Skip to content Skip to navigation

Презареждане на тавтологията

x

Съобщение за грешка

  • Notice: unserialize(): Error at offset 1254 of 2905 bytes in variable_initialize() (line 1202 of /var/www/vhosts/naum.slav.uni-sofia.bg/www/includes/bootstrap.inc).
  • Notice: unserialize(): Error at offset 334 of 1850 bytes in variable_initialize() (line 1202 of /var/www/vhosts/naum.slav.uni-sofia.bg/www/includes/bootstrap.inc).
  • Notice: unserialize(): Error at offset 84 of 108 bytes in variable_initialize() (line 1202 of /var/www/vhosts/naum.slav.uni-sofia.bg/www/includes/bootstrap.inc).

Презареждане на тавтологията

Мария Калиновa, Камелия Спасова

(Софийски университет "Св. Климент Охридски", Факултет по славянски филологии)

на Димитър Камбуров

Независимо от нашето желание, тълкувайки, ние всъщност пишем: литературата не е литературата, този текст не е онзи текст… Парадоксът е двоен; но възможността той да бъде преодолян е заложена в тази двойственост. Изричането на една тавтология не е напразно, доколкото тавтологията не може никога да бъде пълна.
Цв. Тодоров. „Поетика на прозата“

1. БАРАБАН.

Анатомия на разделението.

„Вавилонската библиотека“ има строго подредена структура от слаби версии. Оста на наратива представлява проект за изход, за спасение, за надмогването на една апория, но тази ос не е застопорена, а мобилна. Оста на наратива всъщност е въртящ се барабан, в който заредената версия е редом със слаби версии, факултативни епизоди, отметнати истории. Слабите версии са винаги разкази за колективи: идеалистите (за тях шестоъгълните галерии са идеална форма), мистиците (Бог е циклична книга), нихилистите (библиотекари от труднодостъпната зона, които вярват, че „книгите не означават нищо“), секта на алхимиците (които смесват и разбъркват букви и знаци, за да получат каноническите книги), Очистителите (главната им „цел е да се унищожат безполезните книги“ и да завладеят всесилните книги на Пурпурната галерия), последователите на култа към Човека на Книгата (търсят книгата, каталога на каталозите, която Той е прочел и е станал богоравен, един от тях е бил самият повествовател), безбожниците (твърдят, че безсмислицата е норма, а смисленото е чудесно изключение), алегориците (всичко има своя тайнствен, алегоричен, божествен смисъл дори безсмислиците, важно е да се намери код/език). Версиите на големите наративи се оказват слаби версии, метафизичните и тоталистки проекти за Библиотеката са отхвърлени като нездрави, нефункционални, научно регидни, тяхната система се е провалила във времето. Те се отместват едни други, барабанът се върти, периодично придвижвайки заредената версия.

На стилистично равнище основната метафора Библиотеката-Вселена бързо обработва отделните епизоди, поема ги като необходимо захранване и ги трансформира в своя собствена тъкан. Недъзите са произвеждани в полза на заредената версия, за да симулират правдоподобието й, да зададат координатите на нейните измерения, да бъдат донори на плътност. Наситеност чрез проиграване на човешката история в празни обороти. „Вавилонската библиотека“ не е издигната изот градина с разклоняващи се пътеки, защото само една от пътеките води към изход, другите са задънени улици. Само научният дискурс е зареден с ре-форма, другите пътеки са про-форма, нямат потенциала да предвижват към стабилност. Научната хипотеза на разказвача е онази силна версия, която извършва реторичните процедури по обезвредяването на другите дискурсивни практики, подрива ги, осмива и пародира. Тя е маркерът, разпределящ останалите членове като немаркирани. Маркерът, който разделя езиците на научен и ненаучни (ненаучните ‘езици’ носят оценката на суеверия, сектантски заклинания, безумства, апокрифни визии, непълноценни мерки за вселената; те са винаги колективни езици, диалекти, които се противопоставят на индивидуалния научен стил на библиотекарите-откриватели).

 

2. СПУСЪК.

Генеалогия на анагогическото

Заредената версия1 се капсулира. Нейната отливка, външният удържащ скелет на патрона са споени аксиоми, констатации, класически съждения, доказани чрез факти становища. Тя е версия, която трябва да удържи един свят на прах.

