Трагическият диалог Яворов – Мина през 1910 година

Биографически етюд

Михаил Неделчев

(Департамент „Нова българистика“, Нов български университет)

Резюме

Статья является новой интерпретацией самой каноничной любовной авантюрой в блгарской литературе.

І.

Образованият читател/слушател на този биографичен етюд би се препънал, би се стъписал дори, още от заглавието. Какъв диалог Яворов-Мина през 1910 година? Та нали през тази година те не си разменят дори писма, нали през цялото това време тече двегодишният срок, уговорен от тях след съдбоносния разговор в софийската п и п и н и е р а - две години, през които няма да се виждат, да си пишат, да се опитват по какъвто и да е друг опосредствуван начин да си дават знаци един за друг? Нали нямаме запазени биографически свидетелства, че те са нарушили по някакъв начин този съвместно поет строг запрет – поне до началото на юли, когато Яворов прави опити да посети тежко болната Мина в пансиона Берк на френския атлантически бряг. И нали през първата половина на годината Мина вече е във Франция /а за Франция тя е заминала още през септември 1909 г./, в Париж, където учи в Сорбоната и придружавана от брат си Кольо радостно се отдава на разнообразието на парижкия културен живот? И когато Яворов най-после пристига във Франция за своята нова шестмесечна командировка, Мина вече е в агония и на 12 срещу 13 юли през нощта умира... Какъв ти тук диалог при това съзнателно отдалечаване един от друг, при това трагическо разминаване във времето и пространството?!

И все пак, аз настоявам точно на тази дума, в стремежа си да опиша двойния биографически сюжет от 1910...

И без да сме чели прекрасната книга на Ролан Барт “Фрагменти от един любовен дискурс”, знаем и от личния си опит, че при една насилствено прекъсната любов другият е непрекъснато наличен, ти си наистина в непрестанен диалог с него. Великата илюзия на любовта е и в това, че отсъствуващият е видим, този, с когото сме разделени, е всъщност винаги до теб, при това не само мечтан и въобразяван – а някак зрим и телесен, сякаш може да бъде докоснат и дори притежаван. Но не, ето тук вече илюзията може да бъде разрушена.

Ето така, вълнообразно, със смяната на усещанията за наличност и тотално отсъствие, се движи този диалог. Но той наистина е извънредно активен, интензивен диалог. И още по-мощна е неговата интензивност, когато раздялата е самоналожена и от двамата, когато и двамата познават страданието на другия, когато не само единият е потърпевш от това отдалечаване.

Впрочем, точно така строи Михаил Кремен трите глави от своето повествование в първата част на “Романът на Яворов”, носещи интересуващия ни сюжет: “Змейнова сватба”, “Смъртта на Мина” и “Парижкият дневник и “В полите на Витоша”. Ето, Мина пътува с брат си с влака за Париж, мярва се станцията Нанси – та това е градът, така свързан с нейния любим Яворов. В съзнанието на Мина непрекъснато звучат словата от стихотворенията и писмата на Яворов. Връща се тя отново и отново към фаталната им среща в Пипиниерата, наистина отново и отново повтаря своите и неговите реплики; прибавя нови, осмисля дадения обет. Но в същата активна позиция е и Яворов – независимо от така поглъщащата го работа в театъра през първата половина на 1910 г., от гражданските вълнения на писателите от “Мисъл” и на техния нов приятел д-р Кръстьо Раковски около техния протест срещу доминирания от С. С. Бобчев и руски черносотници Славянски събор в София. /В поредицата от протестни публикации е уводната статия на Яворов във в. “Камбана” от 16 юни със заглавие “Македония и Славянски събор”. Тази статия бе “забравена” и невключена в инак пълните събрани съчинения на поета от социалистическия период – нейната антиимперска същност стряскаше апологетите на новата съветска комунистическа империя. Та, независимо от тези така поглъщащи човека мъжки занимания, вътрешният диалог на Яворов с Мина – всичко наоколо му напомня непрестанно за нея – също е непресекващ. И тук се прибавят все нови и нови реплики – само потокът на свързаните с нея стихотворни цикли е пресекнал. Яворов вече е направил и издал своята окончателна, представителна книга с “отбрани стихотворения”, реализирал е тук своята идеология на единствената книга. (вж. по този въпрос текста ми “Подир сто лета” от в. “Култура”).

