Skip to content Skip to navigation

Езикът на оригинала или как авторовият избор предхожда преводаческия

Езикът на оригинала или как авторовият избор предхожда преводаческия (поглед върху езика и стила на византийската агиография)*

Анета Димитрова

(Факултет по славянски филологии, Софийски университет "Св. Климент Охридски")

Резюме / Abstract

The article summarizes some of the peculiarities of the spoken and literary Greek language in Byzantine times and discusses its influence on the Old Church Slavonic translations mainly of hagiographical texts. Several layers are defined in the language of the Byzantine literature – Atticism, Hellenistic koine, influence from the vernacular of the period. And since the Greek texts vary so much depending on their authors’ style, education or purposes, a greater attention should be paid to the differences and the similarities between their Old Church Slavonic translations, because often the Greek authors had the same options as their translators.

Ключови думи: византийски език, византийска литература, агиография, език, превод.

Keywords: Byzantine Greek, Byzantine Literature, hagiography, language, translation

 

Голяма част от старобългарската агиография е преводна и разрешаването на много от проблемите, които тя поставя, започва най-напред от гръцката традиция. Текстовият корпус, на който се базира моето изследване, се състои от четири агиографски съчинения, създадени по различно време на гръцки, но преведени в една и съща епоха на старобългарски език. Житиеписният жанр, езикът на оригинала и езикът и епохата на превода са трите базисни условия, които обединяват тези текстове и ги правят подходящи за съпоставителен анализ от предпоставената перспектива на синтаксиса. За да се откроят приликите и разликите между тях и за да се направят валидни изводи от получените резултати, трябва да се търси отговор на следните въпроси: Какво обединява и какво отличава помежду им гръцките текстове на житията? Какви са общите характеристики и какви са различията между старобългарските текстове? Кои прилики и разлики се дължат на особеностите на оригиналите, кои са възникнали в процеса на превода? Какво е влиянието на жанра пространно житие както при написването, така и при превеждането им?

Въпреки че гръцкият език на оригинала е една от основните общи черти между четирите текста, той е и една от най-важните разлики между тях. Житията са много различни както по своята епоха, така и по ниво на образованост на авторите, а това са основните фактори за стилистичните 1 и езиковите характеристики на тези текстове. Други значими фактори са жанрът и целите (или предполагаемата публика) на житията. Това езиково разнообразие (и същевременно единство между житията – всички си приличат по това, че са различни) се корени в процесите които протичат в езика на византийската литература. Тяхното отношение спрямо старобългарските преводи и подхода на преводачите остава неизследвано в палеославистиката, особено в областта на синтаксиса.2

В развитието на следкласическия и средновековен гръцки език могат да се откроят най-общо три периода – елинистически, ранновизантийски и късновизантийски. Границите между тях са обусловени както от извънезикови фактори (исторически събития), така и от вътрешноезикови процеси – измененията в структурата и в начините на употреба на гръцкия език във византийската литература. Тази периодизация може да бъде по-обща или по-детайлна в зависимост от нуждите на автора, който я предлага; времевите рамки на отделните периоди и техните названия също невинаги съвпадат. По-долу ще бъдат представени и обосновани не много различните гледни точки на трима от водещите специалисти по история на гръцкия език – A. Jannaris, R. Browning и E. Schwyzer. Терминологията и периодизацията, на които се позовава настоящата работа, са изведени от техните изследвания, а от гледна точка на разглеждания тук период и проблематика най-подходящ се оказва вторият вариант на Browning, без да се пренебрегват и някои от важните бележки на Schwyzer.

Историческата граматика на гръцкия език на A. Jannaris (Jannaris 1897) се базира на атическия диалект, използва класическия период като изходна точка и отбелязва настъпилите промени през вековете непосредствено след това, както и резултатите от тези промени в най-късните етапи от развитието на езика. Материалът е разделен по граматически категории, а предложената от A. Jannaris периодизация се намира в списъка със съкращения и към нея има постоянни препратки. Тя е сравнително детайлна, особено по отношение на късната античност и ранното Средновековие, отделните периоди обхващат малки отрязъци от време (между 150 и 300 години за по-ранния етап на развитие, около 400 години за по-късните периоди):

Периодизация на Jannaris:

  • Класическа античност (класически атически период) – 500-300 пр.н.е.
  • Следкласическа античност
  • Елинистически период – 300–150 г. пр.н.е.
  • Гръко-римски период – 150 г. пр.н.е. –300 г. от н.е.
  • Преходен период – 300–600 г.
  • Новогръцки времена
    • Византийски период – 600–1000 г.
    • Средновековен период – 1000–1450 г.
    • Новогръцки (модерен) период – 1450–1800 г.

