Skip to content Skip to navigation

Литературната антиутопия

Литературната антиутопия. Дефиниции

 

Чавдар Парушев

(Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент Охридски”)

 

Abstract

The article Literary dystopia. Definitions considers some of the obstacles in defining the dystopia as literary form. The author sees some of the existing definitions as overinfluenced by the meaning of the general term “dystopia” and as a result – functioning more as literary labels than genre definitions. For example the author proposes the literary dystopia to be thought not around the concept of negative fictional image of a society or state but as field for “trying out” different fictional forms of defective social contracts (in the lines of the term as defined by Rousseau).

 

Резюме

Литературната антиутопия. Дефиниции разглежда някои от проблемите на дефинирането на антиутопията като литературен жанр. Според автора не малка част от тях се дължат на силното влияние, което антиутопията като понятие оказва върху определени дефиниции на антиутопията като литературен жанр. В резултат на това тези дефиниции фунцкионират в по-голяма степен като литературни етикети, отколкото като жанрови определения. Авторът дава пример с дефинирането на литературната антиутопия около представата за негативен фикционален образ на общество или държава и предлага тя да се преосмисли като пространство на художествена условност, в което се проиграват различни дефективни модели на обществения договор (по дефиницията на Русо).

 

В хода на изследването си на антиутопиите в литературата на XX век се натъкнах на неочакван проблем, касаещ дефинирането на жанра антиутопия. Някои от предложените дефиниции (част от тях ще бъдат цитирани по-долу) се оказват проблематични и функциониращи повече като литературни етикети, отколкото като жанрови определения. В опит да се потърсят причините на този проблем, а след това да се предложат възможни негови решения, в настоящата статия ще бъде разгледана етимологията и значенията на понятието „антиутопия” извън и във литературата, връзката му с понятието „утопия” и някои дефиниции на антиутопията като жанрово определение (както пълноценни, така и проблематични), приложени към конкретни антиутопични художествени произведения.

Сякаш още от изковаването си като неологизъм от реброто на утопията антиутопията сякаш е обречена да съществува в сянката на своя по-голям терминологичен роднина и да бъде въвеждана, представяна, мислена, дефинирана, приемана и отхвърляна като негов дериват. А и самото понятие сякаш се колебае да избере един единствен свой езиков облик – dystopia, dustopia, cacotopia, anti-utopia. Колебание, което с известни уговорки, продължава от XVIII век до сега.

Трите езикови лица на понятието имат различен произход, но еднакъв корен и словообразувателен модел на префиксация от гръцката основа τόπος. Лексемата dustopia в печатен текст на английски език е забелязана за първи път в анонимно публикуванoто стихотворение Utopia or Apollos Golden Days¸ публикувано през 1747 година и приписвано на Луис Хенри Иънг. Дейрдре Ни Чуаначейн (Budakov 2010: 86) отбелязва три нейни явявания. Вероятно става въпрос за неправилно транслитериране на гръцкия корен „δυς” (със значение „лош”, „нещастен”) като „dus”, както коментира Веселин Будаков. Собствена заслуга на самия Будаков е откриването на вече коригираното изписване на неологизма dystopia в откъси от Utopia or Apollos Golden Days, цитирани в писмо до редактора, публикувано в септемврийския брой на The Gentlemans Magazine за 1748 г. (Budakov 2010: 86). „Нещо повече, извадките от стихотворението са снабдени с обяснителни бележки под линия, които липсват в дъблинското издание от 1747 г. и които ясно дефинират утопия и дистопия като антоними” (Budakov 2010: 86)1.

Unhappy isle! scarce known to fame;

DYSTOPIA was its slighted name. (Budakov 2010: 87)

На същия изследовател дължим и откритието на най-ранното появяване на неологизма cacotopiaв писмен текст: то е в периодичното издание News from the Dead: or the Monthly Packet of True Intelligence from the Other World. Written by Mercury претърпяло три издания през 1714–15, 1719 и 1754, приписвано на Томас Берингтън (Budakov 2011: 391–392). „Макар и не строго концептуално дефинирана, описаната през 1715 г. какoтопия скицира един сатиричен образ на Англия, който служи за порицание на неблагочестивостта в тогавашното общество и представя живота в него като кошмар за морала” (Budakov 2011: 392).

