Кога са се срещнали Вилем Матезиус и Роман Якобсон?

Вече е известно кога Роман Якобсон е пристигнал в Прага, датата е 10 юли 1920 г.

След кратък престой в Талин през същата година, като участник в първата съветска мисия на Комисариата по външните работи, Р. Якобсон получава предложение да отпътува за Чехословакия с мисията на Червения кръст. За целите си – репатриране на военнопленници от разпадналата се Австро-Унгария и установяване на дипломатически отношения с новата средноевропейска държава, Червеният кръст се нуждае от преводач, който владее чешки език. Началото е трудно: ако вярваме на спомените на Якобсон, абсолвентът на Историко-филологическия факултет на Московския университет има познания по чешки език от академичния курс по сравнителна граматика на славянските езици. През септември 1920 г. младият Якобсон се среща за първи път с професора англицист Вилем Матезиус (Матезиус 2004: 17), а месец по-късно младият преводачът напуска мисията. (Glanc 2005: 271-273)

Въпросът кога са се срещнали двамата учени не крие нови, неизвестни биографични детайли, а води към причините за това, защо в Прага Роман Якобсон е потърсил именно Вилем Матезиус. През септември 1920-а година бъдещият председател на Пражкия лингвистичен кръжок посреща новия си съмишленик и бъдещ заместник-председател на научния форум, тогава започва „чешкият“ епизод от научната биография на Р. Якобсон, а в литературознанието срещата прави възможна съжителството на две научни концепции. От едната страна в срещата участват идеите, с които младият руснак впечатлява своята нова среда, идеите, „внесени отвън“. От другата страна на реконструкцията е актуалното състояние на академичните нрави и научните традиции в наскоро възстановената следвоенна Чехословакия, моментната снимка на една национална научна традиция.

Сюжетът на срещата между двама учени предоставя изключителната възможност да се реконструират контекстове, в които идеите се персонифицират от изявени индивидуалности в науката, предоставя широкото поле за преосмислянето на съждения, чиято класичност с течение на времето оспорваме все по-рядко. От друга страна, съдбата на идеите е в постоянна зависимост от различни ненаучни обстоятелства, както и от средствата, с които се отстояват изследователски позиции. Траекторията на идеите често съвпада с перипетиите в професионалната биография на привържениците или отрицателите им. Срещата е една от възможните, но не и единствената завръзка в общия метанаратив на научното знание. Михаил Бахтин и Роман Якобсон например не са срещнали никога, като зад несъстоялата се среща Цветан Тодоров разпознава разнородни причини за неосъществения диалог между изследователски практики и научни методи (Тодоров 1997: 27-48).

Срещата като изследователски предмет разкрива както актуалното състояние на научните идеи, така и потенциала на бъдещото им развитие или преместването им в пространството към нови академични среди. Сюжетът на срещата изключва търсенето на аналогии или тъждества на всяка цена, тъй като води до различни развръзки. Срещите с Лудвиг Витгенщайн през май 1913 г. са от изключително значение в научната биография на Бъртранд Ръсел – в едно от писмата си до Отолин Морел сам ги определя като „първостепенно събитие“ в живота си. Резултатът от тях е разколебаването на цялата епистемология на Ръсел, а причината – несъгласието на Витгенщайн с „теорията за съждението“, идеята на ментора за „една правилна теория на пропозициите“. Вследствие на това ръкопис от триста и петдесет страници със заглавие „Теория на познанието“ остава незавършен, издаването му се отлага за неопределено време, за да се случи десетилетия по-късно. Видени извън тясната рамка на индивидуалната научна биография, скептицизмът и разочарованието, породени от критиките на Витгенщайн, формират „съвсем различен характер на философската логика от началото на века до наши дни“ (Деянов 1997).

В работния кабинет на Вилем Матезиус в Прага се срещат идеи, които в своето бъдещо съжителство – като идеи в концепцията на Пражкия лингвистичен кръжок, опровергават мнението на Рене Уелек и конструираната от него мащабна (европейска) картина на „бунта“ срещу детерминисткото мислене в хуманитаристиката. Според Уелек философията, естетиката, модерното литературно съзнание се освобождават от методите на естествените науки, наложени през ХІХ в., чрез категоричното отрицание на „фалшивия и вреден историзъм“, в търсене на алтернатива спрямо „крайния скептицизъм и анархията на ценностите“, унаследени и предизвикани от ограниченията на историческото мислене (Wellek 1965: 183-199). В аргументите на Уелек се разпознава дизюнкция, която противопоставя идеи или концепции през призмата на тяхната историчност, респ. антиисторичност. Независимо от специфичното отношение към научното наследство (заблуждаващо редуцирано в познатия етикет „позитивизъм“), новият изследователски поглед към литературата е поставен в конфликт с миналото, като оразличава формално разликите между отделните „пътища на традиционното литературознание“. В този контекст дейността на Пражката школа е съставна част от иновациите в хуманитарното познание, но гледната точка на Уелек предпоставя противоречия: в Прага исторически значимият бунт не се случва като революция, тъй като се проявява в съзнателно търсената приемственост спрямо научното наследство, включително и спрямо неговия историзъм.

Първото противоречие се провокира от съчетанието между живота на новата научна парадигма и по-късното конструиране на образа й в научната история, зависим в много голяма степен от свидетелския поглед на участниците в нея. Безспорни научни авторитети като Р. Уелек, Р. Якобсон, В. Матезиус, Ян Мукаржовски демонстрират не само пълно себеотдаване в името на колективната концепция, нещо повече – всички те се посвещават на систематичното и трайно вписване на школата в историята на хуманитаристиката. Изключителното им умение да се дистанцират от собствения изследователски продукт е едно от условията за създаването на неговия траен образ в научната история. Пражката школа има запазено място в историята на лингвистиката и литературознанието от ХХ в. преди всичко благодарение на Р. Якобсон и Р. Уелек. От своя страна свидетелската позиция нерядко подрежда биографията на научните парадигми, като изглажда перипетиите на фабулата в историята на науката, преподрежда ги в устойчиви наративи, чиято валидност се гарантира (а твърде често и петрифицира) с авторитета на автентичния поглед.

Второ, интерпретацията на Р. Уелек е само една от множеството проекции на Пражката школа като идилично пространство на единомислие: идиличната картина хармонично обобщава общата и споделена научна концепция, представена като „единна и стройна“, както и високата степен на институционална организация. Методологическото единство е доказано в практиката на колективните изяви, в общите изследвания и сътрудничеството на учените съмишленици. Детайлното вглеждане обаче показва съществени различия в индивидуалните реализации на концепцията на Кръжока. Идеализираният обобщен образ не отчита фрагментите от паралингвистиката в научния живот, а от своя страна всеки нов опит за реставриране на миналото се опира именно на новите или все още неподредените в общата картина фрагменти. Холистичният подход невинаги разпознава различията в изследователските практики и допускането, че пътуващите (мигриращите) идеи, залегнали в тезите и цялостната дейност на Пражката школа, могат да съжителстват с основните работни принципи на домашната научна среда, средата, която през 1920-а година вече е подготвена да приеме и оцени актуалността и високия познавателен потенциал на внесеното „отвън“. В началото на 20-те години адекватното възприемане на научните иновации е основно предимство на Прага пред други университетски столици в Европа (Trubetzkoy 1985, Toman 1994).

Реконструирането на научната история като описание на пътуващи идеи рисува дълга редица от сюжети, в които нерядко доминира монологичен научен изказ. В разказа за срещите на научните концепти с тяхната нова среда твърде често отсъства общуването между две равнопоставени страни. Хрониката на научните монолози обикновено изключва способностите или предразположенията на приемащата среда. Траекторията на пътуващите идеи сякаш загърбва всеки нов контекст, определящ бъдещата им актуализация, новия им живот във всяко следващо приложение. Идеите, донесени от Р. Якобсон в Чехословакия, облагородяват новата изследователска среда – днес това допускане е традиционното описание на научната му биография. А самият Якобсон – сякаш за да ни опровергае, се отправя към Прага като център на притегателна, макар и малко позната научна среда, която по това време е натоварена с очаквания да представя „западната наука“. (Jakobskon 2005: 27) Откритостта на публичното общуване и сътрудничеството като често повтарящ се сюжет в научната биография на Якобсон също изключват монологичността. „… Якобсон също започва обществения си живот в кръжоците, и по-точно в този, който основава през 1915 г.: Московския лингвистически кръжок. Тази форма на контакт и на работа толкова му допада, че когато се оказва в Прага през 1920 г., той дава приноса си за създаването на нов кръжок. Дори когато кръжоците престават да съществуват, той продължава да подпомага сътрудничеството; много са текстовете, подписани от Якобсон и някой друг автор като Тинянов, Богатирьов, Хале, Леви-Строс и много други по-малко известни. Съвместната му работа с Трубецкой е в основата на съвременната фонология.“ (Тодоров 1997: 44). В началото на март 1939 г., непосредствено преди да отпътуването на Р. Якобсон от Чехословакия, Матезиус обобщава неговата почти двайсетгодишна изследователска работа в препоръка до бъдещите му колеги: „Господин Якобсон пристигна в Прага, въоръжен с най-добрата академична подготовка, която старият Московски университет можеше да му даде, надарен с така характерната за най-добрите руски учени неутолимата жажда за знания. […] От самото начало той бе един от водещите членове на групата лингвисти, която през 1926 г. основа Пражкия лингвистичен кръжок. В тази група той комбинираше влиянията от руската, чешката и Женевската лингвистични школи, довели до формулирането на програма за нова лингвистика, основаваща се на функционалната и структурната гледна точка…“ (вж. Toman 1994: 205).

Свидетелският поглед на Цветан Тодоров добавя и значимостта на личното обаяние, с което Роман Якобсон е дарявал съвременниците си: „[…] „Формата на диалога, характерна за Якобсон беше, бих казал, заразна. Той имаше необикновената дарба да ви кара да споделяте неговото въодушевление; когато беше наблизо, предметът на неговия интерес, бил той и метричната структура на чешкия стих от ХVІ-ти век, неминуемо ставаше за вас най-вълнуващото нещо на света“ (Тодоров 1997: 44-45).

Сътрудничеството на Р. Якобсон в Прага през 1920-те години със създателите на литературния авангард и артифициализма в чешката живопис (В. Незвал, К. Тайге, И. Щирски, М. Черминова и др.) илюстрира амалгамата от идеи, чието авторство днес трудно може да се разпознае. Автономността, ключово понятие в мисленето на Р. Якобсон, се среща с идентичните търсения на теоретика на чешкия авангард Карел Тейге. Ако за Р. Якобсон относителната независимост на наблюдавания факт е от особено значение, без да търси знак за равенство между автономия и изолационизъм, според Карел Тайге „[…] цялата история на изкуството е борба за еманципация, борба за свободата на неутилитарните, естетически стойности, които в протичането на този занаят постепенно се пробуждат и засилват“ (Linhartová 2010). Разтварянето на тайнства като поезията или живописта в тривиално-делничните практики на занаята е ключово за разбирането на новия поглед върху артефакта и същевременно е още едно място на среща между новото чешко изкуство и младия Р. Якобсон. Авангардистите оголват и тематизират технологията на поезията и живописта със същата стръв, с която руският формалист мисли литературността в похвати и механични метафори, в сили на триене, проявяващи се като забавяне, износване или съпротивление между отделните елементи на художествения текст (вж. Стайнър 1995). В търсене на подобаващото място на Р. Якобсон в културния живот на междувоенна Чехословакия Вера Линхартова сполучливо назовава и съществените разлики между неговото мислене и литературната практика на авангардистите. А подходящият пример, илюстриращ на различието, е „случаят Маха“.

През 1936 г. в цяла Чехословакия се организират тържествени и чествания по повод стогодишнината от кончината на Карел Хинек Маха. Един век по-късно текстовете му вече не са обект на обвинения в безразличие към националната кауза, в „космополитизъм“, вече са неотделима част от колективния литературен канон, а литературно-историческата митологизация на поета вече цяло столетие е неотделима част от прочита на поезията му. В честванията участват, макар и поканени прекалено избирателно, утвърдени академични авторитети със задачата да направят публично достояние посланията, разчетени в литературното наследство на романтика. По същото време поетиката на романтизма се реконструира за пореден път и в литературата и живописта, този път в организираната сюрреалистична група (1934), водена отново от Карел Тайге и Витезслав Незвал. В скицирания накратко контекст на избирателно актуализиране Р. Якобсон има отново важна роля – през същата 1934 г. той е сред инициаторите на поканата за лекции в Прага и Бърно, отправена към Андре Бретон и Пол Елюар. Същевременно обаче в биографията на Р. Якобсон привидно закъснялата среща на чешката литературна ситуация с френските сюрреалисти съвпада с написването на знаменателната статия „Какво е поезията“ (Co je poezie), издадена е по същото време. Този текст, както и съпричастността на Р. Якобсон към по-късно издадения „Махов сборник“ на Пражкия лингвистичен кръжок (Mukařovský 1948), очертават значителна разлика между практиките на сюрреалистите и изследователската мотивация на литературоведския структурализъм. Валентностите на знака спрямо означения от него предмет са основният признак на различията.

Теоретичните позиции на К. Тайге и Р. Якобсон този път не са идентични. Според Тайге думата конструира различен, въображаем, сюрреален предмет, а изкуството провокира емоциите на възприемането във въображението. За Якобсон думата обаче не се натоварва с функцията да представлява предметния свят, който тя назовава, а поезията не се изчерпва с представата за нея като изблик на емоции. (Linhartová 2010: 248-249) Задочният спор предлага противоположни отговори на въпроса, доколко знакът в поезията или живописта може да се отъждествява с неговия обект. Идеята за автономността на знака в този случай има две разнопосочни реализации: едната изолира знака от социо-културната реалност, за да го предпази от посегателствата на детерминисткото мислене, другата освобождава творческата интенция на човека в опита му да обновява връзките между означаващо и означаемо. Р. Якобсон отстоява правото на променящото се осъзнаване на реалността, правото ни да запазим променливостта на акта на назоваване, а следователно и способността си да познаваме света чрез променящо се назоваване на предметите в него. „Случаят Маха“ прави от Якобсон и Мукаржовски съмишленици, тъй като според тях всяко поколение читатели се ражда с неотменимото право да интерпретира литературното наследство, като се опира на специфичния си нов читателски опит и умения. Структуралистите отстояват правото ни „отново да пресъздадем Маха“ („nově složit Máchu“, по думите на Мукаржовски), тъй като класическите текстове съдържат в себе си и предпоставят неизбежното бъдещо разколебаване на връзките между означаващо и означаемо. Умението да пресъздаваме е доказателство (и едновременно с това удачна форма) на нашата реализация.

 

* * *

Идилията като обобщение на научните нрави в Чехословакия се разколебава от междувоенната социо-културна среда. Документите, свързани с предстоящата хабилитация на Р. Якобсон през 1933 г. в Бърно, доказват механичното привнасяне на актуални идеологеми в научния живот. „Назначаването на Якобсон на работа в Бърненския университет е съпроводено от съпротивата на тамошните професори, която е записана в жанровата документация „votum separatum“. Идейните противници са използвали преди всичко политически и научни аргументи. Политическите са се отнасяли до работата на Якобсон за съветската мисия, която събужда подозрението, че той е шпионин. Макар че публично не се е обявявал за привърженик на комунизма, не го е отричал, както подчертава един от неговите опоненти, не се е срещал с многобройните представители на руската емиграция в Чехословакия, а във време, когато СССР не е бил официално призната страна от Чехословакия, на него не е можело да се разчита. Пословичната отвореност и отзивчивост към чужденците и новите влияния далеч не е била универсална норма в чешките метрополии през 20-те и 30-те години“ (Glanc 2005: 126). Ако в случая с Р. Якобсон определена роля имат политическите пристрастия, в научната биография на Р. Уелек след края на Втората световна война също толкова важен фактор е друга идеологема – правоверният следвоенен патриотизъм. В спомените на Йозеф Вахек (дългогодишен секретар и добросъвестен хроникьор на Пражкия лингвистичен кръжок), съставящи историята на чешката англицистика, не е пропусната откритата неприязън към „немеца Уелек“, чието завръщането в Карловия университет е нежелано. Смесеният чешко-немски произход по това време е един от научните аргументи на академичните среди (Vachek 1994: 13). Положен в този контекст, тесният кръг съмишленици около В. Матезиус се запазва като пространство, което със своята резистентност към идеологическите или националните различия поставя над всичко научния факт и подходите на изучаването му.

