Skip to content Skip to navigation

Език и обезичаване

Език и обезичаване в Министерство на болката

 

Йоана Узунова

(Факултет по славянски филологии, Софийски университет „Св. Климент Охридски”)

 

Abstract

What is the role of the language in Dubravka Ugresic’s novels and especially in Ministry of Pain? Why the native language begins to fall apart and stops functioning normally when characters in the novel arrive at the city of their emigration? What is the connection between language and nostalgia? Can the pain speak? Is it possible to find a solution to generally unsolvable problem, by means of language? These are the questions that the present paper addresses.

 

Резюме

Каква е ролята на езика в романите на Дубравка Угрешич и по-специално в Министерство на болката? Защо родният език се разпада и спира да функционира нормално, когато героите на романа попадат в пространството на своята емиграция? Каква е връзката между езика и носталгията? Може ли болката да говори? Може ли чрез езика да се намери едно възможно справяне с проблем, който по принцип е нерешим? Това са въпросите, чиито възможни отговори търси текстът по-долу.

 

По-ранна версия на настоящия текст беше написана като част от дипломна работа на тема „Носталгията в огледалния свят на Дубравка Угрешич – опит върху Министертво на болката”. Разглежданите теми във въпростната дипломна работа бяха свързани основно с носталгията, емиграцията, чуждостта, болката и най-вече езика, който в хетеротопното пространство на носталгията става неспособен да изпълнява основните си функции.

В православната Библия можем да открием един от най-древните примери за носталгия. В глава деветнадесета на Битие се разказва как ангелите предупреждават Лот и семейството му, че родните им градове ще бъдат опожарени и ги извеждат оттам, за да ги спасят. Единствената заръка, която отправят те към Лот и жена му, е да не се обръщат назад и да не спират. Но жена му, дали от любопитство, или може би от мъка, въпреки заръката се обръща и така бива превърната в сóлен стълб. Носталгията във всеки случай е едно метафорично, а понякога и съвсем буквално обръщане назад към миналото. Жестът на това обръщане насочва погледа и мислите назад – към това, което е било, но вече не е. Може да направим паралел между жената на Лот и писателското творчество на Дубравка Угрешич. Предвид тематичната насоченост към миналото и спомените за изгубената и несъществуваща вече родина Югославия, можем да кажем, че романите на Дубравка Угрешич са метафоричния жест на това обръщане към миналото, което срещаме в споменатия пасаж от Библията. Остава да изясним защо жената на Лот бива превърната именно в сóлен стълб, а не например в гранитен или каменен. Тук едно смело, но все пак обосновано и логично предположение би се състояло в това, че има връзка между тъгата по миналото и сълзите (сълзите са солени), в този смисъл между носталгията и скръбта. Обръщането към миналото е съпроводено с болка от невъзможното му връщане, която бива изразявана и превъзмогвана често в скръбта. Така солта в сълзите би могла да се обвърже с превръщането на Лотовата жена именно в сóлен стълб. Същевременно, за да сме максимално точни, бихме обърнали внимание и на това, че стълбът е онова, което е застинало и неспособно да се движи, следователно носталгията може да превърне човека в метафоричен сóлен стълб, така че, обзет от болката си, да не може да се движи напред към своето бъдеще, а да е заклещен в обръщането назад към своето минало. Оттук следва, че заедно с човека, назад се обръща и впоследствие вкаменява всичко друго у него – жестовете, мислите, погледът и най-вече езикът. Езикът се преобръща, спира да функционира нормално и думите застиват, изгубили значенията си, превърнали се в свои собствени омоними. Нека проследим как става това.

 

 

През езика носталгията на героите в Министерство на болката се оголва до една своя особена страна – бихме я нарекли тук автоносталгия или носталгия-по-себе-си. Тя е преди всичко личностна, свързана непосредствено с усещането за бездомност и разпад на идентичността, тя е носталгия по истинското лице и по истинския роден език. Проблемът за носталгията като проблем за неизразимата болка по нещо изгубено е също и най-вече проблем за изразяването. Оттук и важната роля, която езикът, употребите на езика, моделирането му, разпадите му, играят в романа Министерство на болката.