Повествователят редува научен с авторефлексивен дискурс. Описанията се разгръщат през строга терминология. Количествените измерения, логическите вериги, изброяванията, наслагването на еднородни части, прекъснати от синтези и обобщения, поставят Библиотеката като предмет на изследване. Постигането на обективното знание, обаче активно се възползва от субективна аргументация, за разказващия библиотекар е важно да се произнася от самия себе си: „лично аз предпочитам да си представям, че шлифованите повърхности изобразяват и обещават безкрая…“; „на мен самия не ми изглежда невероятно на някоя лавица във вселената да има една всеобхватна книга“; „подозирам, че човешкият род, единственият е на път да изчезне…“и др. Научната отстраненност безпроблемно ползва частния опит, външната дисциплинираност на изложението е покритие за едно вътрешно напрежение, за личен залог. Връзката между Библиотека и библиотекар е връзка цяло и част, знанията за цялото са легитимни и за частта. Разкодирането на Библиотеката е обусловено от самопознанието, Откритието на Порядък в Библиотеката би бил в полза на човешката порядъчност.

Интервалът между безредието, разпръснатостта приживе и превръщането в прах след смъртта (изчезването във вихъра, „предизвикан от безкрайното падане“) трябва да се положи в надеждни скоби, да намери опора. За повествователя Библиотеката е възможна само в една научно неоспорима версия, която в същото време да е и философски релевантна. Преди да се запечата емпиричната капсула в патрона е вмъкната презумцията за човешкото битие като автентично. Това е перспектива, от която „Вавилонската библиотека“ изглежда жанрово по-близка до есето, една образна застиналост, опит върху човешката същност и история, ако спусъкът в крайна сметка не се оказва задействан. Континуитетът от запетайки е прострелян от едно „но“, т. е . имаме равновесна ситуация, чието статукво се нарушава, от което следва състояние на неустойчивост. За разлика от повечето творби на Борхес във „Вавилонската библиотека“ се извървява път и наобратно- към „закрепване“, противостоене на дисбаланса. Апориите, слабите версии, бързо делящият се ембрион на метафората, силно разлепените един от друг сюжет и фабула не позволяват лесно да се проследи движението вътре в разказа, генеалогията на възвисяването. Откъде и накъде и откъде-накъде?

Бележки / Notes

1Работен концепт, който макар да не е съвсем прецизен, не е лишен от основания.

 

3. ДУЛО.

Служители на смисъла

Библиотекарят във „Вавилонската библиотека“ не е заградил в себе си телесност. Той е захвърлен направо пред Смисъла, без разстоянието от една физическа потребност. Желанията (нужди), способни да отвличат вниманието, да разсейват, да поставят пречки по пътя към питането за Смисъла, са претопени. Въпросът се натрапва с болезнена непосредственост, той се превръща в първа и единствена директива. Контактът със Смисъла не е метафизичен контакт, той е физически, доколкото узурпира, завладява цялото пространство и налага своята репресия.

Библиотекарят е независим от: храна и питие (помещение, в което „да се задоволяват естествените нужди“), светлина („светлина идва от едни сферични плодове“), пътешествието (съществува опозицията уседнал библиотекар- пътуващ библиотекар, като безпроблемно се практикува това, което сам си избираш), сексуалното задоволяване (не се споменава женския пол - засега изключваме Летисия Толедо от последната бележка под черта - присъства фигурата на бащата, на библиотекари-учени, началници на галерии, на следователи, на старци и т.н), сън („може да се спи прав“). Не-задоволството, което очертава границите на човешкото, е разтрогнато. Разтворена е изобщо природата (единствените естествени плодове са лампите), но от друга страна, книгите не са продукт на човешкото, те не са културни и цивилизационни аретефакти. Книгите са природата на Библиотеката, неин естествен релеф. Библиотекарите са независими, следователно – открити към Смисъла, но те не са свободни в тази откритост. Разликата между обема на понятията за независимост и свобода е пространството, в което са приклещени Борхесовите герои. Дулото на Смисъла е насочено постоянно към тях.

Безкраят и безкрайните възможности са редици на 25 писмени знака, които изграждат хомогенно поле. В него няма свобода, защото свободата изисква същностно разнообразие. Да служиш на Смисъла означава да превърнеш в свой занаят Питането, да съставиш своя технология на усъмняването и да бъдеш упълномощен, заставен, надзираван за нормативното й изпълняване. Дулото на Смисъла е властова инстанция.

