Екзистенциалните търсения на човека в поезията на Яна Язова

Първата половина на ХХ век е време на подем сред българските литературни кръгове. За няколко години творчеството на родните автори се издига на европейско и световно ниво, заличавайки вековете на изгубен културен и духовен подем от България. Вече отвоювал обратно националната си идентичност, на българина му предстои да открие своята човешка същност. Като поетеса Яна Язова търси именно това чрез редовете на своите стихове – измеренията на човешкото, на чувствата, на духовното и нравственото падение, на изгубената, лутаща се личност.

Люба Ганчева, станала известна като Яна Язова, е един противоречив автор, най-вече създател на доста полюсни мненията сред критици и литературоведи. Едни я подлагат на безмилостна критика, други я издигат на пиедестал. До голяма степен това се дължи на личния ѝ живот, който често дори измества въпроса за нейното творчество. Разбира се, биографията на един автор е важна част от неговия труд, но не и водеща. В случая на Язова важно да се отбележи сякаш е фактът, че тя получава покровителството на едно голямо име в българския академичен и обществен живот – на професор Александър Балабанов, от когото получава и литературния си псевдоним. Несъмнено е, че той повлиява силно творчеството ѝ – не само като ментор, но и като част от нейния личен животс бурната любовна история помежду им. Така Яна Язова се оказва противоречиване само като поетеса, но и като човек, като жена. Още повече, че излиза на сцената на българската литература доста млада – едва деветнадесетгодишна. По този начин тя се превръща и в удобен обект за остра критика от литературния кръг около вестник „Златорог“ на Владимир Василев, но среща и непоклатимата подкрепа на близките на професор Балабанов и вестник „Литературен глас“. Именно неговите страници са и тези, на които младата авторка публикува своите творби.

За дебют на Яна Язова се счита стихотворението „През зимата“ според библиографското изследване на Цветанка Панчева (цит. по Библиография 1997:13). Публикувано е във вестник „Ученически подем“ и подписано с инициалите „Л. Г.“, а следващата ѝ творба – стихотворението „Любов“ в „Литературен глас“, вече е подписана с псевдонима Яна Язова. Още с първите си публикации поетесата създава една полемична конюнктура около себе си, която стихва едва след оттеглянето ѝ от литературния живот след 9.IX.1944 г. Преломната дата може да служи и като преломен момент, разделящ творческия път на писателката на два етапа – активен и пасивен. Периодът 1931 – 1944 г. е време на бурно присъствие в българското културно пространство и неговото утвърждаване, докато през остатъка на живота си Язова, отказвайки да се съобрази с новите условия, остава изолирана от него. Дейността ѝ като поетеса обхваща този условно наречен първи етап, а от втория завещава черновите на романите от трилогията „Балкани“.

През 30-те години на ХХ век талантливото протеже на професор Балабанов има четири издадени стихосбирки, като след това писателката се насочва към по-дългите, наративни жанрове. Поетическите ѝ творби се отличават с динамичен, неравен стих, наовладян на места, наситен с вътрешен драматизъм. Но това по-скоро добавя някаква първичност в изграждането на образите в поезията ѝ, на заложените в нея екзистенциални борби, докато лирическите герои търсят своето място в света.Стихотворението „В нощта“ от дебютната стихосбирка „Язове“ (1931) ясно показва това:

И тя простря ръцете си студени, безжизнено се вгледа в мен.
А устните мъртвешки вцепенени и поглед безучастно заледен.
Нощта... Защо е толкоз безучастна?
Като всички нощи... А сякаш тази, по-опасна

от всяка нощ, тежней. Вървя. Изсмях се, тя оттекна.
Зловеща лудост в погледа й зей. Устата ми повехна.
Дъхът й — мухлест дъх на самост и разлъка.
И в моя тих вървеж каква бунтовна мъка!

Персонифицираният образ на нощта е един от основните в поезията на Яна Язова, символ на самотата и обречеността вследствие на нея:

Спрях... и се озърнах... и се присвих в полите й студени.
За първа нощ, когато се озърнах, не беше ти до мен, не беше ти до мене.
Стопли ме, нощ; стопли ме, нощ, страхотна!
Без дъх, без ум. И колко си самотна...

Нощта, улицата, мъглата, мрака, тинята, вертепа – това са изразите на нравственото падение и физическите обиталища на лирическия аз. Силно маргинализиран, той е в непрестанно търсене, разкъсван между телесното самосъхранение и духовното деградиране:

И всяка нощ свяст и печал упоявам.
Отдавна спи огън в гърди... не гори...
И нищо не се сещам, когато пропявам
над всички бездушно и ледно: "Пари!"
(„В тинята“)

Стихотворението „В тинята“, също от стихосбирката „Язове“,е сякаш химн на похотта и нравствения упадък, като същевременно от него звучи една мрачнапоетичност.

