Skip to content Skip to navigation

Терминологията по синтаксис в училището и в университета

Целта на статията е да сравни училщната и академичната образователна система според семантиката на лингвистичната терминология по синтаксис. Основен обект са термините по синтаксис, включени в електронния терминологичен речник, разработен във Факултет „Славянски филологии”, катедра „Български език” на СУ „Св. Климетн Охридски”. Основната задача е да се прецени нивото на съответстиве и приемственост между училищните и академичните дефиниции на основни термини по синтаксис.

This paper aims to compare school and academic education system in terms of syntax terminology semantics. The object is the syntax linguistic terms included in the digital terminological vocabulary, developed by the Faculty of Slavic studies, Department of Bulgarian Language. The main task is to observe the level of compliance and continuity between the school and academic definitions of basic syntax concepts.

Цел на работата* е да се съпоставят училищната и академичната образователна система от гледна точка на семантиката на лингвистичната терминология. Интересувам се най-вече от степента на съответствие и приемственост между двете образователни равнища, отношения чието изясняване е важно и полезно от дидактичен аспект. Задачата тук е свързана само с част от основните синтактични понятия, които се формират в училище. Наблюденията ми са въз основа на граматични термини, включени в електронен речник, разработен в рамките на проекта „Входна морфологична и синтактична терминология като база за усвояване на научна лингвистична терминология от студенти филолози (българисти и германисти)”, договор № 130/ 15.04.2010 г. При изготвянето на речника е използван методът на частичната ексцерпция – материалът е ексцерпиран от няколко учебника по български език, но само от един академичен източник – трети том на Академичната граматика.

Значението на термините в работата се представя чрез два похвата: 1) цитиране на дефинициите от учебниците по български език и Академичната граматика; 2) съпоставяне и коментиране на термините по критериите точност, еднозначност, степен на формално и семантично съответствие между училищната и академична терминология.

Термините от синтаксиса, които са обект на описание в работата, са следните:

 

4. клас

5. клас

6. клас

Съобщително

Въпросително

Подбудително

Възклицателно

изречение

Второстепенни части

Допълнение

Обстоятелствено пояснение Определение

Приложение

Еднородни части

 

Обособени части

Вметнати думи и изрази

 

 

Последователността, в която ще бъдат разгледани термините, отговаря на поредността на представените в таблицата понятия. Дескриптивният модел, с който съм избрала да работя, включва: 1) формално и 2) семантично съпоставяне на терминологията между отделните учебници и Академичната граматика (Попов 1983).

 

І. Термин - видове изречения по цел на изказване. Терминът е включен в учебната програма за 4. клас като нова езикова информация.

1.Формално съпоставяне на терминологията между отделните учебници и граматиката: видове изречения по цел на общуване (Борисова и др. 2005; Димчев и др. 2007а) - видове изречения по цел на изказване (Танкова и др. 2005; Попов 1983). Несъответствието е заради лисата на тъждество между двете понятия общуване и изказване. В учебника на „Просвета” за 4. клас се говори за изказване, а в учебника на „Булвест 2000” за общуване. В 5. клас знанията за видовете изречения се надграждат с теория за интонационната характеристика на всяко едно изречение (Димчев и др. 2007а), като се приема терминът видове изречения по цел на общуване (Димчев и др. 2007а: „Видове изречения по цел на общуване. Интонация и пунктуация”). Ако учениците са научили да различават, образуват и употребяват различни изречения по цел на изказване в 4. клас по учебника на Борисова и др.(2005), то в 5. клас е възможно да настъпи объркване, ако изреченията по цел на изказване „станат“ изречения по цел на общуване (т.е. ако след учебника на Борисова и др. (2005) се премине към учебника на Димчев и др. 2007а). За да се избегне това объркване, би било добре да се следва единна терминология в учебниците и за 4. клас, и за 5. клас. Все пак идеята за спираловидна структура на учебното съдържание предполага, че веднъж въведен в един клас терминът се употребява, уточнява и допълва в следващ клас – така ще бъде по-лесно за учениците да запомнят и боравят с един термин. Ако все пак авторският колектив се придържа към по-традиционния термин видове изречения по цел на общуване, може да се сложи в скоби изказване, или обратното, но да се уговори, че се приема алтернативна терминология.

