Skip to content Skip to navigation

Езиковедски изследвания в чест на 75-годишнината от рождението на ст.н.с. І ст. д.ф.н. Йордан Пенчев

Picture of J. Penchev Festschrift

Съдържание

Общо езикознание

  • Майя Пенчева – За езиковата еволюция – 25
  • Мариана Георгиева – За един езиков модел на гносиса – 33
  • Васил Г. Райнов – Езиковата теория и теорията на комуникацията в структурния дискурс – 39
  • Вера Маровска – Синтактичните конотации – 54
  • Росица Кючукова – Контекстът – същност и разнообразие – 59

Старобългарски език

  • Боряна Велчева – Началото на ятовия преглас – 75
  • Mila Dimitrova-Vulchanova & Valentin Vulchanov – Relative Clauses in Old Bulgarian – 77
  • Антоанета Ст. Джельова – Типологични особености на старобългарския книжовен език през фокуса на синтактични конструкции с глагола быти – 89

История на книжовния български език

  • Стоян Жерев – За една актуална и днес дискусия – 99

Фонетика

  • Димитър Попов – За мястото и ролята на прозодията в дискурса – 107

Морфология

  • Иван Куцаров – Ст. н. с. І ст. д. ф. н. Йордан Пенчев за някои проблеми на българската глаголна морфология – 125
  • Руселина Ницолова – Един модел на българската темпорална система – 134
  • Андрей Стоевски – Съчетанието „имам + минало страдателно причастие” в българския език – 142
  • Петя Костадинова – Имам + минало страдателно причастие – едно семантично ограни­чение – 153
  • Владко Мурдаров – За сегашните страдателни причастия в съвременния български книжовен език – 157
  • Татяна Александрова – Семантика на минали страдателни причастия, образувани от глаголи рефлексива тантум в българския език – 161
  • Калина Викторова – Да като компонент в сложни глаголни форми – 172
  • Христина Пантелеева – За тълкуването на форми като ядвам, търпявам – 181
  • Катя Чаралозова – Семантични отношения между първичните несвършени, образуваните с десемантизирани представки свършени и вторичните несвършени глаголи от типа „пиша – напиша – написвам” – 191
  • Велислава Стойкова – Представяне на словоизменителна морфология в българския език чрез стандартна трансформационна граматична теория – 201

Синтаксис

  • Малгожата Коритковска – За една интерпретация на синтактичните структури (няколко рефлексии при четене на „Синтаксис на съвременния български книжовен език” от Й. Пенчев – 205
  • Иванка Петрова – За съвременните синтактични теории – 211
  • Стефка Петрова – Сложното изречение в европейската и в българската езиковедска традиция – 220
  • Светла Коева – Българските сказуемноопределителни изречения – 233
  • Илиана Кръпова – On d-linking in bulgarian multiple wh-question – 244
  • Петя Несторова – Александър Теодоров-Балан и проблемът за падежа – 255
  • Олга М. Младенова – Тематичните роли като средище на езикова еволюция – 260
  • Steven Franks and Catherine Rudin – What makes clitic doubling obligatory? – 267
  • Йовка Тишева – За „синонимите” ли и дали – 279
  • Иванка Гугуланова – Взаимодействие на актуализиращите семантични категории в българското изречение – 288
  • Klaus Steinke – Bulgarische syntax zwischen deskriptivismus und generativismus – 296

Семантика

  • Мери Лакова – Семантика на изреченията с безлични глаголи за природни състояния в съвременния български книжовен език – 301
  • Mария Чоролеева – За един случай на асиметрия във връзка с изразяването на значения за степен, количество, оценка като общоевропейско езиково явление – 315
  • Радка.Влахова – Семантични и синтактични особености на префигираните глаголи с прономинален елемент в български – 322
  • Василка Радева – Сравнението като номинационен мотив – 329
  • Peter M. Hill – The Metaphorical Use of Kinship Terms – 336
  • Веса Кювлиева-Мишайкова – За някои нови фразеологизми в годините на прехода (1990-2005) – 342

Структура на текста

  • Ивелина Савова – Времева структура на текста – 347

Словообразуване

  • Елена Тодорова – Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език и възможности за изследвания върху неговия материал – 355

Социолингвистика

  • Цветана Карастойчева – Експресия – резултат от контрастно свързване на компонентите – 361

Диалектология

  • Тодор Бояджиев – Произход и дистрибуция на /к’, г’/ в ългарските диалекти – 367
  • Иванка Гайдаджиева – Акцентно-сричкова структура на фонетичната дума в централнородопския говор – 377
  • Маргарита Тетовска-Троева – Вътрешнодиалектни различия в централните балкански говори – 382
  • Борис Парашкевов – Калки от немски език в банатския български говор – 39

Етнолингвистика

  • Сабина Павлова – „На червен Гергьовден” – 399
  • Зоя Барболова – Престилката през призмата на българския език – 402

Топонимия и ономастика

  • Тодор Балкански – Селищното име Камарци в светлината на езиковата археология – 413
  • Димитрина Михайлова – Трансонимизацията като модел на онимна номинация – 416

Съпоставите�но езикознание

  • Кирил Цанков – Някои наблюдения върху румънската фонемна система в съпоставка с българската – 423
  • Violetta Koseska-Toszewa – Gramatyka konfrontatywna bułgarsko-polska – 428
  • Румен Сребранов – Частица -ва за образуване на местоимения и местоименни наречия в българския книжовен език и диалекти с паралели в славянските езици – 438
  • Златка Генчева, Петя Асенова – Рефлексив и медиум в балканските езици – 442
  • Мони Алмалех – Междуезикова асиметрия и проблемите на първите преводи на библията (на базата на иврит и индоевропейски езици) – 455
  • Kjetil Rå Hauge – Ways of asking: the „question particle” acaba/adžeba in Turkish and Bulgarian – 463