Нарочено страстно цигулките пеят,
разпуснах безмълвна прозирен воал...
и впитите в мене очи — те пак пламенеят!
Цигулките ронят безгласна печал.

В тези редове проличава хуманизмът на Яна Язова, нейната съпричастност и безкрайно съчувствие към низвергнатите и отритнатите, на пропадналите в социалните низини. Като цяло, тази творба имплицира голяма част от проблемите, заложени в цялостното ѝ творчество: „болната“, обречена личност, недъгавия, осакатен човек, съмнението на аза в собственото съществуване.

Обжегва ги страст... и ръце се простират...
В уста ми се впиват пияни уста...
Горещи и алчни ме пръсти допират...
Усмихвам се жалко... Заглъхна нощта.
 
На пладне едва се от одъра вдигам.
Натегнали клепки, в устата горчи...
И с поглед забулен едва придостигам
пречистата радост на дневни лъчи.
 
Оглеждам се робко... Усмихвам се бледно.
Отдавна веч огънят в мен не гори.
Протягам ръце си и казвам му ледно:
"Нощта е изминала. Дай ми пари!"

Очите, които не виждат, а едва долавят слънчевите лъчи, физическата немощ – това са изгубените знаци на човешкото, на живота. Ръцете не са създаващи, те са „алчни“, само вземат, заспал е животворният огън, който крепи човека. И все пак надеждата я има – той може да бъде събуден отново. Макар и под знака на упадъка и мрака, в „социалната“ поезия на Язова се долавя една нотка на надежда, на стремеж към красивото. Нейната естетическа платформа не са картините на безмерно щастие и бяла, невинна непорочност. Напротив, посредством деградиралите, уродливи образи и мизерията на вертепа и калта, тя рисува един антиутопичен свят, в който красотата и обичта се случват единствено в съня. Върху такива контрастни картини е изградено стихотворението „Циганка“ – представен е сблъсъскът на света на пияници, крадци и убийци и този на сърма, злато и царски трапези. Но със събуждането си маргиналите се връщат в своето царство в истинския живот – тинята, в което „и псуват и блъскат“, докато в съня им „песните бликват из волни сърца“. Във финала циганската принцеса се самокоронясва, за да се усъмни и тя в своето съществуване:

С бирени, с цветни стъкла украсявам
коса си и грея с брилянтна корона,
дълбоко замислена, на смет застоявам:
аз чакам ръце да ми паднат пред трона.

Въпреки че е достигнала низините, лирическата героиня продължава да мечтае – мрачен оптимизъм завършва това стихотворение.

Подобно на внушението от „Циганка“ се открива и в „Гамени“ – бездомните деца намират дома някъде далеч, където ги очакват майка и баща, които са приготвили топла храна.

И отдалече на сено ни лъхне от селата!
Напълнени лехи, гнезда, в полето клас!
И в наша стая майката очаква ни с бащата!
И яденета топли те са сготвили за нас.

Хората от социалните низини в творчеството на Яна Язова бягат в свят на фикции, където откриват това, което не могат да намерят в своето битие, оказало се ежедневна битка за оцеляване.

В по-късните творби на младата авторка („Палестина“, „На Хайфа на брега“, „Нощен разговор“, „И пак възкръсна“), публикувани на страниците на вестниците „Литературен глас“ и „Развигор“, съдбата на отделния човек израства до общонационалната съдба, а топосите вече придобиват реални измерения чрез географските названия (Сибир, Палестина, Йордан, Хайфа). От друга страна, поетесата и лирическият аз са вече два тъждествени обекта, нейният глас се усеща в този на лирическия говорител не само чрез първоличната глаголна форма, но и в откровено преживения разказ на видяното. В тези стихотворения е засегната и религията, Яна Язова успява да обговори търсенията на Бог и неговите измерения.

