Skip to content Skip to navigation

Ботев - търсенето и опорите

Ботев – търсенето и опорите

Стилиян Стоянов

(Филологически факултет, Югозападен университет Неофит Рилски")


Резюме / Abstract

Текст рассматривает стихи Хр. Ботева в контексте модернизации болгарского социума второй половины ХІХ века. Акцент ставится на переход лирического героя от одиночества, желания умереть (смерть рассматриваемая как гибель, как конец ненужной одинокой жизни) к обретению смысла жизни, которой в поэзии Ботева связан с обретением Другого, обретением Пути. Текст анализирует ключевые слова в поэзии Ботева: мать, смерть, любимая женщина, брат, песня, пустыня, молитва именно в аспекте модернизирующегося человека, для которого топос родового уже не может быть оплотом и он ищет свой путь и смысл своей жизни в рамках социума.

 

За Ботев се говори и пише трудно. Това, което Вапцаров изразява в стихотворението си „Доклад“, е проблем на цялостната рефлексия на българската култура върху Ботев. Не е редно да се правят генерални обобщения, но като цяло рефлексията е върху частите, а цялото убягва. Роман Якобсон прекрасно тълкува от структуралистка перспектива „Обесването на Васил Левски“; Пенчо Славейков, опитвайки се да хване цялото в Ботевата поезия, се чуди защо вълкът просто не изяде героя и колко ли ще е тази кръв, която непрекъснато тече и не изтича. Все пак Славейков признава Ботевата гениалност, без да обяснява в какво се изразява тя.

Изглежда отдалечаването от времето на Ботев помага в домогванията към цялостната му личност и творчество; сещам се за текстове на Михаил Неделчев, Енчо Мутафов, Никола Георгиев, Д. Ефендулов. Може да се обясни и оптически - отдалечаването от предмета работи за цялостната визия върху него. Забележително е, че отдалечаването не е свързано със забравата. Творчеството на Ботев се оказва онзи труден текст, който е предизвикателство за тълкуватели от различни поколения. Още нещо. Нагаждайки думите на едно есе на Виктор Ерофеев за Чехов към Ботев и неговите тълкуватели, звученето ще е такова: за Ботев говорят всички - и апостоли от Априлското въстание, като Захари Стоянов, и перфектни възпитаници на немските университети като Пенчо Славейков и д-р Кръстев; Ботев е кумир на националистически младежки организации като „Бранник“ и „Хан Крум“ и на интернационалистическата комунистическа идеология, която години наред синтезираше ученически и кандидатстудентски теми от типа на „Националното и общочовешкото в поезията на Ботев“; времето на демокрацията, което, подобно на всяко ново време, се изживява като начало на истинската история, не забрави и забрани Деня на Ботев и по този начин ни даде шанса поне един път в годината да послушаме по радиото песните по текстове на Ботев.

Това всеобщо признание превръща Ботев и неговата поезия в кумир – нещо, което всеки признава, а малцина се опитват да разберат.

Амбицията на настоящия текст не е да предложи поредния нов прочит на Ботев със самоувереността и самочувствието на просветителя от отдавна отминалите времена на единствената истина и единствения път към нея. Тезата звучи по-скромно – да се разгледат двадесетината стихотворения на Ботев като израз на една протичаща пред читателските очи модерност. И да се потърсят връзките на тази протичаща модерност с модернизационните процеси в българското общество. Използвайки народната песен (и то далеч не във всичките си стихотворения), Ботев създава поезия, в която може да се проследи раждането и израстването на индивида с присъщите му въпроси: кой съм аз, накъде отивам, какво е моето призвание, кой е моят път... В този смисъл ние не споделяме наложеното още от първите тълкуватели мнение, че Ботев е роден поет, не се променя и от първото до последното си стихотворение е един и същ – с непроменени убеждения, мироглед, поетическо майсторство. Променя се. Не е трудно да се проследи преминаването на лирическия герой на Ботев от самота и отчужденост към общение и взаимност. В този преход по интересен начин се осмислят ключови думи, отдавна очертани от тълкувателите – смърт, свобода, песен, плач, скотове, стадо, хайдути, дружина, майка, братя.