Към днешна дата откриваме следните речникови значения за дистопия и антиутопия2: антиутопия същ.: 1. Въображаемо място или общество, характеризирано от нещастие и подтисничество; дистопия. 2. Произведение, което изобразява такова място или общество (The Free Dictionary 2011); дистопия: същ. въображаемо място или държава, в която всичко е лошо или отблъскващо, обикновено тоталитарна или екологично негодна за живеене такава. Противоположността на утопия (Pocket Oxford Dictionary of English 2009: 278). Прави впечатление, че лексемите са разширили в голяма степен сферите си на употреба без значително да са разширявали или свивали значението си, с други думи – те все още означават това, което приблизително са означавали и при първата си поява като неологизми.

Популярността им днес както в научната, така и в публичната сфера, може да се обясни с факта, че маркират отрицателния полюс на социалното и заедно със своя антоним – утопията – предлагат рамка за оценка и съпоставка на различни модели и процеси. В същото време „антиутопия” често пъти се употребява и реторично, за да извика в съзнанието на адресата образите на „Големия брат”, на денонощното повсеместно следене и на горящите книги от литературни антиутопии като 1984 на Джордж Оруел и 451 градуса по Фаренхайт на Рей Бредбъри и тези образи да бъдат свързани с един или друг аргумент.

Именно заемането на антиутопията (дистопията) от литературата, където терминът започва да функционира в една или друга степен като жанрово определение, е същинският интерес на настоящата статия.

И тук приликите с възникването на утопията като литературен жанр и литературна традиция са толкова, колкото са и разликите. Томас Мор изковава неологизма, за да озаглави като „немясто” (от гръцки: ού – „не“, и τόπος – „място“) (Pocket Oxford Dictionary of English 2009: 1018) публикуваната през 1516 г. своя книга. Популярността и значимостта на текста епонимизират заглавието до самостоятелно понятие със значение на въображаемо място или държавно устройство, в което всичко е съвършеноПротивоположността на дистопия (Pocket Oxford Dictionary of English 2009: 1018). Самата Морова Утопия, поражда собствена литературна традиция и се превръща в произведение-образец за литературна утопия. Веднъж възникнала, концепцията започва да действа ретроспективно и като утопии започват да се мислят както по-ранни, така и не строго литературни произведения – емблематичният пример в това отношение е не друг, а Държавата на Платон, считана вероятно и за първата утопия изобщо.

За разлика от нея антиутопията (като изкристализирала концепция) предхожда своите литературни реализации с поне век и половина. Първите разпознаваеми литературни антиутопии се появяват в края на XIX и началото на XX век, в това число и приеманите (с една или друга уговорка) за антиутопичен „канон” произведения – Ние на Евгений Замятин, Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли и 1984 на Джордж Оруел (по-рядко към тях се прибавят и Чевенгур на Андрей Платонов, 451 градуса по Фаренхайт на Рей Бредбъри и Машината на времето на Хърбърт Уелс). След тиражирането си тези произведения биват припознати като антиутопии, които формират собствена литературна традиция и „антиутопия”3 започва да функционира икато жанрово определение по подобие на утопия, като в не малка степен извлича значенията и характеристиките си от пряката опозиция с него.

Тук трябва да бъдат направени някои важни уговорки. Макар понятието „утопия” и жанровото определение „утопия” да имат един и същ корен (едноименната книга на Томас Мор), значенията им се припокриват само отчасти. Ако терминът „утопия” отговаря на въпроса какво съдържа книгата Утопия на Томас Мор – пътуване и опознаване на един идеално устроен остров-държава, то една дефиниция на жанра „утопия” би следвало да отговори на въпроса какво удържа Утопия като единна текстова цялост.

До голяма степен на този въпрос отговаря Росица Димчева. Анализирайки произведението, тя открива в утопичното нова форма на проявление на сатиричното перо на Томас Мор, която е назрявала постепенно в творчеството на автора, докато изкристализира в Утопия:

Докато в първата част на книгата преобладава пряката сатира, във втората надделяват косвеното въздействие и осъждането на настоящето чрез бъдещето. Самобитна мисъл и смело въображение, регулирано от една конструктивна способност, си сътрудничат при създаването на утопията, която предполага и поглъщане от суровата житейска истина, и издигане над света, и вникване в социалния закон, и служене на идеала (Димчева 1981: 133).

Утопията извиква в съзнанието на читателя чуждата на морал и идеали действителност в една пълнота и интензивност, които надвишават значително изказаното непосредствено.

