Мистификацията — (вече само? литературна игра

(Възрожденската и постмодерната мистификация в чешката литература – генезис и мотивации)

Анжелина Пенчева

(Филологически факултет, Югозападен университет "Неофит Рилски" – Благоевград)

Резюме / Abstract

Referát probírá v diachronickém plánu příčiny a motivace zrodu literárních mystifikací v Čechách, a také jejich místo v systému ideologií a společenských procesů v českých zemích, hlavně v období Obrození. Jsou předvedeny a komentovány některé důležitější teoretické koncepty jak o literární mystifikaci vůbec, jako o svérázném žánru, tak o obrozenských mystifikacích jako o specifickém historickém a sociálně motivovaném konstruktu. Nakonec se referát zaobírá i dnešním boomem textů-mystifikací v české próze, předkládá nejoriginálnější z nich a dokládá závěr, že je dnes už mystifikace pouze postmoderní literární hrou.

Преди да премина към същинския предмет на настоящия текст, задължително се налага да уточня рамките на понятието „мистификация", с които ще се борави в него. На първо място, ще става въпрос само за литературни мистификации, но и това определение е твърде широко. Първоначалното ми намерение да предложа тук като работна или помощна една от многобройните разпространени дефиниции на литературната мистификация се сблъска с невъзможността да съотнеса която и да било от познатите ми дефиниции с разнородността и диахронната изменчивост на явлението. Ето няколко бегли илюстрации. В своята монография „Пътищата на стилизацията" (Merhaut 1994) Лубош Мерхаут интерпретира мистификацията като вид литературна стилизация, но в същото време, отъждествявайки я със „загадката, примамката и измамността", с „илюзивността", с фикцията като такава, вижда в нея иманентна и неотделима страна във всички „естетически функциониращи неща", в динамиката на всички човешки действия и дори във възприемането на света изобщо с неговата релативност и нарушеност (Merhaut 1994: 133). „Мистификацията - твърди Мерхаут - не произлиза само от външния натиск на контекста, но и от същността на естетическото отношение към действителността, което абсолютизира известни възможности на естетическия знак. Нейната фалшивост е също тъй относителна, както фалшивостта на изкуството изобщо, както критериите за правдивост в изкуството, както опозицията между комуникативната фикция и литературната фикция." (Merhaut 1994: 134). Вижда се, че става въпрос за едно твърде уедрено схващане за мистификацията, което не позволява да я отграничим от редица други литературни феномени. Мистификацията Е всичко, изброено от Мерхаут, НО тя има И свои специфични и повече или по-малко облигаторни характеристики. Като такава характеристика принципно се изтъква наличието на намерение (да измамиш/излъжеш), елементът на "неистинност" (извънестетическа, естетическа, фикция, изопачаване, безсмислица...). Или, обобщено: наличие на умисъл да бъде представено едно нереално събитие за реално, според Ян Мукаржовски - "без намерението да деформираш действията на слушателя" (цитирано по Merhaut 1994:135), като на последното твърдение все пак би могло да се опонира в известна степен. Мерхаут цитира и друга разпространена дефиниция на литературната мистификация - "обществено мотивиран фалшификат". Тази дефиниция обаче има стеснен и исторически ограничен смисъл (добре познат от миналото на славянските литератури), който не може да покрие съвременните прояви на явлението. В кратките си наблюдения над феномена мистификация авторът, естествено, се спира и на възрожденската му хипостаза, която оценява като "един от формотворните елементи в развитието на възрожденската епоха" (Merhaut 1994: 138), но, в духа на Вл. Мацура (вж. по-нататък), не се ограничава с констатацията за "обществената мотивираност" на прочутите чешки възрожденски мистификации (най-вече Зеленохорския и Краловедворския ръкописи), а вижда в тях и проява на игровост, отражение на промените в игровите фактори в обществения живот, изява на осъзнаващия се индивидуален субект и средство този субект да противостои на колективистичния диктат и мощния стремеж за "набавяне на реалност" (Данова 2008, със застраховката, че в контекста на нейното изследване вероятно този термин има друг, може би дори противоположен, смисъл).

Би ми се искало да използвам случая да актуализирам, или по-точно да осветя, един текст на проф. Боян Ничев, като че ли незаслужено поизгубен сред голямото множество искрящи креативни находки и инвенции в научната продукция на този забележителен учен славист. Запознах се с въпросния текст, посветен именно на литературните мистификации и на тяхната типология в историята на славянските литератури, преди повече от десет години. Текстът ми направи силно впечатление, но понеже тогава не се съотнасяше пряко с научните ми занимания, не си дадох труда да си отбележа библиографските му данни. За съжаление и досега не ми се е отдало да идентифицирам местонахождението му. Затова пък разполагам с машинописен текст по същата тема с ръкописни "приписки", доразвиващи разсъжденията, от архива на проф. Ничев, който ми бе предоставен любезно от съпругата му. Текстът очевидно е бил замислен като част от по-обширен труд, затова няма и заглавие. Поемам риска да бъда обвинена в "мистификационно цитиране", за да изложа накратко приносното виждане на Б. Ничев за своеобразния литературен феномен на мистификацията. Още повече, че авторът базира разсъжденията си върху материал от славянските Възраждания - по-точно южнославянските, но изводите могат да се проецират и върху Чешкото възраждане.

