Отношението динамика-статика при конструирането на образа.

Петя Абрашева

(Софийски университет "Св. Климент Охридски", Факултет по славянски филологии)

Всяко говорене за образа би следвало да удържа в себе си конститутивните напрежения между елементите на статика и динамика, работещи в полето на образовата видимост. Статиката и динамиката пораждат възможността за вътрешно разрастване, за онтологическо набъбване на образа в резултат на изпитваните отвътре пролофериращи движения, разместващи образовите „плоскости“ и валидизиращи формалния принцип на образовата нетъждественост. Формален принцип тук няма да означава условност, а процес на съ-участие в даването на материална плътност като акт на битийно встъпване във видимост. Това, което образът дава, не е статичният проект за форма/и на битието, а динамичното усилие по непрекъснатото му формиране.

Единствената възможност за появата на образа е в едновременното му полагане и скриване пред погледа като форма. Тази двойственост включва изтласкването му във видимото, въвеждането на битийната плътност в статични очертания, в чийто невидими дълбочини са се оттеглили работещите в този момент динамични сили на формообразуването. Именно тези иманентни динамики непрекъснато подриват инстантните състояния на образова статичност, разобличавайки тяхната симулативност и заявявайки ги като продължителен процес на битийно стичане във форма. Стичането е алегория за флуидната природа на образовата плът, за възможността на битието да „протича“ (в смисъла на онтологическото му траене и на непрестанното му отместване) в контекстуализирани агрегати на образовата видимост. Битийното нарастване на образа е проява именно на тази негова флуидност, която го кара да работи едновременно като събитие на повърхността и дълбочината. На нивото на повърхнинното явяване на образа действат законите на физическата видимост, на необходимостта от наличието на някакъв вид консистентност, която да се яви пред погледа като форма. Пространството на повърхността е по тази причина пространство на образовата статика – място, където движението е снето в конкретен отрязък на видимото. Що се отнася до дълбочинните проекции на образа, те потушават идеята за образова протяжност (в смисъла на продължителното им траене във форма и на онтологическото им полагане като материя) и задвижват динамичните сили на полето.

Всеки образ е веригата на сoбственото си ставане. Това твърдение означава поне две неща. Първо, образът има събитиен характер, той е форма, получена в процес, резултат от едновременното навързване на различни, контекстуално скрепени помежду си елементи – наличието на тяло, съдържащо в себе си потенцията за видимост, наличието на поглед (съзнание, въображение), който да разпознае очертанията на образовата видимост, наличието на множество срещи (между мен и тялото, което гледам; между мен и мен (като друг), между образа и други образи и т.н.). Втората верига на ставане идва откъм необходимостта на образа да се заявява като съ-битие на тялото (на тялото, което гледа и на тялото, което се гледа), като едно особено място на тяхната среща и способността им за заедност. Тази изначална онтологическа поделеност на образа е причина за неговата нетъждественост – за способността за разнообразни актуализации на един и същ образ, но и за способността на всеки образ непрекъснато да потрeперва, да се пренаглася и реактуализира в резултат на осъществяваните в дълбочините му движения. Всеки образ е веригата на собственото си ставане е също така заявяване и на вътрешните авторестриктивни механизми, действащи в полето - отвъд границите на събитийното протичане образът е навъзможен. Така наяве излиза апоретичната природа на образа, който, от една страна, не може да съществува без плоскостно полагане във форма, но от друга страна, не успява да изключи подривното движение на дълбочината върху същата тази форма. Става ясно, че образът е продукт на едновременното действие на своята статика и динамика, на постоянното им общуване и механични трансгресии.

