Skip to content Skip to navigation

Иван Бунин – класик без ретуш

Статията се фокусира върху преводите на творчеството на Иван Бунин в България. Селектирането и появяването на текстовете се определят до голяма степен от литературния канон на 20. век (българския като отражение на руския/ съветския/ руския), който за няколко десетилетия се изгражда на идеологическа, а не на естетическа основа. И въпреки че Иван Бунин е първият руски нобелов лауреат, неговото творчество се оказва почти непознато за българските читатели именно заради граничността му спрямо литературния канон.

The article focuses on the translations of the works of Ivan Bunin in Bulgaria. Selection and the appearance of the texts are determined in great extent by the literary canon of the 20th century (Bulgarian as a reflection of the Russian/Soviet/ Russian) which for several decades was built on ideological rather than aesthetic basis. And despite the fact that Ivan Bunin is the first Russian Nobel Prize winner his work is almost unknown to the Bulgarian readers because it is on the borderline of the established literary canon.

Заглавието на настоящия текст, който има за цел да проследи българския интерес и издаването на творчеството на Иван Алексеевич Бунин в България, съобразно формиращия се литературен канон на XX век, е провокирано от излязлата от печат през 2011 година в Русия 900 странична книга, включваща критически статии и есета за творчеството на Иван Бунин от 1890 г. до 1950 г. Всъщност “Классик без ретуши: Литературный мир о творчестве И.А.Бунина.” е втората книга с подобен надслов, съставена от Николай Мелников (Мельников 2011) – първата е посветена на Владимир Набоков (2000).

С позиционирането на Бунин в тази начеваща поредица се подчертава неизбежната и без друго поява на думата „класика“ до името му. Въпреки това обаче личността и творчеството на писателя са колкото познати, толкова и непознати на българските читатели. Преведени в по-голямата си част на български език, творбите му като че ли трудно намират път към читателската публика. Един от вероятните отговори на въпроса Защо? е граничността на творчеството му по отношение на социално конструирания през по-голямата част на 20. век литературен канон. И тъй като българската рецепция през тези десетилетия е рефлексия на руската (политиката на публикуването на И. А. Бунин в България следва плътно ритъма на неговото (не)признаване в родината му), то попадането му в канона е белязано от плахи преходи, които дори и случили се, не го извеждат от групата на маргинализираните писатели по време на Съветската епоха, предопределило до голяма степен слабата му популярност. Изключително релефна се оказва и вътрешната граница при превода на творчеството му – между поезията и прозата, чиито трактовки се разбягват в различни посоки във времето на ясно очертаните етапи на колебаещия се между идеологията и естетиката канон на 20. век.

Фактът, че Бунин е наследник на реализма в руската литература, продължител на класическата традиция, не е подлаган на съмнение през отминалото столетие с неговите променящите се литературни вкусове и настроения. Споменаването на името му и днес неизбежно отпраща мисълта към руската класическа литература и нейните представители като Тургенев, Толстой и Чехов. Почти не може да бъде открит метатекст, който да пропусне техните имена, когато се дискутират личността и творчеството на И. А. Бунин. Често за него се говори като за “последния класик”, “сроден с класиците на руския стих”, “продължаващ традицията на класическия стих на Пушкин”. Фреквентността на думите “класика” и “класик” в метатекстовете за Бунин е висока, въпреки че е безспорно присъствието му в литературното поле на модернизма.

Любопитна е тенденцията в публикуването на Бунин в България. Популяризирането му започва с преводи на поезия; в съветско време се превежда и издава предимно проза; след 1989 г. превес отново взема лириката, като се отчете публикуването на откъси от “Окаяни дни” в сп. Литературен форум (2001). Така условно бихме могли да успоредим превеждането на творчеството на Иван Бунин спрямо “каноните” на XX век: руски – лирика и по-късно проза; съветски – проза и спорадични преводи на стихотверения; руски – лирика и спорадични преводи на проза.

В самото начало на 20. век Бунин дебютира в България със стихотворения, публикувани в сп. Летописи (1902) в превод на поета Димитър Бояджиев, наречен “пръв популяризатор на творчеството на Бунин” (Петрова 2009: 82). “Д. Бояджиев дава цялостна оценка за творчеството на младия руски поет. Обръща внимание на душевната нагласа и философия на Бунин и смята, че той е „най–добрият импресионист в руската книжнина” (Петрова 2009: 35). На тази първа рецепция на текстове на Бунин се противопоставя оценката на Иванка Васева, публикувана в статия, коментираща превод на част от стихотворенията на руския писател и поет от Иван Теофилов (1979): “Подборът е сполучлив, преводът – задоволителен, но с една съществена слабост: ясната образност на оригинала често се заменя с импресионистични, чужди на Бунин съчетания.” (Васева 2001: 212). Наличието на импресионистични щрихи при Бунин обаче се споменава не само в началото на века, но е потвърдено и в англосаксонски изследвания1, станали публични почти от периода на статията на Васева.