Ще започнем темата за езика и обезичаването с един цитат от Изгубените еднорози на революцията от М. Николчина:

 

(...) как говори онова, което е загубило езика си, което може би никога не го е имало, а и да го е имало, няма как да се добере до него? (Николчина 2012: 15)

 

Целта на настоящаия текст ще е да отговори на този въпрос, базирайки се на множеството примери за загубата на езика, за тази особена „езикова парализа” в Министерство на болката, като същевременно обясни причините, довели до нея.

В целия роман се забелязва специално внимание към езика и по-конкретно към особеностите му у емигрантите. Често има детайлно описание на удължени гласни и други подобни фонологични изменения на някои думи, на жаргоните, които се използват, също и на нововъзникналите в емигрантските студентски среди словосъчетания, каквото е и самото заглавие на книгата („Някакъв S/M порноклуб носеше името „Ministry of Pain”, затова и моите студенти наричаха работата си в порноателиетата работа в „Министерството”) (Угрешич 2005: 16).

За трансформациите на гласните имаме следните примери:

 

В началото ме наричаха асистент Луцич, но много бързо минаха на другарко. При това изговаряха последната гласна о провлачено, афектирано, като я издигаха като някаква звучна опашка по същия начин, по който и аз се обръщах едно време към своите учителки. (Угрешич 2005: 13)

 

Вероятно провлачването на гласната и тази „афектираност”, за която се говори в цитирания пасаж, са в резултат на носталгията. Някакво връщане в миналото чрез езика, произнасяне на думата така, както са го правели и в родината си. Тази трансформация служи на студентите като някакъв „весел интимен код за връзка с ученическата скамейка”, която всички те са напуснали, заедно с миналото си, в момента на своето заминаване.

 

Съществуваше и онова особено здраво. Като го изговаряхме, гълтахме съгласните др и удължавахме гласната о така, че от устата ни излизаше нещо като заоооо (...) Заоооо беше звук, предназначен за учителите, един вид детски поздрав (...) (Угрешич 2005: 13)

 

Свързан с темата за изгубването на езика и на значенията е моментът, в който майката на Таня Луцич на раздяла се обръща към нея:

 

– Лавююююю! – неочаквано изтресе в лицето ми с интонация, която явно бе усвоила от гледането на американските филми по телевизията. Направо се втрещих. Никога преди не я бях чувала да произнася тази фраза, дори нямам спомен да е казвала някога обичам те. Това напевно американско love youuuuu, което изговори с леко пресипнал глас, събирайки в него всичко, което искаше да ми каже, но или не знаеше как, или просто не искаше – беше последният удар под пояса. (Угрешич 2005: 109)

 

Горният цитат е един от няколкото ключови примера за това как нещата вече не могат да бъдат изразени чрез езика, чрез родния език особено, затова от езиково безсилие се прибягва до употребата на някакъв чужд език – било то английски или холандски. В случая с майката на Таня Луцич виждаме как думите, казани с описаната интонация и с удължената гласна накрая, по американски маниер, са жалък изразител на чувството обич, те дори по-скоро изразяват друго – езиковото безсилие и неспособността на някои съкровени чувства да бъдат изречени. Откъде идва тази неспособност е онова, което трябва да разгледаме тук. В примера с раздялата между Таня Луцич и майка й бихме могли да предположим, че става въпрос за изгубеното и в този смисъл отново за някаква меланхолия. Как се казва на изгубеното, че за теб не е изгубено? Обектът на изказването е променил същността си, но твоето отношение към него дълбоко в себе си е останало същото. Между майката и дъщерята стои пропаст. Разделя ги, освен разстоянието, също и времето, тъй като за двете то тече по различен начин и с различен темп. За майката, останала в Загреб, войната е далечно минало, докато за Таня Луцич тя е почти настояще, от което не може да се отскубне. За майката, останала у дома, дъщеря й съществува главно в спомените, т.е. в миналото, и от телефонни разговори, затова при срещата си и двете „панически търс[ят] безболезнена територия” (Угрешич 2005: 107), за да прикрият пропастта, а също и болката от липсата.