Без да приемаме едно към едно белетризациите на Михаил Кремен, трябва да кажем, че и двамата очевидно не спазват докрай поетото общо задължение за блокиране на любовния диалог. Припомням знаменития пасаж от писмото на Яворов до Мина от 9 юни 1909 г., където е формулиран окончателно взаимният запрет: “От денят, в който един от нас напусне София, ние трябва да престанем да съществуваме един за друг. Аз те моля, оттогава нататък никога да не ми пишеш, като същевременно те предупреждавам, че и да би ми писала, няма да получиш отговор. Това ще бъде едно голямо добро и за двама ни /.../ Нека всеки от нас се чувства свободен. И който през тия две години спаси някакъв остатък от “любовта” си, нека се намери , на 18 юни 1911 година, 8 ½ ч. веч., в Пипиниерата, на същото място , дето приказвахме снощи. Не се ли яви втори, нека дошлият не го чака дълго и нека му пожелае в душата си щастие. Кълна се в тебе, аз няма да променя и ще изпълня до последна буква това условие!” Но точно една година по-късно Яворов нарушава обета и усилно се стреми към Мина, към санаториума в Берк. Сюжетът добива ускорение, върви към трагическата си развръзка. Мина умира, без Яворов да успее да я види жива отново. Така днес отбелязваме не само сто години от издаването на “Подир сенките на облаците”, но и траурното събитие един век от смъртта на Мина, точно в тези дни на юли.

И точно тук се случва най-парадоксалното: диалогът не само не секва, но и post mortem на единия от любещите се той добива нови измерения, звучи още по-драматично, изразява се във важни текстове на Яворов – неговия “Философско-поетически дневник”, многобройни писма и драмата “В полите на Витоша”. Смъртта на единия също не е окончателна раздяла. Смъртта сякаш ги свързва още по-силно. Нещо повече: именно това е окончателно. И траурното събитие поражда едно съдбоносно за българската литературна история решение: именно смъртта на Мина е повода Яворов да обяви отказа си от писане на поезия, да заяви, че след преживяното поезията е загубила смисъл за него, не е в състояние вече да го изразява. И е време да обърнем внимание точно сега, сто години по-късно, на величието на този отказ.

Но нека се вгледаме и в причинителя на смъртта на Мина, в тази нейна болка в стомаха, която я мъчи месец след месец, в този неин загадъчен Peritonite des jeunnes filles /перитонит на младото момиче/, една диагноза, която звучи по-скоро образно и към която френските лекари по-късно прибавят още една възможна диагноза: “туберкулозен менингит”. Ние , мъжете, се страхуваме да се вгледаме в болестите, но литературоведките поправят тази слабост. Така в книгата си “Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история” /2002 г./, в главата за любовните триъгълници, Миглена Николчина пише в пасажа за триъгълника Яворов между Мина и Лора следното: “Около Яворов се концентрира и филтрира трагизмът: Мина умира от самото си неземно съвършенство, креещ ангеличен цвят, недокоснат от сексуална гнъс; Лора умира от екстремностите на страстна плът и като призрак лек повлича поета със себе си”. В този пасаж, независимо от афирмативната интонация, има лека ирония към литературноисторическите схеми. Защото на следващата страница се прибавя крайно неочаквано: “в тези геометрии, където мъжко-женските йерархии се припокриват с йерархиите на жанровете и на отношенията творец-творение, трудно може да се намери място за сюжети като аборта на Мина, който навярно утежнява състоянието й”. В свой кратък текст, четен на конференция и със заглавие “Романовостта на Яворов”, колегата от Нов български университет Биляна Курташева също пише за тази наша готовност да четем тази трагедия през мъжкото възприятие: “Склонни сме например да възприемаме смъртта на Мина през очите на Яворов, през високата, обезплътена , почти мистична стилистика на неговия философско-поетичен дневник. Но тази смърт има и друго лице, по-прозаично и по-ужасно, агонията и е изказана и през други езици.” И прибавя под линия по повод евентуалната неспособност на родителите да “разберат сериозността на положението”: “Или много добре го разбират, но искат да го потулят и обезопасят”, като е цитирано и твърдението на Миглена Николчина за “аборта на Мина”. Под ръководството на Биляна Курташева, студентката от НБУ Елена Борисова представи на нашата конференция за 1910 г. текста си “Една епистоларна трагедия: агонията на Мина Тодорова в писмата от 1910 г.”. И тук вече е очертана изследователска задача, вече съвсем близка до вътрешната тема на нашия етюд: ”Задачата на настоящия текст обаче не е да разгърне историята на писмото, а да проследи кореспонденцията на Пейо Яворов и Мина Тодорова от 1910 година. И то не помежду им, а всеки от тях – до друг адресат, до когото отправя думи, свързани с любовта на поета и девойката.” И отново Елена Борисова е вгледана предимно в страданието, в болестта на Мина.