Изследвания върху чужди езици

  • María Kítova-Vasíleva – Las construcciones perifrásticas con los pares de verbos ‘poder’ / ‘non poder’, ‘saber1’ / ‘non saber1’ en el Poema de Fernán González – 469
  • Iovka Tchobánova – Sufixos, envolvidos na construção dos nomes colectivos no português europeu contemporâneo – 483

Автори

  • Александрова, Татяна – Семантика на минали страдателни причастия, образувани от глаголи рефлексива тантум в българския език – 161
  • Алмалех, Мони – Междуезикова асиметрия и проблемите на първите преводи на библията (на базата на иврит и индоевропейски езици) – 455
  • Асенова, Петя, Генчева, Златка – Рефлексив и медиум в балканските езици – 442
  • Балкански, Тодор – Селищното име Камарци в светлината на езиковата археология – 413
  • Барболова, Зоя – Престилката през призмата на българския език – 402
  • Без авт. Библиография на трудовете на ст.н.с. І ст. д.ф.н. Йордан Пенчев Пенчев – 17
  • Бояджиев, Тодор – Произход и дистрибуция на /к’, г’/ в ългарските диалекти – 367
  • Велчева, Боряна – Началото на ятовия преглас – 75
  • Викторова, Калина – Да като компонент в сложни глаголни форми – 172
  • Влахова, Радка – Семантични и синтактични особености на префигираните глаголи с прономинален елемент в български – 322
  • Гайдаджиева, Иванка – Акцентно-сричкова структура на фонетичната дума в централнородопския говор – 377
  • Генчева, Златка, Асенова, Петя – Рефлексив и медиум в балканските езици – 442
  • Георгиева, Мариана – За един езиков модел на гносиса – 33
  • Гугуланова, Иванка – Взаимодействие на актуализиращите семантични категории в българското изречение – 288
  • Джельова, Антоанета Ст. – Типологични особености на старобългарския книжовен език през фокуса на синтактични конструкции с глагола быти – 89
  • Жерев, Стоян – За една актуална и днес дискусия – 99
  • Карастойчева, Цветана – Експресия – резултат от контрастно свързване на компонентите – 361
  • Коева, Светла – Българските сказуемноопределителни изречения – 233
  • Коева, Светла, Лакова, Мери. Живот и научна дейност на старши научен сътрудник първа степен доктор на филологическите науки Йордан Пенчев Пенчев (12.02.1931 – 16.02.2005) – 7
  • Коритковска, Малгожата – За една интерпретация на синтактичните структури (няколко рефлексии при четене на „Синтаксис на съвременния български книжовен език” от Й. Пенчев – 205
  • Костадинова, Петя – Имам + минало страдателно причастие – едно семантично ограничение – 153
  • Кръпова, Илиана – On d-linking in bulgarian multiple wh-question – 244
  • Куцаров, Иван – Ст. н. с. І ст. д. ф. н. Йордан Пенчев за някои проблеми на българската глаголна морфология – 125
  • Кювлиева-Мишайкова, Веса – За някои нови фразеологизми в годините на прехода (1990-2005) – 342
  • Кючукова, Росица – Контекстът – същност и разнообразие – 59
  • Лакова, Мери – Семантика на изреченията с безлични глаголи за природни състояния в съвременния български книжовен език – 301
  • Лакова, Мери, Коева, Светла. Живот и научна дейност на старши научен сътрудник първа степен доктор на филологическите науки Йордан Пенчев Пенчев (12.02.1931 – 16.02.2005) – 7
  • Маровска, Вера – Синтактичните конотации – 54
  • Михайлова, Димитрина – Трансонимизацията като модел на онимна номинация – 416
  • Младенова, Олга М. – Тематичните роли като средище на езикова еволюция – 260
  • Мурдаров, Владко – За сегашните страдателни причастия в съвременния български книжовен език – 157
  • Несторова, Петя – Александър Теодоров-Балан и проблемът за падежа – 255
  • Ницолова, Руселина – Един модел на българската темпорална система – 134
  • Павлова, Сабина – „На червен Гергьовден” – 399
  • Пантелеева, Христина – За тълкуването на форми като ядвам, търпявам – 181
  • Парашкевов, Борис – Калки от немски език в банатския български говор – 391
  • Пенчева, Майя – За езиковата еволюция – 25
  • Петрова, Иванка – За съвременните синтактични теории – 211
  • Петрова, Стефка – Сложното изречение в европейската и в българската езиковедска традиция – 220
  • Попов, Димитър – За мястото и ролята на прозодията в дискурса – 107
  • Радева, Василка – Сравнението като номинационен мотив – 329
  • Райнов, Васил Г. – Езиковата теория и теорията на комуникацията в структурния дискурс – 39
  • Савова, Ивелина – Времева структура на текста – 347
  • Сребранов, Румен – Частица -ва за образуване на местоимения и местоименни наречия в българския книжовен език и диалекти с паралели в славянските езици – 438
  • Стоевски, Андрей – Съчетанието „имам + минало страдателно причастие” в българския език – 142
  • Стойкова, Велислава – Представяне на словоизменителна морфология в българския език чрез стандартна трансформационна граматична теория – 201
  • Тетовска-Троева, Маргарита – Вътрешнодиалектни различия в централните балкански говори – 382
  • Тишева, Йовка – За „синонимите” ли и дали – 279
  • Тодорова, Елена – Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език и възможности за изследвания върху неговия материал – 355
  • Цанков, Кирил – Някои наблюдения върху румънската фонемна система в съпоставка с българската – 423
  • Чаралозова, Катя – Семантични отношения между първичните несвършени, образуваните с десемантизирани представки свършени и вторичните несвършени глаголи от типа „пиша – напиша – написвам” – 191
  • Чоролеева, Mария – За един случай на асиметрия във връзка с изразяването на значения за степен, количество, оценка като общоевропейско езиково явление – 315
  • Dimitrova-Vulchanova, Mila and Vulchanov, Valentin – Relative Clauses in Old Bulgarian – 77
  • Franks, Steven and Rudin, Catherine – What makes clitic doubling obligatory? – 267
  • Hill, Peter M. – The Metaphorical Use of Kinship Terms – 336
  • Kítova-Vasíleva, María – Las construcciones perifrásticas con los pares de verbos ‘poder’ / ‘non poder’, ‘saber1’ / ‘non saber1’ en el Poema de Fernán González – 469
  • Koseska-Toszewa, Violetta – Gramatyka konfrontatywna bułgarsko-polska – 428
  • Rå Hauge, Kjetil – Ways of asking: the „question particle” acaba/adžeba in Turkish and Bulgarian – 463
  • Rudin, Catherine, Franks, Steven – What makes clitic doubling obligatory? – 267
  • Steinke, Klaus – Bulgarische syntax zwischen deskriptivismus und generativismus – 296
  • Tchobánova, Iovka – Sufixos, envolvidos na construção dos nomes colectivos no português europeu contemporâneo – 483
  • Vulchanov, Valentin, Dimitrova-Vulchanova, Mila – Relative Clauses in Old Bulgarian – 77

