма и кибернетиката през 60-те и 70-те години на ХХ век.) Ако се съсредоточим върху самия факт, че статии, студии, дисертации, монографии за хипертекста от няколко езикови зони неизменно избират за отправна точка Буш и Нелсън, бихме направили допускането, че този научен сектор се чувства все още в началната фаза на развитие, изживява се като новост, неустановеност и затова търси общ фундамент. И доколкото тази обща основа е осезаема, общочетима (разбирай англоезична), а част от създателите й - наши съвременници (макар и някои, като Тед Нелсън, почти легендарни), ще се опитаме да видим нейните очертания, представени в обемна вече и вседостъпна, писана за хипертекста и разпространявана чрез хипертекст в глобалната хипермедийна среда на WWW, металитература. Преднамереността на предходното изречение е очевидна, тя освен всичко акцентира и върху едно наше по-ранно наблюдение относно постмодернизма (Божанкова 2001), в сферата на който префиксацията, заместваща нова терминология, може да се сметне като белег едновременно на неустановеността и преходността на периода. Тенденцията обаче явно продължава, въпреки че поне номинално, след постмодерната, вече сме в информационната епоха. Този преглед ще има преди всичко три цели:

- да проследи развитието на идеите за хипертекста и да отбележи проекциите им в съвременната хуманитаристика;

- да види връзките на хипертекстовата с литературната теория от втората половина на ХХ век;

- да изолира характеристиките на хипертекста, които биха могли да послужат като инструмент за аналитичните процедури върху хипертекстови литературни образци.

Историите на хипертекста започват задължително и неизменно с Ваневар Буш и с неговата следвоенна статия „Как можем да мислим” (As We May Think), която описва идеята за машина, използваща асоциативния принцип на структуриране на информацията и съхраняваща следите/връзките между използваните текстове.

„Представете си устройство за индивидуална употреба, което е вид механизиран собствен архив и библиотека. То се нуждае от име и, ако предложим наслуки, мемекс ще свърши работа. Мемекс е устройство, в което човек съхранява всички свои книги, записки, общувания и който е механизиран така, че в него да може да се търси с нарастваща скорост и гъвкавост. Това е разширено, лично допълнение на паметта.” „Наслуки” намерено име, казва В. Буш, – и не съвсем, доколкото то съкращава Memory Extender – именно „разширител на паметта”. Функциите са аналогични на това, в което компютрите се превръщат няколко десетилетия по-късно. В. Буш неколкократно споменава думата профетически, убеден в стойността на идеите си и все пак съзнаващ разстоянието между тях и технологическото решение, което ще ги осъществи, оказало се не аналогово, както е в неговата прогноза, а цифрово (при Буш като информационен носител са предложени микрофилмите). Сред тези идеи, днес обичайна и поради това незабелязвана практика, е съхраняването на следата от движението през хипертекстовите масиви и възможността тя да се реконструира, създаване на нови книги на основата на тези следи, реакцията на машините на гласови команди, автоматизираното превръщането на гласа в текст. Буш продължава с предсказанията, допускайки, че след като има аналогия при електричеството за машините и мозъчните процеси, това трябва да доведе до нови принципи на предаване на информацията без овъншняване и посредничество и възкликва: „Трябва ли винаги да трансформираме всичко в механични движения, само за да преминем от едно електрическо явление към друго?”

На основата на статията на Буш можем да изведем някои специфични и разпознаваеми характеристики на явлението, по-късно наречено хипертекст:

- паяжинно-невронно структуриране на ресурсите;

- асоциативна навигация;

- съхранимост и възпроизводимост на изминатия в хипертекста път;

- привличане на всички научни данни, независимо от сферата им, при изучаването на конкретна тема, технически лесна и достъпна интердисциплинарност;

- персонализация на ресурсите, създадени – и това е важно да се подчертае – с общо действие на хора и институции. („Така човек си създава следата, пътеката на своите интереси през лабиринта от достъпни материали.”).

И още едно важно следствие по-скоро от словесната фактура на текста на Буш, отколкото от разработките му – метафорите на паяжината, мрежата, лабиринта, чрез които ученият визуализира идеите си. Тези метафори ще станат имена на явленията, с които сме привикнали и които обозначават едни от най-важните културни промени в края на ХХ век.

Всеки от следващите учени, предлагащи версии на това, което разбираме под хипертекст, има своя принос за приближаването ни до хипермедийната структурата на информация – знание, творчество, комуникация, която е изградена днес. Литературата по въпроса посочва най-често Дъглас Енгелбарт като един от преките следовници на В.Буш в осъществяването на идеите за потенциране на човешкия интелект при решаване на колективни задачи с помощта на компютърни технологии. Бидейки един от пионерите на интерактивните компютърни действия, Енгелбарт се насочва към цифровите технологии, като с екипа си предлага не само революционни идеи в областта на комуникацията машина-човек, елементите на интерфейса, но и някои изобретения, сред които е компютърната мишка. От особена важност са ранните му идеи, вдъхновени от В. Буш и развивани през годините, отразени в изследването му от 1962 г. „Допълване на човешкия интелект. Понятийна рамка” (Augmenting Human Intellect: A Conceptual Framework, Engelbart 1962) .

Друг изследовател, определян и като визионер, и като чудак, е Теодор Холм Нелсън, чието име е особено важно в хипертекстовата теория, при това далеч не само защото дава името на хипертекста, а в нашия случай, защото идеите и проектите му са свързани с литературата и култура. Нелсън се самоопределя и е определян като „философ и поет”, неговите идеи произхождат по-скоро от литературата, отколкото от технологиите, дори името на основния му проект Ксанаду има литературни корени.

Нелсън се опитва да създаде многопластова, прозрачна хипертекстова и хипермедийна система, която да преодолее ограниченията на съществуващите информационни ресурси. Своеобразно негово верую е формулировката за Ксанаду: „Другите имитират хартията (Word, Acrobat) и постоянния триизмерен свят ("Virtual Reality"). Вместо това нашата система се опитва да създаде документи, по-добри от хартиените и пространство, по-добро от реалността.” (Nelson, Smith. s.a.). В изследванията и публичните си лекции Нелсън недоволства от ситуацията, при която не само хипертектът е сведен отново до представата за страница – правоъгълна, двуизмерна – макар и върху екран, но и създава неудобствата на „хартия под стъкло”, върху която все още не може ефективно да се добавят бележки. Нови технологични решения впрочем, повече или по-малко задоволително, компенсират вече и този недостатък.

„Образовани/литературни машини” (Literary Machines, 1981) и „Машини на мечтите” (Computer Lib/Dream Machines, 1974) – това са заглавията на най-известните книги на Нелсън, проектиращи системи, които да включат, свържат и направят достъпна цялата съществуваща литература („литература означава сбор от документи с всички техни възможни връзки”, Nelson, Smith. s.a.), създаване на „докуверс” – вселената от документи, което, също като хипертекст и хипермедия, е термин, предложен от Нелсън. Предизвикателството за него е изнамирането на начин, по който да се „представят всички възможни документи” (Nelson, Smith. s.a.), Нелсън не само наставлява и предлага, той и прилага собствените си хипотези, като „Литературни машини” например е книга, построена на хипертекстов принцип, позволяващ свободно комбиниране и нелинейно четене.

Проектът Ксанаду (1972, 1994, 1998, 2007 – годините на различни етапи от или по-скоро опити за осъществяването му), който многократно е анонсиран, концептуализиран, рестартиран продължава да остава именно проект в развитие, подкрепян от специално разработвани софтуерни решения, но запазващ акцентите си, както ги преповтаря Нелсън: обвързаност на всичко с всичко в системата на Ксанаду, всеобхватна референциалност, проследимост на всички цитати, позовавания, връзки, противопоставяне на web, макар това да е изобретението, което поне частично реализира проекта му; все новите и нови предложения за развитие на идеята Ксанаду включват непременна двупосочност на линковете с възможност за коментиране, „транскопирайт”, мигриране на проекта Ксанаду в WWW. Като ход в „трудната борба” със стандартите на мислене на днешния ден[2] Ксанаду е продължен със следващия проект на Нелсън – „Транслитература”, където освен различни решения на електронната инфраструктура, съвместими или конкуриращи Паяжината, звучат характерните за учения утопични или по-скоро задължително насочени към реформиране на статуквото заявления: „Това, което следва, не е обещание, а дневен ред, един почти завършен проект. Той няма крайни срокове за изпълнение. Може да отнеме десетилетия или да отнеме месеци, в зависимост от това, кой друг ще се заинтересува. Може да не се случи в моя живот. Но важното е да се започне.