Доколкото сравнението между идеално и реално остава скрито или иронически се загатва, сатирата печели не само откъм дистанция, находчивост и духовитост, но активизира в много по-голяма степен нашите субективни разположения като разсъдна енергия, въображение, темперамент и чувствителност (Димчева 1981: 134).

 

С оглед на настоящата статия е важно наблюдението на Димчева за сатиричните послания, които Утопия на Мор внушава. То, струва ми се, ясно илюстрира разликите в значението на утопията като понятие и жанрово определение.

…през цялото описание на щастливия остров критическото начало се долавя като подводно течение, което ни обезпокоява и държи в тревога и в най-чистите съзерцания (Димчева 1981: 138).

Димчева не е единственият изследовател, който забелязва генетичното родство между сатирата и утопията в литературата. За Х. Арнтцен сатирата е „utopia ex negatio” (утопия чрез отрицание) (Arntzen 1964: 17), цитиран от Цветанка Хубенова, която забелязва това родство и в полето на антиутопията:

Антиутопията може да се нарече „сатирична утопия” т. е. сатира на утопията…

Ако косвено утопията критикува съвременната авторова действителност, то антиутопията насочва към предпочитание на съвременността макар с всичките й несъвършенства, пред кошмарно видяното бъдеще (Хубенова 1991: 36).

Опирайки се на анализите си на романите на Ивлин Уо, Олдъс Хъксли и Джордж Оруел, Хубенова определя гротеската като основен антиутопичен похват (Хубенова 1991: 34).

И в двете цитирани съчинения прави впечатление дефинирането на понятията утопия и антиутопия през и в границите на сатирата и отбягването на еднозначната им определяне като самостоятелни жанрове, макар наблюденията и обобщенията им върху тях да са от равнището на жанра.

Но да се върнем малко назад. Антиутопията като концепция предхожда (за разлика от утопията) ясно разпознаваемите си литературни осъществявания, или най-малкото онези литературни произведения, които биват припознати като антиутопии. На въпроса какво е литературна утопия можем да си отговорим просто вглеждайки се в книгата на Томас Мор. При антиутопията сякаш процесът е обратен, разглеждането на припознаваните като антиутопични произведения се осъществява през семантичното поле на предварително наличното понятие антиутопия. А ако не се вземе под внимание несъвпадането му с жанровото определение (подобно на утопията във и извън литературата), това може да породи множество проблеми.

Том Мойлан също съзира корените на дистопията в мениповата сатира, реалистичната литература и антиутопиите4 на 19 век и определя оформянето й като самостоятелен жанр в началото на XX век под въздействие на навлизащия в нова фаза на монополизирано производство капитал и вътрешната и външната консолидация на модерната империалистка държава (Moylan 2000: xi).

В противопоставянето на дистопия на антиутопия, Мойлан следва предложената от Лаймън Тауър Сарджънт парадигма:

Утопия – несъществуващо общество, описано в големи детайли и обикновено положено във времето и пространството.

Ютопия или позитивна утопия – несъществуващо общество, описано в големи детайли, положено във време и пространство, което авторът желае читателят му-съвременник да възприеме като значително по-добро от това, в което последният живее.

Дистопия или негативна утопия – несъществуващо общество, описано в големи детайли, положено във време и пространство, което авторът желае читателят му-съвременник да възприеме като значително по-лошо от това, в което последният живее.

Утопична сатира – несъществуващо общество, описано в големи детайли, положено във време и пространство, което авторът желае читателят му-съвременник да възприеме като критика към това, в което последният живее.

Антиутопия – несъществуващо общество, описано в големи детайли, положено във време и пространство, което авторът желае читателят му-съвременник да възприеме като критика към утопизма или някоя конкретна ютопия.

Критическаутопия – несъществуващо общество, описано в големи детайли, положено във време и пространство, което авторът желае читателят му - съвременник да възприеме като по-добро от това, в което последният живее, но общество със собствени сериозни проблеми, които може или не може да разреши и което позволява критически поглед върху утопичния жанр (Sargent 1994: 9).