И така, Б. Ничев предлага една крайно опростена, формална дефиниция на мистификацията: "явление, обратно на плагиата, тоест опит да се припише на другиго свое литературно дело". Поне за славянската литературна история той вижда генезиса на мистификацията в граничната ситуация на преход от фолклор към литература с характерната нестабилност на авторската институция (дори може да се твърди, че мистификацията е въплъщение на "нестабилността на авторския статут"). Ничев различава три етапа в историята на явлението:

Първи етап: "спонтанна мистификация", гореизброените характеристики плюс търговски аспект - да бъде привлечен читателят. Този тип мистификация съществува и днес.

Втори етап: "романтична мистификация", мотивирана национално-патриотично, с определено културно предназначение и литературен адресат (например мистификацията на Вацлав Ханка, адресирана към научния славистичен свят.

Трети етап: европейската мистификация от ХVІІ и ХVІІІ век. Тук и лексиката, и граматиката са еднородни, литературни. Героят се представя за автор в името на автентичността.

Б. Ничев поставя и въпроса за точната локализация на мистификацията сред литературните форми: дали тя е жанр, форма на литературна връзка (вид междутекстовост), литературна практика или литературен стилистично-технически похват.

Мистификацията като начин за балансиране между художествената и житейската истина има твърде интересни прояви и, ако може да се каже така (с отчитане все пак на негативния оценъчен модус, придружавал дълго време явлението) - високи постижения в историята на чешката култура и общество. Известно е, че Вл. Мацура я нарежда сред „белезите на генезиса", т. е. сред конституиращите знаци на Чешкото възраждане. Поради няколкото прословути чешки мистификационни "афери" от онази епоха в по-ново време преобладава митът, че възрожденските чешки мистификации са били продиктувани изключително от социално-културни мотиви, т. е. създателите им са ги възприемали като много сериозно дело и игровият момент им е бил чужд. Мацура прави важен пробив в тази повърхностна концепция. Той обвързва появата на мистификациите от възрожденски тип именно с игровия аспект на тогавашното общество; игровите аспекти са присъщи на културата изобщо, а "ироничното осъзнаване на чешката култура като игра е всъщност опаката страна на нейното осъзнаване като проекция на определен идеал", "игровостта" и "сериозността" не са взаимоизключващи се категории в плана на културата (Macura 1983:121-122). "Играенето" на "напълно развита култура на един напълно развит социален организъм" (каквито все още не е имало и не е могло да има - това е според Мацура ядрото на игровия характер на Чешкото национално възраждане) е било осъзнавано и тематизирано от големите възрожденци, за което свидетелстват цитираните от Мацура техни писма.

Мистификацията винаги е била особено (може да се каже дори - свръх мяра) любима литературна игра в Чехия, следи от нея се откриват из цялата чешка литературна култура. Прочута и уникална по рода си мистификация, "мистификация със смъртно сериозно лице" (Hemelíková 1997:96), която не остава само в рамките на литературата, е Цимърмановият театър и текстовете на Яра Цимърман.

Защо именно днес наблюдаваме явна активизация на този модел? Може би защото поради историческите си конкретизации мистификацията, която поначало кореспондира с проблема за истината и лъжата, за правдата и правдивостта, е свързана с общата социална и историческа среда. Но мистификацията импонира и на постмодерното литературно време, защото е игра с текста и игра с традицията. Според А. Бурова мистификациите са "идеалното - потенциално безкрайно - пространство за разполагане на днешните литературоведски нагласи" (Бурова 2000: 8). Според Л. Махала пък силният афинитет към този жанр освен постмодерния импулс може би е още една реакция на култа към автентичното и достоверното, избуял след 1989 г. (Machala 2001:789).

В съвсем недалечното минало мистификацията (като писане под чуждо име) бе все още и социално явление - начин да се даде възможност на дисидентите да продължават да пишат. Днес, когато чешката литература е освободена от обществени ангажименти, литературната мистификация е просто една искряща от находчивост текстова игра.