R. Browning предлага друг подход в малката си и много съдържателна монография върху средновековния и съвременния гръцки език (Browning 19832, 19691). Авторът има за цел не да състави пълна историческа граматика, а да представи тенденциите и процесите в развитието на гръцкия език. Материалът му е подреден хронологично, названията и понякога времевите рамки на периодите се съдържат в заглавията на отделните глави. Периодите от време са по-големи, а изложението подчертава условността на границите между тях и процесуалния характер на конкуренцията и изместването на по-старите изразни средства от нови. В тази перспектива Browning предлага следната периодизация на гръцкия (средновековен и съвременен) език:

Периодизация на Browning (средновековен и съвременен гръцки език):

  1. Елинистически и римски период. Койне и атицизъм.
  2. Ранно Средновековие (VI в. – 1100 г.)
  3. Късно Средновековие (1100–1453 г.)
  4. Турски период
  5. Национален език

Няколко години по-късно в обширната си статия върху езика на византийската литература (Browning 1978: 109) Browning предлага друга гледна точка и други критерии, според които периодите имат различни (и по-тесни) времеви граници. Те маркират вече не толкова етапите в развитието на езика, колкото различните нива на засвидетелстване на белезите и проявите на това развитие в литературата на Византия. Общата представа, която се създава за езика на византийската литература, е за цикличност (или по-скоро спираловидност) в редуването на периоди с преобладаващо архаизиращи и с преобладаващо иновативни тенденции у авторите. Browning поставя началото на своята периодизация едва след окончателното пр�одоляване на античността (V в.), времето до края на Византийската империя е разделено на периоди от по 1-2 века, а границите между тях са обусловени основно от екстралингвистични фактори:

Периодизация на Browning (език на византийската литература):

  1. Ранновизантийски период – V-VII в.
  2. Тъмна епоха – VII-IX в.
  3. Македонски Ренесанс – IX-XI в.
  4. Комнинова епоха – XI-XII в.
  5. Късновизантийски период – XIII-XV в.

Сравнението между двата варианта показва, че според Browning византийската литература обхваща в общи линии само два от периодите на развитие на езика (II и III от първата периодизация на Browning). Периодът на т.нар. ранно Средновековие се състои от три етапа (I-III от втората периодизация), в които гръцкият език се проявява по различен начин в литературата, а периодът на т.нар. късно Средновековие в гръцкия език е разделен на два литературни етапа (съответно IV-V от втората периодизация).

Последният поглед върху развитието на гръцкия език, който ще бъде представен тук, е на E. Schwyzer, автор на една от най-изчерпателните граматики на класическия гръцки език (въз основа на гръцката граматика на K. Brugmann) с бележки върху по-късното му развитие (Schwyzer 1966: I-II). Във въвеждащите глави на първия том Schwyzer прави кратък обзор на историята на гръцкия език, където представя и една много обобщена периодизация (Schwyzer 1966: I, 118):

Периодизация на Schwyzer:

  1. Койне (елинистически гръцки) – кр. IV в. пр. н.е. – ср. VI в. от н.е.
  2. Средногръцки – до 1453 г.
  3. Новогръцки

Отсъствието на по-голяма диференцираност на периодите в развитието на гръцкия език може да се обясни с нуждите на автора и с целите на неговата граматика. Широкият обхват на първия период е обоснован от дефиницията, която авторът дава за койне (или елинистически гръцки). Той използва термина “елинистически” в по-широк смисъл, не само за времето от Александър Велики до Август, а койне обхваща писмения и говоримия език през посочения период заедно с техните индивидуални разлики в зависимост от времето и мястото.3

И дори в ограничения обем на историческия си обзор Schwyzer, също както Browning, прави много съществени бележки за езика на литературата от следкласическата и византийската епоха (Schwyzer 1966: I, 132-137). Той подчертава непринадлежността на атицистичната реакция към елинистическия гръцки, въпреки че върховете, до които достига атицизмът, са през същата епоха – II в., IV в. и VI в. Още през VI-X в. говоримият език се употребява и в литературата, особено в някои жития, хроники, документи. Следва време на езикови реформи (XI-XIV в.), насочени към архаизиране на литературния език, а от XII в. се появява и народната литература.