Намирам цитираната парадигма за проблематична при това не заради въвличането в дефинициите на авторовата интенция. Проблемност идва преди всичко от силната повлияност на парадигмата от речниковите значения на понятията утопия и антиутопия, приложени към дадени художествени произведения. Пренесени пряко в полето на литературата понятията „утопия” и „антиутопия” се превръщат по-скоро в литературни етикети, които не могат да поемат функциите на жанрови определения, които да улавят типологията на дадени групи текстове (съдържащи и много разлики помежду си) и които да правят възможно да се борави с тях като типологични цялости-единици за целите на сравнителното литературознание.

За да може да изпълнява такива функции жанровото определение „утопия” или „антиутопия” би следвало да се основе не на текстовото съдържание, а на текстовото удържане в единно дефинируемо пространство на художествена условност и комуникативни актове, предаващи утопични/антиутопични смисли.

Но нека илюстрирам казаното с още един пример за проблемно, според мен, дефиниране на жанровото определение „антиутопия”.

В спомената по-горе бележка на Том Мойлан върху възникването на дистопията като жанр прозира склонността му да определя дистопията като територия на политическото и идеологическо „ляво”, съответно като сатирична критика на политическото и идеологическо „дясно”. Мойлан съсредоточава изследването си главно върху дистопични образци от американската литература от 70-те, 80-те и 90-те години, спрямо които такива тези не са лишени от основания, като се вземе предвид и това, че той ги обособява в собствена група, настоявайки върху определението „критическа дистопия” (Moylan 2000: 155–156). В същото време, това го принуждава, подобно на Фредрик Джеймисън (Jameson 2005: 198–9), да праща Джордж Оруел в лагера на антиутопиците, възползвайки се от цитираната по-горе терминологична парадигма на Сарджънт.

Проблемността на един такъв ход е, че ако се разгледат считаните като антиутопии литературни произведения дори само в рамките на Европа и Северна Америка, написани през ХХ век, парадигмата ще трябва да се обогати с още един куп определения и практически да започне да дублира идеологическите карти на тези два континента. Точно толкова лесно, колкото могат да бъдат намерени просоциалистически и антикапиталистически антиутопии (например First Men in the Moon на Хърбърт Уелс или Желязната пета на Джек Лондон), може да бъде направено и обратното (Атлас изправи рамене на Айн Ранд). Също така ще се намерят и антииндустриални, и антитехнологични (Машината спира на Едуард Форстър или пък Механично пиано на Кърт Вонегът), и антирелигиозни (Apeand Essence на Хъксли)... Всяко от изброените произведения е идеологически натоварено и тази идеологическа натовареност е ключова за облика и същността на му. Но в такъв случай антиутопията като жанр е идеологически неутрална или по-точно идеологически универсална. Тя задава такова пространство на художествена условност, в което може да бъде атакувана всяка идеология или пък утвърдена (чрез отхвърляне на нейната противоположност) и в същото време такова художествено пространство не може да остане идеологически ненатоварено.

Сякаш отговарянето на въпроса какво е антиутопията в литературата твърде често започва от речниковото значение на понятието. Така централно място в определението заема несъществуващото общество, оценката му и отношенията, в които влиза то с едно или няколко реални такива (а тези отношения литературно произведение употребява като механизъм за предаване на сатирични, идеологически и други смисли). В същото време могат да бъдат посочени множество произведения, определяни като антиутопични, в които антиутопично общество или тоталитарна държава няма – Портокал с механизъм на Антъни Бърджес и Повелителят на мухите на Уилям Голдинг са добри примери в това отношение. Общото и централното за двете произведения е осмислянето със средствата на художествената условност на концепцията обществен договор (Rousseau 1762). В Повелителят на мухите такъв между децата се оказва невъзможен или ако приемем че го има, то той повтаря всички недъзи на онзи от света на възрастните (за който свят в книгата се намеква, че дори може да се е самозаличил). Круширали на необитаем остров, децата не успяват да формират едно общество. В Портокал с механизъм Бърджес проиграва възможността за нов тип обществен договор между Държавата и Гражданина, в който последният е приучен да спазва законите и да съблюдава примерно гражданско поведение по силата на условен рефлекс подобно куче на Павлов. Бърджес не описва фикционалната реализация на този договор в общество или държава, той го формулира, разглежда и отхвърля чрез случващото се със и на протагониста Алекс. С други думи, антиутопията е пространство на художествена условност, годно по-скоро да проиграва дефективни обществени договори, а не толкова фикционални общества.