Стихотворенията на Ботев изграждат линия на израстване и осъзнаване на лирическия герой. Да определим като гранично стихотворението „Делба“. Хронологично, а също и смислово, преди него са „Майци си“, „Към брата си“ и „Елегия“. Какво се вижда от двете страни на границата? Първите три стихотворения носят в себе си внушението за неразбиране, самота, плач. Това е изразено с отрицателни местоимения и глаголни форми като „никой, никой“, „нищо, нищо“; „Приятел нямам“, „никого нямам“. Подобни настроения никак не се връзват с фолклора, където героят никога не е сам, но добре са свързани именно с настроенията на модерния човек. Това, което казват първите три стихотворения на Ботев, може да се определи като известната “самота в тълпата “ (Весел ме гледат мили другари...; Но, кажи ми, що да тача/ в този мъртъв свят коварен ). Лирическият герой е самотен и търси разбиране в познатите рамки на родовото – майката и брата. Факт е обаче, че те, дори и да разбират, са недостатъчни за преодоляване на самотата. Родовото е затворено и поради това недостатъчно да придаде стабилност и основа за идентификация на напусналия неговите рамки човек. Изследователите правилно търсят корените на настроенията на първите две стихотворения на Ботев в „тежката чужбина“. Крачката, която може да се направи, е да се разгледа чужбината като силен модернизиращ фактор. Разширявайки перспективата, може да се види как творците – емигранти създават модерните визии. „Татковина“ Петко Славейков пише в Цариград, „Де е България“ Вазов пък пише в Бъкау, Румъния. Цялата Ботева поезия също не е писана в България. Прозата, която е по-консервативен и промислен литературен жанр, дълго време не може да излезе извън рамките на региона и рода. Вазов пише „Де е България“, описвайки цялостното (а не регионално) българско пространство, но прозата на Вазов е проза на мястото, а доста често и на рода. Милена Цанева достатъчно аргументирано разви идеята за сопотския микрокосмос. А що се отнася до родовото, можем да си припомним известната вечеря в началото на романа „Под игото“, където чорбаджи Марко е събрал многобройната си челяд на вечеря.

Да се върнем към поезията на Ботев. Скитничеството и „тежката чужбина“ са достатъчно експлоатирани теми в критическите интерпретации. Причината като да е ясна: турската черна прокуда. Ако обаче поексплоатираме отдавна наложилия се в ботевознанието паралел между биография и творчество, можем да припомним известни неща. Да речем това, че Ботев е изпратен в Одеса да се учи и той не бяга от турците. Има едно писмо на Ботев до Найден Геров от 1863, в което той моли да му съдейства да постъпи в „първата гимназия, в която дават всичко нужно, само че не ща да съм на квартира и при българчетата“ (Ботев 1980: 196).България и българското за Ботев са като че ли повече идеологически идеализирана и опоетизирана опорна точка, отколкото реално пространство и хора, в което и с които той може да живее. Той и сам разбира, че не може и не иска да живее в България. Недоволството му е насочено не само срещу българчетата в Одеса, с които той не ще да живее заедно. Захари Стоянов обстойно пише за конфликтите, които Ботев си създава по време на няколкомесечния престой в Калофер след завръщането си от Задунаевка.

Ботев нито приема по-голямата част от сънародниците си (в България и извън нея), нито е приет от тях. Захари Стоянов подробно разказва за отношението на Евлоги Георгиев към родственика си, а ето какво казва Христо Георгиев: „Христо Ботев, доколкото можех да разумея него, е малко лекичък на умът“ (Стоянов 2004). Не е наша работа да съдим колко лекичък на умът е бил Ботев, но не можем да не забележим, че той лесно разваля отношенията си дори с хора, които са му били много близки – с Каравелов и Иван Драсов, например. А средата, в която се е движел, повечето от изследователите определят като „хъшлашка“. Отношенията на Ботев с околните свидетелстват за процесите на модернизация, за които вече стана въпрос. Маргиналността е част от тези процеси. Хъшовете, с които Ботев е живял през по-голямата част от съзнателния си живот и за които той е бил „Бате Христо“, безусловно са представители на ония подвижни и маргинални групи, отвъд традиционните представи на обществото за добро и зло; от друга страна, именно те са в основата на динамизирането на процесите, довели в крайна сметка до Освобождението на България.