За родния си език, или „нашенския”, както бива наричан често в книгата, авторката пише още в първите страници на романа си: „Възприемам родния си език като усилие на инвалид, който страда от езикова парализа и подпира обилно дори и най-елементарната си мисъл с жестове, гримаси и тонове.” (Угрешич 2005: 8)

Заобиколен от холандска и английска реч, автoбиографичният двойник на Дубравка Угрешич започва да чувства родния си език като „чужд”. По същия начин, по който при завръщането си в Загреб Таня Луцич нарича индиректно страната си „чужда”, така и родният й език става за нея чужд, неподходящ за изразяване и тромав:

 

Затова ми се струва, че едва тук започвам да се уча да говоря. Не върви лесно, постоянно си намирам поводи за почивки, само и само да не се сблъскам с факта, че не съм в състояние да кажа онова, което имам да кажа; да не се сблъскам с въпроса възможно ли е език, който не се е научил да описва действителността, колкото и сложно да изглежда вътрешното възприятие на тази действителност, да направи каквото и да било, да разкаже история например. (Угрешич 2005: 8)

Всичко това ни води до твърдението, че емигрирайки, главната героиня Таня Луцич е преминала от другата страна на едно метафорично огледало, навлизайки всъщност в пространство, което е хетеротопно (вж. Фуко 2003) – чуждата държава, в която се сблъскват утопията (съществуваща в съзнанието на емигрантите, преди да заминат, утопията за по-добър живот, за „живот без болка”) и наличната реалност. От сблъсъка на утопията с реалността огледалото се чупи и героите на романа се оказват затворени в това хетеротопно пространство, от което изход няма. Утопичната представа, която са имали за себе си и за собствената си визия в далечния свят, в който са искали да избягат и в който да започнат наново живота си, се разрушава със самото заминаване и осъзнаването, че живот „без болка” не съществува, че миналото ще се влачи след тях като допълнителен багаж, че бившата им държава се „мъкне след тях като шлеп” (Угрешич 2005: 17). Така счупената утопия се превръща в хетеротопно пространство, в което понякога не само родният им език, но и самите те стават чужди на себе си. От този момент – момента на загуба на утопията – думите се превръщат в свои собствени омоними, хетеротопни омоними (Николчина 2012), които вече не могат да изразяват онова, което са изразявали преди, когато техният смисъл е бил удържан от утопията. По-долу ще се върнем отново на тази теза, във връзка с книгата на Миглена Николчина.

Преди да продължим с прегледа на езиковите особености в романа, нека вмъкнем едно друго допълнение – това е, че носталгията като чувство и състояние се доближава много до меланхолията (вече като състояние, граничещо със заболяване) главно поради причината, че и двете имат за основа загубата на даден скъп обект. Невъзможността за примирение с тази загуба води до постоянно съживяване на спомени и до така наречената тук „музейност”, което всъщност е израз на носталгията, а също и до меланхолната обърканост, до пропаст вътре в личността. Поради тази близост, нека обвържем следващия цитат от книгата на Марек Биенчик Меланхолия с някои от моментите в анализирания роман на Дубравка Угрешич:

 

Меланхолната литература (...) пресъздава изгубеното, разпадналата се цялост. Тази литература носи в себе си мъката на света и с „всички” възможни думи имитира неговото величие и единство, което за нея вече не съществува (...) Реконструира го преди всичко в измислени колекции: колекции от думи, образувани чрез фигурата на изброяването, изреждането – тази гореща утопия на меланхолика.(...) Изброяването създава илюзия за цялост (...) Чрез изброяването създаваме огледало, което се мъчи да улови вечността и безкрайността на нещата във фиктивната безкрайност на думите (...)” (Биенчик 2002: 33-34)

 

От целия цитат можем да направим извода, че изброяването като литературен похват е всъщност стремеж да се улови изгубеното или иначе казано, то е вид халюцинация в присъствието на загубата.