2. Семантично съпоставяне на терминологията между учебниците и граматиката. Във всички ексцерпирани учебници видовете изречения по цел на изказване са четири - съобщителни, въпросителни, подбудителни и възклицателни. Това е причината за непълното съответствие с Академичната граматика, където към изброените видове са добавени и желателните изречения. В случая обаче е по-добре да липсва пълен синхрон между училищното и академичното равнище, тъй като въпросът за желателните изречения и без това е спорен в българското езикознание.

 

ІІ. Термини – съобщително изречение. Терминът се въвежда в 4. клас в урок за нови знания.

1. Формално съпоставяне на терминология: съобщително изречение (Вълкова и др. 2005) – разказно (съобщително) изречение (Димчев и др. 2007а) - съобщително изречение (Попов 1983). Терминът е единен; в някои учебници е предложен алтернативен термин – разказно изречение, като е уместно уточнението, че става въпрос за съобщително изречение.

2. Семантично съпоставяне на терминология. В учебниците за 4. клас се набляга на дефиниция, която включва съобщението, което се предава с тези изречения, или говорещият/пишещият + съобщението, срв: Със съобщителните изречения се предават съобщения (Танкова и др. 2005); Изречение, чрез което говорещият или пишещият съобщава факти, случки и др., е съобщително. В края се пише точка или многоточие (Вълкова и др. 2005). В дефиницията от Академичната граматика е включен и слушателят като получател на изказването: Изречения, с които говорещият осведомява слушателя за неизвестни нему/по предположение на говорещия/ факти, се наричат съобщителни (Попов 1983). Тъй като слушателят е задължителен участник в комункативната ситуация, е добре да бъде включена и неговата роля в дефиницията за съобщително изречение, което би улеснило усвояването на знанията за ситуация на общуване и участниците в нея (първият урок от учебната програма за 5. клас).

 

ІІІ. Термин – въпросително изречение – въведен е като нова информация в 4. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията: въпросително изречение (учебници) – въпросително изречение (граматика) – пълно съвпадение в терминологията между учебниците и граматиката.

2. Семантично съпоставяне на терминология. Наблюденията върху значението на дефинициите, дадени в ексцерпираните източници, показва, че и в учебниците, и в граматиката терминът общо взето покрива едно и също понятие. Има една малка разлика. В академичната граматика са включени и говорещият, и слушателят в отношението говорещ-въпрос-слушател-отговор, а в учебниците не е включен слушателят – говорещ/пишещ-въпрос-отговор. В 5. клас към дефиницията за въпросително изречение са включени и въпросителни частици и думи, както и интонационната характеристика на изречението.

ІV. Термин – подбудително изречение – част от синтактичните понятия, които се формират в 4. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията: подбудително изречение (учебници) - подбудително изречение (Попов 1983). Пълно съвпадение на термините откъм формалната им страна.

2. Семантично съвпадение на терминологията. В 4. клас се обръща внимание основно на значението на подбудителното изречение и неговата употреба: Изречение, чрез което говорещият или пишещият подтиква някого към действие, като изказва забрана, покана, молба, съвет и др., е подбудително. В края се пише удивителен знак или точка (Вълкова и др. 2005). Тази дефиниция съответства на академичната: Подбудителни се наричат изреченията, с които говорещият подтиква към действие, респективно към прекратяване на действие, или иска позволение за извършване на дадено действие (Попов 1983). В 5. клас е включена и интонационната характеристика, собствено специфична за подбудителното изречение: В края му се пише удивителна; интонацията е низходяща (Димчев и др. 2007a). Освен това е важно, че някои автори коректно включват специалните глаголни форми и частиците в особеностите на този вид изречения: Изречение, чрез което изразяваме заповед, забрана, молба или пожелание. Накрая на изречението пишем удивителен знак. В подбудителните изречения използваме специални глаголни форми (поръчай, ела, идете, купете). В този вид изречения се употребяват частиците да, нека, хайде и др. (Ангелова и др. 2006).

 

V. Термин – възклицателно изречение – въвежда се в 4. клас.

1. Формално съвпадение на терминологията: и в училище, и в университета терминът е един и същ.

2. Семантично съвпадение на терминологията. Дефинициите за този вид изречения в учебниците за 4. клас може да се разделят на два типа: 1) дефиниция, в която липсва субекта на чувствата: С възклицателни изречения се изразяват: радост, болка, възторг, страх (Танкова и др. 2005); 2) дефиниция, в която субектът на чувствата е назован (говорещ/пишещ): Изречение, чрез което говорещият или пишещият изразява свои чувства: радост, страх, възмущение, учудване и др., е възклицателно. В края се пише удивителен знак (Вълкова и др. 2005). Моделът, по който се представят дефинициите за видовете изречения по цел на изказване в учебника на Вълкова и др 2005, е по-близо до Академичната граматика, където възклицателни са изреченията, с които говорещият изразява някаква емоционална реакция/учудване, недоумение, радост, възхищение,възторг, безпокойство, недоволство, възмущение и др. (Попов 1983).

