Skip to content Skip to navigation

Представянето на синтаксиса в средното училище и в университета

В статията се прави сравнение на представянето на някои синтактични термини в средното училище и университета. От една страна, дефиницията на термина се разглежда в контекста на въвеждането й за целите на обучението, а от друга страна, се оценява нейната пълнота и коректност. Стига се до извода, че няма пропаст между училищния и университетския синтаксис. Едновременно с това се констатира, че дори в името на достъпността на съдържанието трябва да се избягват частични дефиниции или смесване на езикови равнища.

In the paper a comparison is made on the representation of some syntactic terms within the secondary school and the university. On the one hand, term definitions are viewed in the context of its introduction for educational purposes. On the other hand, the term definition is assessed with respect to its completeness and correctness. A conclusion is drawn that there is no a big gap between the school and university syntax. At the same time, it has been discovered that even for the sake of facilitating the content, partial definitions as well as mixing of linguistic levels should be avoided.


1. Увод

В практиката ми на преподавател през последните години се наблюдава разминаване между наученото в средното училище и изискванията по езикова компетентност в специалностите българска филология и предучилищна и начална училищна педагогика. Това се дължи на факта, че граматичната информация в училище е по-консервативна и се променя значително по-бавно, отколкото в университета, където се представят винаги последните научни изследвания по даден граматичен проблем.

Целта на настоящото кратко изследване* е да се види има ли пропаст при континуативното пренасяне на знанията от училище към университета и ако да, колко дълбока е тя.

За конкретните си наблюдения използвам електронния речник на граматичните термини. В тази версия на речника са извлечени термините от няколко учебника за всеки клас, но само от една академична граматика (Попов 1983). Този факт неминуемо ограничава пълнотата на наблюденията, поради което ще си помагаме и с информация от други академични граматики. Тук искам да подчертая, че в проекта е заложена възможност за допълване на данните с информация от още учебници и академични граматики, което е трудоемък процес, но в дългосрочен план би направил сравненията по-пълни и надеждни.

 

2. Сравнявани термини

Курсът на обучение от 4. до 7. клас е периодът, в който се въвеждат основните синтактични понятия при учениците.

Ще разгледам термините по класове (4., 5., 6. и 7. клас). Критериите, които ще приложа, са следните: от една страна – сравняване на дефинициите: има ли разлика при въвеждането на термина в училището и в академичната среда. Ако има разлика, мотивирана ли е тя с оглед на възрастовите особености и целите на обучение. От друга страна, оценка на дефиницията - откъм коректност, пълнота, степен на информативност.

Понятията, които разглеждам, са следните:

 

Клас

Понятия

4. клас

изречение

главни части на изречението: подлог и сказуемо

5. клас

видове сказуеми: просто и съставно сказуемо

6. клас

видове изречения: безподложно и безглаголно просто изречение; безлично просто изречение; сложно съчинено изречение; сложно съставно изречение

видове връзки: съчинителни и подчинителни връзки в сложното изречение

7. клас

видове подчинени изречения: подчинено определително; подчинено допълнително; подчинено обстоятелствено; подчинено подложно

сложно смесено изречение

 

3. Главните части на изречението

Главните части на изречението – подлог и сказуемо – се въвеждат според учебната програма в 4. клас, но дефиниции се срещат и в следващите класове поради факта, че се навлиза в детайли за простото изречение.