Ето и третото противоречие, съдържащо се в позицията на Р. Уелек. Общата антиисторичност на новите методи в модерната наука на ХХ в. не влияе върху отношението към научното наследство, което споделят ключови автори на Пражката школа като Вилем Матезиус, Ян Мукаржовски или Феликс Водичка. Ако Ф. Водичка публикува първите си значими трудове в началото на 40-те години на века – време, когато заседанията на Кръжока се организират все по-рядко и по-трудно, позициите на Якобсон и Мукаржовски не остават незабелязани в специализираните среди. През 1930-те години, като активен участник в заседанията на школата, Р. Уелек рефлектира работата на Якобсон и Мукаржовски (Wellek 1935). С други думи, Пражката школа – въпреки ключовата роля в нея на Р. Якобсон – не възпроизвежда модела на поведение, който Уелек би определил като академично бунтарство, защото то се опровергава от прочита на научната традиция. Какво означава това противоречие?

Алтернативната изследователска практика, отказът от детерминисткото мислене в чешка среда се случва постепенно, без декларативни жестове на категорично отричане и е дело не на едно, а няколко поколения учени. Няколко са и дисциплините, в които се случва промяната на научната парадигма – в естетиката, лингвистиката и литературната историография (Chvatík 1970). Най-същественият признак в този процес е приемствеността спрямо осъзнаваните като традиционни методи на изследване. Този път на научно развитие, по думите на Никола Георгиев, е път на интелектуалното пренаписване. Другата възможна насока на новата научна концепция е полемично-реторичната (Георгиев 2006: 17-137). В историята на литературознанието Р. Уелек доближава нейното описание в максимална степен до представата за революция в науката. А последователната непримиримост в научната биография на Роман Якобсон в Източна и Средна Европа е подходящият пример за полемично-бунтарското отношение към унаследените изследователски практики.

Различните възможности за избор, в които се реализира недетерминисткото мислене от първите десетилетия на ХХ в., може да бъдат видени в по-общата рамка на взаимодействието между научни парадигми, в контекста на основните принципи, определящи революциите в историята на науката. Описанието на процеса на „разширяване на пределите и усъвършенстването на научното знание“ разпознава „кумулативното натрупване“ на нови (или вече многократно изследвани) факти, чието рационализиране обуславя създаването на нова научна парадигма (Кун 1996: 61, 69-82). На това място метанаративът на научното развитие оразличава нормалната наука от ситуацията на революционна подмяна, като повратният момент е идентификацията на устойчивите заключения в науката като аномалии. А разпознаването на аномалията („отчитането на факта, че природата по някакъв начин не е оправдала внушените от парадигмата очаквания“), т. е. първата стъпка в подмяната на утвърдени изследователски практики, не винаги е резултат от идентичното отношение към наследството. „Една парадигма не е задължителна за всички учени, въпреки сходните им научни занимания; тя може да определя едновременно традиции на нормалната наука, които се припокриват, без да съвпадат във времето и пространството. Когато в рамките на една от тези традиции стане революция, не е задължително тя да обхване и другите традиции.“ (Кун 1996: 67). Следователно „широкомащабното разрушаване на парадигми“, създаването на нови теории е процес, предопределен от спецификите на конкретната научна среда. Логиката на различията обуславя поне две определения за криза в науката. Първото – кризата се разрешава чрез прилагането на радикално нови подходи, които често изискват отстояването на нов специализиран език и избор на нов материал на изследването. Втората възможност не е радикалната подмяна на метаезика, напротив тя заимства от научната теория, определена като невалидна, а отхвърлянето на старата парадигма води до съпоставянето й с новите принципи на изследване. В този смисъл очертанията на старата научна теория не се губят в недоволството на полемичното отрицание, а изненадващо могат да се запазят като част от новата система от връзки. (Кун 1996: 102)

Ако литературната историография, еманацията на детерминисткия прочит на литературата до началото на ХХ в., вече е породила недоволство с неефективността си, то проявите на това недоволство се различават съществено помежду си. За младия формалист Р. Якобсон историческото мислене върху литературата, подобно на диахронията в лингвистиката, не удовлетворява изискванията за точност и обективност на новата наука поетика, и затова не намира място в нова научна парадигма. От своя страна неговите съмишленици в Пражкия лингвистичен кръжок, ясно осъзнали аномалиите, до които вече е довела традиционната литературна история, не са ентусиазирани от радикалното й отричане. С други думи, въпросите, с които се е занимавала литературната история, според Р. Якобсон не са важни за новата научна парадигма. Едновременно с това обаче тези (нерешени) въпроси, както и част от метаезика на позитивистката литературна история се възприемат от Пражката школа, за да се използват по нов и различен начин. Така съ-жителството на две научни традиции очертава и прави възможна цялостната рамка на новата научна парадигма. Същевременно обаче дейността на Пражката школа се определя от изостреното противоречие между целите и идеологията на една научна парадигма и конкретните правила, които следват нейните създатели. Изследователската практика на Пражката школа очевидно позволява на нейните членове да формулират различни, често и противоречащи си правила, произтичащи от новата научна парадигма. Но разликите на всеки индивидуален избор не влиза в противоречие, а в диалог с общата научна концепция.

Историческото изучаване на научните факти, неговото отричане или приемане от участниците в Пражката школа, е не само предмет на настоящото изследване. Историческият подход към изследваните факти в лингвистиката и литературата е едно от правилата, което – ако следваме Т. Кун, прави възможен специфично-индивидуалния избор при реализирането на общата научна концепция. Дихотомията – в типологията на Никола Георгиев, обособява ефектното полемично-реторично отрицание от последователно приложената телеология на еволюционизма. В контекста на Пражката школа тези противоположности съжителстват – изследователската практика на научната общност обединява неизбежните различия между руската и чешката научни традиции. Така амалгамата от идеи в биографията на школата не може да се обясни като парадокс, случайност или резултат от монологичен пренос на пътуващи идеи към Прага и Бърно.

 

1. Статика и синхрония

Синхронията и статиката са категории, които през 1920 г. доказват съществена разлика в научните позиции на Р. Якобсон и В. Матезиус – това е разликата между радикалното отрицание на историческото мислене у Якобсон и конструктивното му преосмисляне в трудове на Матезиус. Нещо повече, двете категории онагледяват произхода на търсената от двамата учени алтернатива, която следва да разколебае тоталното надмощие на диахронния метод в хуманитарните науки. Младият Якобсон, въодушевен от общата лингвистика на Ф. де Сосюр, приема изцяло предложения отказ от диахронията. Неговият съмишленик Матезиус вече е започнал работа върху алтернатива на историческия подход към езиковите факти, нарича я статика, като това се случва независимо от лекционния курс на Сосюр, почти десет години преди пристигането на Р. Якобсон в Прага. Тази ситуация налага да изберем: между подреждането на идентични научни иновации в хронологията на появата им и произхода на сходствата. Първият подход не се интересува от произхода на идеите, за да посочи поощрително първооткривателите и често спира до статистическото описание. Втората възможност разкрива функцията на научните понятия, като търси тяхната генеалогия. Фактът кой от двамата съоснователи на Пражката школа първи формулира алтернативен на диахронията подход в лингвистиката не помага в историческата реконструкция. Значимото събитие е симбиозата на разнородни в своя произход концепти, на статиката и синхронията в общата научна концепция на структурната лингвистика. Въпросът за функциите на съставните части в изследователската парадигма изяснява начина на взаимодействие между отделните елементи на научната сплав.

Началото на активната съвместна работа на Р. Якобсон с неговите нови колеги и бъдещи съмишленици в Чехословакия започва много скоро след неговото пристигане в Прага. Няма публикации, които доказват, че Р. Якобсон е познавал трудовете на Матезиус преди юни 1920 г., преди първата им среща. Чехът обаче си я спомня като събитие в научната си биография – „[…] всестранно информираният и необикновено способен млад руснак носеше от Москва стихиен интерес именно към такива езиковедски въпроси, каквито най-много привличаха и мен, и се превърна в необикновено силна подкрепа за мен с това, че показваше как и на други места тези въпроси са в центъра на научното дирене“ (Матезиус 2004 : 17). По това време Матезиус е преподавател по английски синтаксис в Карловия университет, ръководи семинара по англицистика във Философския факултет (както тогава се нарича Катедрата по английски език и литература), познава добре английското литературно наследство, френската и немската средновековна култура, издал е вече два от трите тома, посветени на историята на английската литература (Mathesius 1910, 1915, 1933). На срещата с чешкия професор младият Якобсон идва убеден в необходимостта от изучаването на „практическия език на настоящето“ и на живите езици изобщо в името на точността на съвременното научно знание. Защитата на новата парадигма в лингвистиката е само една от целите, които правят Матезиус и Якобсон съмишленици.

Двамата хуманитаристи конструират научните си биографии във време, което свързва познанието за езика и литературното изкуство в техните собствени изследвания. Първите две обширни публикации на Якобсон са доказателство за идиличното съжителство на лингвистиката и новата наука за литературата. В Най-новата руска поезия (Новейшая русская поэзия) всеки факт на поетическия език неизбежно се съотнася спрямо „три момента“ – наличната поетическа традиция, практическия език на настоящето и бъдещата изява на поетическата тенденция (Якобсон 1921: 4). Един от най-важните успехи на новото езикознание – утвърждаването на съвременното състояние на живите езици като основен изследователски предмет, следва да послужи за обновяването на „науката за поетическия език, която досега се мотае в опашката на лингвистиката“ (Якобсон 1921: 5). Описанието на чешкото стихосложение, което Якобсон започва след пристигането си в Прага, се опира на диференциацията между говоримия и поетическия език. Различието, формулирано от В. Шкловски като „език на прозата и език на поезията“, се въвежда с няколко функции. От една страна, противопоставянето е критерий при разкриването на причините за доминацията на динамичното ударение в чешкото стихосложение. От друга страна, то въвежда ключовата характеристика на взаимодействието между поезия и не-поезия – насилието на поетическия над говоримия език. Затова благодарение на тясната обвързаност между историческото развитие на прозодията и актуалното състояние на автоматизирания ежедневен език, Р. Якобсон може да разтълкува процеса на „тонизацията“ на всяка силабическа система. По аналогия с методиката, използвана от В. Матезиус – изследване на явленията не в историческата им последователност, а в плана на едновременното им съ-съществуване, не се търси историографското сравнение между сродни езикови системи, а синхронното им съпоставяне. Затова отмирането на количествения и доминацията на „акцентния“ принцип в чешкото стихосложение се обяснява чрез прозодията на латинския, унгарския, арабския и персийския – „езиците, които подобно на чешкия имат фиксирано ударение и в контраст с чешкия са развили количествено стихосложение“ (Якобсон 1923: 115).

Университетската биография на В. Матезиус включва неизбежно курсове по история на английската литература. (Основаването на семинара по англицистика налага пред Матезиус необходимостта да преподава и английска литературна история.) През 1907 г. бъдещият специалист по синтаксис на съвременния английски език публикува дисертацията си, посветена на Иполит Тен и неговата теория на историята. Изследователската идеология е крайното неудовлетворение от статута на художественото произведение в концепцията на френския философ, а резултатът от нея е преосмислянето на принципите на „абсолютната“, „логически целенасочената“ и „геометрична“ позитивистична наука. В. Матезиус анализира литературно-историческия позитивизъм на И. Тен в трудовете му върху творчеството на У. Шекспир. Текстът се самоопределя като радикално преосмисляне на научната методика от ХІХ в. и в този смисъл концепцията на литературната история е удачно избран изследователски предмет. „Никакви опити за причинно обяснение на литературното развитие няма да ни помогнат, докато не открием надежден метод за научен анализ на литературната история“ (Mathesius 1982: 437). Литературната история и критика, степента на тяхната адекватност към художествения текст и социалната им функция и приложимост вълнуват Матезиус до края на живота му.

Втората водеща идея, около която се обединяват Якобсон и Матезиус, е утвърждаването на синхронното изследване в езикознанието. Когато чешкият лингвист публикува първата си студия върху съвременния английски език, синхронията все още е наричана „статически метод“. Матезиус стига до тази идея независимо от интереса на Ф. де Сосюр към „езика като норма на всички останали манифестации на речта“. И формулира идеята за съпоставително изследване на съвременния език в самото начало на века (Mathesius 1911), а и сам признава сравнително късното достигане на идеите на Сосюр до Чехословакия: „Курсът по обща лингвистика […] поради затварянето на границите през войната стигна до нас всъщност около (Mathesius 1982: 438).За разлика от него Р. Якобсон пристига в Прага като въодушевен привърженик на идеите от лекционния курс на Сосюр. Точността и обективността на съвременната наука налагат на първо място необходимостта от съсредоточаването на всички усилия върху изучаването на съвременния език. За Якобсон езиковото настояще е изследователското поле, което позволява използването на т. нар. „времеви срез“, „[…] така нареченият статистически метод, даващ възможност отделянето на живото от вкаменелостите, продуктивните системи от „лингвистическия прах“ (термин на Сосюр)…“ (Якобсон 1921: 3). И Матезиус, и Якобсон приемат историческите извори за състоянието на езиците не само като недостатъчни, но и като подвеждащи – непълният материал, който „с отиването назад във времето става все по-фрагментарен“, „представя картината на езика в много опростен вид“ (Матезиус 2004: 16). Историческото езикознание носи неудовлетворение поради изкривяването и непълнотата при изучаването на езиковата историография, на „мъртвите езици“: „Документите, от които черпим всичките наши данни за езика на миналото, никога не са точни“ (Якобсон 1921: 3).

Интересът на двамата лингвисти към изследването на поетическия език (у Якобсон) и литературната история (у Матезиус) закономерно ги поставя пред необходимостта да направят равносметка на актуалното състояние на историографското мислене. Широтата на техните научни интереси и изследванията им обвързва пряко актуалните проблеми на лингвистиката и със задачите на новата наука за литературата. В научната им биография изборът между синхрония и диахрония има същата значимост, която има и отношението им към литературната история. През първите две десетилетия на ХХ в. „за“ или „против“ историческото мислене в хуманитаристиката е дилема, пред която осъзнато или не се застава почти всеки учен. Напрежението между синхрония и диахрония е знаково – породено е от осъзнатата необходимост за социализация на научното знание. Изборът изисква позиция, която значи много повече от избор на конкретен научен подход, а конструирането на нова научна парадигма в лингвистиката надскача избора между актуалното и неработещото в методологията на науката. В последния месец от живота си В. Матезиус споделя не само знаковия характер на избора, а така също и общия смисъл на научното изследване. То съдържа както отговорността пред самия себе си, необходимостта от професионално самоопределение, така и културно-историческата отговорност пред поколенията след нас: „Стигнах до убеждението, че в живота често едно до друго стоят две течения, те са почти пълни противоположности, но сами по себе си имат еднакво право на съществуване и непрекъснато се борят помежду си за надмощие. В езикознанието примерно това са диахронният и синхронният метод. Когато започнах работата си като езиковед, диахронният метод имаше такова надмощие, че обезсмисляше възможността за по-нататъшно развитие. Затова се обявих срещу него и последователно работих синхрония, макар че никога не съм отричал правото на съществуване на диахронния метод. Това има нещо общо с романтизма и класицизма. […] Ако живеех в Англия около 1750 година, определено щях да застана на страната на предромантиците, чиито теории са сривали класицизма“ (Havránková 2008: 361–362). За разлика от Р. Якобсон, който възприема обособяването на синхрония и диахрония като вече формулирани лингвистични термини и дялове в общото езикознание на Ф. де Сосюр, В. Матезиус стига до т. нар. статически метод по друг път и подчертаната от него автономност спрямо идеите на швейцарския лингвист е напълно приемлива. Статиката и динамиката са два от основните методи на социологията, определени са като нейни дялове още в разделението на науките, предложено от Огюст Конт в неговата линеарна формула-класификация на шестте основни науки (математика, астрономия, физика, химия, биология, социология). Статиката описва и дефинира законите, определящи актуалното (съвременно) състояние на социума, докато историческото изследване остава приоритет на динамиката – тя следи трансформациите във времето, които очертават картината на настоящето в обществото. За Матезиус основният източник на връзката между синхронния метод в лингвистиката и социологическата статика (връзка, която той сам посочва) е философската систематизация на науките, предложена от Т. Г. Масарик през 1885 г. (и по-конкретно частта, посветена на социологията) (Masaryk 2001: 91–109). Преди да се срещне за първи път с младия Якобсон, Матезиус вече мисли върху приложението на статиката в езикознанието. Чехът обособява статиката от синхронията: на първо място, поради принадлежността на понятието към дихотомията „статика – динамика“, на второ място – поради взаимното допълване на статиката и динамиката, и на трето – поради функцията на статиката като социологически (привнесен спрямо езика) изследователски метод. През 1909 г. В. Матезиус е поканен от австрийското министерство на образованието като заместващ преподавател в специалността англицистика на Карловия университет – този момент от неговата биография го заварва с ясна концепция върху задачите на лингвистиката. Изходната точка според учения е определянето на функциите на отделните езикови изразни средства, а тяхното своеобразие следва да се търси в сравнението между езиците „без оглед на тяхното родство“ (Mathesius 1982: 437–438). Когато пристига в Прага, Роман Якобсон най-напред пише съпоставителната студия върху чешкия и руския стих (дописана през септември 1922 г.), като нейната изследователска идеология следва същия принцип – науката не следва да се определя от историческата перспектива и взаимното родство, а от „физиологията на речта“ (Якобсон 1923 : 6).