„Транслитература” е нашето име за предложения нов универсален жанр, подразбиран като унифициращ електронните документи и медии, изтриващ формалните граници и проблема с авторските права.” (Nelson 2007)

Вслушвайки се в казаното от Т. Нелсън, разпознаваме идеи, които се осъществяват пред очите ни и които свидетелстват не на последно място за важността на самия „аугментиран” (ако използваме термина на Енгелбарт) от компютърните технологии обмен на знание, идеи, гласове, а като следствие – и човешки интелект и субективности.

Обобщение на позициите на Нелсън може да бъде намерено в едно от скорошните му изказвания: „През 1960 имах визия за световна система за електронно публикуване, анархична и популистка, където всеки може да публикува каквото си поиска и всеки може да го прочете. (До тук звучи като web). Но моят подход е свързан с дълбочината на текста – включително паралелното взаимно сравнение, анотиране, включително уникален план за авторските права. Сега наричам това „дълбока електронна литература” вместо „хипертекст”, тъй като хората си мислят, че хипертекст означава web.

Заедно с няколко чудесни колеги, работех неотстъпно за тази визия в продължение на почти петдесет години и не възнамерявам да приключа с това докато светът не получи подобаваща, сериозна, дълбока електронна литература.” (http://hyperland.com/mlawLeast.html)

Паралелизъм, неограничено взаимно свързване, стабилност на адресирането на електронните документи, което ще позволи и препращане винаги към оригинала, преодоляване на триизмерността с възможно добавяне на достъпност на измененията и в четвърта, времева перспектива, дори освобождаването от „затвора на файла”, както го нарича Нелсън, което би означавало разделението на документа на файлове да може бъде различно в различни моменти без това да повлиява структурата на цялото, като така се създават „транслитературни документи”. Това внимание към файла - структурен компонент и едновременно фрагмент от целостта е интересно за нашето изследване, защото е съсредоточаване върху проблема за текстовата определеност, съставляваща файла или лексията като хипертекстова единица. Тяхната променливост, динамичност или обратно, фиксираност, статичност представят различни възможности и за хипертекстовото словесно изкуство, литературата в тесен смисъл.

Без колебания относно пределите на тесния и широк смисъл на литературата върху теорията и критиката на хипертекста работи професорът по англицистика и история на изкуствата Джордж Ландоу, върху чиито виждания ще се спрем по-долу, за да проследим литературните импликации в разбирането на хипертекста.

Ландоу разработва редица въпроси на хипертекстовите системи, визирайки именно художествената литература, като особено внимание обръща върху симултанността на проява на посттструктурализма и деконструкцията от една страна и хипертесктовата технология, от друга. В няколко свои изследвания Ландоу доказва, че хипертекстът е ефективен аргумент, илюстрация, проясняване на постструктуралистичната теория. Ще приведем едно авторово резюмиране на позицията, която пространно е изразена в други няколко студии: „Хипертекстът, една информационна технология, състояща се от отделни блокове текст или лексии и електронни връзки, които ги обединяват, има много общо със съвременните литературни и критически теории. Например, също като последните работи на постструктуралистите Ролан Барт и Жак Дерида, хипертекстът преформулира конвенционалните, традиционни разбирания относно авторите, читателите и текстовете, които те пишат и четат. Електронното свързване, което представлява една от ясно определимите черти на хипертекста, въплъщава разбирането на Юлия Кръстева за интертекстуалността, на Михаил Бахтин за многогласието, схващанията на Мишел Фуко за властовите мрежи, идеите на Жил Дельоз и Феликс Гатари за ризоматичната, „номадска мисъл.“ (Landow 1994а: 1). Ландоу е убеден, че съвпадението се дължи на различно изразеното, но общо недоволство от „двете свързани явления – печатната книга и йерархичното мислене“ (Landow 1994а: 1). И, доколкото Ландоу се движи в академичното поле на литературната наука, той вижда преосмислянето на ролята и на двете като условие за развитието на университетското литературно образование, преосмисляне, вдъхновено и от влиянието на хипертекстовите информационни системи върху достъпа до обектите на литературно изследване, върху конструирането на учебните програми и интегрирането на изследванията още в процеса на осъществяването им, като хипертекстът стимулира особено силно интердисциплинарността при литературното изследване, което може да се интегрира в преподаването още в процеса на своето осъществяване.

Смятайки, че проясняването на постструктуралистичните идеи, някои от които се възприемат като странни, претенциозни твърдения, може да се осъществи точно в хипертекстовите системи, Ландоу извежда още една конвергентна точка – изтриването на границата между литературата и написаното за нея, между креативния и дискурсивния стил, което по неочакван, но убедителен начин се осъществява не в книжната култура, където е прокламирано, а в появилия се скоро след първите текстове на Барт, Кръстева и Дерида електронен хипертекст. Постструктуралистите привличат вниманието на Ландоу и с още нещо – употребата на метафори, които съвсем скоро ще станат термини във хипертекстовата култура – връзка, мрежа, паяжина, пътека (Р.Барт), мрежа, възел (М.Фуко – „редът е вътрешен закон, скрита мрежа”), връзка, паяжина, матрица (Ж.Дерида, Landow 1992: 25).

Работейки върху проблемите на хипертекста, през годините Ландоу предлага многобройни вариации на определението за хипертекст, поне такова, което да е приложимо и по отношение на литературния хипертекст. Ето някои от тях:

- „текст, който се възприема като нелинеен, или по-точно, като мултилинеарен и мултисеквенционален“ (Landow 1992: 4);

- характеристиките на новата медия са „многогласие, отвореност, мултилинеарна организация, въвеждане на нетекстова информация и фундаментално реконфигуриране на авторството, включително на представите за авторски права и за авторския статут в текста.“ (Landow 1994а: 36)

- „За разлика от статичната форма на книгата, хипертекстът може да бъде композиран и четен непоследователно, това е варираща структура, съставена от блокове текст (или от лексии, според термина на Р.Барт) и от електронни връзки, които ги обединяват.“ (Landow 1994а: 3)

- хипертекстът е „информационна технология, която изисква активността на читателя“ (Landow 2006: 92).

Определенията на Ландоу от различните му студии са сходни, те не толкова свидетелстват за еволюция на концепцията му, колкото служат на всяко конкретно изследване, в което се срещат, за заостряне на вниманието към отделни особености на хипертекстовите структури.

В този смисъл и поредицата „Хипертекст”, „Хипертекст 2.0”, „Хипертекст 3.0” (Landow 1994b, 1997, 2006) представя постоянно обновяваната концепция на Ландоу за хипертекста, обогатявана от актуално наблюдаваното в мрежата и от арт практиката, с променяне на акцентите, като в последната (засега) част такива са уеб-блоговете, „овластяването на читателя”, конвертирането на печатни текстове в хипертекст, линкирането/свързването, но всъщност ученият и в други предишни свои книги и статии се интересува от текстовите граници, преходи, явни и маскирани връзки, преосмислянето на традицията на книжния наратив при създаването на хипертекстови цялости. Опитът за осмисляне на същността на обекта на хипертекстовата теория и отговорът на въпроса, какво всъщност четем в хипертекста в „Хипертекст 2.0”, както и типологията на връзките в хипертекста в книгата „Хипертекст 3.0”, са несъмнен принос[3], но веднага паметта услужва с твърдението на Т. Нелсън за ненадеждността и краткия живот на всяко категоризиране, цитирано в увода на същата книга. По-съществено е, че описанието и разграничението на способите за свързване на хипертекстовите блокове, разсъждението за свободата и ограниченията, които генерират разнотипните връзки, става основа и за анализ на влиянието на хипертекстовостта върху четенето и писането в тази среда. Още първата книга в поредицата обръща внимание върху тази проблематика, спирайки се на „компенсациите“ (Landow 1992: 6), които дава електронната хипертекстова среда на привикналия с книгата читател, постепенно приближавайки го до автора, поставяйки и двамата в една рамка, пред един интерфейс, който позволява и двете, диференциращи ги преди, действия. В това ранно изследване обаче далеч по-важно е изясняването на въпроса за същността, употребите, терминологизацията на думата „мрежа”, като Ландоу обръща поглед към генерализиращо разбиране, т.е. всичко написано, разглеждано като мрежа, „информационният свят” като цяло, включващ и литературата, впрочем мислена и в тесен – словесност, и в широк смисъл, т.е. записи на буквено-цифрови знаци. (Landow 1992: 23) На същата страница прави впечатление изключително любопитно споменаване на „някои актуални системи, наричани паяжина”. Годината на изданието е 1992, WWW едва прохожда и нейната конкурентна сила спрямо предходни и следващи хипертекстови системи все още не е дори предположена, самият Ландоу в следващите си трудове не веднъж ще прави паралели и ще доказва предимства и подлежащи на отстраняване недостатъци на уеб-архитектурата, както впрочем го прави през годините, при това с патоса на защита на алтернативното решение Ксанаду Тед Нелсън. [4]

Наблюденията на Ландоу върху хипертекстовото конструиране го водят и до проследяване на промените, „реконфигурирането” на текста, автора, писането, наратива, литературното образование, както и до анализ на промените в самата литературна наука. Нейна основна опора е текстова цялост и завършеност, определяна като творба, но при многото пътеки в хипертекста, които се разклоняват и всеки път създават различен текст, - иначе казано всеки читател действително, а не само според теоретичната рефлексия, чете свой текст, - литературният критик не може да се опре, както до сега, върху определеността на творбата и се оказва в почти изравнена позиция с читателите, които през предишните литературни епохи е направлявал, а понякога дори наставлявал. Сега обаче, ще добавим, възниква нова, подлежаща на изследване проблематика, – самият феномен на множествеността на версиите на една творба, както и последиците от свободното рекомбиниране на всички нива на реципиране, създаващо ефекта на многогласие. Доколко това занимание осигурява предишната овластена позиция на литературния критик, е спорно, но със сигурност тези нови аспекти представляват легитимен обект на научно изследване.