От представените варианти за периодизация на гръцкия език (които са само няколко от възможните гледни точки) ясно се очертава една от най-важните характеристики на следкласическия и особено на византийския гръцки – етапите в развитието на говоримия език не съвпадат с проявленията на различни тенденции в езика на литературата. За процесите, протичащи в народния гръцки, се съди най-вече по допусканите грешки (особено фонетични и морфологични), по думите и формите, които самите византийски автори на коментари и граматики определят като вулгаризми, по спорадичните или честите появи на нови езикови черти в отделни произведения. Що се отнася до езика на литературата от елинистическата и византийската епоха, в неговото развитие не се наблюдава някаква обща за всички произведения и постъпателна във времето тенденция. Така често споменаваната диглосия (с която се означава разликата между народния говорим и литературния писмен език 4) няма двуполюсен, а по-скоро стъпаловиден вид. Дори сред най-необразованите кръгове от населението поетичният език не е напълно чужд – административният и канцеларският стил имат официален и формулен характер, който се постига чрез архаизиращи поетични форми. От друга страна в езика на литературата винаги проникват народни елементи, тъй като авторите живеят в езикова среда, която неминуемо оставя отпечатък върху начина им на изразяване. В статията си върху отношенията в гръцкото Средновековие между народния (Volkssprache) и литературния език (Reinsprache) G. Böhlig поставя въпроса как наистина са писали гръцките средновековни автори – и отговаря с една дума: смесено (Böhlig 1957: 9, курс. авт., G.B.). Тази смесица се състои от иновативни и архаизиращи черти, от конкуриращи се синонимни изразни средства, които продължават да съжителстват в езика, докато едната форма измести другата, от неправилно употребени класически образци, вече изчезнали от говоримия език (хиператицизми), от думи със съществуващ в класическия език корен и създадени по нов словообразувателен модел. Съотношението между тези елементи зависи от литературния жанр, от целите на автора и от неговото образование.

Това е и причината, поради която граматиките и изследванията върху средновековния гръцки език изглеждат винаги недостатъчни, въпреки че през последните 120 години е създадена обширна литература5. Повече или по-малко пълна историческа граматика, структурирана според граматическите категории, може да се състави само по отношение на говоримия гръцки език (разбира се, с привличането на примери и от литературата), каквито са например граматиките на Jannaris или на Schwyzer. Много изчерпателна по отношение на фонетиката и морфологията до X в. с оглед на диалектите е граматиката на K. Dieterich (Dieterich 1898). Друг тип изследвания имат хронологична подредба, а езиковите характеристики и промени за всеки период са изложени под формата на списъци с малко примери (напр. Browning 1983; Browning 1978; Kapsomenos 1958, Costas 1936). Подобни на последните са и тези изследвания, които са организирани типологично (срв. напр. Debrunner 1954; Böhlig 1957). Многобройни са изследванията и върху отделни езикови факти и тяхното развитие (Aerts 1965; Björck 1940; Hesseling 1892; Kurzová 1968; Mirambel 1961). Но именно поради езиковите и стилистичните различия между автори, произведения, епохи и тенденции незаменими се оказват изследванията и речниците върху езика на отделен автор, произведение или корпус (напр. Fabricius 1962; Lampe 1961; Mihevc-Gabrovec 1960), период или направление (напр. Schmid 1887-1897, Sophocles 1914). Езикът на византийската литература е съставен от сложните отношения между особеностите на нейните отделни представители, поради което винаги има нужда от още индвидуални граматики, речници и коментари върху стила и предпочитанията на византийските автори. Те се имитират помежду си, следват общи модели и получават различни резултати.