За подлога има 6 дефиниции в училищните граматики. В 3 от тях той се дефинира като вършител на действието и в 3 от тях се предлага да бъде открит чрез въпрос. Това са остарелите и неточни схващания за това понятие, тъй като невинаги подлогът е вършител на действието (срв. Въжето се скъса. Книгата падна на земята) и не е безопасна проверката с въпрос. Напр. Куче видях. Какво видях? Куче. Но това вече е пряко допълнение. За щастие, в 3 дефиниции колективите са се опитали да бъдат по-коректни – цялостно или поне частично. Напр. Тази част на изречението, която назовава лице или предмет, за които се съобщава чрез сказуемото (Ангелова и др. 2006) или Подлогът показва за кого или за какво се говори, за какво се съобщава в изречението. Открива се с въпросите Кой? Кои? (за лица) и Какво? Що? (за предмети). (Димчев и др. 2007а) или Подлогът е главна част на изречението, която назовава граматическия вършител на действието, обозначено чрез сказуемото. Подлогът се изразява със съществително име, с местоимение, с прилагателно име, с числително, с причастие (Костадинова и Велинова 2008). В последната дефиниция се прави опит за стесняване на понятието вършител на действието до ‘граматически вършител на действието’. Също така има по-пълна информация за частите на речта, чрез които се изразява подлогът, макар да се говори за субстантивация експлицитно. Аз все пак бих препоръчала използването на термина ‘глаголно лице’ пред ‘граматически вършител’.

Академичната дефиниция добавя идеята за предикативното отношение, което е оправдано да се въведе по-късно.

По критерия за пълнота има различия. Някои дефиниции въвеждат информацията с каква част на речта се изразява подлогът (съществително, местоимение и др.), други – за съгласуването му със сказуемото, трети – за тестове за откриване на подлога или за маркирането му с една права линия сред останалите части на изречението. Според мен обаче още тук е хубаво да се въведе идеята, че подлогът в българския език може да бъде и неизразен. Това би помогнало за по-доброто разбиране на типологията на безподложните изречения по-късно.

Сказуемото е по-малко проблемно понятие, макар да се срещат и дефиниции, които да подчертават, че някой върши нещо или да предлагат проверка с въпрос: „Какво прави?”. Повечето дефиниции казват, че сказуемото се изразява с глагол. Но ако се спази делението на прости и съставни глаголни сказуеми, е добре да се подчертае, че сказуемото се изразява с глаголна форма или повече глаголи понякога. Основният проблем е, че студентите разглеждат идеята един глагол (разбиран като една дума) да се отъждествява с едно сказуемо. Но в аналитичен език като българския е необходимо тази погрешна представа да бъде предотвратена още на училищно равнище. Тогава на академично ниво няма да има проблем с по-абстрактна дефиниция като: Главна, синтактично зависима част на изречението, чрез която се приписва признак, действие или състояние на предмет, означен с подлога, се нарича сказуемо.

 

4. Видове сказуеми

Типологията на сказуемите се въвежда в учебната програма на 5. клас. Тя следва традиционните академични граматики – прости и съставни сказуеми. Както споменах по-горе, фактът, че невинаги едно сказуемо е равно на един глагол (в смисъла на една дума) се оказва проблематичен за осмисляне. Това, което липсва както в учебниците, така и в академичните граматики по синтаксис, е типологическият поглед върху българския език, който да укаже различните отношения между форма и морфологично или синтактично значение. Според мен, и двете дефиниции за просто изречение в училищните граматики не са безпроблемни. В първата: Просто сказуемо - състои се от проста или сложна форма на един глагол: светна и беше светнал, щеше да светне (Димчев и др. 2007а) учениците трябва предварително да са разбрали разликата между проста (синтетична) и сложна (аналитична) форма на глагола. Втората: Състои се от един глагол независимо от това за кое време е формата (Ангелова и др. 2006) е частична, тъй като изключва напр. формите за условно наклонение. От една страна, подобни частични дефиниции са оправдани заради по-късното въвеждане на някое понятие в училищния план. Но според мен е по-добре да се даде цялата дефиниция, като се спомене, че някои явления ще бъдат разгледани по-късно.

В този смисъл коректна е академичната дефиниция, която е пълна по отношение на състава на простото сказуемо без излишно терминологично утежняване: Простото глаголно сказуемо се образува от формите на глагола за всички времена, видове, залози и наклонения, които влизат в системата на българското спрежение.