 

* * *

В спомените си и писмата си до колеги Матезиус на два пъти споделя значимостта, която за него има книгата на Масарик Основи на конкретната логика (Základové konkretné logiky) от 1885 г. (Mathesius1982, 2009) Систематизация на науките у Масарик влияе върху мисленето в лингвистиката и литературната историография от началото на ХХ в., като мотивира обединяването на историческо и неисторическо мислене у Матезиус и полага в нов контекст радикалната антиисторичност, споделяна от Якобсон през 1920 г. Пристигайки в Прага, Якобсон търси безкомпромисна и радикална реализация на конфронтацията между синхронията и диахронията в лингвистиката и поетиката. За Матезиус двата подхода не се отричат взаимно, не встъпват в радикална конфронтация и могат да се положат в отношение на взаимна обусловеност. Зад тези два подхода стоят противопоставянето между синхрония и диахрония (в Курса по обща лингвистика на Ф. де Сосюр) и обединяването на статиката и динамиката в анализа на социологията у О. Конт, предложен от Т. Г. Масарик в Основи на конкретната логика.

Лингвистът и философът разкриват общи източници при дефинирането на двете дихотомии. Масарик еднозначно сочи корените на социологическия модел у О. Конт в разделението на механиката, съставена от два дяла – статика и динамика. У Сосюр връзката с предмета на механиката е опосредствана – във втория лекционен курс все още означава диахронния подход към езика като кинематичен. Механиката, като практическо описание на пространствените отношения в дадена система, е изходна позиция и у двамата учени. Сосюр определя същността на езика преди всичко като пространствена реализация и остава близо до принципите на механиката. Масарик търси консенсус в обществените отношения чрез логическия консенсус между времето и пространството. Факторът време – неговото игнориране или утвърждаване, е основната разлика между синхронията и статиката.

Езиковият организъм е система, която може да се изучава от две различни дисциплини – „вътрешната“ лингвистика се занимава с всичко, което в някаква степен се променя в системата, а външната се отнася до всичко извън конкретния език. За прецизното изучаване на езиковите факти се въвежда ос на настоящето, която се оразличава спрямо оста на последователността. По този начин Сосюр разграничава отношенията в езиковата система от отношенията във времето, или промените, които не могат да се възприемат като едновременни явления. Оттук възникват названията на дяловете, които изследват съответно състоянието на езика и фазите на неговата еволюция (статическа, синхронна vs. еволюционна, диахронна лингвистика). Лингвистът допуска влияние от страна на диахронната перспектива върху фактите в статичната система, но то не е определящо за характера им. Тъй като никога промените в статиката не настъпват едновременно, а в отделни нейни елементи, изследването на промените трябва да остане приоритет на външната лингвистика. Тази закономерност определя и понятията в двата дяла на науката за езика – термините в нея са от различен порядък, те са съ-съществуващи и следващи един след друг, по аналогия на организацията на езиковите елементи. Това различие води дори до обособяването на две научни дисциплини, чиято същност се определя от факторите, които могат или не могат да влияят върху езиковата система. Едно от най-важните условия при съотнасянето на синхронията и диахронията е поставянето им в ценностна йерархия: противоречието между тях е навсякъде и те нямат еднаква значимост, тъй като синхронният подход доминира. И съвсем естествено причината за това е статутът на езика в съзнанието на говорещия – в съзнанието на езиковите носители не съществува друга реалност освен отношенията в езиковата система. Следствие на всичко казано дотук е невъзможността да се редуцира представата за диахронния езиков факт върху синхронния; неприложимостта на единия подход върху другия произтича от отсъствието на допирни точки помежду им: единият изразява отношението между актуални елементи, а другият представя постепенната замяна на елементи и е процес, разположен във времето. С други думи, въвеждането на безкомпромисно противопоставяне позволява на Сосюр проследяването на промените извън състоянието на езиковия факт, тъй като редуването на езиковите факти в диахронен план не позволява тяхното изучаване. Вниманието в диахронията се насочва към отношенията извън езиковата система, определящи последователността на редуването. Сосюр дефинира задачите на лингвистиката, като изключва въздействието на времето – отношенията, в които влиза езиковият факт, игнорират темпоралните параметри в съзнанието на говорещия.

Сравнението между отношенията, в които влизат синхронията и диахронията в лингвистиката, от една страна, и от друга, статиката и динамиката в социологията, показва различна трактовка на фактора промяна. Ако у Сосюр промяната е приоритет в синхронното изследване, според Масарик статиката има задачата да определи същността на социалната организация, „като се абстрахира от многобройните промени и модификации“. Основа на динамиката е понятието прогрес – в смисъла на обща теория на развитието, тълкуваща поведението на основни социални фактори в плана на тяхното развитие. Двата дяла на социологията не се конфронтират в името на общия им изследователски предмет (дефиниране на общите социални закони) за разлика от разделението, предложено от Сосюр, в което статиката на езиковата система не кореспондира с динамиката на нейното развитие. Масарик свързва статиката и динамиката в социологията, представяйки ги като реализация на идеята за непрекъснато движение на изследването от конкретното наблюдение към обобщението, като проверка на дедуктивно зададени тези по пътя на индукцията. „Нека си представим, че човечеството вече е завършило своя житейски ход и социологът би могъл да има пред себе си цялата историческа емпирия: той би познал периодичността и законите на развитието и същевременно пред него ще се прояви, именно в законите и периодичността, същността на обществения градеж, тъй като историческата материя може да бъде за него едновременно емпиричен материал за статическите му генерализации“ (Masaryk 2001: 92). Моралното послание на статиката е да служи на обществения консенсус посредством анализа на социалната организация. Историческото развитие или актуалното състояние на обществото е цел на изследването в социологията, когато резултатът от работата на учения допринася за формирането или запазването на консенсуса. Ако социологията ползва например сравнителния метод, в зависимост от специфичната насоченост на статиката и динамиката, отново социалното равновесие осмисля работата на социолога – изследва се „или съсъществуването на явленията, или тяхната последователност.“ Вписването на социологията в систематизация на научното знание у Масарик се определя от априорната хуманна задача на всяка конкретна наука. Изследователските техники на социологията, обединени от статиката и динамиката като два дяла, не следва да се поставят в противоречие – общата им цел е да допринасят за формулирането на нови или съхраняването на предходните конструктивни обществени конвенции.

Историчният подход към социалните факти се определя като основна задача на динамиката. По тази причина в общата систематизация на науките Масарик не отделя място на историографията като обособена наука. Без да подценява нейния познавателен потенциал, философът формулира историчното мислене като инструмент, приложим върху различен материал: „историята е история на нещо, развитието не е нещо празно“, „[…] историкът следва да познава същността на една или друга наука, чиято история изследва, същността на изкуството, същността на политическите институции и т. н.“ (Masaryk 2001: 99). Историографското изследване има статут на съставна част, изцяло или частично то се отъждествява с научен метод, подчинен на общата логика и моралното послание на конкретната наука.

И така, първата основна разлика между социологията на Масарик и езикознанието на Сосюр се проявява в съдържанието, вложено в термина промяна. Според Сосюр промените не са част от системата, тъй като те не влияят на нейната същност, а според Масарик историческата стойност на всяка промяна е значима за характера и актуалното състояние в социалната система. Втората разлика между социологията и лингвистиката е функцията на времето като фактор, определящ същността на изследвания предмет. Езикът у Сосюр е атемпорална система и само тогава той може да се изследва, синхронното описание е единственият път на изследването, тъй като моментът на речевия акт е единствената реалност в съзнанието на говорещия. Социологията се стреми към идеалните закони като основен мотив на познанието. Примерът, припомнен от Масарик, е законът за развитието на човешкия дух според Конт, разделено на три етапа – от фетишизъм през политеизъм към монотеизъм. Идеалните закони (въпреки тяхната трудно постижима универсалност) и създаването на правила - без имена на общности и личности - са исторически детерминирани. Още в зората на социологията законите се определят като „идеална предметна история“. Тяхната функционалност се нуждае от времева ос, която не само демонстрира действието им, но и доказва валидността им. Сосюр се отказва именно от тази ос („ос на последователността“) в името на конкретното знание върху езика, разположено върху „оста на настоящето“. Практическата реализация на езика в речта не се определя въз основа на протичане във времето.

 

2. Еманципирането на литературната история

В началото на ХХ в. чешката литературна историография се еманципира методологически в търсене на нов подход, който да разпознава и изследва специфично литературното. Успоредно с тази методологическа промяна протича още един процес на институционално укрепване на историографията. И методологическото еманципиране на литературната история, и институционалното легитимиране на младата чешка историография са тясно обвързани с френския позитивизъм – моделът на научно изследване, образецът за научна концепция, избран от чешката хуманитаристика през втората половина на ХІХ в. Идеите на английските позитивисти и немската културно-историческа школа не намират своите сериозни последователи в Чехия. Показателен пример за националната специфика и нейния избирателен подход разкрива ранната биография на Арне Новак, един от най-значимите чешки литературни историци на ХХ в. Неговата научна специализация в Берлин, където слуша лекциите на Вилхелм Шерер, не мотивира популяризирането на немския учен в Чехия – младият А. Новак се прибира в Прага с немските преводи на избрани текстове на Иполит Тен. (вж. Bláhová 2009: 56-82, 86-158) Идеите на И. Тен минават през няколко етапа на усвояване от 1860-те години до края на века, като популярността им се определя от постепенното прилагане на позитивизма в няколко научни дисциплини – историографията, естетиката, литературната история, изкуствознанието. До края на 1890-те години обаче трудовете на френския позитивист се възприемат и като универсален методологически ключ, и като етичен императив – утопичната познаваемост на света предпоставя изключителната ерудиция и отдаденост на изследователския предмет.

В процеса на методологическо еманципиране на литературната история ключова роля има англицистът Вилем Матезиус. Понастоящем тази констатация е изненадваща, тъй като традиционно неговият принос към обновяването на методите в хуманитарните науки се свързва с принципите на изследване на езика, формулирани от контрастивната лингвистика. Научната биография на лингвиста Матезиус е белязана от споделен и целенасочено следван антиисторизъм, проявяващ се в отстояването на синхронното изучаване на езика и описанието на съвременното му състояние. Въпреки това участието на Матезиус в общото преосмисляне на позитивизма започва далеч преди създаването на Пражкия лингвистичен кръжок и колективната работа върху новата научна концепция. Началото е поставено с прочита на литературно-историческата методология на И. Тен в докторската дисертация на англициста. Тя не е първата критическа реплика към детерминисткото мислене – чешкият философ и литературен критик Хуберт Гордон Шауер още в средата на 1890-те години определя концепцията на позитивизма като „механистичната трактовка на света“. (Schauer 1917: 26-30) В опита си да еманципира литературната история от филологическото образование, Шауер обобщава: „всичко онова, което ни се представя за история на литературата, определено напомня на политическа „история“ и стар природопис. Сухо изброяване на имена, класифициране и отново класифициране.“ (Schauer 1917: 275)

В. Матезиус всъщност дефинира исторически подход към литературното произведение, който формулира по различен от познатия дотогава начин както работата на литературния историк, така и литературния факт като основен предмет на неговото изследване. (Mathesius 1982) В самото начало на научната си биография В. Матезиус е напълно уверен в познавателния потенциал на литературната историография – в рамките на старата научна дисциплина предстои да се дефинира нова методология, която да разкрива спецификата на литературното произведение. Очакването се опира на систематичната работа в името на избраната цел, резултатът не се поставя под съмнение, а критичното отношение на младия англицист не води до тоталното отричане на историческото мислене.

Кризата на литературната история провокира поне три разнопосочни научни рефлексии, посочващи изход от нея: аисторичността, антиисторичността и историчността на изследването. Първата рефлексия е разочарованието на А. Веселовски от методологическата безплодност в метода на И. Тен (Веселовский 1870). Второто решение, на Р. Якобсон, все още в руска среда, е отричането на литературната история заради неспособността й да мисли литературата като автономна сфера на човешката дейност (Якобсон 1923). Зад третата възможност застава В. Матезиус през 1907 г. – предефинирането на метода на литературната история и предмета на нейното изследване. Трите решения на кризата са обединени от идентично разочарование, но водят до различни резултати. Огорчен от безплодната декоративност на градината на литературната история, А. Веселовски дефинира нова дисциплина историческа поетика, чийто материал на изследването е променлив в развитието си. Крайно антиисторически е изборът на Р. Якобсон: новата литературна наука не следва да има допирни точки с историческото мислене. Третото решение допуска и променливостта на литературата (в реконструирането на нейните исторически проекции), а новите научни изследвания запазват очертанията на съществуващата научна дисциплина.

Литературната история – като осъзнато архаичен подход към литературата до началото на ХХ в., не подпомага опита да се пише историята на пътуващите идеи. В литературознанието проблемът „как да се мисли литературната история“ е проблем „у дома“ – всяка национална научна традиция търси собствени пътища за обновяването на историографското мислене или аргументите на неговото отричане. В научната биография на Пражката школа литературната история, освен със статута на изследователски предмет, е отправна точка, която доказва различията между научните традиции, разпознати в отделните трудове на структуралистите. Идеята за автономността на изкуството (в понятия като литературна еволюция, чиста поезия, литературност, похват, звукови повторения, съотношението между сюжет и фабула, между ритъм и синтаксис и др.) встъпва в нова научна парадигма и заживява нов живот – относително изолирана от контекста на появата си и зависима от преводимостта в новата среда. Преводимостта е преди всичко функционална, и в много по-малка степен езикова (въпреки често срещаното безсилие на интерпретатори и преводачи, изправени пред терминологични казуси като установка или литературный бит). Пътуващите понятия невинаги са успешно приложими в нова среда, тъй като тя се отнася избирателно към информацията, свързана с контекста на създаването им. В новата среда „пътуващото понятие“ печели най-напред (в по-добрия случай) своите коректни интерпретатори или губи познавателната си стойност в научния живот на новата си среда. Ранните студии на Ян Мукаржовски, например, са белязани от безспорния афинитет и познаването на трудовете на Б. Томашевски, Р. Якобсон и други формалисти (Mukařovský 1948), т. е. още през 1920-те години руският формализъм вече има своя внимателен и аналитичен читател. Не след дълго идеите на формализма – с доказаната подкрепа на Роман Якобсон, намират своите продължители в Полша (Манфред Кридъл) и Словакия (Миколаш Бакош) (вж. Kridl 1933, 1934, 1946; Bakoš 1939, 1941). Във всяка нова научна среда формализмът неизбежно преминава през езиков превод, който дори и сполучлив, както се случва в Словакия, не възпроизвежда механично първоначалния контекст, а провокира нови конкретизации.

В спомените си В. Матезиус потвърждава връзката между разнопосочните си научни изследвания: „Двете работни сфери, с които се занимавах, езикознанието и литературната история, взаимно се допълваха, и пътищата, по които се подготвях за тях и се стремях да стигна до собствено становище, бяха всъщност едни и същи.“ (Mathesius 2009: 233). Стратегията на обновяването, избрана от чешкия англицист, води до рационално преосмисляне, това е стратегия, стояща далеч от реториката на революционното отрицание. Макар че осъзнава като сериозна аномалия неспособността на традиционната литературната история да изследва литературността, В. Матезиус целенасочено търси обновяване на нейния метод, като ползва се избирателно нейния метаезик. Неговата визия за литературна историография означава специфичен избор от правила, които не нарушават цялостта на дискредитираната научна парадигма. Изборът на В. Матезиус е „бунт срещу позитивизма“ единствено доколкото работата му като литературен историк предлага нови методологически принципи, които обаче не отричат историзма в хуманитаристиката. Симбиозата на разнородни, понякога противоречащи си правила не отменя необходимостта от подмяна на научната парадигма. Диахронията в лингвистиката може да се замени със статистически (антиисторически) изследвания, но същевременно не отменя очакването, че литературната история съдържа достатъчно потенциал да разпознава литературността. През 1920 г. в Прага Р. Якобсон е радушно посрещнат от своя съмишленик В. Матезиус, тъй като и двамата са избрали като актуална задача създаването на нова научна концепция, независимо от конкретните правила на нейното реализиране. Правилата, които се различават сред всеки от участниците в бъдещата школа (крайният антиисторизъм и дисциплинираното историографско реконструиране на литературността) не променят с нищо същността на новата парадигма.