Езикът на византийската литература, част от която са и изследваните жития, е смесица от няколко пласта 6. От една страна в основата му лежи литературното койне, познато и широко разпространено още от елинистическия период и получило значителен авторитет най-вече посредством влиянието на Новия Завет. От друга страна това са различни прояви на стремежа към архаизация и имитация на античните (и изобщо по-старите авторитетни) модели – възраждане на атически и класически форми; употреба на поетични думи и изрази; неправилни или неразбрани форми, смятани за класически. Към тези езиково-стилистични пластове трябва да се добавят и т.нар. вулгаризми, т.е. лексеми, конструкции, модели и форми, характерни за говоримия език и смятани за некласически, следователно неподходящи за литературни текстове с претенция за изискан език. По-долу ще бъде представена кратка характеристика на някои от особеностите на отделните периоди и свързаните с тях тенденции и езиково-стилистични пластове. Това е необходимо не само за изясняване на употребяваните понятия “класически”, “атически”, “атицистичен”, “койне”, “разговорен”, “литературен”, “висок стил” и т.н., с които се работи в настоящото изследване. Характеристиката на езика на византийската литература има пряка връзка с проблемите на превода и синтактичното влияние от страна на оригинала. При анализа на преводни агиографски произведения би трябвало да се отчита фактът, че авторите им се различават помежду си както по образование и писателски познания и умения, така и по езиков контекст и дори литературна “мода”, в чиито условия творят. Гръцките текстове на житията са съставени от тази езикова смесица, която е характерна за византийската литература. Те са много различни помежду си по стил и език (лексика, синтактични модели и т.н.), тъй като техните автори са правили различен избор от сравнително сходен набор от синонимни изразни средства. Подобен избор по-късно правят и старобългарските преводачи. Те тръгват от различни основи и една от все още неизпълнените цели е да се проследи доколко характеристиките на оригиналите са повлияли на преводите. От друга страна е известно, че самите преводачи са били двуезични или поне с много добро познаване на гръцкия език – особено на говоримия гръцки език, а при съответното образование вероятно и на литературните модели. Затова можем да предположим, че преводачите не само са разбирали смисъла на своите оригинали, но и са различавали стиловите им особености. Резултатите от изследването показват, че например гръцки жития с не особено изискан стил (напр. тези на Нифонт и на Йоан Златоуст) могат да имат блестящ превод в нормите на книжовния старобългарски език. Тези наблюдения възникват във връзка с наблюденията над конкретни езикови явления в хода на работата. Ето защо е необходим предварителен обзор на византийския гръцки език. Този обзор включва само характеристики, които имат отношение към терминологичната база, към някои общи определения за стила на конкретните текстове или към отделни особености на гръцките оригинали, които са оказали влияние върху преводите.

Елинистическото койне7 (гр. κοινὴ διάλεκτος) е този общ гръцки език, който от периода на елинизма (т.е. от края на IV в. пр. н.е.) се разпространява и използва както в говоримата, така и в писмената реч на цялата територия на гръцкия свят след разпадането на империята на Александър Велики. Още през този период започват да се проявяват тенденциите, които с течение на времето водят до основни структурни промени в гръцкия език. Тези промени протичат в говоримия език, но следи от тях има и в литературното койне. Неговият най-влиятелен представител е Новият Завет, известен с близостта си до говоримия език на епохата и със стиловата нееднородност между отделните книги и автори. Чрез този и редица други текстове в литературния език се утвърждават много нови, некласически употреби, които стават обичайни за византийските автори, без да се възприемат задължително като вулгаризми.

Някои от езиковите особености на елинистическия гръцки език, които имат най-голямо отношение към по-късните етапи от развитието на езика и към синтактичното влияние на оригинала върху превода (което е основният обект на интерес тук), са следните:8

  • изчезва синтетичният футур (по фонетични и морфологични причини) и все по-често се замества с перифрази от редица модални глаголи и инфинитив: въпреки че развитието на категорията бъдеще време в старобългарския език не е част от настоящето изследване, този въпрос има отношение към някои употреби на старобългарския инфинитив с модални глаголи и към синтактичната идентичност между оригинал и превод;
  • навлизат множество други перифрастични конструкции с εἰμί и ἔχω + инфинитив или причастие; някои от тях са много често срещани и в изследваните текстове, като оказват непосредствено влияние върху синтактичната структура на преводите по отношение на употребите на инфинитива и най-вече на причастието;
  • инфинитивните конструкции са изместени от подчинени изречения, въведени най-често от съюзите ὅτι, ὡς и ἵνα; такава конкуренция се наблюдава и в старобългарския език;
  • от говоримия език изчезва оптативът, остават изявително и подчинително наклонение (което е смесица от различни употреби на конюнктивни и оптативни форми): в старобългарските преводи няма последователност в предаването на подчинително наклонение, причините за което могат да се търсят и в оригинала;
  • от синтаксиса на имената най-значимата промяна за говоримия език е изчезването на датива (тъй като той обединява функциите на и.е. датив, локатив и инструментал) и замяната му с предложни съчетания и с други падежи. Въпреки че дативът (предложен и безпредложен) продължава да се употребява векове по-късно в литературата, трябва да се отчита фактът, че тези употреби са в резултат на влияние от литературния, а не от говоримия език; за изследваните жития това е от значение при анализа на някои употреби на членувания инфинитив в безпредложен датив и техния превод;
  • настъпват промени в рекцията и употребата на предлозите; това има пряко отношение към избора на преводачите между синонимни предложни и безпредложни съчетания, както и при смесването на значенията на предлози с различни падежи. Някои от тези възможности за конкуренция, за които има примери и в изследваните текстове: κατά + acc. вм. чист генитив; διά + acc. вм. ἕνεκα; ἐν + съществително вм. атрибутивно прилагателно име.