През 20-те години продължават да се превеждат стихотворения на И. А. Бунин, издавани в антологии като “Руски поети: Стихотворения” (1938). В посочения пример руският писател и поет, известен с неприемането на символизма и зародилите се в началото на века течения и школи, е ситуиран сред представителите на символизма (Блок, Бели, Брюсов, Мережковски, Гипиус, Балмонт, Сологуб). А само няколко години преди това четем за реализма на писателя в статията на Пьотр Бицили. Той пише за Бунин “реалиста”, но “не в оня, основан върху недоразумения смисъл на тая дума, според който да бъдеш реалист значи да изобразяваш всекидневния бит и нрави, а в истинския: той следваше реалистическия метод, що представя права противоположност на метода на “символистите” (Бицили 1931: 111). Както се вижда по-късно, именно този неприемлив за проф. Бицили смисъл на думата реалист се използва, за да се присвои творчеството на нобелиста към доктрината на соцреалистическия канон.

Третото десетилетие на 20. век за руския писател минава под знака на прехода към световния литературен канон, за какъвто може да се мисли Нобеловата награда за литература. На фона на многобройните статии, бележки и издадени книги през 30-те, ярко контрастра липсата на Бунин през следващите две десетилетия. Установяването на новата власт и нейните манипулативни стратегии, насочени и към изкуството, се отразява на отношението към писателя емигрант, който изпитва явна носталгия към миналото. Отсъствието на Иван Бунин от българския литературен живот2 е отражение на ситуацията, провокирана от агресивно налагащия се съветски канон. Писателят и творбите му изпадат от полезрението на литературоведите, за да се завърнат през следващите декади с ясно определена линия на интерпретация, която едностарнчиво и частично се опитва да прочете текстовете.

Появата на И. А. Бунин отново на литературната сцена през 60-те години, декорирана от правите линии на съветския канон, е тихо, но все пак проблематично при превеждането и тълкуването на текстовете му. Като се има предвид, че понятието за канон се свързва с взискателност към формата и съдържанието (Асман 2001: 101), може да се обясни граничността на творчеството му по отношение на изработената структура, оказвала влияние доста дълго над селектирането на имената и текстовете. И все пак думата “реализъм”, отваряща врати към “подходящи” интерпретации, и реабилитирането му в Съветския съюз осигуряват действително връщанато на Бунин при читателите.

Предговорите, ако има такива, на издаваните в България книги на Бунин от 60-те и почти до средата на 70-те, са преводи на текстове на познати и утвърдени имена от съветското литературно пространство. Те са своеобразна гаранция за придържане към канона на интерпретациите. В метатекстовете от периода неизбежно прозвучава “критическият реализъм” на Бунин, налагащ на текстовете му социален и политически прочит, като почти не се рагръща богатият спектър от теми, образи, идеи, напластени в прозата и лириката на руския писател. Ядрото на “правилните” тълкувания побира в себе си темата за руското село, нищетата и разпадащите се “дворянски гнезда”, заклеймяване на “средновековнатата феодална диващина”. Единствено непренебрегван през всички фази на променящия се канон остава невероятният му стил.

И все пак към края на 60-те години двама български поети се опитват да отворят канона: единият с преводи, а другият с посвещение и по-късно с превод. Първият - Иван Теофилов, (сочен като представител на алтернативния канон в границите на българската литература от 1960 до 1990 г. (Дойнов 2011), за когото поезията на Бунин вероятно е част от неговата лична стратегия да прескочи строгите предписания на канона) предлага превод на 55 стихотворения, които излизат от печат едва през 1979 г. Mирно и тихо, трудът на Теофилов престоява 12 години в издателство “Народна култура” и чак след високата оценка от Москва стиховете са предоставени на българския читател. Както той сам отбелязва в предговора от 1995 г., Бунин преди всичко е възприеман като емигрантски писател, ето защо е било повече от наложително одобрението от Съветския съюз.

Другият поет, свързващ Бунин с личната си съдба, е Кирил Кадийски, чийто превод на поемата “Листопад и други стихотворения” се появява на бял свят през 2003 г. В интервю за сп. Литературен форум (бр. 18, 2001) по повод точно този превод той разказва: “(...) Бунин е моята стара любов. Когато бях (...) млад поет, аз посветих един цикъл на Бунин и това ми костваше много. Имаше изключване от Комсомола, имаше разправии, големи дандании.”