А там, застанал на брега, с ръце безкрай
протегнали над всичко свойте рани,
срещу евреите, изправен кат на пост,
стои над своя свят евреинът Христос.
(„Палестина“)

Бог съм бил! О, Татко, станах роб,
роб на роби силни и корави,
в болки да горя на кръстта, мъртъв с мъртъвци във гроб!
...
Ние да поемем двама в небесата!
Нови светове да сътворим!
Нови богове и нови хора да им пратим,
Татко!
(„И пак възкръсна“)

В последното стихотворение се създава усещането, че всъщност в лирическия аз е въплътенобразът на Исус, който насочва своята съкровена изповед за болката си от забравата и неверието у хората към Бог. Лиричната поанта на творбата е един апотеоз на умирането в името на един красив, съзидателен стремеж. Азът открива успокоение във възнесението в друго, трансцедентно пространство, където бива спасен от тленността на „кървавите меса“:

Вихър топъл на възбог!
Нагоре, ах, нагоре!...
Пак съм,пак съм Бог!
(„И пак възкръсна“)

Откритото в ръкопис стихотворение „Фар“, от друга страна, е диалогичната изповед на аза, отново тъждествен с авторката, за която поетичната творба се превръща в своебразна молитва. Творецът тук е ясно изразен медиатор между Бога и хората, сакралното и профанното:

Обичаме се и се слушаме със теб,
о, Господи, където и да си застанал!
Разплакана, ако гриза изсъхнал хлеб,
ти го намокрюваш в кръвта на Свойта рана.

Алюзията със Светото причастие е израз на причастяването на аза, на това, че приема в себе си част от Божествената същност. Следващата строфа разкрива подкрепата, давана винаги от Бога, като засвидетелства и обичта на лирическия говорител. В последните две строфи са имплицирани съзидателните му действия към Божиите земни създания:

Аз свикнах да живея с Божиите неща
и храсти посадих за Твоите светулки.
Лепя ги на челото си и във нощта
от суша и море ме виждат как блещукам.

Моряците за фар ме взимат сред море,
когато бясна буря кораби обръща.
И който там се дави, с поглед в мене мре,
и който си замине, пак при мен се връща.

От аза, причастен, струи Божествената светлина, лирическата героиня я носи у себе си, като промисъл, като отредена от Твореца съдба, защото и тя самата се чувства творец, създател. Това е нейният път, тя е фарът, пътеводна светлина за скитащите и изгубилите се. В духа на старобългарската литература тук е заложен мотивът за предаденото чрез поета Божие слово. Писателят, поетът е намерил своето място – той е Медиаторът, той е този, който носи изящното, златоструйно слово, за да създава литература от живота и за хората.

Връзката на Яна Язова с трансцедентното, интересът към отвъдното проличава и в друга от основните теми в нейната поезия – тази за смъртта. Но не трагичната смърт, а по-скоро нужната, идваща за аза, който е изчерпал своето съществуване в този свят. Неговият край бива предизвестен от камбанния звън:

Момче, ах, чуваш ли, сред пътя на завоя
пред пропастта камбаната... за всички ни звъни!...
(„Снежни думи“)

Но ето камбана
протяжно захвана
през облаци дъжд да звъни.
(„Камбана“)

Замира стон – вечерните камбани
под покривите сиви на града.
Със вик и плясък се прибират врани
през димен здрач. И сянка на глава
като престъпник тръгва след душите.
(„Сива вечер“)

Камбанният звън се превръща в устойчива, универсална метафора в Язовото творчество. Смъртта е звуково предизвестена, тя се разнася от този звън, който всеки ще чуе, ще достигне до всеки, както и самата смърт. Тя е предусетена от аза, нейните тамянени пари – ароматът на смърт, се разнасят, „глава се сковала, гърдине туптят“ („Кошмар“), докато „устни сковани уста ще допрат“ („Кошмар“) – признаците на живот вече са си отишли, за да се окаже, че всъщносттова е кошмар. Събуждането връща аза към живота, но все пак краят на стихотворението показва, че някъде камбаната бие за някого. Или просто предупреждава за преходността на живота, който може да приключи изведнъж:

Аз гасна... Нощ непрогледна ли вече настана?
Извиках... и тежки ми клепки се вдигат от сън.
Лениво там някъде бие камбана –
опява ли някого нейният звън?
(„Кошмар“)

Смъртта присъства и индиректно в поезията на Яна Язови със своите символи – скелетите, мъртъвците, вълците.

Летяха враните, а подир тях кат птички
се вдигнаха далече горските листа.
Небето стана жълто в миг, а клоните самички
увиснаха кат скелети във черна пустота.
И късно — за любов... и пусто — за усмивки...
тез, що очакваха, умряха от печал.
Заслизаха по урвите, по горските извивки
и вълци, умърлушени във заскрежена кал.
(„Много късно“)

След разгърнатия мотив за смъртта в стихотворението „Много късно“ и сдържаната, но експресивна картина на зимата, метафора на свършващия живот, се преминава от онтологичното към личното, което също е проникнато от смъртта:

Дали е време вече печка да запаля,
че моят старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вън.