Живот и научна дейност на старши научен сътрудник първа степен доктор на филологическите науки Йордан Пенчев Пенчев (12.02.1931 – 16.02.2005)

Мери Лакова, Светла Коева

(Институт за български език, Българска академия на науките)

Йордан Пенчев Пенчев е роден на 12 февруари 1931 година в София. Баща му Пенчо Пенчев е бил банков служител, а майка му Рада Пенчева – домакиня. Брат му Иван Пенчев е бил учител по математика и е автор на учебник по математика за средното училище. Средното си образование Йордан Пенчев е получил в І софийска мъжка гимназия. За кратко време работи като броец в банката. От 1950 до 1955 година е студент по българска филология, езиковедски профил. Завършва висшето си образование с отличен успех. През същата 1955 година е назначен като уредник на сп. „Български език” в Института за български език. Няколко месеца по-късно става аспирант по синтаксис с ръководител проф. Л. Андрейчин. През 1966 година защитава докторска (кандидатска) дисертация на тема: „Присъединяването в съвременния български език”, публикувана в Известия на ИБЕ, т. ХІІІ, с. 3 – 70. През 1968 – 1970 е стипендиант на фондацията „Александър фон Хумболт” в град Кьолн, Германия, при проф. Х. Зайлер. Резултат от пребиваването му в Германия е студията му „Рефлексивните, медиалните и пасивните изречения в българския език” (Известия на ИБЕ, т. ХХІ, с. 245-277). През периода 1974 – 1977 е преподавател по български език във Вашингтонския университет, град Сеатъл, САЩ, и поканен лектор в Колумбийския университет, Охайо, в Йейлския университет, Ню Хейвън, и в Университета в Ню Йорк. През 1979 година защитава докторат за придобиване на научната степен „доктор на филологическите науки” с труда „Основни интонационни контури в българското изречение”, отпечатана в Издателството на БАН през 1980. През 1983 – 1985 година е гост-професор в университета в Хамбург, Германия. Множеството международни контакти на Й. Пенчев не само са допринесли за неговото израстване като съвременен специалист от висока класа, но демонстрират и признанието, с което той се ползва сред лингвистите. След редовната си аспирантура постъпва на работа в Института за български език първоначално като научен сътрудник, след това като старши научен сътрудник ІІ степен, а след това като старши научен сътрудник І степен.Дълги години е работил в Секцията за съвременен български език, след което става ръководител на Секцията за компютърно моделиране на българския език. Ръководил е от българска страна международни проекти: колектива на проекта „Българско-полска съпоставителна граматика”, колектива на „Когнитивна френско-българска граматика”, проекта TELRI по програмата „Коперник” на Европейския съюз. Бил е ръководител също на проект по договор с НФНИ, България. Автор е на 130 научни труда, от които самостоятелно написани са пет книги, множество студии, статии, рецензии, езикови бележки. Освен това Й. Пенчев е съавтор в редица колективни трудове: той е написал раздели от академичната „Граматика на съвременния български книжовен език” – т. І и т. ІІІ, участвал е в изработването на „Обратния речник на българския книжовен език” (Издателство на БАН, 1975), „Правописния речник на съвременния български книжовен език” (Издателство на БАН, София, 1983), „Речника на българската лингвистична терминология” (Издателство „Петър Берон”, София, 1988), „Кратък правописен речник на българския книжовен език” (Издателство „Наука и изкуство”, София, 1989). Под негово ръководство е създадена концепцията за „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език” (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София, 1998), в която той има авторски части и на която е редактор; автор е на дяла за синтаксис от книгата на Т. Бояджиев, Ив. Куцаров и Й. Пенчев „Съвременен български език” (Издателство „Петър Берон”,София, 1998). Освен това Й. Пенчев е написал някои статии за лингвистични термини в „Енциклопедия на съвременния български език” със съставители проф. Р. Русинов и проф. Ст. Георгиев; написал е глави от Bulgarische Grammatik, Helmut Buske Verlag, Hamburg, с издател Vassilka Radeva. Авторските му книги са получили висока оценка у нас и в чужбина -има публикувани единадесет рецензии, написани от чуждестранни и български лингвисти, в които се казва, че в тези книги се осветляват нови страни от българския език, че „Строеж на българското изречение” (1984) и „Основни интонационни контури в българското изречение” са пионерски трудове, представляващи едновременно теория и цялостно описание на проблематиката. Й. Пенчев е не само голям учен – той отдава голяма част от своето време на възпитанието на млади кадри в областта на езикознанието. Бил е ръководител на значителен брой дипломанти и аспиранти. В Пловдивския университет, където чете лекции от 1978 година насам, около 20 дипломни работи по семантика и прагматика са защитени под негово ръководство. Той е ръководител на около десет души аспиранти, които вече са защитили дисертациите си. В момента две негови аспирантки подготвят дисертационните си трудове. Написал е над 50 рецензии и отзиви за трудове за печат, за дисертации и хабилитации.