Мисията на библиотекаря (метафора от едноименното есе на Хосе Ортега и Гасет) е да се разполага с книгите, да ги подрежда, картографира и съхранява. Библиотекарят не е идеалният читател, той се интересува не толкова от съдържанието на книгите, колкото от техните инвентарни номера, тяхната анотация на гърба, от техните външни показатели. Професионалните мисии са ограничени като оформят бюрократи на една система, която предхожда човешкото, която съществува извечно. Системата координира, дулото е насочвано от нея.

  • Автохтонното население на Библиотеката се идентифицира със своя занаят, професия, служба;
  • има служебна йерархия: „началникът на една от по-горните галерии“;
  • има „официални следователи“ (‘изследователи’), оразличени са от останалите библиотекари, които се „ровят из галериите“;
  • наличие на служебна документация: „Те нахълтвали в галериите, показвали съответния документ, не винаги фалшив, с погнуса прелиствали някой том и осъждали на унищожение цели лавици“;
  • цензура, органи на реда, разделение на властите: „Властите се видели принудени да вземат строги мерки“.

Книгата е и явление на политическия механизъм. Намирането на смисъл има държавнически съображения.

От една страна, няма природни (естествени) „залисии“, които да те откъснат от Смисъла, и от друга страна, институционално (изкуствено) се обновява валидността на Питането ти за него. Тази двойна задълженост към Смисъла все още не е проблем в Библиотеката.

 

4. МИШЕНА.

Човекът има да умира.

Разказът се ражда от точката на страха. Библиотеката е в състояние на криза. Вавилонията е режим на разделение. Под ревизия е поставен въпросът за безграничността на пространството, за неговата проходимост и съотнасянето му към човешкото. Между класическите съждения и общи постулати се прокарва линията за разпадането в Библиотеката, резултат на някои открития от близкото минало. „Вавилонската библиотека“ има фиксирана зона, в която се захваща интригата, има своя конкретен обрат, свое „но“: „Букви има и на гърба на всяка книга; но тези букви не сочат, нито подсказват какво съдържат страниците. Знам, че такова несъответствие е изглеждало някога загадъчно. Преди да дам кратък отговор на този проблем (а решението му въпреки трагичните последици, е може би най-важното събитие в историята), искам да припомня някои аксиоми.“ Проблемът в Библиотеката възниква исторически, неговата хронология може да бъде възстановена последователно – преди петстотин години е намерена особена книга; за сто години се установява езика, на който е написана (самоедско-литовски диалект на гуарани с окончания на класически арабски) и съдържанието й (сведения по комбинаторен анализ); преди триста години следвайки примерите от тази книга гениален библиотекар създава обща теория на Библиотеката с два основни закона (В Библиотеката няма две еднакви книги и Броят на писмените знаци е краен брой); обитателите на Библиотеката са осенени от надежда да прочетат своята книга-оправдание, надеждата е последвана от време на униние, лудост, умора; настоящето е време на епидемии, еретични раздори, странствания. Разказвачът се опитва да разреши проблема чрез своята хипотеза, която той пише на гърба на една книга („За да схванем огромната разлика между божественото и човешкото, достатъчно е да сравним грубите и трепетливи знаци, които несигурната ми ръка дращи върху корицата на една книга, с образцовите букви по нейните страници; ясни, тънки, блестящо черни, неподражаемо съразмерни“).

Несъответствието между написаното по корицата на книгата и нейното съдържание е проблемът, довел до апокалиптичните събития в края на разказа. Асиметрията между видимост (външна форма, проявление) и скритост (вътрешно съдържание, същност) е асиметрия между човешкото и божественото. Човек и Бог са различни езици. Но за човек е възможна книга-стълба („книги, чиято структура съответства на структурата на една стълба“), стълба която човек като изкачва да се доближава все повече до Бог и в крайна сметка да стане Богоравен. Книгите са трупано познание към Смисъла.