Процесите на модернизация изсмукват огромна енергия и по принцип водят до личностен дискомфорт, а много често – и до драматично възприемане на света. Търсенето на опорите, пътят към идеала не само в поетическата действителност е свързан с драматизъм и страдание. Но именно в поезията това се очертава особено ярко.

Да се върнем към Ботевите стихотворения. От двете страни на границата, поставена от „Делба“, се забелязват едни и същи образи и похвати – обръщението към майката в „Майци си“ и „На прощаване“, обръщението към близки хора в „Към брата си“ и „До моето първо либе“3. Осмислянето обаче е много различно. Тезисно казано, център на стихотворенията до „Делба“ е плачът. Самото име „Елегия“, да припомним, се свързва с „плач“ в старогръцки; в „Към брата си“ четем: Често, брате, скришом плача/ над народен гроб печален...; в същото стихотворение: ...на глас божий плач народен. След „Делба“ плачът става песен. Молбата към майката в „На прощаване“ е да послуша песента за своя син; молбата към либето в „До моето първо либе“ е: Запей или млъкни, махни се!. Пак в това стихотворение запява и гората. Апотеозът на песента очевидно е в „Хаджи Димитър“, където цялата природа пее, певците също пеят, самата балада и тя пее. Краят на песента пък е в „Обесването на Васил Левски“, където „зимата пее свойта зла песен“. Всъщност в последното Ботево стихотворение песента и плачът са в уникален синтез. Зимата пее своята зла песен, а призивът към майката е „Плачи!“

Превръщането на плача в песен (и след това – в „Обесването...“ – в синтез „песен – плач“) е логически свързано с паметта. Самотата и страданието от първите три стихотворения се преодоляват именно чрез усещането за песен – памет. Молбата към майката от „На прощаване“ е да разкаже (...но иди, майко, у дома/ и с сърце сичко разкажи/ на мойте братя невръстни,/ да помнят и те да знаят...) или, ако от милост не може да разкаже, да послуша песента юнашка за сина си (защо и как съм загинал/ и какви думи издумал...) Песента – памет и думи – са идеологическото ядро и в „Хаджи Димитър“. Съществено, изключително важно е да бъде запазен споменът, песента, думите на героя.

В студията си в „Денница“ Вазов, сравнявайки Раковски с Каравелов и Ботев, пише: „...и докато Любен скептически игнорираше българската история и възпитателното й значение, а Ботев разбиваше всички бивши и настоящи авторитети на небето и на земята, Раковски, тоя мечтател и съновидец, очароваше поколението си с тайнствено величавите образи на “благоверните български царе„, със славата на които заливаше Европа. Едните виждаха само в бъдещето целта си, идеала си; другият викаше из прахът миналото величие, та от останките му да изгради подножие, на което да заложи бъдещетo (Вазов 1992: 23).

