Гръцката епиграма – разказ за събитие, безсмъртие и други случвания

1. Епиграма и ἐπίγραμμα в развитието на гръцката култура

В историята на гръцката, а и на западноевропейската литература като цяло, епиграмата е особен жанр1. Етимологията на думата възхожда към префикса ἐπι- „на, върху, отгоре, над” и корена на глагола γράφω „чертая, рисувам, пиша”. Така ἐπιγράφω означава „драскам отгоре, пиша или рисувам върху, над-писвам”. С добавянето на суфикса -μα за отглаголно съществително, продукт на определено действие, се получава съществителното ἐπίγραμμα с първо и основно значение „нещо надписано, надпис”. Думата не престава да означава „надпис” и не губи своето ежедневно и конкретно значение и далеч след като е станала част от техническия жаргон на литературата и е придобила специализирания си смисъл на жанр в гръцката поезия. Това до голяма степен е обусловено от факта, че наред с чисто литературните опити, заявяващи себе си като принадлежащи на епиграматичния жанр, в цялата история на гръцкия език и гръцката литература чак до ранната модерност епиграмата продължава да функционира и в изначалния си вид на надпис върху камък. Този надпис често пъти е метрически и стилизиран и има претенциите ако не за литературност, то за достатъчно висока художествена стойност като един вид паралитература, съпътстваща всекидневната човешка дейност под различни форми. Още някои от най-ранните старогръцки азбучни писмени паметници от 8 в. пр. Хр. съдържат мерена реч на приповдигнат, формулярен и близък до Омировия език, без това да накърнява практическата им функция като надписи върху предмети – например така наречената „Несторова чаша” (Faraone 1996). През цялата античност надгробните, посветителни и почетни надписи в стихове са неделима част от културното пространство на елините, а във византийската епоха започват да красят църкви, дворци и други официални сгради.

Всичко това прави епиграмата особено интересна като жанр в светлината на проблема за границите на литературното. Както е известно, гърците по принцип не познават понятието „литература” (Аристотел 1975: 67, с коментарите на преводача Ал. Ничев ad loc.). Но дори и за нас днес, които разполагаме със съответния понятиен апарат, е трудно еднозначно да го приложим към гръцката епиграма и ясно да определим точно къде (и кога) свършва не-литературата и започват les belles lettres. Обаче тъкмо тази амбивалентност на епиграматичния жанр парадоксално може да ни помогне да надникнем в генезиса на специфично литературното и неговите особени механизми.

Епиграмата е уникална в рамките на гръцката литература в още едно отношение – със специфичната рецептивна ситуация, в която функционира. Другите големи жанрове са предназначени за устно изпълнение, обикновено пред по-голяма или по-малка група слушатели (от посетителите на голям религиозен празник до гостите на частна гощавка). Засилването на ролята и разширяването на присъствието на писаното слово в развитието на гръцката култура от архаиката до елинизма не променя изначалната устност на жанрове като епоса, елегията и дори ранната проза: според преданието Херодот рецитирал своите “Истории” в Олимпия по време на големите общогръцки игри и младият Тукидид бил трогнат и подтикнат да пише именно от изпълнението му (http://www.stoa.org/sol-bin/search.pl? search_method= QUERY&login=guest&enlogin=guest&page_num=1&user_list=LIST&searchstr= Thucydides &field=hw_eng&num_per_page=25&db=REAL). Дори да не приемем това сведение за автентично и да отчетем факта, че особено в следкласическия период много произведения се раждат направо в писмен вид, инвариантът на литературната творба продължава да бъде мислен преимуществено като устен.

По очевидни причини това не може да се каже за епиграмата, чиито реализации винаги без изключение са веществени и писмени. Инвариантът на жанра няма как да се схваща другояче освен като надпис, дори и в случаите (по-скоро изключения), когато, под влияние на елегията и пиршествените песни, известни като σκολιόν, епиграматични творби са били рецитирани устно на частни сбирки на ценители (Reitzenstein 1893). А реципиентът на едно стихотворение или на един надпис, в това число и поставен на публично място, най-често е отделният индивид. Самата епиграма отчита тази особена за античната култура рецептивна ситуация: когато очертанията на реципиента се мярват бегло в самия ѝ текст, обикновено това е под формата на обръщение в единствено число като “страннико” (ξεῖνε) или “пътниче” (παροδῖτα). Типичната рецептивна ситуация за един надгробен или посветителен надпис е прочитането му – все пак на глас – от случайния минувач покрай съответния паметник. Една от основните задачи на настоящата статия е да покаже по какъв начин тази ситуация се проецира и разиграва в контекста на образците от този жанр, заявени от своите създатели и възприемани от нас днес като чисто литературни.