За научното си творчество през 1981 година Йордан Пенчев е награден с медал „1300 години България”.

***

Научната дейност на Й. Пенчев се характеризира с широта на интересите и стремеж към съчетаването на съвременните езиковедски теории и методи с дълбокото познаване на родния език. В тоя смисъл той е естествен продължител на делото на своите учители (сред тях на първо място трябва да споменем проф. Л. Андрейчин) и в същото време е пионер на модерната лингвистика у нас.

Главните постижения на Й. Пенчев са в областта на синтаксиса, семантиката и интонацията. Покрай това той предлага и редица нови виждания по морфологични проблеми – проблема за системата на българските глаголни времена и техните значения; проблема за категорията определеност/неопределеност и др. Публикувал е и бележки по езикова култура. Нека се спрем по-подробно на по-важните от неговите трудове.

В областта на синтаксиса

Й. Пенчев насочва вниманието си преди всичко към синтаксиса, тъй като по онова време това е по-слабо разработена област. Още кандидатската (докторска) дисертация е посветена на недостатъчно осветлен проблем – проблема за присъединяването като синтактично явление. След Ив. Хаджов (1935 г.), който нарича това явление „ускорена точка”, Й. Пенчев подробно изследва присъединяването в българския език – той представя функциите на съюзите и то, а и и др., описва и елиптичността на присъединителните конструкции от вида: Той му се скара, и то с право. (Вж. „Присъединяването в съвременния български книжовен език, Известия на ИБЕ, т. ХІІІ, 1967, с. 3 – 70).В „Еднородните части в изречението в съвременния български книжовен език” (Известия на ИБЕ, т. ХV, 1967, с. 93 – 138) е дадена цялостна характеристика на категорията еднородни части – както от синтактично, така и от семантично гледище. Разгледано е тяхното отношение към т.нар. непълни изречения. За пръв път там се използва трансформационният анализ на „слетите изречения” (термин, въведен от възрожденските граматики). Посочени са съчинителни средства, неотбелязвани дотогава в нашите граматики – това са съотносителните съюзни думи кога – кога, къде – къде, например: Той идваше кога за вестник, кога на кафе. Малко преди това – през 1966 година – излиза монографичният му труд „Въвеждащи и вметнати думи и изрази в съвременния български книжовен език” (С., Издателство на БАН, 88 с.). В труда се обосновава съществуващото деление на въвеждащи и вметнати думи и изрази въз основа на интонационните разлики при иначе еднакви структури. В академичната „Граматика на съвременния български книжовен език” Й. Пенчев е автор на частите за присъединяването, еднородните части, вметнатите конструкции, както и на разширените, сложните и повторените части на изречението, също на дяловете за обръщение, частици, междуметия, предлози и съюзи. Тук далеч не е възможно да бъдат разгледани множеството статии от автора, посветени на неописвани или недостатъчно изяснени проблеми на българския синтаксис. Ще споменем само някои от тях: 1) В статията, посветена на конструкциите с предлога „освен” (Конструкции с предлог „освен”, Известия на ИБЕ, т. ХІ, 1964, с. 283-286) се представя семантиката на изречения като Дойдоха всички освен него ( смисълът е отрицателен `Той не дойде`) и обратното Не дойде никой освен него (смисълът е положителен `Само той дойде`). 2) В статията за добавянето (За синтактичната характеристика на някои случаи на добавяне, Български език, кн.1, 1965, с. 40-47) се разграничават явленията обособяване и присъединяване. 3) В друга публикация (За класификацията на значенията на българските рефлексивни по форма глаголи, Български език, кн. 3, 1965, с. 248 – 254) се анализират рефлексивните глаголи (яде се и яде му се и под.), там за пръв път се поставя въпросът за възможностите на трансформационния анализ на залоговите значения. 4) В статията „Конструкциите с глагола „имам” (Славистичен сборник, 1968, с. 173 – 177), например Имам написани две статии, се доказва, че тези конструкции не са аналитични морфологични форми на резултативно време в книжовния български език, за разлика от положението в някои диалекти. 5) В друга работа (Рефлексивните, медиалните и пасивните изречения в българския език, Известия на ИБЕ, т. ХХІ, 1972, с. 245 – 277) се съпоставят рефлексивните се-конструкции с нерефлексивните им съответствия въз основа на трансформационни и семантични отношения. 6) В работата „За словореда на някои сложни изречения със съюзите че и да” (сп. Български език, кн. 1-2, 1973, с. 95-99) се показва как части от подчиненото изречение се прехвърлят в състава на главното, например: Къде мислиш, че е отишъл Х? Проблемът за прехвърлянето на части от подчиненото в състава на главното изречение е един от централните проблеми на българския синтаксис. Показан е механизмът на това явление. 7) В „Употреба на съюз да в някои конструкции” (Български език, кн. 6, 1973, с. 546-551) за пръв път се поставя въпросът за семантиката на изречения, съдържащи съюза „да” в съчетание с въпросителни местоименни думи или други съюзи, например: Той говори така (силно), че всички го чуват – Той говори така, че всички да го чуват. Предлага се трансформационно обяснение на имплицитна модална семантика, която може да се опише с признаците /+-желание/, /+-задължение/. 