Анализът на хипертекстовата специфика и разпространение обосновава наблюдението, че литературният критик и литературният автор вече са изгубили привилегиите, които им е осигурявала три столетия установената система на производство и потребление на печатната книга и самата култура на модерността, а текстовете съществуват по нови правила. Самият Ландау ги демонстрира в своите хипертекстови проекти – не така мащабни като концепциите на Нелсън, но затова пък достъпни и работещи. Обединени в http://www.landow.com/ „Викторианска мрежа”

Опитвайки се да изведем приложими към нашето изследване особености на хипертекста от многобройните и хипертекстово разрастващи се трудове на Ландоу, ще посочим следните, наблюдавани от него, промени в традиционния текст :

- дисперсия на всеки текст в другите и като следствие анулиране на уникалността на творбата;

- неприложимост на понятието „завършеност”;

- подвижност, „преходност” на центъра на текста;

- еквивалентност на интер- и интра-текстовите връзки;

- изместване на изследователското внимание от текста към междутекстовото пространство, т.е. връзките;

- понижаване на нивото на контрол на автора над текста или по-скоро споделяне на тази власт [5].

Промените на всички тези нива положително ще доведат до промени в системата на културата и в принципите на изграждане и действие на културната памет, които ще трябва да бъдат наблюдавани от учените в следващите години и десетилетия, но преди всичко те вече променят начина, по който четем и възприемаме другите. Нещо повече, хипертекстовите структури конструират не само знанието, но и персоналния ни опит и убеденост в съществуването и суверенността на другите гласове в глобалната полифония, в която именно хипертекстовостта прави невъзможен „тираничния, единичен глас” (Landow 1992: 11).[6]

Сред важните заслуги на Дж.Ландау е и опитът му заедно с Пол Делани да подготви един от първите сборници, посветени на проблемите на хипертекста в литературата и хуманитаристиката, където са представени позициите на водещите автори на 90-те години – Стивън Мълтроп, Джей Дейвид Болтър, Никол Янкелович, Джон Слатин (Delany, Landow 1991). Този ред на пишещи хипертекст и пишещи върху хипертекста обаче би бил непълен без поглед към книгата на Еспен Аарсет „Киберткекст: поглед към ергодичната литература”, в която той дефинира кибертекста, но отделя и една глава за преглед и опониране на влиятелни позиции за хипертекста. Аарсет оспорва „идеалистичната” фраза на Нелсън, че хипертекстът е свобода и се опитва да докаже, че той е по-скоро власт, но в чии ръце – това е въпросът, на който се търси отговор при анализа на знаменития хипертекстов роман на Майкъл Джойс от 1987 г. (изд. 1990 г. ) „Следобед”, издаден на CD, наречен не иначе, а „литературна машина”. Хипертекстовите наративи, според Аарсет могат да приложат различни стратегии към читателя, в резултат на което четенето е съпроводено или с усещане, че „историята се изплъзва и губи фокус” или че историята е лабиринт, в който читателят е по-скоро „хванат”, отколкото „изгубен” (Aarseth 1997: 91). Така новата среда изисква промяната на стратегиите на четене, но промените настъпват не само в тази зона на комуникацията. Писането също е с променени параметри, защото хипертекстовите наративи или хипертексответе с елементи на наратив могат бъдат както цялостно планирани контструкти, така и разчитащи на случайността в навигацията и намеренията на четящия, реализирайки така потенциала на мрежовата хетерархия. Аарсет е един от многото автори, както и по-долу може да се види, който обръща внимание предимно на четенето[7] на хипертекста, оставяйки ни така с подозрението, че или радикално новото при хипертекста са именно пътища на възприемане и въобще приемане на хипертекста, или че писането му е преминало в домейна на технологиите, а четенето е останало в този на хуманитарната рефлексия.

Аарсет поставя няколко важни въпроса относно хипертекста, на които дава отговори, валидни за 90-те години, и които ние ще поставим отново към текстовете и практиките онлайн в края на първото десетилетие на ХХІ век: „...в какъв смисъл хипертекстът е наратив? Хипертекстът литературен жанр ли или литературна техника? Колко по-различна е хипертекстовата проза от другите типове проза?” (Aarseth 1997: 84) Аарсет предлага и своя таксономия на хипертекста, и по-точно нелинейността, смятайки я не за тропа, която се отнася до смисъла, а за риторична фигура, намираща се в сферата на синтактиката. При тази уговорка той разграничава няколко вида нелинейност, между които: разклонения, връзки, пермутации, полигенезис (Aarseth 1997: 90-91). Всички те са форми на разклащане на текстовата стабилност – процес започнат от модернизма и постмодернизма; хипертекстът, кибертекстът, електорнната литература само правят видимо и значимо започнатото.

Англоезичната критика продължава да бъде изключително активна при разглеждането от различни позиции на потенциала и ефектите на хипертекста в разбирането на термина, зададено от Т. Нелсън, но не можем да пропуснем поне още една терминологична употреба, която при все че има по-малко приложение, има достатъчна литературоведска акустика. Става дума за Ж. Женет и неговата книга „Палимпсести: Литература от втора степен” (Genette 1997), където, изследвайки транстекстуалните отношения, авторът предлага една станала вече широко известна и цитирана класификация, съдържаща следните нива:

- интертекстуалност

- паратекстуалност

- метатекстуалност

- хипертекстуалност

- архитекстуалност.

Интересуващата ни хипертекстуалност е свързана от Женет с практиките на пародията, пастиша, травестията, бурлеската, продължението, като той разграничава още и хипотекст (изходният за преноса текст). Хипертекстът в разбирането на Женет е текст, създаден от друг чрез пряка или непряка трансформация (втората определена още и като имитация). Пак там Женет говори за транстекстуалността като начин за създаване на една „безкрайна книга”, каквато мнозина днес се изкушават да виждат в Мрежата, основана на хипертекстуалността. Извън тази риторичност обаче нека все пак видим разликите между електронния хипертекст и този, който постулира Женет. Той не предполага съществуване на отделните единици в синхронен/симултанен процес на свързване и достъп, свързаността е по-скоро в света на идеите, тя се отнася до смислите, но това е само един от аспектите на електронния хипертекст, при който свързаността е реална, актуална, физически осъществима, най-сетне и преди всичко в системата си от транстекстуалности Женет има предвид литературния текст, техно-хипертекстът няма сфера на ограничение. Като цяло обаче електронната хипертекстуалност е достатъчно близо до транстекстуалността на Женет и до идеята за цялостност и единство на текстовото пространство, което Нелсън назовава с неологизма „докуверс”.

Многогласието за хипертекста, което само частично се опитваме да разгледаме, избягва представата за разногласие само защото е толкова впечатляващо голямо, поради парадокса на натрупването. Мненията са в широк спектър, принадлежат на философи и литературоведи предимно от периода на постмодернизма (включително и такива с негативистична позиция спрямо него) и или изказват директно преценка и характеристика да хипертекста и мрежата (Цв. Тодоров, У. Еко, С. Жижек) или са тълкувани като негови предвестници (М. Бахтин, Ю. Кръстева, Ж. Дерида, М. Фуко, Ж. Дельоз и П. Гатари, Ж.-Ф. Лиотар, Ж. Бодриар). Към тези имена се налага да добавим още едно поради специфичен принос към литературоведското осветляване на електронния хипертекст – това е Ролан Барт, от чието известно изследване „S/Z”, смятано често и за начало на постмодернистичната интерпретация, Дж. Ландау избира термина лексия като особено подходящ за назоваване на хипертекстовите елементи/фрагменит/модули.