Откъм позициите на динамичното стоят понятието за актуално и виртуално на Дельоз, вписани в сложни кръгове на отношения. От една страна, актуалното е възприятие, обрасло с „мъглявина от виртуални образи, които се разпределят по все по-отдалечени и по-широки орбити, които се създават и разпадат“ (Deleuze, Parnet 1996: 179-180). От друга страна, виртуалното се стеснява все повече по посока на актуалното, оформяйки негов онтологичен двойник. Оттук започва едно „сливане и разцепление или по-скоро люлеене, вечна размяна между актуалния обект и неговия виртуален двойник…“ (Deleuze, Parnet 1996: 183). Така актуалното се включва в едно линеарно движение, при което настоящето минава, изчерпва се във времето, а виртуалното поражда две симултанни движения – на актуализация и кристализация – които участват във формирането на образа. Актуализацията е движение, при което „актуалното препраща към виртуалното като към други неща в свои обширни орбити, където виртуалното се актуализира“ (Deleuze, Parnet 1996: 185). Следователно актуализацията е веригата по хоризонтала, разгръщането на динамични отношения между образа и неговите виртуални други (образи), излизането на преден план на дистинкцията, заявяваща образа като (именно този) образ. Тя е пространството, където образът се допира до други образи, но остава различим от тях. Кристализацията е другият процес, при който „актуалното препраща към виртуалното като към свое собствено виртуално, в най-малките орбити, където виртуалното кристализира с актуалното“ (Deleuze, Parnet 1996: 185). Тук вече се оформя планът на образа във веритикала, предоставяните от всеки образ интуиции за собствените му дълбочини, едновременно прозрачни, недоловими за окото, но скрепяващи структурната многоизмерност на образа.

Пространственото полагане на образа се осъществява като сложно организирана а-топична структура, участваща в динамичните нагласи на образовата плът. Става дума за способността на образа да се (за)явава пред окото, но едновременно с това да принадлежи (с някакви свои части) към паметта и/или въображението. Тоест, образът не е разположен там, където го виждаме реално, а винаги е разпръснат в орбитата на едно продължително, политопично ставане. Ето защо, мястото, в което ни се явява един образ, е празно, изрязано място. Това е така, доколкото ние нямаме способността да виждаме чистото онтично тяло, а видимостта ни е дадена като пространствена разхвърляност на отделни, „сурови“ части от различен порядък, които ние сами да скрепим в образ. Казваме, че пространството е изрязано, доколкото пространството на образа не е реално съществуващо, а е ефект от намиращата се там дълбочина. Дълбочината на образа може да бъде разбирана като онтологичен зев, като място, в което образовата плът се разцепва и създава възможността за образ. Образът не притежава основа в общоприетия смисъл на тази дума, вместо това образовото дъно е подменено с пропаст. Казано по друг начин, основата на образа е самата дълбочина, едно активно, вгънато пространство, изтласкващо слоевете си навън в непрестанното опитване на образова форма. Това пространствено отстъпване на образа от самия себе си, отварянето на дълбочина в недрата на образовата плът функционира като процес на вътрешно раздалечаване. Виждането на едно тяло се случва единствено при наличието на дистанция между субекта и обекта на гледане, при отварянето на междинно пространство за погледа, в което да се състои събитието на образа. Следователно това, от което образът се нуждае, за да бъде видян, е разстоянието. Дълбочината е вътрешното отдалечаване на образа от самия него, погълнато „обратно“ измерение, което му позволява да бъде видим, без да бъде гледан.

Основата на образа според Жан-Люк Нанси (Nancy 2005) има двойнствена функция – да работи като фон, от който бива извлечен самия образ и да служи като плоскост, в която бива изрязана образовата форма. В този смисъл основата е пространство на оразличаването, но и на заличаването. Очертавайки образа пред погледа, тя се отдръпва и това отдръпване е свързано с имананентната й неспособност да се появи като видимост. Така според Нанси основата се полага като основа в момента на своето скриване. Изчезвайки като основа, тя преминава изцяло в образа и започва да работи като сила отвътре. Силата е натискът, който основата упражнява върху повърхността и посредством който постига очертанията на образовата форма. Оказва се, че това, което е по същността си безформено – основа, фон, дълбочина – е самото даващо форма на образа. По някакъв парадоксален начин образът е мястото, в което безформеното работи като активен агент на формообразуването.

