За статиите, посветени на историята на езика и културата в сборника

Проф. Румяна Златанова е един от най-самобитни изследователи на средновековната славянска култура и историята на българския език. Тя притежава рядката дарба да съчетава солидното езиковедско познание за старобългарския език и неговото значение за европейската духовност с интереси в областта на литературата, етнографията, фолклора, митологията. Талантлив преподавател, тя има щастието да обучи стотици студенти и да пропагандира постиженията на България сред чуждестранните слависти и любители на славянската словесност. Тези нейни научни и преподавателски умения я нареждат сред най-достойните представители на българската наука зад граница. Признание за всичко това е и излезлият наскоро от печат сборник в нейна част, който е събрал проучвания от нейни колеги и ученици.

Сборникът е разделен на четири части, които отразяват различни области на интерес от проф. Златанова. Уводната част обхваща думи от съставителя, д-р Спартак Паскалевски, посветени на юбилярката (с. IX-XXV), както и списък на публикациите на проф. Румяна Златанова (с. XXVI-XLIII). Първата част „Дух и език“ е посветена на езикови и текстологични въпроси – основният кръг от интереси на юбилярката. Във втората част от сборника, „Дух и художествено слово“ се дискутират литературно-исторически аспекти и връзката на средновековната литература и култура с нашето време. В третата част са намерили място изследвания, посветени на културно-исторически въпроси. Тя е под надслов „Култура и дух“. Тук внимание ще бъде отделено само на тези проучвания, в които е отделено място на въпросите на средновековните текстове извори, текстове и език.

Сборникът се открива с изследването на проф. Николай Шиваров „Протомасоретски текст, Септуагинта и старобългарски превод. Характеристика, проблеми и задачи“ (с. 2-25). Това е програмно проучване, което си поставя за цел да систематизира направеното досега, да предостави оценка за ранните гръцки и славянски преводи и да очертае бъдещите насоки в изследванията на тази тема. Като подчертава значението на Септуагинтата при проучването на гръцкия превод, Н. Шиваров изтъква „нехетерогенния характер на гръцкия превод“ (с. 3). Въз основа на отношението към правописа и произношението, обредната и литургична практика, Н. Шиваров изтъква три основни направления в трансмисията на текстовата форма: „а) прото(предмасоретска); б) Септуагинта; в) самаританска“ (с. 8). Подчертава се значението върху оценката на наследството, което може да бъде повлияно от съвременната, насложила се по-късно, интерпретация (с. 8). С оглед на по-нататъшните проучвания върху темата, Н. Шиваров характеризира международните проекти, посветени на изданията на Превода на 70-те, като подчератава, че новите инициативи привличат все по-голям кръг ръкописи. Авторът използва изданието на 12-те малки пророка в старобългарската традиция, осъществено от Р. Златанова, за да изследва два частни проблема, които да илюстрират насоките в бъдещите проучвания на тази тема – предаването на Божието име и месианизмите от еврейски на гръцки (с. 16-23). Подходът може да служи за модел на бъдещи занимания в тази насока.

На проблемите на текстологията на старозаветния апокрифен цикъл от творби за цар Давид, цар Соломон и пророк Самуил в южнославянските сборници със смесено съдържание е посветено проучването на Анисава Милтенова („The Apocryphal Series about David, Solomon and Samuеl in South Slavic Miscellanies – с. 96-115). Като се опира на двете представи за образа на цар Давид – типологична (прототип на Христос) и дидактична (олицетворение на морални стандарти), А. Милтенова подхожда към характеристиката на традицията на текстовете от цикъла. За царете и пророците Давид и Соломон южнославянските сборници включват шест произведения. Всяко едно слово от този цикъл е характеризирано в съдържателно, текстологично и археографско отношение. Приведени са разликите при отделните редакции като те са разграничени по време. В редица случаи са приведени и езикови характеристики на отделните преписи, като допълнение на текстовите разночетения (с. 98-105). Именно въз основа на обкръжението от текстове, Милтенова присъединява към този цикъл и наглед съвсем различното по съдържание „Слово на ап. Тома за Въздвижение на Св. Панагия“. Авторката откроява първична и вторична редакция на словото, като всяка една от тях се характеризира на макро и микро текстово равнище. От особен интерес са паралелите, които тя прави, с исторически събития от XII – XIV век. Статията разкрива важна страна от южнославянската традиция при формирането и развитието на конкретен старозаветен апокрифен цикъл от творби.