Съгласията и несъгласията с този терминологичен избор са много, но ще изброим най-съществените, влияещи и на нашата позиция. Барт предлага разчленяване, „разсипване” на текста в процеса на четене и коментиране, докато процесът на разделяне на хипертекста на фрагменти, ако допуснем, че съществува изходна цялост (това са преди всичко случаите на дигитализиране на книжни текстове, които се представят в хипертекстова форма), се осъществява от автора или публикатора, макар да е движен от сходни принципи. Процедурите, които описва Барт, са предхождащи, не последващи, но все пак между самите компоненти (съответно на четене и писане) има значими общи характеристики, защото и лексията и възелът са „единици значение”, свързани по различни начини, за да образуват текст; те представляват „означаващото” и конструират, както Барт казва, „стереографичното пространство на текста”. Най-важно от всичко обаче в позицията на Барт и, като следствие, в усета на Ландау към сходствата на явленията и аналогията на ситуациите, е че действително, когато текстът бъде сегментиран – от писателя, читателя или коментатора – става провъзгласеното от Барт освобождаване от „идеологията на целостността”. Това е главното, което се случва и с текста, и с литературата в края на ХХ век, защото хипертекстът в информационната, дидактическата, литературната му версии, върху който почти три десетилетия се провеждат световни конференции, пишат се научни трудове от различен ранг и жанр и съставящи библиография със стотици заглавия (повечето от тях онлайн достъпни и хипертекстово организирани), след многото си програмни решения, кулминирали в глобалното приемане на функционалното, адаптивно и еволюиращо изобретение на Тим Бърнарс Ли, вече се е превърнал не толкова в продукт на развитието, колкото в модел на съвременната културата.

2. Руски позиции

В тези библиографии руската наука предлага редица свои изследвания за хипертекста, отличаващи се с различна степен на оригиналност, обхват и дисциплинарна доминанта (не принадлежност, доколкото самият обект – хипертекстът бива припознаван от различни научни области), но ние ще се спрем на онези, които се отнасят към хуманитаристиката и в частност медийните науки, лингвистиката, литературознанието. Всички те са достъпни преди всичко благодарение именно на интернет технологиите и на хипертекстовите структури, чрез които са организирани изложенията на резултатите от научните изследвания.

Едно от често цитираните изследвания е на Инна Купер (Купер 2000)[8], която разглежда хипертекста в светлината на съвременните теории за комуникацията и речевите актове (Остин, Сърл, Хабермас, Луман, Лиотар), а също и обичайно проследяваната хронологията в развитието на теориите за хипертекста. При този преглед И.Купер отбелязва, че „хипертекстът като начин за комуникация и организация на знанието включва в себе си самото знание (текста), компютъра и програмното осигуряване. Това значително усложнява описанието на хипертекста, той се изплъзва и не се поддава на определяне.” При все това Купер се опитва да анализира няколко определения и да изведе общите и съществени техни компоненти, сред които ще отбележим следните:

- структуриран текст;

- поддържане на асоциативни и смислови връзки между откроените елементи;

- възникване и актуализиране на множество различни отношения в многомерно пространство;

- последователност на компонентите, избирана от читателя;

- мултимедийност.

Основното обаче, на което авторката обръща внимание е, че в различните случаи, определения или теории „под хипертекст може да се разбира: а) метод за обединяване на документи; б) особено организиран текст; в) механизъм, позволяващ организацията на текстове; г) форма на организация на материала; е) разклоняваща се документация”(курсивът е наш – Р.Б.).

Купер не настоява като хипертекст да се разглежда единствено електронната му форма, но подчертава нейното преобладаване, едновременно с това привеждайки примери от признания на руски писатели от ХХ век (Шкловски, Замятин, Набоков), че създават винаги първо фрагменти, във висока степен автономни, разположени на отделни места (листчета, картончета), които после съединяват в голяма литературна творба, примери, които доказват естествеността, иманентността на хипертекста за писането. Заедно с това Купер рефлектира над определянето на хипертекста от Теодор Нелсън като процес и резултат така: „Фиксираните по традиционен начин мисли не е необходимо да се построяват в единен, свързан текст, достатъчно е да бъдат показани връзките между тях. Така резултатът става идентичен на процеса.”

За Купeр са важни още и метафорите на хипертекстовото пространство, но тя подчертава също значението на такъв низ от въпроси като съхраняването, свързването, навигацията, достъпа. Те се пораждат от „прекомерната смислова изобилност” в мрежата, където разсредоточените в пространството, наглед хаотични хипертекстови структури позволяват „да се съберат множество значения във времето и по този начин да се осигури цялостност на възприятието”.

Друга интерпретация на хипертекста в интердисциплинарното поле е дисертацията на И.Илина „Проблеми на изучаването и възприемането на хипертекста в мултимедийната среда Интернет” (Ильина  2009)[9], в която хипертекстът се разглежда като „семиотико-лингвистична вариация на медийния текст”. Изследването е ориентирано към интернет журналистиката, но за нас в него представлява интерес подходът към проблемите на ефективността на онлайн четенето, анализа на оптималната дължина на хипертекстовата верига, критериите за цялостност на хипертекста, изграждането, пресичането, разпадането на семантичните единства в хипертекстовите структури, както и самото обособяване и определяне на техните базови компоненти, наричани информационни единици (ИЕ), представляващи „минимален съдържателно цялостен текстови фрагмент”. От позициите на журналистиката Илина изследва някои хипертекстови медиа формати, като блоговете, но се концентрира преди всичко върху техния информационен потенциал и ефектите му върху конкретни медийни аудитории.

Статиите и студиите, както и дисертационните трудове за хипертекста в/за руската мрежа са десетки и прегледът им би могъл да бъде значително разгърнат (Ще добавим още: Эпштейн 2009; Генис 1994: 5; Саенко 2004: 194-196; Галушко 2000; Емелин 1999; Клочкова 2009), в търсене на консолидирана и авторитетна информация ще се обърнем към книгата „Теория на хипертекста и хипертекстовите практики в Рунет” на Олга Дедова, която е най-обхватното подобно изследване както по отношение на проблемите на теорията и терминологията, така и по отношение на обектите, които презентират хипертекста в съвременната руска мрежа. Впрочем, заслужава да се акцентира, че нейното име – Рунет –Русский Интернет, един неологизъм и каламбур, присъщ до скоро само на мрежовия сленг, присъства в самото заглавие (и в текста) на този труд, издаден от Московския държавен университет, и така получава научна легитимност.

Структурирането на книгата следва обичайната схема за изследванията на хипертекста – представяне на основните имена и тези в историята му, както и теоретичните предпоставки за осмисляне на ролята, функциите, особеностите на явлението. Според позицията на Дедова, най-логично е да се обвърже наблюдаваното в момента свърхскоростното разгръщане на хипертекстовите и хипермедийните масиви с теорията на постструктурализма: „Хипертекстът е идеологически резултат на постструктуралистичния подход към същността на текста, който на практика реализира принципите на многообразие, множественост, вариативност, фрагментарност.” (Дедова 2008: 57).

Олга Дедова се спира по-обстойно върху хипертекста като лингвистичен обект, разглеждайки го в светлината на развитието на текстологията през последните десетилетия, и като „специфично явление на компютърния дискурс”. Както може да се очаква, авторката дава и свое определение за хипертекста: „хипер (свръх, над)-текст, както подсказва и самият термин, обозначава информационно пространство, позволяващо да бъде разрушена обособеността на отделния конкретен текст, поместен в него, чрез създаване на система от връзки, служещи за обединяване на тези текстове в свръхтекстови единства.“(Дедова 2008: 30).  Определенията обаче винаги ни оставят с чувство за непълнота на обхвата, за недостатъчност и тогава идва ред на метафорите. Както мнозина други пишещи за хипертекста и мрежата, и Дедова им отделя внимание и се спира в анализа си преди всичко върху две с литературни релации към Х.-Л. Борхес – Вавилонската библиотека и Градината с разклоняващите се пътеки, но не пропуска и „Александрийска библиотека”, и „Книга на книгите”, и дори „модел на Вселената” (Дедова 2008: 43-48).

Дедова подразделя електронните хипертекстови реализации на следните „интернет жанрове”, визирайки преди всичко тяхната прагматика: информационни, учебни, художествени. За целите на нашата студия обаче ние по-подробно ще се спрем единствено върху характеристиките на литературния хипертекст, които „отвътре”, от руския културен и академичен контекст, дава О. Дедова. В книгата си тя убедено заявява, макар и да се опитва да види феномена на хипертекста от всички възможни ъгли с доминиране на лингвистичия ракурс, че в руската мрежа литературните текстове имат „съвършено особен статут” (Дедова 2008: 59). Подчертани са обилието и многообразието им, но също и вариативността, и необходимостта от ясно разграничение на първо място между книжен, определян от Дж. Ландоу като квазихипертекст, което Дедова приема, и електронен хипертекст, а при втори принцип на делене на:

- печатни и ръкописни дигитализирани линейни творби;

- литературни текстове, създадени върху хартия, но в електронната си форма „материализиращи някои от своите хипертекстови връзки” (Дедова 2008: 236);

- собствено мрежови текстове, т.е. „сетература” („сетевая литература”).