8) В „Семантика на частите на изречението и роля на предлозите” (Български език, кн. 2, 1974, с. 172-174) се разглеждат семантичните различия между субекта и обекта на изречението, при което съдържателните отношения се обясняват въз основа на съответни операции върху елементи на изречението. Показано е, че за експлицирането на изреченската семантика съществена роля играе отношението между предложни и безпредложни изрази, например: Той посипа пътя с пясък – Той посипа пясък по пътя. Описаните различни съответствия на конструкции по същество представляват конверсивни трансформации, които и до днес са една трудност в граматичната семантика. И много други – на синтактични теми са посветени повече от 20 статии. Основните приноси на Й. Пенчев в областта на синтаксиса са свързани с трудовете му „Строеж на българското изречение” (С., Изд. „Наука и изкуство”, 1984, 165 с.) и „Български синтаксис. Управление и свързване”, Пловдив, Пловдивско университетско издателство, 1993, 208 с.). Третият труд по синтаксис, под заглавие „Синтаксис на съвременния български книжовен език” (Пловдив, 1996, 222 с.), е поправен и съкратен вариант на книгата „Български синтаксис. Управление и свързване”. В него впрочем се съдържат и някои нови положения. В „Строеж на българското изречение” за пръв път се излага българският синтаксис от гледище на теорията на формалните граматики. По времето, когато тази книга се появява в България, в света вече създателят на трансформационно-генеративната граматика Н. Чомски има свои последователи. Учените от Европа също са започнали да усвояват и да прилагат тази теория. Главното за нея е, че за пръв път в историята на науката синтаксисът е поставен на математически точна основа – открита е формализация за структурните отношения и правила за трансформируемост – преминаване на едни структури в други структури. Появата на „Строеж на българското изречение” е отклик на тази световна тенденция. Й. Пенчев е трябвало да систематизира както универсалните отношения между опорни и подчинени части, така и да установи специфичните особености на българския език, които не се срещат в други генеративно описани езици. Систематически Й. Пенчев описва конституентните структури на именните, вербалните, адективните, адвербиалните и предложните фрази, представя възможните структури с лексикално пълнозначен глагол и със спомагателен глагол съм, представя структурирането на всички видове сложни изречения, при това със самостоятелно виждане – той приема, че съществуват само подчинени определителни, допълнителни и обстоятелстнвени изречения, а подчинените подложни и подчинените сказуемноопределителни изречения извежда с трансформации. Тук за пръв път в труд по синтаксис се въвеждат и семантичните роли (по Ч. Филмор), изпълнявани от именните фрази в изречението, като не са забравени и традиционните синтактични функции – частите на изречението. Авторът представя генеративен модел на аналитичните форми на българските глаголни времена, който модел е изключително строен и елегантен (в математическия смисъл на думата). Представени са подчинителното и съчинителното свързване, въвеждането на определителния член в именната фраза, употребата на няколко въпросителни местоименни думи в едно и също изречение. Тази книга представлява издигане на знанието за българския синтаксис на ново, по-високо стъпало. В нея класическият описателен синтаксис е осмислен в „снет” вид. Въведената формализация позволява моделирането на синтактичните отношения на компютър. С развитието на генеративната теория в световен мащаб става възможно и написването на „Български синтаксис. Управление и свързване”. В тази книга са разгледани върху български материал следните теоретични въпроси: математически основи на конституентното дърво, теорията за „Х-бар”, направено е пълно изложение на конституентната граматика на българското изречение, описана е аргументната структура, семантичните роли и синтактичните функции на синтактичните групи, изложена е теорията на управлението, структурата на сложните изречения, основните операции (преместване на синтактична група, трансформационно запълване на подложна позиция, алфа-вериги, паразитни ями), представени са въпроси на словореда и интонацията със структурносинтактична значимост и др. Специално място е отделено на най-новите развойни тенденции в теорията – т.нар. „минималистка програма” на Н. Чомски, бариерите в синтактичните премествания и др. Теорията е приложена за описание на синтактичните явления в българския език, като е отчетена спецификата на българския език, различаваща го от други езици. Всичко, засягащо описанието на особеностите на българския език, е личен принос на автора; на места той също критикува недостатъци на теорията. Й. Пенчев е трябвало да изработи и българските термини за трансформационно-генеративната теория. И трите книги по синтаксис са ценни не само като научни трудове, издигащи българската синтактична наука на световно равнище, но също представят и цялостно изложение на синтактичната материя, позволяващо тези книги да бъдат университетски учебници. С тези трудове и с преподавателската си работа в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” Й. Пенчев става основател на школа по генеративно-трансформационен синтаксис – той има свои последователи-изследователи и ученици.

