Skip to content Skip to navigation

Славянската филология от „Что делать“ до „Quo vadis“

Славянската филология от „Что делать“ до „Quo vadis“

Маргарита Младенова

(Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии)

Успоредяването на двата цитата в заглавието на настоящия доклад е заимствано от друг текст и контекст на наша колежка (Холевич 2006), анализираща развитието на индивидуално научно творчество. Но струва ми се, че то е особено подходящо и по отношение на съвременното състояние на историята на славянската филология. А тя има зад гърба си доста дълга история, която в днешното драматично време на преоценки, преосмисляне и преобръщане на парадигмите може да се разглежда различно – като основа, като опора, но и като бреме от стари схеми, понякога схващани и като предразсъдъци.

Както е известно, славистиката се заражда в края на ХVІІІ век като една от първите прояви на славянското национално възраждане, често свързвано като генезис с името и идеите на Й. В. фон Гьоте. Студентите-първокурсници от нашата Славянска филология правят първите си стъпки в специалността с курса по Увод в славянската филология, където в съзнанието им завинаги се запечатва името на Йозеф Добровски (1753—1829) в съчетание с приложението “баща на славянската филология”. Разбира се, не може да се говори за еднолично създаване на научна дисциплина от един учен. Общността, в която се формира славистиката, е определена териториално от славянските страни и Германия, където интересът към собственото минало и настояще естествено се преплита с интереса към най-близките съседи, както и с методологическите постижения на немската наука. Затова не е случайно, че формирането на нашата наука става най-интензивно именно в Чехия, където симбиозата както на етносите, така и на научните дирения между славяни и германци е силно изразена.

Как всъщност научното дело на Й. Добровски регламентира славистиката като комплекс от научни дисциплини? Това регламентиране има две страни, които играят решаваща роля за по-нататъшната съдба на науката:

  • на първо място трябва да изтъкнем методологическото значение на неговите трудове за определянето на всичко, създадено след него, като „истинска наука“, докато създаденото от неговите предшественици, включително и от съвременниците му, остава като „донаучен период“ в развитието на славистиката (с отделни изключения като В. Ф. Дурих (1735–1802), отново произхождащи от чешка среда – срв. Večerka 2006 )
  • на второ място, но не и по значение, стои обектът на изследване, който включва духовната култура на славянските народи, тяхната история и съвременно състояние, но преди всичко езиковото им родство, даващо основание да се разглеждат успоредно и редица други културни и исторически явления.

Така че началният период на търсене, белязан от въпроса „Что делать?“, намира сравнително лесно своя отговор. Времето на възникване на славистиката, характеризирано с определен тип състояние на науката, го разрешава по доста естествен начин. Бурното развитие на сравнителното езикознание през втората половина на ХІХ век по естествен и логичен начин насочва изследванията в руслото на сравнително-историческия метод, който позволява да се излезе от донаучното равнище в търсенето на общото между славянските народи, техните езици и литература. При това особено съществено е обстоятелството, че самото схващане за литературата от онзи период значително се различава от формираното малко по-късно, че изследването на литературата и културата се свързва преди всичко с проучването на миналото, а от епохата на романтизма – и на неофициалната, народната култура. Създаването на новата, висока култура и литература се схваща като неотменна част от налагането на собствената национална култура и като продължение на едно минало, което дреме неоткрито в старите ръкописи от манастирските и лични библиотеки. Не на последно място то е схващано и като изравняване с останалите европейски народи, при които по-рано се разгръща както интересът към фолклора и историческата му роля за формиране на народността и нейната история, така и развитата художествена литература на новото време.