Дедова отбелязва, че като цяло произведенията на хипертекстовата литература се ориентират към възпроизвеждане на жанрове на книжната литература, но представят различна организация на вътрешното си пространство, което е с подвижни граници, текстът е нестабилен и дисперсен. Едно от заключенията на руската авторка успява да резюмира цялостната й позиция, включително и за художествения хипертекст: „хипертекстът е модел за организация на електронния текст, характеризиращ се със специфична структурност и разклонена система от програмно поддържани вътретекстови и междутекстови преходи, която предполага съществуването на възможности за читателско интерактивно въздействие върху последователността на представяне на композиционните единици. Днес този модел е вече добре усвоен от комуникативните практики и напълно основателно може да се констатира, че се е формирал особен вид текст.“ (Дедова 2008: 266).

Паралелно с развитието на лингвистичните изследвания върху хипертекста в руската наука вървят и литературоведските опити да се осмисли феномена, за който технолози, философи и лингвисти почти единогласно твърдят, че е свързан и с литературния опит на последните десетилетия, като подчертават значението на руско-американския опит на Владимир Набоков при създаването на хипертекстови структури в късните му романи за промяна на читателската възприемчивост и критическото мислене по отношение на новост. Такъв именно опит се оказва праг към далеч по-значима и обхватна иновация, каквато са електронният хипертекст и хипермедия.

Сред най-ранните руски литературоведски интерпретации на хипертекстовата проблематика са статиите на М. Визел, посветени преди всичко на книжния хипертекст в романите на Итало Калвино и Милорад Павич, но обръщащи се и към постмодеринстичните позиции за хипертекста (Р. Барт, И. Хасан), както и към хронологията в развитието на електронния хипертекст с акцент върху WWW: „Именно разработеният от Бърнарс-Ли и неговите съмишленици език за хипертекстово маркиране HTML (Hypertext Mark Up Language) (...) води до това, че Мрежата става това, което е – нова Вселена, преобърнала привичните представи за света и човека.“ (Визель 1999). В десетилетието преди тя да възникне обаче, Калвино (както и колегата му от OULIPO/Ouvroir de Letterature Potentielle Р.Кьоно) експериментира с разклоняващи се и множащи се сюжети и текстове, създава есетата от книгата „Литературната машина”[10], изгражда своя стил на отношение към текста и публиката, благодарение на който и двата предишни обекта на автора се превръщат в агенти, получават воля и власт. Последният роман на Итало Калвино „Ако пътник в зимна нощ” дава неизброими примери за тези променени взаимоотношения, чиято тогавашна новост е станала вече неотделима част от съвременното онлайново хипертекстово писане и четене, или както в една от главите на романа е казано „в мрежа от преплетени линии”(Калвино 2008:123) (телефонни в сюжета, но и всевъзможни линии на връзка, вездесъщи и непроследими). Ще приведем само два от тези примери:

- „(...) оттук насетне романът започва да се отърсва от мъглявата си неопределеност (...)” (Калвино 2008: 20)

- „От няколко страници насам очакваш безплътната жена да добие форма по начина, по който безплътните жени добиват форма върху писаната страница и именно твоето читателско нетърпение тласка автора нататък.“ ( Калвино 2008: 21-22)

Освен извадки от текста, ще допълним още към анализа на Визел и фрагмент от интервю на Калвино пак по повод същия роман: „Така или иначе, най-много гледах да изтъкна обстоятелството, че всяка книга се ражда в присъствието на други книги, във взаимоотношения и съпоставка с тях.“ (Калвино 2008: 241). Казаното е несъмнено съзвучно с хипертекстовата теория, то е търсене в същата посока, подготвително действие, предусетило посоката на културното развитие в неговата „машинност”, позволяваща екстериоризацията на връзките между текстовите и книгите.

Връщайки се към Визел ще отбележим, че класификация на хипертекстовете, която той използва за определянето на характера на късните романи на Итало Калвино, би могла да е продуктивна и при други обекти, включително съвременната литература в електронен формат. Ето защо ще цитираме това подразделяне на хипертексответе:

1. Художествени / нехудожествени.

2. Изолирани / мрежови.

3. Само четене / четене с коментари / четене - писане.

4. Проекти на един автор / проекти с възможност за колективно творчество.

5. Аксиални (имащи магистрален, „книжен” принцип на построяване) /дисперсни (без ясно изразена повествователна ос, без начало и край). (Визель 2002)

Редица от примерите в Интернет, които дава Визел в тези свои статии от края на ХХ век, за да подкрепи класификацията си, вече или не са достъпни, или са останали – необновявани с години - като паметник на ранните литературни опити в мрежата („Afternoon” на Майкъл Джойс, порталът „Електронен Лабиринт", проектът на Михаил Епштейн „Книга на книгите”), илюстрациите му за иновационния потенциал на Интернет за мигновено получаване на разнородна информация (намирането на цитат от Шекспир) са вече всекидневие, но анализите на критика върху неекранните хипертекстове на постмодернистичната литература остават валидни. Както остават достъпни напечатаните романи на Калвино...

Следващ автор, занимаващ се с литературните реализации на хипертекста, е Н.Фьодорова. Нейната дисертация, озаглавена „Хипертекстовите форми и функционирането на техните единици в руската литература през ХХ – началото на ХХІ век” (Федорова 2008), се насочва на първо място, не изменяйки на привичния формат на изследванията за хипертекста, към преглед на спектъра от теории за и рефлексии върху хипертекста, спирайки се на деконструктивистичните, психоаналитичните, феминистичните и антропологичните интерпретации. Сред съвременните подходи към хипертекста Фьодорова извежда два водещи и опониращи си:

„Наратологичен, показващ наративната природа на хипертекста, а следователно и връзката му с предшестващата литературна традиция (Дж.Мъри, М.-А. Райън)

Лудологичен, разглеждащ хипертекстуалното писмо и хипертекстуалното четене (wreading) като вид игрова дейност (E.Аарсет, С.Мълтроп).” (Федорова 2008)

Фьодорова обаче избира свой изследователски ъгъл, определяйки го като интерес към „дигиталните начини за репрезентиране на един литературен текст”, и подчертава връзките между авангардистичния и постмодернистичния опит и традиция и новата медийна среда, включително такива текстове-експерименти като „РОМАН” на Р.Лейбов и „Безкрайна безизходица” на Д. Галковски, но заявява, че за актуализацията на хипертекстуалната форма от принципно значение е не дали става дума за дигитална или книжна версия, а дали има активен читател, представляващ конструктивен елемент на тази форма, както и че в историята на литературата хипертекстът се е развивал независимо от развитието на технологиите. Ще обърнем внимание, че тази позиция е доста по-различна от настояването на О.Дедова за ясно разграничаване между книжния и електронния хипертекст и е по-скоро сходна с позицията М.Визел, който признава разликите, но и настоява за максимално близко интерпретиране поне на литературните текстове в двете им форми на съществуване. Важно в тази работа е изборът за съсредоточаване върху „синтагматиката” на хипертекста и по-специално върху фрагмента, думата, буквата. Последната е третирана като „единица на графичната подреденост” на хипертекста. Действително, руският авангард и поставангард предлагат достатъчно примери и опити за онезависяване и на думата, и на графемата, някои от които имат мрежово позициониране. Анализирайки фрагмента, Фьодорова се спира и върху азбучното подреждане, толкова често използвано в постмодернистичната литература, като вижда в него аргумент за принципа на факултативност и подвижност на сюжетната последователност изобщо. В дигиталния хипертекст азбучните текстове обаче са относително по-рядко използвани след преживения апогей в книжната култура на 90-те. Това е съзвучно и на заключението на авторката, че, че дигиталният хипертекст вече е преживял своя „златен век” през 90-те години и това го „отдръпва от перспективата на съвременността и го поставя в диахронната перспектива на историята на литературата”.