Усещането, което се налага от Ботевите стихотворения, е, че юнакът гради бъдещето, а бъдещето е невъзможно без спомена за делата, думите и песните му. Това е една изцяло проспективна визия, безусловно свързана и предизвикана от модернизационните процеси в българския социум. Реконструкцията на тази визия не е сложна: ние живеем в жалко и недостойно настояще, но ние сме готови да умрем (“Свобода или смърт юнашка„) в името на по-достойното бъдеще. В този смисъл това, което юнакът прави в настоящето, е начало на достойната история на бъдещето. Това очевидно се оказва достатъчно силна опорна точка и за Ботев, и за лирическия му герой. Това е изглежда и една от причините Ботевата поезия вече повече от сто години след написването си да не губи своята актуалност. Нейната проспективна насоченост много добре се свързва и отеква в социокултурните нагласи в българското общество, които също по правило игнорират настоящето (или са свързани с идеята за изстрадването му) в името на безусловно по-щастливото бъдеще. Тук не става въпрос само за яркото идеологическо и институционално очертаване на тези нагласи във времето 1944 – 1989. Стремежът към по-щастливото бъдеще и склонността настоящето да бъде пожертвано в името на бъдещето е по различен начин, но еднакво силно валиден и за времето на Стефан Стамболов, и за хората около „Мисъл“, и за различните идеологически течения в междувоенното време. За всички тях Ботевата поезия е безусловно нужна. Нужните думи и действия на настоящето са гаранция за достойното и щастливо бъдеще и поради това те трябва да се помнят и знаят. „...той (Ботев – Б.М.) означава начало, а не край, той носи в душата си бъдещето, но сам той не е от това бъдеще“ – пише д-р Кръстев през 1917 г. (Кръстев 1992: 96). А Ботевите стихотворения илюстрират тези обществени нагласи и очаквания и дават множество подходящи цитати по всеки конкретен повод и за всеки конкретен случай Проспективните визии, породени от перманентните за българския социум модернизационни процеси, обясняват дълголетната нужда от Ботевата поезия и предопределят нейните социални употреби.

Забравата и мълчанието са нещото, от което се бои лирическият герой в стихотворенията на Ботев. Безалтернативно, като плач и страдание, ги откриваме в „Елегия“ (...мълчи народа!/ Глухо и страшно гърмят окови,/ не се чуй от тях глас за свобода); като пиянство и деградация в „В механата“ (Да забравя край свой роден; да забравя род свой беден), като съкровена молитва в „Моята молитва“ (Не оставяй да изстине/ буйно сърце на чужбина,/ и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня). Пустинята и мълчанието са поетическия, но и екзистенциален антипод на разказа и песента. Смисълът на развитието в поезията на Ботев след „Делба“ се търси в разказа, песента и спомена, които, както вече стана дума, полагат началото на бъдещата история. В този контекст последното Ботево стихотворение е своеобразно завръщане при настроенията и чувствата от „Майци си“: плачът – песен е замръзнал в пустотата на снежната пустиня, идеята за бъдещето е заметена от снежните вихри (Зимата пее свойта зла песен,/ вихрове гонят тръни в полето,/ и студ, и мраз, и плач без надежда/ навяват на теб скръб на сърцето.) Настроенията в последното Ботево стихотворение неслучайно го изваждат от стандартния набор интерпретирани стихотворения, към които спадат „До моето първо либе“, „На прощаване в 1868“, „Борба“, „Моята молитва“ и „Хаджи Димитър“. Пенчо Славейков направо нарича „Обесването на Васил Левски“ „глупава песен“ и подлага на съмнение авторството на Ботев (Славейков 1992: 74).