 

1.

Лекционният курс по история на английската литература е писан от Матезиус повече от двайсет години, започнат е преди 1910 г., когато излиза от печат първият том, и е завършен преди 1933 г., когато е издадена третата част. Основна цел на текста е пре-дефинирането на литературно-историческия факт, тъй като Матезиус приема унаследения опит на И. Тен за научен неуспех. Функционалната трактовка на факта в литературната история у Матезиус е сравнима със схващането за литературния факт у Юрий Тинянов. Основания за съпоставката са както общият предмет на изследователския интерес (литературният факт, литературно-историческият факт), така и допирната точка в метаезика на Тинянов и Матезиус – отношението между статиката и динамиката. Двете понятия се използват с идентична роля - назовават два подхода към литературното произведение. Според Тинянов (както при Сосюр или младия Якобсон) динамиката и статиката са противоположности, които се изключват взаимно. Матезиус възприема двете категории като взаимно допълващи се възможности за работа с литературния текст и като следствие от това съотношение търси методологическия консенсус в изследването си.

Историческата реконструкция на английската литература интерпретира текстове, писани в широкия времеви диапазон от англосаксонската култура (от героичния епос „Песен за Беовулф“) до поезията на Александър Поуп и романите на Хенри Филдинг (Mathesius 1910, 1915, 1933). Литературната историография на Матезиус се мотивира на първо място от прагматичните задачи, които стоят пред създателя на семинара по англицистика в Карловия университет. Изследването на актуалното състояние на английския (и чешкия език) десетилетия наред се допълва от написването на систематично конструирана и добросъвестно изчерпателна литературна история. От една страна, поканата да преподава в Карловия университет е предизвикателство пред Матезиус поради възможността публично да изложи принципите на новия метод в лингвистиката. От друга страна, след критичната студия върху теорията на историята у И. Тен пред Матезиус се разкрива възможността да систематизира недоволството си от детерминистката литературна историография. Предизвикателството означава да се докаже защо позитивистичната литературна история на англициста Тен не съдържа качествата на научен продукт. От друга страна, за Матезиус литературната историография означава методологическа ревизия чрез натрупването на конкретни наблюдения най-вече върху литературен материал. Младият Матезиус не пише теоретични манифести върху технологията на писането и методите в литературната история. Той избира другата възможност: най-напред анализира принципите, водещи И. Тен в основополагащ за позитивизма текст като „История на английската литература“ (1863), и след това се заема с обработването на впечатляващ с обема си корпус от художествени текстове. Мащабът на работата му съперничи с количествените натрупвания, които днес познаваме от основните литературно-историческите опуси на самите позитивисти.

Водещият принцип на пренаписването е „установяването на основните елементи на конкретното произведение без връзка с автора“. Традиционната литературна история е неспособна да определи същността на литературно-историческия факт – изследването се измества от полето на литературната история към биографията, „съвестно и старателно се констатира всеки детайл от живота на твореца, без да се имат предвид литературните стойности“ (Mathesius 1982: 278). Методологическите принципи на Матезиус се формулират както в критическите бележки върху студията на И. Тен, така и въз основа на английски литературен материал. Принципите може да се разпознаят в индуктивния път на историческата систематизация, която също толкова „съвестно и старателно“ се опира на интерпретациите на конкретни художествени текстове.

Недоволството на Матезиус от метода на Тен произтича от подмяната на литературните текстове с убедително аргументирания психологически портрет на Шекспир. Вследствие на това липсват критични бележки към текстовете, не се коментират „формалната красота“ в езика на драматурга и композиционния строеж на драмите, отсъстват всички доказателства за това, че „творчеството му не е плод на елементарни креативни природни сили, а резултат от художественото разсъждение на автора“ (Mathesius 1982: 285) В студията на Тен „синтезът доминира над анализа“, а историята на литературата е преди всичко история на страстите, рефлектирани в литературата. В изложението на И. Тен психологическият портрет на Шекспир е конструиран в девет глави, посветени съответно на живота и характера на писателя-театрал, на стила и нравите, личностите и остроумните персонажи, на женските образи и престъпниците, а като заключение следват доказателствата за „хармонията между художника и неговото творчество“ (Taine 1903). В структурата и идеологията на позитивисткия прочит водещи са ерудицията на литературния историк и психологическата правдоподобност в портрета на реалния автор. Критиката на основополагащите принципи в детерминисткото мислене отхвърля историографския прочит като злоупотреба с литературното произведение и неговите послания, натоварено с функцията на доказателствен материал за живота на определена индивидуалност, определено време и определен народ (Mathesius 1982). Освен като приложение на конкретен научен метод прочитът на френския англицист е вписан и в историята на шекспирознанието. Тази глава от историята на англицистиката демонстрира четене, което се определя от предразположенията на читателя и загърбва намеренията на литературното произведение: „[…] Тен остава верен на френската традиция, тъй като французите са гледали на Шекспир или като на гениален луд, чието творчество излиза извън границите на собствената литература, или противно на това като на собствен образец, в чието име трябва да се преоцени цялата литература. Представител на първото течение е Волтер, на второто – Виктор Юго, а в своята оценка на Шекспир върви по същия път, по който върви Волтер.“ (Mathesius 2009: 234-235).

 

2.

Ключовите термини в литературната историография на Матезиус са период, автор (авторство, биография на автора), жанр, композиция и литературните родове. Средновековната култура се анализира през призмата на непрекъснатото напрежение между светската и религиозната култура, осмислено посредством профанизацията на канонични църковни жанрове в карнавалните им театрални реализации. Други важни отправни точки на литературната историография са народността, преводната литература, езикът на литературното произведение, диахронията на книжовната норма като основа на литературния език. От своя страна основните понятия в изложението са подчинени на конструктивни принципи като функция, система, трансформация и реконструкция (реставриране).

Първата съществена разлика между историографския модел на И. Тен и Матезиус е функцията на биографията на писателя. И. Тен дефинира индивидуалността на твореца като доминанта, определяща спецификата на литературното творчество. Закономерно и на всяка цена литературният историограф открива и описва допирните точки между личността на автора и неговите произведения. Поетиката на художествения текст се обуславя изцяло от психологическата характеристика на авторската индивидуалност. Матезиус не се отказва от привидно незначителните детайли в биографията на реалния автор, но не отъждествява (по думите на Ю. Тинянов) проблематиката на литературната индивидуалност с проблематиката на индивидуалността на автора (Тынянов 1929: 5-29). Чешкият литературен историк се интересува преди всичко от генезиса на литературните факти и не подчинява литературно-историческия контекст на авторския психологически портрет.

И. Тен представя Шекспир като неповторимо богатство на психологически личностни качества. Психо-физиологическото богатство от своя страна обяснява пъстротата на драматургични персонажи в драматургията на писателя – действащите лица са производни фигури от психологическия портрет на реалния автор. Мотивацията на портрета е да представи „характера на един необикновен дух“, който е „всемогъщ“, „прекрачващ граници“, „еднакво суверенен и във възвишеното, и в нищожното“, „най-творческият“ дух „в ослепителните капризи на фантастичното“, „в дълбоките усложнения на свръхчовешките страсти“. Представеният характер е „поетичен, неморален, вдъхновен“, „извисен над разума в импровизираните явявания на своята вещателска лудост“, „толкова краен в болката и радостта, с толкова остър обрат, с толкова мощна и буреносна страст, че само това столетие може да роди подобно дете“ (Taine 1903: 7). У Матезиус автобиографичността не е продуктивен подход в интерпретацията на Шекспировата драматургия. До началото на ХХ в. биографите на Шекспир най-често обясняват редуването на комедии с трагедии като емоционални сривове в лондонския период от живота на драматурга, като „смрачаване на авторовия житейски хоризонт“. (Mathesius 1933: 77-78) Матезиус поставя на преден план генеалогията на художествените текстове, отказва се от „философската трактовка“ на Шекспировата драматургия, тъй като неисторическата интерпретация не обяснява появата на художествените текстове. Историчността и генеалогичността са отговор на търсените от литературните историци по онова време вечни стойности в литературата, на представата за „художествеността“ и „същността на литературата“ като статична и непроменима цялост. В това отношение Матезиус, подобно на Тинянов, възприема литературната история като противоречие между статика и динамика. Първият подход към литературния текст – според Тинянов „крайно погрешен, несъвършен, дори глупав“, изолира художествения текст и го откъсва от всички културно-исторически редове, с които той взаимодейства. Този поглед налага общо и абстрактно схващане за литературата като неподвижна и непроменлива система. По този начин се мотивират литературно-исторически построения, подреждащи явленията в литературата като „стройна картина“, като мирно и планомерно разгръщане на нейната същност. „[…] Налага се да се говори за приемственост само при явления като школи, епигонство, но не и при явленията на литературната еволюция, чийто принцип е борбата и промяната.“ (Тынянов 1929: 10-11). Историческото мислене, което извежда на преден план приемствеността, прави от автора на литературната история „съвременник на чужда епоха с несъвършен исторически апарат“.

Биографията на писателя в литературната история на Матезиус съставя контекста, в който избирателно подбраните животописни детайли за реалния автор обслужват биографията на литературните произведения. Уилям Шекспир е „островен“ автор в зависимост от литературната генеалогия на неговата драматургия, също така е писател, който не е роден в Лондон, но се прославя в столичните театри. Нестоличният произход в литературната история насочва към морални устои, характерни за провинциалния роден град – те са единствено предпоставка, обясняваща как драматургът остава чужд на изкушенията, пред които не устоява литературната бохема на Лондон. Малкото психо-биографични бележки не са определящи за интерпретацията – те реконструират картината на литературния живот от края на ХVІ в., който от своя страна косвено допълва генеалогията на литературната индивидуалност Шекспир. Младият Уилям Шекспир вероятно владее латински, тъй като социалният статут на неговия баща дава правото на сина да получи безплатно образование в латинско училище. Но езиковите познания на бъдещия писател - слабото владеене на старогръцки и доброто познаване на френски език – насочват интерпретацията на пиесите към многобройните преводи, с които Шекспир вече разполага в края на ХVІ в. В литературната история на Матезиус е отделено подобаващо място на множество анонимни или известни (средновековни) преводачи, които независимо от качеството на преводите правят достъпни за английския читател образците на античната европейска култура. (Основният критерий, който ръководи Матезиус в описанието на преводната рецепция, е езиковото равнище на усвояването на преведените произведения.) Следствие от богатството на англоезичната преводна литература е възможността творчеството на Шекспир да се прочете в сравнението му с образците, които доказано ползва. Реконструкцията на литературната среда се определя от въпроса, какво е можел да прочете Шекспир. Интерпретацията на Матезиус разпознава пиесите като преосмисляне на античната традиция, позната в комедиите на Плавт или драматургията на Сенека, чиито преводи Шекспир парафразира. И един конкретен пример: в „Антоний и Клеопатра“ драматургът се е възползвал в най-голяма степен от предимствата не театъра от времето на кралица Елизабет, въвежда максимален брой сценични действия (42), всяко от които се пресъздава на различни места. „При изложението на пиесите нямаме сигурна почва; не разполагаме с достатъчно обективни методи. Все пак в случая с Шекспир имаме предимството да познаваме много от изворите, с които да съпоставяме голяма част от произведенията. Виждаме какво е променил, търсим художествените мотиви и разпознаваме художествените интенции на автора.“ (Mathesius 1933: 96). Биографичните детайли са обобщени от Матезиус в биографеми, които обслужват интерпретацията на художествените текстове. Биографията вече е помощното знание, което обслужва литературната историография при дефинирането на литературно-историческия факт.

Отвореният прочит на литературните произведения ги поставя в контекст на факти и процеси от нелитературен характер. В това отношение концепцията на Матезиус за литературата и нейната историографска интерпретация съществено се различава от литературната система, дефинирана от Тинянов. Руският учен не се интересува от извънлитературните явления, а от отношението между центъра и периферията на самата литература. Статиката и динамиката, като два подхода при дефинирането на литературния факт се конфронтират вътре в системата, те определят кое от явленията в нея излиза от центъра, за да се озове забравено в нейната периферия, и кое от тях еволюира, доближава се до центъра и се превръща в актуален литературен факт. Периодизацията на английската литература у Матезиус е немислима без влиянието на културно-историческите, социалните и политическите фактори, определящи общата история на Англия. Светската лирика до Х в., развитието на англосаксонската епика, както и религиозната поезия не остават изолирани от военните набези на викинги и датчани, от династическата история на острова, или от административната разпокъсаност, характерна за ранното Средновековие. Определяща роля за старата литературна история играят книжовните центрове и по-късното създаване и развитие на университетите. (Значимостта на университетите като ключови центрове на литературния живот се доказва по-нататък в интерпретацията на „Хамлет“ на Шекспир – „най-обемната негова пиеса, с най-прецизно обработена стилистика“. Честото й поставяне на университетски сцени много скоро след написването налага пред автора изискването да работи дълго върху текста на драмата и да го преработва, за да удовлетвори високите очаквания на взискателната академична публика). Съдбата на средновековната книжовна продукция е зависима от тежката историческа съдба на островната култура, династическата традиция, а понякога и от личностните качества на отделни владетели. Всяка от главите, посветени на средновековната англосаксонска традиция, доказва поръчковия и дворцовия характер на книжовните паметници. Матезиус реставрира културната традиция като ясно детерминирана от социо-културни превратности, въпреки които тя следва своята собствена логика на развитие. Трудностите на литературния историк са както малкото паметници и извори, чрез които може да реконструира литературното минало, така и аналитичният подбор на фактите, които пряко или косвено влияят върху съдбата на книжовността. Закономерно съставна част от литературната историография на английското Средновековие са съсловните борби, войните със „северните нашественици“ или „континенталните“ битки в Нормандия, постиженията на тримата легендарни Едуардовци, създаването на Guild Merchant през ХV в., развитието на големите островни градове, социалната значимост и нарастващият авторитет на градското управление и т. н. В увода към историята на англосаксонската литература Матезиус пише: „повече от където и да е другаде в ранните времена на английската литература е необходимо да съживяваме и по-трудно познаваемите отсенки на обществената и културната ситуация и предано да се вслушваме във всички паметници на нейната култура. Само така е възможно да свържем литературните факти в единната картина на литературното развитие без необосновани теории и безплодни хипотези.“ (Mathesius 1910: 2). Социализацията на литературата като съставна част от културната история и историята на обществените идеи остава водещ за Матезиус в цялата му научна биография. Художественият текст не губи социалната си роля, тъй като съдбата му се определя от прагматиката на неговия ангажимент. Но ангажираността на литературното произведение не е тъждествена с пряката рефлексия на идеологеми и загубата на автономност. Литературата е един от феномените, чрез които се реализира социалната същност на човека, художественият текст винаги рефлектира идеологеми, а задачата на историографския прочит е сполучливото им идентифициране.

Въпреки че Тинянов и Матезиус имат различни възгледи върху социалното битие на литературата, и двамата споделят общия принцип на нейното неравномерно развитие. У Матезиус предопределеността на средновековната книжовна традиция означава процес на непрекъсната борба с външни фактори, които поставят под въпрос нейното съществуване или рязко го прекъсват. Пример за това в островната културна история са военните нашествия до началото на ХІ в. Според Тинянов основното противоречие между статиката и динамиката като два подхода към литературата е противоречието между „планомерна еволюция и развитие“, от една страна, и от друга, между „скока и смесването“. Първата възможност за описание в литературната история определя отношението между конструктивния принцип и материала като непроменливо и неколебливо, а втората поставя на преден план колебливостта и неустойчивостта. Общата картина на английската литературна история според Матезиус е именно картина на колебливо, неустойчиво, скокобразно развитие, чиито амплитуди показват обусловеността на средновековния паметник или художественото слово от множество външни фактори. Съотношението между сполучливо назованите щастливи случайности, от една страна, и от друга, търсенето на вътрешната (и континуална) логика на развитието, определят съдбата на книгите и сюжетите, в които се мисли литературната история. (Като актьор в трупата на Лорд Чембърлейн (The Lord Chamberlain Company) Шекспир играе пред кралицата на Англия, тъй като театралната трупа минава под прякото разпореждане на кралския двор. Така актьорската игра и драматургичният репертоар се създават по поръчка. През юни 1592 г. пиесата „Напразни усилия на любовта“ е написана за дворцовата сцена, поставя се за първи път в двореца и дълго не пада от кралския репертоар поради двегодишната чумна епидемия, избухнала по същото време. В средата на същата година театрите в Лондон са затворени, единствената сцена през този период може да бъде кралският дворец, творческата биография на трупата и Шекспир не са прекъснати и щастливо оцеляват в затворения дворец по време на масовото бедствие.)