Нека възприемем изреченото от Миглена Николчина не само като една биографическа хипотеза, но и в един образен смисъл. Т.е., абортиран е не само и не толкова някакъв (евентуален) конкретен плод на физическия любовен акт.

(Ако е имало такъв, то той чувствително проблематизира досегашния утвърден образ на Мина в цялата тази история.) Смъртта на Мина идва и защото е направен опит да бъде абортирана самата любов. Това предопределя продължителното физическо страдание на най-деликатните и сакрални области на тялото на жената. Така тази смърт е най-крайният и най-трагически момент от диалога Яворов-Мина през 1910 г. Но кой може да измери кое е “най-крайно” и “най-силно” в този общ, единен трагически биографичен сюжет?

В диалогично напрегнатите текстове на Яворов от втората половина на 1910 година е вграден и гласът на Мина, възпроизведени са жестовете й. Най-красивото прощаване с любимата в българската литература, прощаване в някаква степен останало езотерично!

Целият Философско-поетически дневник, писан трескаво в дните след смъртта и погребението на Мина, между бденията на гроба й в Бианкур и беседите с брата на Мина Кольо, е едно обръщение към Мина, един неин синтетичен портрет, едно изповядване в любов.

Ето неговото Н а ч а л о:

“И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам, да живея! Тук е великата мистерия на съдбата.

Ти ме попита веднъж, защо те любя.

И аз не знаех защо.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.

И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеях за тебе.

Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.

Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял някога.

Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото.”

И по-нататък:

“Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава... Тя беше дошла само за това, - тя, мина. М и н а.”

И още:

“И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен.

И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва.

/.../ То беше денят Благовещение.

Блага вест я нарекох аз в своя живот.”

Би трябвало да възпроизведа тук целия неканоничен и наистина сякаш непредназначен за печат текст, за да проследим това редуване на “ти” и “тя”. С тази уникална творба Яворов наистина излиза извън жанрови системи, бих казал дори извън литературата. Но и не трябва да четем тези страници единствено като свидетелство за психологическо освобождаване от едно трагическо състояние на духа. Днес, след сто години, наистина разбираме, че поетът е трябвало да напусне мерената реч от гениалните си стихотворения, че е трябвало да твори нови форми и изразни средства, за да въплъти любовта си – няма да кажа “погубена”, защото един такъв текст е самата любов в неин удивителен синтез.

Не трябва да се подвеждаме в посоката на биографически буквализъм, когато следим мотива “не те погледнах с очите на мъж”. Тази формула просто означава, че Мина е било гледана по съвършено друг начин в сравнение с гледането на всички останали прекрасни жени. Че е била докосвана с емоция, която е превръщала и любовното проникване в най-висше слияние на душите.