Интонация

Другият главен труд на Й.Пенчев е „Основни интонационни контури в българското изречение” (София, Издателство на БАН, 1980, 193 с.). Тази книга се явява, за да запълни една голяма празнина в българското езикознание. До появата на този труд в българската литература не съществува монографично изследване на интонацията на българското изречение. Авторът основно е запознат с литературата върху интонацията в руската, чешката и американската школа. В началото на книгата той посочва, че теориите върху интонацията се свеждат към две групи : а) интонацията е автономно явление – притежава свое значение `отношение на говорещия` (Цеплитис, Пайк); и б) интонацията е съпътстващо изречението явление, без самостойно значение (К. Попов). Анализът на съществуващите тези довежда Й. Пенчев до възприемане на втората теза. Й. Пенчев изтъква, че макар интонацията да няма собствена семантика (както морфемата), интонацията е специфична за всеки език и на нея трябва да се гледа като на обективна даденост. Авторът установява, че основите на българската интонация са синтактичната и рематичната организация на изречението. По тази причина втората глава е посветена на функционалната изреченска перспектива. Авторът оперира с понятията /+рема/ и /-рема/, които съществуват във всяко българско изречение. Поместен е набор от характеристиките на фразовата фонология: 1) пауза, 2) регистър на гласа, 3) височина на тона или височинен връх, 4) ударение, 5) обща гръмкост, 6) дължина и 7) темпо. Синтактичните интонационни признаци са пауза, височина и ударение - те оформят синтактичната структура; а атитудиалните признаци са регистър, гръмкост, емфатично ударение и темпо – те предават отношение на говорещия. Авторът определя фразата като „изказване с една главна рема в границите на изречението” (с.194) . Изработена от него е специална цифрова нотация за различните височини, с които се произнасят отделните съставки на фразата – те се разпределят в от 1-о до 5-о ниво по височина. Всяко изречение се характеризира с интонационна контура. Установяват се пет основни и пет модални интонационни контури, характерни за българските изречения. Подробно са анализирани всички видове интонационни контури и са представени графичните им изображения. Изненадващ е фактът, че само въпросителните изречения, несъдържащи въпросителна частица, имат изцяло възходяща контура; въпросителните изречения, съдържащи ли, имат интонационен връх върху думата, към която ли се отнася; а въпросителните изречения, образувани с въпросителна местоименна дума, имат интонация, спадаща в края на изречението, подобно на разказните изречения. Трудът представя цялостна стройна теория за интонацията на българското изречение. Всички понятия са дефинирани. Интонацията се определя от обективните зависимости – синтактични и рематични, – съществуващи между съставките на българското изречение. Интонацията няма самостоятелна семантика, но оформя изречението. Въведена е цифрова система на записване на височините на тоновете, чрез които точно могат да се представят съотношенията между тоновете, което е съществено за разграничаване на една контура от друга. Акустичният анализ също доказва основните положения на теорията. Трудът на Й. Пенчев „Основни интонационни контури в българското изречение” е основополагащ в една почти неизследвана област.

Морфология

Редица статии на Й. Пенчев са посветени на морфологичните категории в българския език. Основното внимание на автора тук е към категорията глаголно време, както и отнасянето на тази категория към модалностите, вида, залога. В статията „Към въпроса за времената в съвременния български език” (Български език, кн. 2, 1967, с. 131-143) е построен един от първите формални модели на системата от български глаголни времена. Оказва се, че деветте български индикативни времена могат да се разпределят в три съотносителни групи – три от тях се отнасят към плана на сегашността, три се отнасят към плана на миналото и три към плана на бъдещето. За пръв път в българската граматична литература авторът, следвайки Р. Якобсон, е разгледал българските глаголни времена във връзка с категорията „таксис”- отношения на едновременност на осъществяване на две събития.

В друга статия също се поставят проблемите на таксиса и свързаните с него явления. Това е статията „Време, таксис и синтаксис” (Български език, кн. 6, 1985, с. 523-528). Тук се обсъжда проблемът, дали таксисът е морфологична или синтактична категория. Защищава се мнението на Р. Якобсон, че таксисът е морфологична категория – той е една от категориите на глагола. Описани са различни случаи на таксисни отношения, изразявани с морфологични или синтактични форми. Авторът показва, че в някои случаи т.нар. „относителни глаголни времена” също изразяват таксисни отношения. Типична таксисна форма е деепричастието (формите на -ейки, -айки, -яйки).

От важно значение е статията „Перфект и превръщане в перфект”(Втори международен конгрес по българистика, т. 3. Съвременен български език, 1987, с. 468-474). Авторът излиза от положението, че формите на глаголното време перфект се образуват по модела чел е – прочел е. Формата четял е не принадлежи към спрежението на глагола в перфект. Авторът отнася формите от този модел към т.нар. от него „перфективиране” – особен процес, стоящ извън индикатива като наклонение. Умозаключителното им значение е именно значение, а не отделна категория „умозаключително наклонение”. Работата „Време и перфективиране” (Tense and Perfectivization, Études cognitives, Vol. 4, Sémantique des catégories de l`aspect et du temps, Varsovie, 2001, p. 121-129) обосновава мнението, че т.нар. „перфектни форми” (от типа на четял е) не са форми на ново наклонение, защото се перфективират само изказите за минали събития: говорещият познава положението на нещата и е уверен в истинността на знанията си, напр.: Едно време тук е идвал/ идваше Вазов. Изтъква се, от друга страна, че перфективирането не е непременно свързано с изразяването на т.нар. „общи факти” – според автора аористът също може да изразява такива факти.