Генеалогията на литературния текст чрез неговата социализация конструира история на четенето. Лекциите по история на английска литература представят посланията, които съвременниците на Чосър, Гоуър или Шекспир разчитат в техните произведения. От една страна, погледът на съвременниците компенсира търсенето на общи, абстрактни интенции на художествения текст. Посланието на произведението не се определя от литературната компетентност на по-късните интерпретации, а от намерението на текста според първите читатели. Конфликтът между Антонио и Шайлок („Венецианският търговец“) не се обяснява като конфликт на религиозна основа (между християнина и евреина), не обслужва актуални за началото на ХХ в. конфликти, мотивирани от конкретна проява на социо-културна или етническа нетолерантност. Вниманието се съсредоточава върху прототиповете на драматургичните образи, местният предприемач и чуждестранния търговец, и присъствието на натрапника, който лишава островния жител от неговата печалба. („В Англия споровете и съпротивата срещу чужденците са били нещо обикновено.“ вж. Mathesius 1933: 73). „Островната“ литературна генеалогия на Шекспир поставя на преден план първите рефлексии на творчеството му в дългата историята на неговите интерпретации (фалшификациите на чужди драматургични текстове, издавани под негово име, популярността на трупата, в която той играе и за която пише пиеси, покровителството на кралския двор и т.н.). Литературният историк е предан на своя изследователски предмет, когато интерпретацията (пряко или косвено) изяснява контекста на появата на литературното произведение.

От друга страна, грижливото реставриране на всички факти, свързани със създаването на литературното произведение или средновековния ръкопис, изясняват същността на всяка негова промяна. Промяната като проява на динамиката (в смисъла, вложен от Тинянов в понятието динамика) прави литературата неустойчива, разнообразна система, чието развитие не е предвидимо от гледна точка на каузалността. Реставрирането на нелитературните факти в литературната генеалогия позволява на Матезиус да означи актуалните литературни вкусове, като по този начин те се оразличават от пристрастията и предпочитанията на по-късните читатели. (Шекспир твърди за ранните си произведения, че не са плод на неговата Муза, като вероятната причина за това е, че те не са възприемани като стойностна литература от съвременниците на писателя.) Дефинирането на литературно-историческия факт изисква от историка да обособи източниците, с които си служи. Историята на четенето на Шекспир например разграничава прагматиката на свидетелствата на неговите съвременници и всички административни документи, свързани с творческата биография на драматурга, от недостоверните „предания и традиционни истории за това как е живял Шекспир“ (Mathesius 1933: 93-98). Когато не е известно точното датиране и хронология на Шекспировите пиеси, на помощ идва формално-статистическото описание на езика. Хронологията е частично улеснена от тенденцията на постепенно намаляващия брой римувани стихове за сметка на все по-честата поява на анжамбани (runover-lines) и стихове, завършващи на двусрични или трисрични думи с ударение извън последната сричка или на неударени (служебни) думи.

Отворената система на литературата, подложена на непрекъснато влияние от нелитературни фактори, създава нови жанрови форми. Появата им не е свързана с „литературната периферия“ (термин на Ю. Тинянов), а с префункционализирането на ключови културни топоси. Културно-историческата реконструкция сполучливо представя появата на нови литературни форми, когато високите църковни жанрове се трансформират и заживяват нов живот като образци на светската култура. Английската светска драма например е пряко повлияна не толкова от латинската църковна култура, колкото от богослужебната обредност. Според Матезиус драматургичните елементи в християнското богослужение имат решаваща роля за създаването на първите светски театрални представления (Mathesius 1915: 129-139). Динамиката в литературната историография се определя от трансформацията на отделните елементи, които съставят новата литературна форма. Най-важните предпоставки за създаването на светската драма в Англия са, на първо място, мимическият характер на богослужебната практика, на второ място – драматургичната основа на литургическото пеене. На трето място идва все по-богатата украса в храмовете (на икономически независимата църковна институция), формираща бъдещите сложни и богати декори на светския театър, и на четвърто място – тропарите в църковното пеене все по-често стават предмет на музициране, наситени се с все повече мелизми и украшения. По този начин богослужебната функция на музикалния съпровод постепенно се обособява от богатството на музикалната орнаментация и прагматиката на обреда се отделя от музикалното изкуство.

Езикът в литературната история има няколко функции. На първо място, като материал на литературата той също е обект на реконструкцията. Динамиката на литературата е в пряка връзка с кодифицирането или трансформациите на книжовната норма. На второ място, историографският подход съдържа в себе си лингвистичната диахрония. В това отношение подходът на Матезиус към диахронията се различава от изследователската перспектива на Ф. де Сосюр. Ако у Сосюр езикът може да се изследва извън промените в него (самите промени не засягат цялата езикова система и не влияят решаващо върху нейната същност), според Матезиус диахронията не е „външен подход“ в работата на литературния историк, тъй като литературният език идентифицира всяко произведение. В езика се съдържа значима информация, която улеснява датирането на ръкописи въз основа на актуалното състояние на езика в конкретен исторически момент. На второ място, езикът е признак за степента на влияние на европейските (континентални) литератури върху английската (островна) култура. Той е доказателство за постепенното усвояване на чужди литературни образци (жанрове, мотиви, сюжети) чрез пренаписването им на английски език, различаващ се от преводните първообрази. На трето място, ролите на езика допълват генеалогичния подход към литературното произведение. Изборът между латински, английски или френски е доказателство за дългата история на еманципирането на английския език като литературен до появата на „Кентърберийски разкази“ (в произведенията на Джон Гоуър). Матезиус съпоставя историята на литературния език с продължителните опити за налагането на английския език като официален административен и юридически език. Функциите на езика – вътре в литературната система и извън нея (в публичния живот, църквата и администрацията), са свързани, а следователно и сравними, тъй като са еднакво употребими в литературната история. Трансформациите във всеки културен ред се проявяват в системата на езика и в социалното му приложение – всеки нов исторически момент дефинира чрез / в езика нови знаци на културната самоидентификация.

 

3.

И така, статиката и динамиката са взаимно отричащи се подходи към литературата според Тинянов – първият от тях разпознава „вечните, непреходните стойности“, „същността“ на литературата, а според втория интенцията на художествения текст не е предварително зададена и затова не е петрифицирана, променя се и не съществува сама за себе си. Четенето на литературата е непрекъснато напрежение, благодарение на което е постижим смисълът на художествения текст.

Какви са причините, които водят Матезиус към взаимното допълване на статиката и динамиката? На първо място, той използва двете понятия като допълващи се инструменти в анализа на конкретни текстове. Затова например принципите на композицията и сюжетната конструкция на епоса за Беовулф се определят чрез взаимодействието на статиката и динамиката. На сюжетно равнище ретардацията се реализира чрез „статични диалози“, общият ход на действието се забавя, за да се откроят точките на кулминацията в протичането на сюжета. На второ място, динамиката илюстрира общата логика на литературното развитие. Литературно-исторически сюжети, допълващи общата картина на английската културна история, се редуват от конкретни литературни ситуации, които се определят като статични моменти или фази. В този смисъл „развойната динамика“ е немислима без статичното натрупване на специфична литературна емпирия или конкретен литературен опит. По този начин се обяснява неповторимостта на нови явления в литературната историография като Чосър или Шекспир. Нетрадиционният езиков изказ и виталността в „Кентърберийски разкази“ се вписват в контекста на континенталното ренесансово изкуство, до което Чосър има пряк достъп при многобройните си пътувания в Италия. От своя страна драматургията на Шекспир рефлектира античната или ренесансовата (континентална) културна история, позната на писателя вероятно от дългогодишната преводаческа традиция. Нейното начало, още в т. нар. англо-нормандски период, свидетелства за конструктивната роля на народностното съзнание в културната история, когато английската литература се еманципира посредством избора на преводите.

Технологията на съотнасянето между динамика и статика оразличава определението на литературния факт у Тинянов и литературно-историческия факт у Матезиус. Същевременно обаче литературно-историческото мислене на двамата учени има сходна идеология. На първо място, мисленето върху литературата според двамата означава преди всичко работа с художествения текст. На второ място, литературното произведение е немислимо без неговото историографско четене и актуализации. Литературната история не е безплодна научна дисциплина (както твърди младият Якобсон), когато основната й задача е изследването на художествения текст. Историографският поглед съхранява инвенциите в литературното произведение, тъй като събира и осмисля прочитите на всяко ново поколение читатели. Литературната история е социално значима с функцията си да натрупва познание за литературата като история на читателския опит. Общественото й послание е не само да реконструира контекстуални полета, а така също да съхранява историята на четенето и разбирането на литературата. Според Тинянов динамиката (като подход към художествения текст) доминира над статиката, за да запази посланията на литературата от ценностното им петрифициране в категории като „класически шедьоври“, „непреходност“, „неувяхващо въздействие“ и пр. По този начин Тинянов не само обяснява, но и легитимира генеалогията на радикалните манифест, всеки жест на оварваряване в изкуството, актуализирането на забравените (периферните в неговия центростремителен модел на литературата) художествени норми. Добронамереният историзъм на Матезиус, в чиято практика генеалогията на художествения текст е първият значим предмет на интерпретацията, е идентичен с концепцията на Тинянов. Историята на четенето, пазена в паметта на литературната история, е немислима без прочитите на първите читатели – тя винаги започва с тях. Мисленето върху литературата се опира на опита, съдържащ се в историята на четенето. Модерната недетерминистка литературна история е не само методологическа иновация или нов научен инструментариум, дефиниращ границите на литературността. Историческата памет в литературната история е съзнанието за съпричастност и потребността от съизмерване на всяка нова интерпретация с опита на всички предходни поколения читатели. Историческият прочит на литературата съдържа и пази знанието за нейните променливи значения, но също така носи в себе си и паметта за променящите се намерения на читателите.

 

3. Кога се създава (Пражката) школа?

Общественото мнение изисква солидарност с всички, които почтено се стремят към добрите неща. […] Не ни е достатъчно, когато другият се съгласява с нас в главното, искаме стопроцентово единодушие и в детайлите. Не сме способни да ценим различното мнение, за да го понесем. (Mathesius 1925: 39)

Създаването на Пражкия лингвистичен кръжок е обусловено от чешкия социо-културен контекст на 20-те години на ХХ в., но идеята за съвместна работа и осъзнатата необходимост от нова научна концепция е в пряка връзка с опита, който Р. Якобсон носи с пристигането си в Прага. Това са придобитите познания и практиката на сътрудничеството в научния живот на Москва и Петроград – средата, в която биографията на литературната критика и теория е немислима извън публичните дискусии. В метафорите на О. Брик това е динамичната среда, изправила младите формалисти („плашилото за литераторстващите попове и попчета“) пред предизвикателството да отстояват изследователските си принципи, да доказват пред „лигата за борба с формалния метод“, че науката поетика не се занимава с „отчуждаване на поетически ценности“. (Брик 1923: 213)

1.

Началото на академичната биография на В. Матезиус е белязано от организационните и преподавателски задачи в Карловия университет, свързани с бъдещето на новосъздадения Семинар по англицистика. Но общественият ангажимент на университетския преподавател не включва очакването за радикално нова методологическа концепция, избрана от учения и лингвиста Матезиус. Признанието, което Матезиус получава като водеща фигура в младата университетска специалност, е съпътствано от невъзможността да открие научни съмишленици – изследванията върху езиковите равнища извън рамките на историческата последователност, опитите да се видят като съществуващи едновременно и успоредно във времето, се посрещат с пълно безразличие или неразбиране. „От научна гледна точка моята насока се различаваше изцяло от насоката на университетските ми преподаватели. Те бяха изцяло омагьосани от историзма…“ (Mathesius 2009: 233). По-късно, подобно на Якобсон, и той ще отбележи в спомените си, че не е ученик на нито един от преподавателите си: „Приех от тях основите на своето специализирано образование, но пътя на научната си работа търсех сам.“ (Mathesius 2009: 210) Изследванията на Матезиус остават научен монолог, чийто край – можем да предположим – е срещата му с Р. Якобсон, когато идеята за създаването на „група от млади изследователи със сходни научни цели изглежда постижима“. (Mathesius 2009: 237) Идеята за организирането на „дискусионен и работен център за младите лингвисти“ е колкото категоричен отказ от непроменливостта и монологичността на строгата академична наука, толкова и проява на духовната потребност от професионално общуване. „Липсата на жив научен контакт с останалия пражки филологически свят, която преди потискаше само мен, сега се усещаше много по-силно, особено от Якобсон, дошъл в Прага от съвсем различна среда.“ (Матезиус 2004: 17).

Какъв е непосредственият опит на младия Р. Якобсон преди началото на неговия „чешки период“? Най-напред участва в създаването и дейността на Московския лингвистически кръжок (1915), а след като дописва първата си книга, издадена на руски език в Прага, издава втората си монография като част от поредицата „Сборници по теория на поетическия език“, редактирана от членовете на ОПоЯз, за които общността е също толкова важна предпоставка на научните изследвания. Сътрудничеството в този „изследователски институт без средства, без кадри, без помощници“ е лаконично обобщена в спомените на един от най-дейните му участници: „Работехме заедно, предавайки откритията си един на друг.“ (Шкловски 1966: 110) Научният живот в Русия по това време конфронтира академичните кръгове, високата наука, и нейните млади противници, останали неприютени от престижните изследователски институции. Б. Ейхенбаум обобщава противоречията в публичните научни дискусии като контраст между безвъзвратно загубения авторитет на „академичната наука“ и „науката на периодичните издания“: „Във времето, когато се появяват формалистите, „академичната наука“ […] до такава степен изгуби усещането за собствения си изследователски предмет, че самото й съществуване стана призрачно. Почти не се налагаше да се борим: нямаше смисъл да се разбиват никакви врати, тъй като се оказа, че няма никакви врати – вместо крепост ние видяхме разграден двор. Теоретичното наследство на Потебня и Веселовски, като имаме предвид техните ученици, лежеше като мъртъв капитал-съкровище, до което те се бояха да се докоснат и по този начин обезценяваха неговото значение. От академичната наука авторитетът и влиянието постепенно преминаха в науката, която може да наречем периодична – към работата на критиците и теоретиците на символизма. […] Зад „периодичната“ наука, въпреки цялата й тенденциозност и субективност, стояха едни или други теоретически принципи и лозунги, засилващи опората в новите художествени течения и тяхната пропаганда. Естествено е, че за младото поколение книги като „Символизмът“ на Андрей Бели (1910) означаваха неизмеримо повече, отколкото безпринципните монографии на литературните историци, лишени от какъвто и да било научен темперамент, от каквато и да било гледна точка.“ (Ейхенбаум 1927: 119) Академичната наука прави невъзможна диалогичността, университетите рядко пораждат публични дискусии, съзнанието за непогрешимост, предопределено от устойчивостта на доминиращата научна парадигма, и пределният педантизъм на строгата научност раждат монологична самоувереност. Промяната на традиционните научни концепции означава бягство от готови схеми, неизбежен риск от „промени, усложнения, поправки“, осъзнатата еволюция на методологията (Б. Ейхенбаум). В този смисъл иронията на участниците в ОПоЯз В. Шкловски не подминава крайната консервативност на високия академизъм: „Учениците на Б. де Куртене бяха хора, да кажем, свръхакадемични: те отплуваха от университета на далечно плаване, считайки, че вече са се запасили с инструментите за определянето на курса.“ (Шкловски 1966: 110).