И тук сме длъжни да разсеем една литературноисторическа илюзия, наложила се след като Яворов пренарежда в 1914 г. предсмъртно “Подир сенките на облаците” и преназовава част от стихотворенията си. Илюзията е в това, че серафическите, светлите стихотворения се свързват с фигурата на Мина, а “знойните”, тъмно-еротическите, носещи и обвинения в плътски-обсебващата роля на жената в битието на мъжа – с личността на Лора. Естествено, голямо насилие и буквализъм би било да търсим навсякъде конкретно биографическа и автобиографическа основа. В тази поезия образите на жената са вътрешно противоречиви и многообразни. Не се възпроизвеждат един-единствен или два типажа, още по-малко една индивидуалност, едно единствено любовно поведение. И все пак, ако има мощно женско присъствие – това е Мина, единствено Мина. Няма корпус от стихотворения, свързани с Лора. Безсмислица е противопоставянето на “Минини” срещу “Лорини” стихотворения. Безсмислица е и въобще “разпределянето” на по-ранни Яворови стихотворения върху други жени. Мина и само Мина.

Най-голямото доказателство за това е, че след смъртта на Мина Яворов прави наистина ритуален отказ от писане на стихотворения, на поезия. Или по-точно: пише едно единствено, прощално стихотворение, което някак остава извън литературоведското внимание.

Ето това наистина п о с л е д н о Яворово стихотворение:

Невинност свята – орхидея

На звездни самоти...

Иди,мечта, иди при нея, -

Идете, хиляди мечти!

И нека в нейната обител

най-смелата от вас

замести ангела-хранител:

да бди тревожно всеки час.

И там – смирени монахини

с наведени очи –

богослужете дни, години:

сред благовонност и мечти...

Иди, мечта – мечти, носете

Сняг – лилии в ръце...

На макът кървав цветовете

остават в моето сърце!

(Стихотворението остава непубликувано приживе; то очевидно е и тематично и генетически свързано с философско-поетическия дневник; за пръв път го публикува Михаил Арнаудов в своята книга за Яворов от 1934 г. – по запазен от Александър Паскалев препис.)

Това стихотворение е не само последно, то е наистина и уникално в творчеството на Яворов със своя характер на своеобразен компендиум на образността от тази поезия. Но най-вече с жеста на окончателност, със самата пространствена конфигурация към отвъдното, която се гради тук, както и с клетвената единственост на цветния образ от поантата. Но за всички това след малко, на финала на този етюд.

Преди това – няколко думи за отказа от поезия. Яворов наистина го прави и чрез Дневник-а, и чрез стихотворението “Невинност свята – орхидея”, но и чрез много пасажи в свои писма до приятели и литературни съмишленици ритуално и пределно видимо. Странно е само, че някак литературната история не го е запомнила. Яворов свидетелствува за самия себе си: повече не съм поет, занапред няма да пиша поезия. И наистина престава да го прави. Смъртта на Мина е трагическият предел във възможността и творческото удоволствие да се изрази в поезия любовта, единствената любов, да се постави тя в сърцевината на битието и да се противопостави на смъртта. Но всичко това вече е направено с “Подир сенките на облаците” и Мина е вградена в тази велика книга. Въплътеното не може да бъде нито продължено, нито направено още един или много пъти. Затова: дотук с поезията, ще се търсят нови жанрове, нови способи за себеизразяване. И най-вече в драмата, също евентуално и в прозата. Но “В полите на Витоша” отново ще бъде вградена Мина, този път трагедията ще бъде “обективирана”.

Едно от най-силните свидетелства за ритуалния отказ от поезията е в писмо до Боян Пенев от 10/23 септември 1910 г., все още от Париж:

“Стиховете ме отвращават почти. В тях човек не може да каже всичко, ако не е принуден и да престоря всичко. (Впрочем, още като пиша това, аз чувствувам, че смесвам две неща, които не трябва да се смесват.) Работата е, че аз имам нужда да се изкажа по-напълно и по-ясно. И за това трябва да подиря друг жанр. Но моите страдания са толкова реални, че никакво тяхно художествено въплъщение не може да ме удовлетвори.”

ІІ.