Така възниква синкретичната наука, наричана philologia, т.е. любословие. Може би от гледище на съвременното състояние не е излишно да се върнем към етимологията на тази дума. Става дума за проучване именно на словото в неговия синкретичен вид – като комуникация, като дух, като история, като практика. Със съзнанието за важността на сравнително-историческия метод като крайъгълен камък на науката славистиката живее чак до втората половина на ХХ век. Това личи в особено голяма степен в История на славянската филология от В. Ягич (1910). Това схващане за нея се отразява в подбора на включените в Историята автори – палеослависти и изследователи на най-новите явления в словесността на славянските народи. Определено може да се каже, че стогодишният период, жалониран от двете изключителни фигури в науката – Й. Добровски и В. Ягич – не познава вътрешни колебания относно същността на предмета и метода на изследване. Неговите методологически подходи могат да се проектират и назад във времето, като техни елементи се откриват в много по-ранни фази от съществуването на славянските езици и тяхната книжовност в най-широкия смисъл на тази дума (срв. Večerka 2006). Независимо от редуващите се влияния на просвещенските идеи на славянското възраждане, романтизма, а след това и на позитивизма върху научната методология, основен си остава сравнително-историческият метод, който, разбира се, също претърпява редица модификации – от първоначалния биологизъм, повлиян от учението на Ч. Дарвин и основополагащ при младограматическата школа, до все по-широко схващаното сравняване не само на езикови, но и на литературни, исторически и културни факти.

Що се отнася до обекта на изследване, той също се характеризира от две страни – епохата на първична общност на славянските народи от една страна, постепенното им отделяне и формиране като самостоятелни езикови, културни и политически образувания и задължително проучването им с оглед на съвременното им състояние – от друга. При това предмет на научното дирене са фактите на съвременното състояние, съпоставяни със запазените исторически и книжовни паметници, а целта на научното дирене е реконструирането на онази действителност от тяхното минало, за която няма запазени преки исторически свидетелства. През този повече или по-малко синкретичен период централно място заемат проблемите на езика (срв. Kudělka). Причина за това е фактът, че общността на славянските народи се проявява най-силно именно в тази област, а освен това и възрожденската идеология на славянските народи е в значителна степен лингвоцентрична.

Развитието на науката от края на ХІХ век насетне донася редица промени както в методологията, така и в обекта на изследване. Причините за това се коренят на първо място в натрупванията от фактографски материал за славянските народи и техните езици и култури. Освен това достигането на определено методологическо равнище от световната хуманитаристика неминуемо се отразява и върху конкретните славистични проучвания не само като научен подход, но и като проява на интерес към отделни страни от действителността. В това отношение сериозен принос за обективния характер на проучванията в славистиката има позитивизмът. Някои от неговите принципи до най-ново време остават нещо като гарант за стабилността на научното дирене. На първо място тук е например принципът на строго и ясно разграничаване между документално засвидетелстваните факти и мненията, оформени в резултат на (научна) реконструкция.

Задълбочаващата се диференциация и специализация на научните дисциплини от втората половина на ХІХ и в продължение на целия ХХ век постепенно оформя представата за славистиката като комплекс от отделни и самостоятелни научни дисциплини. Характерният за палеославистиката и медиевистиката синкретизъм както на обекта на изследване, така и на научната методология, с която се подхожда към него, при проучванията на съвременното състояние отстъпва на диференцирания самостоятелен подход към езиковите факти. От друга страна натрупването на голямо количество художествени произведения, създадени в руслото на различни литературни направления, най-често обобщено наричани модернистични, еманципира литературоведските изследвания в обширен самостоятелен дял на филологическата наука. Народоведските проучвания също излизат от синкретичната общност и славянската етнография и фолклористиката намират собствен научен подход към натрупващите се факти от историята и съвременността. Така обобщеният историко-филологически подход дава началото на няколко науки, които намират самостоятелна методологическа основа и постепенно се диференцират помежду си. Характерен пример за този процес е творчеството на големи фигури в славистичната наука като М. Дринов, Ю. Венелин, К. Иречек. В стремежа си да изяснят факти от миналото на славянските народи те по необходимост решават и редица чисто езикови, литературно-исторически и народоведски въпроси. Както би казал един съвременен историк, в името на решаването на исторически въпроси те са принудени да се занимават с филологическата проблематика, пораждана от ползваните от тях извори (на първо място писмени паметници). Обективното състояние на науката им диктува този подход. Да не говорим за синкретизма в работата на по-стари изследователи като В. Караджич, който с публикуването на своята българска Песмарица открива за науката съвременния български език като самостоятелно славянско “наречие”.