Другото ключово понятие, подложено на радикално различно тълкуване в стихотворенията преди и след „Делба“, е смъртта. В първото публикувано Ботево стихотворение „Майци си“ смъртта е видяна като изход от страданията и като гниене (Пък тогаз нека измръзнат жили,/ пък тогаз нека изгния в гроба). Тълкуването най-често е в духа на Гео Милев – става въпрос не за лично, а за надлично страдание, което поезията на Ботев акумулира и показва – смята се за нелогично деветнадесетгодишен младеж да схваща по такъв начин света. Стремежът към смъртта обаче е един от мотивите, който се разработва в по-голямата част от стихотворенията. Това д-р Кръстев (1992: 92) коментира по следния начин: „За да доловим най-съкровените тайни на неговата творческа мисъл, остава ни да направим още една стъпка – от единение с природата да се издигнем до единение със смъртта, до неговата концепция на смъртта като живот. Тоя висш момент на Ботйовата поезия е всъщност първият и основен неин мотив – вече затова, че той обединява всички други и им дава вътрешния техен смисъл.“ Ще си позволим да не се съгласим изцяло с д-р Кръстев. Това, което той пише, безусловно е вярно за „На прощаване в 1868“, „До моето първо либе“, „Хаджи Димитър“, „Борба“, „Моята молитва“. Но в „Майци си“, както вече стана дума, едва ли може да се говори за смъртта като живот. Смъртта в това стихотворение е измръзване и изгниване. Има разлика в трактовката на смъртта в първите три и в следващите стихотворения. Но стремежът към нея, от каквито подбуди и да е породен, все пак е нещо изключително лично и е белег на силна индивидуалност. В предпоставената теза: стихотворенията на Ботев като разказ за ставащата модерност, стремежът към смъртта в „Майци си“ и „Към брата си“ е израз точно на ставането на модерния човек. Съпоставките в литературата са опасно нещо – винаги съществува рискът да съпоставиш несъпоставимото, но си мисля, че “Страданията на младия Ботев“ не биха били толкова лош образ. Стремежът към смъртта – гниене е породен от безпътицата. Действително в „Към брата си“ се появява образа на народа, но контекстът е такъв: Често, брате, скришом плача/ над народен гроб печален;/ но, кажи ми, що да тача/ в тоя мъртъв свят коварен? Безпътицата и драмата са си чисто лични.

За да се достигне до преосмисляне на смъртта (нещо, което се открива в стихотворенията, публикувани след „Делба“), трябва да се извърви определен път, да се намерят опорите и смисъла. За човека от традиционното общество този проблем не съществува. Опорите са домът, родът, мястото, религията. Всичките тези традиционни опори са проблематизирани, преосмислени или направо отречени и в живота, и в поезията на Ботев. Майката става опора, когато тя се свързва с родината и паметта, когато й е вменена задачата да разкаже историята, да изслуша песента. Майката може да бъде опора тогава, когато се свърже с цялото – родното и общността. В „Майци си“ на нея й е отредена тъжната традиционна роля да оплаче чедото си (Ти ли си, мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела...); в „На прощаване в 1868“ – социалната роля да разкаже на братята за подвига или да срещне не просто чедото, а цялата дружина. (Ако ли, мале, майноле,/ жив и здрав стигна до село,/ жив и здрав с байряк в ръка,/ под байряк лични юнаци,/ напети в дрехи войнишки...)

Изобщо в поезията на Ботев родовото става опора единствено и само когато се свърже с общността. Майката в топоса на рода и традицията оплаква и кълне; в топоса на родината е „майка юнашка“, която носи и предава спомена. Аналогично е осмислянето на брата и либето. В „Към брата си“ той, подобно на майката от „Майци си“, може само да изслуша тъжната изповед, но нито може да утеши, нито да помогне. В „Делба“ отново се появява образът на брата (По чувства сме ний братя с тебе/ и мисли еднакви ний таим). Това, което родният брат не може, го може братът по мисли и чувства, братът, с когото могат да се делят страданията, бедността, хорските укори и присмехът глупешки. На либето пък е вменено да запее или да млъкне и да се махне. „Делба“ действително е гранично стихотворение в творчеството на Ботев. Намерен е братът, с който да се делят и споделят радости и несгоди. Стихотворенията след „Делба“ очертават процеса на търсенето и намирането на смисъла. В „Хаджи Димитър“ вече намереният смисъл е изразен пределно лаконично и поетично: Той, който падна в бой за свобода,/ той не умира. Между началната и крайната точка обаче се е състояло нещо много важно – героят е намерил другия, другите. Той има различни ипостаси: брат („Делба“), дружина, юнаци, хайдути („На прощаване в 1868“, „До моето първо либе“, „Хайдути“, „Хаджи Димитър“) А смъртта не е страшна и защото води до безсмъртие, и защото не е в самота и забрава.