От всичко казано дотук става ясно, че творчеството на Бунин и в частност поезията му са проблемни за издаване и интерпретация, дори предизвикват рестрикции от страна на налагащите канона в контекста на 60-те. Въпреки че, както се отбелязва в текста на Пламен Дойнов “(Не)възможната персоналистичност на алтернативния канон (1960-1990)”, „;в лириката социалистическият реализъм не може да се разгърне в пълнота като доктрина и по тази причина именно в стихотворните текстове могат да се разгръщат, т.е. реално да се състояват алтернативни стратегии, които по-трудно подлежат на контрол и санкция“ (Дойнов 2009: 64). С други думи, поезията по-лесно преминава цензорската машина, съхранявайки автономния си статус. За разлика от белетристиката, тя трудно подлежи на проверка за „реалистичност“, за спазване на сюжетно-тематичните пропорции и баланс в персонажната система.” (Дойнов 2011).

Първият “лирически пробив” на Бунин в превод на Теофилов, както вече споменахме, се случва през 1979 г. със заглавие “Избрани стихотворения” (изд. “Народна култура”.). Той сякаш ознаменува променения курс на издаване на руския писател в България. През 80-те излизат от печат няколко сборника с разкази “Студена есен: повести и разкази.” (1980), “Слънчев удар. Разкази.” (1980), “Избрани произведения в 3 тома.” (1983-1984), “Повести за любовта” (1980), включваща произведения на Пушкин, Достоевски, Лермонтов, Тургенев, Чехов, Бунин, Куприн, Горки; “Граматика на любовта” (1980).

След 1989 г. продължават да се превеждат откъси от наследството на Бунин: проза – “Окаяни дни” в “Литературен форум”, поезия - 1995 г. разширена стихосбирака на Теофилов, “Листопад и други стихотворения” в превод на Кадийски през 2001. По-важно е да се отбелижи обаче появата на метатекстове и изследвания за творчеството на нобеловия лауреат, които всъщност представляват българския поглед към признатия класик, станал част от световния литературен канон.

Въпреки че доста често е обвинявана в политически умисъл, Нобеловата награда за литература все пак е фактор при формирането на такъв канон. Присъждането й на Иван Алексеевич Бунин през 1933 г. също поражда разнообразни тълкувания. Писателят Борис Зайцев възторжено я приема като знак, че емигрантите не са “последните хора там”, че са забелязани и подчертава, че наградата е не за политически писания, а за художествени3. По-късно в текста си за Бунин А. Твардовски заявява, че това действие е тенденциозно и с политически характер4. Независимо обаче от всички възможни гледни точки по този повод, името на руския писател остава завинаги в историята на световната литература. Или както казва Хорас Енгдал5 за Иван Бунин в статията си “Нобеловата награда: зората на един нов канон?”: “Неговите книги все още рискуват да не се четат, но Бунин вече не рискува да бъде забравен. Лампата на Нобелова награда завинаги ще свети в прозореца на творчеството му като тиха покана.” (Engdahl 2008).

Цитирана литература

[/ibib]Бицили1931[/ibib]

Петрова, В. ред, 2009. Димитър Бояджиев 1880-1911. Биобиблиографи, Пазарджик: Регионална библиотека „Никола Фурнаджиев“. Available at: http://www.libpz-bg.com/Dimitar_Boiadjiev.pdf [Отворен на 29.07.2015AD].

Васева, И. авт, 2001. И.А. Бунин. 1870-1953. В И. Владова, Метева, Е., & Любенов, Л., ред-ри Преводна рецепция на европейските литератури в България в 8 тома. София: Академично издателство "Проф. Марин Дринов", с-ци 208 – 213.

Дойнов, П. авт, 2011. (Не)възможната персоналистичност на алтернативния канон (1960-1990). Електронно списание LiterNet, 10(143). Available at: http://liternet.bg/publish/pdoynov/kanon.htm [Отворен на 29.07.2015AD].

Дойнов, П. ред, 2009. Соцреалистически канон / Алтернативен канон, София: Нов български университет.

Engdahl H. 2008. The Nobel Prize: Dawn of a New Canon? [Интернет]. [цитиран 28.04.2012AD]. Available from: http://www.waltic.com/files/PDF/Dawn_of_a_New_Canon.pdf

Wanner, A. авт, 2003. Russian Minimalism : From the Prose Poem to the Anti-Story, Evanston, Illinois: Northwestern University Press.

  • 1. Такъв пример е изследването на A. Wanner (2003)
  • 2. Като потвърждение на това са думите на И. Васева от цитираната вече статия: “През 40-те и 50-те години интересът към писателя като че замира. Излизат по 2-3 разказа и стихотворения и нито една книга: вероятно защото името на емигранта Бунин се премълчава в родината му” (Васева 2001: 209).
  • 3. Цитатът е от текст, публикуван на http://bunin.niv.ru/bunin/bio/biografiya-1.htm.
  • 4. Твърдението на А. Твардовски е част от статията му „О Бунине“, публикувана към издадените през 1987 г. в Москва събрани съчинения в шест тома.
  • 5. Литературен критик и историк, член на Шведската академия до 1997 г. и говорител на същата от 1999 до 2009 г.
Година: 
2015
Том: 
12
Книжка: 
1-2
Дата на публикация: 
28.01.2016