По-обобщаващи картини съдържа стихотворението „Агония“:

Когато вечерта запали светли лампи,
от гробищата ние гледаме града,
опънал каменни гърди срещу ония лапи
на страшната, единствената Смърт в света.
...
Защо сте живи вий, а ний умрели вече?

Мъртвите, разбрали вече краткостта на човешкия живот, достигат до прозрението: „Агонията някои нарекли тук живот“ („Агония“). Не само физическата смърт е проникнала пространството на аза, но и духовната:

И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг...
Но в сънен креп мълчат вратите –
и всеки дом е саркофаг.
(„Скръб“)

Любовта в поезията на Яна Язова също е обвързана с вътрешни терзания и дилеми. Тя е изборът, който неотменно води към други избори. В стихотворението „Неверница“ например героинята е на границата на любовта към стария си мъж и другия, който може само да мине покрай нея, докато тя е приседнала на прага. Прагът също е алюзия за тази гранична линия, на която е ситуирана жената. Тя е на границата между добро и лошо, между святост и греховност. Но не пристъпва отвъд нея, отвъд брачната си клетва:

Когато след пладне приседна на прага
и чакам си стария мъж,
плета си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,
и младото тяло, сякаш, тръпне от вечерна влага,
а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж —
и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува...
... 
Но идва нощ... И привечер още приспива ми стария мъж.

Сякаш повлияна от интимната лирика на Яворов, Язова създава силно автобиографичното стихотворение „Ние – тука...“. Пространството, изразено чрез наречието „тука“, е абстрактен топос, символ на непреходната любов – за влюбените „тука“ може да бъде всяко едно място. Мъжът и жената търсят своя път, като те са единствена опора един за друг:

Повлечена от тебе, тръгнах нанапред.
Загледах с мътен взор — подкрепяш ме с ръка...
Аз отговор не чух; ти беше страшно блед.
Не чаках и ответ — а все вървим така...
И днес не питам аз, вървя до теб без път.
Една подкрепа мен остана — мъжът.

Имплицитно заложен се открива и мотивът за греха, за вината:

Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак!
И леко ни е тъй — с любов, сами вървим,
а в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.

Пътят е изгубен, но с очистващата сила на любовта ще бъде преоткриван всеки път. Със заявеното пред Бог смирение се търси опрощението на скитащите, съгрешили някъде дълбоко души на влюбените. Това е едно от малкото стихотворения на Яна Язова, в което мъжът и жената са ситуирани на едно място, а не са разделени в пространството. В „Юни“, например,прагът отново ги разделя:

И вчера те чаках до късно
на прага, зад стобора гледах отвъд.
...
Отворих голямата моя врата –
със кал отпечатани твоите стъпки на прага!
...
А щом си прескачал безумен ограда,
защо през прозорец не скочи при мен?

Единствената следа от мъжа е оставена именно на границата, той сякаш не може да влезе при домашното огнище, остава вън. Мотивът за невъзможното сливане на влюбените изгражда и стихотворението „Край твоя дом“. В него обаче отвън е не мъжът, а жената – преобръщането на утвърдените социални обиталища на двете фигури също сякаш препраща към реалните факти от живота на Язова. Мъжът е вътре, вижда се само сянката на профила.

Край твоя дом за тебе ходя тихо аз –
край всеки храст и вада.
А на прозореца зад бялата преграда
там сянката ти черна броди тоя час.

За разлика от Яворовите „Сенки“, тук само едната сянка е зад прозореца, зад границата на възможното достигане. Не мъжът, а жената е извън дома, изгубвайки така ролята си на майка и съпруга, неверницата вече е пристъпила прага, но отново не може да достигне любимия.

Любовта в поезията на Язова е носител на саморазрушението, на смъртта. Това най-ясно личи от стихотворението „Змия“, в която, метафорично представена чрез образа на змията, жената се промъква в гнездото на „горд и див орел“. Змията, символ на грехопадението и изкушението, погубва с любовта си този орел:

Запита на гърди му, и аз падах,
раздирана от тръни и клоне.
На дъното той пухна и завлада
перата му смъртта.

И тук любовта е невъзможна, но творбата завършва с надеждата за един нов живот чрез прераждането – алегоричната смяна на змийската кожа е очищението, с което ще дойде новият ден:

И в тоз замах между скалите тесни
провлече ми се кожата зад мен...
Прераждах се на слънцето със блясък
за нов завой и нов любовен ден.