Движим се във втората част на този етюд, съвсем близо до текстовете, до образната тъкан на стихотворните творби. По необходимост каталогизираме, изброяваме, трупаме…

Връщаме се към последното Яворово стихотворение “Невинност свята-орхидея”. Веднага, още при първо четене, можем да отделим няколко ключови образа: “Невинност свята”, “орхидея”, “звездни самоти”, “мечта\мечти”, “ангел-хранител”, “сняг-лилии”. И естествено “макът кървав” в “моето сърце”! Наистина имаме усещането за нещо вторично спрямо цялата Яворова поезия; това стихотворение се възправя срещу нея, съотнася се към огромния корпус на “Подир сенките на облаците” като едно към едно – някак смислово равноправно, независимо от разликата в обемите. В “Невинност свята-орхидея” имаме обобщение и сложна трансформация на ключови образи; осъществено е чрез преобръщане финално затваряне на смислите.

“Иди мечта, иди при нея…” – подобно на образите и конструкциите от “Песен на песента ми”, на толкова стихотворения с образа на “душата”, а и на други подобни стихотворения с образи на някакво алтер его, на някаква идеална същност на поетовата личност, обособена, отделена, тук това е мечтата, мечтите. А мечтата, това тук е всъщност вече завършената, някак а-биографична, капсулирана любов, изпратена окончателно в нейната “обител”, в отвъдното и идеално пространство. И всичко това е една могъща трансформация, метаморфоза, преображение.

Нека сега направим един преглед на първичното битие на ключовите образи от “Невинност свята-орхидея” в Яворовата поезия. Например разнотипните употреби на образа на ангела, но паралелно и с други образи. Ето финалът на “Блян”:

И дебном ангел тих ще угаси

звездите в модри небеса

Ангелът ще бъде не само ангел-хранител на любовта, но и самата любима, например в “Пред щастието”:

Пред мене ангел ще предстанеш, -

о щастие и радост -

о щастие и радост на всегда.

Тук, в това стихотворение намираме една ранна модификация на образа от поантата на последното стихотворение, на стихотворението-отказ от поезията (припомням: “ти – кървав цвят на любовта”). Конструкцията “любовта остава в сърцето като рана” откриваме и в стихотворението “Затмение” (чиито смислов център е стихът “моята любов ти днес уби”):

Заслужва тя, в прегръдките на гроба,

помена с добро: тя бе кристал

от чистота. Заслужва тя без злоба

спомена в сърце – и той ще тлей

в сърцето ти, навеки люта рана…

А по-горе откриваме и един синонимен образ на “любов-мечта”; това е умрялата, заспалата любов-мечта, убита и отречена, отхвърлена:

Тя сякаш спи заспала под воала

на лазурния си майски блян…

В “Не си виновна ти” смисълът е още по-конкретно близък до употребите в “Невинност свята-орхидея”:

От тебе исках аз да бъдеш огледало

На моята мечта сред ясна самота

И още: “прашните мечти”, “хладен блян”, “моя снежен сън” и “ледени мечти”. И в предишни стихотворения срещаме (“огън-рана”, “прах-земя”, “живота-път”), и тук, в “Не си виновна ти”, ни връхлитат (“прах-земя”, “радост-горестта”) предпочитани сдвоени образи, каквито отново помним от последното стихотворение – “невиност свята-орхидея”, “сняг-лилии”.

Продължаваме с този преглед на предшествуващите ключови образи. На “звездни самоти” в “Демон” съответства “горда самота\в призвездния предел”.

В “Благовещение”:

Прохладен лъх на ангелско крило

           о ангел, о дете,

завирен лъх от ангелско крило

          Душата ми бленува и мълчи

“Ще дойдеш ти”: “спасител-ден”

Естествена е наситеността с близки образи в “Пръстен с опал”: “мечтата ти е очарована робиня\на моята душа, която те зове”; “в съня на твоите шестнадесет години\душа те възжела и похити”; “заря-невинност всепобедна”; “слияние в един вълшебен блян”. В стихотворението “Обичам те”: “като на ангела сънят”. В “Не бой се и ела”: “тъмни самоти”, “леден мраз”. Още по-силен акцент в “Проклятие”:

Душата ми, жена, душата ми бе храм

На смелите мечти и светли вдъхновения.