2. Информативна срещу художествена стойност

Отправна точка за едно такова изследване е проследяването на начините, по които се осъществява предаването на необходимата практическа информация в надписите в мерена реч и доколко и как тази информация се допълва, оформя или стилизира с цели, които бихме могли да определим като постигане на художествен ефект. Естествено, макар и мерената реч да се среща редовно в гръцките надгробия и посвещения още от най-ранна епоха, както споменахме по-горе, тя съвсем не е техен задължителен елемент. При посвещенията задължителен елемент е името на божеството, на което се дава дарът, в датив, към което обикновено се добавя името на посветителя в номинатив, евентуално съпроводено от кратка информация за повода на посвещението, най-често изразен с фиксирани думи и изрази като (κατ') εὐχήν “ex voto, в резултат на изпълнена молитва”, εὐχαριστήριον “като благодарствен дар” и др. А информацията върху един надгробен камък, необходима, за да изпълни надписът практическата си функция, може да се изчерпва с името на починалия и неговия патроним, и, ако става дума за жена, евентуално името и на съпруга ѝ. В добавка може да е споменато името на посветителя на паметника, връзката му с починалия, възрастта на покойника и други обстоятелства около изграждането на монумента. Примерите за подобни надписи, в това число и от античното eпиграфско наследство по нашите земи, изобилстват. Ще цитираме следните текстове, намиращи се в основния корпус старогръцки надписи от територията на България, съставен от Георги Михайлов: Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae (по-нататък IGBulg.):

Διονύσῳ δῶρον

Φλάβιος Περίλαος.

”На Дионис в дар

Флавий Перилай (посвети)”

(IGBulg. 1650, от светилището на Аполон и тракийския конник до с. Кирил-Методиево)

***

 

Κλ(αύδιος) ∙ Σπαρτοκος κυρίῳ Ἀσκληπιῷ καὶ Ὑγίᾳ καὶ Τε̣-

λεσφόρῳ Ζυσδρηνοις ὑπὲρ τοῦ υἱοῦ Ρυμεταλκου

τοῦ κα̣ὶ Ὀλυμπίου κατὰ χρησμὸν κληθέντος εὐχήν.

“Клавдий Спарток (посвети релефа) на господ Асклепий и на Хигия и Те-

лесфор Зисдренски като вотивен дар за сина си Реметалк,

наречен и Олимпий според предсказание.”

 (IGBulg. 1132, от светилището на Асклепий до с. Баткун /дн. Паталеница/)

***

ἀγαθῆι τύχηι.

Διλλης Τυράννου

Νεικαιεὺς ζήσας

ἔτη τριάκοντα

5 ἐνθάδε κεῖται

τειμηθεὶς ὑπὸ

Καλπουρνίας

μνήμης χάριν.

Χαῖρε, παροδεῖ-

10 τα.

 

“На добър час!

Дилес, син на Тиран,

от Никея, живял

тридесет години

почива тук,

почетен (sc. с този паметник) от

Калпурния

за спомен.

Привет, път-

нико!”

 

(IGBulg. 1955, Сердика /София/)

***

ἀγαθῇ τύχῃ.

Αὐρ(ηλία) Κρισπεῖνα

Ἰουλιανοῦ ἑαυ-

τῇ καὶ τῇ θυγα-

5 τρὶ ἑαυτῆς Κελ-

σείνᾳ τὴν στήλ-

λην (sic!) ἀνέστησα.

Vacat

8  χαῖρε, παρο-

δεῖτα.

 

“На добър час!

Аврелия Криспина

(дъщеря или съпруга на) Юлиан за

себе си и дъще-

ря си Цел-

зина стела-

та издигнах.

Привет, път-

нико!”