3. Хипертекст и книга – паралелно четене

Един от принципите на новата култура, дефиниран от М.Маклюън преди десетилетия, но при всяка нова медия доказващ валидността си, е този на „огледалото за задно виждане” – нужното (неизбежно?) за движението напред обръщане към образците, имената, правилата на културата на миналото. Едно красноречиво потвърждение на този принцип е постоянното оглеждане на интернет практиките към книжната култура, което личи на самата словесна повърхност в метафорите на мрежата, имплициращи компютърното имитиране на книгата (четем от екран, но прочитаме и там страници!). Това може да се възприеме като изява на носталгия или като форма на унаследяване, но при всички случаи не трябва да се подминава само с обясненията за назоваване на непознатото ново с привичното старо, защото вековната култура на книгата не е нито преодоляна, нито просто продължена, а подкрепена, потенцирана, „аугметирана” от електронната култура. Активната рефлексия върху тази роля на мрежата заставя всички, пишещи за хипертекста, да направят тази важна съпоставка, ще го направим и ние, виждайки в това възможност да се спрем и върху българския принос в изучаването на явлението. При сравняване на книгата и мрежата очаквани са разлики в параметрите на текста, спецификата на възприятието, типовете култура, комуникация, общности, защото всъщност се съизмерват културата на писмената фиксация и архивирането с културата на флуидния, ефимерен електронен текст.

Много от опитите за паралелно „четене” на книгата и хипертекста започват с лекцията на Умберто Еко от 1998 г. „От Интернет към Гутенберг, или Книга и хипертекст“ (Эко 1998), която изразяваше малко патетичен оптимизъм за бъдещето на традицията на ръба на времената, които бяха промяна и преход във всичко, включително и в самите хранилища на паметта, станали електронни. Но днес е очевидно - Еко е бил прав в убедеността си, че природата на художествената литература ще си остане неизменна, независимо от материалността, която ще я донесе до читателя, че медиите няма да убият книгата, а ще породят не само нови форми на грамотност, но и нови форми на творчество, запазвайки връзка с традицията – ни повече, ни по-малко, поглеждайки всъщност в „огледалото за задно виждане”.

Краят на книгата, поне що се отнася до литературата, беше прибързано оповестен, а после многократно опроверган, за да отстъпи място на детайлизирани съпоставки между двата типа реализация на текста в различни по характер и обхват научни изследвания, визиращи текста и хипертекста, включително и у нас, като интерес бе проявен както и литературознанието (Ж.. Иванов, Г. Стайков, Р. Русев, А. Главанакова), така и от книгознанието (М. Цветкова,  виж. Например Русев 2006; Цветкова 2009; Парижков 2006).  Към паралела между хипертекста и печатната книга се тръгва от позициите на всеки от агентите в културната комуникация чрез текст – пишещите, четящите, произвеждащите книгите и електронния хипертекст и доста по-рядко, впрочем, от позициите на промените в самия текст, което може да означава поне две неща – че ги няма или че не се регистрират. Причината за последното е в недостатъчно разработеният изследователски инструментариум, от една страна, а от друга – трудно обхващаната широка проблематика на изследванията на Интернет и киберкултурата, ветрилообразно отваряща се пред всеки изследовател, който реши да се концентрира върху само един техен сегмент.

Загубата на контрол над текста в редица случаи се определя като основна последица на хипертекста, сравнен с конвенциите на печатната книжна култура. Живко Иванов пише (в хипертекст и онлайн) следното: „Читателят сякаш е изправен лице в лице с определен тип текстуална произволност. Пишещият, обратно, губи базисните форми на контрол над текста - текстът клони към постоянни разпади, към фрагментност и атомизация в средищните зони на конститутивните си елементи като ги превръща в lexia (Барт) или случайно нахвърляни през куп за грош блокчета текст.” (Иванов 1999). Но читателят е по-скоро само привидно овластен, той е заставен да избира, да бъде активен, да участва в симулацията на сътворчество, той е не по-могъщ от героя на електронна игра, който побеждава и се разпорежда с виртуалните пространства и създания, стриктното програмирани да създават илюзия за власт. Тук обаче има съществени отлики между нагласите и характеристиките на геймърите и хипретекстовите читатели, но те биха били фокус на друго изследаване. Все пак, съществуват различни типове хипертекст, така че някои от тях действително биха могли да ни приближат до идеята за пълната свобода и произволност, както се реализира това в най-общо разгледания от Г.Стайков „мрежов” тип хипертекст: “При него няма и помен от каквато и да е йерархия, а „връзките” могат да ви отведат там където и не сте предполагали. Пред нас е една „мрежа”, при която няма начало, среда или край и сякаш съществува само и само, за да отлага до безкрай края на четенето. Затова не е чудно, че това е любимият формат на литературните експерименти в Интернет.“ (Стайков 2004). Тогава възниква друг проблем, отнасящ се до обособимостта, определимостта на хипертекстовата творба, чието отсъствие би ни заставило да преразглеждаме и други категории и да говорим по-скоро за практика на онлайново движение/четене, подобна на постмодерните пърформанс или инсталация.

„Загуба” не винаги носи негативен смисъл, както това може да бъде видяно от новите роли на читателя, но със сигурност означава нови реалности в културата на книгата, които пак произлизат от читателя, чийто профил в 22 пункта аналитично представя М. Цветкова, всъщност търсейки отговор на въпроса „Как издателите, а и медиите като цяло, биха могли да реагират на диктатурата на променения читател?” (Цветкова 2009). Някои от тези изисквания на „променения читател” са повод не за противопоставяне, а по-скоро за конвергентно представяне на проблема „книга - електронен хипертекст”, всъщност и творбата, и книгата получават шанс за алтернативно съществуване. Ще цитираме три от най-показателните “постулати” за новия читател:

- „9. Промененият читател иска всички нужни книги винаги да са му "на разположение". И се ориентира към мобилните „библиотеки" - портативните устройства за електронни книги, планшети, таблети и всевъзможни формати на „екстернална памет" за „наливни книги".”

- „10. Промененият читател иска книгите никога да не се изчерпват от пазара. И системата му отговори с книжни улични автомати, свързани с виртуалните канали чрез интернет, със сателитни терминали и с всевъзможни „умни" модификации на системите за „печат при поискване".”

- „11.Промененият читател иска книгите да са нематериални.” (Цветкова 2009)

Вижда се, че ограничение и възможност са в динамично равновесие, щом стане дума за паралел между книгата/хартията и хипертекста в електронна среда. Читателят вече е свикнал със самата идея за перманентна новост и неограниченост и така неговите очаквания оказват от своя страна натиск върху нови изобретения, динамизиращи, правещи мобилни, виртуализиращи книгите.

Ние ще се опитаме да видим някои от най-важните според нас промени, регистрирани в така често назовавана „пост-Гутенбергова” културна фаза, която изживяваме, чрез кратък паралел на хипертекста с книгата, защото именно той обуславя и обяснява прехода от едната към другата форма на съществуване на словесността; хипертекстът е и стимулът, и формата за миграцията в Мрежата.

Обичайно книгата се възприема като линеарна, определена в своята цялост и материална даденост (поне визуално и оттам, в света на видимостите – и по дефиниция); в нейните корици – граници текстът е физически изолиран от всички останали, което допълнително потенцира представата за суверенност, за изграждане на собствен свят. Книгата е подчинена на „предпоставените параметри” на печатната технология, станали през вековете за литературата удобни и привични, и усетени с нова сила едва сега, при съперничеството на новата медия. Впрочем, ще признаем, че спорадична съпротива срещу окончателността на печатния текст е имало и преди, ако си спомним недоволството на В. Розанов, че „Гутенберг е облизал с медния си език” всички писатели, както и настояването му неговите книги да се считат за и четат като ръкописи. Именно строгото разграничение между чернова и окончателна/печатна[11] версия отличава най-категорично културата на печатната книга от киберкултурата или електронната култура, като казано обаче е валидно преди всичко за новосъздаваните творби, докато за класическите каноничният текст продължава да господства, независимо от равнопоставеността му в хипертекстовата мрежа, съставена от дигитализирани редакции и чернови варианти, извлечени от библиотеки, архиви и колекции. Така всъщност творчеството на един писател става подобно на мета-хипертекст, където всичко е обвързано с всичко и на свой ред влиза в структурата на неограничен брой подобни множества.

Сравнен с книгата, хипертекстът е пластичен, динамичен, с променящи се граници и размери. При него е анулиран принципът за завършеност и неприкосновеност на текста, който постоянно пулсира между потенциалност и осъщественост, който е в постоянна готовност за реорганизация на фрагментите-лексии, които го изграждат. Хипертекстовите структури са фасетъчни, интерактивни, с което реализират дълбинната диалогичност, свойствена на текста, те имат много автори, чиято позиция не е стриктно отделена от тази на читателите. И едните и другите обаче трябва да притежават нови компетентности – пишещите да познават законите на киберкултурата и технологиите, които я създават и поддържат, а четящите – да усвоят правилата за навигация в киберпространството, принципите за селекция в информационното изобилие и да се оставят на асоциативната логика и интуицията, с които априори се съобразява всичко, създадено за Мрежата и в нея.