Можем да кажем, че цялата книга на Дубравка Угрешич е, освен всичко друго, и едно изброяване, и че Министерство на болката може да се свърже с Няма никой вкъщи или с Музеят на безусловната капитулация и останалите нейни книги, за да оформи още по-дълго и подробно изброяване. Не става въпрос само за струпване на еднородни части, а и за изброяване на истории, истории от типа на „Някаква белградчанка, като видяла накъде отиват нещата и се погнусила от омразата на съгражданите си, продала къщата си в Белград..(...)” (Угрешич 2005: 19) – такива истории в романите на Дубравка Угрешич има много. Те идват понякога като доказателство, понякога като подсилване на идеята, понякога за да създадат по-обширна картина за основното настроение или за сюжета. Цитираната тук вмъкната история е намерила мястото си в романа малко след темата за „нашите”, разпознаването им, изречението „Напускахме страната си като плъхове, бягащи от потъващ кораб” (Угрешич 2005: 18) и малко преди изречението „Бягахме отвсякъде и пристигахме навсякъде” (Угрешич 2005: 19). Тоест вмъкнатата история тук служи като мост между бягането и пристигането и същевременно облекчава до някаква степен струпалите се размисли с някакво действие (белградчанката продава къщата си, отива в „мирна” Хърватия, когато започва войната там, решава да се премести в Сараево, където по чудо оцелява от бомбата, съборила къщата й), действие, в което е илюстрирана войната като разпростираща се.

Още по-характерни за литературния стил на Дубравка Угрешич са честите повторения (дословни или на вариативен принцип) на думи и изрази, чрез които се постига желаното силно въздействие върху читателя – внушението и акцентирането. Да вземем например глава втора от петата, последна част на романа, където акцентът е върху отговорите на безсловесно зададения въпрос „Кои сме ние”, разбирано тук като събирателно за емигрантите. Следват вариациите на отговора, всяка следваща от които допълва значението на това „ние”: „Ние сме варвари. Хората от нашето племе носят невидимия печат на грешката на Колумб (...) Ние сме губещи. (...) Ние се размножаваме с бясна скорост (...) Ние сме варвари, ние сме двойното дъно на това съвършено общество” (холандското), „Нашите младежи са диви, потайни и изпълнени с омраза (...) Нашите дъщери са тихи (...) с лица, по които се чете неудобство от това, че съществуват (...) Ние сме варвари (...) Ние викаме с колкото ни глас държи по сватбите и ридаем с цяло гърло по погребенията (...) ние трошим стъкла (...) Ние сме спящи.” За да каже накрая „Нашето племе е прокълнато” и отново да повтори мотива за това, че завръщането в родината е равно на смърт, а оставането в емиграция е равносилно на поражение и единственият триумф на това „племе” е „мигът на заминаването” (Угрешич 2005: 206-210).