 

(IGBulg. 1605, Августа Траяна /Стара Загора/)

Възможно е цялата тази информация, предоставяна от надписа, да се оформи метрически, най-често в хекзаметър, поетичния размер на Омировия епос, или в елегически дистих – размер, който епиграмата споделя с жанра на елегията. Понякога това се случва, без съществено да повлияе върху лексиката и съдържанието на текста. Основната практическа информация, която надписът трябва да носи на читателя, просто се предава в мерена реч. Ето два такива ранни надписа от епохата на архаиката, в които имаме налице проста и безизкуствено предадена информация, облечена в поетичен размер. Първият е надпис върху бронзов триножник, видян и цитиран от Херодот в неговите «Истории», днес включен като образец на ранна епиграма в сборника на Паул Фридлендер (Friedländer 1948, по-нататък Friedl.):

Ἀμφιτρύων μ’ ἀνέθηκε ἰὼν (v.l. θεῷ) ἀπὸ Τηλεβοάων

“Амфитрион ме посвети на връщане (разночетене: на бога) от Телебоите”

(Hdt. 5.59 = Friedl. 2)

Историята зад текста е полулегендарна: става дума за наказателната експедиция на микенския принц и цар на Тива Амфитрион срещу телебоите, жители на остров Тафос. Посвещението на триножник в храма на Аполон Исменски в Тива е като част от плячката от тази експедиция, което е надлежно указано в надписа. В ръкописната и епиграфска традиция, предаваща текста на този ранен и впоследствие изгубен паметник, има колебание относно четвъртата дума: ἰὼν “идващ, на идване (т.е. на връщане от военния поход)” или θεῷ “на бога, за бога”. Това е показателно в два аспекта: а) част от текстовете, с които имаме работа при изследването на проблеми като настоящия, са нестабилни, неясни, донякъде аморфни от гледна точка на по-късния читател и позволяват редакторска намеса от негова страна; б) формулното съдържание и метрическата форма, както и физическите следи, личащи на неясните и изтрити места в запазените до днес паметници, все пак ограничават възможния брой четения и различните редакторски решения рядко влияят драматично върху общия смисъл на текста.

Друг пример за надпис в мерена реч с просто съдържание, предаващо почти само основната изисквана от контекста на паметника информация, е едно надгробие, посетено още през античността от събирач на елински древности. Текстът му, вероятно записан от пътешественика антиквар in situ, по-късно влиза в различни елинистически епиграматични колекции, за да достигне до нас чрез епиграматичната антология от византийско време, известна като “Палатинска” или “Гръцка антология” (Anthologia Graeca, по-нататък AG). Текстът се състои от един-единствен стих в хекзаметър и гласи следното:

σᾶμα τόδε Σπίνθηρι πατὴρ ἐπέθηκε θανόντι

“Този паметник за починалия Спинтер постави баща му”

(AG 7.177)

Въпреки поетичната си форма, този надпис, както и предният, не са забележителни с по-особена стилистична обагреност. В тях няма почти нищо повече от обичайната за един посветителен или надгробен надпис информация, която видяхме даже в по-разгърната форма в цитираните по-горе примери в проза. Все пак заслужава отбелязване, че надписът завършва с фразата ἐπέθηκε θανόντι “постави за починалия”, която се среща – с леки вариации – в множество други паметници с подобен характер. От гледна точка на информативната стойност на цялото причастие в датив θανόντι, определение към името на починалия Спинтер, е донякъде редундантно и текстът спокойно би могъл да мине и без него – фактът на смъртта е очевиден от непосредствения контекст, в който текстът функционира. Тази словоформа обаче гарантира метрическата пълнота и правилност на стиха. Затова тя се налага като особено подходяща за края на подобни хекзаметри и, в съчетание с определен вид глаголна форма, придобива статуса на надгробна формула, използвана с леки вариации: ἔθηκε θανόντι “сложи за починалия”, ἔστησε θανόντι “издигна за починалия” и др. В случая на жена покойник метрическата схема позволява и употребата на съответното причастие от женски род: ἔθηκε/ἐπέθηκε/ἔστησε θανούσῃ, “сложи/постави/издигна за починалата”. На същия принцип в историята на надгробните и посветителни надписи в стихове се оформя цял арсенал от метрически формули, подходящи за описание на широк набор от ситуации и ритуали.