В „Модалност и време” (сп. Съпоставително езикознание, кн. 6, 1994, с. 28-37)се анализира отношението между двете категории. Въвеждат се два признака: /наблюдател/ и /знаещ/, с които се обясняват някои употреби на перфекта. Застъпва се схващането, че не трябва да се говори за модална употреба на темпорални форми, а да се говори за употреби в модални контексти, тъй като всяко изказване е модално. Авторът пише, че играе роля и признакът /източник на знанието/. Вариант на тази статия е включен като глава в „Българско-полската съпоставителна граматика”, т. 6, 1996.

На отношенията между особености на глаголното време и глаголния вид са посветени две статии. Първата от тях е „Вид и време в една въпросителна конструкция” (Списание на БАН, кн. 2, 2001, с. 39-40). В нея се разглеждат конструкциите „Защо не + глагол”, където глаголът може да бъде от несвършен или от свършен вид, например съответно: Защо не четеш книгата? и Защо не прочетеш книгата?. Авторът показва, че когато глаголът е от свършен вид, събитието, означено с глагола, е винаги в плана на бъдещето, въпреки, че формата на глагола е за сегашно време. Другата статия е „Проблеми на категориите вид и време”(Отговорността пред езика. Сборник, посветен на 70-годишнините на проф. Петър Пашов, на проф. Тодор Бояджиев, и на 30-годишнината на Шуменския университет, 2001, с. 157-164). В нея се казва, че видът и времето имат непосредствена връзка със ситуациите; поради това ситуациите се разделят на състояния и събития. Набляга се на връзката с акта на наблюдаването: установява се, че докато се наблюдават, всички процеси или състояния са незавършени. Причината за завършването може да бъде вътрешна или външна (тя е външна, когато се прекратява наблюдаването). Важен извод е, че нямат основания твърденията за съществуване на една – единна видо-временна категория. Видът и времето са две самостоятелни категории. Доказателство за това е например, че славянските инфинитивни форми нямат темпорална характеристика, но притежават категорията вид.

На отношението между глаголните времена и залога и посветена работата „Темпоралност и залог” (Списание на БАН, кн. 2, 2002, с. 43-45). Авторът привежда нови аргументи в подкрепа на една теза на проф. Л. Андрейчин – че не може да се говори за причастно-страдателно спрежение в българския език. Формите, съставени от „съм + минало страдателно причастие”, са синтактични конструкции, а не морфологични форми. Авторът посочва, че в съвременния български език миналите страдателни причастия винаги изразяват предходност. Поради това не може да се очаква форма за сегашно или минало несвършено време да изразява едновременност. Авторът обяснява, че съчетания като „е четен” (Тая книга все още е много четена) наистина изразява едновременност, но само защото в нея страдателното причастие е в позиция на предикатив, т.е. част от именното сказуемо. В изрази като Тая книга много е била четена е налична само форма за перфект на глагола „съм”(е била), а страдателното причастие (четена) не участва във формата на перфекта. Друга морфологична проблематика, застъпена в публикации на Й. Пенчев е проблематиката около категорията определеност/неопределеност. Преди всичко Й. Пенчев смята, че на тази универсална категория трябва да бъде отредено място сред задължителните признаци на изречението, наред с предикативността, модалността, граматическата оформеност и интонацията. (Вж. „Строеж на българското изречение”). В същата книга Й. Пенчев разработва една оригинална идея – че членуваните именни фрази и фразите образувани с неопределителния член „един” изразяват определеност, тъй като говорещият визира някакъв обект с тези фрази, например: Ученикът влезе в учителската стая или Един ученик (познат на говорещия) влезе в учителската стая. Същински неопределени фрази са онези, които не съдържат никакъв член и означават понятие, например: Той е ученик, където фразата „ученик” е неопределена. Авторът продължава анализа на особености от тази категория в статията „Бележки за неопределените именни групи в българския език” (Uwagi o nieokreślonych grupach imiennych w języku bulgarskim, Studia Grammatyczne bulgarsko-polskie, t. 2. Określoność/ nieokreśloność, 1987, с. 157-166). В нея се изследват отношенията между формите: Често го търсят студенти и Често го търсят едни студенти. Посочва се, че именните групи с „един” са референтни – означаваният обект е специфичен, познат на говорещия, но не и за слушащия.

Лингвистика на текста

Работата „За функционирането на времената в текста”, публикувана на немски език (Über das Funktionieren der Tempora im Text. Proceedings of the Fourteenth International Congress of Linguistics, III, Berlin, Academy –Verlag, 1987, с. 2196-2198), представлява доклад, изнесен на 14-ия международен лингвистичен конгрес. Предмет на описание са употребите на аориста и имперфекта в текста. Представят се отношенията между събития и състояния, когато са зададени в някакъв текст, а не в езика. Глаголът в имперфект от несвършен вид показва, че наблюдаваното състояние е едно от възможните, докато аористът показва освен това и края на даденото състояние. Т. е. аорисътът показва завършено състояние, така че в същност датира събитието. Наблюдението се извършва сега или се е извършвало (или ще бъде извършвано) тогава, т.е. в някаква точка от времето. Авторът заключава, че някои основни понятия от граматиката на глаголните времена са понятия на текстовата граматика.

Статията „За функционирането на времената в текста” (сп. Съпоставително езикознание, сб. в чест на проф. Св. Иванчев), кн. 4-5, 1990, с. 253-256) представлява променен вариант на предишната и е публикувана на български език. Времената аорист и имперфект се анализират с помощта на понятието наблюдател. Невъзможната употреба на имперфекта при „точкови” глаголи се обяснява с извода, че действието на глагола в имперфект е вярно във всяка точка от означеното с глагола състояние.