Дори само от този кратък списък на подбрани езикови особености може да се забележи, че някои от конкурентните изразни средства, известни за старобългарския книжовен език, са конкурентни и в самия гръцки като принадлежащи към различни стилистични пластове.

От езиковите характеристики на по-късния период (600-1100 г.)9 може да се обърне внимание само на мястото на причастията и инфинитивите в системата на езика. Те остават в употреба, като причастните перифрастични конструкции намаляват, но не и инфинитивните. Основната функция на причастията остава адвербиалната.

Докато елинистическото койне се развива като общ говорим и литературен език, сред високо образованите автори от първите векове на новата ера възниква едно (първоначално стилистично, а по-късно – общо езиково) направление, което поставя като свой образец и своя цел езика на атическата проза от V-IV в. пр. н.е.10 Всъщност препоръките за правилно писане и висок стил в духа на класическите традиции се състоят от различни по съдържанието си списъци с граматични правила и лексика, присъщи не само на атическите автори, но и на старогръцката поезия от по-ранно време (включително Омир), и изобщо от архаични и излезли от употреба езикови черти. “Атически” е синоним на “архаичен”, следователно извисен по стил;11 всичко, което е излязло от говоримия език, независимо от кой период или жанр произлиза, се възприема като показател за добър стил, а характерните за разговорния език черти се определят от авторите на граматики и учебници по реторика като “вулгаризми” и се препоръчва да се избягват.12

Авторите, които не само постигат най-блестящите резултати в следването на класическите модели, но имат и най-голямо влияние върху развитието на гръцкия литературен език през следващите векове, са Отците на Църквата от късния IV в. Григорий Назиански, Василий Велики и Йоан Златоуст. По-късно те самите стават обект на подражание, без да се прави разлика между атически автори и атицисти, класици и класицисти (Böhlig 1956:16.) – започналото вече разделение между говорим и архаизиращ литературен език се развива и има различни прояви в следващите векове, но основите му са поставени именно от атицизма. Ето защо, когато при анализа на конкретни текстове се говори за класически, архаични, литературни или книжни черти, обикновено се има предвид не толкова гръцкия език на класическия период, колкото нормите на атицизма във всичките му прояви и дори в индивидуалното разбиране и претенцията на византийските автори за литературност.

По-долу се посочват само някои от граматическите (най-вече синтактични) черти, които се смятат за присъщи на атицизма и следи от които наблюдаваме в различна степен в изследваните текстове. Въз основа на тяхната концентрация и уместна или несръчна употреба се базират и направените по-долу изводи за стила на отделните жития. Не бива да се забравя, че това са излезли от говоримия език употреби, които обаче са присъщи за езика на византийската литература в продължение на векове, и е интересно да се проследи разбирането и отношението на старобългарските преводачи към тях: 13