Едни и същи мотиви с техните вариации срещаме не само вътре в рамките на един роман, но и в останалите книги на Дубравка Угрешич. Тоест препратките, които бихме могли да направим между повтарящите се (вариативно или не) елементи, са както интертекстуални, така и интратекстуални. Такъв например е мотивът за това, че болката би могла с по-голяма лекота да бъде изразена на чужд език, отколкото на родния:

В Музеят на безусловната капитулация – „Струва ми се, че болката, както и псувнята, с лекота можем да изкажем само на чужд език” (Угрешич 2004: 63). В Министерство на болката – „Езикът беше общата ни травма и понякога тя се проявяваше в доста извратена форма. Потресе ме случаят с някаква босненка, която била научила разказа за изнасилването си наизуст и го повтаряла по еднакъв начин всеки път, щом я помолели.” (Угрешич 2005: 41-42) и също: „Оказа се, че учениците ми се изразяваха по-лесно на езика, който не бе техен, английски или холандски, макар че ги знаеха половинчато. Майчиният, този „език на моя род” (...), изведнъж се показа в съвсем различна „звукова” светлина. Оттук тази „субстанция” се чуваше като езикова анемия, като говорна немощ, като езикови тикове, пелтечене, псувня, клетва или като безцветна фраза.” (Угрешич 2005: 43)

Защо се получава така? Защо чуждият език в един момент се оказва по-способен да изпълнява функцията си и да говори за нещата, отколкото родният? Ако приемем, че причината би могла да се корени в хетеротопното пространство, онова, в което героите се намират, контра-пространството на тяхната предишна утопия, тогава би било логично преобръщането, за което говори М. Фуко в своя текст За другите пространства (Фуко 2003) да се случва и с езика. След загубата на собствения език или, ако си позволим един неологизъм, след обезичаването1, когато езикът е спрял да бъде език и въобще да комуникира и вече не предлага код, възниква едно особено езиково явление – това е хетеротопната омонимия, за която говори в своята книга Изгубените еднорози на революцията Миглена Николчина.

Проблемът за неразбирането и затова обезсмислянето на говора и на употребата на езика според М. Николчина е не в това, че двете страни не разбират езика, на който говори другата, а в твърде многото или твърде малкото различност. Всъщност става въпрос за „някаква чудата комбинация от еднаквост и различност, която би могла да бъде описана по-прецизно като „омонимия”. Следва пояснение:

 

Това, което се случва, следователно, е, че по пътя си от говорещия към слушащия съответният език от изричащ някаква истина се трансформира в досада – в тривиалност, която не казва нищо тъкмо защото казаното е отегчително познато. Самата познатост и разбираемост на езиците тук произвежда недоразумение и дори оглушаване. (...) Езиците не са чуваеми тъкмо в своята оглушителна яснота. При изговарянето си те като че ли имат смисъл, при достигането до адресата си те са загубили този смисъл. Самата им познатост – прикриваща преобръщането и оспорването, които съпътстват огледалността – осуетява оня ръб от неразбираемост, който би подтикнал към общуване. (Николчина 2012: 91-92)

 

Това, което бихме могли да извлечем от горния цитат е, че дори и страните в комуникацията да говорят на разбираем и за двете език, това не е достатъчно, за да бъде казаното точно онова, което биха искали да бъде изразено. В Министерство на болката срещаме този момент в неколкократно споменатото безсилие на езика, сравнен с „усилие на инвалид”, с „езикова парализа”, друг път срещаме същия мотив в изречения като „Разговорите на моите земляци ми изглеждат дълги, изтощителни, празни” (Угрешич 2005: 8) или „И ничий разказ не беше нито достатъчно различен, нито достатъчно потресаващ. Защото и самата смърт вече не впечатляваше никого. Имаше ги прекалено много, тези смърти.” (Угрешич 2005: 20), а също и „Фразите бяха сигнален код, деперсонализираха говорещия и служеха като защита. Фразите бяха говор за нещо, за което и бездруго не можеше да се говори” (Угрешич 2005: 41), наред с „Често ми се струваше, че и собственият ми говор е станал сух и безцветен. От време на време се чувствах като човек, който посещава курс по хърватски за чужденци.” (Угрешич 2005: 42) Езикът и онова, което се казва чрез него, биха могли да бъде разбрани само ако и той, и ползвателите му, са ситуирани вътре в хетеротопното пространство. Всички тези сърби, хървати, босненци, емигрирали по време на войната и срещнали се в Амстердам, говорейки си, се разбират, тяхната травма е обща, миналото им до някаква степен също. Разбират се, защото всеки от тях носи в себе си парче от счупеното огледало, през което са преминали. Докато онези, които са извън хетеротопното пространство и които всъщност са единствените, които биха могли да видят това пространство като такова, не разбират казаното, независимо на какъв език е то.