Като цяло дефинициите за отделните видове изречения по цел на изказване в учебниците изграждат точни и еднозначни понятия, които обаче биха могли да се допълнят с включване ролята на слушателя във връзката говорещ/пишещ-съобщение/въпрос/подбуда/възклицание. Това би улеснило и преходът към знанията за комуникативна ситуация (представена в учебниците като ситуация на общуване), с която учениците се запознават в 5. клас.

VІ. Термин – второстепенни части – част от учебната програма за 4. клас. Няма да се спирам подробно на този термин, тъй като с него се покрива едно и също понятие и в учебниците, и в граматиката.

VІІ. Термин – допълнение – част от терминологията, която учениците от 5. клас трябва да усвоят.

1. Формално съответствие на терминологията – във всички учебници се говори за допълнение (пряко и непряко), както всъщност е и традиционно приетият термин в българската граматиката.

2. Семантично съответствиена терминологията. Дефинициите за допълнението в учебниците са дискусионни. Различия се установяват както между отделните учебници (има 2 дефиниции), така и между учебниците и Академичната граматика. Ще цитирам първо дефинициите, след което ще се опитам да опиша различията между тях: 1) Второстепенните част на изречението, които означават обекти – лица или предмети, към които е насочено действието, се наричат допълнения. Допълнението е: 1. второстепенна част на изречението, част от групата на сказуемото; 2. пояснява сказуемото, като носи информация за обектите на действието, представено в изречението; 3. свързва се със сказуемото чрез прилагане или чрез предлог (Ангелова и др. 2006); 2) Допълнението е: второстепенна част на изречението; пояснява сказуемото; означава предмет, засегнат от глаголното действие. Допълнението се намира с въпроси, зададени към сказуемото: Кого? С кого? На кого? От кого? (за лица, за хора) Какво (Що)? С какво (С що)? Допълнението се изразява със: съществително име; местоимение; прилагателно име; числително име. Допълнението се подчертава с две черти, пресечени с една чертичка (Димчев и др. 2007a); 3) Второстепенна част на изречението, която означава предмет, пряко или косвено засегнат от глаголното действие, се нарича допълнение (Попов 1983).

По различен начин тук е интерпретирано отношението глаголно действие-обект. Докато в първата и третата дефиниция става въпрос за обект, засегнат от глаголното действие (Попов 1983; Димчев и др. 2007a), във втората е уточнено, че действието е насочено към даден обект или лице (Ангелова и др. 2006). Най-близо до академичната дефиниция е тази от учебника на Димчев и др. 2007a. Във втората дефиниция би било по-коректно да се включи и лицето, а не само предметът, засегнат от глаголното действие, тъй като в българското езикознание е възприето разделението на лица и предмети, а не на одушевени/неодушевени предмети. Докато във втората дефиниция, тази от учебника на Димчев и др. 2007а, са посочени въпроси за откриване на допълнението, това се избягва в учебника на Ангелова и др. 2006. По-сигурно е обаче да не се дават въпроси, защото не винаги те са точно съответствие на частите на изречението. В яде ми се ябълка например учениците лесно могат да се подведат, че ябълка е допълнение (а в случая е подлог), задавайки си въпроса какво/що ми се яде?

В учебниците се откриват и разлики в диференцирането на двата вида допълнение: 1) в една дефиниция разликата между двата вида допълнение е в типа синтактична връзка между сказуемото и допълнението (прилагане или с предлог): допълнения, които се свързват със сказуемото в изречението чрез прилагане, се наричат преки подпълнения (Ангелова и др. 2006); 2) в друга дефиниция се обръща внимание на начина, по който обектът е засегнат от глаголното действие (пряко или непряко), като не се споменава за типа синтактична връзка:означава предмет, пряко и изцяло засегнат от глаголното действие (Димчев и др. 2007a). Би било добре още тук да се въведе понятието синтактична връзка и тя да се разгледа във връзка с допълнението, а по-късно и във връзка с определението.

VІІІ – термин - обстоятелствено пояснение – включен е като нова езикова информация в 5. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията: обстоятелствено пояснение (учебници) – обстоятелствено пояснение (граматика). Терминът е единен във всички ексцерпирани източници.

