Грешната песен на Ваня Петкова

Елена Борисова
(Нов български университет)

Abstract

The article examines the problem of "loosing morals" in Vanya Petkova's poetry book "The Sinner" (1968).

Когато заговорим за 1968 година, първото нещо, което изниква в главата ни, са Пражката пролет и книгата с „народни" епиграми на Радой Ралин „Люти чушки". Литературата, която помним от тази година, е политически обагрена. Така е и изобщо с културата. На 21 август членките на Варшавския договор, в това число и България, окупират Чехословакия, за да възвърнат комунистическия ред. Докато чехите се изправят срещу танковете с телата си, в България Деветият световен фестивал на младежта е в своя разгар. Ето това е 1968 година.

По това време у нас стартира съвместен с Чехословакия проект – филмът „Езоп" – с участието на актьора Георги Калоянчев и режисьора Рангел Вълчанов. На 20 август, ден преди съветските войски да нахлуят в Прага, екипът на филма поставя черни знамена върху целия декор, за да се заснеме една от сцените. Сякаш тези знамена се оказват пророчески за предстоящите кръвопролития. Снимките на филма са преустановени за два дни, заради съпричастието към чешката трагедия. Самият Рангел Вълчанов с потрес и тъга си спомня тази година и казва, че никога няма да забрави този момент. Не го забравят и онези будни българи, пренебрегващи твърденията на партията, че всичко това се случва, за да бъде подкрепен чешкият народ и спасена нашата дружба с него - от посегателствата върху комунистическия идеал.

През есента на 1968 година същият този режим отново е с повишена чувствителност към свободата на словото. Немалко книги са подложени на подробна дисекция и разгром заради шизофреничните прочити на хванатата за врата критика. Тя се вкопчва във всяко съмнително произведение – разбутващо идилията на социалистическото общество – като го „заклеймява", използвайки безумни доводи. Ето как обобщено изглежда ситуацията през погледа на един от водещите ни историци на литературата от тази епоха:

„Ако тя е адмиративна или поне вежливо незаинтересувана към почерците на новата предметност (Иван Цанев с дебюта му „Седмица") и на новата античност (Иван Теофилов с „Амфитеатър"), това не означава, че същата тази критика не проявява изключителна старателност при извършването на редица наказателни операции срещу най-радикалните литературни практики през 68-а – Николай Кънчев в „Колкото синапено зърно", Ваня Петкова в „Грешница", Радой Ралин в „Люти чушки"..." (Дойнов 2009: 26)

Стихосбирката на Ваня Петкова „Грешница" е доста показателна за въпросната 1968 година. Още в началните стихове се разкрива разноликата й натура и радикалната патетика, с която си служи, когато се изразява. Тя е от хората, които с еднаква сила и плам пишат политически и еротични стихотворения, вглъбена в своя поетически свят, но с ясна представа за екзистенциалната картина на съвремието. Много хора си спомнят В. Петкова като онази „грешница", имала дързостта да пише „пошла", дори „порнографска" поезия. Някои биха я назовали и чалга. Зад изградените образи обаче се откроява протестът на човека и на неговата борба за лично пространство.

Творческият път на поетесата започва с дебютната й книга „Солени ветрове" (1965 г.), следвана от „Куршуми в пясъка" (1967 г.), „Привличане" (1967 г.), „Грешница" (1968 г.)... Разбира се, след това тя издава немалко стихосбирки, но като че ли „Грешница" се явява най-яркият синтез на поетическите й превъплъщения и затова в настоящия текст ще акцентираме върху нея.

Критиката проявява охранителната си природа почти веднага след публикацията на книгата. Макар сред разгромяващите гласове на Драган Ничев (Ничев 1969: 4) и Никола Боздуганов (Боздуганов 1969: 65) се наблюдават и позитивните реакции на Марина Тодорова (Тодорова 1976: 154), Любен Георгиев (Георгиев 1969: 188) и Огнян Сапарев (Сапарев 1972: 222).
„Хубавите стихове са се превърнали в камуфлаж на един мотив, от който прозира естетическа грозота и бягство от обществените проблеми" - коментира с разпенявено възмущение Драган Ничев. Сред подбраната китка от неласкателни слова прочитаме още: „Тя говори с гласа на незадоволената женска плът (...) и във всяко стихотворение боричкането „между плътта със плътта" е най-висш израз „най-истинската" връзка между мъжа и жената." В края на своята текстова ария Ничев изважда дидактическата палка и с нея продължава да нарежда: „През вековете българският народ е изградил своя национална етика и морал и са му органически противни разюзданите еротични излияния. Не можеш да бъдеш новатор там, където други с трясък са се провалили чрез еротичните си литературни упражнения." (Ничев 1969: 4)

„Ненаситната самка" (лирическата героиня) изглежда живее „някъде извън пространството – без координати, без обществени ангажименти и вълнения. Това е някаква егоцентричка, за която физиологичният момент в любовта е превърнат в култ." Всичките изблици на сексуални излияния на невъздържаната млада поетеса от тогавашна гледна точка могат спокойно да се назоват „разюздана порнография". Но в такъв случай, какво ли са разбирали ренесансовите мислители и хуманисти когато са апологизирали правото на свободен емоционален избор на човека или античните хора с епикурейската свобода?