Съставното глаголно сказуемо е проблематично понятие по принцип в синтаксиса. Някои езиковеди смятат, че не трябва да се разграничава подобен тип сказуеми поради липсата на ясен тест при отделянето им – например кореферентността при подлозите на формите на двата глагола не действа 100 % (срв. Пенчев 1998; Георгиева 2010). Но ако останем на традиционното схващане, трябва да се укажат условията за съществуването на подобно сказуемо. Най-пълна и най-близка до академичната в това отношение е дефиницията на (Димчев и др. 2007а), която гласи: Съставно глаголно сказуемо - включва форми на два глагола, свързани с да. Основното значение на съставното сказуемо „се носи“ от втората глаголна форма. Първата глаголна форма изразява допълнително изречение: начало, продължителност или край на действието; възможност или невъзможност за извършване на действието; необходимост или задължителност на действието. Подобни явления са свързани с други по-общи явления като модалност, фазовост на действието, функторност – които не се засягат в рамките на средното образование и това пречи да се разбере идеята за съставност на сказуемото или за наклонение, например.

Съставното именно сказуемо може да се приеме в стесненото си значение: спомагателен глагол + име или в разширеното си значение: спомагателен глагол + всякаква част на речта или даже фраза (напр. наречие и предложна фраза). Този факт е отразен и в дефинициите на училищните граматики. Така напр. (Димчев и др. 2007) изглежда задава разширеното значение, докато напр. в (Ангелова и др. 2006) и (Васева и Михайлова 2006) се предлага стесненото. Подобно е положението и в академичните граматики, макар в ексцерпираната граматика да се защитава стесненото значение. Ако погледнем в световната лингвистика, разграничението е съвсем различно в рамките на разширеното схващане. Това означава, че съществителните като носители на индекси за референти се противопоставят на прилагателни, числителни, наречия и предложни фрази, които са модификатори. Ако колективите предпочетат стесненото схващане, то те трябва да обяснят как се нарича сказуемото при съчетания на спомагателен глагол и наречие или предложна фраза, като приведат и съответните аргументи, че има два глагола ‘съм’. Другият проблем е самият глагол, който образува такова сказуемо. Според мен трябва да се прави разлика между спомагателен глагол и копула. Първият участва в образуването на глаголните форми на морфологично ниво, а вторият има свързваща функция на синтактично равнище. В академичните граматики това разделение се прави, макар и понякога имплицитно. Напр. в ексцерпираната академична граматика дефиницията не споменава спомагателен глагол, а „избледняло лексикално значение“ на глагола.

 

5. Видове прости изречения

Дефиницията за просто изречение се въвежда още в 4. клас. Предвид типологията на сказуемите и предвид факта, че в българския език сказуемото може да се състои от повече глаголи и техни форми релевантна е дефиниция, в която то се въвежда като съдържащо едно сказуемо, а не един глагол - както напр. е в (Борисова и др. 2005), тъй като е подвеждащо. Също така не бива да се отъждествяват тези два термина не само защото тъждеството много частично отговаря на истината, но и защото се смесват две езикови равнища (срв. Вълкова и др. 2005). Коректна е дефиницияте в (Танкова и др. 2005). В случая академичната дефиниция е на по-абстрактно равнище, което е оправдано като по-висока степен на осмисляне на знанията за изречението: Простото изречение има едно предикативно ядро и изразява относително завършена мисъл, въпрос или волева подбуда.

Традиционно простите едносъставни изречения се делят на безглаголни и безподложни. Още тук обаче възниква проблем с терминологията, който, за съжаление, се запазва и в академичните граматики. Единият тип използва за название морфологично понятие, а другият – синтактично. За щастие, самите дефиниции в учебниците отчитат този факт и дефинират безглаголните изречения като такива, в които липсва сказуемо, а не глагол. Тук експерпираната академична граматика отразява другата възможна гледна точка за дефиниция – чрез наличие на съществително, а не чрез липса на сказумо: Безглаголни изречения, в които единствената главна част е изразена със съществително име, се наричат едносъставни именни изречения.

Безподложните изречения имат по-сложна типология, тъй като характеристиките на липсващия подлог са различни.