2. Семантично съпоставяне на терминологията. Дефинициите за тази второстепенна част са общо 4, като три от тях са от учебника за 5. клас, а една от учебник за 7. клас. Семантичните различия между термините са минимални. Откривам ги най-вече в изброяване на отделните видове обстоятелствени пояснения. В някои учебници са посочени 4 вида обстоятелства: за време, за място, за начин или за сравнение, за количество (Ангелова и др. 2006). В учебника на Васева и Михайлова 2006 също са посочени 4 вида: за време, място, начин (без за сравнение, както е при Ангелова и др. 2006) и количество. В тези два учебника не са уговорени други възможни обстоятелства, съответно други видове обстоятелствени пояснения.

В учебника на Димчев и др. 2007а се посочват само 3 вида обстоятелствени пояснения – за време, място и начин, като се уточнява уместно, че може да има и други обстоятелства, респективно други видове обстоятелствени пояснение – тук би било добре да се уточни в скоби какви биха могли да бъдат тези обстоятелства; или като се допълнят въпросите, на които могат да отговарят тези обстоятелства в частта от обясненията, в която се посочват въпросите.

Дефиницията от единия учебник за 7. клас (Костадинова и Велинова 2008) е сходна с тази от учебника на Димчев и кол. за 5. клас (Димчев и др. 2007a).

X. Термин – определение –– въведен в 5. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията: определение (учебници) – определение (Академична граматика). Налице е единен термин във всички ексцерпирани източници.

2. Семантично съпоставяне на терминологията. Във всички учебници определението е разгледано като второстепенна част на изречението, която пояснява друга част на изречението, която може да бъде изразена според едни учебницисъс съществително име (Ангелова и др. 2006; Васева и Михайлова 2007), а според други със съществително или друго име (Димчев и др. 2007а; Попов 1983). Дефиницията в 7. клас конкретизира имената, които определението може да пояснява: Определението е второстепенна част на изречението, която пояснява имена (съществително, местоимение, числително, прилагателно), причастия (без деепричастие) (Костадинова и Велинова 2008). Дефиницията в учебника на Ангелова и др. 2006 отговаря на дефиницията от Академичния синтаксис, където също е посочено най-общо, че определението е признаково пояснение на коя да е част на изречението, изразена със съществително име.

Ще обърна внимание и на двата вида определения, които се посочват в учебниците и граматиката. Учебникът на Ангелова и др. 2006 разграничава два вида определения според типа синтактична връзка между определението и второстепенната част, която то пояснява (припомням, че това е моделът за диференциране и на преки и непреки допълнения от същите автори). Синтактичната връзка в цитирания учебник е назована директно – съгласуване, прилагане или с предлог. В учебника на Димчев и колектив (2007а) синтактичните връзки не се назовават директно (това е и моделът на авторите при представяне на двата вида допълнение). Липсва директно посочване на типа синтактична връзка и в учебника на Васева и Михайлова (2006). Тоест, едни авторите избират да споменат за съгласуване, без да споменават в дефиницията, че това е тип синтактична връзка (Димчев и др. 2007a; Васева и Михайлова 2006), докато други уточняват, че типа синтактично свързване различава съгласуваното от несъгласуваното определение (Ангелова и др. 2006). Дефиницията на Ангелова и колектив е най-близо до академичната тъкмо заради споменаването на типа синтактична връзка.

В нито един учебник не се посочват различните подчертавания на определението в зависимост от това дали е съгласувано (с една вълнообразна) или несъгласувано (с една вълнообразна и с една пресечена линия). Друг е въпросът дали избобщо е нужно да се прави това разграничаване при синтактичен разбор в 5. клас. Включването на тази информация в по-горен клас би могло да се окаже полезно, тъй кото ще помогне да се тренират и усъвършенстват уменията за разпознаване и различаване на съгласувано от несъгласувано определение (особено полезно за разпознаване на определението в актуални словосъчетания от типа офис техника, бизнес среща, интернет страница и т.н.). Във всички учебници обаче се представя различния начин на подчертаване на сказуемното определение и приложението, което помага да се прилагат знанията за разпознаване на приложението и сказуемното определение при синтактичен разбор на изречението.

XІ. Термин – приложение – като синтактично понятие се въвежда в 5. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията: приложение (учебници) – приложение (граматика).