Казаното тук не бива да се разбира като стремеж за сегрегация на формата и безформеното в топиката на видимото. Формата (съхраненото в статиката на констелацията видимо) не е задача, занятие или занаят на образа. Образът е есенциално наличен едновременно и откъм формата, и откъм безформеното. Той е повърхността и дълбочината в сумата на тяхната заедност. Повърхността е граничен отрязък от вътрешността на образа и в този смисъл тя е анфасът на дълбочинното опако. Самият образ е усуканото място на видимото, което винаги стои с лице към нас. Той е ефектът на едно онтологическо завъртане, което проектира дълбочината в контурите на изложената като повърхност форма. В „Окото и духът“ Мерло-Понти заявява, че „всяка плът, дори тази на света, се излъчва около себе си“ (Мерло-Понти 1996: 184). Това твърдение е още по-валидно, отнесено към образовата плът, доколкото тук излъчена е пределната скритост на битието, утаената в невидимото на виждането дълбочина. Образът се случва имено в това ексцесивно усилие на невидимото да напусне себе си, в експулсивното движение на дълбочината, отварящо я към граничните зони на повърхността. Излъчвайки своята дълбочина навън, образът се превръща в екс-позиция и това, което той излага във видимото, е самия себе си. Това има предвид и Нанси, когато казва, че „образът е очевидността на невидимото“ (Nancy 2005: 12). Акцентът тук е не в простото изнасяне на дълбочината във видимото, а в процеса на онтологическото й оповесяване чрез ресурсите на повърхността.

Тази механика на излагането, явяването, изнасянето във видимостта, която конституира образа, е свързана с липсата на дъно, върху което да се утаят битийните пропорции на видимостта. Тъй като дъното на образа остава винаги отложено в пространственото отдръпване на онтологичния зев-основа, единствената възможност за утаяване на дълбочината е в изтласкването й нагоре към повърхността. Дълбочината се отваря като екзистенциална травма зад хоризонта на видимото, която трябва да бъде непрекъснато преодолявана в полагането й отвъд самата дълбочинност. Това се случва при наличието на гледащ, към когото дълбочината се пресяга за помощ при отработване на липсите. Всеки образ се конституира в просеката на това двупосочно движение на дълбочината – в първоначалния й пробег навън към гледащия и в повторното й завръщане вътре като основа. Едва при подобно разбиране става възможна тази двойнствена активност на основата на образа, за която говори Нанси – възможността и да предоставя форма веднъж като я извлича от образовия фон и втори път като я изрязва чрез натиск върху него. Дълбочината в образа е пространство, което стои едновременно пред и зад повърхността и в този парадоксален модус на съ-битието удържа възможността за полагането на форма пред погледа. В хода на безкрайните отношения и съотношения на своята статика и динамика, образът ни се дава като конструкт, в който формата непрекъснато се заявява и преодолява.

Накрая в заключение, което цели не да финализира, а да активизира по-нататъшното мислене за механиката на образа, предлагаме кратък цитат от Мерло-Понти: „… всяка творба променя, изменя, осветява, задълбочава, утвърждава, екзалтира, пресъздава или предсъздава всички останали. Ако творбите остават неустановени, то е не само защото и те, както всички неща, са преходни, но и защото почти целият им живот е пред тях.“ (Мерло-Понти 1996: 189)

Цитирана литература

• Deleuze, Gilles, Claire Parnet. Dialogues, Champs Flammarion, 1996. Прев. Дарин Тенев.
• Nancy, Jean-Luc. The Image - The Distinct. In: The Ground of the Image, Fordham University Press, New York, 2005
• Мерло-Понти, Морис. Окото и духът. Във: Философът и неговата сянка, София: Критика и хуманизъм, 1996

Авторката

Петя Абрашева е докторант по история на западноевропейските литератури в СУ "Св. Климент Охридски".

Ел. поща / E-Mail: pet_ya@yahoo.com