Тя е един от предпочитаните похвати в прозата на Иржи Кратохвил. Така например в "Нощно танго" един от героите се "оказва" човекът, уредил спасяването на Алексей, наследника на руския трон, и на сестра му Мария, от болшевишкия разстрел. Самият спасител е всъщност манекен, робот, направен по модела на войник от наказателната рота, който се казва... Имре Наги; след спасяването на престолонаследниците манекенът се връща в Унгария, а истинският Имре Наги променя личността си, преселва се в Америка и днес е един от тамошната финансова олигархия, и същевременно тайният спонсор, благодарение на когото продължава да съществува американската комунистическа партия. При това фалшификатът е безсмъртен, той не може да бъде убит. В Кратохвиловата мистификация хората от болшевишката наказателна рота също извършват мистификация, за да прикрият престъпната си небрежност - те заявяват, че са изгорили двете деца отделно и че са пръснали праха им по цял Сибир, за да символизират окончателната смърт на царизма.

Но Иржи Кратохвил не само създава текстови мистификации на важни исторически събития (нека отбележим, че игривостта на този тип мистификация при него е съвсем очевидна, карнавална); по-сериозната мистификация в прозите му е абсолютната убеденост на авторския субект, която той желае да внуши и на читателя, че историята, или поне европейската история на ХХ век, се състои от всевъзможни мистификации, подмени, акции на поставени лица:

Името на този човек никога не се бе появявало никъде, нито пък ще се появи в бъдеще. Лицето му никога не бе попадало в блясъка на фотографските светкавици. Но той, именно той и никой друг, дърпаше конците на марионетки като разните Готвалдовци, Запотоцки, Рейциновци, [...], скрит дълбоко род прага на нашето възприятие...

(Иржи Кратохвил, "Любов моя, постмодерна")

Безспорният приз за съвременна литературна мистификация обаче принадлежи на Милош Урбан. Под името Йозеф Урбан младият автор издаде нашумялата книга "Последна точка по въпроса са Ръкописите", с която се изстреля светкавично до зенита на най-новата чешка проза. Сюжетът се върти около друга мистификация - прочутите Краловедворски и Зеленохорски ръкописи, чиято тайна двама амбициозни изследователи искат да разкрият на всяка цена. Героят и партньорката му не са удовлетворени от досегашните разкрития по въпроса, смущават ги някои несъответствия в поведението на преките участници в най-голямата чешка мистификационна мистерия за всички времена. Ето защо предприемат рискована експедиция в библиотечния архив на Вацлав Ханка. Там действително откриват много важни документи (както се оказва после, намирането им е улеснено от специална аранжировка на Ханка или "Ханка"). Детективският анализ ги довежда до разкритието, че Ръкописите всъщност са автентични, но Ханка съзнателно е направил всичко нужно те да бъдат смятани за фалшификати, което е всъщност двойна мистификация - например да създаде множество фалшификати, които да скрият истинността на самите ръкописи. А защо? Оказва се, че Ханка и Линда са всъщност... жени, открили по женски хитър начин да въздействат върху чешкото самосъзнание:

Ханелоре и Линда не измислили никаква революция, те оставили тези дивотии за горещите мъжки глави от възникващите по онова време патриотични общества. Измислили точно обратното на революцията: бавно инфилтриране на определени твърде смели идеи в чешкото общество посредством системното подлагане на съмнение на неподлежащи на съмнение неща. За целта трябвало да им послужат паметниците от великото чешко минало. Те добре преценили, че след публикуването на Ръкописите взорът на народа отново ще се обърне към древността...

(Йозеф Урбан, "Последната точка по въпроса за Ръкописите")

В текста има и мистификационни спомени на съпруга на Божена Немцова, както и мистификационни страници от нейния дневник. Впрочем, фигурата на Немцова винаги е инициирала различни интерпретационни и мистификационни актове - може би заради тайната на нейното рождение, а може би заради голямата амплитуда между реалната личност на авторката и проявите на авторския й субект.

В романа има и множество други мистификационни мотиви, знаци и нива - чудодейното придобиване на криптирания ръкопис, автомистификацията на главния герой, който до последната страница на романа се представя за нещо различно от това, което е, и извършва непочтен акт на мистифициране, представяйки съвместното научно откритие за свое собствено.

Най-интересното е, че мистификацията на трета степен, която създава Урбан, излиза и извън рамките на текста. Дълго време никой в литературните среди не узнава кой е тайнственият Йозеф Урбан (името Йозеф е препратка към Линда), а Милош Урбан с години отрича авторството си. Между другото, той продължава и в последно време да си служи с псевдоними, като например Макс Унтервасер - калкирана от немски, фамилията е на чешки Podvodník, което пък означава "мошеник", "измамник", но е и препратка към заглавието на един от най-известните му романи - Vodník, "Воден дух".