Наред с подобни фиксирани изрази с определена метрическа стойност и място в стиха, в езика и стила на поетичните надписи навлизат и други елементи с формулярен и/или орнаментален характер. Като пример можем да посочим следния надгробен надпис от античната Августа Траяна (дн. Стара Загора, открит в двора на къща в близкото с. Богомилово):

ἀμφοτέρων τόδε | σῆμα ∙ Σαβείνης | Αἰμιλίου τε |

ἀνδρὸς κυδα||⁵λίμου καὶ πινυ|τῆς ἀλόχου.

 

“Този гроб е на двамина: на Сабина и Емилий,

славния мъж и разсъдливата съпруга”

 

(IGBulg. 1609, прев. Николай Шаранков; за по-подробна публикация вж. Проект “Теламон”)

(http://telamon.proclassics.org/inscription_2.php)

Тук освен поетичния размер наблюдаваме и елементи от поетичната лексика. Текстът би могъл да приключи в края на хекзаметъра, първия стих. Пентаметърът след него не добавя нищо ново към информацията за надгробието. В него обаче неизвестният автор на поемата окичва покойното семейство с подходящи епитети, директно заети от Омировия епос. Мъжът е определен като κυδάλιμος “славен, чутовен, доблестен”: епитет, който в “Илиада” се използва за герои като Ахил, Менелай и Нестор (общо 34 срещания в корпуса на ранния епос според статистиката на The Chicago Homer (http://digital.library.northwestern.edu/homer/html/application.html) и който е производен на κῦδος – понятие, етимологически сродно с българското “чудо” и обозначаващо дадената от боговете свръхестествена сила на царете и героите (Бенвенист 2002: 286-294). Съпругата му Сабина пък е πινυτή “благоразумна, разсъдлива” – Омировото определение за Одисеевата съпруга Пенелопа.

По този начин сухото съобщение за издигането на надгробен паметник или посвещаването на дар може да “обрасне” с характерни фразеологизми, поетични формули и Омирови епитети, докато се превърне в цяла малка поема, ограничена единствено от физическите лимити на паметника, неспособен да побере твърде дълъг текст. Един от най-хубавите примери на надгробна епиграма от нашите земи е монументът на Кенида, чийто текст не само изобилства с поетична лексика и фигури, но е стилизиран като дълго обръщение на починалата към минувача:

πυνθάνῃ, ὦ παροδεῖτα, τί τοὔνομα{ι} ἢ τίς | ὁ φύσας;

μάνθανε πάντα κατ’ αἶσαν· ἐμοὶ γε|νέτης Μιθριδάτης

καὶ μήτηρ Χρήστη, Καινὶς δ’ ἐγὼ | ἡ βαρυδαίμων·

θνῄσκω δ’ εἰκοσέτης τοκετοῦ τέλος ||⁵ ἐξανύσαντος,

ἀρτιδαὴς βιότοιο. τί σοι πλέον ὦ ξέ|νε, εἴπω;

ταῦτ’ ἐστίν, παροδεῖτα. σὺ δ’, ὡς θέμις ἐστὶ | βροτοῖσιν,

οἰκτείρας με λυγρὰν καὶ δάκρυσι τὴν ἐ|λεεινὴν

τειμήσας ἀπὸ σῶ̣ν̣ κανθῶν παρό|δευε τὸ σῆμα.

“Пътниче, питаш за моето име и моя родител?

Всичко узнай, тъй е редно: бе моят баща Митридатес,

Хреста бе моята майка, Кенида злощастната аз съм.

Двайсетгодишна, току-що познала живота, умирам,

в раждане срещнах смъртта, друже. Още какво да ти кажа?

Само това е... Но, както заставя човек обичаят,

щом ме оплачеш злочеста и щом със сълзи на очите,

пътниче, клетата мен почетеш, отмини този надпис!”