Срещата на Р. Якобсон и В. Матезиус през 1920 г. предпоставя съжителството на два различни подхода към диалогичността като принцип на научното изследване, и към социалните послания на науката изобщо. От една страна, диалогичният принцип за двамата хуманитаристи означава замяната на „аксиомите“ в науката с практиката на „теоремното“ доказване, изисква отказ от предпоставените научните хипотези или заключения в името на тяхното непрекъснато пренаписване. От друга страна, срещата на двамата учени показва различни представи за техниките на диалога: Якобсон вижда и руския формализъм, и Пражката школа, като „сплотена организация с боен дух и с монолитна програма“ (Якобсон 2004: 37;Jakobson 2005), докато Матезиус остава привърженик на сътрудничество, обединяващо научното многоезичие и „полифонията“ на изследователските нагласи. Иначе казано, отстояването на нов (недетерминистки и неисторически) подход към езика, литературата и изкуствата предполага според Якобсон тоталното единство на метода и практиките, в които той се реализира, а телеологията на Матезиус не подчинява в пълна степен практическите задачи, произтичащи от целта на общата научна концепция, споделяна и обединяваща изследванията на група учени. Двете схващания за диалогичността са свързани с опита, с който разполагат Якобсон и Матезиус както в момента на срещата им, така и във времето на съвместната им работа в Кръжока. Двете трактовки насочват към същността на диалогичния принцип, който е обусловен от постоянното напрежение между опита и общуването. Връзката с отсрещната страна, обръщането към нея, общуването традиционно се определят като противоположности на опита, а неговите реализации – вещината, придобитото знание често възпрепятстват диалогичността. Важно следствие от тази антиномия е противоречието между колективната и общностната принадлежност на личността. В теорията на диалога функцията на индивидуалността в социални структури като колектива и общността е критерият за съотнасянето им, а в историческата реконструкция на Пражката школа това противоречие обяснява как в нейната биография хармонично съжителстват дисциплината на „единомислието“ и научният „парламентаризъм“. Как се открояват разликите между колективността и общността в изложението на диалогичния принцип?

Същността на диалога, процесът на общуването и взаимността на връзката може да се обясни най-напред чрез съ-отношението между непосредствения и опосредствания опит. Непосредственият опит е изживяване на възприятието от срещата, предполага на всяка цена напрежение, предизвикано от непознаването на отсрещната страна, а въздействието върху нея не винаги гарантира реципрочност. „Не е необходимо предметът на нашето възприятие да знае за нас, за нашето присъствие; дали има към възприятието отношение, дали има позиция, е все едно.“ (Бубер 1992: 125) Другата възможна развръзка на общуването е търсената и достигнатата взаимност, мутуалността. Способността на човека да осъществява връзка се проявява, когато той съзнателно търси напрежението на общуването. Опосредстваният опит насочва към представата за готовите знания, към вещината-следствие от връзката с отсрещната страна и рутината, която постепенно замества действителността на срещата с нейното понятийно означаване. Диалогичният принцип се определя от пряката връзка между процеса на непосредственото общуване и вещината, с която се прилагат придобитите познания и усвоеният опит, между динамичното търсене на другата страна и изпълването на света с опита и употребата му: „Усъвършенстването на функцията на опита и употребата идва вследствие преди всичко на намаляването способността за връзка на човека.“ (Бубер 1992: 36) Светът на опита се състои от „опознаващата и употребяващата вещина“, от продуктите на „понятийното познание“, „сравняващо предмети с предмети, подреждащо предметите в редици“ (Бубер 1992: 32). Светът на понятията остава встрани от „настоящното съзерцание“ – възприятието, чрез което гради въздействието между хората. Накратко, опитът затруднява диалога, а когато двете понятия се възприемат като противоположности, диалогът е невъзможен. Общуването от своя страна предполага незнание, допуска пълна липса на опит и изключва „специализираното приложение“ на веднъж усвоените понятия като начин на въздействие върху отсрещната страна.

Опосредстваният опит като предпоставка и напрежението на непосредственото общуването – независимо от конкретните ситуации на противоречие или взаимна обусловеност – се разполагат в разнородни контекстуални полета. Първата координатна система е времето, в което опитът и връзката на човека са приютени от миналото и настоящето. Тази система очертава два модела на човешкото поведение, които се разпознават чрез склонността на човека да се уповава само на един от двата времеви пласта, на признаците, които ги изграждат. Когато „човек се задоволява с нещата, които опознава и употребява, той живее в миналото, мигът му е без сегашност, той не разполага с друго освен с предмета.“ (Бубер 1992: 12) В психологическия портрет на миналото доминира успокоението – в откритото, познатото, освободеното от риска на търсенето и общуването; с други думи това е упованието и внушението, че човекът е приютен в опита и вещината на употребата. Настоящето не е дефинирано като неизбежно, като свят, в който човек може да пребивава постоянно, то не може да съществува в чист вид. Посланието на настоящето е да бъде съдържание на същностите, тоест онзи важен елемент, който осмисля общуването и диалогичността. В зависимост от положеността на човека в миналото или настоящето, той може да бъде видян или като „сума от качества, един фигуративен квантум“, или като същност, която живее в срещата с отсрещната страна. Втората координатна система, в която теорията на диалога разполага опита и връзката с отсрещната страна, е отношението между каузалност и телеология. Ако дотук минало и настояще имат размити граници помежду си – движението на човека между опита и общуването е надеждата за неговото духовно оцеляване, тоталната причинност обсебва изцяло миналото и ако в нея има телеологичност, „то тя е втъкана в хастара на каузалността, без да пречи на нейната последователна завършеност“. (Бубер 1992: 43) Усилието да се преодолее статичното еднообразие в света на миналото води до динамичното еманципиране на човека от повелите, от императива на вездесъщата причинност. Раждането на взаимодействието (общуването „лице в лице“) всъщност дефинира свободното решение на човека, автономността на неговия избор спрямо предопределеностите. („Съдба и свобода са свързани взаимно; съдбата среща само тоя, дето осъществява свободата.“)

Диалогичността има множество разнородни проекции: тя е основен принцип в общуването между две личности, в технологичната и социалната обусловеност на човека, в самопознанието на културните традиции чрез срещите помежду им, в отношението на човека към Бог, природата и всички живи същества. Едно от значимите приложения на диалогичния принцип, разположено в рамките на социалното общуване, или по думите на Бубер – в „нарасналата обусловеност на човека от „отношенията“, се открива съществената разлика между колектив и общност. Сравнението между двата продукта на социалната структура се основава на отсъствието или наличието на връзка, опира се на значимостта, която отделната личност губи или придобива в избора на едно от двете отношения. Колективността и общността се различават помежду си от ролята на индивидуалността в тях: „колективното се основава на организирано личностно атрофиране“ (Бубер 1992: 155), докато общността предполага изпитание, чийто резултат е посвещаването на човека в нея. И двете социални отношения имат своята прагматична легитимация в набелязаната обща цел, но колективното единство променя целта в „кауза“ – тя стои над всичко и обуславя. разпада на индивидуалността. „Колективът марширува, в него се командва, защото я има „каузата““, принадлежността към колективното създава „бохчичка от индивиди, еднакво въоръжени, еднакво натъкмени“, лишени от срещата в диалогичното общуване (Бубер 1992: 154).

 

2.

През 1934 г. Якобсон публикува една от малкото авторефлексии на Пражкия лингвистичен кръжок и неговата методология, описва генеалогията на структурализма, за да отговори на критиците и противниците на школата, като разсъждава върху аргументите „за“ и „против“ „чешкия произход“ и „автохтонния характер“ на новата методология. Работата на Кръжока, с характерната за полемичните текстове на Якобсон категоричност, се ситуира в научно пространство без диалог, който е колкото исторически предопределен от унаследената традиция, толкова и настояще на Пражката школа. Какви са причините за това?

Първата причина се крие в традициите на националната наука: създаването на Пражката школа е вписано в контекста на борбата за кодифицирането на националната културна парадигма. Изследователският принос на енциклопедиста Ян Гебауер в тази насока води до мобилизирането на целия филологически потенциал в обществените дискусии през 90-те години на ХІХ в. върху наследството на нацията: „Гебауер цени повече от всичко сигурния материал, стреми се към учебникарски истини. „Обществената поръчка“ изисква от него непоклатим научен канон, който да не предвижда ревизия в обозримо време. Гебауер осъжда опитите за дискусия […], защото бавят градежа. Громи отклоненията.“ (Якобсон 1934/ 2004: 36) Втората причина е в самоопределението на „малката“ културна традиция спрямо чуждите култури. Обремененият научен диалог е не просто централен проблем на „чешката наука“, според Якобсон това е дори специфична национална особеност.

Липсата на откривателска смелост в науката прави изключително важен т. нар. „корпоративен кураж“: смелостта в научната общност, по думите на Якобсон, е „действената сила на чешката наука“, заместваща отсъствието на достатъчно доверие у всекиго, който „не воюва на собствен риск с проблема си“. Якобсон сполучливо избира неутралната формулировка „култура на малките територии“, която в терминологията му насочва към актуалната публична дискусия от 20-те години, посветена на чешката културна история, на националната самоидентификация, полемиката върху „чешкия национален характер“, както я формулират участниците в нея. Те поставят ключови въпроси пред новосъздадената държава Чехословакия и нейната автономна културна среда: „проблема на малкия народ“, „задачата на малката държава“, „кои сме ние всъщност“, „каква следва да бъде културната ни ориентация“, „кои са нашите образци“ и т. н. Най-важното личностно качество за изграждането на културната история на малката държава, твърди Якобсон, е пределното себеотрицание на нейните създатели: „аскетична пестеливост в поставянето на целите и в избора на средствата“. Малката културна територия не създава условия за диалогичност в науката, тъй като с изчерпването на една „обществена поръчка“ се ражда следваща, която може да има различно социално послание и методологическо съдържание, но има същата социална значимост.

До какво води „пестеливата“ телеология на Якобсон? „Ограниченото пространство на творческата енергия“ не може да си позволи интелектуалния лукс непрекъснато да разрушава и да конструира нови научни парадигми. Малкото пространство закономерно води до неприемливото съжителството на няколко парадигми едновременно. Методологията следва да бъде отстоявана категорично в името на обединяващата задача. По този начин Якобсон посочва хронологическата последователност като определяща в приемствеността между научни парадигми, чиято несъвместимост дотогава е безспорна – историографският и филологическият подход в школата на Гебауер и синхронните изследвания в лингвистиката на Пражката школа. Автохтонният характер на Пражката школа все пак се доказва, но в изненадващата приемственост на монолога, през призмата на принадлежността на иновациите към унаследената научна традиция, чиято най-важна обществена задача е конструирането на националния културен канон. Колективният научен форум „не желае да бъде парламент, представящ различни течения“, а търси прагматична реализация на поставените цели в колективните си изяви (учредителски устав, тези и програми с манифестен характер). Прагматиката на научното знание изисква дисциплинирано (монологично) отстояване на изследователски позиции, мислени в тяхната монолитност и неразколебана цялост. Малкото културно пространство е предварително обречено да жертва ненужен експеримент като разноезичието, „обществената поръчка“ определя рестриктивното самоограничение на школата. Така независимо от източниците, съставящи общата картина на генеалогията, работата на школата е възможна преди всичко благодарение на „организационната дисциплинираност“, като „мобилизация на младите сили в чешката лингвистика“, които декларират „единство на задачата и монолитност на методологията“. „Не ни интересува кое е имало по-голямо значение за нейното отношение спрямо синхронната лингвистика – дали конкретната логика на Масарик, дали школата на Бодуен де Куртене, който още през 70-те години конкретно прилага в своите езиковедски трудове разграничаването на статика и динамика, или, накрая, „Cours de linguistique“ на Сосюр? С какво е свързан по-тясно Пражкият лингвистичен кръжок в борбата за автономността на поетичния език – със съвременната руска формалистична школа, или с пионерските трудове по версология, публикувани от Зубати през осемдесетте години? И нима не е едно и също, ако хегелианското схващане за структурата и диалектическия развой на системата е проникнало в трудовете на Кръга от руската наука, където хегелианската традиция не е прекъсвана и продължава да живее пълноценен живот, или и в този случай решаваща роля е имала теорията на Сосюр, където елементите на Хегеловото учение за антиномиите са попаднали с посредничеството на книгата на хегелианеца Виктор Анри „Les antinomies linguistiqes“?“ (Якобсон 2004: 37).

„Корпоративният кураж“, откроен от Якобсон, „действената движеща сила на чешката наука“, „националната особеност, която компенсира относителния недостиг на смели първооткриватели, водени само от собствената си воля и доверие в себе си…“ е наблюдение в полемичните статии на Матезиус, с които той се вписва в дискусията върху националния характер и бъдещето на националната култура. (Mathesius 1925: 87-91) Всъщност връзката между дискусията и специализираните изследвания на бъдещите участници в Пражкия лингвистичен кръжок е характерният за Матезиус парламентаризъм на научното общуване, специфичното в публичното му поведение отношение към гледните точки на отсрещната страна, с които ангажираният учен не се съгласява и полемизира, но от които същевременно се нуждае като необходима алтернатива, без която е немислимо конструирането на собствената позиция. Участието на лингвиста в споровете върху „чешкия национален характер“ е също така практически опит в публична дискусия, който бъдещият председател на Кръжока прилага в създаването на научния форум.

Гледната точка на учения в полемиката се легитимира от познанията му върху английската литературна и културна история. Предпоставки за подновената след 1918 г. дискусия са както Първата световна война с непознати дотогава мащаби и последствия, така и наследената от нея независимост на държавната институция. В исторически план разсъжденията върху националния характер са продължение на дългогодишния „спор върху смисъла на чешката история“, тъй като на миналото е отредена ключова роля в самоопределянето на нацията. От друга страна, настоящето на независимата обществена мисъл налага предефинирането на националната културна идентичност, която вече не е продукт на принудителното поданичество в многонационалната (привидно толерантна в специфичните си имперски властови санкции) Австро-Унгария. Визията на Матезиус за бъдещето на националната култура и гражданското общество се опира на английския опит като един от възможните образци, а „английските паралели“ целенасочено допълват другите възможни примери пред нацията, каквито са немската и френската традиции (Krejčí 1924; Vočadlo 1924; Peroutka 1991). Широкият пространствен диапазон в търсенето на бъдещите културни образци има своята обща мотивация – почти всички участници в полемиката от 20-те години на ХХ в. споделят убеждението, че чешкият възрожденски рефлекс на самоизолирането в малката, но собствена градина на националната култура, вече не е продуктивен.

Посланието на Матезиус в дискусията може да се обобщи като „оптимистична теория“, като убеденост в съзидателната енергия на човека в неговата социална обусловеност („Винаги ще има място за талантливите хора, надарени с творческата вяра във възможността за промяна и подобрение.“, с. 11). От една страна, тази концепция не приема фатализма, застъпван от опонента на Матезиус Фердинанд Пероутка, обединил полемичните си статии от 1922 г. под книжното заглавие „Какви сме ние?“ – макар че техният патос, както сам авторът признава, е подходящ по-скоро за книга със заглавие „Какви не сме?“ (Peroutka 1991). От друга страна, Матезиус не застава зад революционната подмяна на колективни социо-културни приоритети и неговата концепция за „културната активност“ изключва „културния радикализъм“: творческата енергия „не прекъсва приемствеността, не подменя постиженията на предходната цивилизация, не изключва традицията, не отхвърля без основание нищо старо само защото не е нищо ново“ (Mathesius 1925: 14).

Дискусията върху дефинирането на националния характер се съсредоточава около трудовете на университетския професор Томаш Г. Масарик, написани преди неговите президентски мандати в междувоенна Чехословакия. Пряко или косвено нито една гледна точка, участваща в полемиката, не подминава ключовите за общественото съзнание по това време възгледи на философа. Същността на националния характер в тях се дефинира опосредствано и чрез прочита на възрожденската култура, като описва нейните ключови идеологеми. Едновременно с доказания научен авторитет на Масарик и респекта към прагматизма на избраната от него политическа доктрина, неговата интерпретация на националната идентичност през призмата на чешкото Възраждане непрекъснато провокира следващи рефлексии. Позицията на професора-президент обаче има своите задълбочени – в ерудицията, толерантността и грижливия подбор на аргументите – критици, сред които се открояват историкът Йозеф Пекарж и журналистът Фердинанд Пероутка (вж. Pekař 1990). „Талантливият неуспех“ в трудовете на философа според опонентите му е идеята за хуманността като основен градивен елемент в историческия портрет на нацията. Защо тази идея е обект на критика?