Пример за успешното функциониране на езика са разговорите между асистент Луцич и нейните студенти:

 

Всеки детайл съдържаше зрънце истина. И всичко това, взето заедно, бе непреводимо, защото разговаряхме на изчезнал, разбираем единствено за нас език. Как всъщност да се обяснят думите, понятията, образите и усещанията, които тези думи, понятия и образи извикваха във всеки от нас поотделно? (Угрешич 2005: 58)

 

Пример за обратното е главата „Shrink” от Американски речник, където е описана срещата между фикционалното „аз” на Дубравка Угрешич и една психоаналитичка. След дълги описания на войната и на преживяното от нея, разказвачката се сблъсква с неразбирането от страна на психоаналитичката:

 

- Достатъчно. Като че ли ми преразказвате филми на ужасите. Съмнявам се, че нещо подобно може да се случи в сърцето на Европа на прага на XXI век – казва моят shrink с глас на даскалица от началното училище. – Минете на проблема – предупреждава строго.

- Моят проблем е в това, че всичко това е истина, а не филм на ужасите.

- Минете на вашия личен проблем – казва, подчертавайки личен, като че ли гореизложеното не влиза в регистъра на личните проблеми.

И аз с готовност продължавам да обяснявам (...) (Угрешич 1999: 48-49)

 

За американската психоаналитичка войната не би могла да бъде личен проблем, цялото минало, което й бива разказано, за нея е непонятно, като че е на друг език.

След всичко, казано дотук, ако трябва да дадем кратък и ясен отговор на въпроса „как говори онова, което е загубило езика си”, то той би бил: „Не говори. Или заеква, или говори без звук.” Поради счупеното огледало, поради разрушената утопия и изродилата се от нея хетеротопия, поради травматичното минало и чуждата среда, в която се намират главните герои в Министерство на болката, комуникацията става трудна и непосилна, езикът се разпада, значи все по-малко, кодът му губи функционалността си, става неразбираем, възникват хетеротопни омоними, безсилни и безсмислени думи.

Единствената причина, поради която Дубравка Угрешич като писател успява да рационализира и анализира дори чувствата си на меланхолия, носталгия, отчужденост, при положение, че тя самата би могла да бъде възприемана като попаднала в огледалния свят на хетеротопията, е това, че чрез акта на писането си тя се превръща (както и сама казва в Министерство на болката) едновременно в наблюдаван и в наблюдател. (Угрешич 2005: 78) Тя е едновременно във и извън хетеротопията на героите си. Пишейки, Дубравка Угрешич рационализира своята носталгия, полагайки част от нея извън себе си чрез изграждането на персонажите и техните житейски истории в книгата. Същевременно писането е онова, което прави изгнанието й разбираемо за околните. Чрез думите се търси онова, което е било изгубено, а също така се осъществява стремежът то да бъде уловено и върнато, доколкото е възможно чрез спомените. В тази връзка нека цитираме откъс от книгата на Миглена Николчина Смисъл и майцеубийство, от който можем да извлечем още малко за носталгията и езика:

 

Изгнанието, с други думи, е неотменната съдба на говорещото същество. То не може да се върне у дома. Първоначалното прогонване, което съставлява скока в езика и в субектността, може само да се повтаря, но не и да се отменя, ако искаме да продължим да говорим. Всяка творческа стратегия е озвучаване на носталгията, но в същото време е отдалечаване от мястото на първичната загуба. Самият порив да се върнем умножава териториите и разстоянията, захвърля ни все по-далече в пространството. (Николчина 1997: 57)