Разбира се, в “Две хубави очи”: “душата на ангел и демон”. И последно от този бърз преглед, от “Ще бъдеш в бяло”:

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина

И като ангел в бяло облекло.

Най-малко тринадесет (13) стихотворения са включени в този интертекст. И то всред най-значимите Яворови творби, наистина от циклите на\за Мина. При създаването на “Невинност свята-орхидея” е проявена не само особената, твърде специфична поетова памет за собствена поезия, но са извършени наистина и съвсем съзнателни радикални трансформации на образи, мотиви и други смислови цялости.

И най-важната, основната, тази, която символизира окончателността, отказа, затварянето: гигантското преобръщане на основната пространствена мегаконструкция в тази поезия…

В множество стихотворения от “Безсъници” и “Прозрения” лирическият Аз, мъжкият персонаж от любовния диалог, е положен в призвездните пространства на мраз и самота, и един от моментите на трагизъм е в невъзможността женският персонаж (с различни основания) да го последва, също да пребивава там, в отвъдните селения, в постигнатото след прозренията. Сега, в “Невинност свята-орхидея”, местата, ролите са разменени, гледната точка вече е “отдолу”. Аз-мъжът остава в битовото, всекидневното пространство; той е радикално отелесен, кърваво-видим именно след смъртта на любимата. А тя е в пространствата на “звездни самоти”, където е окончателно изпратена на вечно съхранение и любовта-мечта. А в тукашното, в предметно-телесното:

На макът кървав цветовете

остават в моето сърце!

Всичко това не е поредна реализация на общия декадентски мит за мъртвото момиче (трагическата лирическа поема “Офелия” на Артур Рембо), за мъртвата любима, мъртвата принцеса, царица, намерил израз в толкова творби на българската поезия – например “Regina mortua”, 1909 година, на Теодор Траянов. С «Невинност свята-орхидея» Яворовият общ лирически сюжет внезапно и трагически завършва и тук наистина имаме и съвсем конкретна биографическа основа. Сюжетът е личен, уникален, единствен – особено с този финал.

И все пак, наистина ли това е последното стихотворение?

В предсмъртната си година, между 30 ноември 1913 и 16 октомври 1914 година Яворов декларира едно свое наистина последно свръх-задължение: да създаде в памет на Лора стихотворна сбирка «книга за Нея”, един цикъл сонети под надслов “Некролог”, както свидетелства Асен Златаров. Но този проект не само не се реализира, той просто не може да се осъществи; той е не само от един друг сюжет, изискващ съвсем друг разказ. Той също е отвъд поезията. И по-конкретно реализацията му е минималистична, частична: това е пренареждането на “Подир сенките на облаците” от 1914 година, преименуването на “Стон” в “На Лора” и поставянето на датата от Драгалевския манастир отдолу, написването на общото посвещение също за Лора върху контра-титулна страница на редактирания екземпляр. Проблемът е, че самата книга с “отбрани стихотворения” вече е наистина от предишен живот, че след ритуалния отказ от писане на поезия (след смъртта на Мина) е настъпило отчуждение от собственото творчество (след смъртта на Лора), т.е. процесът е двустепенен. Издателят, приятелят Александър Паскалев свидетелствува: “Когато, вече ослепял, той прочиташе “Подир сенките на облаците”, за да я приготви за послесмъртно издание, каза ми при една разходка по “Цар Освободител”, че сбирката му правела впечатление на красива роза, която обаче е изгубила аромата си. Това вече бяха моменти, когато сътворената красота през минал живот беше далеч от твореца си, разбил същия този живот.”

Диалогът Яворов-Мина от 1910 г. е един от същностните сюжети в общите индивидуални и колективни усилия за съграждането на голямата социокултурна фигура на Яворовата литературна личност.

14 юли – 12 август 2010 г.

София

За автора

Михаил Неделчев е почетен професор на НБУ. Преподава история на българската литература и култура през ХХ век.

Електронен адрес / E-mail: mnedeltchev[at]nbu[dot]bg