В настоящата статия си поставих за цел да покажа някои от проблемите, които спъват дефинирането на антиутопията като жанрово определение в литературата. А може би и в някаква степен да очертая пътя за тяхното преодоляване. Той обаче минава през едно индуктивно изследване на голям брой художествени произведения, което трудно би могло да бъде адекватно представено в рамките на една статия. По тази причина ще се въздържа от това да предложа още тук собствена изчерпателна дефиниция за антиутопия в литературата, с ангажимента да го сторя другаде и под друга форма.

 

Бележки

1. Преводът на този и на всички следващи цитати от английски език е мой – Ч. П.

2. Тук е необходимо да направя уговорките, че разглеждам „антиутопия”, „дистопия” и „какотопия” като пълни синоними, отправящи към едно и също понятие. А също и че следвам установената традиция да превеждам на български език „dystopia” като „антиутопия”, с изключение на етимологическите бележки и при превода на цитати от изследователи, които прокарват специално разграничение между „dystopia” и „anti-utopia”.

3. Поне в българския език, англоезичният свят предпочита „дистопия”.

4. Мойлан възприема противопоставянето на двата термина един на друг, за което ще стане дума малко по-нататък.

 

Цитирана литература

Извори

Bradbury, Ray. 1953. Fahrenheit 451. New York: Ballantine. Превод на бълг. от Веселин Измирлиев: Бредбъри, Рей. 451 градуса по Фаренхайт. В: Черно слънце. София: Народна култура, 1990. http://chitanka.info/text/4627-451deg_po_farenhajt (9 януари 1990). 2 изд.: София: Mediasat Group, 2005.

Burdges, Antony. 1962. A Clockwork Orange. London: Heinemann. Превод на български от Мариана Екимова-Мелнишка: Бърджес, Антъни. Портокал с механизъм. Варна: Галактика, 1991. http://chitanka.info/text/55 (9 януари 2012).

Foster, Eduard М. 1909. The Machine Stops. The Oxford and Cambridge Review. November, 1909. http://www.plexus.org/forster/index.html (9 януари 2012). В превод на бълг. от Чавдар Парушев: Форстър. Едуард. Машината спира. еКниги. http://e-knigi.net/index.php?page=shop.product_details&flypage=flypage.tpl&product_id=206&category_id=48&vmcchk=1&option=com_virtuemart&Itemid=195 . (17 декември 2011).

Golding, William. 1954. Lord of the Flies. London: Faber and Faber. Превод на бълг. от Димитри Иванов: Голдинг, Уилям. Повелителят на мухите. София: Mediasat Group, 2005.

Huxley, Aldous. 1932: Brave New World. London: Chatto & Windus. http://huxley.net/bnw/index.html (9 януари 2012). Бълг. превод от Виолета Чушкова: Хъксли, Олдъс. Прекрасният нов свят. Варна: Георги Бакалов, 1990. http://chitanka.info/text/20241-prekrasnijat_nov_svjat (9 януари 2012).

Huxley, Aldous. 1948 [1958]. Apeand Essence. New York: Bantam Books, 1958.

London, Jack. 1908. The Iron Heel. London: MacMillan. http://www.jacklondons.net/writings/IronHeel/toc.html (9 януари 2012). Превод на бълг. от Сидер Флорин: Лондон, Джек. Желязната пета. Моята библиотека. http://chitanka.info/text/7956-zheljaznata_peta. (17 декември 2011).

Morus, Thomas. 1516: Utopia (De optimo reip. statv, deque noua insula Vtopia, libellus uere aureus, nec minus salutaris quam festiuus). https://la.wikisource.org/wiki/Utopia (9 януари 2012). В превод на бълг. от Александър Милев: Мор, Томас, Томазо Кампанела. Утопия. Градът на слънцето. Библиотека Световна класика.София: Народна култура, 1984. http://chitanka.info/person/thomas_more (9 януари 2012) – бълг. интернет версия е в превод от английски език, без данни за преводача на сайта.

Orwell, George. 1949. 1984. New York: New American Library. http://www.liferesearchuniversal.com/orwell.html (9 януари 2012). В превод на бълг. от Лидия Божилова: Оруел, Джордж. 1984. София: Mediasat Group, 2005. http://chitanka.info/text/291-1984 (9 януари 2012).

Plato. Platonis Opera, ed. John Burnet. Oxford University Press, 1903. http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0167%3Abook %3D1%3Asection%3D327a (9 януари 2012). Бълг. превод от Александър Милев: Платон. Държавата. София: Наука и изкуство, 1981.