Има нещо багрянинско в стиховете на В. Петкова, дотолкова, че можем да откроим придобилия нова сила женски вик в поезията. Тръгнала по вече отъпканите пътеки на своята „духовна майка", младата поетеса изненадва със смелите си попадения. Тя не се свени да отхапе от райската ябълка - „като змеица се извих/ и впих във теб уста" - с ясното съзнание, че ще бъде „изхвърлена от рая". Аскетичната и обявена за аморална поезия радикализира представа за любовта в „Грешница". „Това не е еротика, а алчност, стремеж да се изживее колкото може по-консумативно живота" – пише за нея Никола Боздуганов.

Промяната на светоусещането е видима от първата стихосбирка до „Грешница". Пристъпвайки несигурно в своята все още крехка „поетическа реалност", наивните копнежи по „непобеждаваната любов", изповедно пулсират в ранните й стихотворения - с една, все още, доверчивост:

Ще достигнем заедно
най-голямата височина,
без да се докоснем...

(„Тайна" – в Петкова 1967: 71)

Физическият контакт е пренебрегнат, но въпреки това извисяването е осъществимо. Отхвърлен, но присъстващ.
В „Грешница" не наблюдаваме ескалиране на платоничното чувство, а напротив, нещо перманентно разгражда постигнатото възвисяване:

И напразно скачаме нагоре
да опарим пръсти от звездите.
Ние просто сме ранени хора,
ние целите сме рани скрити...

Невъзможността за преживяване на онзи висш полет е предизвикала мазохистично желание за достигане на „звездите", но и осъзнаването на истината: „И аз разбирам колко съм пораснала".

Любовта у В. Петкова не се ограничава до определен субект, а ескалира до порядъка на четирите стихии: Огън, Земя, Въздух, Вода.

Огън:
Извивай се в мен (... )
Първичен, оранжев и див.
Облизвай ме лудо и лудо горена
от твоя ненаситен език,
нека с пепел остана в тревите,
но да бъда до края жена.

Земя:
Близка си ми.
Хвърлям се на тебе.(...)
Исках вярна да остана
на дърветата,
цветята и на птиците
отразени в кристала на просторите,
и да продължа несъвършената традиция...
(„Върху Земята")

Въздух:
Ще бъда все онази, с ветровете сплела
жадуващи и ненаситни бедра...
(„Такава съм")

Вода:
Приеми ме. Посрещни ме (...)
всеотдайно, голо и могъщо (...)
Нека стена във косите ти, да вия,
нека се извивам цялата...
(„Пред морето")

Напук на множеството нападки за „полова разпуснатост" поетесата продължава да дълбае в кладенеца на своята душа – защото изваждането на наяве на първичните инстинкти е част от една концепция по екзистенциално освобождаване. „Бях жена събудена от глада", споделя героинята, впускайки се в „сладки сражения между плътта със плътта", докато „ветровете с омекнали човки" кълват нейните „малки и остри гърди".

Неусетно се понасяме към една естетизирана представа за интимност с цялата природа. В съзнанието ни зазвучава стихът: „колко е хубаво да бъдеш жена", следван от описанието на възможните превъплъщения на тази женственост:

Но жена като голо крайбрежие,
да поглеждаш безпаметно всяко желание,
като прилив над теб неизбежен. (...)
да пълзят върху теб ненаситни вълни,
да те граби дъжда с пръсти локви (...)
Като кошута с опъната шия да виеш
сред брадатите храсти и борове обли (...)
Колко е хубаво да бъдеш жена
във мига на голямото сливане
и със цялата кипнала, млада земя
от преливане към преливане –
да останеш жена.

Авторката е наясно с последствията от писането си и експлицитно предизвиква своите съдници без свян, следвайки багрянинския модел:

Ето – аз съм грешница.
Казвам това, което мисля,
целувам устни, които искам (...)
Има закони измислени,
които трябва да ме унищожат.
В хиляди листове изписани
мойте присъди тежат.
Алчни ръце се протягат
към душата ми с грешни пръсти.
Безпътни нозе се надбягват
да ме разпънат на кръста.
Хиляди слънца фалшиви
изгряват, за да ме ослепят.
Заливат ме потоци диви
с лава, за да ме претопят...