Най-напред, историческият прочит на колективното минало е изпълнен с неточности от научна гледна точка, продиктувани от стремежа към увлекателен и относително достъпен разказ – Масарик е от „онези моралисти и проповедници, които гледат на историята като на огледало и в повърхността на отминаващите години откриват отражението на собственото си лице“ (Peroutka 1991: 54) Историческата картина, пресъздадена от историографа Пекарж, е поднесена твърде неатрактивно (в академичната си научност) за тогавашния читател, но едновременно с това е далеч по-аргументирана: търсенето на корените на идентичността в хуманистичния идеал на протестанството е обречено на неуспех, тъй като е смущаващо непопулярно в Чехия до средата на ХІХ в.: „Миналото е било толкова обвито в мъгла, че Добровски е трябвало да обяснява, как Чешките братя и адамитите, танцуващи голи по поляните, са съвсем различни неща.“ (Peroutka 1991: 52) Възкресяването на етиката и практиките на протестантския хуманизъм в публичното пространство на ХХ в. е закъсняло по още няколко причини. Векове наред тази идея е по-скоро част от библиотечните фондове, повече книжно наследство, отколкото актуална система от принципи в общественото съзнание. Освен това много по-голямо значение за обществения договор на чешкия ХХ в. по традиция имат католическото вероизповедание, трайно вплетено в националната културната история и самосъзнание, и водещите принципи на либерализма. Критиците на историзма в народопсихологията на Масарик оразличават ясно моралиста и философа от „протестантския проповедник“. Различните социални роли се проектират в раздвоението на образа, в двойственото възприемане на Масарик в общественото съзнание. През 1922 г. Ф. Пероутка констатира как чешкото общество „цени в Масарик много повече президента и щастливия предводител на легиите, създателя на морала и житейския учител, оставя неговите максими само за празничните моменти, а иначе си живее по своему.“ (Peroutka 1991: 54).

Консенсусът в научните трудове на Масарик означава непрекъснато търсене на допирните точки между всички идейни течения, оказали влияние върху обществената мисъл преди ХХ в. – всяка теза или идея от миналото съдържа неоценим потенциал и не подлежи на отхвърляне. Затова философът примирява прагматично противоречащи си визии върху националната история и теории за смисъла на националната история, предначертания на нейното бъдеще и образци, от които тя може да заимства в името на специфичното си развитие. Макар и критикуван остро за „подменената същност на чешкото Възраждане“, за некоректното му пренаписване, отношението към миналото според Масарик предполага преди всичко вмисляне, вглеждане в тезата на опонента и съзнание за отговорността пред нейните аргументи. Така пиететът към традицията конструира морален императив, в който сред най-важните съставки са толерантността и прагматична избирателност в отношението към чуждото мислене. Императивът е наречен „вътрешна политика“ и включва също така съзнанието за приложимостта на индивидуалното човешко познание в значима кауза, каквато е бъдещето на нацията. В студията си „Чешкият въпрос“ Масарик пише: „Не очаквам спасение отникъде; но ще бъдем непреодолими, ако от всички страни голям брой истински и мислещи мъже, които без каквото и да било оправдание и видима връзка, всеки в своя кръг, работят с една и съща цел. Както видимата църква живее чрез невидимата църква, така и ние като нация ще живеем сигурно, ако мнозина от нас са свързани с тихото съгласие, което се появява от правилното премисляне на нашето положение в света и от правилното отсъждане на това, къде, кой и какво трябва да работи.“ (Masaryk 2000: 163).

Респектът към етическата концепция на университетския професор е характерен белег на дискусията: нито един от критиците не поставя под съмнение моралния императив в трудовете на философа, независимо от безпощадната категоричност на аргументите срещу идеята за хуманността като ключова черта в портрета на нацията. Освен към етиката противниците на теолога Масарик изцяло се придържат към неговата стратегия на диспута и общото послание на дискусията. Неслучайно Ф. Пероутка коректно откроява самотничеството на философа-президент в стремежа му да актуализира протестантския хуманизъм в модерното обществено съзнание, и признава неоспоримата „сила и сугестивност“, с които проблемът за религията все пак става актуален в живота на един иначе либерален народ. „Въпреки своите исторически неточности Масарик стана жив морален авторитет у нас. Може да се ръководим от него, без да сме принудени да приемем тълкуването му на нашето Възраждане.“ (Peroutka 1991: 53) Вглеждането в чуждото мислене като осъзната отговорност пред изграждането на собствената позиция демонстрира и Матезиус – аргументите в защита на Масарик и апологията на протестанството се крият в изследванията на най-сериозния му опонент Йозеф Пекарж. В концепцията на Матезиус историята на английската култура доказва възможността за избор на романския протестантизъм пред избора, направен от чешката средновековна държава, обвързана задълго с немската културна традиция. В книгата си „Била Хора“ Пекарж „говори за конфликта на два свята и две култури, от които в същността си едната е била романска, а другата – германска.“ […] „Това е важно различие, защото английският пример показва, че през ХVІ в. и протестантизмът е можел да се вдъхновява от романската култура, и че трагичната чешка вина не е в избора на протестанството само по себе си, а в лошо ориентираното протестанство от гледна точка на културата.“ (Mathesius 1925: 27). Респектът пред етиката на Масарик се определя както от богатата му научна биография, така и от приложимостта на нравствения императив в публичното поведение на президента. В началото на 20-те години мнението на Ф. Пероутка, може би най-последователният опонент на Масарик, провокира толерантната реплика на държавната институция – списанието „Настояще“ (Přítomnost), което младият журналист оглавява като главен редактор, получава респектираща със стойността си държавна субсидия, която прави възможно дългогодишното съществуване на периодичното издание.

Дискусията върху бъдещето на националната култура има още едно общо място, обединяващо опонентите – изборът на образци в търсене на диалога с тях. Като повратен момент в културната ориентация на младата държава, 20-те години на ХХ в. са белязани от компенсаторен социално-психологически рефлекс, проявил се в крайните антигермански настроения. В бъдещето на „културата на малкото пространство“ обаче няма място за реваншизъм – надделява убеждението, че вглеждането във всеки чужд образец е експериментално разчитане на нов, непознат и безспорен в стойността си опит. Ако отново си послужим с просвещенската метафора, разтварянето на градината на националната култура не може да бъде пагубно за нейния специфичен облик и неповторимост, а „трябва да промени (всичко) по своему в плодове със собствен аромат и вкус“. (Mathesius 1925: 23) В търсене на разноезичието на чуждия опит повечето от участниците в полемиката влизат в пълно противоречие с „малкия чешки патриотизъм“, с идеята за „дегерманизация“ (odněmčení), и въпреки праволинейната (етническа) нетърпимост на каузата я възприемат като равноправна страна в диалога. В дискусията зазвучава и глас, според който чуждите влияния не са тест за толерантността в една общност, а са доказателство за съпротивителните сили на нацията. (Vočadlo 1924) Медицинските метафори на авторитарния дискурс определят вавилонския сюжет за произхода на многоезичието като апокалиптична картина на чуждото влияние, издигат в култ „културната хигиена“ в общуването с чуждото, чиято цел е „избавлението на отслабналия организъм на нацията от зародишите на болестта“. Съзнателно търсената пълна картина на чуждия опит обуславя и отношението към парливия „немски въпрос“ в чешкото обществено съзнание. В сравнителния прочит на чуждите културни влияния, наред с политиката, най-често привличаният доказателствен материал е модерното чешко изкуство. „Отношение към немската култура ни обременява, пише Масарик, … много често обявяваме за нечешко всичко онова, което имат немците, а не ни пречи например френското, макар че не ни импонира: имаме примера на младата ни литература, която почти се дави в Париж, но в изкуствено създадения Париж.“ (Masaryk 2000: 124) Опонентът на Масарик споделя сходната позиция: „И понеже сме умни и сръчни, и имаме отворена глава, докарахме я до много хубави копия, в Париж се говореше, че „истинските кубисти“ са в Прага, а се отхвърляше немският кубизъм.“ (Peroutka 1991: 36) Матезиус сочи като пример политическата мотивация в островната образователна система: „Когато в Англия след войната са дискутирали дали да поддържат изучаването на немския език, са взели мъдро решение в негова полза, демокрацията не може да си позволи неинформираност.“ (Mathesius 1925: 18)

 

3.

И така, какво е практическото приложение на парламентаризма в науката според Матезиус? Монологичността не допуска отварянето на науката към обществените очаквания, не позволява нейната социализация и практическото й приложение. Матезиус се обявява против фаталистичната трактовка на националната култура – в съзвучие с просвещенския рационализъм той приема успеха на всяко почтено и съзнателно усилие. Оптимизмът в програмата на „активния живот“ (životní aktivismus) се обуславя от социалната приложимост на човешката дейност и нейната непрекъсната отвореност към прагматичните очаквания на общественото битие (на противоположния полюс остава образът на кабинетния учен, избягващ контакта с ежедневната реалност). Социалният живот на науката изисква от нея непрекъснато напрежение, водещо към разпознаването на всяка обществено значима задача.

Диалогичността според Матезиус е непрекъснато търсене, но не на общ унифициращ език, а на общуване между различните езици, независимо дали имаме предвид метаезиците на научните методи, или предизвикателствата на „обществените поръчки“, пред които се изправя науката в търсене на социалната си полезност и приложимост. Общата формула на консенсуса, отстоявана в трудовете на философа Масарик, има разнопосочни приложения: като обединителен принцип между статиката и динамиката в социологията, допринасящ за пълноценното допълване на теоретическото и практическото знание за социума, като водещ принцип в търсенето на националната самоидентичност и смисъла на историята, свързващ взаимно изключващи се концепции. Консенсусът не е теоретичен постулат-инвариант, а практически приложим принцип в зависимост от конкретиката на социалната структура или отделната научна дисциплина. Затова за Матезиус смисълът на научното изследване се опредметява в конкретните изследователски задачи (независимо дали става дума за (синхронен) метод в лингвистиката или пренаписване на (недетерминистката) литературна история), в обединяването на отделните дисциплини, търсещо не само специфичната технология на методите им, а и тяхното социално послание.

В този смисъл създаването на Пражката школа е както обусловено, така и вдъхновено от чешката обществена мисъл от 20-те години на ХХ в. в нейните най-добри образци, съчетали в себе си наследството на противоречиви социални концепции и обогатени благодарение на съжителството си с всяко стойностно понятие, внесено от чужда идейна среда. Научният форум се създава като „свободно сдружение“, което отстоява своето единство, но без да конфронтира опита и диалогичността, без да ги противопоставя като взаимно изключващи се категории: „Със сигурност е заслуга и въвеждането на руски научни влияния там, където досега винаги е имало и има немско научно влияние. Но действителността не е толкова проста и твърденията на нашите врагове за просто пренасяне на руски научни образци у нас не е правилно. […] Срещата с руснаците ни даде нови сили и поуки и по повод десетгодишнината на Пражкия лингвистичен кръжок трябва публично да кажа, че от сърце им благодарим за тях. Но не само ние сме били ученици. В нашия съвместен живот по най-хубав начин се разви двустранното вземане и даване, с което трябва да се отличава всяко научно сътрудничество…“ (Mathesius 2004: 26).

Сравнението между специфичния опит на „пражаните“ Якобсон и Матезиус показва, че обществената поръчка в науката на „малкото пространство“ не на всяка цена произвежда нов научен канон, който не се ревизира. Напротив, социалната приложимост на научното познание не само допуска, а понякога изисква интелектуалния лукс, който съчетава „дисциплината“ на методологическата система и конкретните правила (изследователските й задачи), които не произтичат от нейните цели, и които се изработват в движение, в зависимост от променливостта й. „Сплотената организация с боен дух и с монолитна програма“ (Якобсон) е само едната страна на „съвместния научен живот“ (Матезиус), който се гради от посвещаването в чуждата гледна точка, от осъзнатия избор на напрежението от общуването и променливото редуване на ролите на учителя и адепта, от солидарността с непосредствения опит на отсрещната страна и съзнателно приетия консенсус като предпоставка за симбиозата на взаимно допълващите се различия. Затова диалогичността не организира в йерархична подчиненост идеите, заимствани от различни дисциплини и национални научни традиции, а предпоставя многоезичие. Ако си послужим с езика на диалогичната теория, дисциплинираната в колектива човешка единица и пълноценната реализация на индивидуалността в общността се допълват взаимно. Научна школа се създава, когато има непрекъснато напрежение на връзката между предметите и същностите, между познатото и новото (непознато), когато личността доброволно се посвещава на общуването.

 

4. Благородството на смирения дух

„За Якобсон в науката има благородство, което биографичните случайности не бива объркват. Познанието и идеите се намират в отделен свят, който не е свързан с политическите или личните мотиви.“ (Тодоров 1997: 39).

Срещата на Р. Якобсон с В. Матезиус е значимо събитие научната им биография по още една причина – споделяното от двамата учени идентично отношение към обстоятелствата, събитията или случайностите, оставащи извън света на науката. Дългогодишното им сътрудничество и приятелство е свидетелство за нравствен императив, в който на първо място стои научното знание с неговото послание. Всяко начинание извън света на науката е нейно пряко следствие, а детайлите в личното пространство се незначими или отсъстват от автобиографичния разказ, когато не са подчинени на професионалните задачи. Телеологията на мотивацията е сравнима по важност с колективната научна парадигма, която хуманитаристите създават и отстояват.

Цветан Тодоров разполага този ценностен ред извън „строгите научни публикации“, когато съотнася житейския път и професионалната биография на Роман Якобсон – в „[…] тази съществена част от живота му, която се появява извън текстовете му, но заемаше централно място в живота му.“ (Тодоров 1997: 46). За личното пространство на В. Матезиус разполагаме с толкова оскъдна информация, колкото предоставя и автобиографичният разказ на Р. Якобсон. Всяко събитие или случайност, които не са определящи в живота на научните идеи, остават извън тяхната биография. Ако у Р. Якобсон благородното послание на знанието се разпознава извън строгата наука, сходният нравствен императив се проявява в отговорностите на „творческия дух“, формулирани от Матезиус в някои от неговите есета. През целия си живот ученият разсъждава върху проблема за културата като морална отговорност и непрекъснато се връща към трайната реализация на „волята за култура“, тъй като именно това усилие прави видимо социалното послание на знанието. Научното наследство на В. Матезиус не се разделя механично на дялове въз основа на изследователския предмет и материал. Лингвистиката и литературната история са конкретни прояви на идеята за мястото на науката в общата логика на културата и телеологията на личния избор. Две от есетата на В. Матезиус, „Волята за култура“ и „Смирението на творческия дух“, сполучливо синтезират „моралното снаряжение“ на учения – то определя както значимостта на знанието, така и онази част от личната биография на Р. Якобсон, оставаща извън „строгата наука“. Кои са съставките на императива?

Неговата генеалогия сочи осъзнато възприетото влияние от материалните придобивки и духовните продукти на просвещенския рационализъм, от „доказания практически реализъм, върху които са израснали изключителната френска традиция на художествения и обществен вкус и чудесата на немската техническа организация“ (Mathesius 1982: 346-347). Основният фактор за успеха на творческата дейност е съзнателното и целенасочено подчинение на целта, която индивидът сам поставя пред себе си. Подчинението произтича от допускането, че преследваната цел стои извън нас и не съвпада с представата ни за индивидуалната неповторимост. Допускането има подчертано императивен характер и въвежда в йерархично подчинение индивидуалността спрямо избраната от нея цел – целта винаги доминира. Една от заблудите пред съвременния човек на ХХ в., както твърди В. Матезиус, е относителната свобода на избора, дефинирана в обществения проект на романтиците. Неограничената творческа свобода – отказът от конвенции и манифестацията на разкрепостената личност, е обречена от неизбежно обуславящите я социални или пространствени граници. В. Матезиус се отказва от механичното пренасяне и актуализиране на представата за надпоставеност спрямо обстоятелствата, но същевременно никога не губи доверие в потенциала на личностния избор. Императивът конфронтира като противоположности „моралната устойчивост“ на личността и стремежа й към индивидуална неповторимост. Системата от етични стойности, произтичащи от противопоставянето, включва от една страна „самовлюбеност, автократичност, прекалената гордост, достигаща до вироглавство“. Другата страна на „моралното снаряжение“ е съставена от способности като постоянство, упоритост, смирение, жертвоготовност, и тук Матезиус недвусмислено предупреждава, че твърде често те не са част от картината на делничния живот, не са лесно достижими. Противоречивият императив не изключва, напротив – той настойчиво търси реализирането на творческата индивидуалност: то „[…] зависи преди всичко от това да разберем, че става дума за нашата задача, задачата, която в дадената ситуация можем да осъществим по-добре от другите, или дори за задачата, с която можем да се справим само ние.“ (Mathesius 1944). Връзката между реализацията на индивидуалността и предопределения личностен избор, споделена от Матезиус, се съотнася с понятията свобода и съдба в авторефлексиите на М. Бубер върху диалогичния принцип. Смисълът на общуването води до привидно парадоксалната, но оправдана връзка между обусловеността на индивида и неговия (необременен от каузалността) избор: „Свободата и съдбата са венчани една за друга. Съдбата среща само тоя, дето осъществява свободата. Това, че аз откривам делото, което чака мен, в това, в движението на моята свобода, на мен ми се открива тайната; но също в това, че аз не мога да го извърша така, както съм си представял, също и в съпротивлението на мен ми се открива тайната. „Свободният в общуването със света човек не е ограничен в съдбата си, тя „го поглежда, тя го допълва до цялост; свобода и съдба прегърнати сътворяват смисъла“ (Бубер 1992: 45).