4. Оперативни обобщения

След като разгледахме многобройни виждания за хипертекста ще се опитаме да обобщим, едновременно с това скицирайки модела на „инструмент” за анализ на литературни произведения, изцяло изградени като хипертекст или съдържащи елементи на хипертекст и хипермедия, априори и по авторския замисъл създадени като хипертекст или при дигитализирането си превърнати в хипертекстова структура.

Програмното реализиране на принципите на организация на вътрешното пространство на хипертекста еволюира през годините, преминавайки през често конкурентните предложения като HyperCard, Notecards, Intermedia, Xanadu, StorySpace и разбира се WWW, но в научната общност съществува съгласие относно основните компоненти на хипертекекста, като това са:

- текстовите фрагменти, наричани още модули, възли (nodes), блокове, лексии (Барт, Ландау), информационни единици (Дедова), дори chunks, т.е. буца, дебело парче (Т.Нелсън);

- връзките (links), хипервръзките, препратките, фигуративно казано „дъгите” между точките на хипертекстовата структура;

- котвите (anchors), т.е. местата, където се засичат текстовете и линиите на връзка. [12]

Ще резюмираме някои фокусиращи вниманието въпроси при тяхното осъществяване в реални хипертекстови структури, започвайки от последните, котвите, които са обект на интерес преди всичко за програмистите, уеб-дизайнерите и лингвистите[13], като от значение са изборът на съответната „осветена” дума или доста по-рядко фраза (също и образ, и пиктограма) начинът на активация на връзката чрез нея, оцветяването и ефектите, скритостта или постоянната видимост и маркираност на котвата, нейната информационност и прозрачност. От наратологична гледна точка е също така особено важно от къде точно ще започне разклоняването, ще бъде ли предшествано то от повествователни решения, които насочват или подвеждат читателя, каква ще е степента на мотивираност и т.н.

Последните особености са естествено присъщи на текстовите фрагменти, представляващи основен носител на информация в хипертекстовата структура, при които има нов низ от въпроси, отнасящи се до оптималните размери на лексията (обикновено не надвишаваща „един екран”, но проблематична при влизане в рамките на едно изречение, Rosenberg 1994), детеримнирани от технологични (размерите са фиксирани в някои хипертекстови системи), семантични, потребителски ориентирани фактори, а също свързани със степента на изолираност и обособеност на лексията, разположеност в система от рамки (фреймове), с нейната завършеност или отвореност, дори озаглавеност или неозаглавеност. Разделянето на текста на фрагменти е основен проблем на авторите, пишещи в хипертекст, защото минималното и максималното съдържание на възлите влияе върху друга тяхна основна черта – те по дефиниция представляват смислово единство и притежават вътрешна кохезия.

Лексиите, създаващи хипертекст, могат да бъдат едно- или разнородни по тези параметри, което на свой ред влияе и върху спецификата на връзките, върху тяхното конфигуриране в хипертекст, който съответно може да е затворен или отворен. Връзките – носители на прехода в хипертекста са експлицитни, за разлика от линейния текст, където са съответно потенциални и имплицитни. От гледна точка на връзките в хипертекста, лексиите, между които те са „обтегнати”, се определят съответно като изходни и целеви (обект). Посоката на навигацията в художествения хипертекст е целенасочено авторско решение, като в резултат лексиите могат да сменят статута си на изходни и целеви, хипервръзката може да отвежда към празна (или 404) страница със съответния програмиран ефект на мълчанието, замълчаването, означаване на погрешен избор на движение. Връзките освен това могат да бъдат вътре- или извънтекстови спрямо текстовата цялост, която ще наричаме хипертекстова литературна творба, притежаваща двете основни текстови качества – делимост и композиционно единство.

И така, електронният хипертекст е нелинеен, дискретен, интерактивен, мултимедиен, за реализацията му е необходима компютърна среда; функционално силна позиция има не само текстовата даденост, но и процедурите и принципите на връзка, както и самата динамичност и вариативност на свързване, което прави връзките нов легитимен обект и на литературния анализ.

Очертаната схема може да изглежда ясна и изчистена, за да удовлетвори линейното ни писане и четене:

възел > връзка > мрежа.

Но също така можем да я изобразим в нейната множественост с тези изображения на Интернет (карти, създадени от проект OPTE за 2003 и 2005г.) [14]:

 

rb1 rb2

 

Тази мрежа, макар и в нейната статична графична форма, дава представа за контекстуалната свързаност към която се налага да добавим, усложнявайки картината, че хипертекстът съществува онлайн в динамичен контекст и това осезателно влияе върху активирането и реципирането му. Именно в това е основното предизвикателство при изследването на литературните феномени в Интернет, това е същностната промяна, която се регистрира спрямо предходните културни периоди.

И още нещо, наблюдаваме промяна на границите не само на текста, но и на контекста, тъй като това, което преди е било контекст, в хипертекстовата структура става част от текста или по-точно от новата текстова цялост. В още по-голяма степен това важи и за паратекста, който в хипертекстовите структури е интегриран в текста, започва да функционира като негов компонент.

В това изследване разгледахме различни сфери и начини на употреба на термина хипертекст, обширна библиография на научните виждания и идеи, на които направихме и ние на свой ред относително подробен преглед, защото очевидно е, че хипертекстът е същностен за мрежата, а понятието за хипертекст е с най-висока степен на дефинируемост, проследимост, достъпно включително и за историческо описание. В съответствие с това има различни и многобройни определения на понятието и различен набор характеристики, които се приемат за определящи и диференциращи, но все пак съществува съгласие относно очевидното при хипертекста – нелинейност, дискретност, програмно реализирани връзки. За целите на това изследване обаче хипертекстът е двойно по-важен и заради очевидната връзка както с литературната практика поне от последния век, така и с литературната теория. Още повече, че и самата електронна литература в различните си жанрови форми е хипертекстова.

В библиография за хипертекста, натрупана през последните две десетилетия, освен оригиналните трудове има и немалко изложения с характеристики на вторичност, с повтарящи се в статут на задължителни съдържателни компоненти и изследователски имена и хипотези, независимо от езика и културата, която представляват. Обяснението вероятно е в глобалната достъпност на обектите и, още по-важно, в глобалния консенсус относно множествеността на трактовките на иначе общия, културно и езиково немаркиран обект на изследване – хипертекстът. Многозначително е обаче, че при неговото изучаване почти винаги се отделя специално внимание на метафорите (преди всичко тези с пространствен и ориентационен смисъл), чрез които назоваваме явленията в хипертекстовата и хипермедийната мрежата и ги осмисляме (Johnston 2009; Cruz 2007). Като цяло може да се направи изводът, че за целите на изследването на литературния електронен хипертекст теоретичната платформа е достатъчно широка, включваща преди всичко повлияни от постструктуралистичната хуматитаристика изследвания, което ги прави адаптивни и приложими, когато става дума за съвременна литература, включително и и източноевропейските, отрефлектирали постмодернизма с относително закъснение, което обаче приближи този постмодернизъм максимално до момента на поява на електронната литература.

При прегледа на литературата за хипертекста се оказваме пред един парадокс – кръгът на цитирани и анализирани литературни произведения е доста тесен, имената се повтарят, което ни поставя пред въпроса защо всъщност така бързо изчезват творческият и читателският интерес към хипертекстово конструирани литературни произведения, при все че изследователският не намалява, дори ескалира, прехвърляйки се от литературата към лингвистиката, медийните и социалните науки. Едно от обясненията, което често се дава, е че дори и да мислим по начин, който визуализира нелинейния хипертекст, всъщност пишем и четем линейно или още, както казва Дж. Розенбърг, „защото хипертекстът не е родният ни език” (Rosenberg 1994). Отговор може да бъде търсен и в самата природа на хипертекста, който прави видими логико-семантичните връзки, които художествената литература се опитва да маскира, скрие, разиграе, или, метафорично казано, хипертекстът опъва нишките, иначе грижливо скрити от авторите в пясъка на думите.

 

Бележки

1. Ето само няколко примера, макар че биха могли да са стотици сумарно и по няколко поне във всяко национално научно и културно. пространство: MacAleese 1989; Nielsen 1995; Mancini 2005: 1; Черняк 2003; Иванов 1999; Стайков 2004.

2.  Deep Hypertext: The Xanadu Model: http://xanadu.com/xuTheModel/index.html

3. Описани са и онлайн като основна таксономия на връзките на адрес http://www.cyberartsweb.org/cpace/ht/links/linkforms.html.