В това стихотворение, дало името на самата книга, се откроява протестът на героинята, негодуванието й от потискането на свободата на нейното слово. Тя е наясно, че благополучието е придружавано от множество посегателства над съществото й. Въпреки това пряко заявява позицията си:

Но аз ще си остана грешница
сред всичките враждебни викове
и след всяка грешка
пиша стихове.

Нормалната реакция на критиката в този случай е едва ли не да анатемоса книгата, а авторката да нарече дори еретичка, за да спаси своята кожа от висшестоящите.

Неблагоразумният флирт с критиката става все по-настоятелен:
Бъди такъв какъвто си – (...)
И нито миг не се старай
в чужда роля да играеш,
и нито миг друг не играй
и не надявай чужда риза.(...)
Бъди такъв какъвто си –
отхвърлен, мразен, гладен, сит-...

За да изкристализира идеята, тя стига до обобщението, че „най голямата и трудна роля е да играеш себе си в света".
Никола Боздуганов пише за стиховете й:

„Освен, че самата тя „ще си остане грешница сред всички враждебни викове", с какво предизвикателство призовава към индивидуалност: „Бъди такъв какъвто си – непроменлив..." (...) Ще помислим, че това е апология на волята и оптимизма, и защо не, когато лирическият герой в новата й стихосбирка е зареден с пренебрежение към „алчните ръце", „фалшивите слънца" (...) Но срещу коя действителност се самосъхранява поетесата на волността и вечната жажда, езичницата и самката? Къде вижда тия „диви потоци, с лава готови да я претопят"? В социалистическото ни ежедневие или в собственото си въображение?

Идеологическата неприемливост на стихосбирката идва от една концепция вътре в комунизма (братството, съчетано със свободата), която тук е изведена като свръхзначима.

Сред цялата палитра от самооценки, неусетно в „Грешница" се натъкваме на стиха: „Омразата безкрайно ни е нужна" - още едно неподходящо изказване. В него обаче е фиксирана важна страна на ленининстко-сталинистката идеология, в която не може да се живее без да се мрази. Подобна ситуация откриваме в „Задочни репортажи за България" на Георги Марков, където човек е поставен пред избор: „Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал „Силно да любиш и мразиш!" („Ехото от студентските години" – в: Марков 1990: 12-13).

В „Грешница" любовта е оголила лицето си на физиология:

Да отидеш със жена в полето
и да я оставиш непокътната! (...)
Грях си сторил! (...)
Да отидеш със жена в полето
и жена непроменена да я върнеш,
както е била, преди да тръгне.
Ах, дано във камък се превърнеш!...

Подобни места в стихосбирката обаче се редуват с приемливи за системата политически обобщения:

Земята вече не е цяла.
Разядена от тумор и експлозии,
от гибелни огньове разтопена,
тя ражда днес последните си рози,
и се прощава с цялата вселена.
Земята е безкрайно уморена
и чудо е ако любов с любов
на пътя някъде се срещнат...

Тя (Земята) е „паднала свята икона", пълна „със жадни мадони, за любов подлудели" и „светици родили незаконни синове". Бремето, което носи, постепенно довежда до нейната гибел в лицето на гората – трагичен сигнал и за самосъхранението й чрез екстремния акт на заличаването.

Вървя през смъртта на гората.
Хрилете й мъртви падат. (...)
Тревите издъхват усмихнати,
от зелено предчувствие боли.
Цветята по стръмнините
се самоубиват от гордост. (...)
Земята се разголва ранена,
кървяща от огън и влажна.(...)
Тогава умира гората....

Ненадейно обаче стиховете изговарят самотността на героинята. „Искам да се доверя" споделя на себе си, като „вик на птица този порив/ блъска във гърдите ми криле", но „Болка будна ме гризе/ с остри зъби всеки миг".

„Нямам тайни" заявява поетесата, усещайки призванието да естетизира и едновременно да изведе профанността на Любовта, където разумът е отстъпил място на плътта, а нормативните бариери са преодолени.

Въпреки силния поетичен ореол, който се изгражда в книгата, носталгичната копнежност по миналото взема връх над опустошената от борби, с чувствата и враговете си, героиня.

Вървим. Вървят следите ни зад нас (...)
и плува в езеро от тишина
земята топла, както някога.
Било ли е това далечно някога? (...)
Подавам ти разкъсана от ласките ръка
и устни обгорели от пожарите.
Аз искам да си спомням любовта
като дете когато си играеше. (...)
И аз разбирам колко съм пораснала,
нарамвам тъжно топлата земя
и тръгвам пак на дните си през храстите,
но този път сама.