Тук отново като че е уместно да прокараме паралел между живота и поезията на Ботев. Неговите биографи разказват, че той непрекъснато е бил сред хъшовете. Захари Стоянов свидетелства, че дори в последния, относително улегнал период от емигрантския си живот, когато вече е женен и е собственик на печатница, Ботев не остава само в кръга на жена си, майка си и братята, които е извикал от България. В печатницата непрекъснато има поне по няколко хъша, а немалка част от дневните задължения се свеждат до изваждане от затвора на поредния закъсал хъш. За самота е абсурдно да се говори. Страдание има, но то е заради това, че не може да изпълни предопределените от традицията задължения – да обезпечи материално семейството си, да се погрижи за старата си майка и за по-малките си братя. Не традицията обаче е била опорната точка за Ботев, а бъдещето и съмишлениците в настоящето.

Интересен паралел би се получил между Ботев и Вазов. Вазов остава при традицията – до такава степен, че баба Съба Вазова до последния си ден в качеството си на майка наставлява сина си, който намира това за съвсем нормално. Другата майка, Иванка Ботева, накрая поема пътя към къщата на родственика си Евлоги Георгиев, разбирайки, че първородният й син Христо не е в състояние да й осигури не просто спокойни старини, но дори и прехрана.

Димитър Ефендулов (2001) предлага интересна съпоставка между стихотворенията „Молитва“ на Вазов и „Моята молитва“ на Ботев. Съпоставителният анализ, който прави, добре очертава двете визии, характерни не само за Ботев и Вазов, но и изобщо за Българското възраждане. От едната страна е строгото придържане към традиционните опори: дом, род, семейство, религия. От другата страна е игнорирането им и търсенето на смисъла извън границите на традицията, в рамките на нейното преодоляване, в рамките на идеологията и на модернизирането на социума. Втората позиция е динамична, дълбоко драматична и доста често скарана с традиционните представи за ред и морал. Захари Стоянов подробно описва недопустимите от гледна точка на традиционния морал постъпки на Ботев.

Интересен материал за размисъл се намира в самата поезия на Ботев, в „Моята молитва“. Детайлният анализ на стихотворението не е цел на настоящата работа. Статията на Д. Ефендулов, за която стана вече дума, насочва към размисъл за човека, който е затворил Бога в своето сърце и душа. Логично е, че Вазов, в цитираната вече статия в „Денница“, тотално отрича „Моята молитва“ и пише, че стиховете на Ботев внушавали на „здравата душа едно противно чувство“. Вазов се притеснява от това, че „Моята молитва“ била намерила „много лоши подражатели и поклонници в наши дни“. Сигурно е било така. Но това Ботево стихотворение е уникална изповед на човек, който е загубил Бога. Такава позиция добре се вписва в модернизационните процеси. Богоборчеството, или – в по-мека степен – преосмислянето на ролята на Бога и смисъла на религията, в една или друга степен е в основата на много от модерните идеологии от времето на Реформацията насам. Отричането на небесния Бог в „Моята молитва“ води до тотално отричане – изследователите отдавна са преброили, че седем от стиховете в „Моята молитва“ започват с „Не ти“ и само два – с положителното „А ти“. Въпросът е може ли Богът в мене да е достатъчна опора? Поезията на Ботев като да показва, че може. Лирическият герой е отрекъл Бога в небесата и е намерил дружината и Пътя към безсмъртието, намерил е смисъла в саможертвата в името на другите и на бъдещето. Героят като че ли е самодостатъчен и цялостен, извървял пътя от Дома и Рода до смъртта там на Балкана. Още първите критици пишат за връзките на Ботев и поезията му с епохата на романтизма. По-скоро връзката е с епохата на Възраждането в европейските му измерения. Човекът е станал мярка за нещата, съдник за това кое е добро и зло. Такава теза без усилие може да бъде защитена по отношение на поезията на Ботев. Не е редно обаче да изпускаме и обратната страна на ренесансовия антропоцентризъм, която, леко перифразирайки Кундера, можем да наречем „непосилната тежест на битието“. Това е цената, която процесите на модернизация налагат. Не бихме имали право да говорим за тежестта на битието, ако Ботев беше престанал да пише след 1873, когато са публикувани „Хаджи Димитър“ и „Моята молитва“. И двете стихотворения са ярко доказателство за намерен път и смисъл, за изградена опора вътре в себе си. Последното Ботево стихотворение обаче е израз точно на осъзнатата тежест на битието. В него присъстват и Родината – Майка, и нейният син, и плачът, и гласът; поетически реалии и образи, добре познати ни от другите стихотворения. Изчезнали са обаче Пътят и Смисълът. Самодивите и вълкът са заменени от гарван, псета и вълци, народът е представен не от неговите защитници – хайдути, а от най-беззащитните – старци, жени и деца. Последните два стиха: ...и студ, и мраз, и плач без надежда/ навяват на теб скръб на сърцето, достатъчно красноречиво показват настроенията на лирическия говорител и на самия поет. Стандартната интерпретация, че смъртта на Левски е тежък удар за Ботев и предизвиква това стихотворение, не е достатъчно убедителна. Левски е обесен в началото на 1873. Според изследователите на Ботев първите варианти на „Обесването...“ са чак от 1875, а това е признак, че стихотворението е плод на размисъл (или равносметка), ускорени, може би, но едва ли предизвикани от смъртта на Левски.