2. Семантично съпоставяне на терминологията. Включвам термина в работата, тъй като това е един положителен пример за сходство между дефинициите в учебниците за 5. клас (Ангелова и др. 2006; Димчев и др. 2007a; Васева и Михайлова 2006), срв: 1) Приложението се изразява със съществително име и се прилага към съществителното, което пояснява (Ангелова и др. 2006); 2) съществително име + съществително име (Васева и Михайлова 2006); 3) пояснява част на изречението, изразена със съществително име; дава друго название на предмет, означен със съществително име.Има една разлика обаче в тълкуването на приложението между отделните учебници. В едни се посочват отново въпроси, чрез които да се открие приложението (Димчев и др. 2007a), а в други не е препоръчан този похват (Ангелова и др. 2006). В съвременните изследвания по синтаксис се препоръчва избягването на въпроси, защото не е лесно да се обясни например с кой точно въпрос ще се открие приложението в случаи като академик Балан или кино „Балкан” (Бъркалова 1997).

 

XІI. Термин – сказуемно определение – терминът се въвежда в 6. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията. Терминът е един и същ във всички ексцерпирани учебници и Академичната граматика.

2. Семантично съпоставяне на терминологията. В електронния речник разполагаме с две дефиниции – едната от учебника за 6. клас, а другата от учебника за 7. клас; и двете коректно представящи синтактичното понятие: 1) дефиницията от учебника за 6. клас: Сказуемно определение: второстепенна част на изречението; означава признак на подлога или на допълнението посредством сказуемото; съгласува се по род и число с подлога или допълнението (Димчев и др. 2007б); 2) дефиницията от учебника за 7. клас: Сказуемното определение пояснява подлога или допълнението "през" сказуемото (Васева и Михайлова 2008). Традиционно се посочват въпроси за откриване на сказуемното определение, което улеснява учениците, но е добре да се избягват, защото с въпроси не може да се открие приложението в примери от типа отиде войник (Бъркалова 1997: 18).

Дефиницията от учебника на Димчев и др. (2008) в най-голяма степен се доближава до тази в Академичната граматика заради уточняването, че сказуемното определение означава признак. В учебника на Васева и Михайлова (2007) е добре онагледено поясняването на подлога/допълнението „през сказуемото”: Открива се с въпросите какъв, каква, какво, какви + глагола сказуемо + подлог/допълнение. Положително е, че в учебниците се обръща внимание на разликата между именната част в съставното именно сказуемо и сказуемното определение, като се посочват подходящи примери.

 

ХІІ. Термин – еднородни части – въведен в 5. клас като ново синтактично понятие.

1. Формално съпоставяне на терминологията. Терминът е единен във всички ексцерпирани източници.

2. Семантично съпоставяне на терминологията. Терминът не е дискусионен. В учебниците е разгледан традиционно за българската граматика – посочена е тяхната еднаква синтактична служба в изречението; съчинителното свързване помежду им. В едни случаи дефиницията не конкретизира съчинителното свързване (Ангелова и др. 2006), а в други (Димчев и др. 2007a) е уточнен типът съчинително свързване (със или без съюзи), което е коректно, защото учениците имат склонност да приемат за съчинително само свързването със съюзи.

 

ХІІІ. Термин – обособени части – част от учебната програмата за 6. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията: обособени части (учебници) – обособени части (Академична граматика).

2. Семантично съпоставяне на терминологията. Дефинициите в учебниците са пълни и точни. Обособените части са разгледани с оглед на тяхната интонационна и смислова самостоятелност (Димчев и др. 2007б; Ангелова и др. 2006; Попов 1983); отделянето им чрез интонация или пауза в устната реч (Димчев и др. 2007б; Ангелова и др. 2006) и с пунктуационни знаци в писмената реч (Димчев и др. 2007б). Добре е, че в някои учебници е включена и промяната в словореда като един от начините за обособяване на второстепенни части (Ангелова и др. 2006). Липсват обаче конкретни термини като обособено определение/обстоятелствено пояснение/сказуемно определение/приложени, но пък са дадени примери с обособяване на различни второстепенни части на изречението.

 

ХIV. Термин – вметнати думи и изрази- включен в учебната програма за 6. клас.

1. Формално съпоставяне на терминологията: вметнати думи и изрази (учебници) – вметнати конструкции (Попов 1983) – подчертаните думи изразяват формалната разлика между термините. В Академичната граматика е използвано по-общо понятие, докато в учебниците е нормално, с оглед възрастта и нивото на развитие на абстрактното мислене на учениците, вметнатите конструкции да се конкретизират като „вметнати думи и изрази”.

