Български
EnglishДомове (бележки)
Кристина Йорданова
(Софийски университет “Св. Климент Охридски”, Факултет по начална и предучилищна педагогика)
Май ще се съгласиш с мене, че животът е палимпсест? Всичко в него е отворено, подвижно, нищо не е забравено, но също така не е и трайно, не е определено, нито е на мястото си, нито в своята същност, и ние също, свободни от всякакво определяне, пътуваме без цел по чужди пътища, от едни към други, от тези към онези, от дума на дума.
Марек Биенчик, “Меланхолия”
Домове
Носталгията е език без тежест, когато я употребяват други, или с прекомерна тежест, когато е наша собствена. Носталгията дава дом – на спомените, на думите, на разказите за самите себе си, но тя е и усещане за бездомовност – загубени сме, лишени сме от близките си, от топлота и грижа, загубили сме местата на надеждите, копнежите и бляновете си – нашите собствени обетовани земи; нямаме постоянен пристан и затова винаги сме в процес на търсене, което в същността си е завръщане. Носталгията винаги има тези две лица - на липсата и на пълнотата, които се явяват/ говорят едно през друго. Тя почива върху това да бъде двойствена, да проиграва мита за невъзможното и пълно лично щастие като double bind – от една страна като липса, а от друга – като усещане за абсолютното лично, но изгубено място и време. Същност на носталгията е отлагането и копнежа – щастието ми е отложено, но дверите, които водят към него, са ми добре познати, отворени, вече съм бил там. Носталгичното бъдеще е минало, неговите корени са отвъд самото него, изтръгнати от паметта, която всеки човек носи за самия себе си. Това превръща носталгията (в нейния идеален и персонален вариант - в смисъла на недокоснат от конвейера на социално обработените образи) в неотменимо лична. Тази първа част на есето ще се концентрира върху имената и образите на личната носталгия.
Говорейки за носталгиите на бъдещето, мислейки бъдещето като свое собствено, човек неминуемо говори за самия себе си. Той наслагва спомени, въобразявания, желания и по този начин de facto изобразява и изобретява собствената си идентичност. Така произвежда разказ, изпълнен от повторения, и затова би могъл да бъде символизиран чрез образа на кръженето – носталгията има собствен притегателен център – тя се разиграва {репетира – по смисъла на това, че във всяка репетиция е заложено повторение и отлагане (на същинското събитие)}на сцената на една идиосинкретична представа за собствената пълнота. Самата пълнота най-често приема образ на монада – свързвам се с някого, с нещо и така постигам самия себе си, собствената си идеална представа за Азовост. Тук роля неминуемо има и идеализацията – ако постигна носталгизираното си състояние, носталгизираната си същност – постигам предела на щастието си, своя идеал. Носталгията е дом, който приютява. Къщата на носталгията е място, където думи и образи се сливат отново, пренаписват палимпсестно личното пространство, за да пре-изградят собствените ни разкази и да конституират образа на личността ни така, както сме го подредили понастоящем. Затова и въпросът за носталгиите на бъдещето, доколкото те касаят отделната личност, е белязан от олекотена диалектика – бъдещето е подчинено на миналото (в което се изгубва) и заедно с това бъдещето подновява настоящето. Ако носталгичната верига следва логическата парадигма минало ← настояще ← бъдеще. То логиката на мислене на настоящето през бъдещето е именно подновяване – вещите и образите на настоящето застават подновени в дома на бъдещето, връзките между тях, образите им също са подновени, защото те целят да обслужат една нова представа за едно “минало” настояще, което все още не е загубило актуалността си за личността, но е изцяло конфигурирано през новите субектни субординации, които човек тепърва чертае за себе си. Въпреки че носталгията е път, който тръгва от миналото, същински тя, като поле на организация на нови цялости, пренаписва миналото, губи го, никога не може да се завърне обратно към него, покрива го с нови слоеве на лична, въобразена памет. Затова носталгията на личността е палимпсест, нейната гума трие и пише отгоре върху вече преживяното, защото човек се бори не само с времето (Едип), а и собразите-на-времето.
Зони
В частта “Зони” ще взема предвид тенденцията за културна (култивирана) употреба на носталгията. Смятам, че съществуват определени културни зони, които подлежат на носталгия, концентрират носталгията. Тази концентрация обаче не е естествена, сама по себе си, а е обработена, превърната в разказ, през който общностите мислят себе си. Следвайки Бенедикт Андерсън, може да се каже, че доколкото общността е въобразена и груповата носталгия е въобразена, и работи в същите режими, през които групата въобразява себе си (Андерсън 2004). Това е социална модулация на носталгията, тя е политизирана, своеобразен път, по който се насочва динамиката на групата. Пример: носталгиите по социализма и техните метастази от действителността в артефакта работят в полза на колективното вобразяване и изведнъж комунизмът от призрак на тоталитарното се превръща в образ на традиционна практика на живеене, на “доброто старо време”.