Лексикология

На лексикална семантика са посветени две студии на Й.Пенчев. Това са студиите „Някои семантични особености на българските прилагателни имена за вкусови усещания” (Известия на ИБЕ, т. ХІХ, 1970, с. 353-361) и „Семантични класове на конкретните съществителни имена в българския книжовен език” (сб. Въпроси на структурата на съвременния български език, Издателство на БАН, 1975, с. 93-130). В първата студия авторът изследва лексикално поле – това на прилагателните, означаващи вкусови усещания (например горчив, сладък и др.), което явление е неизследвано дотогава. Между думите от посочения клас прилагателни се установяват системни отношения, като например комплементарност (допълнителност), контрадикторност (противоречие) и др. Във втората студия отново се поставя въпросът за системността в лексиката, като този път се изследват конкретните съществителни имена (стол, ябълка и др.). Авторът проучва тълковните дефиниции за всички изследвани думи, като установява и някои неточности при тълкуването на отделни думи. Използва се строга методика, която позволява да се направи системно групиране на различните класове съществителни имена. Работата е полезна както за теорията на лексикалната семантика, така за конкретното представяне на тази семантика в тълковните речници на българския език.

Социолингвистика

В тази област Й. Пенчев е написал няколко статии.Тук ще се спрем само на две от тях.В статията „Езикова норма и езикова структура” (сб. Проблеми на езиковата култура, 1980, с. 57-60) се поставят социолингвистични проблеми във връзка с отношението книжовно – разговорно при езиковото строителство. Показани са някои нарушения от определени принципи в областта на строителството на българския език. Авторът ратува за принципа, че въвеждането на норми не трябва да противоречи на езиковата структура.

В статията „Книжовни езикови явления от гледище на диалекта” (сб. Славянска филология, т.17,1984, с. 115 – 118) от социолингвистично гледище се анализират представите за „книжовно” и „диалектно” в езика. Съпоставят се конструкциите (а) Аз имам преписани две страници, и (б) Аз преписах две страници. Информатори от Тракия възприемат конструкцията (а) еднозначно – според тях е изключено друго лице, освен говорещият, да е вършител на действието преписване. В книжовния език са възможни и двете тълкувания – говорещият сам да е извършил действието и говорещият да е само притежател на преписаните две страници. Ето защо, заключава авторът, всеки носител на даден диалект, възприема книжовната форма на езика чрез своята диалектна система. Авторът отбелязва още, че от друга страна, признаците миналост и резултативност се изразяват както в книжовната, така и в диалектната реч. По този начин е илюстрирана социолингвистичната разлика в употребата на книжовния език.

Словообразуване

Сред изследователските задачи на Й. Пенчев присъстват и проблеми на българското словообразуване. Сред статиите, посветени на словообразуването, са „Значение на прилагателните с представка въз- (В памет на проф. Ст. Стойков. Езиковедски изследвания, 1974, с. 451 – 453) и „Бележки върху значението на представките” (Български език, кн.5, 1990, с. 437 – 439).

В първата статия се доказва, че представката въз- внася в прилагателните значение, което може да се обясни с понятието „норма за даденото качество”. Така според автора възвисок означава `по-висок от дадена норма за висок`. Досега в речниците това значение не е отразявано.

Втората статия изяснява някои положения от словообразуването, които са неточно представяни в българските граматики.В тях за глагола бода е предлагана следната деривация: бода > забода > отбода. Съгласно с най-новите проучвания, отразени в „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език”, не съществува непосредствена словообразувателна производност между тези три глагола. Словообразувателна производност съществува при двойките бода> забода и бода >отбода.

Основен труд в областта на словообразуването е „Словообразувателният речник на съвременния български книжовен език” (Академично издателство „Проф. М. Дринов”,София, 1998). Той е написан от колектив, на който ръководител е Й. Пенчев. Той е един от основните автори на концепцията, автор на речникови статии и редактор на цялата книга. В речника думите са представени в словообразувателни гнезда, в началото на които стои непроизводна от съвременно гледище дума. Нататък в гнездото се следва последователната производност, като не се изпуска нито една стъпка в тази последователност. Речникът представя съвременното състояние на словообразуването в българския език, което у нас е теоретична новост. Речникът е единствен по рода си у нас и включва около 60 000 думи – основни и производни единици

.

В цялостното си творчество проф. д. ф. н. Йордан Пенчев се проявява като учен, който отлично познава не само родното езикознание, но и постиженията в световната езиковедска наука. Той непрекъснато се е стремял да бъде в крак със съвременните световни тенденции – теории и методи на описание на лингвистичните явления. Когато възприема теорията и метода на генеративно-трансформационния синтаксис, той осмисля фактите от българския език с оглед на тази теория и метод. Посочва и случаите, когато факти от българския език се различават от твърденията в тази теория. В публикациите си проявява задълбоченост на анализа, довеждаща го до откриване на нови, неизвестни дотогава особености в езиковите явления. Неговата оригинална мисъл стимулира и други изследователи в творческите им търсения. За колегите и последователите си той ще остане като изключително ерудиран и честен човек, като добронамерен учен, готов винаги да даде искан съвет или да услужи с книга. В науката ще остане с трудовете си – едни от тях представят неизяснени или недостатъчно изяснени страни на българския език, а други издигат българското езикознание на ново, по-висше равнище.