Особено място в методологията не само на славистиката, но и изобщо на съвременната наука заема Пражката школа. Подобно на предхождащите я и съвременни с нея литературни течения, често наричани “-изми”, тя пристъпва към филологическия обект на изследване с преднамерено разработена и добре обмислена методология. И макар самоназванието й да е свързано с лингвистиката, в нейната м΀?тодология откриваме съзнателен синтез между литературоведската и езиковедската методология, между изследването на исторически и съвременни явления от действителността с непознато дотогава методологическо наблягане върху функционалния подход към езиковите и литературните факти.

Втората половина на ХХ век „обогатява“ славистиката с редица идеологически наслоения, които обаче, трябва да се подчертае, за чест на нашата наука остават твърде повърхностни и на декларативно равнище, докато същността на проучванията запазва своя обективен и научен характер, независимо от принудително заявяваната вярност към идеологическите клишета на тоталитарната систем΀?. Дори идеологическото преследване на структуралистките подходи си остава по-скоро декларативно, отколкото искрено, разбира се като изключим липсата на информираност за него в определени среди.

Преодоляването на идеологическите клишета обаче не донесе душевен комфорт и методологическа уравновесеност на славистиката (срв. наблюденията, споделени от Ив. Куцаров в неговата монументална книга Славяните и славянската филология, която трябва да се разглежда като най-пълната излязла досега история на славистиката през ХХ век – Куцаров 2006, 6–7). Напротив, то изправи нашата наука пред драматичния въпрос Quo vadis? На преден план отново изскочи центростремителното движение на отделните проучвания, усилието да се „догонва“ някакво непознато за скромната ни действителност „световно равнище“. Крахът на един идеологически подход доведе до трескаво търсене на нов, който да го замести. Особено силно е въздействието на общите социално-политически тенденции от края на ХХ и началото на ХХІ век. Резките обществени промени, преминаващи в изострени политически и военни конфликти, от една страна редуцират интереса към славянските страни и славистиката извън тях самите, а от друга страна водят до самозатваряне и самовглъбяване на славистиката в отделните страни изключително върху собствения език, литература и култура (за повече фактически подробности срв. Kovač 2006). Отдавна решеният методологически въпрос за обсега на славянската филология като комплекс от науки и изследвания, посветени както на славянските народи като цяло, така и на всеки от тях поотделно (срв. прегледа на мнения по въпроса у Куцаров 2006, 4–5) прераства в констатацията, че университетската и научна практика предпочита еднонационалните или в най-добрия случай съпоставителни изследвания на два славянски или на славянски с неславянски езици и култури, докато комплексните изследвания на няколко или на повечето славянски езици и литератури като общност остава на заден план (срв. Kovač 2006).

И докато обектът и предметът на изследване на славистиката могат да бъдат променени в сравнително по-малка степен, в методологията остават двата кардинални въпроса:

  • Има ли смисъл славистиката като наука?
  • Съществува ли още филологически проект, или разполагаме само с тясно специализирани науки за отделните филологически аспекти?

Към тях може да се прибави и още едно обективно явление, определено конкретно от българската университетска и научна действителност: постепенното отделяне от филологическата наука на самостоятелни професионални направления, което сякаш иззема полето на научното дирене на филологията и примитивизира представите за нея, като ги свежда до нещо като училище по чужди езици (но вмеπ?то мениджмънт, който добавят към тях средните училища, предполага само утилитаризация на определен тип преводаческа и преподавателска дейност), докато интересът към родния език, литература, култура, фолклористика и етнология се маргинализира и парцелира като запазена марка на нефилологическите подходи. Самото признаване на филологията като поле на научното дирене се свежда д΀?, ? малкото безспорни и за абсолютно необразования човек практически приложения на филологическото знание – владеенето на чужд език и способността той да се използва при разговор и превод.