2. Семантично съпоставяне на терминологията. Тук ще разгледам две дефиниции. В първата много добре е показана връзката говорещо лице-съобщение/коментар - получател на съобщението: Вметнатите думи и изрази означават вмъкнато, добавено съобщение или коментар на говорещото лице с цел да се улесни получателят на съобщението (Ангелова и др. 2006). Във втората дефиниция не се споменава за субекта на съобщението/коментара, но пък е включен предметът на общуване, към който е насочено отношението: С вметнатите думи и изрази се разкрива отношението към предмета на общуването. Обикновено се отделят с пунктуационен знак, а в устната реч - с пауза (Димчев и др. 2007б). Към дефиницията за вметнати конструкции би могло да се добави, че те са неизменяеми, тъй като още в 5. клас се формират понятия за изменяеми и неизменяеми части. За сравнение в дефиницията от Академичната граматика се посочва, че вметнатите конструкции са неизменяеми и пълнозначни думи/изрази: Неизменяеми пълнозначни думи и изрази, които влизат в състава на изречението, без да образуват словосъчетания с други пълнозначни думи, се наричат вметнати оценъчни думи и изрази.

 

Изводи

Направените наблюдения върху формалната и семантична страна на терминологията по синтаксис в училище и университета показват, че има приемственост между двете образователни равнища. Налице са някои несъответствие между термините в самите учебници (изречения по цел на изказване – изречения по цел на общуване); разминавания в критерия за различаване на отделните видове второстепенни части на изречението (пряко от непряко допълнение; съгласувано от несъгласувано определение); непълноти в дефиницията (към вметнати конструкции може да се добави, че са неизменяеми; към видовете изречения по цел на изказване може да се включи и получателят на съобщението); остарели похвати (въпроси към второстепенните части) и др.

По отношение на дефинициите за видове изречения по цел на изказване, второстепенни части, обособени части, вметнати думи и изрази, сказуемно определение и приложение школските дефиниции показват висока степен на сходство както помежду си, така и с Академичната граматика. Затова, въпреки направените бележки, смятам, че в по-голямата си част дефинициите на синтактичните понятия в учебниците се характеризират с пълнота, точност и еднозначност - удовлетворяващ резултат и за двете образователни равнища.

 

Благодарности

* Тази публикация е направена в рамките на проекта „Входна морфологична и синтактична терминология като база за усвояване на научна лингвистична терминология от студенти филолози (българисти и германисти) – ІІІ етап, договор № 164/ 03.05.2011 г., НИД, СУ „Св. Климент Охридски”. Авторката изказва благодарността си за финансовата подкрепа на проекта.

 

Цитирана литература

Учебници по български език за средното училище, одобрени от Министерството на образованието, младежта и науката

Ангелова, Таня, Йовка Тишева, Красимира Алексова и Весела Кръстева. 2006. Български език, 5. клас. София: Азбуки – Просвета.

Ангелова, Таня, Йовка Тишева, Красимира Алексова и Весела Кръстева. 2007. Български език за 6. клас. София: Азбуки – Просвета.

Борисова, Татяна, Екатерина Котова, Катя Никова, Николина Димитрова. 2005. Български език, 4. клас. София: Булвест 2000.

Васева, Милена и Весела Михайлова. 2006. Български език, 5. клас. София: Просвета.

Васева, Милена и Весела Михайлова. 2007. Български език, 6. клас. София: Просвета.

Васева, Милена и Весела Михайлова. 2008. Български език, 7. клас. София: Просвета.

Вълкова, Станка, Левчо Георгиев и Лилия Вълкова. 2005. Български език, 4. клас. София: Просвета.

Димчев, Кирил, Ина Комарска и Ангел Петров. 2007а. Български език, 5. клас. София: Булвест 2000.

Димчев, Кирил, Ина Комарска и Ангел Петров. 2007б. Български език, 6. клас: Булвест 2000.

Димчев, Кирил, Ангел Петров и Мая Падешка. 2008. Български език, 7. клас. София: Булвест 2000.

Костадинова, Петя и Капка Велинова. 2008. Български език, 5. клас. София: Анубис.

Танкова, Румяна, Катя Чернева и Ваня Иванова. 2005. Български език, 4. клас. София: Просвета.

 

Изследвания

Бъркалова, Петя. 1997. Българският синтаксис – познат и непознат. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“.

Попов, Константин (ред.). 1983. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. София: БАН

 

Година: 
2011
Том: 
8
Книжка: 
3