4. Той пише: “Скъпи Свят, техничарите “отвлякоха” литературата – с най-добри намерения, разбира се, – но сега хуманитарите трябва да си я вземат обратно.” (Dear World: The tekkies have hijacked literature- with the best intentions, of course!-) - but now the humanists have to get it back.). http://hyperland.com/trollout.txt

5.  Веднъж включен в хипертекстовата система, един текст вече може да бъде свързван в мрежата с неизброимо много други текстове независимо от волята на автора/публикатора/издателя; включването в метатекста, както Ландау нарича хипертекстовата система, вече означава негласно приемане на правилата на системата, още повече, че те биха дали възможност за отпращане винаги към първоизточника, зачитайки неговата относителна отграниченост и цялост, както и достъпа на автора до него (в зависимост от електронната форма на публикуване) – ситуация доста различна от печатната практика като така, освен всичко останало, се приближаваме до Ксанаду - конструктите на Теодор Нелсън.

6http://www.cyberartsweb.org/cpace/ht/jhup/multivoc.html

7. Интерес се проявява и към такава проблематика като позициите на тялото при четене, връзката на четящия с материалната, осезаема материалност на книгата в сравнение с новите времепространствени характеристики на възприемането от екран и през мрежа.

8. Нататък цитатите се привеждат по този електронен източник.

9. Нататък цитатите се привеждат по този електронен източник.

10. Заглавията на тази книга с есета за литературата в са в оригинал “Pietra sopra: Discorsi di letteratura e societá” (1980) и в превод на английски език  “Употребите на литературата” и “Литературната машина” (британски превод). Тенденцията и в изследванията, и в озаглавяванията е очевидна, ако припомним “Литературните машини” на Т.Нелсън (Nelson 1993).

11. Ср. “Печатната култура тежко се разделя с идеята, че печатният текст непременно трябва да е "стабилен"; конвенционалният читател разчита на факта, че печатният текст представя авторовата финална и авторитарна (авторитетна) дума, която строго се имплицира в реда на съставките, в последователността, заложена от автора като магистрала на четенето и разбирането. Това гледище характеризира печатния текст като един строго охраняван указател с ненарушима структура.” (Иванов 1999)

12. Курсивираните термини имат най-висока честотност на употреба в научните изследвания за хипертекста и ние без допълнителни уговорки ще ги използваме синонимно в това изложение.

13. Те разглеждат маркираните като хипервръзка компоненти като “прагматически силни позиции в хипертекста”, които първи привличат вниманието на читателя. Това има своите последици и за интеракцията и за реципирането на хипертекстовата литературна творба, което ще е обект на анализ в следващите глави. Лингвистичните изследвания обръщат внимание и върху факта, че “котви” най-често са номинативни (66%) или глаголни (28%) съчетания, които на свой ред се подлагат на лексико-семантическа диференциация (по данни на Клочкова 2009). Ние ще проверим художествената функционалност на различните категории от тези компоненти.

14.http://www.opte.org/maps/

Цитирана литература

Божанкова, Ренета. 2001. Постмодернистичният руски текст. София: Факел.

Визель, М. 2002. Поздние романы Итало Кальвино как образцы гипертекста. http://www.netslova.ru/viesel/viesel.htm

Визель, М. 1999. Гипертексты по ту и эту стороны экрана. Иностранная литература 10.  169-177. http://magazines.russ.ru/inostran/1999/10/visel.html

Дедова, О. 2008. Теория гипертекста и гипертекстовые практики в Рунете. Москва: МАКС Пресс.

Галушко, Т. А. 2000. Контекст, текст и гипертекст в свете некоторых идей постструктурализма. Вестник Амурского государственного  университета 10 . 2-4.

Генис А. 1994. Гипертекст – машина реальности. Иностранная литература 5. 248 – 249.

Емелин В. 1999. Гипертекст и постгутенберговая эра. http://emeline.narod.ru/hipertext.htm 

Иванов, Живко. 1999. Електронната vs. Книга – печат и хипертекст http://www.sarakt.org/hyprtext.htm 

Ильина И. А. 2009. Проблемы изучения и восприятия гипертекста в мультимедийной среде Интернет. Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата филологических наук. Москва: Ульяновский государственный университет. http://www.ipk.ru/index.php?id=1616

Калвино, Итало. 2008. Ако пътник в зимна нощ. София: Колибри.

Клочкова, Е. С. 2009. Лингвопрагматические особенности электронного гипертекста на немецком языке. Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата филологических наук. Самара: Самарский государственный педагогический университет. http://samaraaltlinguo.narod.ru/diss/klochkova.doc

Купер, И. Р.  2000. Гипертекст как способ коммуникации. Социологический журнал 1-2 http://www.nir.ru/sj/sj/sj1-2-00kuper.html

Парижков, Петър. (съст.). 2006. Книгата и „безкнижната“ цивилизация. Трета нац. науч. конф. с международно. участие, София, 1 ноем. 2005 г. София: За буквите – о писменехъ.

Русев, Р. 2006. Предизвикателството хипертекст или краят на книгата. В: Междукултурната комуникация и руските литературни модели. София: Българо-руски информационен пул. 136-145.

Саенко, А. Н. 2004. Особенности гипертекста как предмет лингвистического анализа. В: Культура народов Причерноморья. Симферополь: Межвузовский центр Крым, 49, т.1. с. 194-196. http://www.nbuv.gov.ua/Articles/KultNar/knp49_1/knp49_1_194-196.pdf 

Стайков, Георги 2004.  От текст към хипертекст. http://www.litclub.com/library/kritika/gstaykov/hypertext.html.

Федорова, Н. А. 2008. Гипертекстуальные формы и функционирование их единиц в русской литературе XX – начала XXI века. http://novruslit.ru/?p=104

Цветкова, М. 2009. Информационна култура. Името на четенето. 2. доп. издание. София: Университетско издателство.

Черняк, Леонид.  2003. Гипертекст – от Memex до wiki. Открытые системы 11. http://www.osp.ru/os/2003/11/183615/_p3.html

Эко, Умберто 1998. От Интернета к Гутенбергу. Отрывки из публичной лекции Умберто Эко на экономическом факультете МГУ 20 мая 1998. http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Culture/Eko/Int_Gutten.php

Эпштейн, В. Л. 2009. Введение в гипертекст и гипертекстовые системы. http://www.ipu.ru/publ/epstn.htm

Aarseth Espen J. 1997. Cybertext: perspectives on ergodic literature. Baltimore and London: The John Hopkins University Press.

Cruz, E. G. 2007. Las Metáforas de Internet. Barcelona, Editorial Universitat Oberta de Catalunya.

Delany, Paul, George P. Landow 1991. Hypermedia and Literary Studies. The MIT Press.

Engelbart, Douglas C. 1962. Augmenting Human Intellect: A Conceptual Framework. http://dougengelbart.org/pubs/augment-3906.html

Genette, Gérard. 1997: Palimpsests: Literature in the second degree‎. University of Nebraska Press. http://books.google.com/books?id=KbYzNp94C9oC&printsec=frontcover&dq=Palimpsests:+Literature+in+the+Second+Degree

Johnston, R. 2009. Salvation or destruction. Metaphors of the Internet. First Monday 14 (April).  4-6. http://firstmonday.org/htbin/cgiwrap/bin/ojs/index.php/fm/article/view/2370/2158 

Landow, George. 1992. Hypertext: The Convergence of Contemporary Critical Theory and Technology. Baltimore and London: The Johns Hopkins University Press. http://www.cyberartsweb.org/cpace/ht/jhup/contents2.html

Landow, George. (ed.). 1994а. Hyper/Text/Theory. Baltimore and London: The Johns Hopkins University Press.

Landow, George 1994b. Hypermedia and Literary Studies. MIT Press.

Landow, George. Hypertext 2.0:The Convergence of Contemporary Critical Theory and Technology. Baltimore: The Johns Hopkins University Press

Landow, George 2006. Hypertext 3.0: New Media and Critical Theory in an Era of Globalization. Baltimore: The Johns Hopkins University Press.

Mancini, Clara 2005. Cinematic hypertext: investigating a new paradigm. Amsterdam: IOS Press

McAleese, R. (ed.). 1989. Hypertext: Theory into practice. Oxford: Intellect.

Nelson, Theodor Holm.  2007. Transliterature. A Humanist format for re-usable documents and media. http://transliterature.org/.

Nelson, Theodor Holm, Robert Adamson Smith. s.a. Back to the future:  Hypertext the way it used to be. http://xanadu.com/XanaduSpace/btf.htm

Nelson Theodor Holm. 1993. Literary machines. Sausalito, CA: Mindful Press.

Nielsen, Jakob. 1995. Multimedia and Hypertext: The Internet and Beyond. Boston: AP Professional.

Rosenberg, J. 1994. Navigating Nowhere / Hypertext Infrawhere. SIGLINK Newsletter, 3(3), dec. http://www.well.com/user/jer/NNHI.html