Работата на политиките на носталгията е далеч по-сериозна, доколкото тя е свързана не единствено с малката партикуларна история (макар че неминуемо нахлува и се проявява именно там), а с големия общностен разказ, който чертае като диаспора образите на миналото, настоящето и бъдещето, съответно. Така че зоната на носталгията е зона на повишен (политически) контрол, от една страна, а, от друга, зона, която алармира, че нещо се прави с паметта, че тя се преформулира като разказ, при това идеологически. Образите, както и способността да въобразяваме, все повече се превръщат, през масмедиализацията на обществото и визуализацията на културата, в сложни и социално обусловени процеси, които са част от трансферирането между глобална и локална културна практика. В този аспект, когато мислим върху носталгията, е много важно да мислим критически и засягайки също и понятието за свобода. Социалното моделиране на носталгията неминуемо засяга (в смисъла на ограничава) свободата на всеки, доколкото в своя егалитарно насочен проект може да ни накара да считаме за изгубени и липсващи ни неща и усещания, които никога не сме изживявали. Според Адджун Ападурай и книгата му “Свободната модерност” различните форми на масова реклама “по-скоро учат консуматорите как е възможно да им липсват неща, които никога не са губили (Халбвакс, 1980). Т.е. те създават преживявания за трайност, преходност и загуба, които пренаписват преживените истории на индивиди, семейства, етнически групи и класи. Създавайки по този начин преживяване на загуба, която никога не се е състояла, тази рекламна стратегия създава нещо, което може да бъде наречено “въобразена носталгия” – носталгия по никога несъществували неща.”(Ападурай 2006)
Разбира се, тук, поради краткия обем, няма да изследвам идеологиите на носталгията, които са преди всичко идеологии на паметта и, като следствие, идеологии на идентичността, само ще отбележа, че по отношение на носталгиите на бъдещето политическата употреба на носталгията е един от центровете, които моделират бъдещето и съответно – бъдещите ни носталгии. Ако искам да прогнозирам каква точно ще е носталгията на бъдещето като колективен феномен, то би трябвало да анализирам операциите, които се случват с паметта понастоящем.
Relations eclectiques
Носталгичните предмети (отношения) са еклектични, образите, които носталгията използва не са в статика, а в динамика, те се объркват, раздробяват. Заедно функционират образи и места от различни времена. Това до известна степен олекотява носталгичния предмет, образ, лишавайки го от пряк и личен референт. Тук пастишът като крайна форма и стилизацията на обекта, като визуално отчетлива, са в кадъра на експозицията. Ще дам още един пример от книгата на Ападурай: “Самите американци вече почти не пребивават в настоящето, тъй като, препъвайки се, навлизат в мегатехнологиите на двадесет и първи век, обгърнати от песимизма на ноар-филмите на шестдесетте години, крайпътните заведения на петдесетте, дрехите на четиридесетте, къщите на тридесетте, танците на двадесетте и така нататък до безкрайност.” Носталгията на бъдещето е обречена на вавилония – множество предмети с подновена и преобразена памет, които функционират в общи пространства.
In concreto
Виждам носталгията на бъдещето в няколко посоки – употреби на миналото:
- на различни културни епохи, чиито вещи-образи функционират еклектично в пространството ( включително и носталгията като lifestyle);
- заедно с културните виждам носталгичното преформулиране и на политическите епохи и техните знаци;
- техническа носталгия, просвещенското любопитство към механиката ще носталгизира механичните изобретения от (до)виртуалната епоха; всяка механика (електроника, “джаджа”), която е отживяла времето си и се е деутилизирала би могла да бъде обект на носталгия;
- носталгии, свързани с изгубени практики на труда, представящи de facto различен модел на живеене; могат да са условно ще ги нарека “занаятчийски носталгии”- т.е. всички онези практики, свързани с действията на ръката, съответно и с предметите, които ги репрезентират;
- идна гутенберговска носталгия – по хартията, писмата, книгите;
- носталгия по общуването, бъдещето неминуемо ще промени формите на комуникация (тук употребявам комуникация и като противостояща на общуване, разбира се, това противопоставяне е само стилистично); смятам, че една от носталгиите на бъдещето ще бъде именно по патриархално-семейните, по топлите и контактни (с реален език на близостта) взаимоотношения, по до-виртуалното общуване;
- нещо, което отчитат рекламистите – носталгията може да се превърне в наследствен проект (да произведе наследствен ефект) – децата бленуват носталгиите на родителите си, тяхната младост и златните им години, които самите те не са изживявали никога – модата (носталгията по) ретро музиката, по ретро автомобилите; облекло, аксесоари, мебели, в които отзвучават 20-те, 30-те, 60-те и пр.
Поанта
В известен смисъл всяка свободна и лична носталгия е идна, т.е. бъдеща. Сега може би страдам, нещастен съм, огорчен, отегчен; живея в ступор от навици; срещите с приятели или любими са еднообразни, повторителни, местата също. Но миналото винаги подлежи на идеализация – след време същите тези полускучни срещи, полуизчерпани взаимоотношения, самотата на настоящето и пр. ще се разтеглят във времето и ще образуват нов и различен разказ за доброто старо време, за носталгичните времена. Всяка носталгия е бъдеща. Тя остава ( разбира се, крайна) метафора на сладкия, щастлив живот и върви по следите на паметта, на щастливата памет, която отново и отново се възвръща, за да скрепи личните ни истории.