  • плеонастична употреба на определителния член, напр. субстантивиране на наречия и на цели изречения: тук могат да се дадат като пример многобройните субстантивирани предложни, адвербиални и генитивни изрази, върху чийто превод се спирам по-долу в изследването, както и някои случаи на членувани цитати, косвени въпроси и др.;
  • разширена употреба на субстантивирания инфинитив, особено с финално-консекутивна функция, както и вместо съществително име или подчинено изречение: въпросът за превода на гръцкия членуван инфинитив е един от най-коментираните в палеославистиката, той има отношение и към настоящето изследване;
  • разширена употреба на причастия, особено вместо прилагателни имена (в атрибутивна функция): това има пряко отношение към разширяването на употребите и функциите на старобългарското причастие за нуждите на книжовния език и отношенията му спрямо гръцките оригинали;
  • безпредложна употреба при глаголи с предложна рекция (тенденция, която съществува още в литературното койне, но е противоположна на тенденцията в говоримия език за разширяване на обсега на предложните съчетания): глаголната рекция и конкуренцията между безпредложна и предложна употреба са една от точките, в които се проявява гръцкото синтактично влияние върху преводите;
  • употреба на оптатив: това е част от сложния проблем за употребата и превода на неиндикативните наклонения в старобългарски; някои от изследваните текстове предоставят интересен материал за наблюдение, включително върху техния стил;
  • genitivus partitivus след някои прилагателни, съществителни и глаголи: част от по-общия въпрос за функциите и употребата на безпредложния генитив и конкуренцията му с предложни съчетания, актуален и за старобългарския език, особено в преводни текстове;
  • accusativus limitationis – говоримият гръцки език предпочита предложни съчетания: употребата на такава конструкция в старобългарски се смята за несъмнен гърцизъм и има отношение към преводаческия стил.

Агиографията е един от жанровете на византийската литература, които допускат значително влияние от страна на говоримия език (най-вече в традицията на новозаветния гръцки), т.е. езикът им принадлежи по-скоро към литературното койне. В това отношение този жанр заема средищно място между силно повлияните от класическите модели реторика, теология и догматика от една страна, и изключително близката до говоримия език историография от друга. Разбира се, другият основен фактор, който определя нивото на литературност на отделните жития в широките времеви и стилистични рамки на понятието “койне”, е образованието и целта на автора.

Разграничаването на тези пластове не е основна цел на моето изследване. Това, на което трябва да се обърне внимание, е вътрешната нееднородност и многопластовост на тези текстове от една страна и различията между тях от друга – фактори, които досега не са били извеждани на преден план при анализа и коментара на старобългарските преводи и отношенията им спрямо гръцките оригинали.14 Именно лексикологията и синтаксисът са равнищата, на които тези наблюдения дават най-значими резултати. Измененията в гръцката фонетика имат отношение към допусканите грешки във връзка с итацизма, морфологията предоставя интересен материал най-вече по отношение на смесването на глаголните времена и техните перифрази (които са по-скоро от областта на синтаксиса); но по отношение на гръцкото влияние върху старобългарските преводи синтаксисът представлява особен интерес. Редица палеослависти са се занимавали с гръцкото синтактично влияние чрез анализ на конкуриращите се изразни средства в старобългарските преводи и причините за избора на преводача. Но тук се обръща внимание на конкуренцията и в самия гръцки текст – преди преводачът да направи своя избор между няколко възможности за превод, авторът вече е избрал между няколко възможности за изказ, които носят различен стилистичен и информационен заряд. Това е трудно да се долови или изтълкува правилно за всеки отделен случай15, но взаимоотношенията между конкурентните модели в гръцкия и в старобългарския текст се проявяват в отделни случаи и в хода на изследването те нерядко обясняват съвпаденията (или несъвпаденията) между оригинала и превода. Отчитането на многопластовостта на гръцкия текст е условие за разбирането на общия стилистичен облик на преводните жития, а оттам – и за създаването на по-пълна представа за стила на преводачите и за постигнатия от тях резултат.

Бележки / Notes

* Настоящото изложение е част от дисертационния ми труд на тема “Синтаксис на преславските преводни жития на Антоний Велики, Нифонт, Теодор Студит, Йоан Златоуст” и е включено като глава със заглавие “Гръцкият език на изследваните жития – граматични и стилистични особености на византийския език като феномен от различни епохи и като език-източник за старобългарските преводи”.

1 Тук и по-долу с понятието “стил” се означават индивидуалните особености в езика на авторите, както и принадлежността на техните литературни текстове като част от корпуса на византийската (съответно старобългарската) литература към някой от регистрите на езика – висок, нисък и среден. За трудностите при определянето на границите между език и стил споменава и R. Browning, според когото е по-подходящо да се говори за “регистър” при анализа на тази вариативност, която е характерна за византийската литература (Browning 1978:103). Това няма отношение към т.нар. функционален стил в съвременните измерения на това понятие. Обобщаващи и много полезни наблюдения върху стиловете на византийската литература вж. у Ševčenko 1981.