 

(IGBulg. 1022 от Филипопол /Пловдив/; прев. Н. Шаранков; за по-подробна публикация вж. Проект “Теламон”)

(http://telamon.proclassics.org/inscription_6.php)

3. Референциалност и събитийност на надписа

Дотук проследихме как практическата информация, нужна за разбирането на един надпис в контекста на неговата рецепция, може да бъде по-малко или повече художествено стилизирана. Сега е нужно да обобщим кои са елементите на тази информация и техните конкретни референти във феноменалния свят, контекст на съответния паметник. Съвкупността от тези референти ще обозначим като «референциалност» на надписа. Нужно е да обърнем и по-задълбочено внимание на събитията, към които надписът реферира, както и на самото мета-събитие на реферирането. Нека условно наречем този аспект от функционирането на текста на надписа негова «събитийност».

Преди да изброим към какво текстът на един надпис отпраща, важно е и да се уточни от името на кого се прави това отпращане, кой е говорителят в текста. Това също е повече или по-малко имплицитна референция към един елемент в конкретната ситуация на възприемането му. И така, в даден надпис може да говори:

- самият одушевен паметник в 1. лице (както триножникът, посветен от Амфитрион по-горе);

- изображението на паметника – релеф, статуя, или картина – отново в 1. лице (както самата покойна Кенида в епитафията от Филипопол);

- «невидим», «епически» говорител, описващ събитията в 3. лице и сам оставащ извън тяхната рамка (напр. в епитафията на Дилес от Сердика).

Тези различни говорители могат да реферират към следното:

- самия паметник, вотивен дар, стела, релеф...;

- името на поръчителя;

- евентуално името на изработилия статуята или релефа;

- името на божеството (при посветителните) или покойника (при надгробните надписи);

- събитието на самото посвещаване на паметника, най-често изразено със съответния глагол: ἀνέθηκεν “посвети”, ἔστησεν “издигна”, κατασκεύασεν “съоръжи” и др.

- често пъти и друго събитие, предхождащо посвещаването на паметника и всъщност негова причина: нечия смърт, нечие изцеляване, победа, прибиране на голяма плячка и т.н.

Последните два елемента от контекста, към които отпраща текстът на надписа, заслужават повече внимание. Те оформят гръбнака на събитийността, за която надписът съобщава. Към тях трябва да бъде добавено и трето събитие – метасъбитието, в което се предава и реципира съобщението за първите две събития. Така че в завършения си вид събитийността на епиграфския текст може да бъде представена по следния начин:

СЪБИТИЕ 1 – поводът за създаването на паметника 

СЪБИТИЕ 2 – самото създаване на паметника 

СЪБИТИЕ 3 – рецептивната ситуация, в която даден адресат научава от текста на паметника за Събитие 1 и Събитие 2.

Важно е да се подчертае, че Събитие 1 и Събитие 2 са пунктуални и завършени, което е отразено и на граматично ниво във факта, че най-често актът на създаване и посвещаване на паметника се съобщава посредством аористни глаголни форми като ἀνέθηκεν или ἔστησεν. За сметка на това Събитие 3 е повторително (итеративно) и се случва всеки път, когато някой се спре пред монумента и се зачете в текста му, което може да стане неопределен брой пъти за неограничен период от време. Именно на това разчитат надписите, особено надгробните, когато изявяват претенциите си за дълговечност и безсмъртие: типичната рецептивна ситуация на текста върху един надгробен паметник се превръща и в едно от общите места на гръцката надгробна епиграма. Може би най-известният пример от литературата е епитафията на фригийския цар Мидас, цитирана в Платоновия “Федър”, която привеждаме тук в български превод (Платон 1982: 539):

“Бронзова дева съм и върху паметника на Мидас стоя.

Додето водата тече и широко зеленеят дърветата,

тук ще стоя върху гроба на този многооплакван,

за да вестявам на тия, които минават, че тука

е Мидас погребан”

(прев. Богдан Богданов)