През 1909 г. В. Матезиус изнася публична лекция пред Кралското общество на науките в Прага, която буди едновременно нескривано възхищение и пълно неразбиране. Пред колегите си младият лингвист аргументира за първи път необходимостта и началните стъпки на новия статистически метод в изучаването на живите езици, идея в ключовата му студия „За потенциалността на езиковите явления“ (Mathesius 1911). По това време тезите му звучат еретично за академичната аудитория, съставена предимно от младограматици. Но залогът е сериозен, тъй като в историята на идеите от ХХ в. лекцията е един от първите публични конфликти между синхронната лингвистика и нейните противници, между антиисторичността и историографския подход. Литературният историк Отакар Фишер, слушател на лекцията, остава възхитен от съчетанието между „високото интелектуално ниво и личната доблест в борбата за нещо“, което В. Матезиус „приема за правилно и необходимо“ (Vachek 1982: 462).

Втората ключова съставка на императива, предпоставка за реализацията на индивидуалността и признак на културата, е усилието, формулирано като „вътрешна дисциплина“: „Културата е напрежение, оковано от дисциплината“. Стихийното бунтарство на романтиците в изкуството, обвързано със света на социо-културните конвенции, има своята алтернатива, формулирана като „смирение на творческия дух“. Това е мотивът и водещият принцип на „задачата, която разпознаваме като наша собствена и заради която търпеливо понасяме всякакви несгоди и неуспехи, свързани с това.“(Mathesius 1944: 194). Удачно избраната цел, съчетана с подреждането на стойностите (технологията на избора), е решаващото действие, постъпката, съдържанието на творческата активност на човека. Изборът променя всяко предстоящо препятствие в предвидимо, или трансформира непредвидимостта в желано предизвикателство. Затова биографичната случайност не може да разколебае нито светогледа на личността, нито траекторията на научните идеи. Личното пространство на биографията с нейните сривове се подчинява и осмисля от избраната задача, от благородното смирение пред нея. Телеологията надхвърля рамките на конкретната научна концепция и прави целия свят на идеите недосегаем от случайностите.

В автобиографиите на Р. Якобсон и В. Матезиус отсъстват съвпаденията на обстоятелства в споделеното от двамата времепространство на Прага, но ще открием идентични ситуации на безусловна преданост към знанието. Автобиографичният сюжет е съставен преди всичко от детайли, организирани и подчинени от книгите и идеите. Затова за Р. Якобсон постъпката от личната биография се приема „повече като предмет, отколкото като събитие.“ (Тодоров 1997: 39).

През 1920-те години изследователските интереси на В. Матезиус постепенно се насочват от състоянието на съвременния английски синтаксис към говоримата реч, а ученият все по-често ще разчита на слуховите си възприятия. (В концепцията на Пражката школа описанието на говоримия език хармонично допълва специализирания интерес към синхронното изследване на актуалната езикова система.) Изборът на нов материал всъщност е обусловен от биографично обстоятелство: Матезиус окончателно губи зрението си. Случайността е подчинена на неумолимата логика на научното изследване, което продължава с познатата интензивност, а автобиографичният разказ на лингвиста променя събитието в предмет, в част от историята на школата. „Тежкото очно заболяване, което ме сполетя през октомври 1922 г. и което сериозно ограничи възможностите ми да ползвам печатни материали, допълни интереса ми към съвременния английски език с интерес към говоримия чешки, който можеше да бъде наблюдаван и само слухово.“ (Матезиус 2004: 16).

В културната топография на европейския град, както и в междувоенна Прага, кафенето е традиционно място на духовна памет, място на открити публични дебати с динамична социална биография, литературно-артистично ателие, диалогично място. Културната ситуация по това време добавя още една публична функция – място на научна памет. Социалният феномен на кафенето има своето запазено място в практиката на колективните публикации и в откритите за широката академична аудитория научни заседания на Пражката школа. Спомените на свидетелите и кореспонденцията на членовете на Пражкия лингвистичен кръжок рисуват интересна картина, изпълнена с множество публични места на научно сътрудничество. (Součková 1976, Jangfeldt 1992, Havránková 2008) В историята на школата градското пространство не винаги съвпада с местата и събитията на общата история, а се състои от места-функции на научното изследване. Топосите се определят от общото послание на научното знание – картографират фрагменти от биографии на книги, сюжети от историята на конкретни идеи, появата на общи програмни текстове.

Така едно от малкото места, запазени от Р. Якобсон в научната топография на Прага, е несъществуващото днес кафене „Дерби“ в Прага 7 (вж. Vachek 2002). „Малко, уютно и очарователно“, „типично пражко кафене“ става работният кабинет на Р. Якобсон, където той работи върху сравнителната си студия върху чешкия и руския стих, завършена през късната пролет на 1922 г. „Макар и странно, това кафене после изигра роля не само в моя, а и в пражкия научен живот. Там се създаваше Пражкият лингвистичен кръжок, и заседанията на Комитета винаги се провеждаха в кафенето. Там например се появиха тезисите на Кръжока.“ (Jangfeldt 1992: 62).

Първата пражка зима на Якобсон и последните месеци, в които той дописва втората си книга, също намират място в автобиографичния разказ: „[…] Случи се така, че по-късно не само дълго време живеех близо до кафенето, може да се каже, че стана и моето персонално кафене. Нямах никакви пари, ядях три или четири пъти на седмица, – с голямо усилие минавах край месарските магазини в дните, когато не ядях, – и стаята ми не се отопляваше. Тогава проседявах там по няколко часа с чаша черно кафе (черното беше по-евтино) и едно хлебче – донасяха ми мастилница с перо и там пишех книгата за чешкия стих. Приемаха ме, може да се каже, като постоянен гост, отнасяха се чудесно към мен.“ (Jangfeldt 1992: 62).

Истински значимите събития остават загатнати в разказа за оцеляването на емигранта – ожесточената „прозодическа война“ в чешкото стихосложение и крахът на привържениците на количествения (метрически) принцип. „Дерби“ има запазено място в научната памет (и в автобиографичния разказ), тъй като приютява дописването на ръкописа. Якобсон признава за първи път, че „историческият избор на едно или друго решение“ (в борбата между двата модела на стихосложение) лежи вече извън границите на фонетиката. Изследването на прозодията според младия формалист вече не може да се ограничи в съотношението „практически език – поетически език“. Изборът на метрическа схема се определя от „наличната естетическа традиция, от отношението на дадено естетическо течение към тази традиция и от културните влияния“ (Якобсон 1923: 118). Категоричната антиисторичност вече е разколебана – от единствено приемлив подход тя се променя в една от възможните насоки на изследването.

 

Цитирана литература

Брик, Осип М. 1970 [1923]. Т. н. „формальный метод“. ЛеФ 1, март 1923. 213-215 (Slavic Printings and Reprintings 196, 1. Mouton de Gruyter, 1970)

Бубер, Мартин. 1992. Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение. Превод Радосвета и Владимир Теохарови София: Стено.

Веселовский, Александр Н. 1870. О методе и задачах истории литературы, как наука. Журнал Министерства народного просвещения 152 часть, Отдел науки. 1-14.

Георгиев, Никола. 2006. Тревожно литературознание. София: Просвета.

Деянов, Деян. 1997. Философската логика в един епистемологичен ръкопис (опит да се мисли чрез Ръсел). В: Бъртранд Ръсел. Теория на познанието. София: Критика и хуманизъм. 7-20.

Кун, Томас. 1996. Структура на научните революции. София: Петър Берон.

Матезиус, Вилем. 2004 [1936]. Десет години Пражки лингвистичен кръжок. Homo bohemicus 1. 16-26 (прев. Маргарита Младенова).

дьо Сосюр, Фердинанд. 1992. Курс по обща лингвистика. София: Наука и изкуство.

Стайнър, Питър. 1985. Руският формализъм. Метапоетика. Шумен: Глаукс. 37-81.

Тодоров, Цветан. 1997. Защо Бахтин и Якобсон никога не са се срещнали? В: Радосвет Коларов, Величко Тодоров, Благовест Златанов (съст.), Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ 1997. 27-48.

Тынянов, Юрий. 1967 [1929]. Анархисты и новаторы. Ленинград (Nachdruck der Leningrader Ausgabe von 1929, Wilhelm Fink Verlag München, 1967)

Шкловский, Виктор. 1966. Жили-были. Воспоминания. Мемуарные записи. Москва: Советский писатель.

Эйхенбаум, Борис. 1927. Теория „формального метода“. В: Литература. Теория, критика, полемика. Ленинград: Прибой. 116-148.

Якобсон, Роман. 1921. Новейшая русская поэзия, 1921. Прага: Типография „Политика“.

Якобсон, Роман. 1923. О чешском стихе преимущественно в сопоставлении с русским. (Сборники по теории поетического языка. Выпуск V). Берлин – Москва: Опояз – МЛК.

Якобсон, Роман. 2004. Предпоставки за възникването на Пражката лингвистична школа. Хомо бохемикус 2004 (1). 35-40 (прев. Анжелина Пенчева)

Bakoš, Mikoláš. 1939. Vývin slovenského verša. Martin: Matica slovenská.

Bakoš, Mikoláš. 1941. Teória literatúry. Trnava: Fr. Urbánek a spol.

Bláhová, Kateřina 2009. České dějepisectví v dialogu s Evropou (1890-1914). Praha: Academia.

Chvatík, Květoslav. 1970. Strukturalismus a avantgarda. Praha: Československý spisovatel.

Glanc, Tomáš. 1935. Jakobsonův formalismus. In: Roman Jakobson. Formalistická škola a dnešní literární věda. Praha: Academia. 119-138.

Glanc, Tomáš 2005. Životopisné body. In: Roman Jakobson. Formalistická škola a dnešní literární věda. Praha: Academia.

Havránková, Marie (ed.). 2008. Pražský lingvistický kroužek v korespondenci. Korespondence z let 1923-1974. Praha: Academia.

Jakobson, Roman. 1934. Co je poezie. Volné směry XXX, č. 10, 12.6.1934. 228-239

Jakobson, Roman. 2005. Formalistická škola a dnešní literární věda ruská, 2005, Praha, Academia, ed. Tomáš Glanc.

Jangfeldt, Bengt (ed.) 1992. Jakobson-budetljanin (Jakobson the Futurist). Stockholm: Acta Universitatis Stockholmiensis (Stockholm Studies in Russian Literature 26).

Krejčí, František V. 1924. České vzdělání. Úvahy o jeho podstatě a budoucnosti. Praha: Gustav Voleský.

Kridl, Manfred. 1933. O lirykach Norwida. Droga XII, č. 11. 1135–1143

Kridl, Manfred. 1934. Poetyka Żirmunskiego“. Wiadomości Literackie XI, č. 19, s. 4

Kridl, Manfréd. 1946. Badania nad literaturą“. In: Zofia Szmydtowa (ed.), Rocznik Literacki za rok 1936. 204–238

Linhartová, Věra. 2010. Místo Romana Jakobsona v literárním a výtvarném životě Československa. In: Soustředné kruhy. Praha: Torst. 233-252.

Masaryk, Tomáš G. 2000 [1895]. Česká otázka. [Spisy T. G. Masaryka, sv. 6., Praha: Masarykův ústav AV ČR. 10-169]

Masaryk, Tomáš G. 2001 [1885]. Základové konkretné logiky (Třídění a soustava věd). [Praha: Masarykův ústav AV ČR, Ústav T. G. Masaryka.]

Mathesius, Vilém 1982 [1907]. Tainova kritika Shakespeara. Příspěvky k dějinám pokusů o zvědečtění literární historie. In: Vilém Mathesus. Jazyk, kultura, slovesnost. Praha: Odeon. 252-293.

Mathesius, Vilém. 1910. Dějiny literatury anglické v hlavních jejích proudech a představitelích. Část první: doba anglosaská. V Praze: nákladem vlastním – vkomisi firmy Taussig & Taussig.

Mathesius, Vilém. 1911. O potenciálnosti jevů jazykových. Věstník Královské české společnosti nauk 1911-12, třída filozoficko-historicko-jazykozpytná, č. 2, únor 1911.

Mathesius, Vilém. 1915. Dějiny literatury anglické v hlavních jejích proudech a představitelích. Část druhá: zápas o národnost. V Praze: Knihkupectví Gustava Voleského na Král. Vinohradech.

Mathesus, Vilém. 1925. Kulturní aktivismus. Anglické paralely k českému životu. Praha: Nakladatelství Gustava Voleského.

Mathesius, Vilém. 1933. Dějiny literatury anglické. Od zavedení knihtisku až po realistický román XVIII. stol. Podle přednášek univ. Prof. Dra Vil. Mathesia vydává Spolek posluchačů Filosofie Karlovy University a Studentská sekce Britské společnosti, v Praze..

Mathesius, Vilém. 1944. Pokora tvořivého ducha. Naše doba 51, 1943-1944 (51.5), únor 1944. 193-196.

Mathesius, Vilém. 1982. Kořeny mého lingvistického myšlení. In: Vilém Mathesus. Jazyk, kultura a slovesnost. Praha: Odeon.

Mathesius, Vilém. 2009. Paměti a jiné rukopisy. Praha: Karolinum.

Mukařovský, Jan. 1948 [1929]. Kapitoly z české poetiky. Díl Třetí, Máchovské studie, Praha, Svoboda. 15-165.

Mukařovský, Jan. 1991. Příklad poezie. K otázce trvalé platnosti Máchova díla. Praha: Pražská imaginace. 9-48 (ed. Milan Jankovič, Jaroslava Janáčková).

Pekař, Josef. 1990. O smyslu českých dějin. Praha: Rozmluvy.

Peroutka, Ferdinand. 1991. Jací jsme. Praha: Středočeské nakladatelství a knihkupectví. 7-124.

Schauer, Hubert Gordon. 1917. O povaze myšlenkové krise naší doby. In: A. Procházka (ed.), Spisy 1. Praha, 1917. 10-39.

Součková, Milada. 1976. The Prague Linguistic Circle: a Collagе. In: Ladislav Matějka (ed.), Sound, sign and meaning. Quinquagenary of the Prague Linguistic Circle. 1-5. (Michigan Slavic Contributions 6).

Taine, Hippolyte. 1903. William Shakespear. Přel. prof. O. Sykora. V Praze: Josef Pelcl.

Toman, Jindřich (ed.) 1994. Letters and other materials from the Moscow and Prague linguistic Circles, 1912-1945. Ann Arbor, Michigan: Michigan Slavic Publications (Cahier Roman Jakobson 1).

Toman, Jindřich. 1995. The Magic of Common Language. Jakobson, Mathesus, Trubetzkoy and the Pratur Linguistic Circle. Cambridge, M.A.: Massachusetts Institute of Technology Press.

Trubetzkoy, Nikolaj S. 1985. N. S. Trubetzkoy‘s Letters and Notes. Prepared for publ. by Roman Jakobson. 2. Auflage, Berlin; New York; Amsterdam: Mouton.

Vachek, Josef. 1982. Vilém Mathesus. In Josef Vachek (ed.), Vilém Mathesus. Jazyk, kultura slovesnost. Praha: Odeon. 455-463

Vachek, Josef. 1994. Vzpomínky českého anglisty. Praha: H&H, s. 5-86

Vachek, Josef. 2002. Prolegomena to the History of Prague School of Linguistics. In Eva Hajičová, Petr Sgall, Jiří Hana, Tomáš Hoskovec (eds.), Travaux du Cercle Linguistique de Prague 4. 3-82.

Vočadlo, Otakar. 1924. V zajetí babylonském. Německé vlivy na nás. Praha: Nakladatelství revue Nové Čechy.

Wellek, René. 1935. Dějiny českého verše“ a metody literární historie“. Listy pro umění a kritiku 4. ledna 1935, roč. II, č. 19-20. 437-445.

Wellek, René. 1965. Die Auflehnung gegen den Positivismus in der neueren europäischen Literaturwissenschaft. In: Grundbegriefe der Literaturkritik. Stuttgart – Berlin – Köln – Mainz: W. Kohlhammer. 183-199.