Интернет и авторското право

I.1. Проблематика на съдопроизводственото и авторското право — общи положения

Авторското право има своите корени през ХVIII в. в среда, в която основните авторски произведения са книгата, картината или театралната пиеса. С течение на времето кръгът от защитавани произведения се разширява, но все още е сравнително лесно да се установи къде е отпечатана книгата или къде драматургичното произведение е поставено пред публика. На тази основа е създадена Бернската конвенция, която в края на миналия век дефинира принципа, според който се определя каква правна процедура (респ. какво съдопроизводствено право) е необходимо да се прилага при конкретния акт на ползване на произведението, независимо дали става дума за копиране, публично представяне, публично излагане и др. Бернската конвенция решава този проблем като изисква стриктно прилагане на правото на държавата, на чиято територия се реализира защитата, т. е. на държавата, в която се е стигнало до гореспоменатия акт на (зло-)употреба с произведението (lex loci protectionis). Това изискване се нарича принцип на териториалността. Означава, че ако гражданин на страната А използва произведение на гражданин на страната Б в страната В, конкретният акт (например копиране на аудио диск) се санкционира от закона за авторското право на страната В, а не в страните А и Б. (Например, чех в България “пече” нелегално музика на Луис Армстронг). […]

I.2. Юрисдикция — обща проблематика на съдилищата

I.3. Интернет, съдопроизводството и авторското право

I.4. Лица, отговорни за нарушаването на авторските права в интернет

Определянето на отговорните лица в интернет се съотнася с проблема за анонимността на мрежата. Трябва да се изтъкне, че не всеки субект се идентифицира трудно, а затова тук ще скицирам структурата на субектите, които излизат на преден планпри (зло-)употребата на авторското право:

Крайният потребител (enduser, client) е този, който работи на домашния си компютър, в училище, на работното си място и т. н., а неговият компютър е свързан в мрежата. Крайният потребител “сърфира”, търси и сваля информация и др. Това е всеки един от нас, който ползва интернет. Доставчикът на връзката (provider, connection provider) е субектът, който прави достъпна на крайния потребител връзката в интернет най-вече чрез модем и телефонна линия (т. нар. комутирано свързване, dial-up, свързване чрез набиране). Той “допуска” крайния потребител до мрежата и по този начин през собствения си сървър прави възможен достъпа до следващи сървъри, свързани чрез интернет по целия свят. Провайдерът на свободното пространство предоставя на собственото си пространство на индивид, организация с цел публикуване на собствени данни, например уеб-страница. Типичният провайдър на свободно пространство са различните организации, които правят възможно създаването на безплатни лични страници. Собственикът на страницата (provider of content) е конкретният субект, който е създал или е предоставил създаването съдържанието на собствената си уеб-страница, и който е поместил собствената си уеб-страница (или други данни) на диска, предопределен от провайдера на свободното пространство.

Вижда се, че тези субекти често се сливат в един и провайдерите са едновременно провайдери на свободно пространство, но по отношение на конкретната уеб-страница и на конкретния краен потребител обикновено става дума за различини субекти.