Няколко изследвания в сборника са посветени на християнството и неговото отношение към други религии или отделни течения в него. Историята на проникването на Христовото учение по българските земи в най-ранно време е разгледана в Асен Чилингиров „За някои въпроси от историята на ранното християнство по нашите земи. I Филипи и Филипопол (с. 280-304). Като разказва за ранните свидетелства и извори, които засягат Балканите, авторът се спира на малко известни факти и на противоречията в тълкуванията. Особено ценни за него са въпросите, свързани с ранните ереси (с. 298-300) и особено, с появата на павликянското учение. Това го навежда на мисълта, че е нужно ново преразглеждане и интерпретацията на известните ни данни.

Към връзките между Средновековието и новото време трябва да отнесем и статията „Раят при Търново“ на Габи Тиман („Das Paradies bei Tărnovo“ - с. 343-353). В духа на похвалните слова от XIV век авторката прави анализ на съставните части на немската думата Festschrift 'сборник в чест на ..., букв. празнично слово'. Анализът на двете части въвличат Г. Тиман в един от най-важните църковни дни – 15 август, Успение Богородично и появата на явлението на мистерията на адамитите в този ден. Този ритуал е траял 8 дена и е изобразявал постепенната трансформация на човека към времето на рая.

На паралелите във времето (появата на богомилите, Реформацията и новото време) и в пространството (Балканите и България, Долна Саксония, Франция) е посветено проучването на Волфганг Геземан. Въз основа на широк историко-културологичен обзор той търси общи черти и различия между идеологията на богомилите от една страна, и раждането на Реформацията и явленията, които я предхождат в Долна Саксония („Bogomilentum in Niedersachsen“ - с. 178-192). Радикалният платонизъм на богомилите прокарва истинската разлика между двете явления, но като феномен на духовната история авторът счита, че съществуват не малко общностни черти, които могат да се проследят дори при авторите на съвременна литература.

На интерпретацията на изворите е отделено значително място в сборника. Връзката със средновековната литература, история и култура е особено силна в една част от тях. В своето изследване за един от най-дискутираните моменти от живота на Григорий Цамблак – неговото пребиваване в Констанц („По надлежен, почтен и обичен начин ...“ Григорий Цамблак на Вселенския събор в Констанц, с. 335-342) Хилде Фай ни пренася в атмосферата на града в 1415 – 1418 като го рисува въз основа на изворите като богат търговски център и важно седалище на църквата. По време на събора са били построени допълнително още много сгради, а надошлите търговци заляли улиците на града. Към пристигането на Цамблак е бил проявен особен интерес, а къщата, в която бил отседнал се пази и до днес. Важно за разбирането на позицията на Цамблак е издаденият откъс от неговата реч на латински, запазена в дневника на кардинал Филастре. Прави впечатление, че тя се различава от варианта, известен на славянски, но също като нея личи висок риторичен стил и дипломатическо умение на киевския и литовски митрополит (с. 339-340).

Критична и важна в методологично отношение е статията на Иван Божилов „Някои наблюдения върху българската книга през XIV век“ (с. 316-334), която почива на издадения 1 том на „Бележки на българските книжовници“ с автори Б. Христова, Д. Караджова и Е. Узунова. Изследването е ценно с подновяването на дискусията за смисъла на термини като „скрипторий“, „школа“ и „средище“, „авторска“ или „първична приписка“, и др., както и с наблюденията, че палеографията на даден паметник не би могла категорично да свидетелства за неговата локализация през XIV век. На извороведски проблем е посветено и проучването на Люпка Василев („Непознати српски писар Никола с краjа XIII века“ - с. 305-315). То представлява детайлно палеографско и археографско проучване на ръкопис от Народната библиотека в София, който се пази днес под два номера – 202 и 207. Въз основа на стилистичния анализ и структура на инициалите, авторката открива името Никола, написано в инициала В на f. 32 и смята, че той е вещият калиграф, под чиято ръка е излязъл паметника.