Безличните изречения се разглеждат в учебниците или като такива, при които липсва подлог, който не се подразбира; или е невъзможна появата на подлог при безличен глагол. Тези дефиниции са в синхрон с академичните. В някои граматики се отделят и лични изречения, при които има позиция на подлог, но той липсва (Васева и Михайлова 2007). В академичните граматики се дава повече информация за типологията на безподложните изречения: Едносъставните глаголни изречения биват субектни и безсубектни. Към субектните принадлежат определено-личните, неопределено личните и обобщено-личните. В тях глаголът като главна част изразява субекта реално, неопределено или обобщено с формата си за лице,която е ограничена и неизменяема. Безсубектни са безличните изречения.

Разлика има в интерпретацията на третоличните безподложни изречения в академичните граматики. Понякога те се разглеждат като елиптични, а понякога – като част от цялостната парадигма на определено-личните едносъставни изречения.

Следователно учебникът остава на по-общо ниво: лични – безлични изречения. Според мен е уместно още в училище да се въвежда идеята за различните характеристики на липсващия (неизразения) подлог, защото тази липса има не толкова граматически, колкото дискурсен характер и типологията има отношение към езиковата култура на говорителите на езика.

 

6. Видове сложни изречения

Дефинициите на сложно изречение имат два варианта: 1. състоят се от повече от едно прости изречения или 2. състоят се от повече от едно сказуеми. И двата типа са приемливи. Първият предполага знанието, че простото изречение се състои от едно сказуемо, а вторият – че едно сказуемо образува едно просто изречение.

Сложните съчинени изречения са представени коректно – съчинително свързване, синтактично равноправни изречения, смислово самостойни.

Сложните подчинени изречения са представени най-вече чрез наличието на подчинителна връзка (както е в академичната граматика). В някои дефиниции се добавя като паралел на съчинените изречения, че изреченията са неравноправни синтактично и че не са смислово равностойни.

За да се даде дефиниция на двата типа изречения, трябва да се въведат понятията за съчинителна и подчинителна връзка. Съчинителната връзка или свързване се въвежда като съюзна или безсъюзна. Тя може да бъде между думи и изречения. Според мен съчинението не е хомогенно и е добре да се представят и различните видове съчинение.

Подчинителното свързване се въвежда в различен обхват – или само като подчинителна връзка между думи (Ангелова и др. 2007), или и между изречения (Димчев и др. 2007б). Различията са при въвеждането на видовете подчинение. В академичната граматика се представят 4-те типа: съгласуване, предложно свързване, прилагане и управление. В учебниците, ако изобщо са представени, то това са връзките без връзката управление. Не е лошо тази връзка да се въвежда по-рано, тъй като прави впечатление, че дори студентите нямат идея за падежни отношения при свързване на глаголи или предлози с лични местоимения (да не говорим за въпросителните местоимения и производните видове местоимения от м.р. за лица).

Видовете подчинени изречения се въвеждат в 7. клас, тъй като почти изоморфно следват отношенията в простото изречение. Тяхната типология е представена без сказуемно-определителното, чиято дефиниция също е неединна в академичните граматики. Но по този начин се нарушава идеята за съответствията между частите на простото и съответните подчинени изречения. Затова подобна липса не е оправдана. Нека разгледаме отделните типове.

Подчиненото допълнително е представено като заемащо позицията на допълнението в простото изречение. Дадени са типовете връзки, чрез които се въвежда, а също и коя част от главното изречение пояснява. По подобен начин е представено и подчиненото обстоятелствено изречение, но то включва и типология на видовете обстоятелствени изречения. Тези две дефиниции от учебниците са в синхрон с академичната. Подчиненото определително изречение е разгледано като поясняващо съществителното във всички позиции. Според мен по-коректно е да се добави и идеята за местоимение, субстантивирана или номинализирана част. В това отношение академичната дефиниция е по-коректна: Определителните изречения са подчинени изречения, които поясняват непосредствено едно определяемо /име, местоимение или именно словосъчетание/, означаващо предмет, от главното изречение.

Единствено при подложното изречение се прави опит за сравняване между различните типове изречения, които могат да бъдат объркани поради омонимията на връзките в много от случаите. Като изключим главните изречения с безлични глаголи, не се предлагат конкретни тестове за разграничаване между подложни, определителни и допълнителни изречения. Явно се разчита на добре осъзнатата идея за съответствие с подлога в простото изречение.

