Градът

Мария Огойска

(Департамент „Нова българистика“, Нов български университет)

Предпочиташ да го наричаш Константинопол, заради класическото образование, заради Вселенските събори, заради речите на свети Йоан Златоуст, заради порфирността, заради тържеството на православието...

И не се събуваш, за да влезеш в джамия(та), дори в най-голямата, дори в най-красивата, дори в най-мраморната. Колкото и да те подканят. Даже ти става неловко от собствената ти категоричност. В същото време си вгледан в рисунъка и шевиците на килимите, в дърворезбата на решетките, ограждащи молитвения дом от светското, в джезветата и лъжичките за захар дори. И тази вгледаност те прави желано-зависим.

Тъй или инак, ти бидейки вече тук, свободен пилигрим от който и да е век, си очевидно подчинен на телесния стремеж към Града, който вече те има.

Тук си, в сегашното. В този кръгъл час призовават минаващите покрай теб, да се отправят за молитва (толкова много вярващи!). В техния Истамбул, в нашия ЦариГрад.

Този Град, с неговата мощ да те прилепи и подчини към детайла, да се вгледаш в напълно пропускани другаде или пък дори дразнещи подробности – улеи встрани до тротоарите, забрадени жени, насядали по същите тези тротоари, да чепкат вълна (в 21 век!); да добиеш сладострастното желание за вкусване на всичко, което може да се види, вземе, и опита (маслини, пастърма и фурми, пържени скариди или гюзлеме – ей така, на чаршията (!), което никъде другаде не би си позволил).

Градът, където даже усещането за милионите движещи се хора, които те обгръщат, е органично, и някак не те дразни, дори го желаеш.

Този Град - искаш да го имаш с всичките му времена, в целия му разкош, в цялото му преизобилие.

Думата беше хабитуално. Като ритуално за хора.

Озовал се из улиците му, ритъма му те поема, усещаш през кръвоносната си система, че всичките му живи и неживи чаркове работят. И тази тръпка те зарежда. Защото трябва да си с неговия ритъм.

Разбира се, можеш само да седиш и единствено да наблюдаваш разстилащия се пред погледа ти морски Босфор, изпълнен с малки, с по-големи, с всякакви кораби, лодки, танкери, яхти, гемии и... И знаеш, че можеш да стоиш там през цялото време и просто да съзерцаваш, да обгръщаш с поглед този кипеж, човешката активност, увлечена около водите.

И да очакваш Гълъба на Мохамед. С огромното око, насочено към теб, хипнотично, поглъщащо. Не око, а кълбо... и смален влетяваш, поет от тази чужда орбита.

Оттатък е морето, а отсам е Градът-море. Не море, а пълнотата на света.

Подпрял глава на ръцете си, на терасата на хотела, поклащаш се, а то е приятната колебливост на желанието накъде – дали не изнесен към водите, обветрен, показан цял срещу Кулата на девицата; дали не из градините на удобните  – казват –истанбулски къщи, с разперени балкони, с прозорци от разноцветни стъкла и фонтани насред закътани във вътрешното, между дървета, беседки (онези лениви места за „женски” занимания); дали не пред „Гюл джами”, насред празника на света Теодосия и майското излишество от рози – нейните цветя; дали не плаващ към островите; дали не в „Чемберли таш” между плюш и наргилета, сред упойващи чайове, тютюни и турско кафе.

Градът и неизбежните изброявания.

Иска ти се поне за ден да си Мери Монтегю, при мисията й в Истанбул, и да дочуеш как се говори в къщата й, където „конярите са араби, лакеите – французи, англичани и германци, бавачката - арменка, домашните прислужници - рускини, половин дузина други – гърци, домакинът – италианец, еничарите – турци”. И да почувстваш смесването на езиците, но не като наказание, а като дар. Да си известèн за специалния, естествено любовен, шифър, толкова нужен на място, където всеки, дори децата, би могъл да те разбере на няколко езика. И така да можеш да разчетеш посланието, ако извадиш перла – „ти си най-красивата!”, ако пък е нарцис - „намери лек за страстта ми!”, или пък е къс хартия  – „крея непрестанно!”, а канела – „цялото ми богатство е твое!”, грозде - „очи мои!”, и послепис – пипер – „Изпрати ми отговор!”.

Този Град и особената му дарба на часа да отгатва желанията ти!

Да си ритуално подготвен за онази нагласа към настоящия живот - чувствена, плътска, хармонична на Града с 365-те църкви; 500-те фонтана и хилядите фенери!

Да си приведен в градините на „Бейлейрбай сарай”, досами водите на Златния рог!

Да си разтреперан от разтърсващия патос на изобличаващия расоносец в „Света София”!

Да си извисен оттатък в/над Града, стъпил на азиатския бряг, и с поглед към топлите проливи!

Този Град, наистина приказен, преизобилен, мощен, наситен с енергии, сластен, той те кара да го желаеш, да го преброждаш, да го сънуваш...

За автора

Мария Огойска е асистент в НБУ. Преподава история на идеите.

Електронен адрес: mogoyska[at]yahoo[dot]com