Не можем да твърдим, че към края на живота си Ботев радикално преосмисля позициите си, така ярко изразени в „Хаджи Димитър“, „Моята молитва“, „Борба“, „На прощаване в 1868“. Пътят на четата, Милин камък и Волът ще ни опровергаят. Но и не е редно да продължаваме да изграждаме монументалния, непоколебим и застинал в своето величие образ на поета революционер. Светлият пример и монументалните внушения едва ли са най-адекватни за нашето (постмодерно?, постиндурстриално?, глобализирно и глобализиращо) съвремие. Във всеки случай те някак си закриват човека Ботев. А той може би ни е също толкова нужен, колкото и паметникът.

 

Бележки / Notes

1. В писмо до Стефан Стамболов от 11 декември 1875 четем: „Моля ти се, това, което имаш лично с Драсова и с други, не меси и мене в него. Аз и тъй пострадах твърде много от тоя човек. Освен дето ме подигра с 95 фр., дадени нему назаем (това аз му прощавам), но той е една от главните причини на моето днес лошо положение.“

2. Хората от средното и по-възрастното поколение вероятно си спомнят за така наречените „граждански ритуали“ от времето на социализма. На официалното бракосъчетание „ритуалчикът“ с патос цитираше на създаващото се младо семейство, свидетели и гости пасажа от писмото на Ботев до жена му Венета, че после Отечеството, най-много нея обичал. Това очевидно не бе най-добрата употреба на Ботев текст.

3. На обръщенията като реторически похват в поезията на Ботев обръща внимание Йордан Василев (2002)

 

Цитирана литература / References

Ботев, Христо. 1980. Събрани съчинения в 3 тома. Том 3, стр. 196. София: Български писател.

Вазов, Иван 1992. Христо Ботев. Критическа студия. В: Страници за Христо Ботев. Варна: Андина.

Василев, Йордан 2002 [1990]. Ботев и реторическата традиция. В: Христо Ботев. Нови изследвания. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1990. ЕИ LiterNet, 2002. http://www.liternet.bg/publish7/jvasilev/botev.htm

Ефендулов, Димитър. 2001 [2000]. Диалогът между две молитви (Към проблема за библейските първообрази в поезията). Български език и литература, 2000, 3-4. ЕИ LiterNet, 12.09.2001, № 9 (22). http://www.liternet.bg/publish2/defendulov/molitvi.htm

Кръстев, Кръстьо. 1992. Поетическите завети на Ботйова. В: Страници за Христо Ботев. Варна: Андина.

Славейков, Пенчо 1992. Жив е той, жив е... В: Страници за Христо Ботев. Варна: Андина.

Стоянов, Людмил 2004. Христо Ботев. ЕИ LiterNet. http://www.liternet.bg/publish5/lstoianov/hbotev.htm

 

За автора / About the Author

Доктор Стоянов е доцент в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Преподава Увод в литературната теория и Съвременна българска литература

Електронен адрес / E-mail: stilyan61[at]hotmail[dot]com