Заслужава отбелязване и референцията на конкретните елементи от контекста в Събитие 1 и 2 в сравнение със Събитие 3. И в двата случая се разчита на вероятността паметникът да е налице в момента на реципирането на текста, изписан върху него. Затова твърде често в надгробните епиграми върху него се акцентира с дейктични маркери от рода на показателни местоимения или определителен член: τόδε σῆμα/σᾶμα, τὸ μνῆμα и т.н. По-интересно е обаче да се проследи референцията на другите елементи от рецептивната ситуация, описани по-горе. Що се отнася до личните имена, тяхнята референтна стойност е амбивалентна и зависи от контекста. Имена като Σπινθήρ, Καινίς и под., които срешнахме в горецитираните надгробни и посветителни надписи, в момента на поставянето на паметника и за свидетелите на оригиналното Събитие 2, съвпадащо и с първата рецептивна ситуация на изписания върху монумента текст (първото случване на рецептивното Събитие 3), отпращат към конкретен референт, познат на всички присъстващи в контекста на събитието. Но всеки подобен паметник разчита на своята по-голяма или по-малка дълготрайност, респективно на повтарянето на Събитие 3 неограничен (и желателно възможно най-голям) брой пъти. Следователно, с всеки изминал момент на съществуването на паметника, конкретната референтна стойност на собствените имена в него избледнява и те все повече стават носители на потенциална референтност, която носи известна неопределеност и условност на препратките към феноменалния свят на реципиента. За случайния минувач няколко столетия след издигането на един монумент имената Σαβείνη и Αἰμίλιος са потенциални, но не реални референти към конкретен обект от заобикалящата феноменална среда. Те биха могли да насочват към всеки произволен носител на същото лично име и вече не са обвързани с дадена личност. По същия начин другите елементи на референция, например глаголът, изразяващ изграждането и посвещаването на съответния паметник, вече не се отнасят към единично събитие, а към всяко възможно случване, за което може да се мисли в момента на рецепция: адресатът на паметника няма личен емпиричен опит за оригиналното събитие на посвещаване на паметника и това събитие не може да бъде референт на глагола за посвещение, съдържащ се в текста. Така още при първичния писмен паметник с течение на времето се създава една мъглявост и неопределеност на елементите на референция, на която именно възникналата впоследствие литературна епиграма разчита за създаването на своя фиктивен свят.

4. Междинният свят на литературната епиграма

През епохата на елинизма антикварният интерес към гръцката древност се засилва и се съставят първите сборници с древни епиграми. Измежду тях има такива, които вероятно са откъси от елегии, използващи същия стихотворен размер като епиграмата, и приписвани на легендарни автори от литературната традиция като Алкей, Сафо, Симонид, Платон. Започва обаче и събирането на изящни образци на елинската словесност от реални епиграфски паметници, пример за което видяхме по-горе при надгробния паметник на Спинтер. Покрай това епиграмата става любим жанр на някои елинистически поети (процесът на “литературизиране” на епиграмата е описан подробно в Gutzwiller 1998). Елинизмът е епоха, в която писаното слово и книгата за пръв път започват да се ценят безпрецедентно много в сравнение с предходните епохи от старогръцката култура (Богданов 1997: 45-48). Поради това и не е чудно, че именно епиграмата – поетичният жанр, чийто инвариант е изначало писмен – става любимо изразно средство на поетите от този период и продължава да бъде един от доминиращите поетични жанрове и в късноантичната гръцка литература. Допълнителен фактор за популярността на епиграмата е и това, че тя е ситуативно обусловена и по необходимост сравнително кратка, а литературният манифест на новия тип елинистическа поезия, изразен от Калимах, е μέγα βιβλίον, μέγα κακόν «голяма книга – голямо зло» (Callimachus frg. 359 = Athen. Deipn. 3.1.1.).

Става дума обаче не за реални, а за фиктивни надписи, които експлоатират специфичната рецептивна ситуация на епиграматичните текстове, за да създадат литературен ефект. И този ефект се основава не толкова на художественото стилизиране на предаваната информация, което се наблюдава и в същинските посветителни и надгробни надписи. “Литературността” на литературната епиграма до голяма степен разчита на ефекта на публикуването в книжно тяло, при което никой от елементите на реалната рецептивна ситуация на прочитането на епиграма от случаен минувач не е налице. По този начин литературната епиграма създава един фантастен «междинен свят», един Хумболтов Zwischenwelt, в който реалният адресант и адресат на поезията, тоест авторът и читателят, се проецират съответно като фиктивен адресант – говорителят в надписа – и фиктивен адресат – случайният пътник покрай посветителния монумент или надгробието:

Освен това литературната епиграма разчита на неизвестността за адресанта в Рецептивна ситуация 2 на елементите от контекста, имитиран във въображаемия свят на Фикционализираната рецептивна ситуация, представяща се като Рецептивна ситуация 1. За читателя на един същински посветителен или надгробен надпис повечето елементи от контекста са непосредствено дадени. За читателя на литературната епиграма, проециран като читател на надпис във фиктивния литературен свят на творбата, дори дейктична фраза от рода на σῆμα τόδε, «този тук паметник», остава в сферата на потенциалното, доколкото «това тук», τόδε, не е неразривно свързано с конкретно местоположение. Същинските надписи разчитат на рецептивна ситуация, в която за бъдещия читател много от елементите на референция в текста на паметника остават непознати или само потенциално обособени като обекти. Тук и последният елемент от рецептивната ситуация, а именно конкретният веществен контекст на надписа, бива проециран в сферата на въображаемото.

При това допълнителен литературен ефект се постига от факта на линейното възприемане на информацията в текста при четене. Дори кратък текст като този на епиграмата не може да бъде осмислен от реципиента си наведнъж, а само постепенно, с всяка нова фраза и всеки нов стих. Така множество литературни епиграми залагат на вътрешното напрежение на реципиента в установяването на това кой посвещава, какво посвещава, на кого и дори кой е говорителят, съобщаващ за събитието на посвещаване и предшестващата го причина. Тук ще илюстрираме този подход с един пример от литературната епиграма.

Става дума за произведение, имитиращо посветителен надпис, погрешно приписвано на Платон:

 

Ἡ σοβαρὸν γελάσασα καθ` Ἑλλάδος, ἡ τῶν ἐραστῶν

ἑσμὸν ἐνὶ προθύροις Λαΐς ἔχουσα νέων,

τῇ Παφίῃ τὸ κάτοπτρον, ἐπεὶ τοίη μὲν ὁρᾶσθαι

οὐκ ἐθέλω, οἵη δ` ἦν πάρος, οὐ δύναμαι.

 

“Тази, която някога надменно се смееше над Елада, тази, която

имаше рояк любовници в преддверието си, Лаида,

(посвещава) на Пафия огледалото, понеже такава гледка

не искам, а, каквато бях, да бъда не мога.”

(AG 6.1.)

Епиграмата постига целия си художествен ефект, експлоатирайки една основна черта на посветителните надписи – тяхната елиптичност. Много често глаголът за посвещение, съдържащ в себе си и глаголното лице, тоест имплицитния говорител, липсва, както в горецитираното от нас посвещение от с. Кирил-Методиево: Διονύσῳ δῶρον Φλάβιος Περίλαος, “На Дионис в дар Флавий Перилай (sc. посвети)”. Допълнителен фактор за неяснотата на говорителя в ситуацията е безличността на инфинитива, управляван от конструкциите тип “искам да” и “мога да” в старогръцки, докато в българския съставното сказуемо винаги изисква лична глаголна форма след съюза “да” (вж. по-подробно Бъркалова 1997: 67). По този начин дори в края на стих 3 формата ὁρᾶσθαι «да гледам/гледаш/гледа и т.н.» все още не разкрива кой е говорителят, поради което и преводът ни на това място е със съществителното «гледка». Причастията γελάσασα и ἔχουσα, буквално «смяла се» и «имаща» също не сочат към лицето на говорителя. Реалният говорител в текста на «паметника» се разкрива едва в последния стих, в паралелизма οὐκ ἐθέλω - οὐ δύναμαι, «не искам (да се гледам, каквато съм сега) – не мога (да се гледам, каквато бях преди)». Сам по себе си този паралелизъм е любим похват на епиграматистите за афористична поанта на произведенията им. Тук обаче ефектът е двоен не само заради фигурата сама по себе си, но и заради натрупаното очакване на читателя, пред когото елементите на събитието на посвещаване се разкриват един по един. Най-напред, в първите два стиха, с множество определения и причастни изрази се съобщава посветителят, хетерата Лаида, която, като лично име в номинатив, подлог на имплицитния глагол «посвещавам», се среща за пръв път едва в края на стих 2, противно на практиката на същинските посветителни надписи. За автора на епиграмата е по-съществено да изтъкне на преден план (подсилено чрез анафората на определителния член ἡ - ἡ в ст. 1-2) обстоятелствата около живота на посветителката, а читателят известно време остава в неведение коя е «тази, която» и какво е направила. Едва в началото на стих 3 с израза τῇ Παφίῃ τὸ κάτοπτρον, «на Пафия огледалото» дава да се разбере, че към номинатива Λαΐς трябва да се подразбира сказуемо от рода на ἀνέθηκεν «посвети» (което така и не се експлицира до края на четиристишието!). Тук същинската част на посвещението завършва и от гледна точка както на информативната, така и на художествената стойност на един реален посветителен надпис краят на стих 3 и целият стих 4 са излишни. Но авторът на тази имитация на истинско посвещение продължава с мотивацията на Лаида да посвети огледалото си на Афродита. Тази по-особена мотивация не е самоочевидна, тъй като посвещаването на оръдия на труда на патронното божество е общо място в този вид епиграми. От използваните глаголни форми в 1. л. ἐθέλω и δύναμαι става ясно, че в крайна сметка във фиктивния посветителен надпис говори самата посветителка. Така елидираният глагол за посвещение, подразбиращ се в стих 3, се оказва във форма за 1. лице: ἀνέθηκα «аз посветих», а не по инерция очакваното от читателя ἀνέθηκεν «тя/той посвети». Нещо повече, променя се оптиката, в която трябва да бъдат разглеждани причастията в ст. 1-2 γελάσασα и ἔχουσα, доколкото читателят осъзнава, че не става дума за «неутрален» говорител, разказващ за посвещението, а за самата посветителка, която говори за себе си в 1. лице. Последният стих и глаголните форми в него са ключ за преосмисляне на първите два: не става дума за «тази, която се присмиваше... и която имаше», а за «аз, която се присмивах... и която имах». Така краят на епиграмата отваря съвсем нови възможности за прочит на цялото и тъкмо по този начин творбата постига художествения си ефект.