2 По отношение на лексиката напоследък има публикации, които отчитат двуезичността на старобългарските преводачи (знанието на старобългарски и на говоримия гръцки), вж. напр. Voß 2004, Minčeva 1993.

3 “Die Koine (oder das hellenistische Griechisch) umfaßt danach Schriftsprache (zerfallend wieder in verschiedene Stufen der Literatur- und in die Kanzleisprache) und Umgangssprache des genannten Zeitraums in ihren örtlichen und zeitlichen, persönlichen Unterschieden, mit Ausnahme der Erzeugnisse der attizistischen Reaktion.”, Schwyzer I: 118

4 Средновековната “диглосия” не бива да се смесва с по-късното същинско разграничение в новогръцкия език между димотики и катаревуса, което се дължи на политически причини.

5 Обзорът на изследванията върху историята на гръцкия език няма претенции за изчерпателност, тук се посочват само няколко от най-значимите работи в тази област. В тях може да се намери и подробна библиография както по общи, така и по различни конкретни проблеми.

6 Те са откроени най-отчетливо по отношение на авторите-атицисти в изчерпателното изследване на Schmid 1887-1897, т. IV, напр. с. 608-616. В различно съотношение и с варианти в езиковите им проявления тези пластове могат да се различат и у по-късните автори, които не са част от същинското атицистично направление, но са повлияни от него. Кратък, но изчерпателен обзор на историята и особеностите на следкласическия гръцки език, освен във вече цитираните изследвания, вж. още в предговора към речника на гръцкия език от римския и византийския период от Sophocles (Sophocles 1914: 1-56).

7 Повече за възникването, езиковите особености и представителите на койне вж. напр. у Browning 1983:19-43; за новозаветния гръцки вж. най-вече Blass-Debrunner 1961, там и подробна библиография.

8 Почти всички изследвания върху койне съдържат списъци от граматически промени (най-вече фонетика и морфология, но също и синтаксис, лексика и словообразуване). Тук се излагат само някои от синтактичните черти, посочени у Browning 1983: 30-43, както и някои от особеностите, определени от Schmid 1887-1897: 609-634 като вулгаризми в езика на писателите атицисти, т.е. употреби, възникнали под влияние на говоримия език.

9 За този период Browning (1983: 53-68) отново се интересува най-вече от фонетични, морфологични и лексикални изменения, които не само са извън разглеждания проблем, но и не са засвидетелствани в тези литературни текстове.

10 Атицизмът възниква в противовес на пищния стил на азианизма, началото е през I в. пр. н.е. в римската литература, а негов най-ярък представител е Цицерон, който взима за образец ясния и чист изказ на атическата ораторска проза. За историята и характеристиките на атицизма вж. основополагащото изследване в четири тома на Schmid 1887-1897; в по-общи линии у Browning 1983: 44-50; Böhlig 1957; Böhlig 1956: 1-17; Fabricius 1967.

11 Следователно терминът “атически” съвсем не означава принадлежност към който и да било старогръцки диалект.

12 Това са и едни от основните източници за проследяването на състоянието на говоримия език на епохата. Вж. напр. показателната съпоставка между възгледите на лексикографа-атицист Фриних (втората пол. II в.) и цитати от Новия Завет, представителен за койне от I в., Browning 1983: 47-48.

13 Граматичните особености на атицизма се привеждат основно по Schmid 1887-1897: 609-634 и Böhlig 1957: 10-11.

14 На нееднородността на гръцкия език през IX-X в. (наричана от автора “диглосия”) и нейното значение за старобългарските преводи обръща внимание Christian Voß, но статията му е съсредоточена върху лексикално-семантичния аспект на гръцките оригинали и на грешките при превода на старобългарски (Voß 2004).

15 Сложността на този въпрос е загатната много точно от Gertrud Böhlig в едно изречение – няма автор, у когото да не се срещат вулгаризми: у посредствените заради незнание или забравяне, у по-добрите – заради реторическия принцип за variatio (Böhlig 1956: 17).