 

7. Заключение

Като цяло, училищните граматики показват близост с академичните по отношение на включваните понятия. Понякога обаче, в стремежа си да направят дефиницията по-достъпна за учениците, авторите прибягват до смесване на термини от различни езикови равнища (глагол – сказуемо), което обикновено довежда до объркване по-нататък на академичното ниво; или до частични дефиниции, които водят до погрешни заключения на ученици и студенти. Също така, не се обръща внимание на някои важни фактори, които според мен трябва да се въведат по-рано в съзнанието на възприемащия (напр. идеята за изпускане на подлога, когато се говори за изразяване на подлога чрез имена и т.н.; идеята за връзката управление; идеята за разлика между глагол и глаголна форма, между синтетична и аналитична форма и др.).

Но също така прави впечатление, че макар все още да присъстват някои остарели схващания за синтактични термини (подлогът е вършител на действието и др.), има тенденция към обновяване на учебното съдържание според новите научни изследвания. Една тенденция, която бих подкрепила, е да се показват взаимовръзките между явленията чрез тестове и сравнения. Например кои са факторите, по които можем да отличим едно подчинено определително изречение от едно подчинено подложно. Бих насърчила и аргументативната и обяснителната част при даване на дефиниции.

Оказва се, че пропаст между учебниците и академичните граматики няма, поне в изследваните от мен синтактични термини. Може обаче да се обърне внимание на последователността при поднасяне на материала, илюстративността и пълнотата на разглежданите явления.

 

Благодарности

* Тази публикация е направена в рамките на проекта „Входна морфологична и синтактична терминология като база за усвояване на научна лингвистична терминология от студенти филолози (българисти и германисти)“ - ІІ етап, договор № 130/ 15.04.2010 г., НИД, СУ „Св. Климент Охридски”. Авторката изказва благодарността си за финансовата подкрепа на проекта.

 

Цитирана литература

Учебници по български език за средното училище, одобрени от Министерството на образованието, младежта и науката

Ангелова, Татяна, Йовка Тишева, Красимира Алексова, Весела Кръстева. 2006. Български език, 5. клас. София: Азбуки – Просвета.

Ангелова, Татяна, Йовка Тишева, Красимира Алексова, Весела Кръстева. 2007: Български език за шести клас. Азбуки – Просвета.

Борисова, Татяна, Екатерина Котова, Катя Никова и Николина Димитрова. 2005: Български език, 4. клас. София: Булвест 2000.

Васева, Милена и Весела Михайлова. 2006: Български език, 5. клас. София: Просвета.

Васева, Милена, Весела Михайлова. 2007: Милена Васева и Весела Михайлова. Български език, 6. клас. София: Просвета.

Васева, Милена и Весела Михайлова. 2008: Български език, 7. клас. София: Просвета.

Вълкова, Станка, Левчо Георгиев и Лилия Вълкова. 2005: Български език, 4. клас. София: Просвета.

Димчев, Кирил, Ина Комарска и Ангел Петров 2007a. Български език, 5. клас. София: Булвест 2000.

Димчев, Кирил, Ина Комарска и Ангел Петров 2007б. Български език, 6. клас. София: Булвест 2000.

Димчев, Кирил, Ангел Петров и Мая Падешка 2008. Български език, 7. клас. София: Булвест 2000.

Костадинова, Петя и Капка Велинова 2008: Български език, 5. клас. София: Анубис.

Танкова, Румяна, Катя Чернева и Ваня Иванова 2005: Български език, 4. клас. София: Просвета.

 

Изследвания

Георгиева, Мариана 2010. Парадигма на предикацията в българския синтаксис. София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”.

Пенчев, Йордан. 1998. Синтаксис. В: Тодор Бояджиев, Иван Куцаров и Йордан Пенчев. 1998. Съвременен български език: фонетика, лексикология, словообразуване, морфология, синтаксис. София: Петър Берон. 498-655.

Попов, Константин (ред.). 1983. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. София: БАН

Година: 
2011
Том: 
8
Книжка: 
3