Естествен акцент в изследванията на сборника са проучванията върху историята на славянските езици. На критериите за локализацията на старите славянски преводи от гръцки, един многократно изследван, но все още недостататъчно ясен, особено в методологично отношение въпрос, е посветено проучването на Ростислав Станков („О критериях локализации древних славянских переводов с греческого“ – с. 63-95). Статията е разглежда тази част от старобългарските преводни текстове, които не са запазени в българската ръкописна традиция. Освен на важността от предварително добре проучена ръкописна традиция на текстовете, Станков се спира на още няколко критерия, които са свързани с изискването да се отделят отделните напластявания в езика на текста, както по време, така и по място. Той изтъква необходимостта от комплексен подход, който да съчетава разграничението на традицията по правописни, фонологични, граматични и лексикални критерии (с. 64). За илюстрация на всеки един от тях Станков си служи с примери главно от ранния славянски превод на Хрониката на Георги Амартол. Интерес предизвикват примерите за следи от замяна на носовки в текста (с. 67-69), следи от употребата на асигматичен аорист (с. 69-71), няколко примера, интерпретирани като поява на членна форма (с. 72-73), тълкуванията на употребата на предлога въ при глаголи за движение и за състояние (с. 73-80) и предаването на гърцизми в славянския текст (с. 83-88). Конкретното заключение на автора е, че този превод е възникнал в старобългарска езикова среда, а староруските особености са в по-голямата си част се отнасят към графиката и правописа (с. 88). По общият извод, който прави Станков е, че „преводаческата традиция в Киевска Русия съществува само във въображението на своите защитници ...“ (с. 88).

На езика на Домостроя е посветена статията на Роксолана Бахряний „За езика на Домострой“ („Zur Sprache des Domostroj“ – с. 139-157). Авторката внимателно анализира отделните езикови пластове в паметника от XVI век въз основа на изворите за съставянето на текстовете и на тематиката на отделните слова. Въз основа на примерите е направен генералният извод, че в „Домостроя“ се забелязва голямо влияние на староцърковнославянската норма, въпреки, че темите от всекидневието са определят използването на народен език. Това състояние създава предпоставки за развитието на двуезично ориентирана норма. Наслагването на двете езикови състояния в езика на Силвестър позволява да се прецизира частите, от които е компилиран труда му, а също така да се изяснят въпросите за редакторското му имение при съчетанието на различни езикови пластове (с. 155-156).

Важно за разбирането на аспектуалността в старобългарския е обширната студия на проф. Клаус Трост „Аспект, диспект и не-диспект в староцърковнославянски“ („Aspekt, Dispekt und Non-Dispekt im Altkirchenslavischen“ – с. 26-62). Този труден и все още недостатъчно изследван въпрос е бил вече обект на вниманието на автора в няколко други труда, посветени на състоянието на проблема в руски, полски, чешки и старобългарски. Обширната студия, публикувана в сборника, е ценна както със сравнението със съвременните славянски езици, така и с терминологичното прецизиране на понятията. Интересни за читателя са наблюденията върху конкретни глаголни форми с признаци като липса или наличие на времево ограничение, продължителност/непродължителност, резултативнот и др. Важен е изводът на автора, че сравнението на отделните глаголни форми между старобългарски и отделните съвременни славянски езици, въпреки формалните различия показва съвпадение в семантичната си част.

На тема от историческия синтаксис на българския език е посветено изследването на Ваня Мичева „Към историята на съюза нъ в българския книжовен език“ (с. 116-138). Темата е провокирана от проучванията на проф. Р. Златанова върху старобългарския синтаксис. В. Мичева сравнява употребата на съюза в два паметника – в Бдинския сборник, съставен през 1360, г. и в Тихонравовия дамаскин от XVII век. Изчерпателното събиране на материала и детайлната съпоставка довеждат авторката до няколко важни заключения за историята на употребата на този съюз. Изводите могат да се обобщят накратко по следния начин: в по стария паметник нъ е най-често срещаният съюз в адверзативна функция, за разлика от него в Тихонравовия дамаскин се срещат още няколко синонимични съюза; семантиката на съюза се е запазила непокътната в течение на няколко века; регистрирана е първата поява на съюза в началото на постпозитивно главно изречение в Бдинския сборник; открити са копулативни значения на нъ – съединително и въвеждащо (с. 136-137). Конкретният материал от изследването на В. Мичева е важен за бъдещите проучвания в областта на диахронния синтаксис на българския език.

Конкретно и много полезно за историческия славянски речник е изследването на Йежи Русек върху развитието на думата личба (Bułgarskie личба 'znak, wróżba; lud. uroda' – с. 158-166). На базата на средновековни и съвременни източници авторът увлекателно очертава промяната в семантиката. Личи много добрoто познаване както на библейските материали от всички периоди, така и на славянските диалекти.

Във важната в методологично отношение статия на Христо Холиолчев „Бълг. бул'a – разпространение и произход“ („Bulg. bul`a – Verbreitung und Herkunft“ – с. 167-176), след като са обобщени данните и е очертано разпространението на съвременните значения на думата в три карти, е направен изводът, че проникването на думата може да се Една разходка между ранното средновековие и съвремеността.

Андрей Бояджиев