Втората стълба, която се явява във „Вавилонската библиотека“ още повече е обвързана с историята за Библейската Вавилонска кула: „Хиляди жаждущи напуснали милата родна галерия и се втурнали нагоре по стълбите, тласкани от суетния стремеж да намерят своето Оправдание“. „Суетният стремеж“ е библейското „да си спечелим име“, с което се мотивира построяването на Вавилонската кула („И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя“ Битие 11:4). Библиотеките са Вавилонски кули, в които книгите са стълби нагоре, а използването им като средства, организиран инстументариум е човешка суета.

За третата стълба знаят само следователите : „говорят за някаква стълба без стъпала, по която едва не се пребили; разговарят с библиотекаря за галерии и стълби“. Дулото е насочвано от упор, колкото повече се изкачваш нагоре, толкова повече се приближаваш към зева, собствената си бездна, своята прекъснатост. Има стълба, но няма стъпала – същият проблем е видян и от повествователя в предложението на Летисия Толедо, че „непостижимият за ума среден лист не би имал обратната страна“. Проблемът за отсъстващото продължение, липсващото звено, нарушената цялост, цезура между корица и съдържание – Безкраен Творец и крайно творение. Затова и разказвачът преди да подскаже решението си, първо прави следната вметка към твърдението, че книгите не означават нищо – „(Това мнение, както ще видим по-нататък, не е съвсем погрешно)“. Книгите и означават нещо и не означават нищо, когато човек ги прочете той и ще има Смисъл и Оправдание, и ще няма Смисъл и Оправдание. „Периодичният“ закон, който прокарва заредената версия е подготвен точно за тази тавтология. Нищо не е само за себе си, човек е част от един огромен пунктир, действията ни са безсмислени за нас, но те намират основание за един вечен пътешественик.

Библиотекарят има пред себе си да умира, а Библиотеката няма да умира, човек в своята крайност никога няма да разбере откъде е и накъде е и откъде-накъде е. На безвремевата Библиотека се противопоставя краткото време, което има един библиотекар, за да зареди своята версия. Заместването на пунктира със стълба е суета. Стълбата е хюбрис. Всеки опит за изкачване води към апории.

Изходът от репресиите на хюбриса-стълба (срв. с мита за Вавилонската кула) е съзерцанието. Изкуството във „Вавилонската библиотека“ не е творческият акт на писане и измисляне, а изкуството „да съзерцаваме съчетанията на двадесет и трите букви“, защото буквите са съвършени, наподобяващи двадесет и петте естествени знака. Книгата не трябва да е утилитарен продукт, да има за цел да образова масите, да е средство на държавата да произвежда служители на Смисъла. Тя е самодостатъчна, в нейното съдържание смислеността не може да бъде разчетена, може само да бъде постигната при безпристрастното съзерцание. Дулото на Смисъла е насочено към библиотекаря-мишена. Но той може да се отстрани от това да бъде служител, да бъде употребен като мишена чрез отказа да търси смисъл по негова мяра. Съзерцанието предполага възможност да се отдалечиш от собствената си гледна точка и да видиш цялото. Така библиотекарят вижда, че има да се умира, вижда себе си като мишена, вижда и дулото на Смисъла.

 

5. ХАЛОСНИ ПАТРОН

Малките убийства. Симулакрум.

Бележките под черта (най-вече последната) превръщат разказа „Вавилонската библиотека“ в симулакрум. Паратекстовете са насочени към заредената версия с цел да я обезвредят. Заредената версия се оказва халосни патрон. Бележките под черта успокояват, че всичко е само фикция, че образът е тотален и изход към действителността няма. Всичко е фантасмагория. Фигурите на издател, жена-учен, книгата-вадемекум, оригинален ръкопис са неудобни емисии за заредената версия. Заредената версия е преобърната в слаба версия.

Разказите на Борхес са лабиринти, задръстени от смърти. Населват се с безброй малки убийства. Симулакрумът е чист, когато смъртта спира да значи. Когато всичко е Писмо, никой не оплаква убийството на автора, читателя и трети лица. Пръстът на постмодерния автор е постоянно на спусъка, за да покаже, че патроните са халосни.

Книгите във „Вавилонската библиотека“ трупат праха от разлагащите се тела на библиотекарите. Тесните коридори се обезлюдяват, в ниските галерии върлуват епидемии, белодробни заболявания, от перилата н� шахтите все по-често скачат самоубийци. Слабо („оскъдно“) осветеният интериор на Библиотеката ще продължи да съществува дори необитаем. Библиотеката е холограма.