 

В мига, в който езиковият знак е започнал да служи като заместващ същността, или дори само посочващ същността на предмета от реалността, самият предмет, тоест самото означаемо, се отдалечава. Ако приемем това твърдение за вярно, би следвало, че всяко човешко същество при всички случаи би започнало да изпитва носталгия от момента, в който проговори и започне да си служи с езика, за да обозначава заобикалящите го обекти и явления. В изкуството, като особен вид употреба на езика (говорим тук за литературата като такава), вероятно има дори двойно отдалечаване от същността на нещата и то е от една страна чрез езика, а от друга – чрез фикцията. Така Дубравка Угрешич, пишейки своя роман Министерство на болката, лекува собствената си носталгия и изгнание, като се отдалечава още повече от онова съкровено изгубено, обличайки го в думи и приписвайки своите думи на фикционални, създадени от нея герои. Отдалечаването от онова, което боли, от съкровеното, увеличаването на дистанцията между Дубравка Угрешич и обекта на носталгията й, в един момент напълно възможно би се равнявало и на увеличаване на дистанцията между нея и болката й, а следователно – приближаване към утопичната мечта за „свят без болка”. Единственото, което остава като загатване за дълбочината на преживяното и за потиснатата болка, са кривозарасналите рани (Угрешич 2005: 231) и периодичното освобождаване на дивия, необуздан и неукротим „език с двойно дъно” - балканската тирада, отправяна към водната шир. Същата тази тирада, описана в края на Министерство на болката, изговаряна ритмично и последователно срещу вятъра и морето от Таня Луцич, можем да открием у самата авторка на романа. Дубравка Угрешич отправя своята балканска тирада, своята неизлечима, но овладяна болка, чрез езика на носталгията, като я адресира до морето – морето, в което се намираме ние, нейните читатели. Пишейки романите си, тя прави невъзможното – справя се със своята болка, справя се с травмата и с носталгията си. Използвайки езика и писането си, тя успява да рационализира проблема за носталгията. Придава му форма, облича го в думи и така го овъншностява от себе си, прави го досегаем, а с това и моделируем. Изричайки в стотици страници онова, което боли, изчерпвайки го, Дубравка Угрешич всъщност му дава име и с това започва нейното справяне с болката и носталгията. Рационализирайки травмата си, Дубравка Угрешич я овладява.

 

Бележки:

1. Лексикално по-коректната форма би била о-без-езичаване, доколкото – както е обяснено по-горе – става дума за преставането на езика да бъде език, активното лишаване от език. Само че подобно на Фройд, който заради благозвучието превръща нарцисизма в нарцизъм, и тук съкращаваме формата и така имплицитно наслагваме „езика” върху представката „без”, така сякаш обезичаването е вече започнало с едно съкращаване на нивото на самата дума. По този начин е загатната и не само чисто звуковата връзка с „обезличаване”.


Цитирана литература

  • Библия. 1982. София: Синодално издателство ДП „Балкан”.
  • Биенчик, М. 2002. Меланхолия. София: Сонм.
  • Николчина, М. 1997. Смисъл и майцеубийство София: УИ „Св. Климент Охридски”.
  • Николчина, М. 2012. Изгубените еднорози на революцията. София: Литературен вестник.
  • Угрешич, Д. 1999. Американски речник. София: Стигмати.
  • Угрешич, Д. 2004. Музеят на безусловната капитулация. София: Стигмати.
  • Угрешич, Д. 2005. Министерство на болката. София: Факел Експрес.
  • Фуко, М. 2003. „За другите пространства", Литературен вестник, бр. 13.

За автора

Йоана Узунова е магистър по славянски филологии. Завършила е Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересите й са в областта на модернистичната и съвременната литература. Занимава се с музика.

 

Текстът е препоръчан за публикация от научния ръководител на дипломанта – гл. ас. д-р Дарин Тенев