Platonov, André. 1972. Les Herbes folles de Tchevengour. Stock.traduit du russe par Ćecile Lœb. Paris. Платонов, Андрей. Чевенгур. Художественая литература. Москва, 1988. Бълг. превод от Симеон Владимиров: Платонов, Андрей. Чевенгур. София: Дамян Яков, 2005.

Rand, Ayn. 1957 [1992]. Atlas Shrugged. Random House. Използвано издание: New York: Duton, 1992.

Vonnegut, Kurt. 1953 [1969]: Vonnegut. Kurt. Player Piano. London: Macmillan. Използвано издание: London: Panther Books, 1969.

Wells, Herbert. 1895. The Time Machine. New York: Heinemann. http://en.wikisource.org/wiki/The_Time_Machine_%28Heinemann_text%29 (9 януари 2012). Бълг. превод от Юлия Бучкова-Малеева: Уелс, Хърбърт. Машината на Времето. Варна: Георги Бакалов, 1984. http://chitanka.info/book/477-mashinata_na_vremeto (9 януари 2012).

Wells, Herbert G. 1901. First Men in the Moon. Project Gutenberg. http://www.gutenberg.org/ebooks/1013. (17 December 2011).

Zamyatin, Yevgeny. 1921/1924. We. New York: E.P. Dutton. http://mises.org/books/we_zamiatin.pdf (9 януари 2012). Руско издание: Замятин, Евгений. Мы. Знамя 5–6, 1988. http://az.lib.ru/z/zamjatin_e_i/text_0050.shtml (9 януари 2012). Превод на бълг. от Росица Бърдарска: Замятин, Евгений. Ние. В: Черно слънце. София: Народна култура, 1990. http://chitanka.info/text/4625-nie (9 януари 2012).

 

Изледвания

Димчева, Росица. 1981. Проблеми на теорията на сатирата. София. Наука и изкуство.

Уикипедиа 2011: Утопия. Уикипедия. http://bg.wikipedia.org/wiki/Утопия. (17 декември 2011).

Хубенова< Цветанка. 1991. Анатомия на илюзията. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

 

Arntzen, Helmut. 1964. Nachricht von der Satire. In Helmut Arntzen (Hrsg.), Gegen-Zeitung. Deutsche Satire des 20. Jahrhunderts. Heidelberg: Rothe. 6–17 (с. 17, цитат по Хубенова 1991:  36).

Budakov, Vesselin M. 2010. Dystopia: An Earlier Eighteenth Century Use. Notes & Quotes 255 (1, March).  86-88.

Budakov, Vesselin M. 2011. Cacotopia: An Eighteenth–Century Appearance in News from the Dead (1715). Notes & Quotes 256 (3, September). 391–394.

The Free Dictionary 2011. Anti-utopia. The Free Dictionary. http://www.thefreedictionary.com/anti-utopia.(17 December 2011).

Jameson, Fredrik. 2005. Archeologies of the Future. London: Verso.

Moylan, Tom. 2000. Scraps of the Untainted Sky. Boulder: Westview Press.

Pocket Oxford Dictionary of English 2009. Soanes, Catherine & Angus Stevenson (eds). Dystopia. Pocket Oxford Dictionary of English. 2nd. edn. New York: Oxford University Press, 2009. p. 278–1018.

Rousseau, Jean-Jacques. 1762. Du Contrat Social ou Principes du droit politique. Amsterdam: Marc Michel Rey. http://classiques.uqac.ca/classiques/Rousseau_jj/contrat_social/Contrat_social.pdf (9 януари 2012). На бълг. в превод на Донка Меламед: Русо, Жан-Жак. За обществения договор. София: Лик, 1996.

Sargent, Lyman Tower. 1994. The Three Faces of Utopianism. Revisited. Utopian Studies 5 (1). 1-37  (p. 9 цитат по: Moylan 2000: 74).

 

За автора

Чавдар Парушев е докторант на катедра „Теория и история на литературата” към ФСлФ на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Сред научните му интереси са жанровите граници на антиутопичната литература на ХХ век и литературнотеоретичните подходи към научнофантастичната литература.

Електронен адрес: ch.parushev at gmail dot com

 

Статията е препоръчана от научния ръководител на докторанта - доц. д-р Амелия Личева.