Както всеки поет и В. Петкова има свой симпатизанти сред критиците, колкото и безцеремонно да разгръща своето въображение. Техните гласове обаче зазвучават няколко години след издаването на „Грешница" – като изключим текста на Любен Георгиев през същата година.

„Нейните стихове – заявява авторът – хвърлят едно предизвикателство: в общо взето целомъдрената българска поезия, характерна със свенливия си реализъм, заговорва с първична сила една жена, търсеща в любовта не само упованието, а и насладата..."

Докато гласовете на Д. Ничев и Н. Боздуганов настояват, че „еротичните и сексуални излияния ни се поднасят с претенцията за виталност и еманципираност" и „все същата елементарност на чувствата – еднопосочни, първични...", Л. Георгиев споделя:

„Еротичното начало, с което Ваня Петкова влезе в поезията ни, е засилено, без обаче да е доведено до грубите форми на отблъскващата порнография. (...) Ваня Петкова притежава невероятната способност да ни разкрива всеки път любовната игра по новому, без нито едно повторение."

Оказваме се въвлечени в полемичен спор около стихосбирката, а Л. Георгиев иронично намигва на своите колеги:
„Винаги могат да се намерят очилати моралисти, които ще ни цитират изказвания на класиците срещу половата разпуснатост (...) Но в последно време тяхната агресивност като че спадна, тъй като им се отвори много работа – всеки роман, всяка повест (...) предлагат достатъчно и предостатъчно материал за възмущение на благородните девици. А призивите към монашеска строгост се чуват само от фейлетоните... "

Разбира се, следват Иван Спасов (Спасов 1983: 127), Огнян Сапарев (Сапарев 1972: 222), Мариана Тодорова и Стефан Коларов (Коларов 1978: 136), които периодично преразглеждат „Грешница" когато някоя от темите в нея е засегната и в новите й стихосбирки, но се изказват положително.

Сексуалната патетика определено разлайва обществеността. В „Грешница" пулсира жаждата на епохата за свобода, изведена дори по такъв оголен и плътски начин. И някак не можем да подминем въпроса: има ли стихосбирката място сред алтернативните гласове на 60-те години ? Тепърва предстоят подробни прочити на „Грешница", където ще откриваме скрити кодове и разсъждаваме върху тях. Факт е че стихосбирката е разгромена.

„В крайна сметка това са организационно-идеологически операции по санкциониране на художествените опити за постигане на поне частична автономия на литературата спрямо дискурса на властта." (Дойнов 2009: 26)

Не бихме могли да съдим това време, защото не сме го живели. Трябва да го разказваме безпристрастно и обективно, базирайки се на фактите – доколкото е възможно. Факт е, че през 1968 година книгата на Радой Ралин „Люти чушки" е изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат, защото сривала „икономическата политика на държавата". Факт е, че много от книгите са буквално затваряни за неопределено време в „затвори".

Цитирана литература

Боздуганов, Никола. 1969. Егоцентризъм и поезия. Пламък 13 (10).

Георгиев, Любен. 1969. Ваня Петкова. В: Георгиев, Любен. Млади поети. София: „Народна младеж".

Бочев, Димитър. 2009. Видимо и невидимо робство: опитът на 1968-а. В: Пламен Дойнов (съст.), 1968. Година на гневното слънце. София – между Париж и Прага. Пражката пролет и българската литература. София: „Нов български университет" и „Сиела".

Дойнов, Пламен. 2009: Хроники и граници на 1968 година. В: Пламен Дойнов (съст.), 1968. Година на гневното слънце. София – между Париж и Прага. Пражката пролет и българската литература. София: „Нов български университет" и „Сиела".

Коларов, Стефан. 1978. Самобитно дарование. Пламък 6.

Марков, Георги. 1990. Задочни репортажи за България. София: „Профиздат".

Ничев, Драган. 1969. Не новаторство – анахронизъм. Пулс 7 (4).

Петкова, Ваня. 1967. Куршуми в пясъка. София: „Народна младеж".

Петкова, Ваня. 1968. Грешница. София: „Държавно военно издателство".

Сапарев, Огнян. 1972. Бяло и черно. Септември 10.

Спасов, Иван. 1983. Моята младост свети. Пламък 3.

Тодорова, Марина. 1976. Три млади поетеси. В: Алманах „Простори" 2.

За автора

Елена Борисова е студент IV курс в бакалавърска програма „Език и литература" в Нов български университет.
Електронен адрес / E-mail: elena39789[at]abv[dot]bg