Могат да бъдат дадени още много примери за това как литературната епиграма постига ефекта си чрез постепенно разкриване на смисъла, който сама е премълчала в самото си начало. И именно в това нейно качество се състои принципната разлика между литературен и паралитературен епиграматичен текст, дори в случаите, когато последният е стилистично оформен в съответствие с всички жанрови канони на гръцката поезия.

Цитирана литература

Аристотел. 1975. За поетическото изкуство. София.

Бенвенист, Емил. 2002. Речник индоевропских установа. Београд.

Богданов, Богдан. 1997. Литературата на елинизма. София.

Бъркалова, Петя. 1997. Българският синтаксис – познат и непознат. Пловдив.

Платон. 1982. Диалози. Т.2. София.

Проект “Теламон”: http://telamon.proclassics.org.

Beckby, Heinrich (ed.). 1965-1968. Anthologia Graeca. Vol.1-4. Munich.

Dietsch, Rudolph (ed.). 1875. Herodoti historiarum libri ix. Vol. 1-2. Leipzig.

Faraone, Christopher. 1996. ‘Taking the ‘Nestor’s Cup Inscription’ Seriously: Erotic Magic and Conditional Curses in Earliest Inscribed Hexameters’. Classical Antiquity, 15(1), pp. 77-112.

Friedländer, Paul. 1948. Epigrammata: Greek Inscriptions in Verse from the Beginnings to the Persian Wars. Berkeley.

Gutzwiller, Kathryn J. 1998. Poetic Garlands. Hellenistic Epigrams In Context. Berkeley.

Kaibel, Georg (ed.). 1887-1890. Athenaei Naucratitae deipnosophistarum libri xv. 3 voll. Leipzig.

Mihailov, Georgius (ed.). 1956-1997. Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae. Vol. 1-5. Serdicae.

Reitzenstein, Richard. 1893. Epigram un Skolion. Giessen.

Suda Online: http://www.stoa.org/sol/ .

The Chicago Homer: http://digital.library.northwestern.edu/homer/html/application.html.

• 1. Вариант на този текст беше представен на конференцията “Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, организирана от Факултета по славянски филологии и проведена на 13-14.05.2011 в София. Разширена английска версия ще бъде отпечатана на страниците на сборника от конференцията.