Така отново се връщаме към божествения въпрос Quo vadis? Що е филологията в началото на ХХІ век? За да се опитаме да отговорим на този въпрос, нека се върнем към названието й philologia = любословие. Както в историческото, така и в съвременното проучване филологията е изкуство на разбирането и в този смисъл, независимо от смяната на методологията и различното парцелиране на обекта и предмета на изследване, тя не може да бъде „закрита“ или подменена от отделни свои аспекти. Понякога употребяваното високомерно определение за нея като „помощна историческа наука“ е само една от характеристиките на нейната неизбежност – дори по отношение само на историческата наука тя не може да бъде подминавана, защото некомпетентното решаване и на най-малкия езиков, литературен или антропологично-културоложки проблем може напълно да компрометира всяка „висша теория“, формирана с по-различна методология. Изкуството да се разбира текст се проявява не само при четенето на текстове на чужди езици, но и при литературната, културоложка и философска интерпретация на всеки художествен или нехудожествен дискурс, на съвременни произведения или на паметници, отдалечени от нас във времето със стотици години. Всички тези случаи, съответстващи на отделните дялове на филологията, се обединяват от едно усилие – търсенето на смисъла на всички равнища на текста и различните му конкретизации (често наричани и с термина дискурс – срв. напр. Сотиров 2006).

По същия начин трябва да се разглежда и отношението между отделните обособени дялове на филологическото проучване. Широкото навлизане на социологически подходи при проучването на литературата през последните 2 десетилетия създава впечатлението, че социологията изчерпва възможните методологически подходи към цялата духовна култура, включително и онази, която винаги е била обект на филологическо проучване. Така въпросът за същността на филологията като научен подход към действителността се опростява до това кое е необходимото и достатъчно условие да говорим за филологически анализ? Може ли филологическият анализ да бъде отменен или заместен с друг научен подход? Задълбоченото вглеждане в миналото и настоящето на славистиката показва, че филологическият подход съществува там, където съществува текст. Всестранният анализ на текста, неговото дълбоко разбиране е същинската област на проучване на филологията. В такъв смисъл нейното положение не може да бъде променено и от бурното развитие на компютърните и телекомуникационни технологии, тъй като независимо от промяната в непосредствената форма (срв. често срещаните вайкания, че съвременните хора не четат книги) и тук имаме работа именно с разпространение на текстове и техният анализ си остава обект на изследване именно на филологияπ?а. При това същинското наблюдение на съвременното състояние именно на родния език, писаната на него литература и създаваната на него неофициална култура си остава неотменимо творческо поле точно на филологическата наука. В това отношение славянската филология придобива нови аспекти и измерения в глобализиращия се свят (срв. Радева 2006), където сравнението и съпоставителният подход прерастват от научни доктрини във всекидневие не само за изследователите, а и за широки слоеве от цялото общество. Непрекъснато разширяващите се контакти между хора от различни националности, които не принадлежат задължително към един и същ професионален кръг, извеждат на преден план спонтанното съпоставяне на различни културни дадености, чието многообразие се отнася предимно до ръзглежданите дотук аспекти. Именно тези факти водят понякога до изключително разширяване на термини като език и текст, включвайки в тях и много от аспектите на цялостния духовен живот на нацията.

References / Цитирана литература

  • Куцаров, Ив. Славяните и славянската филология. Очерк по история на славистиката и българистиката от втората половина на ХІХ век до началото на ХХІ век. Пловдив, Пловдивско университетско издателство, 2006. 846 с.
  • Радева, В. Славянските езици в обединена Европа. Славистика и общество. София, Херон прес, 2006, 12–16.
  • Сотиров, П. От съпоставителни граматики към съпоставителен анализ на дискурси (върху примери от полския и българския дискурс). Славистика и общество. София, Херон прес, 2006, 73 – 76.
  • Холевич, Й. Проф. Цв. Романска – ученият и учителят. Славистика и общество. София, Херон прес, 2006, 38–40.
  • Ягич, И. В. История славянской филологии. Санкт-Петербург, 1910. (Энциклопедия славянской филологии)
  • Kovač, Z. Kriza slavistike. Slavistički studiji između nacionalizma i globalizacije. Славистика и общество. София, Херон прес, 2006, 63–70.
  • Kudělka, M. O pojetí slavistiky. Praha, Academia, 1984.
  • Pospíšil, I. Česká slavistika a její dnešní problémy: metody, programy, instituce. Slavica litteraria. Sborník prací Filozofické fakulty Brněnské univerzity. Řada literárněvědné slavistiky 2005, 119—126.
  • Večerka, R. Vývoj univerzitních a mimouniverzitních studií slovanské filologie v českých zemích. Славистика и общество. София, Херон прес, 2006, 55 – 62.