I.5. Оторизираните лица

II.1. Международни постановки

II.2. Функционален подход към определянето на авторското право

Както бе посочено определянето на авторското право, в чиито рамки се разглежда конкретният акт на употреба на произведението, се определя от принципа на териториалността. Този подход (който не може да се поставя под съмнение в конкретно юридическо състояние) при защитата на авторските права върху произведения, публикувани в интернет, носи със себе си няколко проблема, като например споменятия въпрос на т. нар. copyright havens (трудно преводимо понятие, сравнимо с “рая на пиратите, нарушаващи авторското право”). Освен вече споменатото и налагано решение чрез посредничеството на международни спогодби, това е едно от възможните решения, поставено въз основата на друг начин, за определянето на правото, различаващ се от териториалния. […] Теориите, които се различават от принципа на териториалността, са много, но аз ще се насоча към т. нар. функционален принцип, за чийто родоначалник се приема Брейнър Къри. Опростено казано, този подход произтича от представата, че съдът преимуществено трябва да прилага правните норми на своята държава, доколкото неговият интерес е зададен от достигането на преследваните цели чрез тези норми. Доколкото съществува такъв интерес, той прилага своето собствено материално право (lex fori). Ако това не е така, съдът констатира дали съществува аналогичен интерес в друга страна. Ако е така, прилага се правото на съответната страна, а ако тези страни са повече (когато има повече страни, чиито интереси за засегнати), съдът трябва да подхожда според най-подходящите правни норми (на страната, чийто интерес е най-голям или е най-близък) или според най-строгите съдебни рамки. Нека покажем пример, чрез който ще се обясни приложението на този принцип в практиката. Да кажем, че на сървър, който физически е разположен в САЩ, са качени данни, които представляват авторски продукт, например песен във формат МР3. Това произведение вече е свободен продукт в САЩ, а собственикът на уеб-страницата, на която е публикуван продуктът, не се нуждае от авторското разрешението за ползване (за публикуването в интернет), както и не задължава да се заплаща на автора. В Чехия е тъкмо обратното — не може да се говори за свободен авторски продукти следователно авторското право подлежи на защита по закона за авторското право. Но тъй като интернет не познава никакви граници, потребителите зад граница, седящи зад компютрите си от другата страна на Атлантическия океан, могат да свалят продукта безплатно от интернет вместо да си го купуват. В Чехия това естествено не се харесва на носителя на авторското право и той се стреми да получи обезщетение. Обръща се към собственика на уеб-страницата, на която продуктът е достъпен (ако тя може да се установи) или към доставчика на свободното пространство с изискването страницата да се закрие и да се изплати обезщетение. Той от своя страна съвсем правилно се аргументира, че според правото на САЩ (US Copyright Act е федерален закон) става дума за свободен продукт, и че неговото поведение (под това разбираме публикуването в интернет) не е неправомерно. Ако приложим принципа на териториалността (което трябва да направим в дадения случай), стигаме до констатацията, че трябва да се прилага правото на САЩ, а по този начин случаят приключва. Ако подхождаме функционално, трябва да третираме сървъра според правото на САЩ, но с оглед и на чешкото право, защото Чехия има отношение към дадения проблем. Може да се прилага чешкия закон за авторското право в степента, в която се стига до нарушаването на авторското право в Чехия. Вероятно съдът трябва да постанови, че собственикът на уеб-страницата не е длъжен да я свали от сървъра, защото в САЩ става дума за свободен продукт, но е длъжен да ограничи достъпа до страницата на потребители, свързани с Чехия, а също така и да заплати на притежаващия авторските права в Чехия обезщетение в размер, съответстващ на загубите в рамките на чешкия пазар. Сами разбирате, че това решение носи със себе си няколко важни проблема. Първият от тях е значителното засилване на правомощиятана съдилищата, които постановяват дали ще се прилага конкретно чуждо право или не, а с това е свързана и несигурността на собствениците на уеб-страници, които могат да очакват обвинения от всички възможни страни, опиращи се върху различни правни системи. С това е свързана и проблематиката на така наречения феномен forumshopping, тъй като доколкото горепосочения пример се разгледа от чешки съд, той вероятно ще приложи частично чешкия закон за авторското право, но съд в друга страна няма да подходи по този начин. […] Вторият проблем, по мое мнение, е технически невъзможното ограничаване на достъпа до конкретната страница именно на компютри, свързани в мрежата с Чехия […] Мисля, че този подход ще срещне силен отпор най-вече в Европа, където с изключение на Великобритания съдът се възпирема като орган, който разкрива правото, а не го доизгражда.

II.3. Споделената отговорност в интернет

Последната тема на моята статия е разсъждението за възможността да се създаде система, основана на съвместната работа на всички части от веригата между автора и крайния потребител. Изхожда се от тезата, че самостоятелният правен път не може да осигури на интернет защитата на авторските права. Анонимността на интернет, простата отделимост на дигиталните записи от техните носители и поевтиняването и подобряването на технологиите на копиране (или също така изработването на копията) подкрепят тази теза. Теорията на споделената отговорност предполага, че ще се достигне до мониторинг, следващ съдържанието на отделните данни, изпращани по интернет. Едновременно с това продуктите, разработени в дигитален формат, трябва да съдържат код, който трябва да носи информация за самия продукт. С този код продуктът ще може да се анализира и да се установи, дали дали става дума за свободен продукт или за продукт, подлежащ на защита от закона за авторското право, дали произхожда от легален източник, дали този, за когото е предназначено произведението, е оторизиран да го ползва, или не е оторизиран. Задачата на специалните правни спогодби да направи възможно или да доведе на всяка цена до използването на горепосочения мониторинг. Мненията за отстраняването на анонимността на интернет се засилват най-вече в средите на развлекателната индустрия, защото загубите там са доста големи, при това не говорим за бъдещето, когато ще се стигне до поевтиняване и улесняване на достъпа до мрежата. Това решение се натъква на няколко проблема. Първият и главният от правна гледна точка е противодействието срещу разрушаването на анонимността на интернет. Тази намеса в личната сфера, която напомня на оруеловското “големият брат те следи”, е неприемлива и затова инсталирането на подобни съоръжения подлежи на дискусии от правна гледна точка. При това не говорим за тяхното необходимо ползване и защитата им от софтуерните пирати, от производителите на  “антимониторингови” съоръжения (каквито със сигурност ще се появят) и други противници на това решение. Следващият костелив орех е необходимостта от съвместна работа на много широка основа (започвайки с авторите и завършвайки с провайдерите, свързани в интернет), а след това и от създаването на световни стандарти. Този проблем все пак може рано или късно да се реши, както може да видим от историята на различните технически достижения. Последният проблем според мен, е най-трудно разрешим, той е технически, но съдържа и безспорни юридически следствия. Кодът, който може да идентифицира продукта, трябва да се въплъти в произведението, а не в неговия носител. Досега защитата на авторските права се основава най-вече на защитата на носителя на авторското произведение. Например аксесоарите за записване на музикални дискове изискват само специален CD-R медия за “изпичане”, която се различава от обикновената по това, че съдържа верига, която я идентифицира като медия с такова предназначение. […] Това не може да се констатира при преноса на данни по интернет, при която данните не са свързани с конкретна материална медия. […] Правото може да въздейства върху създаването на специфични органи за надзор в интернет (net-police) и дори да се мисли за въвеждането на нови действителни основи на наказуемите деяния и престъпленията. Още повече правото никога няма да може (особено наказателното право) да възпрепятства тези деяния. Освен това е необходимо да се прецени познатото пословично съотношение “постижение — цена”, което не се осмелявам да предвидя, но още сега съм настроен скептично.