В романа Урбан не просто си служи бравурно с инструментариума на мистифицирането, и не просто прави предмет на мистификация както една конкретна историческа мистификация, така и мистификацията като такава. Той третира самия принцип и общественото функциониране на мистификацията в епохата на Възраждането - тоест, продължава в художествена форма разсъжденията на Вл. Мацура, като чрез атрактивната сюжетна схема внушава, че самият принцип на мистифицирането е част от митотворчеството, което пък е неотменна част от комплекса на възрожденската идеология. Но не само това - лансирайки чрез героя си понятието "но-лит-фак", тоест "нова документална литература" като жанр, отговарящ на повелята на времето след 1989 г., а в същото време показвайки, че всичко, описвано от същия този герой уж в канона на този нов жанр, е в действителност рафинирана мистификация, Милош Урбан перфидно внушава силно усъмняване във "факционалността" на залялата най-новата чешка проза мемоарна и документална литература.

Най-крупната мистификация в романите на Урбан е обаче тази, че е толкова безусловно убедителен в излагането на възгледите, чието разобличаване всъщност цели, че - с незначителни изключения - всички са убедени, че това са неговите собствени възгледи, заради които бива критикуван, осъждан и подозиран в психически отклонения.

Мистификацията впрочем е част от литературната игровост/игривост на чехите не само в плана на литературните произведения. В началото на 90-те години пражкият Литературен институт се бе превърнал в нещо като фабрика за абсолют, продуцираше рецензии и организираше литературни дискусии и дори международни конференции за несъществуващи книги с несъществуващи автори ("Кадифената Анна" с виртуалния автор Ярмил Кршемен).

Днес също в литературната периодика се публикуват мистифицирани писма от и до известни личности, като колумнист-рецензент на страниците на "Твар" се подвизава симпатичният наивистичен критик Алоис Бурда, всъщност директорът на Литературния институт Павел Яноушек. Бурда си има комплектна биография и дори физически облик (снимка). Междувременно вече излязоха два тома с литературните му колонки.

Нека споменем накрая и езиковите мистификации на Ян Кршесадло, който създава измислени етимологии на думи и дори цели мистифицирани езици. Кршесадло впрочем участва до смъртта си и в по-мащабна мистификация, публикувайки в касово издателство стандартни "джобни романчета" под измислено име.

Според Л. Мерхаут мистификацията може да бъде израз на ерозията на индивидуалните и колективните представи за истинност (pravost), континюитет, развитие, традиция, естественост, логика, научност, поетичност... (Merhaut 1994:134). Може би чрез това негово наблюдение можем да прозрем известна връзка между мистификациите на Възраждането и тези на постмодернизма, две епохи, които за бившите социалистически държави някак куриозно си приличат и се допират. И все пак въпреки всичката проблематичност на постсоциалистическия постмодернизъм мистификацията в него си остава ако не изцяло, то предимно "несериозна забава" (по Уайтхед). Днес наблюдаваме крайната фаза от метаморфозата на възрожденската мистификация, която, според Б. Ничев, е последица от "нестабилност на авторската инстанция", от една "стадиална криза в авторската институция", но по-късно мистификацията се превръща в "игра с тази институция и с нея". Какво по-постмодерно от това?

Литература

Бурова, Ани. 2000. Уводни думи. В: Homo bohemicus 2-3 (Множащият се смисъл), 8-9.

Данова, Сирма. 2008. „На острова на блажените”: как е възможна книгата като мистификация? Литературен вестник 28.

Machala, L. 2001. Česká próza na konci tisíciletí. In Daniel Vojtěch (red.), Česká literatura na konci tisíciletí. Příspěvky k 2. kongresu světové literárněvědné bohemistiky. Díl 2. Praha: Ústav pro českou literaturu AV ČR, 709-718.

Macura, Vladimír. 1983. Znamení zrodu. České obrození jako kulturní typ. Praha: Československý Spisovatel.

Merhaut, Luboš. 1994. Cesty stylizace: Stylizace, „okraj“ a mystifikace v české literatuře na přelomu devatenáctého a dvacátého století. Praha, Ústav pro českou literaturu AV ČR.

Hemelíková, B. 1997. "Truchlivý bůh" Michal Viewegh. In Pavel Janáček (red.), Česká a slovenská literatura dnes. sborník referátů z literárněvědné konference 39. Bezručovy Opavy (16.-18.9.1996). Praha-Opava: Ústav pro českou literaturu AV ČR., Slezská univerzita, 95-99.

За автора / About the Author

Анжелина Пенчева е доц. по Славянски литератури в ЮЗУ "Неофит Рилски" - Благоевград. Преподава Чешка литература, Славянски литератури, Теория на превода, Теория и практика на редакторската работа

Електронен адрес: an_pen[at]abv[dot]bg