Силни внушения носят и природните картини в творчеството на Язова. Унищожителната мощ на природата е водещатаидея на стихотворението „Вълни“. Морето е „бездънен ад“, алюзия за света, който поглъща човека, метафорично въведен чрез образа на вълната.

... Падна вълната, прегракна задушен викът,
но все кат преди протегна разбити ръце... изплака...
и тъй се смали...
...
Крушение всички ни тука събра; вълна е на всеки удавник трупът.
— На помощ!... Гласът ни див ужас преграква.
И плясък на кораб подмятан; трясък на мачти разбити
в гласа ни!... Ний, живите нявга, сега сме с водата размити
и все към брега се протягат ръце и всеки, и всеки очаква
покоя на сушата, но стигне ли... сегне ли... меки, размити са всички ръце...
О, всеки за свой гроб на суша бълнува, а гроба ни —
бездна опасна...

„Подхвърляният“ от света човек търси сигурността на някой пристан, на сушата, мечтае за своя гроб на нея. Но достигнал я изнемощял, той отново е изхвърлен в морето:

Крайбрежната мрачна скала ги оттласква навътре със яд.
В морето — вълна след разбита вълна — изчезват в бездънния ад.

Покоят е невъзможен блян, който няма да бъде достигнат. Вълните са персонификация на неспокойните души, които не могат да намерят своя пристан.

Силата на природата, но съзидателната такава, е заложена и в стихотворението „Дърво“. Дървото е изгубило живота, любовта, няма какво да даде от себе си:

Да, няма песни, няма шумолене.
И никому не пазя сянка аз.
Дървар не знай какво да ми отнеме.

Но все пак от умиращото дърво се ражда нов живот:

Сънувам, че от моята утроба
се вдигна клонче смело кат стрела.
В смъртта старото дърво отстъпва мястото си на новия лес,

изживеният вече живот се заменя от друг – нов и млад.
Със цветове, със шубраци, със клони...
Над моя труп да вдигна нови лес.
Зелен, неповалим, до небосклони,
в засмяна пролет – и от века и от днес.

Последната строфа насочва към преходността на времето, към абстрактността на понятието. Тленността на формата, на субстанцията е несъизмерима с универсума, с безкрайното време. Тази е основната идея на може би най-силното стихотворение на Яна Язова „Плътта“. То е картина на един хтоничен ужас, „чрево адово“. „Оковите дрънчат“, приковали човека в „земния ад“. Той опитва да се освободи, да тръгне към светлината, но останалите го дърпат обратно сред оргиите, пиянството на греха, порочната страст. Азът възкликва „Вериги им – плътта!“ – безнравствените са приковани от своите плътски нужди и не могат да надмогат този свой затвор. Лирическият герой градира своя път от ада нагоре с наситени с вътрешен драматизъм констатации: „Аз кретам и мълча.“, „Аз пламвам и мълча.“, „Аз гасна и мълча.“, „Аз плача и мълча“. Плаче за моралния упадък на света, в който живее, за несправедливостите, които царуват в него. Искрена е болката на аза, че душите са потънали в мрака на покварата и безверието. Оскотяването на масата е обрекло човечеството на тъмнина, а единствената светлина е от клада, на която горят погубените души.

Поезията на Яна Язова сякаш е една безкрайна нощ, в която личността не може да открие светлината на фенерите. Поставени са въпросите за съдбата на човека, неговата мисия и цел във време на аморалност и безкраен нравствен упадък. Някъде дълбоко обаче се усеща един мрачен оптимизъм, който има силата да спаси погубващите се. Това е способността на човека да прозре силата на духа и да преоткрие вярата в Бог, като по този начин се оттласне отмракобесието на света, в който живее. Апологията на човешкото, на живота в творчеството на поетесата се крие в надеждата, че духовното ще възтържествува над меркантилното и скотското, творецът като своебразен демиург ще възроди връзката между човека и Бога, а личността ще успее да изплува от тинята и да намери себе си в „световната нощ“ на човечеството.

Цитирана литература

Вачева, Албена. 2010.Днес знаем няма път, но нека тръгнем пак! Яна Язова (1912 – 1974). – Електронно списание LiterNet. http://liternet.bg/publish4/avacheva/iana-iazova.htm#7a

Величков, Петър (съст.). 2000. Яна Язова. Поезия. Велико Търново: Слово.

Гърдев, Борислав. 2006. След възкресението. В: Подир българската мечта. Варна: LiterNet.http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/podir/03_04.htm

Колева, Дора. 2013. Яна Язова: „Моят дух, превърнат в звукова”. – Електронно списание LiterNet.http://liternet.bg/publish29/dora-koleva/jana-jazova.htm