Цитирана литература / References

  • Aerts, W. Periphrastica. An investigation into the use of εἶναι and ἔχειν as auxiliaries or pseudo-auxiliaries in Greek from Homer up to the present day. Amsterdam, 1965.
  • Bauer, W. Griechisch-Deutsches Wörterbuch zu den Schriften des Neuen Testaments und der übrigen urchristlichen Literatur. Berlin, 1958.
  • Björck, G. ΗΝ ΔΙΔΑΣΚΩΝ. Die periphrastischen Konstruktionen im Griechischen. Uppsala, 1940.
  • Blass, Fr. Grammatik des neutestamentlichen Griechisch. Bearb. Von A. Debrunner. Göttingen, 1961.
  • Böhlig, G. Untersuchungen zum rhetorischen Sprachgebrauch der Byzantiner. Berlin, 1956.
  • Böhlig, G. Das Verhältnis von Volkssprache und Reinsprache im griechischen Mittelalter. Aus der byzantinischen Arbeit der Deutschen Demokratischen Republik, I. Hrsg. von Johannes Irmscher, 1957, Berlin, 1-13.
  • Browning, R. The Language of Byzantine Literature. In: The “Past” in Medieval and Modern Greek Culture (ed. S. Vryonis), Malibu, 1978, 103-133.
  • Browning, R. Medieval and Modern Greek. Cambridge, 1983. 2.
  • Costas, P. S. An outline of the history of the Greek language with particular emphasis on the Koine and the subsequent periods. Chicago, 1936.
  • Debrunner, A. Geschichte der griechischen Sprache. II. Grundfragen und Grundzüge des nachklassischen Griechisch. Berlin, 1954.
  • Dieterich, K. Untersuchungen zur Geschichte der Griechischen Sprache von der hellenistischen Zeit bis zum 10. Jahrhundert n. Chr. Leipzig, 1898.
  • Fabricius, C. Zu den Jugendschriften des Johannes Chrysostomos. Untersuchungen zum Klassizismus des vierten Jahrhunderts. Lund, 1962.
  • Fabricius, C. Der sprachliche Klassizismus der griechischen Kiechenväter: ein philologisches und geistesgeschichtliches Problem. Jahrbuch für Antike und Christentum, 10, 1967, 187-199.
  • Hesseling, D. Essai historique sur l’infinitif grec. Bibliothèque de l’École des hautes études, 92, 1892, 1-44.
  • Jannaris, A. An Historical Greek Grammar, chiefly of the Attic dialect. London, 1897.
  • Kapsomenos, S. Die griechische Sprache zwischen Koine und Neugriechisch. Berichte zum XI. Internationalen Byzantinisten-Kongreß (München 1958), II, 1, München, 1958, 1-39.
  • Kurzová, H. Zur syntaktischen Struktur des Griechischen (Infintiv und Nebensatz). Prag, 1968.
  • Lampe, G.W.H. A Patristic Greek Lexicon. Oxford, 1961.
  • Mihevc-Gabrovec, E. Etudes sur la syntaxe de Ioannes Moschos. Ljubljana, 1960.
  • Mirambel, A. Participe et gérondif en grec médiéval et moderne. Bulletin de la Société de linquistique de Paris, t. 56, fasc. 1, 1961, 46-79.
  • Minčeva, A. Die Rolle des griechisch-slavischen Bilingualismus für die Literarizität der ersten slavischen Übersetzungen. In: Sprache in der Slavia und auf dem Balkan. Norbert Reiter zum 65. Geburtstag. Wiesbaden, 1993, 169-180.
  • Schmid, W. Der Atticismus in seinen Hauptvertretern von Dionyssius von Halikarnas bis auf den zweiten Philostratus, t. 1-4, Stuttgart, 1887-1897.
  • Schwyzer, E. Griechische Grammatik, Bd. 1, Algemeiner Teil. Lautlehre. Wortbildung. Flexion, München, 19775; Bd. 2. Syntax und syntaktische Stilistik, München, 19663.
  • Ševčenko, I. Levels of Style in Byzantine Prose. XVI. Internationaler Byzantinistenkongress. Akten I/1, Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik, 31/1, 1981, 289-312.
  • Sophocles, E. A. Greek Lexicon of the Roman and Byzantine Periods (from B. C. 146 to A. D. 1100). Leipzig, 1914 (repr. 1992).
  • Voß, C. Südslavische Übersetzungskunst im Licht der griechischen Diglossieproblematik. In: Преводите през XIV столетие на Балканите. Доклади от международната конференция - София, 26-28 юни 2003. София, 2004, 47-57.